Мег Кабът
Дъщерята на унищожителя (4)

Адам

Ако само преди един-два часа ми бяхте казали, че вечерта ми ще завърши в мезонета на Мери от класа ми по история на САЩ в Ийск Севънтис… еее, щях да ви кажа, че сте се напушили.

Но точно там се намирам — вървя след Мери покрай задрямалия им портиер (който дори и веждата си не повдигна, като видя арбалета), а после нагоре с асансьора до дома й, обзаведен с викториански шик от средата на деветнайсети век — поне доколкото аз мога да преценя, защото мебелировката изглежда като извадена от скучните сериалчета, които майка ми обича да гледа по телевизията, чиито главни героини са момичета на име Вайълет, Хортенс и тям подобни.

Книги има навсякъде — и то не издания на Дан Браун с меки корици, а дебели и тежки томове със заглавия като „Демонологията в Гърция от седми век“ или „Ръководство по некромантия“. Оглеждам се, но не виждам нито плазмен екран, нито екран с течни кристали, нито дори обикновен телевизор.

— Вашите да не са професори по нещо? — питам Мери, когато тя оставя арбалета и се запътва към кухнята, отваря хладилника, вади от него две кока-коли и ми подава едната.

— Нещо такова — отвръща тя. Държи се така, откакто тръгнахме към дома й — не си дава много зор да ми обяснява.

Не, че това има значение, де, защото вече й заявих, че няма да си тръгна, докато не науча цялата история. Работата е там, че засега изобщо не знам какво да мисля за всичко това. От една страна, ми олекна, че Дрейк не е този, за когото го мислех — бившето гадже на Мери. От друга страна… вампир?

— Хайде — подканва ме Мери и аз я следвам, защото… ами, какво друго ми остава? Не знам какво правя тук. Не вярвам във вампири, мисля, че Лайла просто се е забъркала с някой от ония смахнатите готи, като в онази серия от „Закон и ред“.

Макар че въпросът на Мери — „Тогава как ще обясниш, че на дансинга той се изпари във въздуха“? — ме тормози. Вярно, как го направи?

Ала има цели купища подобни въпроси, на които не знам отговорите. Ето и един нов, който ми хрумна: как да накарам Мери да ме гледа така, както Лайла гледаше тоя Дрейк?

Животът е пълен с мистерии, както обича да казва татко, и много от тях на свой ред са обвити в загадки.

Мери ме води по тъмен коридор към една открехната врата. От пролуката грее светлина. Тя почуква и пита:

— Татко? Може ли да влезем?

Дрезгав глас й отвръща:

— На всяка цена.

И влизам след нея в най-странната стая, която съм виждал, поне в мезонет в Ъпър Ийст Сайд.

Това е лаборатория. Пълно е с епруветки, колби и реторти. Пред няколко от тях стои висок белокос мъж с професорски вид, по халат, и бърка някаква смес в прозрачен контейнер. Сместа е яркозелена и пуска мощно димни талази. Когато Мери влиза, старчето вдига очи и се усмихва. Зеленият му поглед — същият като на Мери — се стрелва с любопитство към мен.

— Ами, здрасти — казва той. — Гледам, че си довела и приятел. Много се радвам. Напоследък си мисля, че прекарваш твърде много време сама, млада госпожице.

— Татко, това е Адам — представя ме спокойно Мери. — Седи зад мен в часа по история на САЩ. Отиваме в стаята ми да учим.

— Много хубаво — отвръща баща й. Като че и през ум не му минава, че ученето е последното нещо, което би хрумнало на момче на моята възраст в два часа през нощта в момичешка стая. — Само не се преуморявайте с ученето, деца.

— Няма — казва Мери. — Хайде, Адам.

— Лека нощ, господине — пожелавам аз на баща й, а той ми се усмихва лъчезарно и отново се обръща към димящата реторта.

— И така — казвам на Мери, която отново ме води по коридора, този път към стаята й… която е учудващо практично обзаведена за момичешка стая. Тук има само голямо легло, гардероб и писалище. За разлика от стаята на Вероника всичко е прибрано, освен лаптопа и MP3 плейъра. Хвърлям едно око на плейлистата й, докато тя рови из шкафа за нещо. Предимно рок, има и арендби и малко рап. Но емо няма. И слава богу. — Какво става? За какво му е на баща ти всичко това?

