Новко Яворски
Четвъртата мина

1

Той крачеше с приповдигната и спокойна тържественост. Синьото небе над него, ширнало се и за пръв път наистина пролетно, беше необятно, снегът по пътя омекваше. От стрехите се стичаха истински пролетни капки и звъняха като бистри звънчета. В къпинака и трънките се таеше предчувствието на нещо ново — земята отспиваше своя последен зимен сън. Гората сякаш бе крачнала още няколко разкрачи до оградата на казармата, но бе се разколебала да я прескочи.

Спря се, побутна фуражката си с палеца и показалеца, ослуша се. Нещо бе станало, нещо го бе изтръгнало внезапно и неочаквано от унеса. Ах, да!

От открехнатия прозорец на ниската едноетажна къщурка, клекнала неуместно като уморена старица до гиздавата белокаменна грамада на новия жилищен блок, се мярна яко мъжко рамо, отдръпна се и навън бликнаха струите на непозната песен. В естествените, безкрайно радващи звуци нямаше нищо излишно, нищо непонятно, също както в хляба и водата. Ето че те като че ли тръгнаха насам, разляха се още по-волно, без усилие, без да усещат съпротива — на перваза като кротка птица кацна бакелитовата кутия на миниатюрен транзистор. А зад нея, гол до кръста, все още малко сънен и все още чорлав, застана широкоплещест здравеняк, целият блеснал в усмивка и мъжка красота.

— Здраве желая, другарю старшина — вдигна юнашка десница той.

— Здравей, Пеца — дружелюбно отвърна старшината.

— Какво става с мармалада?

— Май че е прокиснал мъничко.

— Ще го направим на ракия — засмя се момъкът.

— А вие кога ще съборите тая вехтория? — попита старшината и кимна към къщурката. — Цялата панорама грози.

— И това ще стане — заяви успокоително другият. — Нека да доизкусурим всичко, както си му е редът, па тогаз. Ама питат ли ме мене — бих я оставил. Демек — гледайте и сравнявайте!

— Май че си прав… Е, хайде…

— Много здраве на момчетата. Па не ги гони много. Не са като нас едно време. Гледам ги вчера все едни такива — крехкички, бледички…

— Море харни са си те — малко докачен заклати глава старшината и бръкна в джоба за цигарите. Никак, никак не му беше по сърце какъвто и да е намек за неговите батарейци.

Впрочем време беше да тръгва. Всекисутрешният разговор с тоя негов ранобуден и заядлив бивш войник беше свършил, за да се повтори утре, вдругиден, дотогава, докато не отлети като птица на някой друг строеж на север или юг.

… Колко леко и незабележимо се променя животът — помисли си старшината, направи няколко крачки, спря и се обърна с хълбок към казармата. Там, до последната сграда на новия жилищен комплекс, разточително проблясваше с многобройните си стъкларии неголям, но кокетен супермаркет. До задната врата на гастронома бе спрял камион и на плочника вече личеше купчина сандъци, кафези и книжни чували. Шофьорчето, младо и буйно конте, с кожена полушубка и бяло вълнено шалче, нахално ухажваше управителката на супермаркета. Неговите изпъкнали очи се лепяха по полите ѝ като лепки на репей. Тя се усмихваше неопределено, по-скоро, че я ухажват, отколкото че се навърта около нея именно този, ала като видя старшината, изведнъж се намръщи и тихичко, но остро сряза упорития си ухажор. Той извърна очи към старшината, измери го с поглед от горе до долу и от долу до горе, рече едно „Хм!“ и рипна в кабината. Камионът изрева и рязко потегли като жестоко пришпорен жребец.

— Ще има ли луканка? — обади се старшината неочаквано и за самия себе си и се поспря усетил как го изпълва неясно доволство от това, което бе видял.

— За вас винаги ще се намери — отвърна незабавно управителката на супермаркета, като несръчно оправи престилката си и го обля със зелената светлина на очите си.

— Това е много хубаво — кимна старшината, който все още се учудваше на способността си да разговаря автоматично. — Довечера ще се отбия.

— Аз ще ви приготвя няколко парчета.

— Благодаря.

„На колко ли е — попита се старшината, като наближаваше портала и мислеше за момичето от супермаркета. — Младичка е, ох, много е младичка — въздъхна със съжаление той. — А иначе… мила една такава, сериозна…“

Пред кафенето пушеше цигара и потропваше с крак — види се бе му студеничко — дежурният. Нисичък, накокошинен, със зачервени клепачи, той се усмихна насреща му, но усмивката му приличаше по-скоро на гримаса, отколкото на усмивка.

— Твоето началство е горе — кимна към щаба старшина Мицев. — Тук е от преди един час.

— Аха. За стрелбите е. А ти как си!

— От вчера по-добре — пошегува се дежурният, засмя се и може би щеше да каже още нещо, но старшина Крумов бе свил вече зад беседката за свиждане.

Край гимнастическите уреди се замяркаха в утринния сумрак две ранобудни войнишки фигури. Едната, по-ниската, правеше героични усилия да прескочи коня, а другата ѝ помагаше и щедро я насърчаваше:

— По-смело де, по-смело — нареждаше тя. — Отпусни се малко, дявол да го вземе. Ще видиш, че никак не е трудно.

— Абе, знам аз, че не е кой знае каква философия, ама доближа ли пустото му магаре, и коленете ми омекват.

— И с мене беше така…

И да искаше, и да не искаше старшината се усмихна. Позна ги и се зарадва истински — бяха редник Велизаров и ефрейтор Петров.

2

Ефрейтор (естествено в началото той си беше само редник) Петър Петров прекрачи прага на родната казарма с крива душа. Впрочем душата му си беше съвсем праведна, но той вече гледаше накриво света. Макар че завърши горе-долу с отличие, той засече на приемните изпити и не можа да влезе в университета. Другите, приятелите му (ех, не всички, разбира се), макар и с по-ниски дипломи, се напъхаха агале-агале из университетските аудитории, а той — в казармата, моля. А насреща му — старшина Крумов. Височък един такъв, широчък в плещите, па тънък в кръста. Чепиците му — черно стъкло, по ръба на клина му — муха да се разчекне.

Поогледа го Петър оттук-оттам, попретегли го и за негова сметка не можа да му върже кусур. Всичко му бе на мястото си, всичко му бе безупречно. А, честна дума, Петър не обичаше такива. За него това бяха едни… как да кажа… сиви душици, сухари. Няма у тях яркост, няма буйни чувства, стремеж към богат духовен живот и силни преживявания.

Старшината, изглежда, разбра, че не му е много по сърце на Петър, и като че захвана да го гледа изпод вежди. Кой закъснявал за строя? Редник Петър П. Петров. Кой не смазал автомата си, както трябвало? Пак той. Кой не се остригал? Кой не оправил леглото си? Кой…

С една дума — понамразиха се двамата със старшината, без да са ставали приятели, и започнаха да враждуват…

… Утро. Свежо, прохладно. Гърдите с наслада поемат чистия въздух. По кожата, изпод белия потник по-скоро като гъдел, отколкото като тръпки, минава лек хлад, но кръвта ей сега ще закипи във войнишката снага и мускулите ще зазвънят като струна от бодрост и сила.

Преди няколко минути старшина Крумов е „газил“ Петър, че закъснява пак, и сега стои пред висилката. Ще показва упражнението сам. Отначало той обяснява нещо, което Петър и не слуша, а сетне се обръща кръгом и разперва ръце. Лек подскок, няколко маха и хоп — отгоре върху лъскавото напречно желязо. Отново обяснение, отново показ. В мускулите на раменете, в цялата изопната фигура на старшината има нещо, което дразни Петър. „Е, премята се — мисли си той и прави отегчена физиономия. — Голямо чудо! Я аз да му дам някоя задача от дескриптивната геометрия — друг път ще я реши.“ — „А какво общо има тук дескриптивната?“ — обажда се един глас у него.

Идва и редът на Петър. Как доближава до висилката, не е важно. Интересното е, че когато подскача, напречното желязо се изплъзва изпод пръстите му и той полита напред. „Отидох!“… — минава като светкавица през ума на Петър и той затваря очи. Когато ги отваря, за свое учудване и удоволствие установява, че някой го е прехванал в последния момент и сега стои прав. Обръща се. От неприятното съприкосновение с коравата земя го е спасил старшина Крумов.

— Петров — усмихва му се той. — Каква щеше да стане тя?…

Петър му хвърля един поглед с бялото на окото и отново застава под висилката. Скок — и увисва на желязото като паяк на паяжина, който е изсмукал кръвчицата поне на стотина мухи. Дъхът му секва, избива го пот. Струва му се, че ако се залюлее само мъничко, ръцете му ще се откъснат в раменете и той ще остане инвалид за цял живот. Кой ще му реше тогава алаброса и как ще прегръща неговата Катя?

