Астрид Линдгрен
Лота се мести от къщи (4)

Лота си има нова къща

После Лота и леля Берг се запътиха заедно към килера за вехтории. Леля Берг поклати глава, като видя купчината стари мебели и разни други непотребни дреболии.

— И дума да не става, Лота, не можеш да живееш сред тази бъркотия!

— Разбира се, че мога — каза Лота. — Тук е чудесно. А освен това е топличко и приятно.

— Малко прекалено топличко и приятно — рече леля Берг и отвори таванското прозорче, за да влезе чист въздух.

Лота мигом припна към прозорчето и протегна глава навън.

— Я виж ти, оттук се вижда къщата на Ниманови — учуди се тя.

— Да — отвърна леля Берг. — Те имат много хубава къща и много хубава градина.

Лота изплези език към жълтата къща, където живееха Ниманови.

— Аз обаче никога повече няма да живея там, никога, защото отсега нататък, до края на живота си, ще живея тук.

На прозореца имаше закачено перде на червени карета.

— Ето че си имам вече и завеси — каза Лота доволно и поглади с ръка пердето. — Сега остава само да се обзаведа с мебели.

— Сама ли смяташ да се справиш с всичко, или искаш да ти помогна? — попита леля Берг.

— Можеш мъничко да ми помогнеш — отговори Лота, — но искам сама да си избера мебелите.

— Тогава започвай да избираш — каза леля Берг.

Лота се вгледа в леля Берг и запримигва насреща й. Това бе много по-забавно, отколкото си го бе представяла, и беше наистина глупаво, че не си бе тръгнала от къщи много по-рано.

— Искам онзи скрин — рече Лота и посочи с пръст към един малък бял скрин.

— Добре, ще го имаш — отвърна леля Берг.

— Червената маса също — добави Лота.

— Ще имаш и нея — увери я леля Берг.

— Ще ми трябват и няколко стола — продължи да изрежда Лота. — Има ли тук столове?

— Да, малко поизпочупени… — отговори леля Берг.

— Няма нищо — каза Лота. — Какво ли ще ми трябва още?

— Може би легло?

— А тук има ли легло? — попита Лота.

— Иска ли питане! Зад сандъците има детско креватче и едно истинско легло за кукли. Дъщеря ми спеше в него като малка.

— В леглото за кукли? — учуди се Лота.

— Не, в детското креватче естествено — усмихна се леля Берг.

— И аз бих могла да спя сега в него — рече Лота. — А Мечо ще спи в леглото за кукли. Тогава няма да се налага да се бутаме един друг в моето креватче. А има ли постелки и завивки?

— Да, има дюшек и няколко възглавници, а може би ще се намери и одеяло — отвърна леля Берг. — Чаршафи обаче със сигурност няма.

— Чаршафи! Не ми и трябват — каза Лота. — Хайде сега да преместим мебелите.

Леля Берг най-покорно започна да мести мебелите и помогна на Лота да си подреди една мъничка стая.

Масата и столовете тя постави до прозореца, скрина — до едната стена, детското креватче — до другата, а до креватчето сложи леглото за кукли.

— Истинска стая — рече Лота.

Леля Берг изнамери отнякъде и един стар закърпен килим. Постла го на пода и така подреденото кътче заприлича още повече на стая. После тя закачи над скрина едно кръгло, зацапано от мухи огледало, а над креватчето на Лота — картина, на която бе нарисувана Червената шапчица заедно с Кумчо Вълчо. Лота много хареса картината.

— Без картина не може — каза тя. — Иначе не е никаква истинска къща.

Лота често казваше, че като пораснела голяма, искала да има мазоли по ръцете — като леля Берг, и къща — като мама. А сега оглеждаше доволно малката си стая и примигваше срещу леля Берг.

— Вече си имам къща — заяви тя.

— Така е, но с мазолите не е нужно да бързаш толкова много — рече леля Берг.

— Да, да — съгласи се Лота.

После кихна три пъти поред.

— Тук има много прах — каза леля Берг. — Затова кихаш.

— Няма нищо — отвърна Лота. — Аз мога да бърша прах. А има ли парцал?

— Виж в скрина — предложи леля Берг.

Лота издърпа най-горното чекмедже.

— Боже мили! — възкликна тя. — Тук има сервиз за кукли.

Леля Берг също хвърли поглед в чекмеджето.

— Да, права си, старият сервиз за кукли! Бях го забравила.

— Какъв късмет, че го намерих — каза Лота.

Тя извади сервиза и го сложи на масата. Той беше бял, със сини цветчета. В него имаше чаши, чинии, табличка за сервиране, кана за кафе, захарница и малка каничка за сметана. Лота заподскача от радост.

— Ако Мия-Мария види това, направо ще се побърка — извика тя.

— Не мога да си го представя — отвърна леля Берг. — Я виж дали в някое от другите чекмеджета няма парцал.

