Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (1)

1

Берлин

Бункерът на канцлера на Третия райх

25 април 1945 г.

Острието на бръснача се плъзна отново по грапавата кожа и тънка струя кръв се стече по бузата му. Мъжът с досада взе кърпата, навлажни единия й край и внимателно попи кръвта, като се опита да я спре. Беше се порязал не от несръчност, а защото земята се тресеше: бомбардировките бяха започнали с пълна сила още призори. Бетонната основа на бункера, замислен така, че да устои хиляда години, вече поддаваше.

Погледна се в нащърбеното огледало над мивката и едва се позна — толкова силно му се бяха отразили последните шест месеца война. След седмица щеше да навърши двадесет и пет, а в огледалото виждаше суровите черти на мъж поне с десетина години по-стар. На челото имаше два белега — спомен от сраженията в Померания.

Кръвта спря да се стича. Доволен, есесовецът облече ризата и черното сако и леко се усмихна пред портрета на Фюрера, закачен на почетно място във всяка една от стаите на бункера. Нахлупи черния си каскет, закопча яката си с избродираните две златни С и изпъчи гърди. Обичаше униформата си — за него тя бе знак на власт и превъзходство над останалата част от човечеството.

Още помнеше как през отпуските, докато се разхождаше под ръка с някое мимолетно любовно завоевание, независимо дали в Кьолн или в Париж, се наслаждаваше да наблюдава страха и почитанието на минувачите. В погледите им четеше преклонение. Дори и съвсем невръстните дечица, които нямаше как да знаят какво точно означава униформата му, изпитваха очевидно притеснение и бягаха от него, когато се приближаваше усмихнат да ги заговори. Черните му дрехи явно пробуждаха някакъв скрит, първобитен ужас, а той се опияняваше от това. Без националсоциализма и без любимия си Фюрер той самият би бил кръгла нула — никому неизвестен човечец с посредствен живот, без амбиции. Но съдбата бе решила друго и той се озова в железния расов кръг на офицерите от СС. Само дето вятърът бе сменил посоката си за Германия и еврейско-масонските сили триумфираха. Той знаеше, че след няколко дни вече нямаше да може да носи с гордост униформата си.

От последния юли, когато Съюзниците превзеха Нормандия, се знаеше със сигурност, че Берлин ще падне. И въпреки това, въпреки очакваното поражение, през изминалата година той бе живял в непрестанна радост, като в героичен и същевременно брутално жесток сън. Или може би кошмар?

Болшевиките вече щурмуваха предградията на разрушения град и съвсем скоро щяха да превземат всичко. Едва ли щяха да проявят милост. И с право. Нали самият той не си правеше труда да пленява, а направо убиваше. „Милостта е присъща единствено на слабите“, му бе казал райхсфюрерът Химлер, когато го награди с Железния кръст^[1] за подвизите му на фронта.

Нова експлозия, съвсем наблизо, разлюля бетонните стени и от тавана се посипа прах. Франсоа не се страхуваше. Беше готов да умре, за да защити докрай Адолф Хитлер, лидера на днешна Европа, затънала в стомана и кръв. Всичко, построено от националсоциализма, щеше да изчезне, потъпкано от отмъщението на неприятелите.

Оберщурмбанфюрерът Франсоа льо Герман хвърли последен поглед към олющеното огледало. Какъв път бе изминал, за да стигне дотук… Той, роденият в Компиен, щеше да пролее кръвта си за Германия, страната, която преди пет години бе завладяла неговата. Да, родината му бе превзета от агресор, но поражението й всъщност бе предрешено от евреите и франкмасоните — истинските покварители на страната му, истинските врагове. Германия, великодушният победител, предлагаше да построи една нова Европа. Като горещ привърженик на колаборационистките сили и отявлен германофил, Франсоа реши, че старият маршал Петен е твърде мекушав, и през 1942 г. с готовност се включи в Легиона на френските доброволци срещу болшевизма. Против волята на семейството си, което се отрече от него и го обвини в предателство. Глупаци!

