Джордж Р. Р. Мартин
Принцесата и Кралицата или Черните и Зелените (1)

Част I

Танцът на Драконите е цветистото име, зад което стоят свирепите междуособни войни за Железния трон на Вестерос, които се водят от два съпернически клона на дома Таргариен през годините 129–131 след Завоеванието на Егон (сл. З. Е.).

Да се характеризират тъмните, бурни и кървави дела през този период като „танц“, ни се струва гротескно и неуместно. Без съмнение това название е било измислено от певците. „Гибелта на Драконите“ би било много по-подходящо, но традицията и времето са жигосали по страниците на историята поетичното название, така че ние ще трябва да потанцуваме заедно с останалите.

След смъртта на крал Визерис I Таргариен основните претенденти за Железния трон били двама: дъщерята на Визерис — Ренира, единственото живо дете от първия му брак, и Егон, неговият най-голям син от втората му съпруга. Сред хаоса и кръвопролитията, породени от тяхното съперничество и други крале-самозванци заявявали свои права; перчели се като глумци на сцена за седмица или лунен кръг, за да залязат толкова бързо, колкото и изгрявали.

Танцът разделил Седемте кралства на две: лордове, рицари и обикновени хора обявявали подкрепата си за едната или за другата страна и вдигали оръжие едни срещу други. Дори домът Таргариен бил разделен, защото всеки от претендентите въвлякъл във войната роднини, деца и приятели. За двете години на противоборства била платена ужасна цена от великите лордове на Вестерос, както и от техните знаменосци, рицари и поданици. Макар династията да оцеляла по време на сраженията, мощта на Таргариен била отслабена, а броят на последните в света дракони бил значително намален.

Танцът се оказал война различаваща се от всяка друга в цялата дълга история на Седемте кралства. Да, войските тръгвали в поход и водели яростни битки, но много от сблъсъците били по вода и… във въздуха, когато дракон влизал в схватка с дракон със зъби, нокти и пламък. Това била война белязана с коварство, убийство и предателство; война водена в сенките на ъглите, в сумрака на стълбищата, в залите на съветниците и дворовете на замъците, с кинжали, лъжи и отрова.

Отдавна тлеещата вражда, избухнала с ярки пламъци на третия ден от третата луна на 129 година сл. З. Е., когато в Червената цитадела на Кралски чертог, прикованият на легло от болестта си Визерис I Таргариен затворил очи за дрямка и умрял в съня си. Тялото му било открито от слуга в Часа на прилепа, когато кралят имал обичай да пие чаша греяно вино. Слугата изтичал при кралица Алисънт, чиито покои се намирали под кралските.

Той съобщил скръбната вест само и единствено на кралицата. Смъртта на краля била очаквана от известно време, и кралица Алисънт и нейните поддръжници, така наречените „зелени“^[1], отрано били разяснили на всички стражи и слуги на Визерис, какво трябва да правят, когато денят настъпи.

Кралица Алисънт незабавно се отправила към покоите на краля, придружена от сър Кристън Коул, лорд-командира на Кралската гвардия. След като се убедила, че Визерис е мъртъв, Нейно величество заповядала да се запечатат покоите и им поставила охрана. Слугата, който намерил краля мъртъв, също бил задържан, за да бъдат сигурни, че няма да разпространи мълвата. Сър Кристън се върнал в Кулата на Белия меч и изпратил своите братя от Кралската гвардия да призоват членовете на Малкия съвет. Това се случило в Часа на совата.

В онези времена, както и сега, заклетото братство на Кралската гвардия, се е състояло от седем рицари, мъже с доказана вярност и несъмнена доблест, тържествено заклели се да посветят живота си в защита на краля и неговите близки. Само пет бели плаща били в Кралски чертог, когато Визерис починал: самият сър Кристън, сър Арик Каргил, сър Рикард Торн, сър Стефон Дарклин и сър Уилис Фел. Сър Ерик Каргил (близнак на сър Арик) и сър Лорънт Марбранд били заедно с принцеса Ренира на Драконов камък и не участвали, нито знаели, че техните братя по оръжие са отишли да събудят членовете на Малкия съвет посред нощ.

Тези, които се събрали в покоите на кралицата, докато горе изстивало тялото на нейния повелител и съпруг били: самата кралица Алисънт; баща й сър Ото Хайтауър, Ръка на краля; сър Кристън Коул, лорд-командир на Кралската гвардия; Великият майстер Орвил; лорд Лиман Бисбъри, надзорник на хазната, старец на осемдесет години; сър Тиланд Ланистър, надзорник на корабите, роден брат на лорда на Скалата на Кастърли; Ларис Стронг по прякор Ларис Кривото стъпало, лорд на Харънхъл и надзорник на слухарите; и лорд Джаспър Уайлд, по прякор Железния Прът, юстициар^[2].

Великият майстер Орвил открил заседанието спазвайки обичайните задължения и процедури, които се изисквало да бъдат изпълнени при смърт на краля. Той обявил:

— Трябва да бъде повикан септон Юстас, да извърши последните тайнства и да се помоли за покой на душата на краля. А също и незабавно да се изпрати гарван на Драконов камък, с който да се извести принцеса Ренира за кончината на баща й. Може би, Нейно величество кралицата ще предпочете да напише посланието, за да смекчи тъжната вест с няколко съчувствени думи? Смъртта на краля винаги се обявява с камбанен звън, някой трябва да се погрижи за това, а ние разбира се трябва да започнем приготовленията за коронацията на кралица Ренира…

Сър Ото Хайтауър го прекъснал:

— Всичко това ще се наложи да почака, — заявил той, — докато не бъде разрешен въпросът с наследяването на престола.

Бидейки Ръка, сър Ото бил упълномощен да говори от името на краля, дори да седи на Железния трон в негово отсъствие. Визерис, му бил предоставил правото да управлява Седемте кралства, и тази власт щяла да продължи „до момента, в който бъде коронован нов крал“.

— Докато не бъде коронована нашата нова кралица, — казал язвително лорд Бисбъри.

— Крал, — настояла кралица Алисънт. — Железният трон по право трябва да премине в ръцете на най-възрастния законороден син на Негово величество.

Последвалият спор продължил до разсъмване. Лорд Бисбъри говорел от името на принцеса Ренира. Престарелият надзорник на хазната, който бил служил на крал Визерис по време на цялото му управление, бил служил и на дядо му, Старият крал Джеерис, напомнил на Съвета, че Ренира е по-голяма от братята си; че в нея има повече от кръвта на Таргариен, че покойният крал я е избрал за своя наследница, че Визерис неведнъж е отказвал да промени реда на наследяването, въпреки молбите на кралица Алисънт и нейните „зелени“; че стотици лордове и оземлени рицари през 105 година сл. З. Е. преклонили глава пред принцесата и тържествено са се заклели да защитават правата й.

Но ушите им били глухи за доводите му.

Сър Тиланд отбелязал, че много от лордовете, които са се заклели да защитават наследственото право на принцеса Ренира, вече отдавна не са между живите.

