Новко Яворски
Приключение край Синия вир

1

На генерал Д.В.

„Е, добре! — усмихна се криво, скъпернически лейтенант Касамаков. — Не е ли време да престана да мисля вече за това, па макар и да твърдят, че мислите спохождали човека най-много нощем?“

И рязко се извърна. Сухата трева и коравите шумки под него прошумоляха глухо. Замириса му на мащерка ли, на сминдух ли — той не можа да разбере, — но с наслада пое дъх през широко отворените си ноздри. Притвори клепачи, понамести се, че нещо взе да го гложде, и притихна. Ала сънят все още не идеше. А бе му се сторило, че само ако полегне, и тозчас умората ще го надвие.

Някъде наблизо се обади задрямала птица. Тихо, едва чуто, тревожно. Може би сънуваше нещо, може би с цялото си песнопойно сърчице бе усетила опасността — над храстите безшумно мина кръстата сянка на хищница. Но не се чу сподавен писък, не изпляскаха в отмала крилца, не се разхвърчаха перушинки. Отново тишина и тъмнина обхвана и залюля всичко.

„Да, няма да се спи“ — изпъшка лейтенант Касамаков и се надигна на лакът. Протегна крака, посегна към джоба си за цигара, но тутакси се отказа и отново въздъхна. Сетне пошари с пръсти по тревата, избра едно стръкче, захапа го. Полегна по гръб, сключи ръце под тила си и се взря втренчено през клоните. Сетне припряно се обу, стегна колана си и без да закопчава яката на рубашката си, внимателно закрачи сред налягалите войници. Проснал се по корем, разкрачил боси крака, опрял буза о парче дърво, покрито с брезент, и разперил ръце, не спеше, а сякаш обсебваше земята-кърмилница старши сержант Танасов. Той като че бе се сраснал с нея, като че със затаен дъх слушаше ударите на сърцето ѝ, а кой знае защо на лейтенанта му се стори, че старши сержантът приличаше на могъщо коренище, изровено и умито от пороите.

Никакъв звук не издаваше старши сержант Танасов, но в замяна на това на две-три крачки от него някой стенеше и мляскаше, мърмореше и скърцаше със зъби. Бе се свил като кравай, бе мушнал ръце между коленете си и от време на време тресеше глава, сякаш се кюскаше с някого.

Лейтенант Касамаков се усмихна — бе познал редник Подгумерски, или, както му викаха бойците, Мъдрото. „Гледай ти — помисли си той. — Понякога човек денем е един, а нощем — съвсем друг.“

И наистина. Поет и философ, човек с възвишени чувства и постъпки, редник Подгумерски денем много приличаше на момиче. Усмихваше се непрекъснато, изчервяваше се за щяло и нещяло и рядко отваряше уста да рече нещо.

Часовият стоеше с гръб към налягалото войнство и гледаше надолу, към равнината. Той чу леките стъпки на лейтенанта учуден не на шега: как може човек след такова занятие, в такава нощ и на такова място да не спи, а да върви насам-натам като лунатик?

Лейтенант Касамаков свърна встрани, изкатери се по ронливия сипей и седна горе между скалите. Запали цигара, намести се удобно, облегна се. Скалата пропука и дъхна като жива, ала офицерът потръпна и сви зиморничаво рамене. Може би бе настинал през тия объркани дни и нощи, може би нещо не му достигаше, нещо не бе си изяснил и не беше решил окончателно и рязко.

Цигарата горчеше, той дръпна само няколко пъти и с ожесточение я угаси. Полегна, притвори очи и отново седна усетил някакъв гъдел в сърцето си. Над тъмния хълбок на планината надзърна огромното око на луната и пред него изведнъж като в приказките всичко стана и видимо, и досегаемо. И голите гърбици на хълмовете, и долината долу, в ниското, и някакво селце с варосани, сякаш захарни къщици хей там, точно отсреща.

Той беше градско чедо и рядко беше виждал тая приятелка на безгрижните скитници, на безнадеждно влюбените и крадците на ябълки. Неоновите светлини бяха осветявали стъпките му, бяха вземали очите му и сега, изненадан и зарадван, той гледаше лъскавия диск, умилен по детски. Мътилката в душата му като че се успокои и избистри, клещите на болката поохлабиха сърните му и там остана само една сладка тъга на незаслужено обиден и неочаквано разочарован.

И той погледна с други очи наоколо…

И видя…

Природата и тук бе вземала скъпернически и бе давала щедро. Раевец — така бяха кръстили хората това заветно местенце, където сега войниците му прегръщаха сънищата си. Тук, в тая зелена китка, и заек можеше да се укрие от лошото око на ястреба, и птичка да свие гнездо за рожбите си, и чер като катунар щурец да намокри опънатите до скъсване струни на гъдулката си и да го удари на свирни и веселби. А и кокичето напролет подаваше бяло челце изпод белия сняг, нашарен от заешки дири и птичи кръстачки. И петльови гащи дъхаха на младост през май, и минзухар палваше наесен лилавата си свещица, и човек сегиз-тогиз идваше водица бистра да пийне, потно чело да избърше, на мека отава да полегне.

И да се усети чедо на тая земя, роб неин и господар…

Лейтенант Касамаков стана — ободрен и обхванат от млада лековатост и бодрост, и отново доближи Раевец, където мускулите на войниците му смучеха сили от земята за нови атаки и походи. Старши сержант Танасов все така лежеше по корем, редник Подгумерски все още скърцаше със зъби, сякаш се бореше с триста дявола. Спяха момчетата, здраво спяха. И полагаше им се. Три дни те бяха плезили езици по тия чукари, три дни и две нощи.

Ала не клекнаха, не охнаха, не отрониха крива дума. А може би бяха падали, бяха псували и мъркали, но лейтенантът не беше видял и чул подобно нещо. Пък и да беше видял и чул, той чу и видя другото: изправи се командирът на дивизията, сам прашен и потен, сам с изпръхнали устни и зачервени очи, погрознял и отслабнал, и рече:

— Добре, маладци!

А неговото „добре“ беше нещо много, защото той беше душа сурова и ласкавите слова не хвърляше през рамо като пуканки за щяло и нещяло.

Лейтенантът отново легна и като се нагълча сам, че е мека Мара и че това не подхожда на един командир на разузнавателен взвод, неусетно заспа…

Беше август, беше месецът на щурците, на големите звезди и кратките нощи — ту прохладни и сочни като разрязана сутрин диня, ту задушни и блудкави като жабясала вода…

2

Утрото почука с меки пръсти по клепачите му и той отвори очи. Старши сержант Танасов вече се миеше. Обкрачил поточето, гол до кръста, с увиснал като конска опашка перчем, той се плискаше по момчурляшки и пръхтеше от удоволствие. Мускулите по широкия му гръб играеха сякаш сепнати от сладък гъдел, водата като бисерна броеница течеше между дебелите му селски пръсти. Той се навеждаше пъргаво, гребваше гъстата хладовина и като че с настървение рошеше рунтавия гъсталак по гърдите си поел дълбоко дъх и вирнал нагоре цепнатата си на две брадичка.

На два-три разкрача от него, също гол до кръста, но жално-милничък с тесните си раменца и с пилешките си мускулчета стоеше и чакаше ред редник Подгумерски. Той отново се бе превърнал в дневния Подгумерски, усмихващия се на всичко и на всички философ и поет.

— Хайде! — прекрачи отсам старши сержант Танасов и тръсна ръце. По лицето и гърдите на войничето се посипа цяла градушка едри и хладни капки. То примижа, потрепера, накокошини се, но храбро зае освободеното място.