С униформата на Вермахта за две години на Източния фронт Франсоа льо Герман стана капитан. А когато научи, че СС набира чуждестранни доброволци, се присъедини към военната бригада „Франкрайх“, после към дивизията „Шарлеман“ и положи клетва за вярност към Адолф Хитлер. Без капка угризение, като при това благословията му бе дадена от френския свещеник на СС. Думите на духовника се бяха запечатали в паметта му: Вие ще участвате в битката срещу болшевизма, срещу голямото зло.

За броени дни Франсоа се прояви като един от най-фанатичните офицери на дивизията и не се поколеба да убие от упор двадесетина руски пленници, които бяха покосили петима от неговите хора. Генералът на дивизията не пропусна да поощри смелостта и твърдостта му. По време на редките обеди с генерала и с други офицери младият французин бе открил една скрита страна на Черния орден. Тези есесовци напълно бяха отхвърлили християнството като религия на слабите и изповядваха някакво удивително езичество, смесица от вярвания, произтичащи от древни северни религии и расистки доктрини. Един от офицерите на генерала, помощник-командир, родом от Мюнхен, му бе обяснил веднъж, че за разлика от чуждите есесовци тези, в чиито вени тече чиста германска кръв, получавали задълбочено историческо и духовно образование. Франсоа льо Герман слушаше очарован странните и жестоки истории, в които се разказваше за ловкия бог Один, за легендарния герой Зигфрид и най-вече за митичния Туле^[2], древната люлка на свръхчовеците, истинските представители на човешката раса. В продължение на хилядолетия се водеше безпаметна битка между арийската раса и изродените и варварски племена.

В други времена той би се изсмял на подобно бръщолевене, плод на промити мозъци, но на светлината на свещите и понесен от водовъртежа на голямата битка срещу ордите на Сталин, тези фантастични разкази вливаха във вените му силна, мистична отрова като изгарящо лекарство, което течеше в кръвта му и насищаше все повече мозъка му, отдавна лишен от истинска храна в тази епоха на деградация. По време на разказите той разбра същинския смисъл на присъединяването си към СС и крайната цел на финалната битка между Германия и останалия свят. Откри това, което най-общо хората наричат „смисъл на живота“. Получи истинското си кръщение в деня на зимното слънцестоене на 1944 г. на една поляна, обрамчена с факли. Заведоха го до импровизиран олтар, покрит с антрацитен чаршаф с две избродирани руни в блед цвят, където бе въведен в тайнството на Черния орден под мрачните погледи на присъстващите, тихо припяващи Halgadom, Halgadom, Halgadom…

Впоследствие майорът му бе превел тази дума от скандинавски произход, която означаваше „свещена катедрала“, и му бе обяснил, че тази катедрала, която нямаше нищо общо с катедралите на християните, трябваше да се приема като мистична цел. През смях той бе добавил също, че това е нещо като небесния Йерусалим на арийците.

Час по-късно нощта бе погълнала тъмните униформи на церемонията и Франсоа вече беше променен. Животът му повече никога нямаше да бъде същият. Какво от това, че можеше да умре, щом като животът е само един преход към друг по-пламенен свят?

През онази вечер Франсоа льо Герман бе свързал окончателно съдбата си с това прокълнато и поругавано от останалата част на човечеството общество. Германският майор му бе казал, че ще получи и друго обучение и че ще започне нов живот, дори и Германия да загуби войната.

С всеки изминал ден Червената армия настъпваше все по-заплашително и дивизията оредяваше след всяка битка. През една студена и влажна февруарска утрин на 1945 г., когато трябваше да застане начело на контраатаката, за да завземе нищожно селце недалеч от Мариенбург в Източна Прусия, Франсоа льо Герман получи заповед да се яви незабавно в Берлин в Генералния щаб на Фюрера. Без никакви пояснения.

