Мег Кабът
Дъщерята на унищожителя (3)

Мери

Не мога да повярвам. Стоя в уличката до „Суиг“ и разговарям с Адам Блум, който седи зад мен в часа по история на госпожа Грегъри. Да не споменавам за Теди Ханкок, най-добрият приятел на Адам.

И бивше гадже на Лайла.

Свалила съм стрелата с ясенов връх от ложата и съм я прибрала в колчана. Вече знам, че тази вечер няма да има унищожение.

Макар че сигурно трябва да съм благодарна, че не хвърлих топа. Ако не беше Адам… е, сега нямаше да стоя тук и да се мъча да му обясня нещо, което е… честно казано, необяснимо.

— Мери, сериозно? — Адам ме гледа мрачно с кафявите си очи. Странно, че досега не съм забелязала колко е хубав. Е, не е Себастиан Дрейк. Косата на Адам е тъмна като моята, а ирисите му са кафяви като кленов сироп, не сини като морето.

Но доста си го бива, с тези негови плещи и физика на плувец (извел е училище „Сейнт Елиджиъс“ до районните финали по бътерфлай две години подред) и близо два метра ръст (толкова е висок, че трябва да си изпружвам врата, за да го гледам в очите, и изведнъж собственият ми ръст се превръща в разочарование поне за самата мен — метър и петдесет и два!). Успехът му е по-висок от средния, а е и популярен, ако броим всичките първокурснички, които припадат всеки път, като мине покрай тях в коридора (не, че той забелязва).

Но погледът му, втренчен в мен в момента, никак не е равнодушен.

— Какво става? — пита ме той и ме поглежда, а едната му тъмна дебела вежда е вдигната подозрително. — Знам защо Тед мрази Дрейк. Той му отмъкна момичето. Но ти какво му се дразниш?

— Лично е — отговарям. Боже, това е толкова непрофесионално. Мама ще ме убие, като разбере.

Ако някога разбере.

От друга страна… Адам вероятно наистина ми е спасил живота. Макар и да не знае. Дрейк би ме изкормил, там, пред очите на всички, без изобщо да се замисля.

Освен ако първо не решеше да си поиграе с мен. И като познавам баща му, точно така щеше да постъпи.

Длъжница съм на Адам. Голяма.

Но няма да му дам да го разбере.

— Ти как влезе? — иска да знае Адам. — Не ми казвай, че си се промъкнала през металния детектор с това чудо.

— Не съм, разбира се — отвръщам. Сериозно, момчетата са толкова глупави понякога. — Вкарах го през прозорчето на покрива.

— На покрива?!

— Прозорчетата на покрива обикновено ги държат там — изтъквам му.

— Толкова си незрял! — разправя Лайла на Тед. Гласът й е тих и мек, макар думите й да са сурови. Но тя не може иначе. Магията на Дрейк я е завладяла. — Какво се надяваше да постигнеш, да му се не види?

— Лайла, та ти го познаваш само от един ден! — Тед е пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Изглежда засрамен от себе си… и дързък едновременно. — Аз можеше да те вкарам в „Суиг“, щом толкова си искала да влезеш. Защо не ми каза? Знаеш за чичо ми Вини.

— Тед, не е до това в какви клубове може да ме вкара Себастиан — обяснява Лайла. — А до… заради него е. Той е… съвършен.

Налага се да преглъщам, за да потисна надигащото се в гърлото ми гадене.

— Никой не е съвършен, Лай — изпреварва ме Тед.

— Себастиан е! — възторгва се Лайла, тъмните й очи блестят на светлината на единствената крушка, осветяваща аварийния изход на клуба.

— Толкова е красив… и интелигентен… и светски… и мил…

Край. Вече не издържам.

— Лайла! — тросвам се. — Млъкни! Тед е прав. Ти дори не познаваш този тип. Защото ако го познаваше, нямаше да го наречеш „мил“.

— Но той е мил! — не отстъпва Лайла и блясъкът в очите й утихва до меко сияние. — Вие изобщо не знаете…

Миг по-късно — не съм убедена как точно стана — аз я сграбчвам за раменете и я разтърсвам.

Тя е с цяла педя по-висока от мен и с двайсетина килограма по-тежка.

Но това няма значение — искам само да й набия малко разум в главата.

— Той ти е казал, нали? — чувам се, че й крещя пресипнало. — Казал ти е какъв е. Ох, Лайла! Идиотка! Тъпачка, каква тъпачка си!

Но Лайла се изтръгва от ръцете ми, врътва се и ни поглежда с тържествуващо изражение.

— Да! — крясва тя с онзи възторжен трепет в гласа, познат ми твърде добре. — Каза ми! И ме предупреди за хората като теб, Мери. Хората, които не разбират… Не могат да разберат, че той произхожда от род, древен и благороден като кралските родове…

— Боже мой! — Сърби ме ръката да я зашлевя. Единственото, което ме спира, е Адам, който посяга и ме сграбчва за ръката, все едно ми е прочел мислите. — Лайла! Ти си знаела! И въпреки това излезе с него!

— Да, разбира се! — изфучава Лайла. — За разлика от теб, Мери, аз съм широко скроена. Нямам предразсъдъци към неговия вид като теб…

— Неговият вид? Вид?! — Ако не беше Адам, който ме удържаше и ми шептеше „Хей, по-спокойно“, щях да й се нахвърля и да се опитам да набия малко здрав разум в празната й руса глава. — А случайно да ти е споменал как точно оцелява неговият вид! Какво ядат… или по-скоро пият… за да живеят?

