Джоел Розенберг
Огненият херцог (11)

Глава 10
Въздигнатата Еския и сблъсък с Бергениз

Изкачването на планината съвсем не бе това, което Иън очакваше. През повечето време просто вървяха нагоре по склона. Извисил се някъде високо над тях, се виждаше покритият със сняг връх, обвит в облаци, но сега трябваше само да следват пътеката.

Както Хоузи обясни, само част от времето щяха да се изкачват, защото тя заобикаляше планината и после се спускаше. Със същия успех можеха просто да си останат в полите и да заобиколят, но след като вече бяха на половината път, щеше да е по-бързо.

Нямаше представа, колко километра са изминали, нито пък колко остава до мястото, към което се бяха отправили, а и Хоузи не казваше почти нищо, докато вървяха, затова Иън не можеше дори да предполага. Петнайсет километра? Петдесет може би? А и колко е висока тази планина, колко още ще се изкачват?

Не беше чак толкова зле. По едно време, когато пътеката започна да се спуска по склона, тя се превърна в издялан в камъка стъпаловиден път, който изглеждаше стар като света. От двете страни бяха избуяли малинови храсти, преплели клони в непроходима джунгла, обсипани с миниатюрни плодчета в тъмночервено, дори пурпурно. Хоузи спря за момент и внимателно откъсна най-едрия плод. Лапна го и се усмихна.

Иън стори същото. Беше по-стипчив и с по-малко сок, отколкото бе свикнал, но сладостта му се оказа много по-насищаща от всичко, което бе опитвал. Гледаше от Хоузи и също като него ги береше в шепи. Те залъгаха глада му и отчасти жаждата, а той внимаваше и не се издраска много на фините бодли.

Хоузи извади две пликчета от раницата и подаде едното на Иън. Само за няколко минути ги напълниха и двете, затвориха ги плътно, за да запазят плодовете, и ги прибраха най-отгоре в раниците.

С изкачването по-нагоре малиновите храсти станаха по-редки, докато по каменистата почва останаха само тук-там дребни устойчиви растения и камъни. Тази пътека е била свидетелка и на по-добри времена, реши Иън. Държеше се настрани от ронещия се край и от време на време прескачаше дупки, като внимаваше да отпусне тежестта си на твърда почва, настрани от пукнатини.

— А позволено ли е да попитам защо по такъв труден път има специално прокарана пътека?

Хоузи сви рамене.

— Пътят е стар, но един от Стареите, известен като Фендерел, живеел в пещера близо до върха и се хранел с мед и разтопен сняг. Той… смятали го за мъдрец и затова много хора се изкачвали чак там горе, за да се посъветват с него. — Хоузи сви рамене. — Накрая хората от селото в полите на планината построили път нагоре, а всеки, който минавал, плащал. После, за да не останат по-назад, или пък за да е удобно на поклонниците, това вече не знам как е, хората от селото от другата страна на планината сторили същото.

Иън вдигна поглед нагоре към ледения връх.

— Той все още ли живее там?

Хоузи поклати глава и се усмихна.

— Не. Появили се прекалено много хора, а той, все пак, се бил оттеглил горе заради усамотението. Един ден просто изчезнал.

— Какво станало с него?

— Отишъл си е. — Хоузи сви рамене. — Аз не знам всичко. — Усмивката му бе приятелска, но някак далечна. — Вече не.

Иън бе така впечатлен от всичко пред себе си и полагаше специални усилия да не поглежда надолу, накъдето поемаха случайно ритнатите камъчета и парчета скали, че отклони поглед от пътя едва когато бяха от другата страна на планината.

Ниско долу, пълноводна криволичеща сребристосива река разрязваше тъмната, наситенозелена гора и примамливите златни поля. Пухкав облак се носеше някъде по средата на планинския склон и хвърляше полупрозрачна сянка над част от долината.

Въздухът бе много по-чист, отколкото Иън бе свикнал. Забеляза хора, цяла група, вероятно фермери, не, селяни, които се придвижваха сред зелените лехи в подножието и плевяха или пък беряха нещо.

— Ето го и Брода Харбард — посочи Хоузи.

Реката се извиваше около малък полуостров с ниски постройки, едната на самия бряг. Съвсем същата като нея се издигаше и на отсрещния бряг. Докато Иън се взираше надолу, някакъв шлеп разтоварваше на отсрещния бряг впряг животни, вероятно бикове, които теглеха каруца по пътя, скриващ се сред дърветата.