Той се сбогува с оцелелите от неговата дивизия, крайно изтощена и обезкръвена от непрестанните сражения, и по-късно разбра, че другарите му са били избити още в деня на заминаването му от танковете на Втора руска бригада, която продължаваше да изтласква германската защита към бреговете на Балтийско море.

В този февруарски ден Фюрера му бе спасил живота.

Докато пътуваше с кола към Берлин, срещна безкрайни редици от германски бежанци, които се спасяваха от руснаците. По пропагандното радио на доктор Гьобелс не спираше да се гърми, че съветските варвари разграбват къщите и насилват всички жени, които им попаднат в ръцете. Редиците на обезумелите от страх бегълци бяха километрични.

По ирония на съдбата тези събития му напомняха една юнска утрин на 1940 г., когато семейството му се бе натоварило в двуколка и напускаше Компиен, за да избяга от немците. От задната седалка на колата той гледаше труповете на немски жени и деца, които лежаха от двете страни на пътя. Някои от тях бяха започнали да се разлагат. С отвращение забеляза, че някои трупове бяха оставени без дрехи и обувки. Но тази гледка беше нищо в сравнение с това, на което стана свидетел, когато пристигна в столицата на агонизиращия Трети райх.

Мина през северното предградие и с изумление откри, че докъдето стигаше погледът му не се виждаше друго освен обгорелите фасади на разрушените от бомбардировките сгради. Знамена с пречупени кръстове висяха от съборените покриви, за да замаскират зейналите дупки от експлозиите.

Попадна в задръстване на едно кръстовище на „Вилхелмщрасе“, която водеше до дома на канцлера. Преминаваха танкове и полк от пехотинци на СС и докато ги чакаше, видя един старец да плюе срещу войсковата част. Преди подобно антипатриотично поведение би довело до незабавното му арестуване, но сега човекът продължи да си върви необезпокояван и да ругае високо.

На фасадата на една все още незасегната сграда, където се намираше седалището на някаква застрахователна компания, имаше лента с надпис: „Победа или смърт“.

Когато стигна пред охраната на бункера, видя, че на единия от уличните фенери висят обесени двама души, а на вратовете им имаше табели с надпис: „Аз предадох моя Фюрер“. Това бяха заловени от Гестапо дезертьори, екзекутирани без съд и присъда за назидание. Посивелите трупове се полюшваха от вятъра и припомниха на Франсоа за стиха на Франсоа Вийон.

В бункера на канцлера го посрещна не офицер, а някакъв незначителен цивилен гражданин, който бе поставил върху похабеното си сако знака на нацистката партия. Мъжът му обясни, че той и други офицери от неговия ранг ще бъдат включени в специален полк, подчинен пряко на Мартин Борман. Настаниха го в малка стая в друг бункер, на около километър от този на Главния щаб. Съседи му бяха други офицери от трите дивизии на СС — „Викинг“, „Тотенкопф“ и „Хохенщауфен“, до един повикани по същия начин.

Два дни след пристигането им ги поканиха при Мартин Борман, секретар на нацистката партия и един от последните сановници, които все още се ползваха с доверието на Адолф Хитлер. Студен и самоуверен, Борман се изправи пред тях и държа реч с доста рязък тон:

— Господа, след няколко месеца руснаците ще бъдат тук. Възможно е да загубим войната, въпреки че Фюрера все още вярва в победата и в новите още по-унищожителни оръжия в сравнение с нашите далекобойни ракети V2. — Огледа присъстващите и продължи монолога си: — Трябва да мислим за бъдещите поколения и да вярваме в крайната победа. Бяхте избрани заради изключителните ви смелост и лоялност към Райха. Шведи, белгийци, французи и холандци, които се държаха като истински германци. През седмиците, които ни остават, ще бъдете обучени, за да продължите и доразвиете славното дело на Адолф Хитлер. Нашият водач реши да продължи докрай, да рискува живота си, а вие ще го подкрепите, за да не бъде саможертвата му напразна. — В редиците на офицерите се чу шепот, но Борман продължи: — На всеки от вас е отредена мисия, жизненоважна за продължаване на делото ни. Не сте единствените. На територията на Германия има и други групи като вашата. Обучението ви ще започне утре сутринта в осем часа и ще продължи няколко седмици. Късмет на всички!

