Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни асове (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017)
Допълнителна корекция
Андрей Христов

Издание:

Автор: Андрей Христов

Заглавие: Звездни асове

Издание: Първо

Издател: СКОИ „Дивинитас“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Редактор: Николай Калчев

Художник: Николай Калчев

Художник на илюстрациите: Николай Калчев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2927

История

  1. — Добавяне

Глава 18
Тактическо решение

След като разясни стратегията си, Зак даде точни инструкции на Мегън, Алиса и Кобе как да се разположат, така че максимално ефективно да защитават кораба. Самият страйкър беше преместен там, където две стърчащи метални стени образуваха прав ъгъл. По този начин, в случай на атака, тримата трябваше да се отбраняват само на един фронт. Зак знаеше, че няма време за губене. Ако „Дунавци“ разполагаха с числено превъзходство, щеше да е от решаващо значение да стигнат първи до предмета. Ето защо даде финални указания на тримата пилоти, след което поведе останалите в посоката, откъдето идваше сигналът.

Дванадесетимата пехотинци навлязоха в неприветливия свят на космическата платформа. Зак знаеше историята на това място. Някога тук се бе помещавал производствен комплекс, доставящ резервни части за кораби от Седми флот. След авария в главния реактор обаче, повечето структури на платформата са пострадали непоправимо и сега тя можеше да служи единствено като тренировъчен полигон. На нея все пак функционираше малък реактор, поддържащ изкуствената гравитация и позиционирането на платформата.

С напредване към вътрешността, картината все повече наподобяваше разрушен от война индустриален град. Зак и останалите за първи път се озоваваха в подобна обстановка. От някогашните фабрики, цехове и хангари сега се издигаха назъбени стени без покриви, изкривени арматури или самотни колони отдавна не поддържащи нищо. Старите пътища, по които в миналото е преминавала транспортна техника, сега стояха затрупани от отломки и напредването пеша се оказа трудна задача.

Зак не щадеше отряда си. Избираше най-прекия път до целта, с оглед да стигнат възможно най-бързо. Разполагаше с подробна електронна карта на платформата и можеше да избере маршрут, заобикалящ някои от най-сериозните препятствия, но вярваше в силите на отбора си и искаше на всяка цена да стигне пръв до предмета. Колкото повече мислеше, толкова повече в него се затвърждаваше предположението, че вероятно Дунавци ги превъзхождат по численост. Ако това се окажеше вярно и противниковият отбор стигнеше пръв до предмета, те просто щяха да оставят по-голямата част от войниците си да охраняват позиции, блокирайки взвода на Зак, докато другата част от отбора им щеше да се придвижи необезпокоявано до корабите и да отлети заедно с предмета. Останалите момчета от взвода сякаш също съзнаваха това и изобщо не се оплакваха от трудния терен или бързото темпо. Не след дълго сигналът се засили. Намираха се съвсем близо до предмета.

— Трябва да е там вътре! — съобщи Зак, сочейки останките от може би най-масивната и запазена постройка. Някога вероятно бе изпълнявала функциите на фабрика, но сега половината стени и тавана липсваха. Останалото представляваше много сложен терен от коридори и руини.

— Мисля, че сме пристигнали първи — обади се Малик Лефер, вторият в командването на взвода след Зак.

— Възможно е отборът на „Дунав“ да се е забавил повече, докато са се борили с противовъздушната отбрана. Да взимаме предмета и да се омитаме! — предложи Зак и всички се насочиха към вътрешността на фабриката. Сега вече напредваха бавно, тъй като навлизаха в зоната, където имаше много голяма вероятност да се натъкнат на своите противници. Ето защо проверяваха с насочена цев всеки ъгъл и всеки коридор.

