Мег Кабът
Дъщерята на унищожителя (2)

Адам

Само Тед е виновен. Той каза, че трябвало да ги проследим, като излязат.

— Защо? — питам го.

— Щото тоя ще я вкара в беля, човече — отвръща Тед.

Само че няма как Тед да го е знаел. Дрейк беше изникнал съвсем изневиделица пред блока на Лайла на Парк авеню едва предната вечер. Тед не беше го виждал. Как би могъл да знае нещо за него? Каквото и да било?

Но като му го казах, Тед ме попита:

— Мъжки, ти поглеждал ли си го?

Трябва да призная, Тимен не говори празни приказки. Тоя тип изглежда като излязъл направо от каталога на „Абъркромби и Фич“, примерно. Не можеш да имаш доверие на толкова… ами, толкова съвършен мъж.

Но все пак не съм навит да следя разни хора. Не е гот. Дори и ако е, за да увардим Лайла от неприятности, както каза Тед. Знам, че Лайла е мадамата на Тед — вече бившата, благодарение на Дрейк.

Е, вярно, тя никога не е била най-лъскавата вилица в чекмеджето.

Но да я следим на срещата с типа, с който се е загаджила? Това ми изглеждаше по-голяма загуба на време и от… и от домашното по история на САЩ от две хиляди думи, с двойна разредка, което трябва да предам в понеделник на госпожа Грегъри.

А после Тед взе, че предложи да взема и деветмилиметровата Берета.

Работата е там, че макар и това да е само воден пистолет, играчките — точни копия на истински оръжия са незаконни в Манхатън.

И затова съм нямал много възможности да използвам моя. А Тед го знае.

И сигурно затова постоянно дърдореше какъв смях щял да падне, ако полеем оня. Защото беше наясно, че няма да му устоя.

Кетчупът беше моя идея.

Да, да, доста е детинско.

Но какво друго, по дяволите, да правя в петък вечер? По-яко е от съчинение по американска история.

Както и да е, казах на Тимен, че сигурно ще се навия. Стига аз да съм тоя, който ще стреля. Тед нямаше нищо против.

— Просто трябва да знам, човече — каза той, клатейки глава.

— Какво да знаеш?

— Какво има в тоя тип Себастиан, дето аз го нямам.

Можех да му го кажа, разбира се. Съвсем явно е какво има момче с вида на смотания Дрейк, дето Тед го няма. Тед си изглежда съвсем прилично, ама не става за фотомодел.

Ала си замълчах. Защото на Тимен наистина му беше кофти от случилото се. И донякъде разбирах защо. Лайла просто е такова момиче, нали разбирате? С големи кафяви очи и големи… други работи.

Но няма да навлизам в това заради сестра ми Вероника, която разправя, че трябвало да престана да възприемам жените като сексуални обекти, а като бъдещи партньорки в неизбежната борба за оцеляване в постапокалиптична Америка (това е темата на дипломната й работа, защото според нея апокалипсисът ще настъпи през идното десетилетие поради развихрилите се понастоящем в страната религиозен фанатизъм и безхаберие към околната среда. И двете ги имало, когато настъпил крахът на Рим и други вече несъществуващи общества).

Ето така ние с Тимен попаднахме в „Суиг“.

— За наш късмет Вини, чичото на Тед, е доставчикът им на алкохол и точно това ни вкара вътре, и то без да минаваме през детектора за метал като останалите, и застрелях Себастиан Дрейк с кетчуп с моя воден пистолет, деветмилиметровата Берета. Знам, че трябваше да съм си у дома и да пиша съчинението за госпожа Грегъри, ама мъжете трябва да се забавляват, нали така?

А наистина беше забавно да гледаме как червените петна се разливат по гърдите на оня. Тимен всъщност се смееше за пръв път, откакто по време на обяд Лайла му прати онова съобщение, че щял да ходи сам на бала, защото тя щяла да ходи с Дрейк.

Всичко вървеше страхотно… Докато не видях как Дрейк се е вторачил в колоната отстрани на дансинга. Не се връзваше. Човек би решил, че той ще се втренчи в нас в нашата ВИП ложа (благодаря, чичо Вини), като се има предвид откъде го нападнаха с кетчупа.

И тогава забелязах, че зад нея се крие някой. Зад колоната, тоест.

И то не кой да е, а Мери, новото момиче от класа ми по история, онова, което не говори с никой друг, освен с Лайла.

С арбалет в ръце.

Арбалет.

Как, по дяволите, беше вкарала арбалет през детектора за метал? Няма как да познава Вини, чичото на Тед.

Не, че е важно. Важно е само, че Дрейк зяпа колоната, зад която се е свила Мери, сякаш вижда през нея. И във вперения му в момичето поглед има нещо, което ме кара да… Е, знам само, че не искам този тип да гледа нататък.