И оттук като че започна всичко…

Накриво ли стъпи Подгумерски, подхлъзна ли се, друг ли някакъв физически закон му изигра номер, ала още преди да направи какъвто и да е опит да се наведе, той се олюля назад, че сетне напред, че още веднъж назад, ала тоя път съвсем силно. И пльосна в поточето. В цял ръст. Като изведнъж отсечено дърво.

Врякна Подгумерски, разхвърчаха се наоколо водни пръски, гората се олюля от спонтанен войнишки смях.

— Брех, че той ще се удави, бе! — викна някой високо и самоотвержено се втурна да спасява другаря си.

Измъкнаха на сухо като госпожица мокрия поет другарите му, развеселени и щастливи, че друг бе сполетяла тая неочаквана баня, и дори взеха тъничко да го хързулват:

— Хитрец си ти, духовно светило наше, хитрец и половина! Сега цял ден няма да ти е горещо под мишниците.

— Да, бе — съвсем невъзмутимо, по всички правила на философското отношение към нещата и явленията се съгласи Подгумерски, като подскачаше на един крак и бъркаше с пръст в ухото си. — Ще ми върви като по вода…

Кой можеше и да помисли дори, че тия думи щяха да се окажат пророчески и в преносния, и в буквалния смисъл? И то не само за Подгумерски, а за целия взвод, включително и за лейтенанта?

— Вода ли рече? — понадигна се лейтенант Касамаков, озарен от една великолепна идея. — Вода. Добре, щом е вода, вода да е.

И рипна.

— Танасов!

— Заповядайте, другарю лейтенант.

— Я ела малко насам.

Тук му е мястото да посочим, че лейтенант Касамаков нямаше кой знае какво добро мнение за себе си. Смяташе, че още не бе си извоювал някаква репутация. Нито на храбрец, нито на всезнаещ. А много, много му се искаше да чуе за себе си: „Кой? Касамаков ли? Да, той е голям женкар.“ Или: „Да, онзи ден той се бе натряскал до самозабрава, ама иначе е… много способно момче. Едно офицерче с бъдеще! Та нима не помните какво направи еди-кога си?… А забравихте ли какво каза по еди-кой си въпрос?…“

Може би само бързаше?

Нетърпелива душа.

Та същата тая „нетърпелива душа“ хвана под мишница старши сержант Танасов, отведе го по-настрана, сакън да не чуе войнишко ухо, и каза:

— Знаеш ли какво съм намислил? Не знаеш. Слушай тогава. Вземаш двама души, свършвате оная работица и се прибирате в поделението. А през това време ние пък ще си направим походчето. Само че ще му поизменим маршрутчето. Ще ударим край микроязовирчето на Поповец, край микроязовирчето на Конски дол, през напоителните каналчета на Щърбаново. И никакво къпане, никаква водица. А като стигнем зеленчуковите градини на Сенник, ще свием и хайде в Синия вир. Макар и за пет минути. Какво ще кажеш, а?

— Ми…

— Добре. Събери момчетата.

И си погледна часовника, като мислеше: „Че ще се къпете, ще се къпете, по тоя въпрос две мнения няма, ама преди това така ще ви озоря, така ще ви озоря, че…“ — И като не намери подходяща дума, махна с ръка. А сетне застана важно-важно пред строения взвод и като се разхождаше напред-назад каза:

— Закуска — петнадесет минути. След това — малко походче. Накрая, ако наваксаме, разбира се — кратко изкъпване в Синия вир. Има ли нещо неясно?

— Съвсем няма, съвсем няма.

— Добре. „Ура“ тогава.

Такова спонтанно „ура“ лейтенант Касамаков отдавна не бе чувал — ушите дори го засърбяха.

Засвяткаха чекии и чекийчета, зачаткаха зъби, пломбирани и непломбирани, загълтаха млади гърла сухоежбина и кромид. Най-лакомо нагъваше рунтав като овчарско куче редник с уста от едното, та чак до другото ухо и зъби като тесли.

— Трендо — обади се през две хапки поетът, който между прочем, както всички истински поети ядеше колкото едно врабче, — ти май не си ял цяла нощ, а?

— Ъхъ…

— А защо не лапнеш и някоя консервна кутия?

— Тенекията им не е хранителна.

— Вярно, бе.

Та… хапнаха, каквото хапнаха разузнавачите, потегнаха се и бодро поеха из чукари и долища, ниви и ливади. Пръв крачеше лейтенант Касамаков. Той или не умееше да избере нещо по-свястно, или нарочно се правеше на гръмнат и все из най-калпавите места водеше своите юнаци. Ту, както им се струваше, по най-отвесния склон като кози ще ги покатери, ту в тресавище като диви патици ще ги натика, ту в непроходим гъсталак ще ги поведе, та и дрехите ти на парцали да провиснат, драка ухото ти да прободе, корен подло да те спъне.

По едно време тия мъки като че се свършиха — отпреде им се ширна едно такова гладко като тепсия поле, че да вървиш и да пееш. Добре, ама като се озъби над главите им онова ми ти слънце, като заприжуря — пещ не ти трябва. Най-зле се чувствуваше редник Трендо Трендафилов. Той може би бе претоварил стомаха си, а пък може би и соят си му беше такъв, ала така почервеня, така изплези език, че направо хващай и води, където си щеш. Гимнастьорката и бричът му бяха мокри от пот, ботушите му жвакаха, сякаш току-що беше минал брод. Не беше по-добре и редник Подгумерски, с тая разлика, че той беше пребледнял като смъртник и че нито чуваше, нито виждаше.

— Не изоставай — подвикваше през рамо от време на време лейтенант Касамаков, ала и неговият глас захвана нещо да изтънява.

Но ето че по умърлушената редица премина бодра, радостна тръпка. Вляво, зад китка върбалаци, засиня голямото око на поповецкото микроязовирче.

— Ох, баб̀ачко! — рече някой с възхищение и надежда. — Язовир!…

— Да, бе — обади се друг. — Цял! Милият на батко!

— Не разговаряй! — сряза ги лейтенант Касамаков и свърна точно по брега. Лежеше си спокойно и преспокойно божията благодат, лъхаше си на свежест и живителна хладовина, мамеше и зовеше: сваляй ботушите само и бух!… Е, да, ама как да изуеш ботушите си и как да се бухнеш в бистрите талази, когато твоят взводен командир се нарича лейтенант Касамаков, който, както е известно, носи в гърдите си не състрадателно сърце, а чиста буца лед!?…

„Спри! Погледни вляво!…“ — въсеше вежди и блещеше очи редник Подгумерски, който тайничко се смяташе и за голям хипнотизатор. Ала дори и факирът Мити по-лесно би могъл да подчини на волята си волята на един дръвник или една скала, отколкото да внуши нещо на лейтенант Касамаков. Вървеше си той по брега на язовира като Исус в Гетсиманската градина, крачеше си ни много бързо, ни много бавно, облизваше устните си, изпръхнали от вътрешен и външен огън и като че хич не виждаше, че вода има край него, че е чиста и топла тая вода и че всяка фибричка на неговите момчета като луда се стремеше към пълните с риба и безкрайна физическа, а оттам и духовна наслада глъбини. Нещо повече: за велико изумление и негодувание на всички той извърна лявото си рамо, даде гръб на водоема, а между него и момчетата му започна да се въззема все по-нагоре и нагоре непреодолимата стена на отчуждението.

