Астрид Линдгрен
Лота се мести от къщи

Всички са лоши към Лота

Лота, която живееше на улица „Тряскаджийска“, беше станала тъкмо на пет години, когато една сутрин се събуди в лошо настроение. Бе сънувала нещо, на което се ядосваше, а тя си мислеше, че всичко, което човек сънува, е истина, малката глупавичка Лота.

Затова бе и сърдита.

— Набиха Мечо! — избухна недоволно тя, когато мама влезе в стаята, за да види защо сутринта в осем Лота е още в леглото и силно плаче.

— Кой наби Мечо? — попита мама.

— Юнас и Мия-Мария! — извика през сълзи Лота.

— Мила Лота, това е било само насън — каза мама. — Юнас и Мия-Мария отидоха на училище. Не са имали време да набият твоя Мечо.

— Сигурна съм, че са го направили, дори и да са нямали време — не спираше да плаче Лота и галеше бедния Мечо.

Мечето на Лота бе всъщност дебело прасенце от светлорозов плат, ушито от мама и подарено на Лота по случай нейния трети рожден ден. Тогава Мечо беше чист и розов, и красив, а сега бе изпоцапан и приличаше на истинско прасенце. За Лота обаче той бе мече и затова трябваше да се нарича Мечо, макар че Юнас обичаше да казва:

— Ха-ха-ха, това не е мече, това е прасе!

— Глупчо — отвръщаше Лота, — той си е мече!

— Самозалъгваш се — казваше Юнас. — А как мислиш, полярна мечка ли е, или обикновена?

— Той е едно малко прасешко мече! — отвръщаше Лота. — Просто трябва да си го представиш!

Лота много обичаше своето прасенце-мече. Беше му позволила да спи нощем в леглото й и непрестанно му бърбореше, когато Юнас и Мия-Мария не бяха наблизо, за да я чуят.

Ала сега Мечо лежеше върху възглавницата и бе тъжен, защото Юнас и Мия-Мария го бяха набили, както си мислеше Лота. А тя ронеше сълзи, галеше Мечо и му шепнеше:

— Бедният ми Мечо, хубавичко ще ги натупам аз тях — и Юнас, и Мия-Мария. Обещавам, че ще го направя!

Юнас, Мия-Мария и Лота, заедно с мама и татко, живееха в една жълта къща на улица „Тряскаджийска“. Юнас и Мия-Мария ходеха всеки ден на училище, а татко отиваше на работа. У дома оставаха само Лота и мама.

— Истинско щастие е, че си имам моята малка Лота — казваше винаги мама. — Иначе щях да си стоя тук по цял ден сама.

— Да, истинско щастие е, че ме имаш — отвръщаше Лота. — Иначе можеше да обидиш някого.

Ала сега тя не изрече тези думи, не и тази сутрин, когато бе сърдита. Не каза нищо, а само си седеше в леглото и се цупеше с обидена физиономия.

После, когато стана време да се облича, мама й донесе белия пуловер, който баба бе оплела за нея.

— Не искам този пуловер — каза Лота. — Той жули и боцка.

— Сигурна съм, че не жули и не боцка — каза мама. — Пипни го само и ще се увериш, че е мек и пухкав.

— Не, той жули и боцка — отвърна Лота, без дори да го докосне. — Искам да си облека мекичката рокля.

Лота имаше една светлосиня кадифена рокля, която бе най-хубава от всичките й рокли. „Мекичката рокля“ — така я наричаше тя. Сега искаше да облече тъкмо нея, но днес бе четвъртък — обикновен делничен ден.

— Кадифената рокля ще можеш да облечеш в неделя — каза мама. — Днес ще сложиш този пуловер.

— Тогава предпочитам да ходя гола — отвърна Лота.

— Добре, щом така искаш — каза мама и слезе долу в кухнята.

Лота остана да седи горе в детската стая, сърдита и гола, е, естествено не съвсем гола. Бе по ризка и гащички и с чорапи на краката.

— Днес ще ходя гола — каза Лота на Мечо. Сега той бе единственият, с когото можеше да разговаря.

— Лота, нали ще слезеш веднага в кухнята да си изпиеш какаото? — извика мама долу от стълбите.

— Самозалъгваш се — измърмори Лота, седнала на ръба на леглото.

— Отговори, Лота! — извика отново мама. — Ще пиеш ли какао, или не?