Старшина Крумов му говори нещо и посяга да му помогне, но Петър се изтърсва на земята като чувал с картофи и предизвиква истински залп от смях сред другарите си. Старшината го поглежда укорно и се обръща към злополучния гимнастик:

— Ех, Петров, Петров, като ви гледа човек, ще си помисли, че ако стиснете камък, вода ще пусне, а…

— А пък вися на висилката като цигански сопол, а?

— Не съм и мислил да ви казвам такова нещо.

— Зная аз какво мислите, другарю старшина.

— Така ли? Да не би…

— Да не би да съм слатинската врачка ли? Това ли искате да кажете? Е, да, само такова нещо може да се очаква от вас, другарю старшина. Ето как, значи, вие уронвате човешкото достойнство на войника — казва Петров с такъв тон, сякаш изправя пред себе си щит, зад който не можеш да проникнеш.

Досега страните на старшина Крумов са розови като на юноша, а в миг побледняват, сякаш капчица кръв не остава у тях. Големите му сиви очи потъмняват, зениците им наедряват. Той стиска устни и вдъхва шумно въздух през ноздрите си. Свива вежди, помълчава, па като въздъхва и кимва, казва с малко глух глас:

— Ще поговорим повече друг път… Следващият!

Петър отива на мястото си като победител и като победител се държи през целия ден. Другарите му май започват да не му се радват много-много и като че ли избягват да разговарят с него, но какво го засяга това?

Привечер Петър забелязва до лавката на частта, отсам стария бухнал кестен, старшина Крумов. Той е спрял един войник и както може да се очаква, чете му морал. Петър наближава и дава ухо. В гласа на старшината, който Петър не може вече да понася спокойно, има неприкрити нотки на гняв, негодувание и още нещо, което или войникът не може да разбере, или не иска да разбере:

— Бива ли такива работи, Лалугеров? Та нали човек за човека е приятел, другар и брат? Аз просто още не мога да повярвам, че тъкмо вие ще постъпите така!…

Лалугеров е свел глава и е почервенял като цвекло. Наивник! Нека на Петър да се опита да му рече такова нещо насаме старшината. На бъз и коприва ще го направи, г̀ола вода, както викат софиянци.

Засмива се Петър, духа едно насмешливо „Хм“! през носа си и отминава. А десетина-петнадесет минути след това старшината го намира, извиква го настрана и казва:

— Слушайте, Петров, отдавна искам да си поприказвам с вас. Я да поседнем на някоя пейка, а?

Петър повдига рамене: „Съгласен!…“

— И по една цигара да запалим, а?

— Благодаря — кима войникът. — Ама вие пушите ли?

— Невинаги. Понякога само. Ей тъй… как да кажа… при по-особени случаи — поглежда го с крайчеца на окото си той.

— А ракийка?

— И ракийка в особени случаи. Ала мъничко.

— По една малка двойна ли?

— Как така „малка двойна“? — повдига гъстите си вежди старшината и през ума на Петър минава неволно: „Ех, и моите вежди да се такива!…“

— А, тъй е думата — казва Петър и много му се иска да добави: „Така е, щом човек, вместо да гребе с пълни шепи от живота, си е губил часовете във вечерна гимназия!“ — ала нещо го кара да се въздържи. Пък и право казано, Петър доста се позамисли, като разбра тая малка подробност от биографията на батарейния си старшина.

Сядат на една пейка в градинката за свиждане. Запалват по цигара. Пушат известно време мълчаливо. Старшината уж не е пушач, пък държи цигарата и гълта дима по всички правила на тютюнджийското изкуство. Петър неволно установява, че в сърцето му започва да шава някакво чувство на симпатия, но то е само за миг.

— Та… — започва старшината и гледа замислено пред себе си — останал съм с убеждението, че изпитвате… някаква неприязън ли да го нарека, друго ли… към мене. Изобщо…

Изглежда, че старшината е мислил по разговора между двамата, но все пак или не се е подготвил добре, или пък е сметнал ей сега, в последния момент, че с Петър трябва да се говори някак си по-другояче. Войникът се усмихва само с дясното ъгълче на устните си.

— Изобщо… — повтаря старшината.

— Вижте какво, другарю старшина — пресича го Петър и в интерес на истината е да подчертаем, че той не може да определи с точност защо прави това: за да му помогне ли или за да го обърка още повече. — Обичате ли истината?

— Разбира се!…

— Тогава знайте: не обичам тези, които не ме обичат. Ако някой ме мрази за два лева стари пари, да речем, аз го ненавиждам за двеста лева, и то нова валута. Съотносително, значи. По стария човешки закон — за око — две, за зъб — чене.

Всичко това редник Петров казва, сякаш гризе думите със заешко търпение.

Старшината се усмихва с разбиране. Шегувал се е Петър, демек. Така и казва:

— Вие се шегувате, Петров. Бива ви за такива работи. Изобщо… Само че откъде сте го намислили, че имам някакви лоши чувства към вас?

— Не съм го намислил аз, другарю старшина.

— Намислили сте го, Петров, намислили сте го. Изобщо… А знаете ли — примижава старшината — преди малко стана въпрос за истината. Ако и двамата обичаме истината, ще трябва да признаем, че не аз изпитвам неприязън към вас, а вие към мене.

— Има си хас, другарю старшина!

— Да, да, Петров — клати глава старшината. Сега той отново става такъв, какъвто го знаят всички, уверен в силите си, в правотата си. — Казах: към мене. А зная много добре, че вие бихте имали същото отношение и към всеки друг на мое място. Защо ли? Първо — защото уважението към хората се основава на сравнение със самите нас. А вие сте нещо крайно недоволен от себе си. Може би не го виждате, може би не искате да го признаете, но то съществува.

Старшина Крумов дръпва дълбоко от цигарата си.

— И второ, което е по-важно — продължава той, като издухва през носа си две тънки игриви струйки дим, — човек непременно може би трябва да стане зъл, когато му е тежко. Иначе той би рухнал.

Редник Петров разперва ръце, сякаш се отърсва от стара, окъсана дреха и пита:

— Искате да кажете, че нещо ми е тежко?

— Да, тъкмо това искам да кажа, Петров… И още нещо, нали се условихме да бъдем откровени докрай? Добре. Не обичам, чувате ли ме добре, не обичам мъжките богомолки. От тях истински войници не стават. Но нито речите, нито насилието успяват да сломят нападателните хора. Те отстъпват…, те отстъпват…

— Моля?

— Те отстъпват само под ударите на сърцето.

— Нима? — възкликва все още предизвикателно редник Петров, но в гласа му се улавя някаква нова, неприсъща нему нотка.

Към двамата приближава тичешком войник и старшината бърза да довърши:

— Зная, че може да прозвучи грозно, Петров, но… — той вдига рамене. — Между нас, войниците, трябва да съществува, ако не друго, то поне нещо, което да прилича на близост. Не бива, в никакъв случай не бива да ни свързва онова временно добродушие, което може да се срещне между спътниците по купе.

— Другарю старшина, при командира на батареята — вдига ръка до слепоочието си новодошлият.

Старшина Крумов се изправя и по навик проверява кокардата на фуражката си турил ръба на дланта върху носа си.

— Така е, Петров. Ние не сме спътници по купе.

Старшина Крумов понечва да каже още нещо, па махва с ръка и забързва към щаба. Петров е страшно недоволен от себе си. Той продължава да гледа подир старшината и да седи на пейката вдървен.

Минава седмица, минава втора, месец. Старшина Крумов продължава да „гази“ редник Петров, когато не върви в крак, а редник Петров продължава да си вика: „Щом не съм му симпатичен и той няма да ми е симпатичен.“ Наближава май. Пролетта окичва дърветата с цветчета и листа, изпълва войнишките сърца с копнежи. Отпуските стават още по-многоочаквани и желани.

… Излиза в отпуск и Петър. Вечерта, половин час преди определеното време, той тръгва обратно за казармата. Както ви е известно, тя е на края на града и за нея водят два пътя. Единият е шосето за София, а другият — една тясна пътека, която извива сред върбалаците и близо до старата воденица прескача по едно гъвкаво козе мостче реката. Реката!… Та река ли е тая нищо и никаква бара, която има стръмните брегове на норвежки фиорд, но в оскъдната водица на която и камък дори не може да се удави!…

На около двеста-триста метра от реката редник Петров, забелязва силуета на старшина Крумов. Той го е видял и като че ли го изчаква. Но Петър не иска да продължи пътя си с него и се шмугва в храстите. Минават няколко минути. Войникът разтваря внимателно клонките и поглежда. Пътеката е пуста. Старшината по всяка вероятност е отминал.

Войникът продължава. На сърцето му е леко, весело. Синьото море на вечерния здрач безшумно е заляло всичко наоколо. По небето затрептяват звезди. Над виолетовия хълбок на далечната планина се изтъркулва голям като воденичен камък месец. Безбройният хор на щурците звъни и мами към дъхавите купи сено, към омайничето и шепотните разговори с любимата.