 

 

Тая стена направо стигна до небесата, когато лейтенант Касамаков преведе момчетата край язовира и в Конски дол. Наистина — какъв язовир можеше да представлява тая мътна жабясала локва, в която дори и селските патици се гнусяха да се потопят, но за уморените и слънчасали разузнавачи той се стори ни повече, ни по-малко от една Ривиера. В очите на момчетата захванаха да святкат лоши искрици, май че някой дори си позволи да измърмори една неадресирана на пръв поглед ругатня, а пък редник Трендафилов така дръпна яката на гимнастьорката си, че ако някое от разфучалите се копчета бе улучило по сляпото око взводния командир, тутакси би го проснало като куршум на земята. А лейтенант Касамаков си крачеше човекът все така — нито бързо, нито бавно — и все си се усмихваше. На спомен ли сладък някакъв, на мисъл ли лукава някаква — иди разбери. Е, наистина усмивката му по-скоро приличаше на гримаса, отколкото на усмивка, ама я и ти се усмихни след толкова километра бъхтаница и при такава жега…

И тогава дойде ред на щърбановските напоителни канали…

И на още нещо…

Ощърби се село Щърбаново от рида вляво, проснаха се нивята отдясно, а из тях — канал до канал. Дълбоки едни такива, облицовани с циментови плочи, пълни догоре с бърза вода — Венеция не ти трябва. И мостчета по тях. Тук едно, па хей там — друго.

Преведе по едно такова мостче разузнавачите си лейтенант Касамаков, тръгна по насипа като преситен щъркел, сви по друго. И все се усмихваше с усмивката-гримаса. Че не му беше леко — не му беше, че стискаше зъби, та чак мускулите по челюстите му ставаха на въжета — охо! Ала можеше ли да спре, можеше ли да изругае или, не дай боже, да охне? В никакъв случай, за нищо на света! Оная проклета пришка на кутрето можеше да си впива колкото си иска шишове в сърцето му, езикът му можеше съвсем да се превърне на пила — много им здраве. Лейтенант Касамаков, вярно, не е Суворов, но все пак си е лейтенант Касамаков. А откъде ли е дошло това име? Откъдето ще да е. А какво ли прави Жана? Да прави каквото ѝ хрумне — тя повече никога, ама никога…

И той въздъхна изтежко, начумери се още повече като от непоносим зъбобол и спря. Извърна се, изгледа войниците си с поглед, в който не личеше нито състрадание, нито ехидност, па се пресегна и откачи противогаза си.

По лицата на разузнавачите премина тъмен облак, някои затъпкаха смутено на място, като спънати коне, други благоволиха само да се изкашлят волю-неволю — защото уста човешка е това, де да знаеш какво ще изплеще в един такъв сюблимен момент.

А в очите на лейтенанта вече блестяха зелените люспи на предизвикателството. Той погледна часовника си и вдигна решително глава.

— Така! — кой знае защо рече той. — Нашето походче наближава края си. До Синия вир остават някакви си два километра. Ще ги преминем с противогазите. На бегом. Наложи!…

И като се увери, че всички без изключение своевременно и стриктно са изпълнили заповедта му, сам наложи противогаза си и махна повелително с ръка:

— Напред!…

И понесоха се из зеленчуковите градини и по меките, прашни пътища странни неземни същества за недоумение на свраките и за ужас на зайците. С едни такива големи, люспести очи, с хоботи като слонове, само че извити и прикрепени към гърба. Чат-пат някое от тях политаше и падаше, но тозчас рипваше и догонваше другите.

Злобата, както е известно, е некрасиво човешко качество и както твърдят някои, тя е нанесла много пакости на цивилизацията. Ала има и други, които смятат, че тя е допринесла и не по-малко за прогреса, поне за постигането на някои рекорди, да речем. Та така и сега. Като овладя тя войниците, като стегна мускулите им, като се впуснаха те след командира си — хала не ти трябва. И някои захванаха да го настигат. И не само да го настигнат, но и да се изравняват с него. А пък, представете си, един дори го изпревари цели гърди. И кой, моля? Редник Подгумерски. Онова невзрачно, слаботелесно войниче, дето обичаше да драска разни римувани глупости и да цопва във всички водоизточници и водоеми, които срещнеше по пътя си.

— Охо! — помисли си немного ласкаво лейтенант Касамаков. — Уж такъв, уж онакъв, душа под наем взело, дето има една дума, а с мене тръгнало да се мери…

Не беше серсемин човек лейтенантът, ама хич не обичаше да го изпреварват. Това мъничко го амбицираше, мъничко го озлобяваше, а най-много го разстройваше. Ето и сега: той така неприятно се изненада и огорчи, че забави крачките си и пред него започнаха да се мяркат още няколко войнишки гърбове.

„Леле! — болно си помисли той. — Леле, мамино лейтенантче, съвсем калпав човек си бил ти. Мекица! А знаеш само да се перчиш. Перчи се, перко, перчи се, а момчетата…“

И понечи да спре…

„Слушай! — сгълча се мислено той. — Слушай! Не омеквай, не хленчи, ами дай малко газ! Ха така. Още малко! Е, сега е п̀о друго…“

И като рече „сега е п̀о друго“, наистина стана п̀о друго. Вярно — сърцето му лупаше като камък в празна тенекия, гореща пот течеше между плешките му и подлютяваше очите му, дробовете му като че се раздираха на хиляди късчета, ала пред него вече се мержелееше само моминското гръбче на редник Подгумерски. Ето го: изравнява се с него, ето — задминава го. Ура!

Не, не извика „ура“ лейтенант Касамаков, ами събра де що имаше силици по себе си и ги хвърли без остатък в последния, решителния щурм. И навреме. Зеленчуковите градини свършиха, просна се Калинкина поляна, щръкнаха върбалаците край Синия вир.

Е, сега вече…

Той спря, извърна се и само за миг сне противогаза си. В следващия вече лежеше на тревата: в бесния си устрем редник Подгумерски бе връхлетял отгоре му и бе го съборил. Това не обиди и не разяри взводния командир — той се засмя весело, на пресекулки, че още не можеше да си поеме дъх, както трябва. И съвсем по момчешки се затъркаля по земята. Спря, погледна часовника си, разпери ръце, полежа така известно време. Сетне рипна и рече:

— А сега едно истинско къпане от мене!…

— Ура!… Ура!…

— Голи, съвсем голи, като от майка родени! — предложи редник Подгумерски, без да знае човекът, че това негово хрумване ще има съдбоносни последици.

— Голи, разбира се! Съвсем! — тутакси се съгласи ха всички.

Кипна Синият вир, побягна изплашената риба, върбите заклатиха укорно клони, па се успокоиха и отново клюмнаха от непоносимата жега. А голото войнство лудуваше ли, лудуваше. Тук се боричкаха двамина, там петима се пръскаха до посиняване, още по-нататък някой плуваше под водата и ловеше другарите си за… краката. Само лейтенант Касамаков все още седеше на брега, види се, колебаеше се нещо. Сетне се изкиска весело, събу гащетата си и също така остана гол, като от майка роден, без да се съобрази, че в такъв вид един командир може да загуби част от авторитета си.

„Абе, я аз да оставя един да варди оръжието и дрехите — мислеше си той. — Всичко става. Е, голяма работа: първо — всичко ни е под носа, а и кой ли би се осмелил?…“

Па махна с ръка и цамбурна презглава в най-дълбокото.

И никой, ама никой не видя как по мекия път сред зеленчуковите градини се зададе изпрашена газка със свален гюрук. В нея се мъдреха две офицерски фуражки и едно войнишко кепе. Тя подскочи в някаква дупка, направи лек завой и спря досам подредените на купчини дрехи и оръжие. Моторът кихна и угасна.