Сигналът на предмета ставаше все по-силен. Те се приближаваха. Не след дълго достигнаха до просторно помещение. В тавана зееше огромна празнина и светлината се процеждаше, осветявайки метална маса, на която се намираше предмета — много, много стар преносим компютър, може би един от първите модели от края на двадесети век. Архаичният лаптоп свиреше някаква смешна осембитова мелодийка, а на екрана светеше зелен надпис: „Много ценна информация“.

Зак едва доловимо се усмихна. Взе лаптопа, сгъна го на две, и го подаде на един от пехотинците:

— Ричард, вземи го ти! А сега да се изтегляме! — още преди да завърши изречението, пространството наоколо беше разсечено от гърмежи на автоматично оръжие. Всички инстинктивно потърсиха укрития. Двама обаче почти веднага бяха уцелени и боята от тренировъчните куршуми се разплеска по бойните им костюми. Маркирани по този начин, те се считаха за „убити“ и трябваше да лежат на земята докато приключи състезанието. Зак първи се окопити и се подаде съвсем леко зад катурнатия метален шкаф, който му служеше за прикритие. Забеляза пехотинец на „Дунав“, криещ се неумело зад една колона. С кратък откос уцели противника оцветявайки костюма му в жълто и розово. „Убитият“ ядосано хвърли карабината си и се просна демонстративно на пода. Въпреки това попадение обаче, положението никак не изглеждаше добре. За няколко секунди Зак успя да прецени ситуацията.

— Със сигурност са успели да приземят най-малко два страйкъра!

— Да, и са ни обградили! — отвърна Малик. — Ако останем тук, ще ни избият!

Изстрелите идваха от всички страни. Десетимата оцелели пехотинци от „Перперикон“ се бяха свили в тесен защитен периметър, а Дунавци заемаха укрепени позиции около тях. Накъдето и Зак да решеше да поведе хората си, щеше да се натъкне до добре прикрити противници. Трескаво обходи с поглед пространството, решавайки къде обръчът може най-лесно да се разкъса. Измъкна от колана си димна граната и я хвърли, така че, да прикрие отстъплението им. Противниците бяха за кратко дезориентирани. Малката група, на „Перперикон“ последва Зак, който бягаше напред, прескачайки съборени на земята предмети и отломки. От дима не се виждаше нищо на педя разстояние. Зак тичаше по спомен към един от широките изходи на халето. Намирайки се почти до зейналата порта, успя да различи трима стреснати пехотинци от отбора на „Дунав“. Двамата с Малик реагираха първи и простреляха противниците, без да им оставят възможност да се прицелят. Перпериконци бързо излязоха от помещението и се озоваха в широк порутен коридор, където въздухът беше по-чист и имаше добра видимост. Релсите и изоставените вагонетки свидетелстваха, че тук са се транспортирали материали и продукция. Скоро пехотинците от „Дунав“ започнаха също да прииждат в коридора и се завърза нова престрелка. Вагонетките се ползваха за прикритие и от двата отбора. Зак даваше инструкции на хората си и те бавно се изтегляха назад, докато Дунавците се опитваха да ги следват. Целият коридор се изпълни с миризма на сяра от стрелбата, гърмежите отекваха зловещо в затвореното помещение. В престрелката бяха уцелени още двама пехотинци от „Дунав“, но перпериконци също загубиха един човек. Така оставаха само деветима. Скоро достигнаха до врата в края на коридора.

— Малик! Димка! — извика Зак и неговият съотборник хвърли своята, създавайки непроницаема завеса между тях и противниковия отбор. Използвайки това временно прикритие, целият отбор на „Перперикон“ се шмугна през вратата озовавайки се в по-малко помещение, някога представлявало производствен цех, но сега цялата апаратура се търкаляше разбита по земята. Знаеха, че нямат много време, преди противниците им да нахлуят, затова бързо прекосиха помещението, прескачайки различните препятствия и излязоха през изхода от другата страна. Оказвайки се вън от разрушената фабрика, започнаха да тичат, поглеждайки от време на време назад, готови да се хвърлят и да намерят прикритие, в случай че противниците им се появят. Чу се силен изстрел някъде отвисоко. Един от отбора на Зак беше уцелен точно в каската.