Пътеката прави лек завой надясно и на ярката лунна светлина пред редник Петров се откройва козето мостче на реката. То е дълго десетина метра и оттатъшният му край се губи в сянката на върбите. Прекрачва и докосва с ръка левия парапет, измайсторен от брезово стъбло. В този миг мостчето затреперва като ударена струна. Сух трясък от прекършен клонак блъсва войника в ушите. Един вик „Олеле!“… секва дъха му.

Редник Петров се спуска стремглаво напред, но не направил и три-четири крачки, той спира. Че някой е паднал от мостчето, паднал е. А кой е той? Никой друг, освен старшина Крумов, неговият най-върл враг. Защо тогава ще му се притичва на помощ? Да си троши главата…

Редник Петров прави един светкавичен кръгом и запрашва обратно. „Помощ!… Помощ!…“ — като стрела лети подире му и като воденични колела увисва на краката му. Той изръмжава нещо и продължава да тича. Една върбова клонка като камшик го плесва по лицето, някаква пръчка като изстрел изтрещява в краката му. Започва да намалява темпа, че вече се е поуморил и че от един Петър е станал на двама — Петър Първи и Петър Втори. А те тутакси захващат да се препират: „Ех, Петре, Петре — вика с укор Петър Първи на Петър Втори. — И ти си ми бил комсомолец, и ти си ми бил войник от Българската народна армия. Гайда си ти една, братко, и нищо повече. Не, и гайда дори не си, а една обикновена капиталистическа отрепка.“

А Петър втори се ежи:

„Кой е капиталистическа отрепка? Аз ли! Нищо подобно, бако. Само гледам справедливо. С какъв аршин ме мерят, с такъв меря.“

„Другаря си, командира си в беда изоставяш“ — подскача от гняв като капачката на заврял чайник Петър Първи.

Петър Втори злорадо възкликва:

„Та какъв другар и какъв командир ми е старшина Крумов? Никакъв другар и никакъв командир, а по-лош и от противник.“

„Като дезертьор бягаш от бойното поле, един вид“ — знае си своето Петър Първи.

„Ами, глупости“ — казва пренебрежително Петър Втори, но нищичко повече не прибавя.

По време на този спор самият редник Петров все повече и повече забавя крачките си, докато съвсем спира. Може би доста се е отдалечил от мястото на нещастието, а може би старшината вече е изгубил свяст и войникът напразно се ослушва да чуе болезненото му охкане сред звънката тишина, която се стеле наоколо. „Ами ако вече е умрял!…“ — минава страшна мисъл през ума му. Побиват го тръпки. Устните му пресъхват, коленете омекват. Присяда, но тозчас скача и се затичва към мостчето. Профучава по него и едва не се срива по стръмния бряг. Долу, в реката, нагъсто тъмнеят къпинак и върбалак. Водата нито се вижда, нито се чува. Само едно малко вирче блести на луната като изцъклено око.

— Петров, ти ли си?

Чий е тоя малко весел и много познат глас?

Редник Петров се извръща. Старшина Крумов. Седи си човекът преспокойно и пуши. Войникът не го е зърнал досега, защото го закрива някакъв храсталак.

— Дойде, значи, а? — изправя се старшината и прекрачва към него. — Така и очаквах — продължава той, но, види се, някаква мисъл го възпира. — А закъде се бе засилил? Реката ли щеше да прескачаш в тъмното?

Редник Петров трескаво оглежда командира си. Нито следа от контузия. „Хай дявол — мисли си войникът. — Та нали… такова… от мостчето в реката се изтресе!…“

— А, съвсем не — отвръща той и облизва устните си. — Аз, правичката да ви кажа, другарю старшина — хваща се за първата лъжа, която му хрумва, — много съм се пристрастил към физкултурата, към спорта изобщо. И когато имам възможност попотичвам малко. Насам-натам.

— Така ли?! — блясва хитра лунна искрица в очите на старшината. — А знаете ли, че и аз имам подобна слабост? Само че не физкултурна, а… театрална.

Войникът повдига в недоумение рамене.

— Да кажем, идвам от града — продължава старшината. — Наоколо жива душа няма. Скачам от моста в шубраците, лягам и започвам да охкам. „Помощ!…“ — дори викам. Репетирам един вид. А сетне ставам и си отивам ни лук ял, ни лук мирисал, както казват.

Редник Петров въздъхва и се усмихва скришом.

— Да поседим и да попушим, а? — протяга към него кутия с цигари старшината.

Сядат на меката дъхава трева. Пушат. Воденичното колело на луната безшумно пресича Млечния път. Една звездица капва като обрулен вишнев цветец.

3

Старшина Мицев имаше право. Прозорците на канцеларията на батарейния командир светеха и зад тях се мярна едра, внушителна сянка. Старшина Крумов се намръщи, стана му твърде неприятно, че са го изпреварили. А обикновено беше обратното…

Батарейният командир, човек на неговата възраст и като него скъп на думи и усмивки, го прие, както обикновено — нито с разточителна сърдечност, нито с прекалена хладина — по войнишки. Почерпи го цигара, попита го това-онова, като не снемаше поглед от лицето му, прегледа още веднъж плана му за днешните учебни стрелби.

— Крумов — каза накрая той, — сега за сега всичко е добре. Доволен съм. Ала все пак най-важното остава занапред.

— Тъй вярно — съгласи се тутакси старшината и усети лек трепет в гърдите си. Да, не е лесничко, никак не е лесничко да те назначат за старши офицер на батарея при такива стрелби. Откога бе мечтал за това, а ето че сега… Но нищо, Крумов, дръж се, братко, не ти е за първи път.

Разговорът между двамата беше кратък, както са кратки всички служебни разговори между истински воини. Старшина Крумов отстъпи крачка назад и вдигна ръка към козирката на фуражката си.

— Разрешете…

— Свободен сте…

В коридора беше светло, но прохладно. Старшина Крумов се поспря край стенното огледало, хвърли си един критичен поглед и мислено си рече: „Хайде, другарю старши офицер на батареята, ха сега да те видим що можеш и на какво си способен.“

Смигна си и окуражително, и доволно бавно заслиза по стълбите.

 

 

Бариерата вирна боядисаната си цев към небето (тя много приличаше на оръдейно дуло, но никога досега не беше бълвала огън и желязо) и изпод кея, като ручеше приглушено, изпълзя първият камион, помъкнал подире си облечената в калъф минохвъргачка. Старшина Крумов надзърна за миг изпод брезента, седна, прибра пешовете на шинела си и се облегна с въздишка.

— Ето че тръгнахме — каза той и отново погледна изпод брезента.

Минохвъргачите от отделението на ефрейтор Петров мълчаха. Пък и какво ли имаха да добавят? Тръгнали, тръгнали…

Старшината се усмихна. Малко криво, малко тъжно. Присви зеници, начумери се леко, потърка с длан носа си. Да, нелек ден го чакаше. Вчера по обед той бе карал момчетата да маршируват по плаца повече от половин час. Да се постегнат малко, кръвта им да кипне, на мъже да заприличат.

— Да попеем ли?

Старшина Крумов сам се учуди на предложението си. Едно си мислиш, дявол да го вземе, друго изтърсват устата ти. Че какво, не е лошо, а?

— Казах: ще попеем ли?

Минохвъргачите, същите тия юнаци, които цялото си свободно време прекарваха я в буйни спорове, я в шеги и песни, сега мълчаха. Не се споглеждаха, не се побутваха, само мълчаха. Но нищо, все пак може да му се намери колаят.

— Редник Пандов?

— Аз, другарю старшина — обади се с дръзка готовност откъм гърба на шофьорската кабина плътен, приятен баритон.

— Коя ще изкараме?

Мълчание. Миг, два.

— А това заповед ли е, другарю старшина — отново се обади приятният, плътният баритон на редник Пандов…

4

Редник Кирил Пандов си имаше недоходно хоби — тотото. Недоходно в смисъл че сума пари беше потрошил по тоя начин за лесно забогатяване, а освен някакви си нищожни стотинки и присмеха на другарите си повече нищо още не бе спечелил. Но той не се отчайваше. Не се отчайваше като ония иманяри, които са готови цялата земя на екватора до полюсите да преобърнат, но да намерят съкровището, за което знаят с най-голяма положителност, че лежи заровено от векове и чака техните тръпни, хванали солидни мазоли от кирката и лопатата ръце.