— Минали са двадесет и четири години, — казал той. — Самият аз не съм давал клетва — тогава съм бил дете.

Железния прът, юстициарят, се позовал на Великия съвет от 101 година, и изборът на Стария крал в полза на Бейлон, а не на Ренис през 92 година, и след това надълго и нашироко обсъдил Егон Завоевателя и неговите сестри, както и свещената андалска традиция, според която правото на законороден син е винаги над правата на дъщерите. Сър Ото им напомнил, че съпруг на Ренира е не друг, а принц Демън.

— Ние всички познаваме неговата природа. Несъмнено, ако Ренира някога седне на Железния трон, нас ще ни управлява Демън, крал-консорт толкова неумолим и жесток, колкото е бил Мегор. Моята глава ще бъде отсечена първа без съмнение, а вашата кралица и моя дъщеря скоро ще ме последва.

Кралица Алисънт продължила като ехо:

— Те няма да пощадят и моите деца, — обявила тя. — Егон и братята му — законородени синове на краля, имащи по-големи права върху трона, от нейните копелета. Демън ще намери повод да ги убие всички. Дори Хелена и нейните момчета. Никога не забравяйте, че един от тези Стронг лиши от око Емонд. Вярно, тогава е бил момче, но момчетата порастват и стават мъже, а копелетата по своята природа са чудовища.

Заговорил и сър Кристън Коул:

— Ако принцесата вземе властта — напомнил той на съвета, — Джекерис Веларион ще управлява след нея. Нека Седемте опазят това кралство, ако ние поставим копеле на Железния трон!

Той заговорил и за разпуснатостта на Ренира и покварата на съпруга й:

— Те ще превърнат Червената цитадела в бордей. Ничия дъщеря няма да бъде в безопасност, ничия жена. Дори момчетата… ние знаем, какъв беше Ленор.

Не е записана нито една дума на лорд Ларис Стронг в този спор, но това не било необичайно. Макар и многословен, когато се налага, надзорникът на слухарите пестял думите си, както скъперник монетите си и предпочитал да слуша, вместо да говори.

— Ако вземем такова решение, — предупредил съвета Великият майстер Орвил, — това със сигурност ще доведе до война. Принцесата няма покорно да се отдръпне, а и тя има дракони.

— И приятели, — обявил лорд Бисбъри, — хора на честта, които няма да забравят клетвите, дадени пред нея и нейния баща. Аз съм стар, но не толкова, че да седя тук кротко, докато заговорничите да откраднете короната й.

Казвайки това, той станал да си върви.

Но сър Кристън Коул го блъснал обратно в креслото и прерязал гърлото му с кинжал.

Това била първата кръв пролята в Танца на драконите, кръвта на лорд Лиман Бисбъри, надзорник на хазната и лорд-ковчежник на Седемте кралства.

След смъртта на Лорд Бисбъри не били чути повече възражения. И остатъкът на нощта преминал в обмисляне на коронацията на новия крал (всички се съгласили, че трябва да бъде извършена бързо) и в съставяне на списъци с възможните съюзници и предполагаемите противници, ако принцеса Ренира откажела да признае издигането на крал Егон. Ренира се била уединила на Драконов камък, подготвяйки се за предстоящо раждане и това давало преимущество на „зелените“ на кралица Алисънт; колкото по-дълго принцесата била в неведение за смъртта на краля, толкова по-късно щяла да започне да действа.

— Може би курвата ще умре при раждането — казала кралица Алисънт.

Нито един гарван не бил изпратен тази нощ. Нито една камбана не забила. Слугите, които знаели за смъртта на краля, били хвърлени в подземията. На сър Кристън Коул възложили да арестува лордовете и рицарите, които биха застанали на страната на Ренира; всички „черни“, които са в двора.

— Не ги наранявайте, освен ако не окажат съпротива, — заповядал сър Ото Хайтауър. — Тези, които коленичат и се закълнат във вярност на крал Егон, няма да пострадат от нашите ръце.

— А тези, които не го направят? — попитал Великият майстер Орвил.

— Предатели, — казал Железния прът, — и трябва да умрат като предатели.

И тогава лорд Ларис Стронг надзорник на слухарите, заговорил за пръв и единствен път.

— Нека ние сме първите, които се закълнем, — казал той, — нека няма изменници между нас.

Кривото стъпало извадил своя кинжал и го прекарал през дланта си.

— Кръвна клетва, — изискал той — която ще свърже всички ни заедно, братя до смърт.

Всеки от заговорниците порязал своята длан и се ръкувал с останалите, заклевайки братството. Единствено кралица Алисънт освободили от полагането на клетва, защото била жена.

 

 

Над града пуквала зората, когато Алисънт изпратила кралските гвардейци, да доведат синовете й на съвета. Принц Дерон, най-кроткият от децата й, оплаквал смъртта на своя родител. Деветнадесетгодишният принц Емонд Едноокия, бил намерен в оръжейната. Той се обличал в ризница и броня за сутрешните си занятия на двора на замъка.

— Егон ли е вече нашия крал? — попитал той сър Уилис Фел. — Или ще ни се наложи да коленичим и да целунем бузите на старата курва?

Принцеса Хелена закусвала с децата си, когато гвардейците отишли при тях… но на въпроса за местонахождението на принц Егон, нейният брат и съпруг, тя отговорила само:

— Той не е в моето легло, уверявам ви. Ако искате, можете да го потърсите под завивките.

Принц Егон бил с любовница, когато го намерили. В началото принцът отказвал да стане част от плановете на майка си.

— Наследница е моята сестра, не аз, — казал той. — Що за брат ще открадне от сестра си рожденото й право?

Едва след като сър Кристън убедил наследника, че принцесата, със сигурност ще екзекутира него и братята му, Егон се разколебал.

— Докато е жив дори един законороден Таргариен, нито един Стронг не може да се надява да седне на Железния трон, — казал Коул. — Ако Ренира иска да предаде след себе си властта на своите копелета, ще й се наложи да ви обезглави.

Само и единствено това, накарало Егон да приеме предложената от Малкия съвет корона.

Сър Тиланд Ланистър, бил обявен за надзорник на хазната на мястото на покойния лорд Бисбъри и незабавно започнал да действа. Златото на короната било разделено на четири части. Едната от тях поверили на грижите на Желязната банка на Браавос, друга със силна охрана била изпратена в Скалата на Кастърли, трета изпратили в Староград. Остатъкът от богатствата бил предназначен за подкупи и дарове, а също и за наемници, ако потрябват. За да запълни мястото на сър Тиланд на поста надзорник на корабите, сир Ото изпратил гарван до Железните острови при шестнадесетгодишния дързък и кръвожаден лорд-жрец на Пайк, Далтон Грейджой по прякор Червения Кракен, предлагайки за неговата преданост адмиралско звание и място в съвета.