— Снайперист!

Капитанът на Дунавския отбор предвидливо беше разположил стрелец на покрива на фабриката, за да затрудни още повече бягството на своите противници. За щастие успяха бързо да се скрият зад намиращата се наблизо постройка и снайперистът изгуби видимост. Останалата част от противниците обаче напуснаха фабриката и настигаха Зак и другарите му, които сега наброяваха едва осем човека. Не можеха непрекъснато да бягат, защото така се излагаха на пряк обстрел. Налагаше се да заемат позиции и бавно да отстъпват по посока на своя кораб, сменяйки прикритията. Това правеше придвижването им изключително бавно. Изведнъж радиостанцията на Зак припука и се чу гласът на Мегън:

— „Ехо 3“ до наземния екип, атакуват ни! Повтарям, атакуват ни вражески сухопътни сили!

Най-лошите очаквания на Зак се сбъдваха. Възползвайки се от численото си преимущество, Дунавци бяха пратили няколко свои пехотинци да превземат единствения кораб на перпериконския отбор. За щастие, преди да тръгнат, Зак разположи тримата пилоти така, че да са в максимално изгодна позиция, за да защитят кораба.

— Помнете какво ви обясних! — каза той по радиостанцията. — Защитавайте се, ние успяхме да вземем предмета и идваме!

Той каза последното, за да повдигне духа на тримата, оставени да пазят кораба, но в действителност изобщо не се очертаваше скоро да се доберат до крайната си цел. Придвижваха се изключително бавно, без да имат възможност да обърнат гръб на противника нито за миг. Ако нещата продължаваха така, навярно изпратените да превземат кораба кадети от „Дунав“ щяха да сломят съпротивата на Мегън, Алиса и Кобе преди Зак и неговите хора да са достигнали до мястото за екстракция. Трябваше да се измисли нещо, и то бързо. Зак се сети само за един-единствен план, който можеше да сработи в тази ситуация. Беше крайно рисковано и за миг се замисли дали би го приложил, ако действителни животи бяха заложени? Вероятно не, но това така или иначе не представляваше реално сражение, така че си заслужаваше да се опита.

— Ричард! Дай ми компютъра! — гласът му едвам успяваше да надвика екотът от автоматично оръжие. Съотборникът му го послуша и предаде предмета, който Зак прибра в чантата си. Сетне се приближи до Малик, който в този момент се прицелваше и му каза:

— Слушай, това е единственият ни шанс да спечелим! Ти поеми контрола над наземния екип. Заемете солидни позиции тук и задръжте противника колкото можете по-дълго. Аз ще тръгна сам към кораба и ще доставя предмета! Приемам позивната „Беглец 1“.

— Ами ако те спипат? Ще си сам!

— Нямаме друг избор! Задръжте ги тук колкото можете, аз ще тичам към кораба. В противен случай ще останем без кораб и тогава няма да има смисъл, че сме взели предмета!

