Манди Бек
Опиянени (18)

Глава осемнадесета
Джаспър

Не е точно това начинът, по който исках да съобщя новината на Фанин, но този задник Кафърти настояваше и настояваше, докато не издържах. Опитах да й се обадя преди срещата и да й обясня, защото не исках да е в неведение. В стаята цари пълна тишина. Зашеметени са. Единственият човек, за когото ме е грижа как ще реагира, е красивата жена, която седи до мен, чието лице е бяло като платно, а гърбът й е изправен като струна.

— Фанин.

Не ми позволява да кажа и дума повече, избутва ръката ми от крака си и се обръща към Ноа.

— Може ли да ме извиниш? Смятам, че ще се справите с останалата част и без мен, нали?

Явно братовчед й се е съгласил, не знам дали е така, тъй като не свалям очи от нея. Когато се изправя, за да си тръгне, аз също ставам. Тя напълно ме пренебрегва, когато, с високо вдигната глава, заобикаля конферентната маса и се отправя към вратата. Отнема ми един миг преди да погледна към Тео, който кимва с разбиране. Без да поглеждам никого в стаята, тръгвам след Фанин, чийто дълги крака бързо я отнасят през коридора към кабинета й. Не си правя труда да извикам след нея. Няма да има никакъв смисъл. Единствената ми надежда е, че когато останем насаме, ще ми даде възможност да й обясня.

Джейд седи до бюрото си пред стаята на Фанин, а на лицето й се изписва учудване, когато шефката й минава покрай нея. Секретарката се надига, когато й махвам да си седне отново.

— Задръж разговорите й, моля. — Казвам го тихо, но явно не достатъчно тихо.

— Ти не си шефът тук, а и аз нямам какво да ти кажа, по дяволите — отсича Фанин, а гневът в гласа й е подсилен от трясването на вратата.

Успокоен, че не я заключва, влизам и я затварям след себе си. Фанин крачи пред прозореца, а целият Манхатън се простира под нея. Искам да й дам време да е ядосана. Предадох я точно както и другите мъже в живота й. Бях бесен на Адам, на баща й, дори на Ноа, за това, че не са били мъжете, от които е имала нужда. За това, че не са я поставяли на първо място; а ето ме тук и мен сега, не по-добър от всички тях. Разликата между тях и мен е, че аз ще се боря за нея. Защото тяхната загуба, е моята печалба. Защото според мен, тя си заслужава.

— Фанин, знам, че си ми ядосана и имаш пълното право да си. — Това е всичко, което мога да кажа, преди тя да се нахвърли срещу ми. От очите й искрят пламъци, бузите й са почервенели от ярост.

— Колко изключително великодушно от твоя страна да ми позволиш да съм ядосана, Джаспър. Не ми трябва разрешението ти, точно както нямам нужда да слушам повече от скапаните ти лъжи. — Тя поставя дланите си върху бюрото, това, под което бях едва онзи ден, когато й доставих необуздано удоволствие. — Ти ме излъга. Остави ме да повярвам, че си барман — оскърбено казва тя. — Толкова ли лошо мнение имаш за мен, че си помисли, че ме интересува какъв си? Толкова ли съм повърхностна? — Едва ли знае колко ме беше страх, но поради съвсем различни причини от тези, които на нея й минават през главата.

— Фанин, не ти казах, защото исках да ме желаеш заради мен самият. Да искаш да бъдеш с бармана, а не с милиардера.

Тя се изправя и мога да видя, че се готви за нещо повече от битка. Правя крачка напред и протягам ръка към нея, не че очаквам да я поеме — просто искам да ме изслуша:

— В Шотландия имах приятелка, която работеше в офиса като секретарка на майка ми. Веднага щом родителите ми се оттеглиха и ми предадоха компанията, Лорна започна непрекъснато да говори за сватба и бебета. — Тръсвам глава при този спомен. — Никога не го бяхме обсъждали. Но тя каза на майка ми, че много скоро ще се женим, карайки както нея, така и баща ми, да се радват, че ще имат дъщеря. Баща ми си мислеше, че най-накрая ще има внук, който да обича и глези. В началото си мислех, че това е нещо естествено, следващата стъпка във връзката ни. Но с течение на времето разбрах, че не е това, което исках. Че тя не е тази, която исках. Но дотогава вече беше убедила всички. Нямаше значение колко пъти казвах на Лорна, че не изпитвам нищо към нея. Че няма да се оженя за нея. Тя просто продължаваше да си измисля истории. Дори стигна до там, да помоли майка ми да отиде с нея да си избере булчинска рокля. — Фанин стои зад бюрото си, безмълвна, намусена, с кръстосани ръце, но поне ме слуша. Приемам това като добър знак и продължавам: — Дочух я един ден да разказва на една нейна приятелка, че е спряла противозачатъчните, тъй като това бил единственият начин, по който можела да получи част от дестилерията. Точно тогава осъзнах, че тя не е луда по мен — беше луда по това, което можеше да вземе от мен. От семейството ми. Същият ден си опаковах багажа и дойдох тук. Управлявам бизнеса и присъствам на срещите на борда на директорите от тук. Майка ми си мисли, че сме се скарали лошо, и дори задържа Лорна в компанията. Всъщност, тя е тази, с която е говорил Адам. — Не мога да не забележа иронията в ситуацията. — Сърце не ми даде да нараня майка си, като й кажа, че жената, която мисли, че ще й стане снаха, се интересува само от парите, които може да й подсигури семейството ни, не любовта ни. — Като правя всичко възможно да я гледам в очите, въпреки че в момента в тях се чете само омраза, продължавам: — Никога не съм те лъгал за чувствата, които изпитвам към теб, Фанин. Всички емоции, които изпита, докато бяхме заедно, бяха истински. Това, което изживя в леглото ми, тук, в тази стая, на сватбата. Обвита около мен. Това беше най-истинското нещо, което някога съм изпитвал в живота си. Само исках да ме желаеш! — завършвам съвсем искрено.