Лайла е изпълнена с презрение.

— Да — заявява тя. — Каза ми. И според мен ти правиш от мухата слон. Той пие само кръв, която си купува от центъра за кръводаряване. Не убива…

— Ох, Лайла! — не вярвам на ушите си. Тоест, мога да повярвам, щом става въпрос за Лайла. Но си мислех, че дори и тя няма да е толкова наивна, че да се хване на това. — Те всички така казват. Пробутват тоя лаф на момичетата от векове. „Аз не убивам хора“. Пълни дивотии.

— Чакай. — Адам вече не стиска ръката ми. За съжаление сега, когато вече мога да ударя Лайла, не ми се иска. Твърде съм отвратена. — Какво става тук? — пита той. — Кой пие кръв. За Дрейк ли става дума?

— Да, за Дрейк — сопвам се аз.

Адам се втренчва в мен невярващо, а до него приятелят му Тед подсвирва.

— Човече, знаех си, че в тоя има нещо, дето не ми харесва! — възкликва той.

— Престанете! — крещи Лайла. — Всички! Я се чуйте! Имате ли представа колко еснафски звучите? Да, Себастиан е вампир, но това не значи, че няма право на съществуване!

— Уф — възкликвам. — Като се има предвид, че е ходещо омерзение за човечеството и се храни с невинни момичета като теб от векове, той всъщност няма право на съществуване.

— Чакай малко. — Адам все още не може да повярва. — Вампир?!Стига бе. Невъзможно е. Вампирите не съществуват.

— Ох! — Лайла се врътва към него и тропва с крак. — Ти си по-лош и от тях!

— Лайла — казвам аз, без да обръщам внимание на Адам. — Не можеш да се видиш пак с него.

— Той не е направил нищо лошо — настоява Лайла. — Дори не ме е ухапал, въпреки че аз го помолих. Защото твърде много ме обичал — така каза.

— Боже господи! — възкликвам погнусено. — Поредният лаф, който ти пробутва, Лайла. Не разбираш ли? Те всички го казват. И той не те обича. Или те обича толкова, колкото кърлежът обича кучето, от което смуче.

— Аз те обичам — гласът на Тед секва, когато произнася „аз“. — И си ме зарязала заради вампир?!

— Вие не разбирате! — Лайла отмята дългата си руса коса. — Той не е кърлеж, Мери. Себастиан ме обича твърде много, затова не може да ме ухапе. Но знам, че мога да го разубедя. Защото той иска да бъде с мен вечно, а и аз искам да бъда с него вечно. Знам го. И след утре вечер ние ще бъдем вечно заедно.

— Какво има утре вечер? — пита Адам.

— Балът — отговарям вдървено.

— Точно така! — продължава да дърдори Лайла. — Себастиан ще е мой кавалер. И въпреки че той още не знае, там той ще отстъпи пред мен. Едно ухапване, и ще живея вечно. Стига бе, хора, ами че това е страшно гот! Вие не искате ли да живеете вечно? Тоест, ако можехте?

— Не и по този начин — отвръщам. Чувствам силна болка. Боли ме за Лайла, и за всички момичета преди нея. И които ще дойдат след нея, ако не предприема нещо.

— На танците ли ще те чака? — насилвам се да я попитам. Трудно ми е да говоря, защото плачът ми напира.

— Да — отговаря Лайла, с все същото отнесено изражение, каквото имаше и в клуба, и по-рано днес в столовата. — Той не би могъл да ми устои, не и с новата ми рокля от Роберто Кавали и оголената ми шия под сребърните лъчи на пълната луна…

— Струва ми се, че ще повърна — обажда се Тед.

— Не, няма — отсичам. — Ще изпратиш Лайла до тях. Ето. — Бръквам в чантата си, вадя разпятие и две флакончета със светена вода и му ги давам. — Ако Дрейк се появи, макар и да се съмнявам, замери го с тях. После, като оставиш Лайла, се прибирай.

Тед поглежда какво съм му тикнала в ръцете.

— Чакай! Това ли е? — пита той. — Просто ще му позволим да я убие?

— Няма да ме убие! — поправя го весело Лайла. — Ще ме превърне в една от своя вид.

— Ние нищо няма да правим — казвам му. — Вие се прибирайте и оставете това на мен. Всичко е под мой контрол. Тед, погрижи се Лайла да се прибере благополучно у дома. Не трябва нищо да й се случва до танците. „Злите духове не могат да влязат в обитаема къща, ако не ги поканят“ — Присвивам очи и поглеждам Лайла. — Ти нали не си го канила да влезе?

— Да бе. — Лайла тръсва глава. — Татко нали ще ме гръмне, ако намери момче в стаята ми.

— Виждаш ли? Прибирай се. Ти също — обръщам се към Адам.

Тед хваща Лайла подръка и я повежда. Но Адам, за моя изненада, не мърда от мястото си. Стои с дълбоко напъхани в джобовете ръце.

— Хъм… — казвам му. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Да — отвръща той спокойно. — Можеш да ми разкажеш всичко от самото начало. Искам да знам всичко. Защото ако онова, което ми казваш, е вярно, ако не съм бил аз, ти щеше да си петънце на стената на клуба. Така че започвай.