Свобода Бъчварова
Жребият (12)

Глава дванадесета

Минаваше полунощ. Скарлатов и Брезов седяха в хола на вилата. Бяха сами. Минаването през поста на Княжево протече гладко. По незнайните пътища на професионалния революционер сега неговият приятел чакаше своите хора, за да го вземат. Отказа поканата му да остане във вилата, въпреки че той много настояваше. Сякаш нещо от младежките години се върна в него, когато не би се замислил и миг, за да помогне на другаря си по идеи. Срещата с Брезов му показа колко се е ощетил душевно. Дълголетната липса на открит, демократичен обществен живот в страната неусетно беше всадила страха дори у него. Може би по-малко от другите, но той разбра, че боледува от нещо по-опасно и от чумата. А какви ли ще бъдат поколенията, родени и расли само в атмосферата на страха, която пропива и заразява всичко наоколо?… Как ще расте младежта, възпитана да не казва това, което мисли?… Да живее двойствен живот — единия пред обществото, другия в себе си?… Конспиративни партии, конспиративна преса, конспиративни деяния, конспиративни намерения, конспиративни перспективи… И това изкривяване ставаше полека-лека същност на цялата нация.

— Интересно ми е да чуя от теб как оценяваш обстановката в България — каза Брезов.

— Никак не е розова.

— По-точно?

— Неизбежна, тотална икономическа ориентация към Германия и всички последствия от това. Непрекъснато обедняване на всички слоеве от населението, несигурно външно положение, развиваща се корупция. Издребняване на целия партиен и политически живот, растящо обезверяване в политическите институции, угроза от класова или лична диктатура. С една дума, обикновените провинциални средства на политическата алхимия са вече негодни.

— А народът?

— Мълчи. За всеки случай таи нещо грозно.

— Не смяташ ли, че освен монархията, военните и полицията, и вие, радетелите за буржоазна демокрация, сте виновни за това?

— Разбира се. Но носим само малка част от вината. Това обаче, че ние излязохме на минус, не значи, че вие автоматически сте на плюс. Може да се окаже „ела зло, че без тебе по-зло…“.

— Икономическата криза беше позор за капитализма — сурово каза Брезов. — И то само десет години след една световна война с двайсет милиона жертви, разорена, разпокъсана планета! Той доказа най-важното за един обществен строй: че не може да поддържа физически живота на народите. Погледни! От изток към запад и от север към юг скитат хора без работа, без права, с надеждата да намерят парче хляб. Стачки и класови сблъсъци в уродлива форма разтърсват света. А някъде на небосклона се задава нова буря, нова война. Фашизмът идва…

— Забравяш, че съвременният капитализъм все пак е твърде млад. Няма и сто и петдесет години. Все едно че е още в пелените си. Мислиш ли, че един обществен строй е в състояние да покаже за такъв кратък срок своите възможности? Тепърва ще се разгръща! Защото резервите на частнособственическия мотор са огромни!

— Но те водят и до самоизяждане! Така или иначе, световната криза роди фашизма! Ето главният резултат от несъобразяването със законите на икономиката.

— А вие там съобразявате ли се?

— Мъчим се, опитваме, експериментираме…

Скарлатов се усмихна.

— Марате! Кажи ми, как чиновници или хора, които никога в живота си не са имали собственост, не са печелили пари и са нямали понятие как се печелят, могат да управляват едно гигантско стопанство? Та това ще е пародия на общество! За нещо ново можем да говорим едва след няколко века… Сега можем да кажем само, че вероятно ще има такова, но какво ще е, никой не знае!

— То съществува и не е пародия, Скарлатов, а надежда на човечеството!

— И как се справя с проблемите тая надежда на човечеството? — насмешливо запита Борис.

— Учат се. Може би грешат, но се учат. С годините израстват нови хора. И ние имаме своите икономисти и търговци. Обменът с останалите страни расте. Светът не може вече да съществува без съветското стопанство, а това не е малко постижение за такъв малък период!…

— Да. Но на каква цена?! Количество за сметка на качеството. Средно десетчасов работен ден.

Скарлатов стана бързо и измъкна от библиотеката в хола един старинен том. Отвори го там, където стърчеше кожена лента, и прочете гласно на руски:

— „Ведь не посредством же немоты, инквизиции, ссылок и кнута могут совершаться реформы!“^[1] — нашият общ любимец с тебе — Херцен!

