Чък Паланюк
Боен клуб (25)

25.

Онази старата поговорка, дето винаги убиваш онова, което обичаш — е, вярно е и обратното. Много е вярно.

Тази сутрин отидох на работа и сградата беше отделена от паркинга с полицейски заграждения, а на входа полицаи разпитваха колегите ми. Всички сновяха насам-натам.

Дори не слязох от автобуса.

Аз съм Студената пот на Джо.

От автобуса виждам, че прозорците-стени на третия етаж на сградата са потрошени, а вътре пожарникар в мръсна жълта мушама кърти изгорен панел на окачения таван. От счупения прозорец се подава тлеещо бюро, изтиквано от двама пожарникари, после се килва, приплъзва се, рухва три етажа надолу на тротоара и се приземява с повече чувство, отколкото звук.

Разцепва се и продължава да пуши.

Аз съм Свитият стомах на Джо.

Това е моето бюро.

Знам, че шефът ми е мъртъв.

Трите начина за правене на напалм. Знаех, че Тайлър ще убие шефа ми. В онзи миг, когато усетих миризмата на бензин по дланите си, когато казах, че искам да се махна от работата си, аз му дадох позволение. Моля, заповядай.

Убий шефа ми.

О, Тайлър.

Знам, че един компютър е гръмнал.

Знам го, защото Тайлър го знае.

Не искам да го знам, но за пробиване на дупка в корпуса на компютърен монитор се използва бижутерски свредел. Всички космически маймуни го знаят. Аз набрах бележките на Тайлър. Това е нова версия на бомбата-крушка — при нея пробиваш дупка в електрическа крушка и я напълваш с бензин. Запушваш дупката с восък или силикон, после завинтваш крушката във фасонката и чакаш някой да влезе в стаята и да натисне ключа.

Компютърният монитор побира много повече бензин от електрическата крушка.

При компютърния монитор или махаш пластмасовата обшивка — лесна работа — или работиш през решетката за охлаждане.

Първо изключваш монитора от електрическата мрежа и от компютъра.

Става и с телевизор.

Само разбери — появи ли се искра, дори и статично електричество от килима, си мъртъв. Пищяща жива факла.

Мониторът може да поддържа 300 волта пасивно акумулирано електричество, така че първо използвай голяма отвертка за главния електролитен кондензатор. Ако умреш на този етап, значи отвертката не е била изолирана.

Вътре в кинескопа има вакуум, така че в мига, в който пробиеш обшивката, засмуква въздух, един вид, поема си лекичко дъх.

Разширете дупчицата с по-дебел свредел и с още по-дебел, докато най-накрая можете да вкарате в нея върха на фуния. После напълнете монитора с експлозив по избор. Домашният напалм е добър. Бензин или бензин, смесен със замразен концентрат от портокалов сок или котешки лайна.

Доста забавен експлозив е калиевият перманганат, смесен с пудра захар. Идеята е да се смеси съставка, която гори много бързо, с друга съставка, осигуряваща достатъчно кислород за горенето. Толкова бързо гори, че си е направо взрив.

Бариев прекис с цинков прах.

Амониев нитрат с алуминий на прах.

Nouvelle cuisine^[24] на анархията.

Бариев нитрат в сос от сяра, гарниран с въглища. Това си е обикновен барут.

Bon appétit.

Натъпчете монитора с всичко това и когато някой го включи, това са си две-три кила барут, които избухват в лицето му.

Проблемът е, че донякъде харесвах шефа си.

Ако си мъж, християнин и живееш в Америка, баща ти е твоят модел за Бог. И понякога намираш баща си по време на кариерата си.

Само дето Тайлър недолюбваше шефа ми.

Полицията ще ме търси. Миналият петък бях последният човек, който излезе от сградата. Събудих се на бюрото, по компютъра имаше капчици от дъха ми, а Тайлър ми нареждаше по телефона: „Излез. Имаме кола“.

Имаме кадилак.

Дланите ми все още миришеха на бензин.

Механикът от бойния клуб ме попита: „Какво би ти се искало да си направил, преди да умреш?“.

Исках да се махна от работа. Давах на Тайлър позволение. Моля, заповядай. Утрепи шефа.

От гръмналия ми офис стигам с автобуса до застланото с чакъл обръщало в края на линията. Тук предградията постепенно преминават в празни парцели и разорани ниви. Шофьорът вади плик със сандвич и термос и ме наблюдава в огледалото за обратно виждане.

Опитвам се да измисля място, където ченгетата няма да ме търсят. От дъното на автобуса виждам двайсетина души, насядали между мен и шофьора. Преброявам двайсет глави.

Двайсет обръснати глави.

Шофьорът се обръща и ми подвиква към задната седалка:

— Господин Дърдън, сър, онова, което правите, наистина ме възхищава.

Никога преди не съм го виждал.

— Простете — казва шофьорът. — Комитетът твърди, че идеята е ваша, сър.

Бръснатите глави се обръщат една след друга. После една по една се изправят. Единият държи парцал в ръка — миризмата на етер се усеща. Най-близкият има ловджийски нож. Човекът с ножа е механикът от бойния клуб.

— Вие сте смелчага — казва шофьорът, — щом сте поръчали самия себе си за домашно.

Механикът казва на шофьора „Млъкни“ и „На пост не се дрънкат глупости“.

Знаеш, че една от космическите маймуни има гумен ремък, с който ще пристегне топките ти. Мъжете изпълват предната част на автобуса.

Механикът казва:

— Знаете какъв е редът, господин Дърдън. Сам го казахте. Казахте — ако някой някога се опита да затвори клуба, дори и вие самият, трябва да го гепим за топките.

