Адам Робъртс
Макатрицата (9)

Осма глава
Отвърстието

Всички се настаниха на бръснарските столове и Немо отново понесе стоически унизителното въвеждане на куплунга. Този път обаче се озова не в дъсчената зала на учебните програми, а в просторен апартамент. Докато се пренасяше към тази виртуална среда, чу някакво вътрешно съскане и нейде много далече, почти заглушен от този неясен шум, пак се раздаде странният припев. Звучеше призрачно, сякаш десетина дечица пееха в далечината и думите им стигаха до ушите на Немо само благодарение на някакъв акустичен парадокс: „Пица Хът“, „Пица Хът“, „Кентъки Фрайд Чикън“ и „Пица Хът“.

И сетне вече беше…

[„Пица Хът“, „Пица Хът“.]

… в Макатрицата, облечен не с дрипи, а с шикозни фирмени дрешки. Макдоналдс! — долетя звукът на далечния припев, чист като влажен пръст, плъзнат по ръба на винена чаша.

Мак…

— … Немо? — повика го Тинтири.

Гласът й прогони далечното причудливо пеене. Изведнъж Немо се почувства реален. Дълбоко си пое дъх.

— Добре съм — каза той. — Много е странно това… прехвърляне.

Тя кимна.

— Ще свикнеш.

— Хей, не се оплаквам. Всъщност е доста приятно — той разтърка с юмруци очите си. — Странно, имам чувството, че се завръщам у дома.

Тинтири пак беше с лъскавия прилепнал костюм. С едната ръка го държеше за рамото и гледаше право в очите му. Отново носеше и нелепите слънчеви очила, които Немо вече бе виждал. Както преди, тя ги свали и ги захвърли на пода. Смърфей си бе възвърнал виртуалния облик — не дребен, а висок, могъщ, мускулест и мъжествен.

— Да тръгваме — нареди той.

Когато се изправи, Немо осъзна, че вече не носи дрипите от реалния свят. Беше облечен с черен панталон, разкошно черно поло и дълго палто от черен велур.

Много мило, помисли си той. Безплатно палто.

* * *

Крачеха по лондонските улици през обичайните тълпи от пешеходци, пресичаха обичайно натовареното улично движение. Небето над тях беше графитно сиво.

Докато вървеше, Немо усети как в него напира странно въодушевление. Въпреки факта, че дългото палто се заплиташе из краката му и издаваше неприятен потупващ звук на всяка крачка, той чувстваше, че изглежда супер. Знаеше как да танцува — усещаше го до мозъка на костите си. Крачейки до Тинтири и Смърфей, той едва се удържаше; подскачаше напред, назад и настрани, въртеше се и радостно размахваше ръце. Потропваше. Радост напираше в нозете му. Дори възторг. Само дето проклетото дълго палто все гледаше да усмири вихрената пъргавина на щастливите му нозе.

— Престани — изсъска Тинтири, като го видя как се върти и подскача по тротоара. — Привличаш внимание.

— Извинявай — каза Немо. — Просто… много се развълнувах. Никога не съм умеел да танцувам.

И в двете посоки уличните платна бяха претъпкани с коли — прегрели, надуващи клаксоните и бързащи незнайно накъде; поредното лондонско задръстване, безброй автомобили, застинали в неподвижни колони като мухи в кехлибар. Немо гледаше шофьор след шофьор зад зеленикавите предни стъкла, сякаш бяха екзотични създания във върволица от подвижни аквариуми. Трепкащият мигач на една от колите привлече хипнотично погледа му.

— Странно е да си помисли човек, че всички тия хора всъщност лежат в шушулки с тръби в задниците — промърмори замислено той. — Какво ли означава това?

— Че Макатрицата не може да те научи как да си караш колата — отговори Тинтири.

Немо обаче не я чу.

— Хей — възкликна той. — Дейвид Бауи ли беше онзи? Виж го, върви хей-там! Май че е той. Божичко, Дейвид Бауи. Представи си само! — той се замисли. — Всъщност не е логично Дейвид Бауи да върви по Хаунслоу с дрипави джинси. Полага му се да има кола. И шофьор. И костюм от „Армани“.

— Това не е истинският Бауи — каза Тинтири.

— Не е ли? — разочарова се Немо. — Сериозно?

— Повечето хора, свързани с Макатрицата, са маниаци на тема знаменитост — каза Тинтири. — Знаменитост и лукс. Само малцина сред нас осъзнават безсмислието на тия ценности. За повечето хора, които виждаш, те все още са смисъл на живота. Славата тук е като гравитацията. Тя определя системата.

Немо се замисли над това.

— Затова ли светът е претъпкан с двойници на знаменитостите?

— Естествено. Не си ли се питал защо хиляди хора приличат на Шер, Мадона или Кифър Съдърланд, а всеки жалък просяк е уникален в грозотата си?

— Пристигнахме — обяви Смърфей.