Та преписваше, издирваше и сам съставяше комбинации редник Пандов, съобразявайки се най-стриктно с теорията на вероятностите. Подпитваше кой какви цифри е сънувал, изучаваше състоянието на всички футболни отбори и на всички футболисти поотделно, ала все напразно. Не му вървеше на човека и това си е. Или някоя тъпа случайност ще му изиграе мизерия, когато е най-близо до големия удар, или няма навреме да подаде проклетия фиш, когато е познал всички числа от първото до последното, или… Но щастието съществуваше. То кръжеше във въздуха, вмъкваше се в сънищата му във вид на цяла гора цепеници (а той бе чул отнякъде, че сънуваш ли цепеници — чакай пари), изобщо кръжеше наоколо и не можеше поне веднъж да не кацне на рамото му.

И ето че…

Претършува джобовете си по-миналата събота редник Пандов, събра словом и цифром седем монети по десет и две по пет, попълни напосоки осем колонки от тото-1 (вече на научния подход не се доверяваше) и задебна край оградата. Минаха не минаха няколко минути и ето ти го неговият личен куриер до тото-пункта, сладкарницата и кварталната кръчма — деветокласникът Орлин. Орлин беше дребен като мишле малчуган, с хитри миши очички и забележителни уши, които по законите на педагогиката растяха из ден в ден.

— Орлинчо!

— Заповядайте, другарю маршал! — тутакси се отзова куриерът, проявявайки чувство за хумор, природна интелигентност и добри познания по военно дело.

— Хайде батковото, отнеси ми туй фишче до леля ти Станка на пункта.

— На ваше разположение, сър! — галантно прибра фиша и стотинките Орлин и не пропусна случая да се пошегува. — А десетте хилядарки сега ли ще получим или утре.

— Смей се ти, смей се — начумери се редник Пандов. — Но като направим големия удар, има да подсмърчаш за кебапчета и лимонада.

— Аз предпочитам кюфтета и шницел.

— Добре, добре, хайде…

— Летя!…

Отнесе поръчката Орлин, но не можа да върне съответно оформения фиш на батко си Пандов нито вечерта, нито на другия ден. А в понеделник мишеобразният куриер сам дотърча до оградата и неистово се развика:

— Маршале, четиринайсеторка! Цяла-целеничка! Ура!

Маршалът, т.е. редник Пандов, облещи очи и залитна. Щастието, ето го щастието, ето го големия удар! Най-сетне, най-сетне! И с невиждащи зрителни органи захвана да се взира в листчето хартия, което само след два-три дни щеше да се превърне в торба жълтици. Разтърчаха се около него другарите му, провериха набързо резултатите и нададоха гръмогласно „ура“. Да, грешка нямаше. В последната колонка всички резултати бяха натъкмени като по конец. Само че не се сетиха да преброят осмата колонка ли е тя или деветата. Пък кой ли би се заинтересувал от такава ненужна подробност в такъв сюблимен момент.

Прибра златоносната хартия редник Пандов и като гламав се затътра из плаца — поделението почиваше в понеделник. Подире му тутакси се помъква цяла тайфа доброжелатели, които настоятелно го съветваха как да оползотвори голямата сума.

Най-упорит в ухажването си, както можеше да се очаква, беше редник Влаев. Че той беше най-верният приятел на щастливеца, беше, но че и той искаше да удари кьоравото от случая — и това не беше далеч от истината. Сега за сега тоя негов килипирджилък се изрази само в следното:

Отмъкна той не без усилия забогателия си приятел настрани и като внимаваше да не достигне словото му до нечии нечисти уши, рече:

— Да го полеем, а? Полага се.

— Кое да полеем, как да полеем? — премигна няколко пъти редник Пандов, който все още не бе си възвърнал способността да разсъждава трезво.

— Как кое? Фиша. Та на хаирлия да е.

— Аха… А откъде…

— Аз имам пари — прекъсна го редник Влаев, който между другото се славеше със слабостта си към силните питиета и пълните девойчета. — Извиквам Орлето, бутам му двайсет стотинки и готово. Сливова ли?

— Може.

Не обичаше алкохола редник Пандов, органическо отвращение изпитваше към него, ала този път нямаше как — четиринайсеторка да улучиш и сух да останеш — не върви.

След половин час двамата заговорници се промъкнаха незабелязано в навеса, под който имаше разни вехтории и от които старшина Крумов правеше неизброимите си рационализации. Настаниха се кой както може и редник Влаев отпуши бутилката.

— Ха наздраве!

— Наздраве!

— Па да даде горният, дето го няма, от четиринайсеторки да не се отървеш.

— А, аз сега ще обера цялото тото — дръзко заяви редник Пандов, като бършеше мокрите си устни. — Половината печалба наведнъж ще я хвърля в оборот.

— Ти си луд, бе?

— Луд ли? Ха. Такава комбинация съм измайсторил, че стоте хиляди не ми мърдат.

Редник Пандов съвсем ясно вече усещаше как постепенно го обзема самоувереност и най-важното, хубаво чувство към Орлето, към редник Влаев, към тоя симпатичен навес, към тия ръждясали зъбчатки, счупени оси и омотани жици. Добротата му растеше с всяка измината минута, искаше му се да направи нещо много хубаво за Орлето, за редник Влаев и старшина Крумов, като например да се запретне, та да подреди като в аптека тая железария или някаква рационализация да измайстори и тайничко да я подхвърли на старшината. След десетата глътка той бе взел вече съдбоносното решение.

— Влайка — тури ръка на коляното на другаря си той. — Аз… аз, братко, ще взема да осиновя Орлето?! От благодарност. И от обич…

— Орлето?! Та той има баща, як като бик.

— Нищо. И ще му припиша…

— Я си гледай работата. Ще осиновявал Орлето. Мърльо. Защо ли на такива им се падат четиринайсеторки?

— И ще му припиша половината…

— Половината царство, а?

— Не, не царство, аз царство нямам, ама…

Колкото повече посръбваше редник Влаев, толкова по-циничен ставаше. Идеше му да махне ръка на всичко, да разбие бутилката в челото на приятеля си, да разръшка всичките тия боклуци наоколо и да ги разхвърля по плаца. Или поне да скъса фиша.

— Ей — удари се по коляното той и кой знае защо премина от „ти“ на „вие“. — Пандов, Пандов, голям сребролюбец сте били вие.

— Кой, аз сребролюбец?

— Аха. Ти за една стотинка баща си погубваш…

— Аз! — едва не се разплака редник Пандов. — Майчице, какви ги дрънка тоя… Сега ще скъсам фиша…

— Хайде де! Та на мене ли тия номера?

— Ама ти за какъв ме имаш! — съвсем се хвана на провокацията редник Пандов.

— За такъв, какъвто си.

Това повече не можеше да се търпи. Редник Пандов измъкна с рязко движение злополучното парче хартия и…

— Ехей — намеси се навреме приятелят му. — Я дай тук фиша. Дай, ти казвам. Ха така. Брей, че ти си бил шантав човек, бе. От една проста шега не отбираш. Ясно ми е сега защо свястна мина в целта не можеш да изпратиш.

— А пък ти си един подносач… и костенурката ще те надвари.

— Костенурки-мостенурки, ама заради тебе изгубихме съревнованието.

— И пак ще го изгубим. Щом не те сменят.

— Така ли ще дойде тая работа.

— Точно така.

— Хм.

— Хм.

Запалиха двамата по цигара всеки от своите си, всеки със собствената си запалка, замълчаха начумерени и сърдити. Ракията се бе свършила, разговорите — също. Сега не беше лошо да подремнат малко, та да се сафирясат, ама кротува ли пуста скоросмъртница?

— Хайде! — изправи се по едно време редник Влаев.

— Какво „хайде“.

— Ще прескочим до Крушево.

— А какво ще правим там?

— Ще се поразтъпчем и ще си допием.

— Мене не ми се пие повече.

— А на мене страшно.

— Върви си тогава сам. Нито билетите са ни разписани, нито сме за пред хората.

— Страхливец — сви презрително устни редник Влаев. — Една ограда го е бъз да прескочи.

— Не съм по-страхлив от тебе.

— По си.

— Така ли ще дойде тая работа?

— Така.

— Ха да те видим тогава…

5

Редник Влаев изведнъж спря. Оправи кепето си, опъна пешовете на гимнастьорката си.

— Началство ли видя? — доближи разтревожен до него редник Пандов и също захвана да се потяга.

— Не. Гледай! — тихо, с особена нотка в гласа каза другият.

На плочника пред новата сграда на селското училище играеха десетина деца от детската градина. Сред тях като стройна брезичка сред китна градинка стоеше учителката им. Върху широката яка на палтото ѝ лежаха разкошни руси коси.

— И ти да не ми кажеш досега!…

— Какво?

— Че тук, в това забутано село, може да има, освен хубава ракия, и такива русалки!

— Ама че го измисли! Та то…

Като видяха, че до отворената врата на училището са спрели двама войници, децата тутакси се спуснаха към тях. Заобиколиха ги, отрупаха ги с въпроси и молби.

— Чичко войник, къде ти е пушката?

— Чичко войник, дай ми шапката си!

