Борис Младенов-Young
Послеслов

Още не мога да повярвам, че животът се изниза така бързо и сякаш изведнъж се видях остарял. И се осъзнах, че улисан в работа, съм пропуснал да живея и да се наслаждавам на това, което съм придобил с толкова труд. Крайно време беше да се пенсионирам и да върша нещата не по задължение, а за лично удоволствие. Оттеглих се от трудовия водовъртеж, отдъхнах си и се отдадох на философски размисъл за смисъла на живота и човешкото съществувание. И започнах да обличам в сонетна форма моментните си мисли, хрумвания, чувства, вълнения, тревоги и съмнения, така както идват — хаотично, безразборно, чисто лични, искрени, интимни, съкровени, без да се съобразявам с чуждото мнение дали ще се харесат някому или не. Уловени житейски мигове и съхранени във времето. О, как исках те да звучат оптимистично, да възпяват величието и триумфа на човешкия дух, мъдростта и духовния мир на старостта, задоволството, радостта и гордостта от достойно изживения човешки живот — възторжени оди, каквито никой не е успял да напише до сега.

А какво се получи накрая? Като ги препрочитам сега, виждам как като лайтмотив през тях се прокрадва носталгия, „жалбата“ на дядо Каравелов по отлетялата младост. Къде изчезнаха оптимизма, твърдостта и борбеността на духа и волята за живот! Болен, стар, уморен от житейските битки, човече, ти се предаваш накрая и виждаш, че всичко е било една безсмислена суета.

Мили младежи и девойки, животът е кратък и трябва всеки ден от него да се изживее така, сякаш е последен, а не да чакате старините, които между впрочем, може и никога да не дойдат.