Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни асове (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017)
Допълнителна корекция
Андрей Христов

Издание:

Автор: Андрей Христов

Заглавие: Звездни асове

Издание: Първо

Издател: СКОИ „Дивинитас“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Редактор: Николай Калчев

Художник: Николай Калчев

Художник на илюстрациите: Николай Калчев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2927

История

  1. — Добавяне

Глава 15
Началото на игрите.

Всички от огнения клуб, останаха още малко в заведението след второто огнено шоу, което се получи дори по-успешно от първото. Докато другите весело разговаряха, Алекс хвърляше скришни погледи към Силвия, която сякаш не забелязваше. След като почти се целунаха преди седмица, сега тя се държеше студено, като дори избра да седне на противоположния край на масата. Трябваше да предприеме нещо! Удобният момент дойде, когато всички започнаха да се разотиват. За щастие Беки и Бен, с които Силвия обикновено се движеше, си тръгнаха първи, докато тя самата остана още около петнадесетина минути. Когато все пак реши да си ходи, Алекс предложи да я изпрати до докинг станцията. Взе нейния багаж заедно със собствения си и двамата тръгнаха сами по алеята. Поради късния час по алеите се разхождаха малко хора и „Оазисът“ изглеждаше пуст. Двамата чуваха единствено собствените си стъпки и едва доловимото шумолене на пролетните листа.

Разговорът се въртеше неангажиращо около тривиални теми като тренировките и упражненията по пилотиране. Скоро стигнаха докинг станцията и седнаха един до друг, в очакване совалката да пристигне. Алекс направи опит да я прегърне, но тя се отдръпна и промълви:

— Трябва да ти кажа нещо…

Сърцето му се сви. „Едва ли е нещо, което искам да чуя.“

— Какво има? — попита на глас.

— Аз… отново се събрах със Стийв…

Сякаш го порази електрически ток.

— Наистина ли?!

— Да, той ме помоли да му дам втори шанс и…

— И ти?

— Той не е толкова лош, колкото си мислиш.

— Сигурно!

— Не го познаваш, Алекс!

— Ами… аз… това наистина си е твоя работа. Аз нямам проблем…

— Надявам се това да не навреди на отношенията ни.

— Че, защо да навреди… хе-хе!? Наистина, няма никакъв проблем. Щом ти си преценила така… — в този момент совалката пристигна на докинг станцията. Двамата се сбогуваха унило и Силвия стана от пейката взимайки багажа си. Алекс я проследи как се отдалечава, докато вратите на совалката се затвориха зад гърба й.

Взе сака си и тръгна по алеята, водеща до неговата докинг станция. Чувстваше се разбит и бесен едновременно. „Как е възможно да се върне при онзи олигофрен?!“ — мислеше си той, докато риташе от яд сака. Колкото сърцето му преливаше от щастие в деня, когато научи, че Стийв и Силвия са скъсали, толкова тънеше в мъка в момента. „А тя изглеждаше наистина прекрасна днес, облечена в сценичния костюм, въртейки огнения обръч.“ При този спомен, гневът и болката му се засилиха още повече. Хвана следващата совалка за „Перперикон“ и се прибра в стаята си. След всичко преживяно щеше да му е трудно да заспи, но това все пак трябваше да се случи, защото утре също предстоеше важен ден. Започваха военните игри и пилотите първокурсници от „Перперикон“ щяха да премерят сили с тези от кръстосвача „Дунав“. За него бе много важно да се представи добре.

На сутринта Алекс се събуди в последния възможен момент. Обикновено във важни дни, ставаше рано от нетърпение, но поради вълненията предната вечер се успа. Без да губи време, се облече, закуси набързо, отказвайки се да сърфира в старнет и се насочи към докинг станцията, където щеше да се проведе упражнението. Когато пристигна, там вече се бяха събрали останалите. Хигрусите също стояха подредени в две редици, чакащи пилотите да се качат в тях и да се отправят в открития космос.