Сега вече Лота бе предоволна. Мама можеше да си пита колкото си ще дали Лота ще пие какао, или не. Тя нямаше никакво намерение да й отговаря, пък и според нея бе много забавно да не се обажда, когато мама я вика. Коремчето й обаче къркореше вече от глад, а и много обичаше да пие какао, затова, след като изчака още малко, взе Мечо и тръгна надолу по стълбите. Заслиза много бавно, като на всяко стъпало поспираше за миг.

Мама не биваше да е съвсем сигурна: може би щеше да пие какао, а може би — не.

— Ще видя какво ще правя — каза Лота на Мечо.

После влезе в кухнята.

— Я виж ти, това била Лота! — рече мама.

Лота спря до вратата, като продължаваше да се цупи, за да не си помисли мама, че вече се е отсърдила. Всяка сутрин мама и Лота закусваха в кухнята заедно. И сега, както винаги, там бе уютно и приятно. Слънцето грееше през прозореца и на масата бе синята чаша на Лота, пълна до ръбчето с какао, а до нея имаше филийка с масло и сирене.

Обикновено Лота не спираше да бърбори, но днес не изрече нито дума. Мама седеше на масата, пиеше кафе и четеше вестник и също не казваше нищо. Накрая Лота проговори:

— Мога да пийна глътка какао, ако е задължително.

— Не, не е задължително — каза мама. — Преди всичко трябва да се облечеш!

До този момент Лота бе само сърдита, сега обаче истински се ядоса. О, колко лоша бе мама! Не й позволяваше да облече никоя рокля, само някакъв си омразен пуловер, който жулеше и бодеше, а сега не й даваше и да яде! О, колко лоша бе мама!

— Ти си лоша! — извика Лота и тупна с крак по пода.

— Достатъчно, Лота — каза мама. — Качи се горе в стаята си и остани там, докато решиш отново да бъдеш послушна!

Тогава Лота заплака така силно, че можеше да се чуе дори в съседната къща на леля Берг. Изхвръкна от кухнята и изкачи тичешком стълбите към детската стая, като не спираше да плаче с висок глас и да вдига шум до бога, така че леля Берг от съседната къща поклати глава и каза:

— Лотичка сигурно я боли коремчето!

Лота обаче изобщо не я болеше корем, тя бе просто недоволна и сърдита.

Едва сдържаше гнева си, когато погледът й попадна върху белия пуловер. Бе преметнат върху един стол и изглеждаше по-дращещ и боцкащ от всякога.

Лота ревна още по-силно и захвърли пуловера на земята. Ала в следващия миг притихна и се умълча. На пода, точно до пуловера, се намираше ножицата, която тя винаги ползваше, когато шиеше дрешки на куклите.

Съвсем предпазливо Лота взе ножицата и направи една огромна дупка на пуловера.

— Така ти се пада — каза тя, — защото дращиш и боцкаш.

После промуши ръката си през дупката. Ах, колко голяма беше! И изглеждаше страшно как оттам, откъдето не би трябвало да се подава ръка, сега се подаваше цялата й ръка.

Лота се изплаши.

— Ще кажа, че едно куче го е направило — каза тя на Мечо.

Вдигна пуловера от земята и го огледа от всички страни. После взе пак ножицата и отряза единия ръкав.

— Ще кажа, че кучето го е разпокъсало целия — рече Лота.

Отново вдигна пуловера и го огледа внимателно. После посегна към ножицата и клъцна и втория ръкав.

— Аз обаче никога през живота си не съм срещала толкова зло куче — промърмори Лота.

И тогава съвсем се изплаши. Смачка пуловера на топка и го напъха в кошчето за хартиени отпадъци. Не искаше да го гледа повече.

В същия миг мама извика долу от стълбите:

— Лота, ще бъдеш ли вече послушна?

Тогава Лота тихичко заплака и каза:

— Не, няма!

После взе Мечо и го притисна до себе си.

— И на тях така им се пада — рече тя, — защото всички са лоши към мен.

Това не беше вярно и Лота го знаеше. Като разрежеш обаче с ножицата един пуловер и го похабиш напълно, ти трябва някой, върху когото да хвърлиш вината.

— Така е, всички са лоши към мен — каза Лота на Мечо. — Само заради това развалих пуловера.