Брезов слушаше неподвижно със затворен израз на лицето, непознат на Борис от миналото. Той се върна на мястото си с книгата в ръка и я остави на масата.

— Вярно е — възрази Брезов. — Хората у нас живеят все още мизерно. Нямат достатъчно дрехи, нито изобилие от продукти. Едва най-необходимото. Вярно е, че се налага една дисциплина не винаги доброволна, на която поначало руският човек не е свикнал. Грамофони не свирят. Но поразяващи са усилията и вярата на масите в крайния резултат. Може би затова буржоазните икономисти ни наричат фантасти.

— И с основание. За крайния резултат е още рано да говорим, той е неясен, а върви един твърде противоречив, макар и енергичен икономически процес. Но с хората какво ще стане, там е въпросът!

— Какво искаш да кажеш? Бъди по-категоричен!

— Искам да кажа, Марате, че ако трябва да се превърнат всички в пионки на една огромна шахматна маса; ако трябва да избиеш половината земно кълбо в името на експеримента, това вече, прости ми, не е идеал, а некрофилия^[2]! Ползата от подобно нещо е една — човечеството ще дължи на руснаците много, че на свой гръб ще докажат колко струва болшевишкият социализъм на практика!…

Скарлатов очакваше, че Брезов ще избухне и ще му опонира, но настъпи мълчание. Погледна го. Сега лицето му отново се бе опънало, пребледняло. Борис почувства как между тях мина хлад. Изправи се невидимата стена на разногласието в идеите, по-висока и по-непробиваема от всичко друго, защото се издигаше върху терена на битката за човешките души. Кой ръководеше тази планетарна — а може би вселенска — битка, никой не бе в сила да каже, дори участниците в нея. Но сега пред Скарлатов, тук, в неговия дом, стоеше приятелят му от младостта, той, а не ти, бе в смъртна опасност! Може би за последен път се виждате… Стана му съвестно, стана му болно и Борис хвърли мост.

— Извини ме, Марате. Да оставим това! Трудно разговаряме помежду си на тази тема.

Брезов още мълчеше, накрая каза:

— Съгласен… Позволи ми само още една дума. Ти би ли търгувал със Съветския съюз?

— Да, ако имам изгода.

— Тогава ще получиш проспект за основните износни стоки и цените им, които са по-ниски от тия на международния пазар. По памет мога да ти кажа някои — петрол, машинни масла, желязо, стомана, катран…

— Петролът би заинтересувал един друг бизнесмен. Мога да посреднича.

— Отлично. В най-скоро време при теб ще дойде наш представител.

— Както ти?

— Официален. Имате вече дипломатически отношения със Съветския съюз — легация в София!

— Приемам. Но странно е, че ти говориш като търговец. Имаш ли съответните пълномощия?

— Разбира се! Или искаш да се документирам? Но сега в България съм по чисто партийна работа.

— Може ли да знам по каква?

— Най-общо по въпроса за Единния антифашистки фронт. Но срещаме трудности и трябваше да изясня новата линия на Интернационала. Това е накратко всичко.

— Няма да ти е лесно. Партийното сектантство е много силно у българските комунисти. Няма да забравя как по време на дадената амнистия от Народния блок някои не искаха да излязат от затворите, защото не щели милост от врага! Такива хора не могат да разберат, че даже в саможертвата се иска разум!…

— Прав си. Аз мога да ти цитирам още по-тежки случаи. Затова съм тук. И още нещо бих те помолил като приятел…

— Щом вече казах „А“, ще кажа и „Б“. Не ме ли шантажираш?

— Казах ти, че само ако желаеш.

— Да чуя.

— Касае се за една сума в долари, които искаме да приемеш в Банката си.

— Колко?

— На първо време петдесет хиляди долара.

— Не е съвсем малко. Това е сума, за която трябва да дам обяснение на властите. По закон съм длъжен да декларирам наличната валута и злато в Банката. И с каква цел?

— Пари за „Червената помощ“. Вярвам да си чул за нея. Тя подпомага жертвите на фашизма, емигрантите, затворниците и семействата им в България. Може по твое желание да внесем сумата на Запад, където кажеш, а ти да осигуриш съответните български левове тук, по официалния курс на долара, разбира се, заедно с премията.

— И в Банката ще се мъкнат по цял ден жертвите на терора под носа на полицията, за да теглят пари?!

— Ще имаш работа с двама или трима солидни търговци — наши привърженици. Сумите ще теглят те и ще се разпореждат те. Разбира се, ще вземеш и своя процент от банковата операция.