В този момент се появи и командир Кърт. Всички се изпънаха като струни и поздравиха. Той им махна небрежно, след което започна:

— Кадети, вие бяхте избрани от всички първокурсници на „Перперикон“ да ни представлявате на военните игри. Вярвам, че сте много добре подготвени. Но същото може да се каже и за отбора на „Дунав“. Техен преподавател е командир Лео Смит, с когото се познаваме. Уверявам ви, той не е допуснал никакви компромиси при подготовката на пилотите си! Така, че си имаме работа с много силен противник. Това, което трябва да направите, е да се съсредоточите и да дадете най-доброто от себе си! Тогава сигурен съм, победата ще бъде наша. Ако победите, това ще донесе четиристотин точки за „Перперикон“ в общото класиране срещу „Дунав“. Излишно е да ви казвам, че всяка точка може да се окаже решаваща за продължаването на кръстосвача ни напред в турнира! — Кърт направи малка драматична пауза, която даде възможност на кадетите да разменят по някоя дума. В хангара се разнесе разтревожено шушукане. Кърт продължи:

— Не забравяйте какво сте научили през тези месеци и ще имате успех. Пожелавам ви късмет и успешен лов!

След тези думи направи жест с ръка, показвайки на кадетите, че е време да се качат в хигрусите. Всички нетърпеливо се покатериха на машините си.

Докато си слагаше шлема, Алекс почувства прилив на адреналин, въпреки че битката още не бе започнала. Това нямаше да е първият път, в който щеше да мери сили с живи противници, но сега те бяха пилоти от друг кръстосвач и резултатът имаше значение за цялостното класиране. Ако загубеха днес, можеше да станат причина за отпадане на „Перперикон“.

— Алфа лидер, имате разрешение за излитане! — чу се по радиостанцията.

— Разбрано! — отговори гласът на Габриела в радиото. Тя командваше Алфа групата, а също и целият отбор от първокурсници. Петимата се изстреляха в открития космос. Веднага след това се чу отново гласът от командната зала:

— Браво лидер, имате разрешение за излитане!

— Разбрано! — отговори Алекс и поведе хората си. След секунди те вече летяха извън кръстосвача. Последва ги и група Делта, начело с Райън Даниелс.

— Говори Алфа лидер! — отново се чу гласът на Габриела. Тя се обръщаше към всички в ескадрилата. — Получихме информация за петнадесет бандита, приближаващи нашата позиция с висока скорост! Вероятната посока на атаката е вектор сиера, от седми квадрант. Заповедите ни са да прихванем и да атакуваме противника. Преминаваме в търсеща формация!

— Разбрано! — отговориха Алекс и Райън. Сега всички летяха така, че да покриват с дългообхватните си сензори колкото могат повече пространство. Беше от изключително значение да забележат противника навреме, защото в противен случай той можеше да ги изненада неприятно.

Петнадесетте учебни изтребителя летяха с постоянна четвърта светлинна скорост в предполагаемата посока, откъдето щяха да се появят противниците им от „Дунав“. Всеки един пилот следеше със сензорите си определен участък от пространството пред тях с надеждата да засече противниковите изтребители. Изведнъж по радиостанцията се чу гласът на Елена Лайз. Тя бързо и развълнувано докладва:

— Тук кадет Лайз, засичам голяма група от вражески изтребители! Координатите им са 056/374/857, вектор седем! Скоростта им е четвърта светлинна!

— Незабавно изключете сензорите си! — изкомандва Габриела. — Предприемаме обхождаща маневра, следвайте ме! — Алекс много добре разбираше какво прави, той самият би постъпил по същия начин. Габриела се надяваше, че от противниковия отбор още не са ги засекли и ще продължат курса си без промяна. Дългообхватните сензори трябваше да се изключат, защото импулсите им правеха тях самите по-лесни за засичане. Ако планът проработеше, щяха да успеят да издебнат Дунавци, осланяйки се на вероятното им местонахождение изчислено на базата на тяхната последно известна скорост и посока. Изминаха няколко тягостни минути, в които всички мълчаливо летяха в очакване. Габриела играеше опасна игра, защото ако противниците им се усетеха, щяха да променят курса си и да ги изненадат от неизвестна посока. Ескадрилата летеше „сляпа“ с изключени сензори, разчитайки единствено на данните от преди няколко минути, които можеха вече да не са актуални. В момента, когато двете групи според изчисленията трябваше да се засекат, Габриела нареди:

— Включете късо обхватните сензори! — изведнъж всички кадети от отряда започнаха да докладват за вражески изтребители на дванадесет часа. Планът на Габриела работеше. Те изненадаха ескадрилата на „Дунав“ пресрещайки ги отстрани и отгоре. В момента, в който перпериконци включиха сензорите, Дунавци веднага ги засякоха, но вече беше късно да променят неизгодната позиция, в която се намираха. Перпериконците им връхлетяха и всеки незабавно си избра цел. Още в първите няколко секунди на схватката трима от отбора на „Дунав“ бяха елиминирани. Останалите обаче успяха да се измъкнат с контраманеври и битката заприлича на обичайното меле от изтребители, гонещи се един друг. Този път броя на участниците значително надминаваше тренировките, в които бяха участвали до сега. От отбора на „Перперикон“ пръв отпадна Джери. През това време Алекс преследваше изтребител на „Дунав“. За кратко време успя да му нанесе две попадения и се канеше да отбележи първото си елиминиране за днес. Пилотът правеше резки завои сменяйки посоката в опит да се измъкне, но Алекс винаги успяваше да го следва и резултата не закъсня. Нанесе трето точно попадение, отстранявайки още един играч от „Дунав“. Веднага набеляза следващата си цел. След кратко надлъгване, успя да вземе превес и да се окаже в атакуваща позиция, преследвайки новият си противник. Същевременно обаче започнаха да пристигат и новини за свалени пилоти от „Перперикон“. Битката ставаше все по-напрегната, бройката на оцелелите пилоти стремително намаляваше. Десет минути след началото на сблъсъка бяха останали само най-добрите и от двата отбора. След като елиминира и втория играч, когото преследваше, Алекс се обърна към бордовия си компютър:

— Стан, покажи ми кой противников пилот има най-висок резултат до момента — на радара една от многото точки, представляващи вражеските изтребители светна в различен цвят. Това трябваше да е или капитанът на отбора или някой от лидерите на отряди. Алекс се опита да го издебне и да заеме удобна позиция на негово шест часа, но с бърза и остра маневра, пилота на „Дунав“ го финтира и се оказа зад гърба му. Сега за първи път от началото на битката, Алекс се озова в неблагоприятна позиция. Светкавично предприе избягваща маневра подлагайки се на максималните поносимо „G“ натоварване. Въпреки усилията му обаче, дунавецът упорито го следваше. Не закъсня и първото попадение. Алекс реши да предприеме рискована маневра, вдигна нагоре носа на изтребителя и рязко намали тягата, позволявайки по този начин на противника си да мине отдолу и да се окаже пред него. Пилотът обаче не се върза напълно на този номер. Наистина загуби превъзхождащата си позиция, но не се оказа точно на мушката на Алекс. Сега двамата бяха на три часа един спрямо друг, и взаимно се преследваха, опитвайки се да вземат превес. Не беше писано обаче единоборството им да завърши с ясен победител. В боя се намеси Матю Хайърс от групата на Алекс, който пресрещна противника от друга посока и с два точни изстрела го изкара от играта, слагайки край на цялото състезание. Оказа се, че няма повече активни противници. От страна на „Перперикон“ бяха „оцелели“ единствено Алекс, Габриела и Матю. Първоначалната тактика на Габриела осигури предимство на отбора и те завоюваха убедителна победа.

Преди да се разделят изтребителя, с който Алекс се сражава, се изравни с него. Поглеждайки към кабината Алекс видя пилота, който му отдаде чест. Не виждаше лицето му заради шлема. В мига, в който се сети, че може да прочете надписа с името, върху корпуса на хигруса, пилотът от „Дунав“ се отклони и се стрелна, отлитайки много, много далеч. „Така и няма да узная кой е този кадет? Някой ден може да се срещнем отново“ — мислеше си Алекс докато гледаше как хигрусът бързо се стопява в далечината.

Ескадрилата се завърна победоносно на борда на „Перперикон“. Алекс забеляза блясъка в очите на командир Кърт, който не успяваше напълно да скрие вълнението си под суровата и сдържана физиономия, с която ги посрещна. Без съмнение обичаше да печели! След като кадетите слязоха от учебните изтребители и се събраха, командира се обърна към тях:

— Браво, пилоти, справихте се отлично! Показахте, че наистина ви бива и не съм си изгубил времето през последните няколко месеца, за да ви обучавам! Отличен ход да изключиш сензорите и да ги заобиколиш, Габриела, смятам, че беше решаващ за победата. Чудесно пилотиране, също така! Трябва да похваля още Алекс и Матю — от вас ще станат страхотни бойни пилоти. Разбира се, всички заедно като отбор се справихте много добре и донесохте тези четиристотин точки за „Перперикон“. Сега сте свободни!