Погледна към кошчето, в което бе захвърлена непотребната вече никому вещ.

— А освен това не го направих аз, ами го направи едно куче — заяви тя.

Лота си тръгва от къщи

Ето че дойде време мама да отиде на покупки. Ала преди това тя влезе в детската стая и каза:

— Хайде, Лота, бъди послушна и облечи пуловера. Тогава ще можеш да дойдеш с мен на покупки.

Да ходи с мама по магазините за Лота бе по-хубаво от всичко. Пуловерът, който трябваше да облече, обаче бе в кошчето за отпадъци, разрязан на парчета. Затова не бе никак чудно, че Лота започна отново да плаче, и то така, че се чу чак в къщата на леля Берг.

— Какво става с теб, Лота? — попита мама. — Нима искаш да се караме цял ден? Е, тогава ще трябва да отида на покупки сама.

После мама излезе.

Лота остана да седи на пода и плака с цяло гърло, докато й свършиха сълзите.

Тогава се умълча и се зае да размишлява.

„Сега ще трябва — казваше си тя — да стоя цял живот в детската стая само заради този омразен пуловер.“

Всички останали бяха на покупки, на училище, на работа или си имаха някое друго интересно занимание, а Лота трябваше да седи с Мечо на пода в детската стая съвсем сама, и то без дрехи.

— По-добре да си тръгнем от тази къща — каза тя на Мечо.

О, разбира се, че ако поискаш, можеш да си тръгнеш от къщата, в която живееш. Както бе постъпила Мая, помощничката на госпожа Ларсон.

„При Ларсонови, изглежда, не й хареса“ — бе казала мама.

— И на мен при Ниманови не ми харесва — рече Лота на Мечо.

Ниманови — това бяха мама, татко, Юнас, Мия-Мария и естествено — самата Лота.

— Всички те са лоши към мен — каза тя. — И заслужават да си отидем.

Лота реши веднага да си тръгне от къщи.

— Трябва да побързаме, докато не се е върнала мама — обясни на Мечо, — защото тогава вече няма да може.

Ала тя не искаше да си тръгне, без това да остане незабелязано. Мама трябваше да разбере и да плаче, че Лота вече я няма.

Затова Лота взе лист и молив и написа на мама бележка.

Юнас я беше учил да чете и пише с печатни букви. И сега, макар че не й беше лесно, Лота успя да се справи и върху листа се появи следното съобщение:

Утива си

виш в кошъ за одпадаци

Което трябваше да означава:

Отивам си, виж в коша за отпадъци.

— Тогава мама веднага ще разбере защо съм си тръгнала — каза тя.

След това взе Мечо и излезе от къщи. Така, както си беше — по ризка и гащички, обувки и чорапи.

Ала преди това се отби в кухнята и изпи какаото до дъно. После взе филийката с масло и сирене и я изяде в коридора.

Къде се мести Лота?

Както изглежда, ако поискаш, можеш да си тръгнеш от къщи; но трябва да знаеш къде ще се преместиш. Това обаче Лота не знаеше.

— Мога да попитам леля Берг дали ще ми позволи да живея при нея — каза тя.

После прехвърли Мечо през оградата, която разделяше градината на Ниманови от тази на леля Берг, и сама се покатери и прескочи от другата й страна.

Скоти, кучето на леля Берг, излая насреща й, като я видя, но Лота не се смути ни най-малко и не го удостои дори с поглед. Запъти се към къщата на леля Берг и влезе вътре.

— Добър ден — поздрави. — Може ли да живея тук?

— Добър ден, Лота — отвърна леля Берг. — Мислех, че живееш в отсрещната къща, при майка си и баща си!

— Да, но искам да се преместя — каза Лота. — При Ниманови не ми харесва.

— Аха, да, разбирам, значи искаш да се преместиш — рече леля Берг. — Не трябваше ли обаче да си облечеш още нещо отгоре?

— Ниманови не ми дават нищо — нито за ядене, нито за обличане — отвърна Лота.

А леля Берг плетеше пуловери, жилетки, шапки и ръкавици с един пръст и ги продаваше на хората, които не умееха сами да плетат. Сега тя бързо се запъти към скрина си, извади оттам един бял пуловер и помогна на Лота да го облече. Пуловерът бе малко големичък за Лота и й стоеше почти като рокличка.