— Майко-о-о! — ахна уплашено някой. — Командирът на дивизията.

— Какво, какво! — глътна вода лейтенант Касамаков и почувствува как изведнъж го втресе. В газката наистина седеше командирът на дивизията. Той отвори собственоръчно вратичката, изхлузи се от седалката, разкърши рамене. Сетне, придружен от нисичък, наперен майор, тръгна да се разхожда. Подритна един автомат, подритна втори, че и каска една и се озърна наоколо. Да, оръжие и дрехи имаше цял куп, но войници нямаше. Впрочем — не се виждаха.

Брегът беше височък и стръмен и от него можеше да се види целият вир. Но тук войник, там войник — няма и няма. Само водата, дето се поразмърдваше на едно или на друго място и дето сегиз-тогиз към повърхността ѝ политаха на тумби на тумби мехурчета и мехури.

Крива усмивка мина по мрачното лице на командира на дивизията.

— Ха да видим докога ще издържат! — рече той, погледна часовника си и засече времето.

Вървеше си агале-агале по своя вечен път стрелката на секундомера, отброяваше си ги една след друга, една след друга и хич не се интересуваше какво става наоколо. А водата във вира ставаше все по-неспокойна и неспокойна, сякаш някаква спотаена сила бе дремала досега под нея, но вече бе се разбудила и бавно, но упорито се стремеше нагоре, към въздуха.

— Охо! Цяла минута! — повдигна вежди командирът на дивизията. — Май ще строшим световния рекорд за масово престояване под вода.

А шофьорът, виж му ти акъла, събра цяла пазуха буци и камъни, доближи до командира на дивизията и като избра най-едрия камък, рече с ехидна усмивка на тъничките си устни:

— Ей сегичка ще ми се покажат.

И рече да замахне.

— Остави! — сряза го командирът на дивизията, без да го поглежда.

Шофьорът сконфузено изсипа буците и камънака.

В тоя миг гладката повърхност на вира се пукна безшумно на няколко места и оттам за миг-два щръкнаха четири-пет стригани войнишки глави, поеха надве-натри по глътка въздух и отново се скриха. А към бреговете потеглиха големи, красиви кръгове.

Нова крива усмивка се яви върху устните на командира на дивизията.

— Като водни кокошки — само рече той. И попита: — А чии са тия водни кокошчици?

— Разузнавачите на лейтенант Касамаков, другарю полковник — незабавно се отзова майорът и преглътна с усилие.

— Аха. Ще видим що за разузнавачи са…

Първото нещо, което понечи да стори лейтенант Касамаков, щом видя газката, беше да прецапа през реката и да рапортува на командира на дивизията по всички изисквания и правила. И той прекрачи няколко крачки по хлъзгавите камънаци на дъното, но се олюля, подхлъзна се и седна. А как щеше да стане тази работа, моля? Та нали той съвсем си беше голичък, като от майка роден?

И като пое дъх с пълни гърди, той се гмурна под водата, а му се стори, че се пъха в пъкъла. И като нямаше друго какво да прави, защото не биваше да шава в никакъв случай, едно: за да не издаде местонахождението си, и друго: за да пести енергия и кислород, той захвана да мисли. „Ще издържа ли две минути? Като нищо — в Китен изкарвах по една и половина, ама тук непременно ще постигна две. Е, добре, постигна ги — ами после? Какво толкова «после». Нова глътка въздух, нови две минути. Докато командирът на дивизията или не ме измъкне за косите, или не се пръждоса.“

Като видяха какво направи командирът им, разузнавачите тутакси последваха примера му. Та нали толкова пъти им бе втълпявал. „Прави като мене!…“

На два-три пъти си поема крадешком дъх лейтенант Касамаков, на два-три пъти се спотайва като хищна риба на дъното. От четвърти път нямаше смисъл, защото някой бръкна във водата и го блъсна по рамото.

— Отидоха си, другарю лейтенант.

Лейтенант Касамаков отначало изтръпна: не е ли командирът на дивизията, и дори усети, че се изчервява, но сетне се изправи и въздъхна с облекчение. Газката се клатушкаше по обратния си път, клатушкаха се в нея двете офицерски фуражки и войнишкото кепе, а подире ѝ се виеше прашна лисича опашка.

— Уф — духна шумно през носа си взводният командир. — Щяхме да се издавим за едното чудо.

И изблещи очи.

На брега бяха останали само каските, противогазите и ботушите. Нямаше ни дрехи, ни оръжие.

— Къде е… къде е… — за първи път в живота си заекна лейтенантът.

— Командирът на дивизията прибра всичко. До шушка…

— Не може да бъде! — върна способността си да говори младият офицер и се затича. Падна, стана, покатери се на брега и отпусна безпомощно ръце. Да, нямаше измама — по Калинкина поляна нямаше ни автомат, ни брич, ни партенка дори.

— Опп-а-ла! — каза лейтенантът и приседна отмалял. Но веднага рипна като убоден от трън и се разпореди с бледа искрица на надежда в гласа: — Търсете! Все нещо може да е останало.

Войниците се разбързаха и тръгнаха като гламави да търсят онова нещо, дето вече го нямаше тук. Умърлушени и накокошинени под горещото августовско пладне, те скоро започнаха да се връщат един по един и с празни ръце да сядат около опечаления си командир.

— Добре се наредихме! — заклати глава лейтенант Касамаков.

— Като куче в каруца!

— Какво ще правим сега?

— Как какво? Ще се къпем.

— А тебе къпе ли ти се?

— Не много.

— А мене — хич.

Редник Подгумерски, който вече беше успял да почервенее като печен рак, изчопли някаква коричка на стара рана върху петата си и дълбокомъдрено заяви:

— Абе, ще се поразходи с газката командирът на дивизията, ще си свърши заплануваното за днес и току-виж докарал ни пак оръжието и дрехите.

— На куково лято! — обади се нискочело и дребнооко войниче. — Нали чух!…

— Какво си чул, Паунов — доближи до него взводният.

— А че чух какво каза командирът на дивизията. Аз бях ей в ония храсти, по работа, та всичко видях и чух. И как събраха…

— Полковникът, полковникът какво каза?…

— А че май каза… съумеят ли… — редник Паунов се намръщи и челцето му така се набръчка, че човек можеше да се учуди как може на такова малко място да се съберат толкова много бръчки… — Да, да — засия той — така рече: съумеят ли да се приберат, може и да им се размине. Иначе ще ме запомнят за цял живот…

Спонтанна въздишка на надежда и облекчение раздвижи увисналите листа на върбите. Че то и тая работа си имала колай! Колай ли? Къде е той, а? Колай без гащи не може.

Така и рече редник Трендафилов:

— Ех, сега да имахме по едни гащета-а-а…

— Да имаме, ама нямаме — отвърна малко сопнато редник Подгумерски.

— А кой?! Коя грешна душа предложи да се съблечем съвсем голи? — облещи зверски очи редник Трендафилов.

— Какво ме гледаш! — озъби му се редник Подгумерски. — Да не би да съм аз?!…

— Само на тебе може да ти хрумне такава глупост.

— Имаш много здраве — невъзмутимо отвърна другарят му, като демонстративно извърна рамо. Па протегна шия вторачил поглед в зеленчуковите градини. — Внимание — опасност! На хоризонта — жена!…

Дори и командирът на дивизията да бе се появил отнякъде, войниците пак не биха се втурнали така панически към реката, като закриваха с ръце някои особени части от тялото си. Тук, за всеки случай потънали до брадичките си, те отново се умърлушиха.