Кадетите се разотидоха. Алекс забеляза, че Габриела тръгва заедно с Арвин, който я чакаше след състезанието. Сметна за най-добре да не ги безпокои и затова се присъедини към Джери. Двамата решиха да хапнат и през целия път до столовата, а и след това Алекс слушаше единствено за Габриела. Колко била прекрасна, колко секси изглеждала в пилотския костюм, как е успяла да надхитри дунавския отбор и най-вече, колко добре пилотира. Джери беше направо в екстаз, а целият разговор се стори леко досаден на Алекс. На другия ден обаче му се наложи да разбере, че Габриела съвсем не споделя същия ентусиазъм спрямо Джери. Двамата се засякоха на обяд и седнаха на една маса.

— В твоя екип има едно момче дето е много зле! — започна тя.

Алекс я погледна под вежди.

— Няма да излъжа, ако кажа, че благодарение на него толкова лесно взехме първото място в класирането на „Перперикон“.

Алекс започваше да се досеща, но въпреки това попита:

— За кого точно говориш?

— Онова момче… Джони май се казваше?

— Джери…

— Да, Джери. Алекс, честно, преди се радвах, че в групата ти има такъв слабак, защото… все едно бяхте с човек по-малко. Това даде преимущество на моята група и по-лесно станахме първи. Сега обаче всички сме заедно срещу кадетите от други кръстосвачи и не можем да си позволим слабости!

— Съгласен съм, че Джери не се справя много добре. Смятам да му отделя повече време и да тренираме заедно допълнително.

Този път Габриела сбърчи чело:

— Не мисля, че ще има особен смисъл.

— Е, няма какво друго да се направи…

— Ти си лидерът на вашата част. Може да го размениш за някой от друг клас. От отборите, които не успяха да се класират. Има поне пет-шест много добри момчета и момичета, от които можеш да избереш.

Алекс нервно забарабани по масата:

— Аз не мога да избирам, Габриела! Джери беше в моята група и заедно се класирахме в отбора на „Перперикон“. Значи мястото му е тук!

— Знам как се образуват отборите! Класирахте се въпреки Джери — възрази Габриела. — Като командир на вашата част, можеш да помолиш Кърт да разкара Джери и да вземеш, когото ти решиш.

— Абсурд!

— Кърт също иска да се класираме по-напред. Няма как да не е забелязал лошото представяне на Джери. Сигурна съм, че очаква да постъпиш точно така — продължаваше да настоява Габриела.

— Няма да постъпя така! Прекалено жестоко да изритаме Джери от отбора! — Алекс махаше нервно с ръце. — Това просто няма как да се случи! Наистина ще му отделя повече време и ще се представи по-добре следващият път, това е!

След тези думи Габриела въздъхна и се отпусна назад в стола си. Явно беше очаквала друга реакция, но Алекс тотално отказваше да възприеме идеята й.

— Според мен ще си изгубиш времето. Това момче няма талант за боен пилот. Трябваше да учи за пилот на транспортен кораб, като Мегън.

— Прекалено рано е да се каже! Нека му дадем шанс!

— Ще му дам още малко време, но ако продължи да се дъни, лично ще говоря с командир Кърт.

Този разговор остави Алекс дълбоко замислен. Не остана и капка от въодушевлението му след вчерашната победа. Габриела вече си беше тръгнала, когато пристигна Зак и седна с таблата си насреща.

— Какво става братле? Нещо си се сдухал?

Алекс не бе докоснал обяда си. Набързо разказа приключилият преди малко спор с Габриела.

— Ех, това е кофти работа! — коментира Зак.

— От една страна тя е права. Джери наистина дъни целия отбор!

— Толкова ли е зле?

— Доста! Винаги го отстраняват първи. Още не сме почнали и него вече го няма!

— Лошо…

— Този път извадихме късмет, че Габриела изненада Дунавци! Но няма гаранции, че и следващия път ще да е така. Ако „Перперикон“ се класира по-напред, ще срещаме все по-силни противници.