Лота издърпа следващото чекмедже, но в него нямаше парцал. Там имаше една огромна кукла със сини очи и черна коса.

— О! — възкликна Лота. — О, не…

— Това е Виола Линея — каза леля Берг.

— Така ли се нарича? — попита Лота. — Прекрасна е… Виола Линея! Да, но тогава Мечо няма да може да спи в леглото за кукли, защото в него ще трябва да спи Виола Линея… Нали мога да я взема?

— Да, ако бъдеш внимателна с нея — отговори леля Берг. — И, разбира се, тя ще спи в собственото си легло. Мечо ще трябва да й отстъпи мястото.

— Той и без това от всичко най-много обича да спи при мен — кимна Лота.

— Погледни и в най-долното чекмедже — рече леля Берг. — Там сигурно ще намериш цял куп дрешки за Виола Линея. Още си спомням, че непрестанно шиех рокли за тази кукла.

Лота бързо издърпа най-долното чекмедже, а там имаше цяла дузина рокли и жилетчици, пелеринки и шапчици, камизолки и нощнички за Виола Линея.

— Ако Мия-Мария види това, направо ще се побърка — каза Лота отново.

Тя извади набързо всички дрешки от чекмеджето, подреди ги на пода и се зае с обличането на Виола Линея. Междувременно леля Берг бе намерила една стара скъсана кърпа, която Лота можеше да ползва за бърсане на прах.

— Прахта мога да избърша и по-късно. Сега трябва да помисля коя рокля ще й стои най-добре.

На Лота не й бе лесно да вземе решение, защото имаше цял куп разноцветни рокли — червени, сини, бели, жълти, на карета, на райета, на точки и на цветчета.

— Най-хубава е бялата рокля с бордюра — реши Лота накрая, — нея тя ще облича само в неделя.

— Имаш право — съгласи се леля Берг. — Не бива да я носи всеки ден.

После леля Берг потупа Лота по бузката и каза:

— Е, тук вече всичко е наред. Сега мога да си отида вкъщи.

Лота кимна:

— Добре. Ако видиш Ниманови, поздрави ги от мен и им кажи, че сега живея в моя собствена къща и никога вече няма да се прибера у дома.

— Ще им кажа — обеща леля Берг и си тръгна. Ала едва бе слязла по стълбите, когато Лота викна след нея:

— Лельо Берг, ще ми трябва и нещо за ядене!

— Да, естествено — отвърна леля Берг.

— Нали мога да разчитам на теб? — попита Лота.

— Да, но ще трябва да идваш сама да си взимаш яденето — отговори леля Берг. — Вече нямам достатъчно сили да се качвам и слизам по стълбите.

В същия миг погледът на Лота попадна върху закачена на кука кошница, която висеше от тавана, и тя извика:

— Знаеш ли какво, лельо Берг, хрумна ми една великолепна идея.

На Лота й бе дошло наум да върже кошницата с едно дълго въже и така да я спуска през прозореца. А леля Берг да слага яденето в нея.

— После аз само ще я издърпвам и — хоп! — яденето ще бъде горе — обясни Лота.

— Много си умна — каза леля Берг.

И каквато си бе добросърдечна, тя се запъти към къщи, за да донесе на Лота нещо за ядене. Като се върна, Лота вече бе спуснала кошницата и чакаше на прозореца.

— Хайде сега — хоп! — и яденето ще е горе! — подвикна леля Берг.

— Не ми казвай какво има вътре! — извика в отговор Лота. — Сама искам да видя.

Тя издърпа кошницата горе, а в нея намери бутилка лимонада и две сламки, една голяма палачинка, увита в салфетка, и пълна купичка с конфитюр.

— По-хубаво е, отколкото при Ниманови — каза Лота. — Довиждане, лельо Берг. И много ти благодаря!

После леля Берг си отиде.

Лота сложи палачинката на масата и я намаза обилно с конфитюр. Сетне я сви на руло, хвана я с две ръце и започна лакомо да яде.

Между хапките отпиваше с едната сламка по глътка лимонада.

— Невероятно лесно — рече тя. — И няма чинии за миене. А всички казват, че било много трудно да се справяш с едно домакинство.

Според Лота това не бе никак трудно. Да си има своя къща за нея бе само забавно.

Като изяде палачинката, тя си изтри устата и ръцете с кърпата за бърсане на прах.

После избърса прахта от мебелите си — от масата, скрина, столовете, креватчето, леглото на куклата, огледалото и от картината на Червената шапчица и Кумчо Вълчо.

Накрая приготви леглото за Виола Линея и детското креватче за себе си и Мечо.

Бе истински щастлива и през цялото време си тананикаше една песничка, чийто текст знаеше:

Връщам се в къщичката си мъничка,

където нощем съм съвсем самичка,

седя си под блясъка на голата крушка,

имам си котенце, ала никой друг за дружка.