Манди Бек
Опиянени (6)

Глава шеста
Джаспър

Поглеждам часовника си и виждам, че е едва единадесет и половина. Слагам телефона до ухото си и се оглеждам за коли, докато пресичам улицата пред „Тейт и Кейн“. Не съм сигурен в колко часа обядва, но се надявам да е по това време.

— Ало? — Звучи разсеяно.

— Как си, Фанин? Заета ли си? Мога да се обадя по-късно.

Работното ни време е толкова различно. Аз едва започвам деня си, а тя вероятно е в кабинета си вече няколко часа.

— Джаспър? Здрасти! Не. Ами, да. Винаги съм заета. — Тя леко се засмива. — Но не и прекалено заета, все пак. Какво има?

— Ами, чудех се, дали ти се обядва? Мога да ти го донеса или можем да отидем някъде.

— Ъмм, да. Добре. Можем да се срещнем след двадесет минути. Имаш ли нещо наум? — Чувам шумоленето от разместването на книжа и почти се чувствам неудобно, че я отделям от работата й. Но след това си припомням как изглеждаше снощи, седнала в бара, и изведнъж преставам да се чувствам зле.

— Ще те чакам пред офиса ти, можем да изберем някое място наблизо.

— Не е необходимо да правиш това, Джаспър. Можем да се срещнем някъде.

— Казваш го доста често, знаеш ли? Просто ми позволи да те заведа някъде. — Осъзнавам, че й казвам това много често. Мисля си, че не мога да се спра. Искам да я заведа. На обяд. В леглото си. Искам да я заведа навсякъде. По приглушения тон на гласа й мога да кажа, че тя също иска да го направя.

— Добре. Можеш да ме заведеш.

— Добро момиче. Искаш ли да се кача, или да те чакам отпред?

— Ще те чакам долу. Нека само да предупредя асистентката си да задържи разговорите ми.

— До скоро — казвам и затварям телефона.

Сложил слънчевите очила на носа си, седя на някаква пейка отвън пред масивната сграда. Облегнат назад, протегнал ръка по протежение на пейката и с широко разкрачени крака, наблюдавам вратата. Хората минават забързано покрай мен, отивайки кой знае къде, втурнали се така. Това е едно от нещата, които ми липсват от Шотландия. Ритъмът. Тук той е умножен по милион. От една година работя на пълен работен ден в този град и все още не съм свикнал.

Да наблюдаваш хората, със сигурност, беше много по-интересно. Като си говорим за наблюдаване на хора, към мен се приближава жена, която бих гледал цял ден. Днес косата й е пусната в дива бъркотия от къдрици, канарено жълтия копринен потник оставя ръцете й голи, а тясната черна пола подчертава всичките й извивки. Висока е — предполагам около метър и седемдесет — а жълтите обувките на висок ток са в тон с копринения потник. Провокативна е, дори когато прилича на бизнес дама. Това е секси. И аз не съм единственият, който го забелязва. Излъчването й не убягва на мъжете около нас. Чувствам се горд, че човекът, с когото ще отиде на обяд, съм аз. С убийствените си крака и зашеметяваща красота би могла да бъде топ модел. Чудя се какво ли я е накарало да избере бизнеса. Все още не ме е забелязала, тъй като се е взряла гневно в телефона си и ожесточено натиска клавишите.

— Бъди по-внимателна, преди пръстът ти да пробие това проклето нещо, Фанин. — Обръща глава, докато се опитва да ме открие. Когато ме забелязва, устните й се извиват в глуповата усмивка.

— Съжалявам. Кълна се, че един ден ще го хвърля от Бруклинския мост!

— Aye! Мога да те разбера. Трябва ли да останеш тук, за да се справиш с това? — питам, като с жест показвам телефона в ръката й.

— Не. Не. Просто не трябваше да му обръщам внимание. Не беше нещо важно. — Пуска го в чантата си. — Е, къде искаш да отидем?

— Ами не искам да те задържам прекалено дълго време, така че можем да отидем някъде наблизо. Ти избираш.

— Приличаш ми на човек, който харесва месо с картофи — казва Фанин, докато ме измерва с поглед.

— Така е.

— Хайде да си вземем бургери. Надолу по улицата има едно местенце, което е невероятно.

— С удоволствие бих хапнал един хубав бургер. Ти водиш.

Тя се обръща и започва да си пробива път през тълпата от хора, докато протяга ръка назад и хваща моята, за да не се изгубим. Веднъж след като сме се измъкнали от потока идващи срещу нас хора, започваме да крачим по-спокойно един до друг, а не да ме влачи след себе си.