* * *

Минал ден, след него друг. Нито септони, нито мълчаливи сестри били повикани в покоите, където лежало подутото и гниещо тяло на крал Визерис. Не забила нито една камбана. Излетели гарвани, но не към Драконов камък. Вместо натам, те се отправили към Староград и Скалата на Кастърли, към Речен пад и Планински рай, и към много други лордове и рицари, които кралица Алисънт имала причини да смята за поддръжници на своя син.

Записите от Великия съвет през 101 година били извадени и щателно изучени. Взели предвид, кои лордове са поддържали тогава Визерис, а кои — Ренис, Лена или Ленора. Лордовете, които предпочели тогава наследник мъж пред наследница жена, били двадесет към един, но имало и несъгласни. Тези домове най-вероятно щели да подкрепят Ренира, ако се стигнело до война. Сър Ото пресметнал, че принцесата би получила помощта на Морския змей и неговите кораби и вероятно на другите лордове от източното крайбрежие: лордовете Бар Емон, Маси, Селтигар и Краб. Може би, дори на Вечерната звезда Тарт. Тези лордове не разполагали с голяма сила, с изключение на Веларион. Северняците предизвиквали повече опасения: в Харънхъл Зимен хребет се е изказал в полза на Ренис, а също и знаменосците на лорд Старк — Дъстин от Бароутън и Мандърли от Бял пристан. На Арин също не можело да се разчита, защото в Орлово гнездо сега управлявала жена — лейди Джейн, Девата на Долината, чиито права също щели да станат съмнителни, ако се отхвърлели тези на принцеса Ренира.

Най-сериозната опасност смятали, че е Бурен край, защото домът Баратеон винаги бил привърженик на претенциите на принцеса Ренис и нейните деца. Въпреки, че старият лорд Бормунд бил мъртъв, неговият син Борос бил още по-войнствен от баща си и дребните лордове от Бурен край, със сигурност щели да го последват.

— Тогава трябва да го убедим да поведе хората си за нашия крал, — обявила кралица Алисънт, след което изпратила да повикат втория й син.

Така към Бурен край в този ден полетял не гарван, а Вхагар, най-старата и най-огромната от всички дракони във Вестерос. На нейния гръб яздел принц Емонд Таргариен, поставил сапфир на мястото на липсващото си око.

— Твоята цел е да получиш ръката на една от дъщерите на лорд Баратеон, — така казал на принца преди излитането дядо му сър Ото. — Те са четири, всяка от четирите ще ни свърши работа. Очаровай момичето и сключи брак, и лорд Борос ще доведе Бурен край на страната на брат ти. А ако се провалиш…

— Няма да се проваля, — заканил се Емонд. — Егон ще получи Бурен край, а аз — момичето.

* * *

По време на отпътуването на принц Емонд смрадта от кралската спалня се разнесла по цялата крепост на Мегор и множество сплетни и слухове плъзнали из замъка и кралския двор. Подземията под Червената цитадела погълнали толкова хора, заподозрени в измяна, че от изчезванията се заинтересувал лично Върховния септон. В писмото, което той изпратил от Звездната септа на Староград, се задавали въпроси за някои от изчезналите. Сър Ото Хайтауър, най-методичният човек, служил някога като Ръка, искал още известно време за подготовка, но кралица Алисънт разбирала, че не трябва повече да се отлага.

Принц Егон се уморил от тайнственост.

— Крал ли съм аз или не? — питал той майка си. — Ако съм крал, коронясай ме.

Биенето на камбаните, отбелязващо края на управлението, се раздало на десетия ден на третата луна на 129 година сл. З. Е. На Великият майстер Орвил най-накрая било позволено да изпрати гарвани и черните птици се вдигнали във въздуха със стотици, носейки известието за възцаряването на Егон дори и в най-отдалечените части на кралството. Повикали и мълчаливите сестри, за да подготвят тялото за изгаряне. Ездачи на светли коне разнесли новината на жителите на Кралски чертог, викайки:

— Крал Визерис е мъртъв, да живее крал Егон!

Чувайки виковете, едни плакали, други се радвали, но по-голямата част от простолюдието гледала мълчаливо, объркано и предпазливо. А понякога се дочували викове:

— Да живее кралицата!

* * *

В това време вървели спешни приготовления за коронацията. За място на провеждане на церемонията избрали Драконова яма, защото на нейните каменни стъпала под грамадния купол, можели да се вместят осемдесет хиляди души. Дебелите стени на ямата, здравият покрив и яките бронзови врати били надеждна защита срещу възможен опит изменници да провалят тържеството.

В определения ден сър Кристън Коул положил желязната, украсена с рубини корона на Егон Завоевателя на челото на най-големия син на крал Визерис и кралица Алисънт, провъзгласявайки го за Егон от дома Таргариен, втори с това име, крал на андалите, на ройнарите и на Първите, повелител на Седемте кралства и пазител на владенията. Неговата майка, кралица Алисънт, любимката на народа, сложила своята собствена корона на главата на Хелена, съпругата и сестра на Егон. След като я целунала по двете страни, майката коленичила пред дъщеря си и промълвила, навеждайки глава:

— Моя кралице!

Тъй като Върховния септон в Староград бил вече твърде стар и немощен, за да пътува до Кралски чертог, честта да помаже челото на крал Егон със свещените масла и да го благослови със Седемте имена на бога, се паднала на септон Юстас. Някои от присъстващите, чиито очи били по-силни, можели да забележат, че редом с краля се намирали само четири бели плаща, а не пет, както по-рано. Предишната нощ поддръжниците на Егон II понесли първата измяна: сър Стефон Дарклин от Кралската гвардия се измъкнал от града заедно със скуайъра си, двама стюарди и четирима стражи. Под прикритието на тъмнината се добрали до странична врата, където ги очаквала рибарска лодка, за да ги отведе на Драконов камък. Те носели със себе си открадната корона: обръч от жълто злато, украсен със седем скъпоценни камъка в различни цветове, която носил крал Визерис, а преди него Старият крал Джеерис. Когато принц Егон предпочел да носи желязната корона с рубини на Завоевателя, с чието име бил назован, кралица Алисънт заповядала короната на Визерис да бъде заключена, но стюардът, който получил заповедта, избягал с нея.

След коронацията кралските гвардейци съпроводили Егон до неговия боен дракон, великолепно създание със златисти люспи, и нежнорозови мембрани на крилете. Драконът на златната зора се наричал Слънчев огън. Мункун свидетелства, че кралят три пъти обиколил града, а след това се спуснал зад стените на Червената цитадела. Сър Арик Каргил повел Негово величество в осветената от светлината на факли тронна зала, където Егон II се изкачил по стъпалата към Железния трон пред погледите на хиляда лордове и рицари. Наздравиците гърмели из цялата зала.