— Харесва ли ти? — попита леля Берг.

— Чудесен е — отговори Лота. — Не жули и не боцка.

— Това е добре — каза леля Берг.

После Лота обгърна с поглед стаята.

— Къде ще сложим моето легло? — запита тя.

— Това вече е по-трудно за разрешение — рече леля Берг. — Знаеш ли, Лота, не мисля, че можеш да живееш при мен. Тук няма никакво място за още едно легло.

— Боже мили — възкликна Лота, — та нали все някъде ще трябва да живея!

Леля Берг се позамисли за миг, после каза:

— Според мен ти трябва да поживееш известно време самичка.

— Но аз нямам къща — отвърна Лота.

— Можеш да наемеш моя килер за вехтории — предложи леля Берг.

Отзад, в градината, имаше стара постройка, в която леля Берг държеше една косачка за трева, гребло, лопата, няколко чувала с картофи и още няколко с дърва за зимата. В горната част на постройката имаше таванско помещение. Там леля Берг бе оставила старите си мебели и някои непотребни дреболии.

— Само стари счупени вещи — казваше тя.

И затова наричаше тавана „килер за вехтории“.

Юнас, Мия-Мария и Лота се опитваха няколко пъти да се промъкнат в килера за вехтории на леля Берг само за да разгледат старите вещи вътре, но леля Берг ги откриваше всеки път и викаше през прозореца:

— Стойте, не ви позволявам да ходите там!

А сега казваше, че Лота можела да наеме килера за вехтории! И затова не бе никак чудно, че Лота се зарадва много на предложението й.

— Това е най-хубавото нещо, което съм чувала от много време насам — каза тя. — Може ли да се преместя там още сега?

— Най-напред ще трябва да поогледаме как изглежда вътре — отговори леля Берг.

Лота си има нова къща

После Лота и леля Берг се запътиха заедно към килера за вехтории. Леля Берг поклати глава, като видя купчината стари мебели и разни други непотребни дреболии.

— И дума да не става, Лота, не можеш да живееш сред тази бъркотия!

— Разбира се, че мога — каза Лота. — Тук е чудесно. А освен това е топличко и приятно.

— Малко прекалено топличко и приятно — рече леля Берг и отвори таванското прозорче, за да влезе чист въздух.

Лота мигом припна към прозорчето и протегна глава навън.

— Я виж ти, оттук се вижда къщата на Ниманови — учуди се тя.

— Да — отвърна леля Берг. — Те имат много хубава къща и много хубава градина.

Лота изплези език към жълтата къща, където живееха Ниманови.

— Аз обаче никога повече няма да живея там, никога, защото отсега нататък, до края на живота си, ще живея тук.

На прозореца имаше закачено перде на червени карета.

— Ето че си имам вече и завеси — каза Лота доволно и поглади с ръка пердето. — Сега остава само да се обзаведа с мебели.

— Сама ли смяташ да се справиш с всичко, или искаш да ти помогна? — попита леля Берг.

— Можеш мъничко да ми помогнеш — отговори Лота, — но искам сама да си избера мебелите.

— Тогава започвай да избираш — каза леля Берг.

Лота се вгледа в леля Берг и запримигва насреща й. Това бе много по-забавно, отколкото си го бе представяла, и беше наистина глупаво, че не си бе тръгнала от къщи много по-рано.

— Искам онзи скрин — рече Лота и посочи с пръст към един малък бял скрин.

— Добре, ще го имаш — отвърна леля Берг.

— Червената маса също — добави Лота.

— Ще имаш и нея — увери я леля Берг.

— Ще ми трябват и няколко стола — продължи да изрежда Лота. — Има ли тук столове?

— Да, малко поизпочупени… — отговори леля Берг.

— Няма нищо — каза Лота. — Какво ли ще ми трябва още?

— Може би легло?

— А тук има ли легло? — попита Лота.

— Иска ли питане! Зад сандъците има детско креватче и едно истинско легло за кукли. Дъщеря ми спеше в него като малка.

— В леглото за кукли? — учуди се Лота.

— Не, в детското креватче естествено — усмихна се леля Берг.

— И аз бих могла да спя сега в него — рече Лота. — А Мечо ще спи в леглото за кукли. Тогава няма да се налага да се бутаме един друг в моето креватче. А има ли постелки и завивки?