— Търси цяр — отговаря Мери от шкафа със сподавен глас.

Минавам по пищния персийски килим до леглото й. На нощното й шкафче има снимка в рамка — на хубава жена, присвила очи срещу слънцето, усмихната. Майката на Мери. Не знам как го разбрах, просто го разбрах.

— Цяр за какво? — взимам снимката да я разгледам. Да, ето ги. Устните на Мери. Чиито ъгълчета, както постоянно ми се набива на очи, са извити нагоре. Дори когато се сърди.

— За вампиризъм — обяснява тя и излиза от шкафа с дълга червена рокля в ръка, увита в прозрачна найлонова опаковка от химическо чистене.

— Уф — възкликвам. — Неприятно ми е точно аз да ти го казвам, но такова нещо като вампири няма. Вампиризъм също. Или каквото и да е там.

— Така ли? — ъгълчетата на устата й се извиват още по-нагоре от обичайното.

— Вампирите ги е измислил оня… — Тя ми се смее. Аз обаче нямам нищо против, защото това е Мери. По-добре, отколкото да не ме забелязва, а откакто я познавам, тя точно това прави.

— Оня, дето е написал „Дракула“. Нали?

— Брам Стоукър не е измислил вампирите — обяснява Мери и усмивката й се стапя. — Дори и Дракула не е измислил. Последният, между другото, е реална историческа фигура.

— Да бе, някакъв тип, дето пие кръв и се превръща на прилеп? А стига бе.

— Вампирите съществуват, Адам — казва тихо Мери. Много хубаво ми произнася името. Толкова хубаво, че в първия момент не забелязвам, че гледа снимката в ръката ми. — Както и жертвите им.

Проследявам погледа й… и без малко не изпускам снимката.

— Мери — казвам. Защото не се сещам какво друго да кажа. — Твоята… Майка ти? Тя ли… да не би…

— Още е жива — Мери се обръща и мята на леглото червената рокля, опакована в хлъзгава, прозрачна найлонова опаковка. — Ако това е живот — додава тя, повече на себе си.

— Мери… — казвам аз със съвсем друг глас.

Трудно ми е да повярвам.

Но все пак успявам. В изражението й има нещо, по което си личи, че тя не лъже. И нещо, което ме кара да копнея да я взема в прегръдките си. Което според Вероника ще е сексистко. Но това е положението.

Спрях да си гриза устната и запитах.

— Затова ли татко ти…

— Той невинаги е бил такъв — отговаря тя, без да ме поглежда. — Не беше такъв, когато мама беше тук. Той… той си мисли, че може да открие химическо лекарство. — Тя се отпуска на леглото до роклята. — Не иска да повярва, че има един-единствен начин да си я върнем. Да убием вампира, който превърна нея във вампир.

— Дрейк — казвам и се отпускам на леглото до нея. Сега вече всичко добива някакъв смисъл. Предполагам.

— Не — врътва глава Мери. — Баща му. Който по случайност си е запазил оригиналното име Дракула. Синът му си мисли, че Дрейк звучи не чак толкова претенциозно и по-модерно.

— Но тогава… защо се опитваше да убиеш детето на Дракула, щом баща му е този, който… — не мога да се принудя дори да го произнеса. За щастие не ми се и налага.

Мери се е прегърбила.

— Ако убийството на единственото му дете не накара Дракула да изпълзи от скривалището си и да го убия, не знам какво ще го накара.

— А това няма ли да е… малко опасно? — питам. Не е за вярване, че седя тук и водя този разговор. Но то не е за вярване и че се намирам в спалнята на Мери от класа по история на САЩ. — Тоест, Дракула не е ли начело на цялата операция?

— Да. — Мери гледа снимката, която съм поставил между нас. — И когато с него бъде свършено, мама най-сетне ще е свободна.

„И вече няма да има нужда татко й да се мъчи да открие лек срещу вампиризъм“ — мисля си аз, но не го произнасям на глас.

— Но защо Дрейк не… ъъ… не превърна Лайла тази вечер? — питам. Защото това ме тормози. Освен другите неща. — Там, в клуба?

— Защото обича да си играе с храната си — отвръща безстрастно Мери. — Също като баща му.

Потръпвам. Не мога да се удържа. Въпреки че Лайла не е точно моят тип, не ми е приятно да мисля за нея като за среднощна вампирска почерпка.