— Процент няма да взема!

— Така и очаквах. Не всичко е помръкнало в теб. Понякога си спомням как отначало вървяхме заедно… После пътищата ни се разделиха. Дали накрая няма пак да се съединят?…

— И с пушка в ръка да застана на барикадите?

— Говоря в духовен смисъл. А пътищата на съдбата са неведоми… Аз лично се примирих с нещастията и се чувствам свободен.

— Странно. Говориш не като материалист, а като идеалист.

— Говоря както мога! И последно, Скарлатов… ако те поканят в съветската легация, би ли отишъл?

— Като какъв?

— Като представител на демократичния капитализъм, както ти се изразяваш.

— Не се ползвам с добро име пред властта. Ще им навредя.

— Именно затова! Тук мнението на съветските дипломати за теб е много добро.

— Ще мисля.

— Ще получиш покана за прием по случай годишнината от Октомврийската революция. За теб ще бъде поучително да се срещнеш с руснаците. Все пак в преврата на 19 май 1934 година имаше и нещо положително — установиха дипломатически връзки със СССР.

— Но нали вие го нарекохте фашистки преврат?

— Аз лично не. Това явление е по-сложно както по същество, така и от психологическа гледна точка.

— Имаше и комични моменти в събитията. Мушанов ми разказваше за деня на самия преврат, все още като ударен от гръм. Събужда се и домът му блокиран от войници. Вдига телефона и търси Военното министерство. Частните разговори са забранени! — му отговарят. Но тук е министър-председателят, искам да говоря с вашия министър! Вече не сте министър-председател — му казват и телефонът прекъснал. Едва не припаднал. Наивни демократи!…

Брезов се засмя.

— Във всеки случай аз не споделям мнението на нашите среди и тепърва ще трябва да изясняваме този пореден шок на политическата сцена тук.

— Така или иначе, Марате, той завинаги закрепи властта на цар Борис. Вече няма парламент, няма партии, няма политически дейци. Владетелят назначава и уволнява министрите като чиновници. Взе и армията в свои ръце. Сега му остава само да стане Патриарх и поеме Светия Синод, за да заприлича на руските императори самодържци.

— Смяташ ли, че той ще се опита да стане българският Хитлер?

— Не зная точно какво иска да стане, но бабичките му целуват ръце и плачат от умиление, децата го посрещат с портрета му върху знаменцата, които размахват. По катедралите и църквите се носят молитви за здравето му. След националния химн се изпълнява задължително „Боже, Царя ни пази“. В негово име се издават присъдите в съдилищата. На военните паради екзалтираните роти трошат с подкованите си ботуши паважа. Той е и най-големият ловджия, автомобилист, локомотивен машинист, учен-ентомолог, яхтсмен и генерал-военачалник, баща на футболистите, колоездачите, градинарите, пчеларите… Какво още трябва?… Фердинанд беше по-ловък, а Борис се е приспособил към българската психика.

— Не мога все пак да си обясня някои малки остатъци от демокрация у вас. Хитлер в Германия ги потъпква всички — възрази Брезов.

— Не вярвам да стигне дотам… А може би чака подходящ момент? Не знам… Но скоро правех наум една малка аналогия между двамата. И Хитлер е с незавършено средно образование. А Борис има само гимназиална диплома. И той няма никаква положителна концепция за бъдещето на собственото си Отечество, освен Велика България и реванш! При Хитлер Германия е над всичко и над целия свят! И за двамата идеал и цел е едноличната власт. По коварство и демагогия също си приличат. Нашият има ореола на кротък и демократичен, но всички кървави правителствени салтоморталета, потушавания на въстания, публични бесилки и невероятни по жестокост репресии в страната се извършиха по негово време. Има и един заклан министър-председател в архива си. Баща му закла Стефан Стамболов, а той — Александър Стамболийски. Да не наруши семейната традиция. Фюрерът обаче действа сам, а Борис гледа да натресе неприятните функции на други и да остане в сянка.

— Все пак, в интерес на истината, аналогията не е рентген и не може да служи за точен ориентир. Често пъти в политиката разликите са по-решаващи.

— Прав си. Има, разбира се, и разлики. Да вземем най-малките, например. Борис не говори добре български, както и Хитлер немски. Но за разлика от него знае много чужди езици. Борис е възпитан, учтив, не фанатичен, любопитен, отворен е към различни веяния, към различни мнения. Не действа по презумпция от нормативите на някаква екзалтирана идеология за превъзходство и надмощие. Но бъдещето ще покаже, когато рано или късно се наложи да каже „да“ или „не“.