Развълнуван и трогнат от това искрено внимание, редник Влаев отговаряше, доколкото можеше, козируваше на гола глава, понеже кепето му непрекъснато шествуваше от главица на главица, но едното му око все поглеждаше към русата учителка. Пъхнала ръка в джоба на палтото си, усмихната и жизнерадостна, тя царствено приближи на стройните си крака, обути в леки кожени ботушки.

— Плениха ли ви моите малки войници? — попита шеговито тя с глас, който достигна до сърцето на редник Влаев като ехото на сребърни звънчета.

— Те наистина ни плениха, мила непозната другарко, но повече ни плени техният прелестен вожд! — рече многозначително редник Влаев.

Учителката леко присви вежди. Усмивката изчезна от младежките ѝ устни. Сините ѝ очи — майчице, какви очи! — станаха студени и строги.

— Не бързате ли да се предавате в плен?

— Зависи от завоевателя — опита се да продължи не много въодушевено редник Влаев.

— Хм…

Към оживената група доближи възрастна жена. Тя мъкнеше за ръчичка къдрокосо момченце с големи сърдити очи и поизцапано носле.

— Ето го нашия беглец, другарко Иванова — каза сопнато тя. — Пак се беше напъхал в лимонадената работилница. Аман вече!

— Ех, Камене, Камене — приклекна до малкия беглец учителката. — Докога ще ми създаваш главоболия, докога ще се мъкнеш в тая пуста лимонадена работилница? — въздъхна тя, както трагично вдигна очи към небето.

Редник Влаев галантно ѝ се притече на помощ:

— Слушай, Каменчо — обърна се строго към къдрокосия малчуган той. — Не са хубави тия работи, приятелю мой. Никак не са хубави. Да знаеш.

Каменчо, види се, не за първи път слушаше такива укори и такива съвети. Друго го интересуваше него.

— Ами ти, чичко войник, бягаш ли от казармата? — съвсем неочаквано за околните попита той.

— Какво, какво?

— Ти бягаш ли от казармата?

Редник Влаев прехапа устни. Изкашля се сконфузено и погледна крадешком другаря си. По мургавото му лице изби гъста руменина.

Сега на помощ на войника се притече учителката.

— Не, Камене — обърса нослето на любопитния си питомник тя. — Чичко войник никога не напуска казармата без разрешението на началниците си. Та какво ще стане, ако той бяга, ако приятелят му бяга, ако други бягат?! Кой ще ни пази тогава? Нали така, чичко войник? — обърна се тя към редник Влаев и бавно се изправи. Беше малко по-нисичка от него. Изпод леко повдигнатите ѝ тъмни вежди и въпросително, и леко насмешливо го гледаха омайните ѝ очи.

— Точ… точно така! — преглътна с усилие войникът и сведе поглед.

— Тогава и аз вече няма да бягам! — измъкна го от неловкото положение звънливото гласче на детето.

— Хубаво, Каменчо, много хубаво! — погали го с благодарна нежност по топлата бузичка редник Влаев. — Но да не забравиш още утре обещанието си!

— Няма, чичко войник!

— Добре. Ще видим. Аз пак ще дойда, Каменчо, да проверя ходиш ли в лимонадената работилница без разрешение или не ходиш!

— Елате всички! — направи щедра покана малчуганът.

Редник Влаев сърдечно се засмя. Смущението му бе попреминало. Тънките мустачки, лекичко дооформени с креда, ярко се откроиха на горната му устна.

— Ех, за всички, Каменчо, не знам дали ще могат да дойдат, но аз — сигурно.

И той се извърна, та погледна учителката. Очите ѝ сега не бяха студени и строги. Край устните ѝ, кой знае защо, неудържимо разцъфваше усмивка.

— А вие какво ще кажете, другарко Иванова? Да дойдем ли пак с моя приятел?

— Защо не? — повдигна рамене тя. — Само че…

— О, бъдете спокойна! — тури редник Влаев ръка върху гърдите си. Там, където обикновено носеше войнишкия си билет.

Той взе кепето си, наложи го внимателно и кимна на другаря си:

— Да се връщаме, а?

— Няма как — кимна редник Пандов и погледна часовника си. — Ала сега ще трябва да потичаме малко.

— Ще тичаме! Хайде!

И двамата — единият висок, строен, с изпълнили шинела до краен предел рамене, а другият нисичък, дребничък и пъргав като невестулка — тичешком поеха натам, откъдето бяха дошли. Но стигнали-нестигнали края на селото и редник Влаев спря.

— Стоп!

— Какво — блъсна се в рамото му редник Пандов, твърде недоволен от другаря си, че при краткия разговор с детската учителка не бе намерил време и място да спомене, макар и мимоходом, за неговия златен фиш.

— Гърлото съвсем ме засърбя — рече редник Влаев.

— От ракията е.

— Не, за ракия е.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще позаобиколим малко и хитричко ще се вмъкнем в кръчмето. Ще му ударим по едно — и хайде дома.

След двадесетина минути двамата седяха в един ъгъл на безлюдното кръчме и пиеха „последната“ ракия. Не разговаряха и двамата, обзети от мисли за детската учителка, за бягството си от казармата и за превратностите на съдбата. Да, несериозно нещо е съдбата. В един и същ ден тя може да те ощастливи с един печеливш фиш и с едно щастливо запознанство. Запознанството с една прелестна особа от нежния пол е наистина за завиждане. Съвсем друго е положението със запознанството с един старшина. Като старшина Крумов например. Първо — той не е представител на нежния пол. Второ — ти отдавна си имал удоволствието да се запознаеш с него и неговия чепат характер. И трето…

Пред кръчмето от никого нечакана и от никого незвана спря газка. От нея, тъмен като буреносен облак, слезе старшина Крумов. Той не се разтъпка наоколо, не взе да се любува на милия, роден пейзаж, а направо влезе в богонеугодното заведение. И направо спря до масата на двамата отчаяни любители на детски учителки, на печеливши фишове и… още нещо…

— Хайде, душички — кратко и кротко рече старшина Крумов. — Защото колкото по-рано се приберем в поделението, толкова по-добре за вас. И изобщо… заповядайте. Превозно средство съм ви осигурил. Не всеки задържан войник може да се похвали с такова удобство и такова внимание, нали?

— Тъй вярно — отговори не много въодушевено главният виновник за тая неприятна сцена — редник Влаев, — а къде ще заповядате да седна? До шофьора ли?

— Баш такава чест не ще ви окажа. Настанявайте се на задната седалка.

Заеха съответните си места двамата бегълци, спогледаха се, разбраха се и редник Влаев, който бе взел доброволно ролята на адвокат, рече:

— Ние не със зла умисъл, другарю старшина. Ние от радост, от щастие. Пандето улучи четиринайсеторка от тото 1. Едно петнайсет хилядарки не му мърдат. Труден тираж беше.

— Вятър е улучил четиринайсеторка вашият приятел — сряза го старшина Крумов.

— Ама не вярвате ли? — обиди се редник Влаев. — Не вярвате ли? На, заповядайте, полюбувайте се.

И той измъкна фиша и го поднесе под носа на батарейния си старшина. Ала не последва очакваната реакция. Старшина Крумов дори и не благоволи да извърне очи.

— Фалшив — унищожително заяви той на всеуслишание.

— Аха, фалшив — не се предаваше редник Влаев, жегнат от някакво смътно предчувствие.

— Съвсем фалшив — държеше кротко, без излишна екзалтация старшината. — Или по-точно: първите осем колонки са си редовни, ама не печелят нищо. А последната, деветата, пълната с точни резултати, е недействителна.

— Недействителна?

— Да. Прибавена допълнително, след като са били обявени всички резултати. От изобретателната ръчичка на Орлето.

— Орлето!?

— Същото. Видяло то, че и тоя път ще бъде изживяно още едно разочарование, взело вестника и мотамо нанесло всичките му там хиксове, единици и двойки.

Редник Пандов и редник Влаев изведнъж изтрезняха. И от упойващите пари на алкохола, и от омайващите видения на мимолетното иманярско щастие.

Пустият му Орлин. Ушите му да откъсне човек. И да ги схруска. Какво тото им изигра! Тото за по пет дена арест. На тоя студ! Пфу!

А Пандов бе се натъкмил да го осиновява!…

6

— Не — каза старшина Крумов, — не е заповед. Просто да се постоплим.

Редник Пандов се закашля, силно, непристорено, пое шумно дъх и съвсем неочаквано заяви:

— Мене не ми е студено.

— И на мене — тутакси подкрепи другаря си редник Влаев със светнали очи.

— И на мене — не пропусна случая и ефрейтор Петров.

В разлюления камион настъпи неловко мълчание. Вятърът повдигна крайчеца на брезента и хвърли вътре солидна шепа ситен сняг. Петров потръпна зиморничаво и плътно се притисна о рамото на подносача.