Иън кимна.

— До довечера ли сме там?

Хоузи поклати глава.

— Може би чак утре вечер. По-вероятно вдругиден. Пътят не е толкова лек, колкото ни се иска, а там долу е доста далече. — Той вдигна поглед към синьото небе. — Денят напредва, аз остарявам.

 

 

С настъпването на залеза, западният хоризонт се обагри в наситенорозово и златно. Иън вече бе убеден, че Хоузи е прав. Пътят се оказа много по-дълъг и труден, отколкото бе предполагал. Виеше се като капризна змия по склона на планината. Младежът реши, че строителите сигурно са имали някакви религиозни предубеждения към правите линии.

Направиха си лагер край малко кръгло езерце, не по-широко от петдесет метра. В единия му край бълбукаше поток, а в другия се процеждаше навън. Бреговете бяха скалисти, а под тях тъмнееше водата.

Иън посегна да извади от раницата чаша за къмпинг, но Хоузи вдигна пръст, коленичи до потока, сви длани, загреба и поднесе водата към устните си. Усмихна се и кимна.

Иън топна чашата. Водата бе толкова студена, че го заболяха зъбите, но пък ухаеше на бор. Докато Иън се насити, Хоузи вече бе подклал малък огън в овъглена вдлъбнатина, направо върху голата скала, и забързано пренасяше пречупени клони от хълма.

Набързо приготвената им вечеря включваше няколко учудващо крехки парчета телешко, извадени от раниците, и останалите малини, измити обилно с вода.

Хоузи се настани срещу Иън от другата страна на огъня. По лицето му пламтяха демонични отблясъци от игривите пламъци.

— Аз ще остана на пост, млади Иън. Почти не спя, а ти имаш нужда да си починеш.

Тук нямаше за какво да се спори, поне не и за последното. Иън си разстла мушамата направо върху скалата, свали си обувките и се пъхна в спалния чувал. Веднага усети колко е твърдо. Подложи длани под главата си и последната му мисъл бе, че няма да успее да заспи…

 

 

Някакъв писък изтръгна Иън от съня в просветляващото утро.

Нощта бе кошмарна, той се мяташе на границата на съня, будеше се непрекъснато, както му се струваше, на всеки няколко секунди. Всяко проскърцване на клоните на дърветата го стряскаше и той бе готов да изскочи от спалния чувал, сепваше се и при най-лекия полъх бриз. Дори когато се унасяше, го завладяваха кошмарни видения за Тори и Маги, за майката на Тори, провесени от някакви куки, докато се полюшваха още живи пред погледа му. Отваряше очи, облян в студена пот, изправяше се рязко, мокър и премръзнал в спалния чувал. Когато си сам и разчиташ единствено на себе си, се научаваш да спиш винаги, когато имаш възможност. Иън лесно заспиваше, но не успяваше да си наложи да не се буди.

Трябваше му един дълъг момент, за да осъзнае, че писъкът не беше част от кошмарите, че не е неговият глас, а нечий друг.

Изрита завивките и скочи в розовата светлина на утрото и различи как Хоузи с олюляване се отдръпва от нещо, нещо, което Иън не успяваше да различи в полумрака на зазоряването. Нападателят бе с размерите на едър мъж и силуетът му бе като на човек, но бе обрасъл в козина, спускаща се на гъсти дълги сплъстени мазни кичури, които оголваха плътна кожа.

Нещото разтърси огромната си глава, за да отметне кичурите от очите си, и отново се нахвърли срещу Хоузи, протегнал яки крайници, за да се докопа до лицето или главата на възрастния мъж.

„Аз не съм герой“ — мислеше си Иън. Единствената му възможност бе да избяга, можеше дори да си грабне нещата, но по-добре бе да ги зареже. Само някой ненормалник би се навел, за да вдигне сабята, да я извади от ножницата с едно рязко гладко замахване, след което да се спусне, към каквото и да беше онова, насочил сабята напред, без да спира да надава крясъци с пълно гърло.

Крясъците на Иън бяха истерични, сам го усещаше, докато се препъваше към оръжието, без да обръща внимание как остри издатини и камъчета по скалата се врязват през чорапите в стъпалата му. Той вдигна сабята и ножницата с един замах, запокити ножницата с рязко дръпване, насочи острието право напред и хукна към звяра.