Гонади.

Ташаци.

Тестиси.

Huevos.

Представете си най-добрата част от вас, замразена в пликче в Сапунена компания „Пейпър Стрийт“.

— Знаете, че е безсмислено да се противите — казва механикът.

Шофьорът дъвче сандвича и ни наблюдава в огледалото за обратно виждане.

Полицейска сирена вие все по-близо. В далечината трактор боботи в полето. Птички. В задната част на автобуса има полуотворен прозорец. Облаци. Бордюрът на обръщалото е обрасъл с бурени. Пчели или мухи бръмчат край бурените.

— Просто малка гаранция — казва механикът. — Този път не е само заплаха, господин Дърдън. Този път трябва да ги отрежем.

— Ченгетата — обажда се шофьорът.

Сирената пристига нейде пред автобуса.

Оглеждам се за нещо, което бих могъл да използвам за нападение.

Полицейска кола спира до автобуса, лампите присветват в синьо и червено през предното стъкло и някой крещи отвън:

— Стойте вътре!

И аз съм спасен.

Донякъде.

Мога да обясня на ченгетата за Тайлър. Да им разкажа всичко за бойния клуб и може би да вляза в затвора — тогава Проект „Разруха“ ще си е техен проблем и няма да се взирам в острието на нож.

Ченгетата приближават стъпалата на автобуса и първото ченге казва:

— Резнахте ли го?

Второто се обажда:

— Хайде, бързо, че имаме заповед за арестуването му.

После сваля фуражката си, а на мен ми казва:

— Нищо лично, господин Дърдън. Удоволствие е най-после да се запозная с вас.

Правите голяма грешка, казвам.

Механикът отвръща:

— Казахте ни, че вероятно ще го кажете.

Аз не съм Тайлър Дърдън.

— Казахте ни, че и това ще кажете.

Променям правилата. Вие си ходете на боен клуб, но вече няма да кастрираме никого.

— Да, да, да — казва механикът. Вече е преполовил пътеката и стиска ножа пред себе си. — Казахте, че това непременно ще го кажете.

Добре де, аз съм Тайлър Дърдън. Наистина. Аз съм Тайлър Дърдън и аз диктувам правилата — и сега ти казвам, пусни ножа. Механикът подвиква през рамо:

— Какво е най-доброто ни време досега за „Кълцай и бягай“?

Някой крещи:

— Четири минути.

Механикът крещи:

— Някой засича ли времето?

И двете ченгета са се качили в автобуса. Едното поглежда часовника си и казва:

— Само секунда. Чакайте голямата стрелка да стигне дванайсет.

— Девет — отброява ченгето.

— Осем.

— Седем.

Мятам се към отворения прозорец.

Коремът ми се удря в металния ръб, а зад мен механикът реве:

— Господин Дърдън! Ще прецакате рекорда!

Увиснал наполовина от прозореца, дращя по черната гумена стена на задното колело. Вкопчвам се в грайферите и се придърпвам напред. Някой сграбчва краката ми и дърпа назад. Крещя на тракторчето в далечината: „Хей!“. И пак — „Хей!“. Лицето ми е подпухнало, горещо и пълно с кръв — вися с главата надолу.

Измъквам се малко навън. Ръцете, вкопчени в глезените ми, ме дърпат навътре. Вратовръзката плющи в лицето ми. Токата на колана ми се закача за ръба на прозореца. Пчелите, мухите и бурените са на сантиметри от лицето ми и крещя: „Хей!“.

Ръце се вкопчват в колана ми, дърпат ме навътре, хващат панталона ми, стискат задника ми.

Някой крещи в автобуса:

— Една минута!

Обувките се изхлузват от краката ми.

Токата на колана ми се плъзва навътре.

Ръцете събират краката ми. Ръбът на прозореца се врязва, нажежен от слънцето, в корема ми. Бялата ми риза се издува и се свлича над главата и раменете ми, продължавам да стискам грайферите и да крещя: „Хей!“.

Краката ми са изпънати и събрани зад мен. Панталоните се свличат надолу по тях и изчезват. Слънце огрява и топли гъза ми.

Кръвта кънти в главата ми, очите ми ще изскочат, виждам само бялата риза, омотала лицето ми. Тракторът боботи. Някъде. Пчелите жужат. Някъде. Всичко е на милион километри оттук. Някъде на милион километри зад мен някой крещи:

— Две минути!

Една ръка се плъзва между краката ми и почва да ме обарва.

— Не му причинявай болка — казва някой.

Ръцете около глезените ми са на милион километри оттук. Представи си ги в края на дълъг-предълъг път. Направлявана медитация.

Недей да си представяш ръба на прозореца като тъп нажежен нож, който разпаря корема ти.

Недей да си представяш група мъже, които се мъчат да разтворят краката ти.

На милион километри оттук груба топла длан обгръща пакета ти и го дърпа назад, и нещо те стяга все по-силно и по-силно и по-силно.

Гумен ремък.

Ти си в Ирландия.

Ти си в бойния клуб.

Ти си на работа.

Ти си навсякъде другаде, но не и тук.

— Три минути!

Далече-далече някой крещи:

— Нали знаете лафа, господин Дърдън. Не се ебавай с бойния клуб.

Топлата длан се свива в шепа под тебе. Студеният връх на ножа.

Ръка обгръща кръста ти. Терапевтичен физически контакт.

Време за прегръдки.

Етерът запушва носа и устата ти.

После — нищо, по-малко и от нищо. Забрава.