Всички чуха нарежданията на Зак. Останалите спряха да отстъпват и заеха стабилни позиции, готови да дадат отпор на прииждащите противници. От своя страна Дунавците, които се бяха увлекли от преследването, за момент се стъписаха от внезапната промяна в поведението на техните съперници и това объркване доведе до загуба на двама души от тяхна страна. Все пак те бързо заеха прикрития и ожесточената престрелка продължи. Никой от противниковия отбор не забеляза Зак, който продължи в посока към кораба. След като се отдалечи така, че да е сигурен, че не го виждат, Зак спря да се прикрива, преметна автомата през рамо и започна да тича с все сили към кораба. Някъде там, Мегън и останалите водеха отчаяна съпротива. Беше останал без дъх, но продължаваше да тича, не спря нито за миг. Прескачаше и се препъваше в отломките, търкалящи се по някогашните индустриални улици. Зад гърба му все по-слабо отекваха изстрелите на ожесточената престрелка между бойците на „Перперикон“ и превъзхождащите ги по численост Дунавци. Съотборниците, които остави, също нямаше да издържат дълго, сега бяха само седмина. Продължаваше да тича, присъствието на тежкия стар лаптоп в раницата му се усещаше особено натрапчиво. Изведнъж спря и се прикри зад порутената стена на разрушена постройка. Чуваха се изстрели. Зак започна да се приближава бавно, използвайки различни останки и развалини за прикритие. Скоро пред погледа му се разкри бойното поле. Четирима пехотинци на „Дунав“ се опитваха да превземат кораба им. Зак забеляза, че неговите хора бяха изтикани от позициите, на които ги бе оставил, и сега като последно прикритие използваха самия кораб. Освен това на огъня на Дунавци отвръщаха само две оръжия от страна на защитниците. Огледа се по-внимателно и забеляза, че Алиса лежи на мястото, където я беше оставил, а по костюма й се стичаше размазана цветна боя.

Всичко висеше на косъм от провала, защото сега Мегън оставаше единственият човек, способен да пилотира страйкъра. Ако я елиминираха — това щеше да е краят. Зак бързо прецени ситуацията и реши да изненада противниците. Без да го забележат ги заобиколи по фланга и се оказа зад гърба им. Когато откри огън се намираше на петдесетина метра зад тях. С първите откоси успя да уцели двама. Останалите скочиха встрани, търсейки прикритие. Тогава обаче иззад кораба си изскочиха Мегън и Кобе, довършвайки оцелелите противници. Зак се изправи. Чак сега Мегън разпозна своя спасител и се хвърли в обятията му.

— О, Зак, толкова се радвам да те видя!

Той я прегърна силно.

— Къде са останалите? — попита тя.

При мисълта за другите, Зак се опита веднага да се свърже с тях по радиостанцията. Искаше да им каже, че предметът и кораба са в безопасност и те могат да започнат да се изтеглят към него.

— „Беглец 1“ до наземния екип, чувате ли ме?

Мълчание бе единственото, което го посрещна от другата страна на линията.

— Наземен екип, отговорете!

Никой от останалите членове на отбора не отговаряше. Това можеше да означава само едно. Всички бяха „убити“ и сега остатъците от силите на „Дунав“ настъпваха към страйкъра.

— Добре, хайде да излитаме! — нареди Зак. Кобе и Мегън не чакаха да ги подканят втори път. Тримата бързо скочиха в кабината на кораба. Сега Зак имаше възможност да седне при тях, защото мястото на Алиса стоеше празно. Мегън включи двигателите и те излетяха от платформата, оставяйки зад себе си отбора на Дунав и по-голямата част от собствените си хора.

В този момент на борда на „Перперикон“, Алекс, Силвия, Габриела и Арвин избухнаха в луда радост, след като малкият десантен кораб напусна платформата. Това беше победа за „Перперикон“, при това много героична, след оспорвана битка с превъзхождащ ги по численост противник. Четиримата си пляскаха ръцете и ликуваха. Сега беше почти сигурно, че „Перперикон“ ще се класира за следващия етап на военните игри, измествайки „Дунав“.

Когато тримата герои кацнаха на докинг станция номер четири, бяха посрещнати от ликуваща тълпа кадети. Из целия кораб цареше празнично настроение. Всички напрегнато следяха развоя на състезанието и сега, когато победата се превърна в реалност, напрежението премина в неконтролируем изблик на радост. „Геройски загиналите“, членове на отбора, кацнаха с друг кораб и също се радваха на не по-малко топло посрещане. Зак и Мегън успяха да се доберат до своите приятели, Алекс, Габриела, Силвия и Арвин.

— Чудесно се справи с ръководенето на цялата операция! — каза Арвин, потупвайки Зак по рамото.

— И Мегън също беше супер! Противовъздушната отбрана на „Дунав“ се оказа много сериозна! — добави Габриела.