С мощно ръмжене изчадието отхвърли Хоузи на една страна, сякаш мъжът бе парцалена кукла, и се извърна към Иън.

Не му оставаше друга възможност. Трябваше да избяга с надеждата, че тича по-бързо от нещото, че Хоузи не е лошо ранен, че…

Той се сниши с протегната напред ръка и в последния момент осъзна, че рефлексите му на фехтовчик са го предали, че едва ще успее да докосне гърдите на звяра с върха на сабята, че вместо да го наръга, му дава възможност да спре и да избие с един-единствен замах на яките ръце сабята от дланта му, след което щеше да му се нахвърли.

Само че мускулите и нервите следваха обичайните си рефлекси и когато върхът на меча раздра гърдите на създанието, облаци дим изригнаха на мястото на драскотината, сякаш някой бе пробил огромен балон, пълен с дим.

Звярът зарева и вдигна ръка над меча, готов да го перне настрани, но Иън вече се бе отдръпнал и успя да изпълни великолепно нападение, сякаш се намираше на истински турнир, като заби острието в долната част на стомаха на изрода и отново бе възнаграден с изригване на дим.

Този път на нещото му дойде много. То притисна яките си ръце към стомаха и отскочи към гъстите храсти, няколко метра встрани.

Топуркането му се стопи в далечината.

Хоузи бе успял да се надигне върху раницата, притиснал здраво едната си ръка върху тъмно петно, плъзнало от лявата страна на талията. Панталоните му бяха покрити с кръв, разкъсани на няколко места, по лицето му също имаше драскотини, както и по оголените гърди.

Иън коленичи до него и се опита да развърже раницата.

— Имаш ли аптечка тук?

— Няма време — каза Хоузи. — Драскотините не са проблем. Те ще ме поболят, но не са опасни. Опасна е отровата, слюнката му е отровна и винаги добре си облизва лапите, преди да нападне жертвата.

Значи Хоузи знаеше повече, отколкото Иън.

— Какво беше това?

— Уихт, май е най-подходящото име, а може и бергениз. Да, бергениз. Имаше ги навсякъде из планините във Вандескард, но бях разбрал, че последното от тях отдавна е умряло, поне тук. — Процеждащата се от ъгъла на устата му слюнка бе червена.

Пръстите на Хоузи се свиха върху раната на бедрото.

— Ах как гори, гори.

— Какво да направя? — попита отчаяно Иън.

— Фериботът на Харбард — жената на Харбард е лечителка, а и той притежава някакви умения. — Хоузи се опита да се надигне, но коленете му се разтрепериха и се подгънаха. Иън подхвана едната му ръка и я прехвърли през рамото си, за да успее да го изправи на крака.

— Ще вървя, докато мога — каза Хоузи. — Може да успея доста да повървя.

След тези думи очите му се подбелиха и той се срина отпуснат и безжизнен върху скалите. Единствено слабият пулс в основата на гърлото му и тънката струя процеждаща се кръв на бедрото показваха, че е още жив.

Иън коленичи до него. Първо трябваше да му превърже раните.

 

 

Иън се опита да напредва по най-елементарния начин.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Почивка, за да си поеме три пъти дъх.

Младежът спря за момент, без да изпуска дръжките на носилката, която влачеше. Трябваше просто да напредва, без да мисли, за каквото и да е друго, освен за следващите осем крачки и заслужените три вдишвания, когато спреше.

Първо вдишване. Колкото повече се уморяваше, светът сякаш се стесняваше пред погледа му и величествено въздигнатата планина и ширналата се долина отстъпваха на шест крачки непосредствено пред него. Не виждаше нищо, освен тези крачки. Гледаше напред и знаеше, че трябва да продължи и да дърпа.

Изпусна дъха си и пое нова глътка.

Второ вдишване. Колко време вече вървеше? Нямаше дори най-бегла представа. Единственото, което усещаше, бяха изранените му до кръв длани, гърба, сякаш налаган с пръчки, а отпред го очакваха новите крачки.

Изпусна дъха си и пое нова глътка.

Трето вдишване. Не отделяй очи от пътя.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Почивка, за да си поеме три пъти дъх.

Хоузи се бе отпуснал върху одеялата, които Иън разстла върху носилката, и младежът не можеше да прецени дали още диша. Надяваше се двете раници да са все още завързани там, където ги бе нагласил. Мечът му — не можеше да понесе мисълта да се откаже от него, не и след всичко, което бе причинил с него на бергениза, или каквото там беше онова изчадие — висеше от едната му страна.