— Да, има дюшек и няколко възглавници, а може би ще се намери и одеяло — отвърна леля Берг. — Чаршафи обаче със сигурност няма.

— Чаршафи! Не ми и трябват — каза Лота. — Хайде сега да преместим мебелите.

Леля Берг най-покорно започна да мести мебелите и помогна на Лота да си подреди една мъничка стая.

Масата и столовете тя постави до прозореца, скрина — до едната стена, детското креватче — до другата, а до креватчето сложи леглото за кукли.

— Истинска стая — рече Лота.

Леля Берг изнамери отнякъде и един стар закърпен килим. Постла го на пода и така подреденото кътче заприлича още повече на стая. После тя закачи над скрина едно кръгло, зацапано от мухи огледало, а над креватчето на Лота — картина, на която бе нарисувана Червената шапчица заедно с Кумчо Вълчо. Лота много хареса картината.

— Без картина не може — каза тя. — Иначе не е никаква истинска къща.

Лота често казваше, че като пораснела голяма, искала да има мазоли по ръцете — като леля Берг, и къща — като мама. А сега оглеждаше доволно малката си стая и примигваше срещу леля Берг.

— Вече си имам къща — заяви тя.

— Така е, но с мазолите не е нужно да бързаш толкова много — рече леля Берг.

— Да, да — съгласи се Лота.

После кихна три пъти поред.

— Тук има много прах — каза леля Берг. — Затова кихаш.

— Няма нищо — отвърна Лота. — Аз мога да бърша прах. А има ли парцал?

— Виж в скрина — предложи леля Берг.

Лота издърпа най-горното чекмедже.

— Боже мили! — възкликна тя. — Тук има сервиз за кукли.

Леля Берг също хвърли поглед в чекмеджето.

— Да, права си, старият сервиз за кукли! Бях го забравила.

— Какъв късмет, че го намерих — каза Лота.

Тя извади сервиза и го сложи на масата. Той беше бял, със сини цветчета. В него имаше чаши, чинии, табличка за сервиране, кана за кафе, захарница и малка каничка за сметана. Лота заподскача от радост.

— Ако Мия-Мария види това, направо ще се побърка — извика тя.

— Не мога да си го представя — отвърна леля Берг. — Я виж дали в някое от другите чекмеджета няма парцал.

Лота издърпа следващото чекмедже, но в него нямаше парцал. Там имаше една огромна кукла със сини очи и черна коса.

— О! — възкликна Лота. — О, не…

— Това е Виола Линея — каза леля Берг.

— Така ли се нарича? — попита Лота. — Прекрасна е… Виола Линея! Да, но тогава Мечо няма да може да спи в леглото за кукли, защото в него ще трябва да спи Виола Линея… Нали мога да я взема?

— Да, ако бъдеш внимателна с нея — отговори леля Берг. — И, разбира се, тя ще спи в собственото си легло. Мечо ще трябва да й отстъпи мястото.

— Той и без това от всичко най-много обича да спи при мен — кимна Лота.

— Погледни и в най-долното чекмедже — рече леля Берг. — Там сигурно ще намериш цял куп дрешки за Виола Линея. Още си спомням, че непрестанно шиех рокли за тази кукла.

Лота бързо издърпа най-долното чекмедже, а там имаше цяла дузина рокли и жилетчици, пелеринки и шапчици, камизолки и нощнички за Виола Линея.

— Ако Мия-Мария види това, направо ще се побърка — каза Лота отново.

Тя извади набързо всички дрешки от чекмеджето, подреди ги на пода и се зае с обличането на Виола Линея. Междувременно леля Берг бе намерила една стара скъсана кърпа, която Лота можеше да ползва за бърсане на прах.

— Прахта мога да избърша и по-късно. Сега трябва да помисля коя рокля ще й стои най-добре.

На Лота не й бе лесно да вземе решение, защото имаше цял куп разноцветни рокли — червени, сини, бели, жълти, на карета, на райета, на точки и на цветчета.

— Най-хубава е бялата рокля с бордюра — реши Лота накрая, — нея тя ще облича само в неделя.

— Имаш право — съгласи се леля Берг. — Не бива да я носи всеки ден.

После леля Берг потупа Лота по бузката и каза:

— Е, тук вече всичко е наред. Сега мога да си отида вкъщи.

