Манди Бек
Опиянени (20)

Глава двадесета
Джаспър

За пет дни бях направил всичко възможно, което можах да измисля, за да привлека вниманието на Фанин. Да я накарам да поговори с мен. Не стигнах до никъде. Не и с цветя и подаръци, или с телефонни обаждания и писма. Ходих два пъти до офиса й, но всеки път ми се казваше, че има срещи, на което, със сигурност, не повярвах, както тогава, така и сега. Оплесках нещата. Грандиозно! Но последните пет дни, колкото и отвратителни да бяха, ми подействаха като просветление.

— Току-що обърнах табелката. — Тео влиза зад бара и застава до мен, наблюдавайки ме как подреждам няколко чаши. — Обажда ли й се днес? Защо не й изпратиш кученце, например? — Изкисква се. Приятелят ми беше свидетел на всички неща, които бях изпратил на Фанин през последните няколко дни. Винаги даваше странни предложения само за да ме накара да реагирам по някакъв начин. Точно както и сега.

— Не съм й звънял и не, без никакви кученца. Не мисля, че в сградата, където живее, са разрешени домашни любимци. — Ако мислех, че ще помогне, бих й изпратил цяло кучило бебета.

— Каза й, че съм си у дома, на Айла, нали? — Може би не беше най-добрата идея да я лъжа отново точно сега, но този път беше различно. Само така можех да я накарам да дойде тук. Затова не се брои. Или поне това е, с което се успокоявам.

— Да. Не съм сигурен, че ми повярва, но все пак се съгласи да дойде. Също така се обадих и на приятелката й Шелби за подкрепа, просто за всеки случай.

— Добро момче. — Това ме връща обратно в дните ни в училище, когато единият от нас винаги помагаше на другия да се добере до момичето. Само че тогава, всичко, което искахме, се намираше в бикините им. Сега, с Фанин, исках много повече. Но също и това в бикините й.

— Ще потеглям. Всеки момент ще дойде и честно да си кажа, малко ме е страх от това, което може да ми стори, когато разбере, че съм я изиграл. — Той потреперва пресилено.

— Тръгвай, ще ти се обадя.

— Късмет, приятел. — Като ме тупва по гърба, той потегля.

Много рядко се случва в бара да е толкова тихо. За момент го оглеждам и се наслаждавам на тишината. Това място е моят отпечатък върху дългогодишния семеен бизнес. Нещо, с което съм допринесъл, и мога да се гордея с него. Не ми беше достатъчно да науча всичко, което можех, за уискито. Търговията е в кръвта ми, предавана от поколение на поколение. Със сигурност е страст. Такава, която искам да популяризирам. Да я подобря и да я представя по мой собствен начин. Фанин ми помогна с това. Само за месец успя да ми помогне да разбера за какво мечтая. Без дори да го осъзнава. Вече подписахме да отворим още три заведения и това е само началото. Искам да видя „Айрън Фласк“ във всеки по-голям град в Щатите и в чужбина. И искам да го направя с Фанин до себе си.

Отварянето на вратата ме изтръгва от мислите ми. Без нито един човек вътре, имам безпрепятствена гледка точно напред, там, където стои Фанин. Облечена е с обикновена рокля, косата й се спуска по раменете й и на блясъка на свещите в помещението и светлината от улицата, процеждаща се през пода до прозорците на тавана, изглежда като ангел. Но аз я познавам по-добре. Тя е създадена само за грях.

Гледаме се един друг и за миг имам чувството, че ще си тръгне. Убеден съм, че го е обмисляла. Вместо това, пристъпва към бара. Високо вдигнала глава, с изпънати рамене. Да я наблюдавам как върви към мен е като любовна игра. Пенисът ми се втвърдява с всяко потракване на блестящите й обувки, онези същите, които носеше първия път, когато правихме любов. Стигайки до мен, хвърля малката си дамска чанта върху барплота.

— Къде са всички останали, Джаспър? — Гласът й е хладен. Но погледът й не е. Очите й имат онзи замъглен, сексапилен нюанс на виолетовото, който харесвам най-много.

— Знаеш ли, първия път, когато те видях, разбрах, че ще си много важна за мен. Нямаше начин, жена, чийто очи имат цвета на дома ми, цвета на предците ми, да не е. Това, че дойде тук онази вечер, Фанин, беше съдба. С твоите очи с цвят на магарешки бодил. И си беше чист късмет, че ми позволи да се преструвам на твое гадже. — Отмятам косата от рамото й, искайки барплота да не ни разделя, за да мога да я придърпам в ръцете си, но също така знам, че имам да й казвам прекалено много неща, за да действам прибързано.

— Беше си помислил, че съм с контактни лещи. — Хладината е намаляла. Има някакъв напредък.

— Aye! Но ми отне само минута, за да разбера, че не си, както и не ми отне много време, за да науча какво означават различните им нюанси.