* * *

На Драконов камък не чули поздравленията. Вместо това, крясъци ехтели из коридорите и стълбищата на Кулата на Морския дракон, където изтръпнала и изтощена Ренира Таргариен мъчително раждала вече трети ден. Детето трябвало да се роди след още един лунен кръг, но новините от Кралски чертог довели принцесата до дива ярост и това изглежда предизвикало раждането, като че ли и бебето също било ядосано и се борело да излезе. Принцесата проклинала през цялото време докато ражда, призовавала яростта на боговете да се стовари върху природените й братя и тяхната майка — кралицата. Тя описвала подробно мъченията, на които щяла да ги подложи, преди да ги остави да умрат. Проклинала и детето в себе си.

— Излез! — крещяла, дращейки издутия си корем, докато майстерът и акушерката й се опитвали да я обуздаят. — Чудовище, чудовище, излизай, излизай, ИЗЛИЗАЙ!!!

Когато бебето най-после излязло, то наистина се оказало чудовище: мъртвородено момиченце, изкривено и уродливо, с дупка в гърдите, където трябвало да бъде сърцето и къса, люспеста опашка. Мъртвото момиченце било наречено Висения. Принцеса Ренира оповестила тъжната новина на следващия ден, когато млякото на мака притъпило болката й.

— Тя беше единствената ми дъщеря, а те я убиха. Откраднаха ми короната, убиха дъщеря ми и ще поемат отговорността си за това.

* * *

И така, Танцът започнал, когато принцесата свикала свой собствен съвет. „Черният съвет“, заседавал срещу „зеления съвет“ на Кралски чертог. Ренира оглавила съвета, съвместно със своя чичо и съпруг, принц Демън. Тримата й сина също присъствали, въпреки че нито един от тях не бил пълнолетен (Джек бил на петнадесет, Люк на четиринадесет и Джофри на дванадесет). Двама кралски гвардейци били с тях: сър Ерик Каргил, брат-близнак на сър Арик и сър Лорънт Марбранд от Западните земи. Тридесет рицари, стотина стрелци и триста войници съставлявали гарнизона на Драконов камък. Тази войска се смятала за достатъчна, за внушителните размери на крепостта.

— Има какво да се желае от армията, обаче, ако ще я използваме за завоюване — кисело отбелязал принц Демън.

Участие в черния съвет взели още дузина от по-малките лордове, знаменосци и васали на Драконов камък, като сред тях били: Селтигар от остров Нокът, Стаунтън от Гарванов покой, Маси от Каменен танц, Бар Емон от Остронос и Дарклин от Дъскъндейл. Но най-великият лорд, който се заклел в служба на принцесата бил Корлис Веларион от Дрифтмарк. Макар Морския змей да бил остарял, той обичал да казва, че е сграбчил живота, „както давещ се моряк се вкопчва в отломка от потънал кораб. Вероятно Седемте са ме закриляли за тази последна битка“. С лорд Корлис пристигнала и неговата съпруга, принцеса Ренис на петдесет и пет години. Лицето й било мършаво и набраздено, сребърната й коса била прошарена с бяло, но все още била свирепа и безстрашна, както когато била на двадесет и две. Жена, която понякога народът наричал „Почти кралицата“.

Присъстващите на черния съвет смятали себе си за лоялни, но им било пределно ясно, че крал Егон II ще ги нарече изменници. Всеки от тях вече бил призоваван от Кралски чертог, с настояване да се явят в Червената цитадела и да се закълнат във вярност на новия крал. Всички техни войски взети заедно, не можели да се сравнят с мощта на Хайтауър. Зеленият съвет на Егон се радвал и на други предимства. Староград, Кралски чертог и Ланиспорт били най-големите и най-богатите градове в областта — и трите верни на зелените. Егон разполагал с всички видими символи на властта. Той седял на Железния трон. Той живеел в Червената Цитадела. Той носел короната на Завоевателя, притежавал меча на Завоевателя и бил помазан от септон на Вярата пред очите на десетки хиляди. Великият майстер Орвил седял сред неговите съветници, а лорд-командира на Кралската гвардия бил поставил корона върху царствената му глава. Освен това бил мъж, а това го правело в очите на много хора законен крал, а неговата сестра — узурпаторка.

Срещу всичко това Ренира нямала много предимства. Някои от по-старите лордове може би щели да подновят клетвите, които положили, когато била обявена за принцеса на Драконов камък и посочена за наследница на баща си. Имало времена, когато била дълбоко уважавана и обичана от благородници и простолюдие, когато била наричана Радостта на кралството. Много от младите лордове и благородни рицари й били предлагали услугите си… Въпреки че колко от тях все още биха се сражавали за нея, сега, когато била омъжена жена, състарена и наедряла след шестте раждания — това бил въпросът, на който никой не можел да отговори. Макар брат й да бил разграбил кралската хазна, на нейно разположение били богатствата на дома Веларион, а корабите на Морския змей й давали превъзходство по море. Нейният съпруг, принц Демън бил изпитан и кален в битката при Каменни стъпала и имал повече военен опит, от всички техни врагове взети заедно. И накрая, но не на последно място, Ренира имала дракони.

— Както и Егон — отбелязал лорд Стаунтън.

— Ние имаме повече — казала принцеса Ренис Почти кралицата, която била драконов ездач много преди всички тях. — И нашите са по-големи и по-силни от неговите, с изключение на Вхагар. Драконите се развиват най-добре на Драконов камък.

Тя ги изброила пред съвета. Крал Егон имал своя Слънчев огън, млад и великолепен звяр. Емонд Едноокия командвал Вхагар и опасността, която представлявал драконът язден някога от кралица Висения, не можела да бъде отречена. Любимецът на кралица Хелена бил Мечтан огън, женският дракон, който веднъж понесъл сестрата на стария крал Рена сред облаците. Драконът на принц Дерон бил Тесарион, крилете й били тъмни като кобалт, а ноктите, гребенът и корема й блестящи като кована мед.

— Това прави четири дракона, достатъчно големи за битка — казала Ренис.

Близнаците на кралица Хелена имали също свои дракони, но те били новоизлюпени; а най-младият син на узурпатора, Мелор, притежавал само едно яйце.

Срещу тях принц Демън имал Караксес, а принцеса Ренира — Сиракс. И двата дракона били огромни и страховити зверове. Караксес бил особено ужасяващ и вече бил опознал кръвта и опустошението при Каменни стъпала. И тримата сина на Ренира от Ленор Веларион били драконови ездачи; Вермакс, Аракс и Тираксес избуявали и ставали по-големи с всяка изминала година. Егон Младия, по-големият от двамата сина на Ренира от принц Демън, командвал млад дракон на име Буреносен облак, макар и да не го бил обяздил още; малкият му брат Визерис не се разделял със своето яйце. Личният дракон на Ренира — Мелеис Червената кралица, била израснала ленива, но ставала ужасяваща, щом се разгневи. Близнаците на принц Демън от Лена Веларион можело вече да станат ездачи. Драконът на Бела, стройният бледозелен Лунен танц щял скоро да бъде достатъчно голям да носи момичето на гърба си… но за жалост от яйцето на сестра й Рена се излюпило недоразвито нещо, което умряло няколко часа, след като излязло от яйцето. Сиракс скоро снесла други яйца. Едно от тях било дадено на Рена и се говорело, че момичето спи с него всяка нощ и се моли за дракон, подобен на този на сестра й.