— Ти? — избухва Фанин. — Та аз дори не знам кой си ти! И защо? Защото не си ми вярвал достатъчно, за да ми го кажеш.

— Харесвах те прекалено много, по дяволите! — Не мога да си наложа да не викам. Вбесен, че не мога да я накарам да разбере. — Крих го от теб, защото те харесвах прекалено много. Харесвах себе си, когато бях с теб. Не се налагаше да се чудя дали си с мен заради парите ми или заради начина, по който те карах да се чувстваш. Знаеш ли какво е да се съмняваш във всекиго около себе си? Това е дяволски гадно, Фанин. Караше ме да отблъсквам всяка една жена от себе си. Без да давам шанс на никоя да се доближи до мен, освен до леглото ми. Докато не срещнах теб. Теб допуснах не само в леглото си, но и в сърцето си.

— Като ме излъга. Остави ме да видя само онова, което мислеше, че заслужавам да видя. Всичко останало е било лъжа. Няма да позволя да ме лъжат повече. Няма да позволя да ме карат да приличам на глупачка, а ти направи точно това. Направи ме на глупачка. Отново. Благодаря ти, за което. Да бъда унижена веднъж от мъж, с когото работя, явно не ми е било достатъчно. — Права е. Никога не съм искал да стигаме толкова далеч и определено никога не съм искал да я наранявам.

— Толкова съжалявам, скъпа…

С напълно безизразен глас, който изобщо не прилича на нейния, тя ме прекъсва:

— Да, аз също. Сбогом, Джаспър. — Фанин се обръща с гръб към мен, а обречеността на ситуацията се забива като нож в сърцето ми. Преди да успея да кажа каквото и да било още, да падна на колене и да й се моля, вратата се отваря и Ноа влиза, без да чука. Вероятно ни е чул да крещим.

— Всичко ли е наред тук?

— Всичко е наред, Ноа. Господин Джеймс точно си тръгваше.

— По дяволите, Фанин. Няма да си тръгна, докато не ми потвърдиш, че си разбрала, защо не съм ти казал. — Правя стъпка напред и поставям ръце върху бюрото й, точно по същия начин, както направи тя преди малко. — Луд съм по теб. Трябва да го разбереш. — Не ме интересува, че братовчед й стои до мен и ме чува, как се моля на упоритата жена пред себе си.

— Всичко, което виждам, е мъж, който е разстроен, защото са го хванали в лъжа. Всичко, което знам, е, че това е било само игра за теб. Горкият, скучаещ, самотен Джаспър.

— Не съм бил самотен и не съм скучал, Фанин. Никога не е било заради това.

— Извини ме, ако не ти вярвам. — Погледът й минава покрай мен и се спира на Ноа. — Ти ли ще извикаш охраната, или аз да го направя? — От всяка сричка се сипят парченца лед. Никога не бях изпитвал гняв като нейния. Дори и когато разбрах за плановете на Лорна. Никога не бях изпитвал такава загуба. Няма нищо, което мога да кажа или направя в този момент, за да стигна до нея. Но тя е луда, ако си мисли, че толкова лесно ще се откажа от нея.

— Добре, скъпа. Тръгвам си. Но дори и за секунда не си мисли, че сме приключили. Не си познала, ако допускаш, че ще се предам толкова лесно. — Без да изчакам отговора й, който съм убеден, че не искам да чувам, излизам от кабинета й, а изражението ми е като на градоносен облак и е ясно предупреждение към всеки, който би се опитал да говори с мен.

Тео ме чака до асансьора с ръце в джобовете. Знае, че не трябва да казва и дума за отвратителната бъркотия, която бях предизвикал.

След като вече сме в асансьора, той проговаря:

— Няма да кажа, че те предупредих.

— Много умно от твоя страна.

— Обаче! Ще кажа, че тя не е Лорна. Фанин по нищо не прилича и не би могла да прилича на нея. Вече го знаеш, сам го каза. Така че, предполагам, въпросът сега е какво ще направиш, за да оправиш цялата тази каша, която забърка?

Ако не беше най-добрият ми приятел, най-вероятно щях да го хвърля в стъклената стена зад нас. Нямам сили да споря с него. Напълно е прав. Знаех го. И въпреки това, се оставих да повярвам, че да скрия истината от нея, беше най-доброто нещо. Че няма да рикошира върху мен. Аз обърках нещата и сега си плащам за това.

— Ще й дам малко време да ми бъде ядосана. Има право на това. След това ще я прелъстя — заявявам категорично.

— С уиски и шотландска пола?

Ако се налага, така да бъде!

— Aye! С уиски и шотландска пола!