Трето вдишване, издишване, крачка напред.

Нямаше никакъв смисъл да продължава да брои. Нямаше никакъв смисъл, ако не продължеше да брои. Да, трябва да брои, напомни си той. Без тези осем крачки, Иън ще загуби целия ден, за да успокои дишането си.

Цялата работа бе да не очаква прекалено много. Трябваше да очаква болка, схващане, да знае, че ще настъпи момент, когато дробовете му ще започнат да горят, отначало някак отдалече, а после огънят ще ги обхване целите. Трябваше да очаква, че ще му стане студено, че ще завали, но това нямаше значение. Трябваше да очаква, че цялото му чело ще поаленее и ще стане на мехури на силното слънце, че нищо няма да уталожи болката му, защото вървите на носилката се впиваха като тел в раменете му, защото изранената кожа на челото му вече започваше да се бели, защото болката в дланите му не стихваше.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Почивка, за да си поеме Три пъти дъх.

Усещаше как дръжките на носилката стават лепкави или от някакъв сок по дървото, или от собствената му кръв.

Това не е добре, Иън, каза си той. Изобщо не е добре. Трябваше да остави носилката само за малко, за да се погрижи за собствените си рани, да полегне или пък да приседне за съвсем малко, за да отпочинат преуморените му крака.

Но той знаеше, че дори и за секунда, дори ако само за един-единствен миг пуснеше дръжките, никога повече нямаше да може да ги стисне. Той бе Иън Силвърстайн, по дяволите, човек от плът и кръв, а това тук бе прекалено много за едно създание от плът и кръв. Животът винаги изискваше прекалено много.

Трябваше да остави носилката, за да провери как е Хоузи. Ако възрастният човек бе мъртъв, то тогава Иън можеше да си почине поне за малко.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Почивка, за да си поеме три пъти дъх. Дали този път направи седем или осем крачки?

Крачка.

Крачка.

Още една, за да е сигурен, че са станали осем и още една, за да не си позволява да лъже.

И пак отново.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Почивка, за да си поеме три пъти дъх. Стори му се, че от доста време пътят е престанал да лъкатуши, че вече върви по гладък калдъръм, запълнен от мек мъх. Колко ли път бе изминал? Колко ли още оставаше?

— Хавад ер дереин исти вехен? — Някакъв проблем ли има? — прозвуча грубоват глас.

Иън вдигна поглед, прекалено изтощен, за да се зарадва или дори да се учуди, че разбира езика берсмол на Средните Владения с характерната му интонация, която наподобяваше староберсмолски много повече от всеки друг език.

„Да не би според теб да няма, тъпако?“ — помисли си той, но не го изрече на глас.

Пред него бе застанал някакъв мъж, обут само в панталони до коленете и ботуши. Сбръчканото му лице бе обрамчено с бяла брада и коса, на места изпъстрени със сиви и черни нишки мръсотия. Кожата му бе съсухрена като стар пергамент, а бръчките се врязваха покафенели в потъмнялото от слънцето лице.

Иън предположи, че е на около седемдесет, но стойката му бе като на як млад мъж. Под гъстите бели косми по тялото мускулите му изпъкваха като на културист, въпреки че гърдите на нито един културист нямаше да бъдат набраздени от стари белези като на този.

— Хават’ дефейлер енгроден? — попита той.

— Аз не — отвърна Иън на същия език. — Просто съм изморен. Приятелят ми беше ранен. Нападна го едно ужасно създание, бергениз, той така го нарече. — Иън не си спомни кога е пуснал носилката, но кървавите му ръце бяха свободни и жестикулираха.

— Нима е възможно? — Старецът вече бе коленичил до носилката. — Кълна се в косматите топки на Орфиндел! — викна той и положи ръка на рамото на Хоузи и леко разтърси отпуснатото му тяло. — Орфиндел, чуваш ли ме? — Той пое Хоузи на ръце и се изправи без всякакво видимо усилие. — Ела. Аз държа ферибота, казват ми Харбард, понякога ми викат Харбард Старея. Жена ми, Фрида, е лечителка, а на Орфиндел му е крайно нужен лечител.

Иън почти не виждаше какво става около него, но направи след Харбард цели пет стъпки, преди да загуби съзнание.