Освен това, още шест други дракона си били направили леговища в задимените пещери на Драконов връх над замъка. Там били Среброкрила, яздена преди от Добрата кралица Алисан, Морски дим — бледосив звяр, който бил гордостта и страстта на сир Ленор Веларион и престарелия Вермитор, който не бил язден след смъртта на крал Джеерис. Другата страна на планината обитавали три диви дракона, които никой никога не бил опитвал да обязди. Народът ги бил нарекъл Овцекрад, Сив дух и Канибал.

— Намерете ездачи да яхнат Среброкрила, Вермитор и Морски дим и ще разполагаме с девет дракона срещу четирите на Егон. Обяздете и полетете с техните диви родственици и ще разполагаме с дванадесет, дори без Буреносен облак — отбелязала принцеса Ренис. — Ето така трябва да спечелим войната.

Лорд Селтигар и Лорд Стаунтън се съгласили. Егон Завоевателя и неговите сестри били доказали, че рицарите и армиите не могат да устоят срещу драконовия огън. Селтигар убеждавал принцесата да отлетят към Кралски чертог всички заедно и да превърнат града в прах и кости.

— И от какво полза ще ни е това, милорд? — попитал го Морския змей. — Ние искаме да управляваме града, а не да го изпепелим до основи.

— Никога няма да се стигне до там — настоял Селтигар. — Узурпаторът няма да има друг избор, освен да ни се противопостави със своите дракони. Нашите девет със сигурност биха размазали неговите четири.

— Но на каква цена? — учудила се принцеса Ренира. — Напомням ти, че моите синове ще яздят три от тези дракони. И няма да са девет срещу четири. Аз няма да стана бързо достатъчно силна, за да яздя. А кой ще язди Среброкрила, Вермитор и Морски дим? Вие ли милорд? Силно се съмнявам. Ще са пет срещу четири, а един от тези четири ще бъде Вхагар. Така че, нямаме никакво предимство.

Изненадващо принц Демън се съгласил със съпругата си.

— При Каменни стъпала враговете ми се научиха да бягат и да се крият, когато видеха крилете на Караксес или чуеха рева му… Но те нямаха свои дракони. Не е лесно човек да убие дракон. Но дракони могат да убиват дракони и го правят. Всеки майстер, който е учил история на Валирия може да ти каже същото. Няма да хвърля драконите ни срещу тези на узурпатора, освен ако нямам друг избор. Има и други, много по-добри начини да ги използваме.

Тогава принцът изложил стратегиите си пред черния съвет. Ренира трябвало да има своя собствена коронация в отговор на коронацията на Егон. След това, трябвало да изпратят гарвани до лордовете на Седемте кралства призовавайки ги да се явят и закълнат във вярност към истинската кралица.

— Първо трябва да водим войната с думи, преди да излезем на бойното поле — казал принцът.

Демън подчертал, че лордовете на великите домове държат ключа към победата; техните знаменосци и васали щели да ги последват там, накъдето ги поведат. Егон Узурпаторът бил спечелил за съюзници Ланистър от Скалата на Кастърли, а Лорд Тирел от Планински рай бил все още едно хленчещо бебе, чиято майка като негов регент, най-вероятно щяла да иска да обедини Предела с нейните могъщи знаменосци Хайтауър… но останалата част от великите лордове все още не се били заклели във вярност.

— Бурен край ще застане зад нас — съобщила им принцеса Ренис.

Тя самата била наполовина оттам по майчина линия, а покойният лорд Бормунд винаги бил най-верният от приятелите й. Принц Демън имал основания да се надява, че Девата на Долината ще присъедини силите на Орлово гнездо към техните. Преценил, че Егон със сигурност ще търси подкрепа от Пайк — само Железните острови можели да се мерят със силите на Веларион по море. Но железнородените били известни с непостоянството си, а Далтон Грейджой обичал кръвта и битките и много лесно можел да бъде убеден да подкрепи принцесата.

Съветът отсъдил, че Северът е твърде далеч, за да окаже голямо влияние върху войната; докато Старк съберели знаменосците си и тръгнели на юг, войната можела да приключи. Останали само речните владетели, които се управлявали, поне на думи, от пословично свадливите Тъли от Речен пад.

— Ние имаме приятели в Речните земи — казал принцът — въпреки че не всички биха посмели да заявят цвета си все още. Имаме нужда от място, в което да можем да ги съберем, опорна точка на материка, достатъчно голяма, за да побере значителен брой хора и достатъчно укрепена, да удържи, срещу каквато и да е сила, изпратена от узурпатора срещу нас.

Принцът посочил на картата.

— Тук. Харънхъл.

И така било решено. Принц Демън щял да поведе нападението над Харънхъл, яздейки Караксес. Принцеса Ренира щяла да остане в Драконов камък докато възвърне силите си. Флотът на Веларион щял да затвори Гърлото, отплавайки от Драконов камък и Дрифтмарк, за да блокира всички кораби, влизащи или излизащи от залива на Черна вода.

— Нямаме силата да превземем Кралски чертог, щурмувайки го — казал принц Демън, — както и нашите врагове не бива да се надяват, че могат да превземат Драконов камък. Но Егон е зелено момче, а зелените момчета лесно могат да се провокират. Може би ще успеем да го подтикнем към някоя безразсъдна атака.

Морския змей щял да командва флота, а принцеса Ренис трябвало да лети пред тях, за да попречи на враговете да атакуват с дракони корабите им. Междувременно гарвани щели да пристигнат в Речен пад, Орлово гнездо, Пайк и Бурен край, за да спечелят предаността на техните лордове.

Тогава заговорил най-големият син на кралицата, Джекерис:

— Ние трябва да занесем тези писма — казал той. — Драконите ще спечелят лордовете по-бързо от гарваните.

Брат му Лусерис се съгласил, настоявайки, че той и Джек са вече мъже или поне почти достигнали възрастта.

— Чичо ни ни нарича Стронг и твърди, че сме копелета, но когато лордовете ни видят на гърбовете на дракони, те ще разберат, че това е лъжа. Само Таргариен яздят дракони.

Дори младият Джофри се намесил, предлагайки да яхне своя дракон Тираксес и да се присъедини към братята си.

Принцеса Ренира забранила; Джоф бил само на дванадесет. Но Джекерис бил на петнадесет Лусерис на четиринадесет; силни и едри младежи, добре тренирани и служили дълго като скуайъри.

— Ако ще ходите, ще отидете като вестоносци, а не като рицари — наредила им тя. — Не трябва да взимате участие в никакви битки.

