Мег Кабът
Дъщерята на унищожителя (5)

Мери

Музиката гърми в такт с ударите на сърцето ми. Басът тътне в гърдите ми — дум, дум. Трудно се вижда сред тълпата от извиващи се тела, особено в мъглата, която се вдига от сухия лед и трепкащите лъчи, които се стрелкат надолу от индустриалния таван на клуба.

Но аз знам, че той е тук. Усещам го.

И тогава го виждам как идва към мен по дансинга, с чаша кървавочервена течност във всяка ръка. Щом се приближава, той ми подава едната и казва:

— Спокойно, не е „подсилен“. Проверих.

Не му отговарям, само отпивам от пунша, благодарна за течността, макар и да е възсладка, защото гърлото ми е пресъхнало.

Работата е там, че допускам грешка, като позволявам това на Адам.

Ала… в него има нещо. Не знам какво точно. Нещо, което го отделя от останалите тъпи спортистчета в училище. Може би заради това, че ме спаси в клуба, когато си изтървах нервите и застреля Себастиан Дрейк — потомъкът на самия дявол — с кетчуп от водно пистолетче.

Или може би заради това, че се отнесе много мило към татко и не почна да се майтапи, че изглеждал като Док от „Завръщане в бъдещето“, и дори го нарече „господине“. Или заради начина, по който взе снимката на майка ми и изглеждаше толкова слисан, когато му казах истината за нея.

Или може би заради това как изглеждаше, когато дойде тази вечер в осем без петнайсет — толкова невъзможно красив в смокинга, и дори ми носеше брошка с червена роза… въпреки че само преди няма и двайсет и четири часа представа си нямаше, че ще ходи на бала (добре, че на вратата продаваха куверти).

Ехе… Татко изпадна във възторг и поне този път се държа като нормален родител — щракаше с фотоапарата („Да те види майка ти, като оздравее“, повтаряше той непрекъснато) и се опитваше да пъха двайсетдоларови банкноти в ръката на Адам, „да почерпиш Мери със сладолед след танците“.

Заради което, честно казано, реших, че е по-добре татко изобщо да не си показва носа от лабораторията.

Но все пак. Знаех, че правя грешка, като не разкарах Адам на момента. Това не е работа за аматьори. Това е… това е…

… прекрасно. Искам да кажа, така изглежда залата. Направо ахнах, когато влязох подръка с Адам. (Той настоя. За да изглеждаме като „нормална двойка“, ако Дрейк е вече там и наблюдава). Комитетът по организирането на бала в гимназия „Сейнт Елиджиъс“ тази година направо е надминал себе си.

Да осигуриш четириетажната голяма бална зала на хотел „Уолдорф Астория“ само по себе си е подвиг, но да я превърнеш в такава искряща, романтична страна на чудесата? Удивително!

Само се надявам всичките тези розетки и панделки да не са пожароопасни. Никак не ми се иска да ги видя как пламват, когато трупът на Дрейк се самозапали, след като промуша гърдите му.

— Е — казва Адам, докато стоим в края на дансинга и пием пунш в мълчание, което, честно казано, бързо стана малко неловко.

— Как ще действаме, все пак? Никъде не виждам арбалета ти.

— Ще го промуша с кол — отвръщам и му показвам крака си през цепката на роклята. Вързала съм за него издялано от ясен дървено острие, ползвам стария набедрен кобур на мама. — Простичко и лесничко.

— О… — възкликва Адам, позадавил се малко с пунша. — Добре.

Забелязвам, че все така е вперил поглед във вътрешната страна на бедрото ми и бързо си смъквам полата.

И ми хрумва — за пръв път — че Адам може да се е набъркал в това не само защото иска да освободи гаджето на най-добрия си приятел от магията на кръвожадния звяр.

Само че… това възможно ли е изобщо? Та той е Адам Блум. А аз съм новото момиче, и нищо повече. Ясно е, че съм му симпатична, но не си пада по мен. Не е възможно. Та на мен ми остават сигурно десетина минути живот. Освен ако нещо не промени радикално онова, което съм сигурна, че ще се случи.

Изчервявам се и не откъсвам очи от танцуващите двойки пред нас. Госпожа Грегъри, която ни води история на САЩ, също е тук — снове по дансинга и се опитва да отлепя момичетата от кавалерите им. Все едно да се мъчиш да попречиш на луната да изгрее!