— Какво се лепиш за мене като госпожица — сряза го изведнъж редник Влаев и рязко го блъсна. — Нали не ти е студено?

— Не ми е.

Камионите скоро напуснаха асфалтираното шосе, свиха вляво и се заклатиха по някакъв чер, затрупан с преспи и осеян с едри, замръзнали буци път. Ту тук, ту там те буксуваха, поднасяха се, ръмжаха и потреперваха, ала упорито продължаваха да се катерят по неголемия склон. Наоколо дремеха гори, белееха наметнали дебели овчи кожуси върхове, чернееха и угарите — слънцето бе успяло да изближе по високото безвкусната снежна пелена.

Рекичката бе строшила ледените си окови, бе се развеселила и бе измила до блясък застланото си с обли камъни дъно. Топлите колела на камионите разплискаха бистрите ѝ води, претърколиха се оттатък и нашариха с грайферите си закътаната като в огромна шепа долина.

Старшина Крумов рипна в снега, изпъна се, постоя за миг така, може би, за да събере мислите си, може би, за да обуздае вълнението си, и високо нареди, като засече времето:

— За бой!

Не остана доволен от гласа си. В командата му нямаше необходимото спокойствие, необходимата мъжественост. Намръщи се, стисна зъби, та чак мускулите по челюстите му набъбнаха и запулсираха. Миг-два и в погледа му заблестяха светли искри. Отделението за насочване мъжествено вече преполовяваше склона, четирите камиона с минохвъргачките чевръсто се разгръщаха и заемаха „за бой“.

„Добре! Много добре, момчета! Абе, знаех си ви аз: златни, златни сте ми вие“ — помисли с пълно сърце той. Ала друго рече:

— Защо спряхте? Какво се мотаете?

И прехапа устни. Защо беше необходимо да изрича това „мотаете“? И защо беше необходимо да крещи?

— Окопавайте се — кротко рече той. Кротко, но достатъчно твърдо.

Е, така вече можеше, е, така вече беше добре.

— По-бързичко, по-мъжката.

И прекрачи до минохвъргачката на ефрейтор Петров.

— Не върви нещо, а?

Ефрейтор Петров по-скоро издъхна, отколкото въздъхна:

— Земята е като кокал, другарю старшина.

Старшина Крумов се усмихна.

— За истинския минохвъргач няма кокал, няма челик — каза той. — Я дай.

Така замахна, че парчета пръст и лед като шрапнели се разхвърчаха наоколо.

А минохвъргачите си рекоха:

„Леле, че е юначага нашият старшина!… Да не си му насреща. Ама и ние сме едии-и-и… Панти, а не минохвъргачи. Панти ли? Кой каза това? Хм!…“

— Другарю старшина?

Беше ефрейтор Петров. Накокошинен, мрачен, недоволен от нещо.

— Какво има?

— Разрешете да продължа.

— Може.

Старшина Крумов отстъпи крачка, две встрани, извърна се, за да не видят усмивката му, пообърса потта от челото си. „Трябваше ли? — беше въпросът, който в следващия миг извика тъмна пукнатина между веждите му. — Трябваше ли? Та що за старши офицер на батарея си ти — щом…“

И се извърна.

И ефрейтор Петров, и редник Влаев, и редник Пандов, и всички останали така се бяха развъртели, че земята — коравата, замръзналата майчица земя — пукаше и въздишаше, освобождавайки се от сковаващите прегръдки на леда. А наоколо, откъде се намери, зашета студен хаплив ветрец. Подвяваше пешовете на войнишките шинели, подвяваше снежец, доколкото можеше да заграби, свирукаше. Не романтично и богато на тонове и полутонове, а съвсем еднообразно и хапливо. А и небето като натежа, като се свлече ниско-ниско и сто мини да му хвърлиш в търбуха — това си е.

Ала въпреки всичко, всичко вървеше добре. Ех, винаги може още по-добре, но и това „добре“ си има своите красоти и достойнства. Та нали чудесата не стават всеки ден? А и защо са необходими чудеса?

Сега идваше най-важното…

— Стреля първа! Мерник!… Огън!…

Вирнала дулото си към небето, стъпила твърдо и устойчиво върху коравата земя, първа минохвъргачка бахна гърлено, звънко, с мъжествени, метални ноти в гласа. Още веднъж, трети път. Мините излитаха като светкавици, разцепваха като светкавици студения въздух и падаха някъде оттатък плешивия хълм. Миг, два тишина, а сетне ехото на експлозиите изгромоляваше, катереше се неуморно по заснежения склон, препускаше като подивял кон из долината, блъскаше се в задрямалата гора отсреща, сепваше я от дълбокия ѝ сън и кротко лягаше по отрупаните ѝ със сняг клони.

— Батарея, четири мини през пет секунди залпово, огън!

Екна залп, писна въздухът, земята се люшна като огромна недействителна люлка, пълна с блясък и звън. Нервен ток боцна коленете на минохвъргачите, плъпна нагоре, секна ударите на сърцата им, секна дъха им.

В добро разположение на духа старшина Крумов заявяваше на шега, че по звука на минохвъргачките той може да познае коя е и ще порази ли целта или няма да я порази. Дружната стрелба на батареята винаги звучеше в ушите му като една неповторима симфония. Обичаше той тая симфония, тя изпълваше сърцето му с увереност и гордост. Ала защо сега лицето му изведнъж помръкна и се вкамени? И защо тревожно и гневно заблестяха очите му? Някаква нередност, някаква дисхармония ли бе дочул в своя железен оркестър?

— Стой! Остави! Мините на място! — отекна неочакваната му команда.

Подносачите, които вече носеха мините за втория залп, спряха и се върнаха, като се споглеждаха недоумяващи и разтревожени. Разтревожени се споглеждаха и останалите. Защо беше тая команда? Какво се бе случило? Или чисто и просто това бе някакво странно хрумване на старшия офицер на батареята?

— Прегледай минохвъргачките!

Аха, каква била работата! Значи, нещо се е случило, значи, нещо наистина не е в ред.

Като бършеше с ръкав бликналата пот под ръба на каската си, ефрейтор Петров приближи тичешком. Беше блед, развълнуван и по-скоро огорчен, отколкото разтревожен.

— Другарю старшина — захвана той и преглътна.

— Осечка ли? — превари го старшината.

— Тъй вярно. Мината е вътре.

— Разбрах — кимна старшината. — Само три мини експлодираха оттатък. Но нищо — случва се. А сега — по о-ко-пи-те! — извърна се той и махна с ръка.

За миг само около минохвъргачките опустя. Като се надпреварваха един-друг, бойците налягаха в окопите — същите тия окопи, които бяха копали с такава неохота отначало.

— Брей, че умно нещо било окопчето — обади се шеговито някой.

— Бе то още по-умно щеше да бъде, ако беше по-дълбочко. А то на наш Гошо дънцето му отгоре стърчи.

— Да, да, стърчат ти магарешките уши…

Само старшина Крумов и ефрейтор Петров нещо се застояха около мълчаливата минохвъргачка. Но ето — и те се настаниха в окопа. В десницата на ефрейтора се появи крайчецът на тънко въженце.

— Ха сега — рече старшината.

Ефрейтор Петров дръпна въженцето и инстинктивно примижа, но изстрел не последва.

— Опитай още веднъж.

И този път в отговор се чу само леко металическо изщракване.

— Я дай аз.

Пак нищо.

— Така! — изправи се старшината. — Не ще. Но няма страшно, ще я наредим. Ама първом да запалим по една цигарка, а?

— С удоволствие!…

Кой се обади? И хладнокръвие ли демонстрираше или наистина опасността от това, което можеше да се случи, не го тревожеше? Хм, ще видим.

В очите на старшината блеснаха весели, хитри искрици. Не, той не шареше с очи по лицата на войниците. Следеше само ръцете им. Поднасяше бавно, бавно кутията с цигари, сам захапал с ъгълчето на коравите си устни цигара, щракаше запалката леко примижал.

И гледаше, гледаше…

Ето това бяха ръцете на ефрейтор Петров. Тънки, дълги пръсти, малко поожулени и позахабени, но с акуратно изрязани нокти. Имаше ли тръпка в тях? Имаше. От страх ли идеше тя? Не, това не беше потрепването, предизвикано от напора на страх. Това беше по-скоро от гняв, от недоволство. „Та моята минохвъргачка ли!?“ На такива ръце, на такива пръсти можеш спокойно да се довериш? Само не позволявай в сърцето на собственика им чувството на достойнство, да не премине в безразсъдство.

А чии ръце трепереха така? Без съмнение на редник Цимев. Да. Те са мънички, дори безпомощни, като на момиче. Момиче? А защо момиче? Ах, да. Та нали майката на Цимев веднъж в изблик на майчини чувства бе казала: „Та той… ние като момиче си го имаме у дома…“

Можеш ли да се довериш на тия ръце, на такива ръце, които освен перодръжката, молива и клавишите на акордеона може би не са се докосвали до нищо друго? И трябваше ли с един замах да се зачеркне онова, което бе станало само преди малко повече от три месеца?