Тя си поема дълбоко дъх, без да сваля очи от мен, все едно ме измерва с поглед. Все едно се опитва да реши дали може да ми вярва, дали съм искрен, или не. Не мога да я виня за това. Посочвам й стола, до който е застанала, надявайки се, че ще приеме поканата ми. Когато го прави, самият аз въздишам дълбоко.

Поставям пред нея дървения поднос, с трите чаши, настанени в гнездата и които напълних, докато я чаках.

— Отдавна чаках да ги отворя тези. Най-накрая са готови. Това вече го пробва онази първа вечер.

Подавам й чашата и широко се усмихвам, щом я взема, като внимава да не докосва пръстите ми, когато го прави. Отпива една глътка и леко се усмихва.

— Айла.

— Aye! Домът ми. — Докато ме наблюдава, отпивам една глътка, като устните ми отново са върху мястото, където бяха нейните преди малко. Оставям чашата настрана и вземам другата.

— Това е малко по-сложно. Намек за магарешки бодил, както при всички други уискита, но също и мед, хвойна, бял дъб. Има необуздан вкус. Това е новият ми любим вкус. — Този път, когато й подавам чашата, правя така, че пръстите ми леко да се докоснат до нейните. Ноздрите й се разширяват, а очите й проблясват и мога да забележа усилието, което полага, за да потисне реакцията си. Гледам я, докато опитва от уискито, очите й остават скрити от мен, докато вдъхва уханията.

— Ммм! — Звукът се откъсва от розовите й устни и аз изпитвам желание да положа моите върху тях и да го уловя. Да стана причината, поради която издава такъв изпълнен с доволство звук. Импулсът да я повлека през бара нагоре към апартамента ми, става все по-голям с всеки изминал миг.

— Харесва ли ти? — Знам, че й харесва, просто искам да го каже на глас.

— Идеално е. Много ми харесва.

— Aye! Съгласен съм. — Вземам чашата и отпивам. Гледам я, докато ме наблюдава, без вече да се преструва, че не изпитва нищо. — Това се нарича… Фанин.

Очите й се разширяват, удивена е.

— К-какво?

— Ще го нарека Фанин.

— Джаспър. — Без да казва нищо повече, тя изпухтява и леко въздиша, после прокарва пръст по ръба на третата чаша. — Как се казва това? — В гласа й вече я няма хладината от преди малко. Вдига чашата до устните си и чака.

— Mo Chridhe^[1] — Не обръщам внимание на озадачения й поглед. Побутвам с пръст дъното на чашата, окуражавайки я да отпие.

След като отпива, ми подава чашата. Пръстите ни леко се докосват. Бавно се разделят.

— Какво означава?

— Първо ми кажи какъв вкус има?

Фанин накланя главата си настрани, наблюдава ме, а върху лицето й се изписва замислено изражение.

— Има вкус все едно е комбинация от другите две. Усещам сладки, солени и флорални нотки. Мед.

Ъгълчетата на устата ми се извиват в усмивка.

— Добро момиче. Ставаш все по-добра в това.

Тя се усмихва, преди да успее да се спре.

— Е, какво означава Mo Chridhe?

Посочвам я с пръст и леко се присмивам на осакатеното келтско произношение.

— Трябва да поработим върху това. — Плъзвам подноса с чашите с уиски настрана и вземам дланите й в своите. Отначало те са сковани, но не позволявам на това да ме тревожи. Масажирам с пръсти меката кожа върху кокалчетата й. — Mo Chridhe — повтарям аз с правилното шотландско произношение, — означава „сърце мое“. И имаш право, последното уиски е комбинация от другите две. — Повдигам ръцете й до устните си и нежно ги целувам. — Айла и ти сте mo chridhe, моето сърце. Последните няколко дни ми отвориха очите. Осъзнах, че всичко това — с жест показвам бара, — означава толкова много за мен само заради теб. Айла и любовта ми към уискито ме доведоха на това място, а след това то доведе теб тук. Ти отдели толкова време, вложи толкова енергия и любов, за да го направиш успешно, колкото и аз. — Фанин остава безмълвна, но емоциите, които виждам, че се изписват върху лицето й и танцуват в очите й, ми казват много повече, отколкото биха го направили думите й.

Пускам дланите й и заобикалям барплота, а плисетата на шотландската ми пола се удрят в коленете ми. Очите на Фанин едва не изскачат от орбитите си, докато ме оглежда от главата до петите. Погледът й се плъзга надолу по мен, прескача бялата риза, която не е точно традиционна, минава през всеки детайл на карето в морскосиньо и зелено, кожената кесия, която е провесена точно върху пениса ми. Благодарен съм, че е там, защото този проклет оглед, който ми прави ми действа възбуждащо. Накрая стига до белите чорапи и още един нетрадиционен щрих — ботушите ми. Износени и вързани с връзки, те са детайлът, който завършва цялата картина в стил „Ню Йорк среща Шотландия“. Очите й се връщат обратно върху лицето ми, сочната й долна устна е хваната между зъбите й, очите й блестят палаво и възбудено, бузите и лицето й са зачервени. Виждам всичко това. Както и онази бегла тревога и страх. Не й оставям време да се поддаде на страха си. Пристъпвам още по-близо:

— Прецаках всичко. Нараних те, точно когато това беше последното нещо, което исках да направя.