Лота кимна:

— Добре. Ако видиш Ниманови, поздрави ги от мен и им кажи, че сега живея в моя собствена къща и никога вече няма да се прибера у дома.

— Ще им кажа — обеща леля Берг и си тръгна. Ала едва бе слязла по стълбите, когато Лота викна след нея:

— Лельо Берг, ще ми трябва и нещо за ядене!

— Да, естествено — отвърна леля Берг.

— Нали мога да разчитам на теб? — попита Лота.

— Да, но ще трябва да идваш сама да си взимаш яденето — отговори леля Берг. — Вече нямам достатъчно сили да се качвам и слизам по стълбите.

В същия миг погледът на Лота попадна върху закачена на кука кошница, която висеше от тавана, и тя извика:

— Знаеш ли какво, лельо Берг, хрумна ми една великолепна идея.

На Лота й бе дошло наум да върже кошницата с едно дълго въже и така да я спуска през прозореца. А леля Берг да слага яденето в нея.

— После аз само ще я издърпвам и — хоп! — яденето ще бъде горе — обясни Лота.

— Много си умна — каза леля Берг.

И каквато си бе добросърдечна, тя се запъти към къщи, за да донесе на Лота нещо за ядене. Като се върна, Лота вече бе спуснала кошницата и чакаше на прозореца.

— Хайде сега — хоп! — и яденето ще е горе! — подвикна леля Берг.

— Не ми казвай какво има вътре! — извика в отговор Лота. — Сама искам да видя.

Тя издърпа кошницата горе, а в нея намери бутилка лимонада и две сламки, една голяма палачинка, увита в салфетка, и пълна купичка с конфитюр.

— По-хубаво е, отколкото при Ниманови — каза Лота. — Довиждане, лельо Берг. И много ти благодаря!

После леля Берг си отиде.

Лота сложи палачинката на масата и я намаза обилно с конфитюр. Сетне я сви на руло, хвана я с две ръце и започна лакомо да яде.

Между хапките отпиваше с едната сламка по глътка лимонада.

— Невероятно лесно — рече тя. — И няма чинии за миене. А всички казват, че било много трудно да се справяш с едно домакинство.

Според Лота това не бе никак трудно. Да си има своя къща за нея бе само забавно.

Като изяде палачинката, тя си изтри устата и ръцете с кърпата за бърсане на прах.

После избърса прахта от мебелите си — от масата, скрина, столовете, креватчето, леглото на куклата, огледалото и от картината на Червената шапчица и Кумчо Вълчо.

Накрая приготви леглото за Виола Линея и детското креватче за себе си и Мечо.

Бе истински щастлива и през цялото време си тананикаше една песничка, чийто текст знаеше:

Връщам се в къщичката си мъничка,

където нощем съм съвсем самичка,

седя си под блясъка на голата крушка,

имам си котенце, ала никой друг за дружка.

Лота посреща гости

Лота си игра дълго време с Виола Линея, с Мечо и със сервиза за кукли и пет пъти избърса прахта от мебелите.

После седна на един стол и започна да размишлява.

— Боже мили — каза тя на Мечо, — какво ли толкова правят другите, та са заети по цял ден със своето домакинство?

Едва бе изрекла тези думи и чу как някой се качва по стълбите, а това бяха Юнас и Мия-Мария.

— Аз се преместих в нова къща — рече Лота.

— Вече го знаем — отвърна Юнас. — Леля Берг ни го каза.

— И ще остана да живея тук завинаги — добави Лота.

— Самозалъгваш се — присмя се Юнас.

Мия-Мария обаче се спусна мигом към сервиза за кукли.

— О, чудесен е! — извика тя и започна да изважда една след друга чашите, чинийките, табличката и каната за кафе. — Наистина е чудесен!

После видя Виола Линея и дузината рокли.

— О, прекрасна е! — възкликна Мия-Мария и разрови роклите, за да види колко са на брой.

— Остави ги — нареди Лота. — Тази къща е моя и всички играчки тук са мои.

— Не мога ли и аз да си поиграя с тях? — попита Мия-Мария.

— Може, но само за малко — отвърна Лота. После запита: — А мама… плаче ли?

— Не, не плаче — каза Юнас.

— И все пак от време на време се случва да го правя — дочу Лота някой да казва долу от стълбите и това беше мама. — Разбира се, че плача за моята малка Лота.