— Мислете! — рече им някак си не много отчаяно лейтенант Касамаков. — Мислете как да се измъкнем от тая каша, че вие я забъркахте…

„Аха, ние“ — помислиха си едновременно всички, но тактически си замълчаха.

А редник Подгумерски примигна няколко пъти, па запляска като пеленаче по водата.

— Хо-хо-хо!… Ха-ха-ха!…

— Оппа-ала! — повтори някой любимата дума на взводния си командир. — Май започнахме да откачаме.

— Хо-хо-хо!… Ха-ха-ха!… — продължаваше да пляска по водата редник Подгумерски, па спря и тръгна към брега. Излезе на сухото, провери добре дали жената е изчезнала от хоризонта и хукна към блоковете с домати и чушки.

— Стой! Стой! — завикаха подире му, но той не им обърна внимание и скоро мършавото му моминско гръбче изчезна сред зеленилото.

— Оп-па-л-а! — произнесе състрадателно редник Трендафилов.

— Мръдна нашата духовна светлина… — додаде с въздишка друг.

— Абе, аз отдавна забелязвах разни симптоми в психиката му — по научному изказа компетентното си мнение трети.

— Какво се чудите — те, поетите, имат слаби ангели…

Само лейтенант Касамаков не участвуваше в тия предположения и заключения. Той или добре познаваше странностите на своя боец, или пък вече всичко му бе безразлично. Но защо се усмихваше тъничко?…

Отсреща, откъм зеленчуковите градини се зададе чудата фигура. На главата си тя бе турила оръфана сламена капела, единият ръкав на ризата ѝ липсваше, панталоните ѝ често-често се смъкваха, та ставаше нужда да ги крепи с едната си ръка.

— Само катунари ни трябваха — измърмори някой.

— Да бе…

Катунарят спря на брега, сне капелата си и като се поклони театрално, учтиво поздрави:

— Добър ден, мили хора. Как върви къпането?

Беше редник Подгумерски.

— Ура! — ревнаха другарите му и тутакси напуснаха временното си убежище от лоши женски очи. Наобиколиха го, завистливо заоглеждаха необичайната му премяна. А той въздъхна и вдигна очи към небето.

— Какви хора, брей! Смятат, че с едно-единствено бостанско плашило ще стреснат всички врабци и всички гарги. А пък и то плашило като плашило ли е? Сиромашка работа.

— А ти какво — фрак и цилиндър ли искаш?

— Ами, не, ала панталоните поне да имаха копчета, а то…

— Врабчетата са ги изкълвали…

— Ха-ха!…

Развеселиха се момчетата, развесели се и лейтенант Касамаков. Всичко онова, което го беше обърквало и спъвало, изчезна, отлетя, изгуби се.

— Та нямаше още плашила, а?

— Нямаше, другарю лейтенант. А рогозки колкото щеш. Но какво може да се направи от рогозки?

— Наистина, но вече има с какво да започнем. Сядайте, другари.

Насядаха разузнавачите кой както и където можа, изгледа ги лейтенантът с добра усмивка в ъгълчето на устните си и каза:

— До казармата има не повече от четири, четири и половина километра — нищожно разстояние за един добър спринтьор. Става въпрос до града, защото по улиците му не е много резонно да се тича в такива одежди. Та… — той се покашля в шепата си — та един от вас приближава оградата, промъква се през някое тайно местенце, защото през портала тая работа е неосъществима сега за сега, и намира старши сержант Танасов. Предава му нареждането ми на всяка цена да намери каквото е необходимо и да ни го донесе. По-нататък ще видим.

— Чудесна задачка — възкликна редник Трендафилов. — Само за мене.

— Защо пък само за тебе? — обадиха се двама-трима.

— Защото аз най-добре съм проучил откъде човек може да се промъкне!

— А може ли да ни кажеш кое е това местенце?

— Може. Нали знаете, дето свършва зидът и започва телената ограда? Там има една пролука само за тая работа.

— И хоп на часовия в ръцете.

— Хайде, де.

— А че така си е — намеси се и редник Паунов. — Аз, когато например… — той забеляза внимателния поглед на лейтенант Касамаков и своевременно се поправи: — Аз например съм по привърженик на прескачането. Засилиш се откъм улицата, защото оттам никой няма да те очаква, и хоп върху зида. А качиш ли се веднъж отгоре…

Лейтенант Касамаков изтежко въздъхна и се намръщи.

— Ах, вие, ах, вие — поклати укорно глава той. — Но това сега не е най-важното. И така — Паунов, обличай се и тръгвай. А щом намериш старши сержант Танасов — веднага обратно. Да знаем какво става.

— Ама защо Паунов, другарю лейтенант — с негодувание измърмори редник Подгумерски, като събличаше съвсем неохотно сиромашиите си парцалаци, сякаш това бяха не парцалаци, а царски одежди.

— Първо, защото изглежда, че Паунов има най-богатия опит в прескачането на оградата отвътре навън и обратно. И, второ, защото тия дрехи най-много подхождат нему. Следователно няма да предизвика кой знае какво съмнение у този, който го срещне. Най-обикновен катунар и толкоз!

Облече се редник Паунов, като отпра предвидливо и другия ръкав на ризата, наложи капелата и изведнъж се превърна в истински катунар. Поклони се, както одеве се бе поклонили редник Подгумерски, рече едно циганско „Чао, бащице“, и щастлив и доволен, че му се оказва такова доверие, тръгна да изпълнява задачата.

3

До предградията редник Паунов не срещна никого. Само там някъде, край гробищата, той се размина с трима-четирима малчугани с рибарски такъми в ръцете, голички като врабчета, с по едни панталонки и джапанки, опърлени от слънцето и водата, бодри и жизнерадостни. Нито той им обърна внимание — рибари като рибари, нито пък те — катунар като катунар. Но ние не бива да правим, това, защото те ще ни потрябват сетне…

„А сега откъде?“ — поколеба се редник Паунов, щом стигна до препълнената с клиенти „Бира-скара“ пред текезесарския пазар. Наведе се, събра няколко фаса, че бе му се припушило до премаляване, и реши: „По улица «Капка», оттам до «Казармена» и хоп на зида.“

Харно, ама на кръстопътя стоеше милиционер. Стоеше си той, пушеше си цигара сладко-сладко и може би чакаше някого. Редник Паунов го забеляза в последния миг и неприятни тръпки минаха между плешките му. Милиционерът вече го гледаше подозрително и явно започваше да въси вежди.

„Тоя сега ще се заяде с мене и ще изпорти работата“ — помисли си редник Паунов и се накани да се връща, ала съобрази, че това съвсем ще усъмни блюстителя на реда, и храбро прекрачи към него.

— Че ми дадеш ли огин, бащице! — съвсем по цигански рече той и налапа един от фасовете.

Милиционерът помълча, без да промени изражението на лицето си, па изведнъж протегна ръка:

— Н̀а.

Редник Паунов спокойно запали фаса си, погледна ухилен в студените очи на милиционера и тури ръка на сърцето си.

— Да ти даде горнио сто години да живееш и сто булки да излюбиш…

„Стоте булки“ тутакси размразиха леденото лице на милиционера и той също се ухили.

— А нема ли да ми дойдат много?

— Нема, бащице, нема. За такива убавци като тебе и две по сто са малко.

— Брей!…

— Аха, бащице. Чао!…

До заветния казармен зид редник Паунов има още една нежелателна среща. С ротния командир. Навъсен като буреносен облак, капитан Марков крачеше прегърбен и дишаше само през носа си. Той заобиколи седналия направо на паветата катунар, който с настървение търсеше някакво трънче по петата си, и продължи пътя си. Редник Паунов внимателно извърна глава и дяволито смигна подире му.