Усмивката й изчезва, навежда глава и се взира в здраво стиснатите в скута й ръце. Нежно повдигам брадичката й, галейки с палеца си меката кожа върху челюстта й.

— Държах се като пълен задник, защото се страхувах да не бъда наранен отново. Това не беше честно спрямо теб. Обещавам ти никога повече да не поставям моите чувства пред твоите.

— Разбирам защо направи това, което стори, Джаспър, и ти прощавам.

— Настина ли? — прекъсвам я, хванат напълно неподготвен.

— Да. Но няма да го забравя. И точно сега, това е нещото, което ме кара да отстъпя малко назад. Да искам нещата да се случват по-бавно.

— Не — отново я прекъсвам. Една дума, казана със силен акцент.

— Извинявай? „Не“ ли каза току-що?

— Aye! — Неспособен да понеса още една секунда да съм далече от нея, пристъпвам в личното й пространство, заставам колкото се може по-близо до нея, но без да се налага да разтварям краката й и да се настанявам между тях. — Казах „не“. И наистина го мисля. Няма да има предпазливи стъпки и бавно опознаване. Само за месец ти се превърна в най-важния човек в живота ми. Мисля си за този бар и в същото време си мисля за теб. Вкусвам те в уискито си и те виждам във всяка една от мечтите си. — Поклащам глава. — Не. Искам да прекарвам дните си с теб, а нощите да те карам да забравяш всичко останало. — Шотландската упоритост опасно надига глава. — Искам да ти разкажа една кратка история за мъж, наречен Шон Уилям Джеймс, който срещнал момиче на име Анис. Това бил първият му ден в университета и той се блъснал в нея. Толкова силно, че тя паднала. Както и той. Помогнал й да стане от земята и й казал, че един ден ще се ожени за нея. Дори не знаел името й. Две седмици по-късно й дал своето. — С пръсти, които треперят повече отколкото ми се иска, приглаждам косата й назад от лицето й. — Винаги съм си мислел, че са били луди. Че любовта не се случва просто така. Но сега разбирам. Както ти казах преди, в деня, в който срещнах жената с очи с цвят на магарешки бодил, го разбрах. Мисля, че и ти също го разбра. — Отнема ми секунда да изтрия сълзите, които започват да капят. — Обичам те, Фанин. Ти си моят дом, моето сърце. А това съм аз, който те прелъстява с уиски и шотландска пола. Повече не мога да ти позволявам да го наричаш плисирана пола. Никога няма да ми позволят да се върна в Шотландия — шегувам се аз.

Кара ме да отстъпя една крачка назад, когато се хвърля върху мен, увива ръце около врата ми и заравя лицето си в него. Ръцете ми галят гърба й, докато я държа толкова плътно до себе си, колкото е възможно, без да я нараня. Фанин се отдръпва назад, подсмърчайки, и ми се усмихва през сълзи, преди да ме целуне силно, а вкусът на сълзите й и уискито се смесват върху езиците ни. Плъзгам ръка в косата й и обхващам главата й, но я оставям тя да контролира целувката ни. Фанин прокарва пръсти по мустаците и устните ми, после по брадата ми.

— Ти си едно откачено копеле, знаеш ли? — Подсмихва се леко. — Извадил си тежката артилерия. — Свенливо свежда ресници. — И като говорим за оръжия, винаги съм се чудила какво наистина носят шотландците под своите поли.

Издавайки звук, който е полусмях, полустон, се обръщам към стълбите и поемам към апартамента ми.

— Така ли?

— Ъхъ.

— Тогава нека те заведа горе да ти покажа.

— Както го правят джентълмените? — подкача ме тя и гледайки ме с надежда.

— Както го правят зверовете — отговарям аз, вече качвайки се по стълбите с Фани, обвила се около мен.

В очите й проблясват пурпурни огньове.

— Липсваше ми брадата ти, а и можеш да не събличаш полата.

— Aye! А ти можеш да не си сваляш обувките.

В момента, в който минаваме през вратата, я затварям с ритник и се отправям директно към спалнята и леглото. Фанин въздиша с устни, опрени във врата ми.

— Mo chridhe.

Думите, казани на келтски, бяха точно навреме. Гризва ме по меката плът, която целуваше до преди малко.

— Моят шотландец, говорещ мръсотии. Винаги съм знаела, че ще използваш уискито и плисираната си… шотландската си пола срещу мен.

Поглеждам надолу към легналата върху леглото ми Фанин с къдрици разпилени по възглавницата ми, усмихвам се широко и прошепвам:

— Аз също.