 

 

— Да, тогава всеки малък пропуск ще е от значение — Зак отхапа рязко от пържолата си.

— Но не мога да си представя да кажа на Джери, че не става и че трябва да си тръгне от отбора. Това ще смаже самочувствието му, което и без това не е особено високо.

— Чакай малко, Джери не беше ли онова момче, дето е тайно влюбено в Габриела?

— Да, това е най-трагичното! Ако тя повдигне въпроса, ще бъде дори още по-пагубно за него!

— Но от друга страна не може заради това да отпадне целия кръстосвач. Няма да е честно спрямо всички, които полагаме толкова усилия — Зак се изправи и отиде да върне празната табла.

 

 

Алекс отново забоде поглед в недокоснатата си чиния.

След обяд, по време на почивките между две лекции, разговаря с други от отбора. С безпокойство установи, че посредственото представяне на Джери не е останало незабелязано. Матю например смяташе, че в класирането на „Перперикон“ те са щели да са на първо място, ако вместо Джери са имали още един сносен пилот в отбора си. В крайна сметка, Алекс реши да се придържа към това, което, заяви на Габриела. С Джери щяха да се срещат извънредно и да тренират по същия начин, по който го бяха правили преди изпита на симулатора. Но преди това го чакаше още една тежка задача, за която не желаеше дори да мисли. Трябваше първо да разговаря с Джери и някак си тактично да му обясни, че нещата не вървят и че се налага да бъдат взети всички тези мерки. Тъй като нямаше време за губене, умишлено седна да вечеря заедно с него. Разговорът почти веднага се завъртя около Габриела. Очевидно това представляваше темата от най-голям интерес за Джери. Скоро обаче Алекс рязко смени посоката на разговора:

— Ти как оценяваш представянето си дотук? — за момент настъпи тишина. Събеседникът му сдъвка и преглътна храната си, след което промърмори:

— Ами… горе-долу, защо питаш?

— Питам, понеже съм капитан на нашия „Браво“ екип и отговарям за всички в него — Джери го изгледа изпитателно. Сякаш започваше да се досеща.

— Знаеш… че още от симулатора ми е трудно да напредвам с темпото на останалите… смятам, че мога да се справя, но ми трябва повече време.

— Разбирам. Предлагам ти да наваксаме това време, като се срещаме и тренираме допълнително. И на мен ще ми е от полза.

— Толкова ли е сериозно положението?!

— Това, че те свалят всеки път в началото на битката е проблем — отвърна Алекс, стараейки се да звучи максимално спокойно и възможно най-малко обвинително. Въпреки това забеляза, че почти веднага приятелят му увеси нос.

— Сигурно целия отбор ме мрази…

— Никой не те мрази. Никога не съм го обсъждал с други членове на отбора — излъга Алекс. — Смятам, че си прав и наистина можеш да се справиш, но ще ти трябват повече тренировки. Това искам да ти кажа.

— Но как можем да си осигурим допълнителни часове на хигрусите?

— Ще говоря с Кърт. Той иска да побеждаваме повече и от нас самите. Предполагам, че ще успея да уредя нещата.

Джери кимна в знак на разбиране. Планът на Алекс работеше. Засега. Успя да убеди Джери, без да го обиди прекалено много. Оставаше допълнителните тренировки наистина да се окажат толкова ефективни, колкото се надяваше.

В момента обаче не можеше да отдели повече време на този проблем. Утре беше десети февруари, празникът на „Перперикон“. Денят, в който той, заедно с Габриела, Мегън, Зак и Силвия, трябваше да защитят правото си да използват името „Инсиниум“ за техния огнен клуб. Ето защо, след часовете петимата имаха среща в залата, за да тренират отново хореографиите.

Първо още веднъж изгледаха кадрите от двете изпълнения в бара „Трите Ягуара“. Габриела обърна внимание на всички: къде точно бъркат и на какво трябва да се отдели особено внимание. След това в течение на около два часа петимата репетираха шоуто. В края на тренировката правеха всичко без грешка.

Когато дойде време да се разотидат, Зак и Мегън тръгнаха на някъде заедно, Силвия се запъти към докинг станцията сама, а Алекс остана с Габриела и двамата поеха към кадетските квартири.