И ето го последното препятствие. Оная преграда, която той трябваше да преодолее на всяка цена, за да спаси поруганата чест на целия взвод и своята си. Дребна фарфалашка работа! Колко пъти… Шт!… Няма смисъл от хвалби…

Ала точно там или почти точно там, където редник Паунов смяташе да направи своето салтомортале, стояха две бабички и си обменяха опит в областта из кашаварството за палавите си и неящни внучета. Редник Паунов мина няколко пъти покрай тях с великата надежда да чуе „Ха, довиждане“, па като разбра, че тая работа скоро няма да я бъде, а се пропиляваха ценни минути и секунди, приближи и протегна ръка:

— Дайте, милостиви господжи, на бедния баща. Седем циганчета имам у катуно, кьорава троха леп нема. Дайте по трийсет и четири!…

Бабичките се стъписаха.

— А твоите циганчета само бял хляб ли ядат? — полюбопитствува саркастично по-високата бабка.

— Само бел, господжо.

— Я го гледай ти! Само бял хляб ядат черните му циганчета. Хм. Я се пръждосвай — сгълча по-ниската и се обърна към приятелката си. — Е, Миче, довиждане. И такава кашичка ще опитам.

— Опитай, опитай — окуражи я по-височката бабка и като хвърли един смразяващ поглед на бедния катунар пое в обратна посока.

— Чао! — поклони се наляво, а сетне надясно редник Паунов и започна да отстъпва. Погледна на едната страна, погледна на другата и като се увери, че е „чисто“, засили се и хоп — отгоре на зида. Обкрачи го, озърна се още веднъж и се изсули в казармения двор.

— Готово — рече гласно той, когато усети под босите си крака яката твърдина на земята.

— Стой! Горе ръцете! — кресна някой в същия миг досам ухото му и едва не го оглуши. Той покорно се подчини, като се олюля леко.

— С лице към стената! — последва нова команда.

— Добре, де! — прекрачи редник Паунов и впи поглед в олющената от времето и войнишки колене мазилка на зида.

А зад гърба му се поведе злокобен разговор:

— Диверсант ли е?

— Чист диверсант. Преоблечен.

— Е, браво! Не ти мърдат поне десет дена отпуска.

— Абе, не е там въпросът…

Редник Паунов най-сетне намери възможност да се обади.

— Дренки ще му дадат десет дена отпуск — злорадо каза той. — Какъв диверсант съм аз? Никакъв. Обикновен редник. От трета рота.

— Знаем те ние какъв редник си ти и от чия армия, знаем… — злъчно се обадиха зад гърба му. — Хайде, дясното рамо напред, ходом — марш! И внимавай, куче шпионско, а си мръднал, а съм ти надупчил гащите.

Редник Паунов въздъхна страдалчески и унило пое към ареста. Имаше ли смисъл да спори с такъв? Първо, напусто ще е и, второ, току-виж, че те храснал с нещо по капелата.

4

А в това време другарите на неволния заключеник примираха от жега, от глад и от нетърпение. Някои все още се къпеха: по-скоро за самонаказание, отколкото за удоволствие, други пък тършуваха под камънаците и в подмолите, та дано хванат някоя глупава живинка, а имаше и такива, които гледаха като хипнотизирани към зеленчуковите градини, готови при първия знак да опустошат всички домати, чушки и кромид лук, но ги възпираше строгото предупреждение на лейтенанта.

Омекнал като свещ, изгубил какъвто и да е интерес към пъстрия околен свят, редник Подгумерски лежеше по корем на шарена сянка върху пясъка и напразно се опитваше да заспи. Впрочем по едно време той аха-аха се бе унесъл и бе му се привидяло, че по клоните на върбите висят не клюмнали листа, а луканки, бели хлебчета и мандарини, когато до него се просна редник Трендафилов и изпъшка като бивол.

— Светлинка наша духовна — побутна го по рамото той. — Спиш ли?

— Не.

— Харно. Ти пишеш ли цинични стихове?

Поетът мълча известно време.

— Та думай, де — побутна го отново Трендафилов.

— Защо питаш? — без да повдигне глава, отвърна поетът и сладко се прозя.

— Така. Питам.

Редник Подгумерски дълго не отговори.

— Пиша — най-сетне като изпод земята се обади той.

— Я кажи някое — зарадва се като на филия хляб прегладнелият до смърт Трендафилов.

Някой врякна в реката, сигурно го бе ухапал рак. Подгумерски седна, па като видя, че работата не е сериозна, обгърна с ръце коленете си и замислено вторачи поглед във водата.

— Та искаш да ти кажа нещо, а?

— Аха.

— Добре.

И като опря чело в щръкналите си колена, редник Подгумерски бавно, с чувство захвана да рецитира:

„Не е лесно да се срещнат двама мъртъвци.

За тебе аз бях мъртъв, за мене — ти.

Но ето че у нас горял е огън.

И в теб. И в мен…“

— Ама това не е цинично! — заяви решително редник Трендафилов, след като помисли известно време.

— Не е — съгласи се поетът.

— А за жена ли е?

— За крава — надсмя му се поетът, без да вдигне глава. — За жена е, разбира се.

— Женена ли?

— Омъжена.

— Ама ти, значи, е момичета не се занимаваш, а?

— Никога. Виж, омъжените мене най-много ме привличат — кой знае защо се развесели редник Подгумерски и легна по гръб. — Та те… Ех, те… Имах аз една… Клео се казваше тя. Клеопатра.

— Клеопатра ли? — седна досам него редник Трендафилов и го зяпна в устата.

— Клеопатра еди-коя си. Бездетна. Млада. Да имаше, да нямаше двайсет и осем.

— Двайсет и осем?

— Ъхъ. И живееше… Не е важно къде. Тия неща не се раздрънкват много-много. Некрасиво е. А беше една… Богиня. Височина — един и шейсет. Гръдна обиколка — метър и двайсет и два. Ханш — тоже. Но кръстчето ѝ!… Ех какво кръстче… С шепа да го обхванеш.

— С едната! — разтвори озадачен шепата си редник Трендафилов…

— Е, не точно с едната, с двете например, но какво значение има това? Да знаеш само как я задиряха мъжете — ред не може да ти дойде поглед да ѝ хвърлиш, дума да ѝ кажеш. А тя — сфинкс. Непристъпна като, като… като Хеди Ламар…

— Коя е пък тая?

— Кинозвезда от голяма величина. Та докъде бяхме стигнали? Аха. А мъжът ѝ един мухльо — същински редник Паунов. И се фука, фука. Охо — викам си, — ще ти сложа аз на тебе рогца, почакай. И захванах — днес букетче, утре букетче, всички градски градини опосках. Бутна някоя и друга стотинка на едно цигане и хайде при кака Клео. Отначало тя ги хвърляше в кошчето за смет заедно с панделката и бележката „Нещастният влюбен“, но когато започнах да ги придружавам с кутия шоколадови бонбони „Мечи мед“, тя започна да ги приема. А по това време, като ме бе обхванал поетичният бяс, всички редакции затрупах със стихове и сума пари печелех… Веднъж дори, есента миналата година, пет чифта чорапогащници ѝ изпратих по цигането.

— Пет чифта?

— Че много ли са?! И си викам: време е, моето момче, време е, ама с тоя костюм не бива. Я си купи фин английски плат, че и риза п̀о така…

Редник Подгумерски стана, нагази във водата, наплиска се хубаво и отново легна по гръб със замъглени от сладки спомени очи.