— И за негов ужас фаталният избор наближава, а разликите, които ми изтъкна, не намаляват в моите очи монархията като голямо зло за България.

Брезов мълча дълго. Тежки спомени нахлуха в него — и за младостта, и за семейството, и за другарите му, които вече ги нямаше. Скарлатов разбра и каза:

— Не позволявай на спомените да те смачкват! Знам по себе си колко е мъчително.

— Без да искам… Понякога внезапно се събуждам с такава мъка в душата, защото насън съм бил с хората, които обичам… С Ружа… Виждам жива и малката Любка, а Матов и Ирина се смеят за нещо… Ти си наблизо и спориш с тях. Странното е, че едновременно са тук и Симон Щерн, и Яна. Яна те успокоява. А някъде в края на стаята седят моите родители, кротки учители, вярващи социалисти, и ме гледат с любов и умиление… И ми трябват часове да забравя…

Скарлатов не предполагаше, че и приятелят му Брезов има същите видения като него. Колкото повече старееше, толкова по-често тези сънища го измъчваха. Не бяха кошмари, но чувството, с което се събуждаше, го изпълваше с такава дълбока тъга, с която само смъртта можеше да се сравни. И той виждаше живи хората, които бе обичал и толкова се радваше в тяхно присъствие. Бе напълно уверен, че те са живи. Че са някъде далеч и че той един ден ще отиде при тях и ще бъде щастлив. Тези сънища и мисли изглеждаха така чужди на материалистичното му по своята същност съзнание. Но те съществуваха. И едва сега Скарлатов разбра, че Марат е единственият му приятел на тоя свят, така както единственото му дете е Яна. И двамата имаха в момента едно и също чувство. И двамата бяха развълнувани. Но те и този път не казваха това, което усещат един към друг. Дори и сега, вече като възрастни хора, минали през толкова житейски перипетии и изпитания, не можеха да прескочат границата. От гордост ли, от стеснителност, или глупаво възпитание?…

Към два часа след полунощ Спас въведе в хола един млад човек с голф и туристически обувки…

— Ето го… Другият остана вън пред вратата…

Скарлатов се развълнува. Дойде часът на раздялата.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той Брезов.

— Не. Всичко е наред. Трябва да тръгваме, скоро ще разсъмне!…

Изпрати го чак навън пред желязната порта. Двамата придружители и Брезов се скриха в тъмнината. Борис се върна във вилата. Туше Динев го чакаше в хола.

— Защо не легнеш?

— Исках всичко да свърши — каза Динев. — Мисля, че опасност вече няма. Комунистите са добри организатори, а за Брезов особено ще внимават.

— Аз няма да спя.

— Аз също.

— Тогава знаеш ли как да направиш кафе, без да събудиш Неда?

— Знам.

Динев излезе. Скоро се върна с голяма порцеланова кана и чаши. Скарлатов наля в кафето доста голяма доза коняк.

— Динев, ти винаги си ме учудвал и ако не те познавах, бих помислил, че поведението ти е нелогично. Защо помогна на Брезов?

— Аз работя за Търговската банка и фамилията Скарлатови.

— Но ти си бивш полицай.

— Бивш!

— Смяташ ли, че подаването на оставката ти навремето ще заличи следите ти?

— Не смятам. В очите на хората аз ще остана полицай с всички последствия, произтичащи от това.

— Страх те е от възмездие?

— Не точно страх. Така би било, ако не го очаквах. Някога в католическия колеж изучавахме философия. Платон е казал, че възмездието се ражда в мига на престъплението.

— Ти не си убивал, нали?

— Лично не. Но какво от това? Даже когато съм могъл, съм спирал убийства, мъчения или съм помагал на жертвите, доколкото съм успявал.

— Тогава защо стана полицай?

— Защото над мене трябваше да се извърши съдба. Желанието ми за образование, работата ми в Банката, детската ми любов към Франция и Париж ме накараха да направя тази стъпка. Тук никой не е виновен. Аз сам реших.

— Инспектор Жавер на Виктор Юго е прототип на идеалния полицай в литературата. Щеше да бъде завършен образ, ако Юго не го бе накарал да изпитва душевни терзания.

— Юго е прав! Познавам мнозина блестящи полицаи, с изявени способности. Те завършиха като най-долнопробни палачи или се пропиха. Двама се самоубиха. Много от тях се превърнаха в животни.