На излизане от залата тя го погледна:

— Хей, какво ти е? Да не си сърдит заради Джери? Знам, че сте близки, но…

— Не е това! — махна с ръка Алекс.

— Ами?

— Заради утре е. Ти не се ли притесняваш?

— Признавам, че донякъде се вълнувам. Но е по-скоро приятно вълнение. Теб какво те мъчи?

— Не знам… според теб достатъчно добри ли сме?

— Шоуто ни е трепач! Ако успеем да изпълним всичко по план, ще сме супер.

Алекс вдигна рамене.

— Дори да го направим точно както трябва… все още се питам дали е достатъчно впечатляващо? Дали ще се хареса на адмирала? Знаеш, той се е занимавал години наред с това…

— Гледай сега, при цялото ми уважение към адмирала, аз също се занимавах с това няколко години.

— Да, но…

— Шоуто ни има недостатъци и повечето хора са неопитни. Въпреки това, свършихме много добра работа!

— Мислиш ли?

— Ако избегнем големи гафове и си направим всичко както трябва, ще съм повече от доволна.

— Значи си уверена, че утре ще се справим?

— Не съм уверена…

— Но ти току-що каза…

— Казах, ако го направим както трябва, т.е. както го направихме сега на тренировките. Но винаги има риск да се получи гаф, особено когато хората са неопитни, както е при нас. Така че, не съм уверена на сто процента.

— Да, никога нищо не е сигурно… — въздъхна Алекс. Двамата се спряха, тъй като стигнаха до вратата на Габриела.

— Виж, не се сдухвай толкова. Според мен отдаваш твърде голямо значение на утрешното събитие. Дори нещо да се обърка, това е просто едно шоу. Ще имаме още много други.

— Но нали… ако Лао Ян не остане доволен…

— Е, чудо голямо! Няма да ни даде да ползваме името на стария му клуб. Ще си регистрираме клуба под друго име. Голяма работа!

— Да, така ще направим… — съгласи се Алекс. Въпреки всичко не споделяше спокойствието на Габриела. Изглежда за нея, не беше чак от такова значение какво ще реши Лао Ян. За Алекс обаче нещата не стояха така. „Инсиниум“ беше клубът на неговия баща и на цял куп герои от войната с аркусианците. Щеше да е невероятна чест и гордост, ако членуваше в същия този клуб.

Преди да си легне, усети, че има нужда да поговори с още един човек. Прецени, че няма да е уместно да звъни на Лао Ян, затова набра номера на единствения друг член на „Инсиниум“, когото познаваше — Юлиян Стаматов. Часовникът сочеше полунощ, но баща му обикновено работеше до късно, така че може би щеше да го открие буден. Реши да не звъни много настоятелно. Старфонът обаче почти веднага се вдигна. На дисплея видя баща си все още в униформа и в работния си кабинет.

— Здрасти Сашо, какво те води насам?

— Здравей, татко, нали си спомняш, че ти разказах за огнения клуб, дето го правим с моите приятели?

— Да, разбрах, че сте го кръстили „Инсиниум“, като стария ни клуб. Лао Ян ми каза.

— Значи знаеш, че утре имаме шоу за празника на „Перперикон“, което е нещо като изпит пред Лао Ян. Дали да ни даде името или не.

— Ами, знам. Даже, тъй като аз съм единственият друг член на „Инсиниум“, който е подръка, също ще присъствам на шоуто и заедно с Лао ще преценим.

За секунда настъпи сковано мълчание и Стаматов, побърза да добави:

— Но съм сигурен, че ще се справите!

— Това, което исках да те питам, татко, е… колко добри бяхте навремето? Според Лао Ян сте били страшно добри. Питам се дали ще е възможно да покрием критериите ви? Съвсем отскоро сме заедно като група?

— Виж Сашо… Това, което искаме да видим е, дали сте сериозни и дали наистина ще продължите „Инсиниум“ със същата отдаденост и страст, с каквато ние навремето!

— Разбирам… — отговори Алекс, но всъщност изобщо не разбираше. След като приключи разговора с баща си, се чувстваше още по-объркан. Беше се обадил, за да разбере какви точно ще се критериите, по които Лао Ян ще ги оценява. Това обаче изобщо не му стана ясно, вместо това се оказа, че и баща му ще е сред оценителите. Главата му пулсираше, сякаш ще се пръсне.