Шестимата се запътиха към централната зала, където купона по случай победата продължаваше. Докато всички безгрижно се веселяха, Мегън забеляза, как Зак стои сам, загледан през един от панорамните прозорци. Погледа му сякаш се рееше сред звездите, докато отразената светлина от намиращата се в далечината платформа очертаваше контурите на лицето му. Приближи се и го хвана за ръка. Той се обърна към нея и се усмихна стараейки се да изглежда весел. След малко двамата се отделиха от прозореца и седнаха сами на едно сепаре, докато всички останали танцуваха. Зак я обгърна нежно с ръце и промълви:

— Днес беше супер! Истински боец!

Усмивка се появи за кратко на лицето й. Той звучеше искрен, но все пак нещо го мъчеше?

— Зак, откакто приключихме състезанието, дори в пилотската кабина ми изглеждаше някак тъжен. Има ли нещо?

За момент приятелят й се облегна назад, поглеждайки към тавана, сякаш търсеше думи, с които да започне.

— Ами, не знам как да ти го обясня… Тези състезания… целта им е да ни подготвят за това, което ни чака. За истинските битки.

— Ние с теб вече преживяхме една истинска битка…

— Да, но днес… взех решение, което коства живота на целия ми отряд.

За миг настъпи мълчание.

— Е, това беше правилното решение, пък и те не умряха в действителност! Какво си го слагаш на сърце?

— Там е работата, много мислех — Зак се извърна целия към нея и тя забеляза блясъка в погледа му. — Как щях да постъпя, ако това се случваше наистина? И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че бих направил същото. И това ме ужасява.

В първия момент Мегън не отговори нищо. Продължи да гледа Зак в очите и след няколко секунди промълви:

— Значи това е било единственото възможно решение…

— Сигурно…

— Ако не беше действал по този начин, щяха да убият мен и останалите от пилотския екип. Тогава дори да стигнехте някак до кораба, нямаше да имате с какво да се спасите. Щяха да ви избият до крак, а мисията щеше да бъде провалена.

— Така е… — съгласи се Зак и я притисна към себе си. — И все пак ми се иска никога да не ми се налага да взимам подобни решения…

През следващата седмица се състояха и състезанията между сухопътните отбори от втори, трети и четвърти курс на „Перперикон“ и „Дунав“. Единствено второкурсниците на „Перперикон“ загубиха срещу тези на „Дунав“, останалите два отбора победиха и така след общото сумиране на точките „Перперикон“ елиминираше „Дунав“ и се класираше за следващия етап на флотското първенство.

Същевременно се проведоха и всички състезания между останалите кръстосвачи от Седми флот. Така в преките елиминации кръстосвачът „Мадара“ с категорично превъзходство отстрани „Ливингстън“, а „Хелзинг“ след оспорвана битка взе надмощие с няколко точки над „Еверест“. Отборите на „Мадара“, „Перперикон“ и „Хелзинг“ щяха да се срещнат след един месец във втори кръг на турнира, където щеше да се определи окончателният победител.

Дотогава обаче някои отбори можеха да претърпят промени. По време на упражненията по бойно пилотиране кадетите непрекъснато тренираха въздушен бой помежду си, особено тези от тях, които влизаха в състава на отбора. Габриела следеше изкъсо представянето на Джери. Сега той и Алекс се срещаха интензивно в извънучебно време и тренираха допълнително. Действително Джери имаше известно подобрение и оценките, които командир Кърт му поставяше постепенно се покачваха, но Габриела все още смяташе, че сред първокурсниците на „Перперикон“ има далеч по-добри попълнения, които могат да заемат мястото му в отбора. Алекс обаче продължаваше да настоява, че с допълнителната тренировка Джери ще бъде абсолютно пълноценен състезател. Двамата сигурно прекарваха в открития космос повече време от всички пилоти на борда на „Перперикон“.