— Тогава къде намираш грешката в себе си?

— Религиозното ми образование. Детството ми на чистата вяра в Бога. А после борбата между моя ум и религията… Или трябваше да стана монах, или полицай. За нещастие съдбата ме тласна към второто.

— А сега какво е отношението ти към Бога?

— Отношение на страх. В детските ми години и Бог бе различен. Изглеждаше милостив, всеопрощаващ. Христос-Бог на сираците и угнетените… Докато благодарение на ума си стигнах до отмъстителния еврейски Бог Йехова.

— Обичал ли си някога в живота си?

— Майка ми и баща ми, които не помня, но си ги представях… Негово Превъзходителство банкера Скарлатов. Той беше за разлика от другите реален, жив човек. Аз разговарях с него всеки ден, гледах го какво ще каже право в устата и помнех всяка негова дума. Той създаде в мене култа към разума. И така или иначе, станах нещастен.

— Значи ти е влияел като Сатана-Изкусител?

— О, не е точно така! Просто неговият ум бе толкова силен, че моята психика не можеше да издържи великото му превъзходство. Понякога имах чувството, че съм опитно морско свинче, с което той експериментира и наблюдава какво ще излезе.

— Нямам впечатлението, че беше толкова безчувствен.

— Не, разбира се. Той ме обичаше, но някак си по своему, и както самия него не можеше да разгадаеш, така и обичта му остана неразбрана.

— И един последен въпрос. Динев… Защо взе петстотин долара от Брезов?

— Защото той няма да забрави, че съм му услужил. За да не се чувства задължен. За да мине като проста сделка. Но името, което му казах, не може да се изчисли с пари. Върху тази плоскост поставена, работата ще остави в съзнанието му следи, че съм помогнал. А това е някакъв капитал за непредвиден случай. Той ще го анализира и ще разбере, че петстотинте долара, които съм му искал, не са ми трябвали.

— Само това ли е причината?

— Останалото е моя лична работа. Аз отдавна чаках момента, за да унищожа този мръсник. Имам свои сметки с него, които нямат нищо общо с комунистите.

— Говориш, сякаш предателят е вече ликвидиран.

— За мене, да!

Идването на Брезов остави дълбоки следи в залинялото от годините политическо съзнание на Скарлатов. Той започна да се взира в света около себе си не само от финансова гледна точка. Внимателно взе да следи събитията. Купи един мощен апарат „Блаупункт“ и до късна нощ слушаше на разни езици предаванията от цял свят. Така пред очите му се откри истинската картина. За Скарлатов наново, след толкова години, политическата осведоменост стана необходимост.

Няколко дни след заминаването на Брезов пристигна Динев с новината, че предателят е бил разстрелян посред бял ден като куче пред много хора на улицата. Беше невероятно убийство. Всички го коментираха. Никой не можеше да предположи, че този човек е предател. Имаше ореол на правдоборец. А разкритията, които направиха някои леви вестници за сътрудничеството му с полицията, подействаха потресаващо. Жертвите му бяха стотици.

Месец по-късно при Скарлатов дойде съветски търговски представител. Уреди му делова среща с индустриалци и търговци в своята Банка. Явиха се малцина, но сключиха сделки. Офертите, които представи съветският експерт, бяха отлични. Отделно насочи Карасулиев към петрола. Той с присъщия си замах разшири сделката и почна доставката на руски нефт. Отначало като газ за горене на лампи, а после и за автомобили. Години по-късно, когато започна Втората световна война и се прекъснаха всички връзки с Персийския залив, единствените запаси петрол на България бяха от една голяма доставка на Карасулиев от СССР. Той дори купи малък танкер, който сновеше по Черно море между руския и българския бряг.

За празника на Октомврийската революция Скарлатов получи покана за прием в съветската легация. Беше пищен като в императорско време, а посрещането — аристократично. Учуди се, че не само той, но и много от най-уважаваните политици, общественици и интелектуалци на България присъстваха на приема. С особено внимание към Скарлатов се отнесе търговският представител. Прие го като личен гост и го задържа в своето обкръжение. Имаха доста дълъг разговор по общите въпроси на взаимния икономически обмен. Така Скарлатов окончателно определи своята позиция. И тоя път не го направи само от инат, но и от убеждението за неограничената свободна търговия. А това не се гледаше с добро око както от властите, така и от монархията.