Нейно величество не се съгласила да ги използва като нейни пратеници, докато двете момчета не се заклели тържествено над копие на Седемлъчата звезда. Било решено, че Джек като по-голям, ще поеме по-дългата и опасна задача първо да отлети до Орлово гнездо, за да се договори с Девата на Долината, след това до Бял пристан, за да спечели лорд Мандърли и най-накрая до Зимен хребет, за да се срещне с лорд Старк. Задачата на Люк щяла да бъде по-кратка и безопасна; той трябвало да лети до Бурен край, където се очаквало, че Борос Баратеон ще го посрещне радушно.

 

 

Прибързаната коронация на Ренира се провела на следващия ден. Пристигането на сър Стефон Дарклин, бивш рицар от Кралската гвардия на Егон, било повод за голяма радост на Драконов камък, още повече, когато се разбрало, че той и неговите приближени („обърни-плащове“, както сър Ото щял да ги нарече, когато обявявал награда за залавянето им) са донесли откраднатата корона на крал Джеерис Миротворецът. Триста чифта очи гледали към принц Демън Таргариен, когато поставял короната на Стария крал върху главата на съпругата си, провъзгласявайки я за Ренира Таргариен, първа с това име, кралица на андалите, ройнарите и Първите хора. Принцът се провъзгласил за протектор на кралството, а Ренира посочила най-големия си син Джекерис за принц на Драконов камък и наследник на Железния трон.

Първото нещо, което Ренира предприела като кралица, било да обяви сър Ото Хайтауър и кралица Алисънт за предатели и бунтовници.

— Колкото до моите братя и моята сладка сестра Хелена — заявила тя — те са били подведени от съветите на зли хора. Нека да дойдат в Драконов камък, да прегънат коляно и да помолят за прошка, и аз с удоволствие ще пощадя живота им и ще ги допусна обратно в сърцето си, защото те са моята кръв, а никой човек не е по-прокълнат от родоубиеца.

* * *

Мълвата за коронацията на Ренира достигнала Червената цитадела на следващия ден, за огромно неудоволствие на Егон II.

— Моята сестра и чичо ми са обвинени в измяна — заявил младият крал. — Искам ги осъдени, искам ги арестувани, искам ги мъртви.

По-разумните членове на зеления съвет поискали преговори.

— Трябва да накараме принцесата да разбере, че каузата й е обречена — казал Великият майстер Орвил. — Брат не бива да воюва срещу сестра си. Изпратете ме при нея, за да можем да разговаряме и да постигнем някакво приемливо споразумение.

Егон не искал и да чуе. Септон Юстас разказва, че Негово величество обвинил Великият майстер в предателство и заплашил да го хвърли в черните килии при „неговите черни приятели“. Но когато двете кралици — майка му кралица Алисънт и жена му кралица Хелена, се застъпили за Орвил, кралят неохотно отстъпил.

И тъй, Великият майстер Орвил поел през залива Черна вода под мирно знаме, водейки със себе си свита, в която били включени сър Арик Каргил от Кралската гвардия и сър Гуейн Хайтауър от Златните плащове, както и няколко писари и септони.

Предложените от краля условия, били щедри. Ако принцесата го признаела за крал и коленичела пред Железния трон, Егон II щял да я утвърди като владетелка на Драконов камък и да позволи на сина й Джекерис да наследи острова и замъка след нейната смърт. Нейният втори син, Лусерис, да бъде признат за законен наследник на Дрифтмарк, както и на земите и владенията на дома Веларион; на момчетата й от принц Демън, младия Егон и Визерис, да бъде осигурено почетно място в двора — първият щял да служи като скуайър на краля, а вторият като негов виночерпец. Всички лордове и рицари, заговорничили с нея срещу своя истински крал, щели да бъдат помилвани.

Ренира изслушала условията в пълно мълчание, след което попитала Орвил дали помни баща й, крал Визерис.

— Разбира се, Ваша милост, — отговорил майстерът.

— Тогава може би ще ни кажете кого посочи той като свой наследник и правоприемник? — казала кралицата, а короната била на главата й.

— Вас, Ваша милост — отговорил Орвил.

А Ренира кимнала и казала:

— Със собствената си уста признахте, че аз съм законната кралица. Защо тогава служите на този самозванец, моят брат? Предайте му, че аз ще получа трона си или ще получа главата му — казала тя, отпращайки преговарящите.

* * *

Егон II бил на двадесет и две, бързо се палел и трудно прощавал. Отказът на Ренира да приеме условията му, направо го вбесил.

— Предложих й щедри условия, а курвата се изплю в лицето ми — отсякъл той. — Това, което ще се случи, е изцяло по нейна вина.

Още докато говорел, Танцът започнал. Корабите на Морския змей тръгнали от град Корпус и Града на Подправките, за да блокират Гърлото, пресичайки търговията от и към Кралски чертог. Скоро след това Джекерис Веларион вече летял на север на гърба на своя дракон Вермакс, брат му Лусерис се отправил на юг върху Аракс, докато принц Демън яздел Караксес към Тризъбеца.

Харънхъл веднъж вече бил доказал, че е уязвим откъм небето, когато Егон Дракона го бил превзел. Възрастният кастелан на замъка сър Саймън Стронг побързал да свали знамената си, когато Караксес запалил върха на Кулата на Кралската клада. Освен върху Харънхъл, принц Демън с един замах сложил ръка и върху значителното богатство на дома Стронг и на дузина ценни заложници, сред които сър Саймън и внуците му.

Междувременно, принц Джекерис полетял на север, да призове лейди Арин от Долината, Лорд Мандърли от Бял пристан, лорд Борел и лорд Съндърленд от Систъртън и Крегън Старк от Зимен хребет. Толкова чаровен бил принцът и така страховит неговият дракон, че всеки от лордовете, които посетил, се заклел да подкрепи майка му.

Ако и брат му бе имал такова „кратко и спокойно“ пътуване, много кръвопролития и скръб можело да бъдат избегнати.

Трагедията, сполетяла Лусерис Веларион при Бурен край не била планирана, по този въпрос всички наши източници са единодушни. Първите битки в Танца на дракони се водели с пера и гарвани, с обещания и заплахи, с укази и ласкателства. Убийството на лорд Бисбъри на зеления съвет все още не било широко известно; повечето вярвали, че Негова светлост гние в някоя тъмница. Докато нямало изчезнали познати лица от кралския двор, докато не се появявали нови глави над градската порта, мнозина вярвали, че въпросът с наследяването на престола може да бъде разрешен по мирен път.

Странникът обаче имал други планове. Несъмнено неговата ужасяваща намеса била причина за злощастната случайност, събрала двамата принцове в Бурен край. Лусерис Веларион на гърба на Аракс бързал да се прибере на сигурно място зад стените на замъка, състезавайки се с настъпващата буря, само за да разбере, че Емонд Таргариен е вече там.

Могъщата Вхагар на принц Емонд първа усетила неговото пристигане. Стражите, обхождащи бойниците по яките външни стени на замъка, се вкопчили в копията си с ужас, когато тя се събудила с рев, който разтърсил самите основи на Предизвикателството на Дъран. Казват, че дори Аракс потреперил от този звук, а Люк трябвало да използва камшика си, за да го насочи надолу.