— Направих си аз костюм, ум да ти зайде, купих голям букет цветя, кутия бонбони и още нещо — забравих го какво беше, ама помня, че се изръсих за него сума пари — и трап-трап, та пред вратата на апартамента. Зър на звънеца. Излиза тя — по пеньоар. Ох, леле, викам си, че тя готова, бе. И ѝ поднасям всичко. А тя се пули насреща ми, ама взе подаръците и се дръпна в антрето. Това и чаках. Намърдах се вътре, затворих с крак вратата и рекох: Аз съм „Нещастният влюбен“. Тя зина да рече нещо, ама аз я изпреварих. Паднах в краката ѝ, дръж за коленете и целувай, целувай!… А то, братче, там ѝ било слабото място!… Че като се разчувствува оная ми ти недостъпна богиня, че като се впи в мене — вендуза същинска. И вместо нея аз, тя взе, че ме отнесе в леглото. То бяха прегръдки, то бяха целувки. Не любов, а чудо! И до такава степен се бяхме опиянили, че не чухме кога се е върнал мъжът ѝ. Само го видяхме. Изтъпанчи се той до леглото с кръвясали очи и стиснати ченета. А в ръката му — пистолет. Ей такава ютия. Май наган беше.

„Сега — изсъска той, — сега мръсни похитительо, сега ще ти пробия кратуната, та друг път да не прескачаш по чуждо. Ама я първо слез от кревата и застани на онова чердже. Старото.“

„Не — казах му аз и хич и не ми пукаше, така се бях омаломощил. — Няма да сляза. И тук си ми е добре. А ако искаш да знаеш — тя не е виновна. Виновният съм само аз. Защото нито една жена досега не е устояла пред моя чар.“

„Така ли? — рипна пък сега Клео и ме ритна по… носа с прелестното си краче. — Така ли? А ме лъжеше, че съм била единствена в живота ти…“

И се разрева.

Ха сега де — кого по-напред да успокояваш — нея ли, него ли? Ала те сами разрешиха въпроса.

— Не плачи, Клео, не плачи, душо — разциври се и оня. — Такива свини сме си ние мъжете. Хайде, миличка, избърши си нослето! Ха така. Погледни ме, погледни ме… О, мое слънце…

И взе, че я прегърна глупакът, както си беше с пистолета в ръка.

„Море, ако го докопам…“ — мерна ми се през ума и таман посегнах, оня като че предугади и рипна още по-разярен.

„А ти, бре — обърна се той към мене, та чак слюнки му излетяха от устата. — Обувай си гащите и дим да те няма!“

„А защо — викам — само гащите? Ами ризата и костюма? Английски плат е това.“

„Не ме интересува — ръгна ме той с дулото, ама все пак успя да хвърли един лаком поглед на костюма ми. — Хайде — изпарявай се, че пак ще ме хванат дяволите. Къш!“

И започна да се съблича.

„Брех — рекох си, — ега ти разврата. — Леглото още топло от мене, а той при жена си ще ляга.“

Ала не легна.

Облече костюма.

А жена му плесна с ръчички:

„Леле, Котенце, леле как ти отива-а-а-!…“

Плюх и си отидох. И вече не се вестнах край нея. И ти да беше, и ти щеше да направиш това. Нали?…

Редник Трендафилов не отговори. Поетът се понадигна на лакът и го погледна.

Другарят му сладко спеше и се усмихваше насън…

5

— Спи ли?

Беше лейтенант Касамаков.

— Като къпан. Аз го приспах — не без гордост рече войникът. — С лакардии. Искате ли и вас?

Лейтенант Касамаков се усмихна. Той обичаше хората, които никога не губеха чувството си за хумор.

— Ясно е — рече той, — че с редник Паунов се е случило нещо недобро. Трябва да направим нов опит. Преди малко по отсрещния бряг минаха няколко малчугани — рибари. Отидоха надолу. Не вярвам да са отминали далеч. Иди, намери ги и им поискай гащета ли, панталони ли. Но по-големички.

— Слушам! — рипна пъргаво редник Подгумерски и тръгна под надвисналите клони на върбите. Не се бави много. След петнадесетина минути той се върна с чифт къси панталони и потник в ръце и загадъчна усмивка на устните.

— Браво! — похвали го лейтенант Касамаков, ала не го попита как и къде ги е намерил. — Браво! Обличай се и поемай. В казармата няма да ходиш — командирът на дивизията е човек упорит и може да е турил часови на всяка крачка — идвайте пиленца, влизайте в капана. Та затова ще отидеш у ефрейтор Ганев. Знаеш ли къде живее той?

— Тъй вярно. И сестра му познавам!

— Не се съмнявам. Той, както ти е известно, е в отпуск по болест. Намираш го, обясняваш му всичко и му казваш, че нареждам веднага да отиде в поделението и да намери старши сержант Танасов. По-нататък ти знаеш какво трябва да се направи, нали?

— Тъй вярно!

Редник Подгумерски с мъка обу детските панталонки. Те така го притискаха тук и там, така се впиваха в месата му, че той се страхуваше да се наведе, защото де да знаеш какво ще стане. Виж, потникът беше по-големичък и той го завърза около кръста си за всеки случай.

И пое към града редник Подгумерски в ролята на спортист, който е тръгнал на поредната си тренировка, но поради странни наклонности на характера си, не е обул нито шпайкове, нито гуменки дори. Срещнеше ли човек, усилваше крачката, ала не както и да е, а отмерено, размахваше отмерено ръце пред гърдите си, отмерено вдишваше и издишване. Изглежда, че той добре се бе вживял в ролята си, защото никой не му обръщаше внимание. Само трима малчугани, които си играеха на плочника пред новите жилищни блокове, прекъснаха разгорещения си спор за някакви правила, сбутаха се, проследиха го с възхитени погледи, когато минаваше край тях, а сетне зарязаха играта си и хукнаха на почетно разстояние подире му, като му подражаваха във всичко. Отначало тоя ескорт му доставяше удоволствие, но когато наближиха къщата на ефрейтор Ганев, той спря рязко, извърна се и направи зверска физиономия. Малчуганите тутакси се връцнаха и презглава поеха обратно.

Както можеше да се очаква, болният ефрейтор отсъствуваше от дома. На мач ли бе отишъл, на кино ли — сестра му не знаеше, но знаеше да посреща гости. Тя покани любезно другаря на батко си, настани го в един фотьойл, почерпи го със сладко.

А как е излязъл баткото? С униформата ли?

Ами. Цивилен. По панталон и риза.

— Така ли? — рипна редник Подгумерски и едва не спука панталоните си. — Така ли? Давай тогава войнишките му дрехи.

— Ама как така… Защо така — обърна се момичето и поруменя.

— Защо ли?

Това сега не бивало да ѝ казва. Щял да й обясни после, като се върне. То е една важна, много важна работа.

Като продължаваше да руменее и да повдига в недоумение гарвановите си вежди, девойчето донесе войнишката униформа на батко си и тактично отиде да си учи уроците. Редник Подгумерски светкавично надяна чуждата дреха, огледа се пред огледалото и като се одобри, каза:

— Всичко, каквото взимам от тебе, звездичко ясна, ще върна незабавно. А за това, че ти спасяваш от позор целия ни взвод, заслужаваш сто целувки. Но — друг път, защото сега нямам време.

И като забеляза, че тая негова шега не бе посрещната като шега — девойчето едва-що не припадна от щастливо смущение, — той изхвърча навън и тръгна със самочувствието на човек, който е готов на всякакъв подвиг.