През следващите два месеца ги обучиха да оцеляват в абсолютна нелегалност. Франсоа льо Герман се възхити от организаторските им качества пред лицето на разгрома. Отдавна вече не се чувстваше французин и не искаше да се идентифицира с родната си нация от ревльовци, които се лигавеха и огъваха пред американците.

Заради обучението Франсоа остана затворен в бункера доста седмици, без да зърне дневна светлината. Живееше като плъх. Военни и цивилни наставници разкриха пред него и новите му другари голямата мрежа на взаимодействие, изплетена в целия свят и най-вече в неутралните страни като Испания, Южна Америка и Швейцария. Обучиха ги за всякакви тайни банкови трансфери и как да разполагат с няколко сметки под различи имена. Очевидно парите не създаваха никакви проблеми. Всички членове на групата имаха едно-единствено задължение — да отидат в страната, която им посочат, да се слеят с населението с нова идентичност и да чакат в готовност.

В средата на април, когато руснаците бяха само на десет километра от Берлин, при Франсоа дойде мюнхенският офицер, който му бе разкрил истинското лице на СС. Именно от него той научи, че тристате оцелели французи от „Шарлеман“ са били убити при защитата на бункера. Майорът призна, че лично го е посочил за отговорната следвоенна мисия. По време на бързия обяд германецът му подаде черна карта с бяла главна буква „Т“. Обясни му, че тази карта показва принадлежността му към едно много старо тайно общество, „Туле Гезелшафт“, което съществувало още преди зараждането на нацизма.

Скрита мощ в самата СС.

Със смелостта и предаността си Франсоа бил спечелил правото да стане част от него. След войната, ако успееше да се измъкне жив, с него щяха да се свържат членове на „Туле“ и да му дадат нови нареждания. Франсоа бе забелязал, че Борман се отнася с изключително голямо уважение към майора и често разговаряше насаме с него, сякаш занапред той щеше да заема по-висок пост от него. За голямо негово учудване майорът беше много критичен към Хитлер и го наричаше „луд злосторник“.

Кръвта започна да засъхва. Сега разрезът на бузата му ставаше незабележим. Днес беше денят на заминаването му и трябваше да е с безупречен външен вид за прощалния обяд с другарите. 29 април сутринта!

Франсоа излезе от малката си стая, напусна бункера и тръгна по дълъг подземен тунел към група сгради на Генералния щаб. Двамата войници, които бяха на пост, го поздравиха и той слезе в конферентната зала. Стаите на Хитлер се намираха от другата страна на бункера и откакто беше пристигнал, той го бе видял само веднъж по време на военен преглед в двора на канцлерството.

С подпухнало от лекарствата лице и разлюляна походка Фюрера бе изгубил силния си магнетизъм, с който бе омагьосал цялата нация. Пред него дефилираха фолкщурм формирования^[3] със средна възраст четиринадесет години. Франсоа изненадано установи, че изпитва съжаление към тези нещастни фанатизирани момчета, обречени на сигурна смърт. Въпреки че беше безусловен привърженик на хитлеристка Германия, той не одобряваше колективното самоубийство на цял народ и особено на младите. Нямаше бъдеще в тази работа.