Светкавици проблясвали на изток и се изливал дъжд като из ведро, когато Лусерис скочил от гърба на своя дракон, стискайки здраво писмото на майка си. Той със сигурност си е давал сметка какво означава присъствието на Вхагар, така че едва ли се е изненадал, когато Емонд Таргариен го посрещнал в Кръглата зала, пред погледите на лорд Борос, четирите му дъщери, септон, майстер, четиридесетина рицари, стражи и слуги.

— Погледнете това окаяно същество, милорд — извикал принц Емонд. — Малкият Люк Стронг, копелето.

После се обърнал към Люк:

— Мокър си, копеле. От дъжда ли е, или се подмокри от страх?

Лусерис Веларион се обърнал само към лорд Баратеон:

— Лорд Борос, нося ви съобщение от моята майка, кралицата.

— Иска да каже, курвата на Драконов камък.

Принц Емонд пристъпил напред и опитал да грабне писмото от ръката на Лусерис, но лорд Борос изревал заповед и рицарите му се намесили, разтървавайки принцовете. Един от тях поднесъл писмото към подиума, където Негова светлост седял на трона на някогашните крале на Бурята.

Никой не знае как се е чувствал Борос Баратеон в този момент. Разказите на онези, които били там, се различават значително. Някои казват, че Негова светлост бил почервенял и смутен като човек, който е хванат от законната си съпруга в леглото с друга жена. Други заявяват, че Борос изглеждало, че се наслаждава на момента, защото суетата му била погалена от крал и кралица, и двамата борещи се за неговата подкрепа.

И все пак, всички свидетели са единодушни за това, което лорд Борос казал и направил после. Като необразован човек, той подал писмото от кралицата на своя майстер, който счупил восъчния печат и прошепнал съобщението в ухото на Негова светлост. Сянка преминала през лицето на лорд Борос. Той погладил брадата си, погледнал навъсено към Лусерис Веларион и казал:

— И ако направя каквото майка ти нарежда, коя от дъщерите ми ще вземеш за жена, момче? — той посочил към четирите момичета. — Избери си!

Принц Лусерис можел само да се изчерви.

— Не съм свободен за женитба, милорд, — отговорил той. — Сгоден съм за братовчедка ми Рена.

— Така си и мислех — казал лорд Борос. — Върви си вкъщи, пале, и кажи на онази кучка майка си, че лордът на Бурен край не е куче, на което може да свирне и да го насъска срещу враговете си при нужда.

И принц Лусерис се обърнал, за да напусне на Кръглата зала.

Но принц Емонд измъкнал меча си и казал:

— Почакай, Стронг!

Принц Лусерис си припомнил обещанието, което дал на майка си.

— Няма да се бия с теб. Дойдох тук като пратеник, не като рицар.

— Дойде тук като страхливец и предател — отговорил принц Емонд. — Ще взема главата ти, Стронг.

При тези думи лорд Борос се размърдал неспокойно.

— Не тук — промърморил той. — Той дойде като пратеник. Не желая да се пролива кръв под моя покрив.

Стражите му застанали между принцовете и съпроводили Лусерис Веларион от Кръглата зала до двора на замъка, където неговият дракон Аракс, свит под дъжда, очаквал завръщането му.

Устата на Емонд Таргариен се свила от ярост и той се обърнал още веднъж към лорд Борос, молейки за неговото разрешение. Лордът на Бурен край само свил рамене и отговорил:

— Аз ли трябва да ви казвам какво да правите, когато не сте под моя покрив?

И рицарите му се отдръпнали встрани, когато принц Емонд се втурнал през портите.

Навън бурята бушувала. Замъкът ехтял от гръмотевиците, дъждът падал като непрогледна пелена, а от време на време ярки синьо-бели светкавици проблясвали, осветявайки наоколо като ден. Било лошо време за летене, дори за дракон и Аракс се борел да се задържи във въздуха, когато принц Емонд се метнал на гърба на Вхагар и се спуснал след него. При спокойно небе принц Лусерис може би щял да бъде в състояние да се измъкне от преследвача си, защото Аракс бил по-млад и по-бърз… но денят бил мрачен и станало така, че драконите се сблъскали над залива Коработрошача. Зрителите по стените на замъка видели далечни взривове от пламъци и чули писъци, заглушаващи гръмотевиците. После зверовете се вкопчили един в друг, а около тях святкало и трещяло. Вхагар била пет пъти по-голяма от своя враг и закалена в стотици боеве. Битката не можела да продължи дълго.

Аракс паднал прекършен и бил погълнат от бурните разпенени води на залива. Главата и вратът му били изхвърлени при скалите в подножието на Бурен край три дни по-късно, за да станат угощение за раци и чайки. Същото се случило и с трупа на принц Лусерис.

И с неговата смърт дошъл краят на войната, водена с гарвани, пратеници и уредени бракове, а войната на огън и кръв избухнала с пълна сила.

 

 

В Драконов камък кралица Ренира рухнала, когато научила за смъртта на Люк. Неговият по-млад брат Джофри (Джек все още бил далеч, зает със своята мисия на север) произнесъл ужасяваща клетва за отмъщение към принц Емонд и лорд Борос. Само намесата на Морския змей и принцеса Ренис възпрели момчето да се метне на гърба на дракона си още в същия миг. Докато в черния съвет се обсъждало как да отвърнат на удара, пристигнал гарван от Харънхъл.

„Око за око, син за син“, пишел принц Демън. „Трябва да бъде отмъстено за Лусерис!!!“

 

 

Когато бил млад, лицето и смехът на принц Демън били познати на всички джебчии, курви и комарджии в Квартала на бълхите. Принцът все още имал приятели в бедняшките квартали на Кралски чертог, както и поддръжници сред Златните плащове. Без знанието на Крал Егон, Ръката или на овдовялата кралица, той имал съюзници в двора, дори в зеления съвет… както и един посредник, специален и много доверен приятел, който познавал помийните ями и мишите дупки, намиращи се в тъмните кътчета на Червената цитадела, така добре, както самият Демън навремето. И се движел с лекота в сенките на града. До този незнаен приятел се добрал принцът, използвайки тайни пътеки, за да приведе ужасната си клетва в действие.

Из вертепите в Квартала на бълхите, посредникът на принц Демън намерил подходящите инструменти. Единият, бивш сержант от Градската стража; грамаден и жесток, бил изгубил златният си плащ, когато изпадайки в пиянска ярост, пребил една курва до смърт. Другият, бил ловец на плъхове в Червената цитадела. Истинските им имена са загубени за историята. Познати са като Кървавия и Сиренето.

Скритите врати и тайните тунели, построени от Мегор Жестокия, били така познати на ловеца на плъхове, както на самите плъхове, които ловувал. Като използвал отдавна забравени проходи, Сиренето завел Кървавия в самото сърце на замъка, незабелязани от стражите. Някои казват, че тяхната цел бил самият крал, но Егон бил пазен от Кралската гвардия, където и да отидел, а дори и Сиренето не знаел, вход или изход от Стегата на Мегор, освен подвижния мост спускащ се над сухия ров и неговите огромни железни шипове.