Един ден, след поредната изтощителна тренировка, те слязоха в столовата, за да обядват. Там нямаше почти никого, тъй като останалите отдавна бяха приключили с обяда. В началото разговорът се въртеше около пилотирането, после Джери захвана обичайната си тема:

— Забеляза ли, че Габриела е измислила нов начин да си връзва косата?

— А?

— Да, според мен така много й отива.

— Ами…

— Обаче има и друго.

— Какво? — попита Алекс, макар и да не бе сигурен, че иска да чуе отговора.

— Имам чувството, че напоследък ми хвърля скришни погледи.

— Моля?! — това вече беше нещо ново и доста по-смело в сравнение с обичайните коментари по външния вид на Габриела и последните й снимки в Спейсбук.

— Ами да, сякаш ме следи с поглед, когато сме на упражненията. Винаги поглежда към мен, преди и след като се качим в кабините, всеки път, когато влизам в стаята или когато тя влиза. Често пъти поглежда към мен.

— Въобразяваш си! — отговори Алекс без дори да се замисли. Той познаваше добре Габриела. Като близки приятели, двамата прекарваха много време заедно. Ако имаше нещо сигурно в тази галактика то беше, че Габриела не се интересува от Джери.

— Не, човече не си въобразявам! — продължаваше да упорства Джери. — Знаеш, че наблюдавам поведението й, стараейки се да не се набивам на очи. Доскоро, тя действително сякаш не подозираше за физическото ми съществуване. От известно време насам обаче ме гледа по един особен начин с красивите си кафяви очи.

Последното определение се стори на Алекс доста поетично и той тъкмо щеше да възрази, когато една мисъл мина през главата му. Може би Джери не се заблуждаваше за повишеното внимание от страна на Габриела. Горкият той обаче грешеше относно природата на този внезапен интерес.

— Може и да си прав… — започна предпазливо Алекс. Реши, че е време да разкрие на Джери част от картината. Знаеше, че ще го заболи от това, което му предстои да чуе, но ако наистина се стигнеше дотам да го изгонят от отбора и всичко му дойдеше като гръм от ясно небе, щеше да е много по-лошо.

— Мислиш, че Габриела ме харесва!? — попита въодушевено Джери.

— Не, но… може би наистина те наблюдава от известно време.

— К-какво имаш предвид?

— Защо според теб се виждаме и тренираме допълнително? — попита внимателно Алекс.

— Какво общо има това? Събираме се, защото трябва да се подобря, понеже наближава новия кръг от шампионата и…

— Да, но останалите от отбора също са наясно, че ти се представяше най-слабо.

— Вероятно са забелязали, да…

— А Габриела е капитан на отбора, нали разбираш?

Физиономията на Джери ставаше все по-мрачна. Габриела го смяташе за слаб пилот, това не беше добре.

— Габриела ли поиска от теб да тренираме допълнително?

— Тя сподели, че имаш нужда от допълнителни тренировки и аз проявих желание да ти помогна — излъга Алекс.

— Значи трябва да се стегна, за да не я разочаровам!

Алекс поклати глава.

— Има нещо повече от одобрението на Габриела, за което трябва да се притесняваш.

— Какво имаш предвид?

— Може да загубиш мястото си в отбора.

— Но, как, нали съм част от нашия екип!? Заедно се класирахме по време на вътрешното състезание на „Перперикон“! Заслужил съм си мястото в отбора!

— Джери, теб винаги те свалят първи. Както по време на съревнованията с другите „Перпериконци“, така и срещу „Дунав“.

— Но…

— Габриела смята, че ще е страшно несправедливо, но има опасност командир Кърт да реши, че трябва да те замени с някой по-добър, чиито отбор обаче не се е класирал.

— Сериозно ли може да стане така?!

— Проверих и за съжаление почти всяка година се правят промени спрямо първоначалния състав на отборите. Кърт иска да спечелим и ако вижда в теб пречка ще те отстрани.