7

Половин час преди развода на караула заплющя силен вятър, а когато тръбата свиреше, той вече, сякаш намерил истинското си място, свистеше по жиците, виеше по плаца, засипваше със сняг лицата на строените войници. Дежурният въсеше вежди, прекрачваше от войник на войник и тревожно мислеше: „Ех, че калпава работа. Момчетата застъпват за първи път караул и такова временце. И то през декември. Лош късмет…“

Особено му дожаля за редник Цимев. Той беше дребничко, едрооко войниче, със страдалческа бледост по страните и неприкрито смущение в зениците. Не се загърбваше към вятъра, но ясно личеше, че всичко това му струваше огромно усилие.

„Ще издържи“ — реши дежурният и попита:

— Редник Цимев, на кой пост застъпвате?

— На втори, другарю капитан.

— Склад за боеприпаси. Отговорен пост. Внимавайте да не се посрамите.

И още веднъж си помисли или по-скоро се опита да се убеди сам:

„Ще издържи ли? Непременно… Те такива, като ги гледаш…, а сетне…“

Оръжието на момчетата беше в пълна изрядност, те добре се бяха подготвили за първия си караул, безупречно знаеха задълженията си.

Няколко минути след развода първа смяна пристъпи към изпълненията на задълженията си. Редник Цимев безмълвно се вслушваше във воя на снежната виелица, който проникваше през дебелите тухлени стени на караулното, и му ставаше страшничко. Колко хубаво, колко уютно беше тук, а какво ли го чакаше вън, сред истинското снежно море!

Времето летеше бързо. Ето излезе и втора смяна. Да полежи ли мъничко, да подремне ли? Защо не.

Стори му се, че едва бе затворил очи и нечий дрезгав глас го събуди:

— Трета смяна, ставай!

Закрачиха мълчаливо. Виелицата ги пресрещаше, заслепяваше ги, всячески се стараеше да ги събори, да ги откъсне един от друг. От време на време редник Цимев поотваряше уста, за да даде възможност на задъхващите се дробове да поемат малко въздух, но тозчас се закашляше, вдигаше ръка към лицето си и усещаше как вятърът го завъртваше.

Спуснаха се в овраг. Тук беше малко по-тихо, не духаше така поривисто. Поеха си дъх, изтърсиха се един-друг от снега, макар това да беше безполезно, и отново поеха напред.

И ето най-сетне отпред се очерта силуетът на склада. Жалко и нереално долетяха откъслеци от вика на часовия. Разводачът освети лицето си, освети лицето и на тия, които го придружаваха, и с усилие се запромъква напред. Колко дребна, колко нищожна беше фигурата на часовия, който тръгна насреща му. На редник Цимев чак дори му се доплака. След малко и той щеше да остане сам, след малко и неговата фигура щеше да изглежда така ненужна и безпомощна.

А сетне…

Сетне всичко онова, за което се бе готвил старателно, мина като в просъница. Когато другарите му изчезнаха в гъстите вълма снежен прах, виелицата като че се зарадва и се усили още повече. Може би това наистина беше така, а може би всичко си беше постарому, но кой можеше да каже това? Във всеки случай складът като че ли увеличи размерите си, като че стана по-намръщен и чужд, лампата над входа му отслабна и замижа, телената ограда оживя и се раздвижи, нощта стана съвсем неспокойна, враждебна.

„Лъжеш се!…“ — скръцна със зъби редник Цимев, та чак кътниците го заболяха. „Лъжеш се!…“ — повтори той и като хвърли кратък поглед наоколо, тръгна край стената на склада. Колко хубаво беше, че нито баща му, нито майка му, нито другарите му бяха наблизо, че нито можеха да го видят, нито можеха да разберат мислите му. Усети как топла кръв нахлу в лицето му, но не му стана по-топло. Загърна се още по-плътно, стисна още веднъж зъби.

„Герой! Жалък, нищожен герой!…“

Това редник Цимев каза за себе си и само за себе си. Каза го с всичкото онова презрение, което можеше да бликне в едно чисто сърце.

Поспря се. Пое въздух през ноздрите си, залютя му. Преглътна, посбра слюнка в устата си, плю. Изруга се развеселен: „Що ми трябваше?…“ — избърса брадичката си с ръкавицата и поободрен, тръгна около склада. Спираше се до всеки катинар и всеки печат, проверяваше ги най-старателно, дори се хвана, че се задържа при тях повече, отколкото е необходимо. Тогава се емна да обикаля огромната правоъгълна сграда. Отначало това правеше по всички правила, но скоро разбра, че неусетно и неоправдано усилва крачката си, че това е по-скоро едно своего рода надбягване, надбягване със себе си и със страха си, надбягване за печелене на време и за печелене на кураж. И на престиж може би. Престиж не пред когото и да е, а пред себе си.

„Герой!…“ — усмихна се той, доколкото можеше да се усмихва с посинелите си от студа устни, и… и усети, не, чу как сърцето му удари като мина в скала, без да експлодира.

На няколко разкрача пред него внезапно изникна висок човек с островръх бял калпак и голяма като греда пушка в ръцете…

— Стой!… — извика редник Цимев. — Горе ръцете!… Ще стрелям…

Кой извика това? Самият той ли? Някой зад него ли? Или някой, някой…

И като зареждаше самозарядната си карабина (редник Цимев просто не осъзна как направи това), той се хвърли по корем на снега.

Високият, огромният като великан човек с островръх калпак и голяма като греда пушка също понечи да легне на земята. Но това той го стори така бавно, така колебливо и тромаво, че куршумът на редник Цимев не можеше да не го улучи. И вторият… И третият.

И великанът рухна по хълбок в снега…

Рухна бавно, колебливо, тромаво. Но не мръдна повече… Нито пък издаде предсмъртен стон. Но и да бе ревнал, кой ли можеше да го чуе в тая побесняла виелица?…

Полежа редник Цимев тръпен и ужасен, объркан и… щастлив. Събра кураж, събра сила, па рипна и се втурна несъобразително напред. Преспите не му пречеха, вятърът не му лютеше, снегът не се завираше нахално в яката му, а само ласкаво разхлаждаше пламналото му от възбуда лице.

— Утрепах ли те, гадино мръсна!… Светих ли ти маслото, вампирино! — задъхваше се редник Цимев, забравил всички страхове на света.

На няколко метра пред падналия нападател на охранявания обект редник Цимев се спъна и също заора нос в снега. „Удариха ли ме!?“ — мина нелепа мисъл през ума му. „Не, не са, защото…“ Той не можа да определи по какво разбра, че е жив и невредим, че никой не бе стрелял по него и че никой не бе го улучвал нито с куршум, нито с тояга.

Изправи се и като внимаваше да не се подхлъзне втори път, продължи да крачи пипнешком, мобилизирал цялото си хладнокръвие да не изкрещи при вида на това, което очакваше да зърне — изкривено от предсмъртна агония лице, пълни с ужас, болка и омраза очи и кръв, много кръв.

Крачка, втора, трета…

Но защо снегът не бе почервенял наоколо? Защо не се виждаше никакво изкривено от предсмъртна агония лице?… И какви са тия дъски!?… Та това… това не беше ли караулната будка, само че катурната на една страна?…

Да, пред редник Цимев лежеше не някакъв улучен в сърцето великан с огромен бял калпак, а обикновена караулна будка. Че той я бе продупчил с безпогрешната си стрелба, бе я продупчил, но можеха ли някакви си микроскопични пробойни да накарат да рухне на земята такова стабилно съоръжение? Снаряд или поне мина само можеха да свършат тая работа. А само снаряд или мина ли?

Дотичаха дежурният офицер, дотичаха още неколцина от наряда, призовани от неочакваните изстрели, и какво да видят:

Въргаляше се в снега съборената от проклетата буря караулна будка, въргаляше се продупчена от три куршума, а до нея ни жив, ни мъртъв от срам и позор клепаше на парцали редник Цимев.

— Какво става тук, редник Цимев? — все още задъхан от тичането, борбата с вятъра и тревогите, попита дежурният офицер.

— Тя… другарю капитан — замънка редник Цимев, като правеше неуспешни усилия да преглътне онова нещо, което бе затъкнало като рибя кост гърлото му. — Тя стана една…

И той чистосърдечно си разказа всичко. От игла до конец.