 

Кулата на Ръката била по-слабо охранявана. Двамата мъже се прокраднали през стените, заобикаляйки копиеносците, охраняващи входа. Стаите на сър Ото не представлявали интерес за тях. Вместо това те се спуснали до покоите на дъщеря му, един етаж по-надолу. Кралица Алисънт се била настанила там след смъртта на крал Визерис, когато нейният син Егон се преместил в Стегата на Мегор с младата си кралица. Щом проникнали в покоите, Сиренето завързал овдовялата кралица и запушил устата й, а Кървавия удушил нейната камериерка. След това седнали и зачакали, защото знаели, че кралица Хелена всяка вечер преди лягане, води децата си при баба им.

Неподозираща за опасността, кралицата се появила с трите си деца, когато здрачът се спускал над замъка. Джеерис и Джеера били на шест, Мелор на две. Влизайки в покоите, Хелена държала малката му ръчица и викала името на майка си. Кървавия препречил вратата и убил стража охраняващ на кралицата, докато Сиренето се спуснал и сграбчил Мелор.

— Само звук и всички сте мъртви — казал Кървавия на Нейно величество.

Казват, че Хелена запазила спокойствие.

— Кои сте вие? — попитала тя двамата мъже.

— Събирачи на дългове, — отговорил Сиренето. — Око за око, син за син. Искаме само единия, з’да уредим сметките. Ням’да нараним останалите от вас, знатни люде, хич даже. С кой ш’се разделите, Ваша светлост?

Осъзнала какво има предвид, кралица Хелена замолила мъжете да убият нея, вместо някой от синовете й.

— Съпругата не е син, — казал Кървавия — трябва да е момче.

Сиренето подканил кралицата да побърза с избора си, преди Кървавия да се е отегчил и да е изнасилил малкото й момиченце.

— Избирай, — казал той, — или ще избием всичките.

На колене, хлипайки, Хелена назовала по-малкия, Мелор. Може би си мислела, че момчето е твърде малко да разбере, а може би избрала него, защото по-голямото, Джеерис, било първороден син на крал Егон и негов наследник, следващият, който щял да се възкачи на Железния трон.

— Чу ли това, момченце? — прошепнал Сиренето на Мелор. — Майчето ти те иска мъртъв.

След това се ухилил на Кървавия и едрият мъж убил принц Джеерис, отсичайки главата му с един-единствен замах на меча. Кралицата запищяла.

Учудващо ловецът на плъхове и касапинът удържали на думата си. Те не наранили нито кралица Хелена, нито някое от оцелелите й деца, а избягали отнасяйки главата на принца.

Въпреки, че Кървавия и Сиренето пощадили живота й, не може да се каже, че кралица Хелена преживяла тази съдбовна вечер. След този случай, тя отказвала да яде, да се къпе и да напуска покоите си, не можела да продължи да се грижи за сина си Мелор, знаейки, че е пожелала той да умре. Кралят нямал друг избор, освен да вземе детето от нея и да го предаде на грижите на майка си, овдовялата кралица Алисънт, за да го отгледа като свое собствено дете. От този момент нататък Егон и съпругата му спели отделно, а кралица Хелена затъвала все по-дълбоко в своята лудост, докато кралят беснеел, и пиел, и пак беснеел.

* * *

И от този ден потекоха реки от кръв.

Падането на Харънхъл в ръцете на принц Демън било тежък удар за Негово величество. До този момент Егон II смятал каузата на сестра си за обречена, но Харънхъл за пръв път го накарал да се почувства уязвим. Последвалите мълниеносни поражения при Горящата мелница и Каменна ограда, също били сериозен удар, и кралят осъзнал, че положението било значително по-опасно, отколкото изглеждало. Страховете му се задълбочили, когато се върнали гарваните от Планински рай, където зелените се смятали за най-силни. Да, домът Хайтауър и Староград твърдо поддържали Егон, на негова страна бил също и Арбор… Но останалите южни лордове се обявявали за Ренира, включително лорд Костейн от Трите кули, лорд Мълендор от Горните земи, лорд Тарли от Рогов хълм, лорд Роуан от Златна дъбрава и лорд Грим от Сив щит.

Последвали и други удари: Долината, Бял пристан, Зимен хребет. Блекууд и други речни лордове се стичали в Харънхъл под знамената на принц Демън. Корабите на Морския змей затворили залива на Черна вода, и всяка сутрин търговците се жалвали на крал Егон. Негово величество нямал решение на техните оплаквания, освен поредния бокал със силно вино.

— Направи нещо — изисквал краля от сър Ото.

Ръката го уверявал, че нещо ще бъде направено: имал план как да пробие блокадата на Веларион. Основната опора на Ренира в претенциите й за трона, била съпругът й принц Демън, но той бил също и една от най-големите й слабости. По времето на своите приключения, принцът бил натрупал повече врагове, отколкото приятели. Един и може би най-големият сред тях бил сър Ото Хайтауър. Той изпратил писма през Тясното море до други врагове на принца — в Кралството на Трите дъщери, с надеждата да ги убеди да излязат срещу Морския змей.

Забавянето не устройвало младия крал. Егон II не искал повече търпеливо да слуша увъртанията на дядо си. Въпреки, че майка му, овдовялата кралица Алисънт, се изказала в защита на сър Ото, кралят останал глух за молбите й. Той повикал лорд Хайтауър в Тронната зала, свалил от врата му веригата на Ръката и я метнал на сър Кристън Коул.

— Моята нова Ръка е стоманен юмрук, — похвалил се краля. — С писането на писма е приключено.

Сър Кристън, без да губи време показал характера си:

— Не трябва да молите от вашите лордове подкрепа, както просяк милостиня, — казал той на Егон. — Вие сте законният крал на Вестерос, и всички, които го отричат са изменници. Време е да научат цената на тази измяна.

Ларис Стронг Кривото стъпало, надзорник на слухарите на крал Егон, съставил списък на всички лордове, присъствали на коронацията на Ренира в Драконов камък и взели участие в черния съвет. Лордовете Селтигар и Веларион владеели острови и не можело да бъдат застигнати от кралския гняв, тъй като Егон не разполагал с морска сила. Но тези черни лордове, чиито земи били на материка, нямали такава защита.

Дъскъндейл паднал лесно, завзет с изненада от войските на краля. Градът бил плячкосан, корабите в пристанището изгорени, а лорд Дарклин обезглавен. Следващата цел на сир Кристън станал Гарванов покой. Навреме предупреден за настъплението, лорд Стаунтън отказал да предаде замъка, залостил портите си и устоял на атаките. Скрит зад стените си лордът можел да наблюдава как полята, горите и селата му били подпалени, а добитъкът и селяните изклани. Когато провизиите в замъка започнали да привършват, лорд Стаунтън изпратил на Драконов камък гарван с молба за помощ.