Когато стигна в конферентната зала, Франсоа разбра, че нещо се случва. Всичките му другари стояха прави и втренчени в млад мъж с черни коси, седнал в дъното на залата, с разкопчана офицерска куртка на СС и насълзени очи. Лицето му се стори познато, да, това беше един от другарите му, капитан от „Викинг“, родом от Сакс, специалист по свръзките. Когато се приближи, видя че на мястото на ушите му имаше две дупки, покрити с кора от засъхнала кръв. Есесовецът стенеше глухо и отвори уста, за да помоли присъстващите за милост.

Тогава в залата отекна гласът на Мартин Борман:

— Господа, представям ви един предател, който си приготвяше куфарите, за да се присъедини към Хайнрих Химлер. Тази сутрин Би Би Си съобщи, че „верният Хайнрих“ е предложил на Съюзниците безусловна капитулация. Това предателство незабавно е било докладвано на нашия Фюрер, който се разгневи изключително много. Издаде заповед да се екзекутират на място всички, които са се присъединили към Химлер. За да докаже решителността си, той дори поиска да бъде екзекутиран собствения му зет, хер Фегелейн, съпруг на сестрата на Ева Браун, който също искал да избяга… — Борман се приближи спокойно към пленника и сложи ръка на рамото му с престорено доброжелателство. Продължи да говори с усмивка: — Ето този приятел искаше да избяга от мисията си. Отрязахме му ушите и езика, за да не може да докладва повече на господаря си решенията на нашия славен Фюрер. — Ръководителят на партията погали разсеяно косите на пленника. — Виждате ли, един германец, и още повече един есесовец, не може да предаде кръвта си безнаказано. Не търсете тук излишен садизъм. Това е просто урок, който трябва да запомните. Никога не ставайте предатели! Сега отведете този нещастник и го разстреляйте в двора!

Есесовецът бе хванат за раменете от двама войници и напусна стаята, съпроводен от множество въздишки.

Излизането на пленника понижи малко напрежението, което цареше в залата. Всички знаеха, че Борман мрази Химлер и само чака удобен случай, за да развенчае позицията му на командир на СС. Ето че и това бе станало.

— Времето напредва, господа. Първа бронирана армия на Жуков приближава по-бързо от предвиденото и войските му вече са при Тиергартен. Ще заминете по-рано. Хайл Хитлер!

При този ритуален поздрав, излаян с дрезгав глас, всички скочиха и вдигнаха ръка като един.

Франсоа льо Герман се канеше да си иде в стаята, за да се преоблече, когато Борман го спря и го хвана за лакътя. Погледна го сурово.

— Известна ли ви е вашата задача? За Райха е важно тя да бъде прикрепена към писмото…

Франсоа отвърна твърдо:

— Знам я наизуст. Напускам Берлин по подземната мрежа, която все още не е засегната, за да отида на място в западното предградие, където все още е спокойно. Там заставам начело на конвой от пет камиона по посока към Беелиц, на тридесет километра от столицата. Ще ръководя закопаването на превозваните сандъци в определеното скривалище. При мен трябва да остане само една папка с документи.

— А после?

— Присъединявам се към нашата Девета войска, която ще ми осигури самолет, с който да стигна до швейцарската граница. След като я прекося и се настаня на квартира в Берн, чакам нови инструкции.

Борман видимо изглеждаше успокоен. Франсоа продължи:

— Единственото нещо, което не знам, е какво има в сандъците.

— Не трябва да го знаете. Достатъчно е да се подчините. Не показвайте колко сте недисциплиниран… като вашите френски сънародници.

По начина, по който Борман изрече последните думи, Франсоа разбра, че ръководителят на Райха гледа на французите с нескрито презрение. Льо Герман никога не бе харесвал този предвзет бюрократ, който важничеше и имаше големи претенции, и отговори сухо:

— Именно братята ми по оръжие от дивизията „Шарлеман“ сега са под прицела на куршумите, за да спрат болшевиките. Каква голяма ирония на съдбата — французите са последните защитници на Хитлер, докато всички войски на Райха се разбягаха пред неприятеля…

Борман се усмихна леко, понечи да каже нещо, но спря и се обърна.