А в живота винаги има място за подвиг…

На десетина метра от входната врата на гарнизонния стол, край който по една случайна случайност минаваше пътят на нашия герой, в тоя позакъснял следобед имаше само една газка. Прашна и уморена, тя дремеше на сянка, а в нея, както е прието по двете полушария, дремеше шофьорът ѝ.

Имаше ли нещо особено във всичко това? Решително не. Ако не беше едно знаменателно обстоятелство. Това бяха газката и шофьорът на командира на дивизията.

Дъхът на редник Подгумерски секна. Той се закова на мястото си озарен от една дръзка мисъл и усети как сърцето му подскочи и едва не го халоса по небцето.

Дано! Дано командирът на дивизията бе правил обичайните си обиколки и проверки и дано още не беше оставил нейде оръжието и дрехите на разузнавачите.

О, щастие! Те бяха тук — на задната седалка, завити с брезент.

— Колега? — побутна задремалия шофьор редник Подгумерски. — Колега!

— А? — събуди се шофьорът и се огледа с мътни от съня очи.

— Бягай при командира на дивизията. Разфучал се е страшно.

Шофьорите са племе хитро, племе съобразително, ала и сред тях се срещат изключения. Само щом чу „разфучал“, шофьорът рипна и като се потягаше пътем, изтича към вратата на гарнизонния стол.

В ъгъла, край масата за старши офицери, седяха командирът на дивизията и майор Пенев и нагъваха фасул със салата. Полковник Делев сърбаше, та чак ушите му пукаха и вече начеваше втората порция, когато шофьорът му се изтъпанчи досам него и рече високо, като козирува припряно:

— Заповядайте, другарю полковник!

Командирът на дивизията вдигна глава и попита с пълна уста:

— Какво има?

— Викали сте ме.

— Кой ти каза това?

— Един ефрейтор.

Полковник Делев повдигна рамене, повдигна вежди, спогледа се с майора и като се намръщи, каза:

— Няма такова нещо. Иди си гледай колата.

Гледай си колата!… Хубаво джанам. Ама как да гледаш нещо, след като го няма там, където си го оставил преди малко? Вятър ли бе отвял газката, нечист дух ли я бе цапнал с магическата си пръчка и бе я превърнал в нищо, ала на паважа под рехавата сянка на кестените имаше само едно маслено петно — ясно доказателство, че тук се е намирала доскоро някаква машинария с недобре завинтена пробка на картера.

Полярен студ скова нещастния шофьор, а сетне го опари африканска жега. Той ослепя за миг и за миг изгуби равновесие. Политна, извърна се и трап-трап, с подкосени крака и слепнати устни, пред масата на полковник Делев.

— Г-г-г!… — изтрака със зъби той.

Полковник Делев го изгледа през рамо, остави лъжицата и като обърса устните си, попита:

— Газката ли?

— Т-т-тъй вярно!

— Няма я, значи, а?

— Няма я. Съв-съвсем я няма.

Полковник Делев се облегна на седалката, въздъхна и клюмна глава.

— Така ли се варди газка бе, момче — рече укорно той. — Газка, пълна с оръжие и гащи, а? Ех, че си ми загубен. Сваляй ефрейторските нашивки и се махай от очите ми. Веднага!…

— Ама той, ефрейторът, рече, че такова…

— Рекъл? Ами ще рече, я! А по-хубаво е било да те храсне с френския ключ или с манивелата по главата. Рекъл!… Марш!…

Е, иди, че яж повече. А фасулът беше толкова вкусен. С мерудийка, със салтанатите му. И в салатата дори имаше оливия.

— Пенев — обърна се към сътрапезника си командирът на дивизията. — Веднага да ми се намери една кола.

— Слушам! — изправи се чинно майорът…

След двадесетина минути пред вратата на гарнизонния стол, на същото онова място, където бе дремала доскоро газката на командира на дивизията, спря сива „Варшава“. Полковник Делев седна до шофьора и кратко нареди:

— Към Синия вир.

Колата мина по главната улица, прекоси полегатия площад пред банката и скоро напусна града. Асфалтът на централното шосе лъщеше като току-що измито черно стъкло, крайпътните тополи отскачаха назад като сепнати, реката ту приближаваше, ту се отдръпваше спокойна и ленива.

— Фюп-фюп-фюп — изфюпкаха железните напречници на перилата на моста, шосето внезапно сви вдясно и колата едва не връхлетя върху някакъв войнишки строй. Бодри и свежи, пълни с енергия и дързост, войниците крачеха леко-леко, като след баня, и високо и звънко пееха:

Разцъфтели ябълки и круши,

над реката плъзнали мъгли.

Хей, излязла на брега Катюша,

на брега, край стръмните скали…

Край тях, също така весел и бодър, пълен с енергия и дързост, пееше и се усмихваше висок, напет лейтенант, тънък в кръста, па широк в раменете, белолик, с големи кафяви очи и тънки, хашлашки мустачки на горната устна.

— Спри! — заповяда командирът на дивизията. Слезе, изправи се на две-три крачки от лейтенанта, измери го с поглед от долу на горе и от горе на долу.

— Така, значи, а? — разкрачи се полковник Делев и тури юмруци на хълбоците си.

— Не ви разбирам, другарю полковник — блеснаха хитри искрици в присвитите очи на лейтенант Касамаков.

— Така, значи, а? — повтори полковникът.

— Тъй вярно! — самоуверено и дори малко дръзко отвърна другият.

— А къде е газката?

— Коя газка, другарю полковник?

— Моята.

— Съвсем не зная.

— Питам: къде е газката?

Лейтенант Касамаков примигна, даде си вид, че сериозно се е замислил, и неочаквано заяви:

— Предполагам, че в момента тя се намира там, където сте я оставили… Пред гарнизонния стол. В пълна изправност.

— Аха — отпусна ръце командирът на дивизията. — Харашо! А кой благоволи да я открадне?

— Не да я открадне, другарю полковник, а да я използува временно…

Усмивка все по-неудържимо и неудържимо разцъфваше върху устните на полковник Делев, все по-весело и весело гледаха зелените му очи.

— Тъй да бъде — за временно ползуване — махна с ръка той. — Кой я докара и кой я откара?

— Редник Подгумерски.

— Не редник Подгумерски, а ефрейтор Подгумерски — назидателно вдигна пръст командирът на дивизията. — И така: на ефрейтор Подгумерски — десет дни домашен отпуск. На тия момчета — и полковникът кимна към веселите разузнавачи — по три. На тебе — пет денонощия гарнизонен арест. Стигат ли ти?

— Стигат ми, другарю полковник — съвсем засия взводният командир. Вероятно се бе надявал на нещо повече.

— Харашо. А имаш ли си ръчен часовник?

— Имам.

— Каква марка е?

— „Победа“.

— Свали го и ми го дай. А ти ще вземеш моя. „Пальот!“ С двадесет и девет камъка. Онзи ден ми го донесоха от Съюза.

— Нямам нищо против.

Лейтенант Касамаков не без удоволствие тури на ръката си часовника на командира на дивизията, избърса го с ръкава на гимнастьорката си, галантно го доближи до ухото си.

— А сега — дай си лапата! — рече му полковник Делев.

Двамата мъжки стиснаха десниците си, като весело се гледаха в очите…

… А вечерта синът на командира на дивизията, страстният риболовец и плувец Гошката, се прибра у дома разочарован от живота и сърдит на целия свят. Той хем не бе уловил нито една рибка, хем някой гамен бе отмъкнал панталонките му…