— Сигурно ще е най-добре да забаламосаш Лайла, докато аз му забивам кола — казвам с надеждата той да не забележи, че бузите ми са по-аленели досущ като роклята. — Липсва ни само тя да се хвърли върху мен, за да го спаси.

— Тъкмо затова домъкнах Тед тук — обяснява Адам и кимва към Теди Ханкок, който, сгърбен над една съседна маса, гледа отегчено дансинга. И той като нас чака да пристигне Лайла… с кавалера си.

— И все пак — казвам — не ми се иска да си около мен, когато… сещаш се.

— Чух те първите девет милиона пъти, когато ми го каза — изсумтява Адам. — Знам, че можеш да се грижиш за себе си, Мери. Изясни ми го повече от добре.

Понамръщвам се. На него не му е приятно, личи си.

Е, и какво от това? Не съм го молила са идва! Самопокани се! Пък и това не е любовна среща, а убийство! Той го знаеше от самото начало. Той променя правилата, а не аз. Кого лъжа? Аз не мога да ходя с никого! Имам си потомствени задължения. Аз съм дъщерята на унищожителя, и съм длъжна да…

— Да танцуваме? — сепва ме Адам.

— О, с удоволствие — отвръщам малко изненадано. — Но трябва да…

— Супер — казва той, прегръща ме и ме повежда по дансинга.

Толкова съм слисана, че не мога да го спра. Е, добре, след като първоначалният шок преминава, разбирам, че не искам да го спра. Смаяно осъзнавам, че… че ми е хубаво в прегръдките на Адам. Приятно е. Сигурно. Топло. Чувствам се… ами, почти нормално момиче, за разнообразие.

Не новото момиче. Не дъщерята на унищожителя. А просто… аз. Мери.

Бих могла да свикна с това чувство.

— Мери — казва Адам. Той е много по-висок от мен и дъхът му гъделичка кичурите, паднали от кока, в който съм прибрала косата си. Но аз нямам нищо против, защото дъхът му ухае.

Поглеждам го мечтателно. Не мога да повярвам, че чак сега забелязвам — наистина — колко е красив. Е, всъщност снощи забелязах. Или пък съм забелязвала и преди, но не съм го осъзнавала, защото какво ли би намерило момче като него в момиче като мен? Никога и през ум не ми е минавало, че на училищния бал ще ми кавалерства Адам Блум…

Е, да, добре, де, той ме покани единствено защото явно ме съжалява заради това, че майка ми е вампир и тъй нататък. Но все пак…

— Хммм? — усмихвам му се аз.

— Кхъм. — Адам, кой знае защо, явно е притеснен. — Чудех се дали… абе, като всичко това приключи и ликвидираш Дрейк, и Лайла и Тед се съберат пак… дали не би искала да…

Господи. Какво става?! Да не би той… да не би той да ме кани на среща? На истинска среща? Такава, на която няма нужда да носиш остри предмети?

Не. Не е истина. Сигурно е сън. След малко ще се събудя и всичко това няма да го има. Защото как е възможно изобщо? Дъхът ми секва — толкова съм сигурна, че ако си поема дъх, ще разваля магията, в чиято власт сме и двамата…

— Да, Адам? — питам.

— Ами… — Той като че избягва погледа ми.

— Само ако ти искаш, де, да поизлезем, примерно…

— Извинете. — Плътният глас, който в този момент прекъсва Адам, ми е твърде познат. — Може ли този танц?

Затварям сърдито очи. Не е за вярване. С това темпо момчето, което наистина харесвам, никога няма да успее да ме покани на среща. Никога. Никога. Никога. Цял живот ще си остана странна птица, продукт на също такива странни птици. Та защо въобще момче като Адам Блум ще иска да излезе с мен? Рожбата на вампирка и луд учен? Да признаем: това няма да го бъде.

А и ми писна. До гуша ми дойде!

— Ей, ти, слушай! — завъртам се аз и заставам лице в лице със Себастиан Дрейк, и сините му очи се разтварят, щом забелязва как пламтят моите. — Как смееш да смърдиш тук!