— Кретен — измърморвам. Главно по адрес на Дрейк, но и малко по мой собствен. После се прицелвам и стрелям отново.

— Леле! — крясва радостно Тед. — Видя ли? Право в задника!

Е, да, това успява да привлече вниманието на Дрейк. Той се обръща… и изведнъж разбирам какво било „пламтящи очи“. Нали се сещате, като в книгите на Стивън Кинг? Не предполагах, че някога ще видя.

Но погледът на Дрейк е точно такъв, и е вперен в нас. Очите му без всякакво съмнение пламтят.

„Ела, бе — улавям се, че мисля. — Точно така. Ела тука, Дрейк. Искаш да се биеш ли? Не е само кетчупът, имам и друго, мъжки“.

Което не е съвсем вярно. Обаче надали има значение, защото Дрейк така и не идва.

А се изпарява.

Не, не се врътва и да се изнесе от клуба.

Просто както си стои там, и изведнъж… го няма. За миг мъглата от сухия лед като че се сгъстява, и като се разсейва, Лайла танцува сама.

— Дръж — тиквам аз Беретата в ръката на Тед.

— Какво стана?! — Тед оглежда дансинга. — Къде изчезна той?

Но той вече е изчезнал.

— Хващай Лайла, и ме чакай отпред! — крясвам на Тед.

Той реди някакви отбрани ругатни, но никой не обръща внимание. Музиката гърми и всеки си гледа кефа. Щом не ни видяха как стреляме по някакъв тип с кетчуп от воден пистолет, или че секунди по-късно оня буквално се изпари във въздуха, надали ще се впечатлят, че Тед споменава нечия майка.

Стигам до колоната и поглеждам надолу.

Тя е там и диша тежко, все едно че току-що е пробягала маратонска дистанция. Притиска арбалета към гърдите си като дете — одеялцето си. Лицето и е бяло като лист.

— Хей — подвиквам й лекичко. Не искам да я стресна.

Но я стряскам. Гласът ми я кара буквално да изскочи от кожата си и тя вперва в мен широко отворени, уплашени очи.

— Хей, спокойно — казвам й. — Той се махна вече.

— Махна ли се? — Очите й, зелени като голямата поляна в Сентръл парк през май, се взират в мен. И няма как да не забележиш ужаса в тях.

— Как… какво?

— Просто се стопи — вдигам рамене аз. — Видях го, че те гледа, и го застрелях.

— Какво?!

Виждам, че ужасът е изчезнал също толкова внезапно, колкото и Дрейк. Но за разлика от Дрейк, нещо го е заместило: гняв. Мери е бясна.

— Господи, Адам — възкликва тя. — Да не си откачил? Ти знаеш ли изобщо що за същество е този?

— Да — отвръщам. Истината е, че Мери е доста сладка, като е ядосана. Как така не съм забелязал досега! Сигурно защото никога не съм я виждал да се ядосва. В часа на госпожа Грегъри няма за какво да се горещиш. — Новото гадже на Лайла. Егати смотаняка! Ти видя ли му гащите?

Мери клати глава.

— Ти какво правиш тук? — пита ме тя, леко слисана.

— Очевидно същото като теб. — Поглеждам арбалета. — Но ти притежаваш много по-голяма огнева мощ. Откъде го имаш това? Те законни ли са в Манхатън изобщо?

— Ти ми кажи — посочва тя Беретата.

Вдигам ръце горе, все едно се предавам.

— Ей, това беше само кетчуп. Но това на върха на стрелата определено не е вакуумен накрайник. Би могла да му навредиш…

— Това е идеята — отговаря Мери.

И в гласа й има толкова много омраза — мама постоянно ни насърчава с Вероника да се изразяваме описателно — че разбирам. Просто знам.

Дрейк е бившият й.

Признавам, че като го проумявам, се чувствам странно. Мери ми е симпатична. Личи си, че е умна — винаги е подготвена, когато госпожа Грегъри я изпитва. И наистина това, че се мотае с Лайла, колкото и тъпа да е тя, доказва, че поне не е снобка, защото повечето момичета в „Сейнт Елиджиъс“ няма и да погледнат Лайла… откакто онази снимка от мобилен телефон, на която се виждаше какво са правили двамата с Тед в банята на онзи купон в града, обиколи училището.

Не, че има нещо лошо в онова, което са правили, ако питате мен.

И все пак съм малко разочарован. Мислех, че момиче като Мери ще прояви повече вкус и не би излизало с типове като Себастиан Дрейк.

Което сигурно иде да докаже, че Вероника е права, като вечно ми казва: „Толкова неща не знаеш за момичетата, че ако напълнят Ийст Ривър, ще прелее“.