Лота кимна доволно:

— Това няма да помогне. Аз вече съм се преместила и си имам своя къща.

— Да, виждам — рече мама. — И колко хубаво си подредила всичко!

— По-хубаво е, отколкото у дома — заяви Лота.

— Донесла съм ти едно цвете. Така е прието да се прави, когато някой се премества в нова къща — каза мама и подари на Лота червено мушкато в саксия.

— Добра идея — зарадва се Лота. — Мога да го сложа на прозореца. Благодаря!

Лота избърса отново прахта от всички мебели, за да видят това мама, Юнас и Мия-Мария, и те я похвалиха за усърдието й в домакинската работа. Но когато Лота привърши с бърсането, мама попита:

— Не искаш ли да си дойдеш вкъщи заедно с Юнас и Мия-Мария и да хапнеш нещо?

— Не, леля Берг ми носи ядене — отговори Лота и разказа колко умно бе измислила номера с кошницата.

— Във всеки случай не си глупава — каза Юнас.

После той седна на пода и се зачете в куп стари списания, които бе открил в един ъгъл. Мама обаче рече:

— Е, довиждане, мила Лота. Ако поискаш отново да се преместиш вкъщи, за Коледа например, знай, че всички ни ще зарадваш.

— Колко време остава до Коледа? — попита Лота.

— Седем месеца — каза мама.

— Ха, та аз ще остана да живея тук много повече от седем месеца! — извика Лота.

— Самозалъгваш се — промърмори Юнас.

После мама си тръгна.

Лота и Мия-Мария се заиграха с Виола Линея, а Юнас седеше на пода и прелистваше списанията.

— Нали е хубаво тук, Мия-Мария? — попита Лота.

— О, не съм виждала по-хубава стая за игра от тази — отвърна Мия-Мария.

— Това не е стая за игра — каза Лота. — Това е моята къща.

В този миг чуха отново някой да се качва по стълбите и това бе татко.

— Олеле! Олеле! Какво ни сполетя! — вайкаше се татко. — В града всички говорят, че си се преместила от къщи, Лота. Вярно ли е?

Лота кимна:

— Дааа, вярно е.

— Тогава зная един човек, който тази вечер ще плаче, и той е бедният ти баща. Представи си само, като вляза в детската стая, за да кажа на децата си „лека нощ“, едно от леглата ще бъде празно. Лота няма да я има.

— Това няма да помогне — каза Лота. Макар че й бе жал за татко, и то истински…

— Да, това наистина няма да помогне — рече татко. — Юнас и Мия-Мария обаче ще си дойдат сега с мен вкъщи и ще ядат за вечеря печени кюфтета и компот от кайсии.

После татко, Юнас и Мия-Мария си тръгнаха.

— Е, довиждане, малка Лота — каза татко на тръгване.

— Довиждане — отвърна Лота.

— Чао! — извикаха Юнас и Мия-Мария.

— Чао! — извика и Лота.

Където нощем съм съвсем самичка…

После Лота остана сама. Леля Берг й донесе вечерята. Лота издърпа кошницата горе, а в нея намери отново бутилка лимонада и две сламки и един студен свински котлет.

— Също като при Ниманови — каза тя на Мечо.

Като се нахрани, Лота избърса още веднъж прахта от мебелите си. После се облегна на прозореца и се загледа към къщата на Ниманови.

Юнас и Мия-Мария бяха в градината и играеха с татко на крокет. Всички ябълкови дръвчета бяха разцъфнали.

„Изглеждат като огромен букет“, помисли си Лота.

Беше много красиво.

— Да играеш крокет е забавно — обясни Лота на Мечо. — Но да си имаш собствена къща е още по-забавно.

Скоро започна да се смрачава. Татко, Юнас и Мия-Мария влязоха в жълтата къща.

Лота въздъхна. Сега вече нямаше никой, когото да може да наблюдава.

Бе стояла дълго на прозореца, загледана навън. Междувременно обаче в килера за вехтории се бе случило нещо, което Лота не бе очаквала. Тук бе станало мрачно и тъмно и тя го забеляза едва сега, като се обърна. Тъмнината бе в ъглите и се бе загнездила в тях — чисто черна. Пъплеше все по-близо към стаичката на Лота, така че скоро само пред прозореца остана едно светло петно.