— А не се ли тревожиш, че Лайла ще каже на Дрейк да не идва на бала, защото ще го причакваме там? — питам, с надежда да сменя малко темата.

Говоря в множествено, а не в единствено число, защото е изключено да позволя на Мери да преследва тоя тип сама. Което, сигурен съм, Вероника също ще обяви за сексистко.

Но Вероника никога не е виждала усмивката на Мери.

— Ти шегуваш ли се? — пита Мери и като че изобщо не е забелязала множественото число.

— Точно на това разчитам, че ще му каже. Тогава той със сигурност ще дойде.

Впервам поглед в нея.

— Но защо?

— Защото убийството на дъщерята на унищожителя страшно ще му вдигне акциите в криптата.

Мигам насреща й.

— Акциите в криптата?

— Ами… — тя врътва конската си опашка. — Това е като акциите на улицата, само че сред живите мъртъвци.

— О… — странно, но това е разумно. Колкото всичко останало, чуто за тази вечер. — Значи наричат татко ти… хм… „унищожител“? — Не ми е лесно да си представя таткото на Мери да борави с арбалета като нея.

— Не — отвръща тя и усмивката й угасва. — Мама. Или поне… беше, навремето. И то унищожител не само на вампири, но на всякакви зли същества — демони, върколаци, полтъргайст, призраци, вещери, джинове, сатири, локи, шедуси, ветели, титани, лепрекони…

— Лепрекони? — повтарям изумено.

Но Мери само вдига рамене.

— Щом е зло, мама го убиваше. Тя притежаваше тази дарба… Дарба, която силно се надявам, че съм наследила — додава тя меко.

Седя и не реагирам цяла минута. Длъжен съм да призная, че съм малко слисан от всичко, случило се за последните два часа. Арбалети, вампири и унищожители? И що за чудо да му се не види, е тая ветела? Хич не съм убеден, че искам да знам. Не. Чакайте. Знам, че не искам да знам. В главата ми жужи и не престава.

Смахнатото е, че на мен това май ми харесва.

— Е… — Мери ме поглежда в очите. — Сега вярваш ли ми?

— Вярвам ти — отговарям. Всъщност, направо не вярвам, че вярвам. Че й вярвам, по-точно.

— Хубаво — казва тя. — Сигурно ще е най-добре да не казваш на никого. А сега, ако не възразяваш, трябва да почна да се подготвям…

— Супер. Кажи ми какво искаш от мен.

Изражението на лицето й се помрачава.

— Адам… — казва тя, и в начина, по който устните й произнасят името ми, има нещо, което мъничко ме подлудява… Иска ми се да я сграбча в прегръдките си и да хукна из стаята. — Признателна съм ти за предложението. Много. Но е прекалено опасно. Ако убия Дрейк…

— Когато го убиеш — поправям я.

— … най-вероятно ще дойде и баща му — продължава тя. — И ще иска да си отмъсти. Може би не тази вечер, сигурно няма да е и утре. Но ще е скоро. И когато той дойде… хич няма да е приятно. Ужасно ще е. Кошмар. Ще е…

— Апокалипсис — довършвам вместо нея и щом изговарям думата, по гръбнака ми преминава тръпка.

— Да. Да, точно така.

— Спокойно — казвам аз, въпреки тръпката.

— Готов съм за това.

— Адам… — клати глава тя. — Ти не разбираш. Не мога… Не мога да ти гарантирам, че ще успея да те защитя. А без съмнение не мога да ти позволя да рискуваш така живота си. За мен е друго, защото… заради майка ми. Но ти…

Прекъсвам я:

— Само ми кажи по кое време да те взема.

Тя ме гледа втренчено.

— Какво?

— Извинявай — казвам — но няма да ходиш сама на бала. Точка по въпроса.

И сигурно съм изглеждал много страшно, като съм го казал, защото макар и тя да отваря уста да възрази, щом ме поглежда, я затваря и казва само:

— Ами, добре.

Но все пак се чувства длъжна да добави:

— Мъртъв си.

Само за да има последната дума.

Но аз нямам нищо против. Нека последната дума да си е нейна.

Защото вече съм разбрал, че я открих: моят бъдещ партньор в неизбежната борба за оцеляване в постапокалиптична Америка.