Но гласът ми притихва. Защото изведнъж не виждам нищо друго, освен тези очи…

… тези хипнотично сини очи, и те внезапно ме притеглят да се гмурна в тях и топлите и нежни вълни на топлината им да ме залеят…

Вярно, че той не е Адам Блум. Но ме гледа така, че ми става ясно — той го знае и съжалява за това, и ще направи всичко възможно, за да му простя това… дори повече…

И докато се усетя, Себастиан Дрейк ме прегръща — нежно, толкова нежно… и ме повежда от дансинга към остъклената врата, през която виждам нощната градина, окъпана в блестящи приказни светлинки и лунни лъчи… тъкмо мястото, където би те отвел златокосият потомък на трансилвански граф.

— Толкова се радвам, че най-после успяхме да се срещнем — казва ми Себастиан с глас, който ме гали като перце. Изоставихме всичко и всички — другите двойки, Адам, слисаната Лайла, впила в нас ревнив поглед; Тед, впил в нея ревнив поглед; дори панделките и розетките, всичко сякаш се стопи, и на света съществуваме единствено аз, градината, в която се намирам, и Себастиан Дрейк.

Той посяга и отмята кичурите, паднали върху лицето ми.

В някакво тъмно закътано ъгълче на съзнанието ми изниква споменът — аз трябва да се боя от него… и дори да го мразя. Но не мога да се сетя защо. Как бих могла да го мразя — толкова красив, мил и сладък? Той иска да се погрижи за мен. И да ми помогне.

— Виждаш ли? — пита Себастиан Дрейк. Вдига дланта ми и я поднася нежно към устните си. — Не съм толкова ужасяващ, нали? В действителност аз съм същият като теб. Аз съм просто дете на… да го признаем, на бележита личност, което се опитва да намери своето място в света. Ние носим своето бреме, не е ли така, Мери? Между другото, майка ти ти праща много здраве.

— М-м — майка ми? — Съзнанието ми като че е обвито в мъгла, също като градината, в която стоим. Защото, макар и да си представям лицето на мама, не се сещам откъде би могъл да я познава Себастиан Дрейк.

— Да… — Устните на Себастиан тръгват от дланта към свивката на лакътя ми. Докосването им е като течен огън по кожата ми. — На нея й е мъчно за тебе, да знаеш. Тя не разбира защо не искаш да отидеш при нея. Тя сега е толкова щастлива… Не познава нито болка, нито болест… нито позора на остаряването… нито мъката на самотата. — Устните му докосват голото ми рамо. Трудно ми е да дишам, но то е, защото ми е хубаво. — Обкръжават я красота и любов… И с теб може да е същото, Мери. — Устните му почти докосват шията ми. Дъхът му, толкова топъл, сякаш размеква гръбнака ми. Но ми е спокойно, защото едната от силните му ръце е прихванала кръста ми и той ме подкрепя, а тялото ми сякаш по своя собствена воля се извива назад, за да може той да съзерцава необезпокоявано голата ми шия.

— Мери… — прошепва той и устните му я докосват.

И аз се чувствам толкова ведра и спокойна, както не съм се чувствала от години, откакто мама замина, и клепачите ми се затварят…

И изведнъж нещо мокро и студено плисва шията ми.

— Ох! — изохквам, отварям очи и пипам там… а после отдръпвам ръката си. Пръстите ми са мокри от някаква прозрачна течност.

— Извинявай — извиква застаналият на няколко крачки от мен Адам, протегнал ръце напред. Дулото на неговата деветмилиметрова „Берета“ е прицелено право в мен. — Не улучих.

Миг по-късно гъст облак от зловонен, парещ дим ме задушава. Кашлям и се отдръпвам със залитане от момчето, което само преди секунди ме прегръщаше толкова нежно, а сега се е хванал за димящите гърди.

— Какво… — изпъшква Себастиан Дрейк, докато се мъчи да загаси с удари пламъците, изригващи от гърдите му. — Какво е това?!

— Само малко светена водица, пич — отговаря Адам и продължава да пръска гърдите на Дрейк.

— Няма как да ти навреди. Освен, разбира се, ако не си от живите мъртъвци. Но явно за твой лош късмет си.

Миг по-късно аз идвам на себе си, бъркам под полата си и вадя кола.

— Себастиан Дрейк! — изсъсквам, а той пада на колене пред мен и вие от болка и гняв. — Това е за майка ми! И забивам ръчно издяланото ясеново острие дълбоко на мястото на сърцето му.

Ако той имаше сърце.