— По-добре да си лягаме, защото след малко няма да виждаме вече нищо — каза Лота на Мечо.

Побърза да сложи Виола Линея в леглото й, а Мечо — в детското креватче. После сама се мушна до Мечо и придърпа одеялото чак до брадичката си.

— Не ме е страх от тъмното — прошепна тя, — само ми е тъжно.

Въздъхна няколко пъти, сетне се понадигна в креватчето и се взря в тъмнината.

— Ху! — възкликна Лота и се пъхна пак под одеялото. Притисна Мечо до себе си. — Сега Юнас и Мия-Мария сигурно са също в леглата — каза тя. — А после при тях ще отидат мама и татко и ще им кажат „лека нощ“. При мен обаче няма да дойде никой…

Лота отново въздъхна. И тази въздишка бе единственото, което се чу в килера за вехтории. Иначе бе съвсем, съвсем тихо.

„Не бива да е толкова тихо“, каза си Лота и започна да си тананика:

Връщам се в къщичката си мъничка,

където нощем съм съвсем самичка…

После обаче се умълча и въздъхна.

Опита още веднъж:

Връщам се в къщичката си мъничка,

където нощем съм съвсем самичка…

Бедната Лота не можа да продължи повече, само заплака. Но татко се качваше вече нагоре по стълбите и тананикаше:

… седя си под блясъка на голата крушка,

имам си котенце, ала никой друг за дружка.

Лота заплака още по-силно.

— Татко — хлипаше тя, — искам да си имам поне котенце.

Тогава татко взе Лота в прегръдките си, повдигна я от креватчето и я притисна до себе си.

— Знаеш ли, Лота — рече той, — колко е тъжна мама вкъщи? Не можеш ли поне за Коледа да си дойдеш у дома?

— Искам още сега да си дойда у дома — хълцаше Лота.

И тогава татко взе Лота и Мечо и ги отведе при мама в жълтата къща.

— Лота се върна! — извика татко още от входа.

Мама седеше във всекидневната пред запалената камина. Протегна ръце към Лота и попита:

— Вярно ли е това, Лота? Наистина ли се връщаш у дома?

Лота се хвърли в прегръдките на мама и сълзите й потекоха като река по бузите.

— Да, искам завинаги да остана при теб — хлипаше Лота.

— Това наистина е чудесно — каза мама.

После Лота остана за дълго в скута на мама, като само плачеше, без да изрича нито дума. Но накрая промълви:

— Мамо, сега си имам друг бял пуловер. Леля Берг ми го даде. Нали не се сърдиш?

На този въпрос мама не отговори. Стоеше мълчаливо и гледаше Лота. Тогава Лота сведе поглед и измърмори:

— Другия го разрязах и много ми се иска да ти кажа „извинявай“, но не мога.

— Ако и аз ти кажа „извинявай“ — прошепна мама, — ако кажа: Извинявай, скъпа Лота, че понякога не съм била достатъчно мила с теб?…

— Тогава и аз мога да кажа „извинявай“.

Лота обви ръце около шията на мама, притисна я до себе си колкото сили имаше и каза:

— Извинявай, извинявай, извинявай, мамо!

После мама пренесе Лота горе в детската стая и я сложи в собственото й хубаво креватче с чаршаф и розово одеялце, от което Лота винаги скубеше снопчета вълна, когато трябваше да заспи.

Дойде и татко, двамата с мама я целунаха и й казаха:

— Лека нощ, любима малка Лота.

Сетне тихичко излязоха.

— Обичам си ги и двамата — рече Лота.

В това време Юнас и Мия-Мария тъкмо заспиваха, но Юнас се обади:

— Знаех си, че няма да издържиш да останеш цяла нощ в килера за вехтории.

Тогава Лота каза:

— Но през деня ще бъда там и ще си играя. Така да знаеш! А набиете ли моя Мечо, ти и Мия-Мария, ще ви натупам и двамата! Така да знаете!

— Твоят стар Мечо не ни интересува — отвърна Юнас. После заспа.

А Лота остана още малко будна и тихичко си затананика песента:

Връщам се в къщичката си мъничка,

където нощем съм съвсем самичка,

седя си под блясъка на голата крушка,

имам си котенце, ала никой друг за дружка.

— В тази песен обаче не се пее за мен, а за една друга Лота — каза тя, затвори очи и заспа.