— Съжалявам. По това време на деня е истинска лудница. Трябва да си много напорист пешеходец, иначе няма да успееш да стигнеш доникъде.

— Забелязах — изсмивам се аз. — Ти си направо професионалист в това. Аз все още щях да се опитвам да си пробия път.

— Живяла съм тук през целия си живот. Ще се научиш — уверява ме тя, докато ме издърпва към входа на някакъв хотел, чиято врата се отваря почти моментално от добре облечен портиер.

Кимвам му в знак на благодарност и се навеждам, за да прошепна в ухото на Фанин:

— Знаеш ли, можехме просто да отидем до дома ми, скъпа. — Дразня я. Харесва ми начинът, по който очите й се омекотяват от тлеещия огън вътре в тях.

— Тцъ, тцъ, Джаспър! Аз може и да действам бързо, но не значи, че съм лесна. — Намигва ми дръзко. — Ще се наложи да ме нахраниш поне няколко пъти, преди да ме свалиш.

Малка палавница. Тя е пряма и уверена и на мен това адски много ми харесва.

— Охо! Мога да се справя — кимвам аз.

— Ти си Супер-шотландец, знаеш го, нали?

— Aye. Роден съм и съм израснал там. Ще се научиш. — Повтарям това, което тя каза относно ритъма на големия град. — Това притеснява ли те?

— В никакъв случай. Обожавам го.

— Може би следващия път, когато те изведа някъде, ще трябва да си облека шотландската пола.

Очите й светват.

— Имаш ли такава?

— Aye. Разбира се. Какъв шотландец щях да бъда, ако нямах?

Фанин ме изучава за около минута, след което кимва.

— Правилно.

Дръпва ме зад една завеса и изведнъж се оказваме пред катедрата на салонната управителка на ресторант, скрит във фоайето на някакъв хотел. Проклет да съм.

— Маса за двама, моля — казва тя на момичето.

— Имате ли резервация? — пита то с досада.

— Предайте на Ейприл, че Фанин е тук. Имам постоянна резервация.

— О, връзки. Харесва ми. — Тя ми се усмихва широко през рамо. — Дръж се за мен, имам връзки навсякъде.

Отегчената управителка леко се оживява, след като затваря телефона, по който говори, след молбата на спътницата ми.

— Оттук моля, мис Макгуайър.

Завежда ни до кръгло сепаре, сгушено в един ъгъл. Докато Фанин се намества на кожената седалка, благодари на момичето. Изчаквам я да се настани удобно, преди да седна и аз. Подава ми менюто.

— Най-много харесвам бургера с месо от гърди. Не е нещо изключително претенциозно, но е божествено вкусно.

— Тогава ще си поръчам точно това. — Оставям менюто без дори да го отворя.

— Няма ли поне да погледнеш?

— Не. Доверявам ти се.

— Наистина ли? — Звучи объркана.

— Aye. Защо не? — Засмивам се аз.

Сервитьорката идва, за да вземе поръчката ни.

— Давай, Фанин, поръчвай. — Зяпва ме с отворена уста, преди да успее да се овладее и да каже на момичето какво искаме. След като то се отдалечава с толкова енергична крачка, колкото не е възможно някой да има, насочвам вниманието си към Фанин, която ме наблюдава. — Какво? Да не би да има нещо в брадата ми? Някоя миниатюрна катеричка или нещо друго? — Шегувам се с нея.

— Ъмм, не. Няма нищо „миниатюрно“ — засмива се тя. — Никога не съм излизала с мъже, които да са искали да поръчвам вместо тях, това е. Не че сме на среща с теб, де — бърза да добави.

— О, това не са мъже, Фанин. Това са момчета в женски кюлоти. Ако жена, която поръчва вместо тях, ги кара да се чувстват застрашени, значи не са от този тип мъже, с които би искала да бъдете гаджета.

— Кюлоти ли каза току-що? — пита, захапала бузата си от вътрешната страна, предполагам, за да не се разсмее.

— Да. Трябваше да кажа „пликчета“ ли? — Ръцете ми са скръстени върху масата и аз се навеждам още малко напред. — Искаш да ме накараш да ти говоря мръсотии ли?

Фанин също се навежда по-близо.

— Действа ли?

Изкривявайки устни в усмивка, кимвам.

— Aye! Мисля, че действа.

По-добре е да внимава или ще схрускам нея за обяд, вместо бургера, който ми поръча току-що.