Капитанът мрачно изслуша обърканото слово на часовия и дълго се чеса между веждите с коравата си ръкавица. Старшина Крумов се прокашля по посока на вятъра, надвеси се над рамото му — бе една глава по-висок от него — и нещо му прошушна в самото ухо. Капитанът го изгледа неодобрително, надзърна под ръкава си, където цикцакаше фосфоресциращият му часовник, па махна решително с ръка:

— Продължавайте да носите службата си. Остава ви половин час още — обърна се той към сконфузения часовой с лек укор в гласа. — Пък гледайте да не свалите някой… самолет.

И тръгна обратно в дълбокия сняг. Подире му поеха и останалите, като се подсмиваха под мустак и неволно си задаваха един и същ въпрос: „Ами ако аз бях на мястото на редник Цимев?…“

Редник Цимев геройски довърши смяната си. Нещо у него се бе пречупило, но същевременно и нещо бе израснало. Никакъв нарушител вече не можеше да го сепне, никаква караулна булка не можеше да му вземе акъла. Само едно го тревожеше сега — славата. Ех, каква слава го очакваше занапред, ако старшина Крумов не бе събрал момчетата от караула и не бе им казал на четири очи:

— А съм чул някой да дрънка във връзка с това за редник Цимев, а службата му се видяла турска. С такъв аз лично ще се разправям.

Рядко, твърде рядко прибягваше до такива тържествени обещания старшина Крумов, а още по-рядко в гласа му имаше такива метални нотки. Пък и да се разправяш лично с човек като него нито е работа желателна, нито перспективна…

8

Димяха цигарите, покашлюваше този-онзи — и от дима, и от студения вятър, и от… от толкова много неща може да го засърби младото войнишко гърло. А старшина Крумов продължаваше да черпи минохвъргачите и да се вторачва в ръцете им…

Яки, силни китки. Изпочупени нокти. Кожа набъкана с ръжда и чернилка, която нито с пила можеш да изстържеш, нито със сода каустик да умиеш…

Груби, огромни лапи. Мечешки. Тромави. Непохватни. Но стиснат ли те за гръцмуля — ехей…

Едните — шлосерски.

Другите — селски.

На младши сержант Сугарев…

На ефрейтор Момчев…

Мъжки. Надеждни. Уверени в силите си. В правото си…

Всеотдайни…

Та димяха цигарите, покашлюваше този-онзи, а старшина Крумов пушеше с наслада, примижал, решил за себе си всичко. Да почакаше ли още малко? Не, не биваше… Няма… Няма…

Той не довърши мисълта си. Дръпна още веднъж с пълни гърди и пусна угарката в снега между краката си, но тя не угасна с цвъртене, както очакваше. Издълба с топлинката си удобно легълце, вирна огънчето си, сякаш да го запази от ледената прегръдка на снега и продължи да пушляви. Старшината сбърчи вежди в недоумение, а сетне лицето му изведнъж просветля — бе се досетил: „Хубав тютюн.“ И вдигна глава.

— Е — каза той, — има ли доброволци?

А тутакси го рязна мисъл: знаят ли? Знаят ли всички какво трябва да последва? Четирима ще вдигнат минохвъргачката, ще я обърнат с дулото надолу, а петият ще разпери пръсти и ще задържи изсулената от гладката цев мина. И — готово! Готово?! А това „готово“ може да бъде един ослепителен блясък и един оглушителен гръм!…

Знаеха.

— Е, има ли доброволци?

— Аз! — каза рязко, сякаш се караше с някого ефрейтор Петров, и също захвърли цигарата си.

— Аз! — последва го редник Влаев.

— Аз! — избоботи младши сержант Сугарев.

— Аз!… Аз!…

Старшина. Крумов се усмихна. И съжали, че е угасил цигарата си. Нещо горещо мина през стомаха му, очите му овлажняха: ех, тоя вятър!… Сведе глава, замисли се. За себе си той бе решил всичко. Но можеше ли да поизчака още мъничко, можеше ли да се понарадва още мъничко на тоя миг. „Аз, аз, аз“ — колко приятно за ухото и сърцето понякога може да звучи това „аз, аз, аз“!

Ако също е дошло от сърцето…

— Добре — каза делово той. — Изгасете цигарите. Да останат… — той ожесточено потърка носа си. — Да останат младши сержант Сугарев, ефрейтор Момчев, ефрейтор Петров и редник… Влаев. Другите — в окопите.

Дотук беше почивката. Дотук всеки можеше да се пошегува, да се посмее, с нещо да не се съгласи. Но само дотук.

И все пак…

— Разрешете! — обади се с недоволен, дрезгав глас ефрейтор Петров и нервно прекрачи от крак на крак. Старшината начумерено го погледна в лицето. „Какво има, Петров? Нима се уплаши? Не може да бъде!…“

— Казвайте!…

— Това си е нашата минохвъргачка и ние трябва да си я оправим.

Не, това не беше молба. Това беше… вик на чест, вик на накърнена мъжественост, на накърнена вярност.

Старшина Крумов пое дъх с цели гърди. Обзе го неподозирана сигурност, нечакана дързост. Не, той никога не бе се съмнявал в момчетата си.

Погледна ги. Не в ръцете, в очите… Узрели кестени. Късчета синева… Мека, дълбока отава…

И чисти, чисти зеници.

Отново яростно разтърка носа си. Да, ето че не бе дообмислил всичко, ето че пак се беше поувлякъл мъничко. Но нищо. Все още не е късно.

— Правилно, Петров — усмихна се с благодарност той и му идваше да прегърне крепко боеца. — Правилно! И така, другари — ясно и звучно, с гордост и вълнение добави той, — да останат ефрейтор Петров, редник Влаев, редник Пандов и редник Цимев. Останалите — в окопите…

Старшина Крумов приклекна, разпери пръсти около дулото на минохвъргачката и спокойно нареди:

— Вдигайте!

Четири чифта тръпни войнишки ръце впиха пръсти в студения метал и бавно, с дружни усилия заповдигаха станока…

И тогава кой знае защо и кой знае как старшина Крумов си спомни една отколешна случка…

Пристигнаха той и майка му в София, на гости у стрина Петра. Погостуваха, каквото погостуваха и бедната вдовица поведе сина си по магазините. Не, не по тия с големите стъклени витрини, а по другите — сбутаните, тъмните и тесните. Палто да му купува, че бе поотраснал маминият и бая се бе опърпал.

Купиха. Беше малко въздългичко, грубоватичко и коравичко като тенекия, но Крумчо се чувствуваше в него като истински принц.

А сетне — хайде в трамвая. Не защото трябваше да ходят някъде, а ей тъй, просто да вкусят от сладостта на това интересно, невиждано возило.

Звънеше трамваят, тракаше по лъскавите железни релси, препускаше с главоломна бързина, както се стори на малкото селянче. То гледаше през прозореца и усещаше как някаква отвратителна топка пулсира и расте в стомаха му, как се изкачва нагоре, към гърлото.

И тогава:

— Олеле — писна тихо една дребна женица, като хапеше бледите си устни и въртеше страдалчески очи: — О-ле-ле!…

Трамваят спря насред път. Разтичаха се насам-натам малцината пътници, объркани и разтревожени. Ахнаха мъжете, вайкаха се жените, а една бабичка така усърдно взе да се кръсти, че и бог би се засмял.

— Какво сте се разврякали — скастри ги енергично Крумчовата майчица. — Не сте ли виждали родилка? Я слизайте да не пречите. А ти, байно — обърна се тя към ватмана, едър, мустакат мъжага, — я поприхвани родилката. Не, не така. Ха тъй. Дръж сега. А ти, Крумчо, снемай, мама, палтото. Новичко е то, чистичко е. Бързо!

Сне като насън палтенцето си Крумчо, разпери го под родилката майка му и след малко там вече се гърчеше и врякаше с пълно гърло малко розово човече…

Да, но онова беше друго. Онова беше раждане на човек, а тук? Тук можеше да извряка само смъртта. Звучно и ярко, красиво и неповторимо, но смърт. На четирима.

А защо на четирима? Защо забравяш петия, другарю старшина, защо забравяш себе си?

„Не се отвличай — смъмра се сам старшина Крумов. — Овладей пръстите си! От тях зависи дали ще има живот, дали ще има смърт…

Дали ще го има и другото, най-важното.

Най-важното?! Кое беше то? Аха…“

— Още мъничко. Та-ка. Ето я…

Меко, беззвучно се изхлузи мината и натежа в тръпните му ръце. Като самия живот, като самата смърт. Като всичко онова, което ги разделяше…

И като още нещо. Много, много по-голямо и важно.

И той я понесе. Не защото искаше да я скрие от другите, не защото искаше да я запази за себе си. Вдигна я високо. Тя бе престанала да бъде символ на унищожението.

Беше станала символ на живота…

Доближи я до устните си и я целуна. Така, както се целува новородено, така, както се целува само истинският живот.

И тогава, неочаквано и прекрасно, ефрейтор Петров каза високо:

— А защо само вие, другарю старшина?

Прекрачи и също целуна мината. На същото онова място, на което я бе целунал старшината.