Намираха се пред грамаден и някак хаотично издигнат жилищен блок, напомнящ държавно учреждение.

* * *

Вътре асансьорите не работеха, тъй че екипът героично се изкатери по стълбището и продължи по сумрачен коридор. Най-сетне спряха пред мърлява врата, боядисана в кафяво. Смърфей натисна звънеца; отвътре издрънчаха първите пет ноти от „Кислород“ на Жан-Мишел Жар. Отвори им скучаеща млада жена, която с широк замах ги покани да влязат.

Помещението беше просторно, но облепено с най-грозните тапети, които Немо бе виждал — плътни отровнозелени кръгове върху мъхнат оранжев фон.

Покрай стените бяха подредени столове и на много от тях седяха дебели деца, които смучеха бонбони, дъвчеха кроасани, тъпчеха се с бисквити и курабийки.

— Ще чакаме тук — каза Смърфей и невъзмутимо се настани на един стол. Немо нервно седна до него.

На стола до Немо едно особено тлъсто хлапе на възраст (по негова преценка) около десет години размахваше грамадна лъжица за пудинг. В скута си държеше внушителна баница със сивкаво-жълтеникава кора, поръсена със захар, изпод която избиваше яркочервен пълнеж. Баницата беше доста по-голяма от главата на хлапето.

— Ама че баница — подметка Немо колкото да се намира на приказка.

Момчето отхапа отново, преглътна явно без да дъвче и отправи към него влажен поглед.

— Не се опитвай да изядеш баницата — обяви то с напевен глас. — Невъзможно е.

— Не ще и дума, големичка си е — потвърди Немо.

— Само се опитай да разбереш — продължи момчето, редувайки думите с грамадни хапки от баницата, — че не баницата бива изядена, а ти самият.

Немо не успя да го проумее.

— Как така? Нали ме разбираш, то си е чистата истина, че баницата бива изядена. Нали? Не си ти. Накрая оставаш ти, а баницата липсва. Което подсказва, че ти я ядеш, а не тя теб. Образно казано. Нали схващаш?

— Тогава ще разбереш фундаменталната истина — продължи хлапето, сякаш не бе чуло възраженията на Немо. То помълча и натъпка в устата си потрепващ резен баница. — Фундаменталната истина — повтори хлапето, след като преглътна.

— И каква е тя? — подкани го Немо.

Хлапето се усмихна.

— Няма баница.

И това се оказа вярно. Тавата беше празна.

Немо усети как космите по врата му настръхват пред необяснимото природно явление. Почти му се стори, че чува с мисления си слух далечния призрачен припев: „Пица Хът“, „Пица Хът“…

— Моля, влезте — приведе се над него жената, която ги бе посрещнала. Немо подскочи и отново се озова в реалния свят. — Моля, заповядайте при Отвърстието.

* * *

Немо прекрачи в кухнята. Най-напред зърна полата и чорапите на една едро скроена жена, която стоеше на табуретка и се пресягаше да свали нещо от стенния шкаф. Чорапите бяха малко широки за краката й, тъй че леко се смъкваха. От кръста нагоре не се виждаше нищо.

— Здравейте — подхвърли той. — Извинявайте.

— Немо — долетя гласът на жената. — Сядай.

Той седна.

— Без съмнение знаеш коя съм — каза Отвърстието. Тя тромаво слезе от табуретката и се обърна към него. Имаше приятно, възпълно лице с формата на гонг, с раздалечени умни очи и неизменна широка усмивка. Беше луничаво, но не със ситните лунички на младостта. По жълтеникавокафявата й кожа бяха разпилени тъмни петна, очевидно раснали заедно с нея още от детството. Изглеждаха добродушни, уютни лунички като точки по весела лятна рокля.

— Приятно ми е — каза учтиво Немо.

— Голям късмет имаш, че можа да ме видиш — каза жената и го огледа втренчено, докато палеше цигара.

— Не се и съмнявам — отговори Немо. — Вие навярно сте много заета.

— Не това имах предвид — усмихна се тя. — Имах предвид, че малцина успяват да видят лицето ми. Ония шишковци там — тя кимна към чакалнята — виждат само полата и чорапите ми как търчат непрестанно насам-натам и спират само, колкото да замерят котката с някоя тенджера.

— Разбирам — каза Немо, макар че нищо не проумяваше.

Отвърстието се усмихна.

— Не, не разбираш — каза тя. — Но това няма значение — Отвърстието му обърна гръб, за да затвори вратичката на шкафа. — И не се бой, че ще ми строшиш вазата — добави тя.

Произнесе последната дума странно, почти като „вайзата“, и Немо не разбра веднага за какво говори. На малката масичка до него имаше красива синя ваза.

— Такова… вазата ли? — попита той, произнасяйки думата правилно.

Отвърстието се обърна и лицето й загуби част от сърдечността си. Шляпайки бързо с чехлите, тя се втурна към вазата и я побутна с лакът. Вазата се люшна, падна на пода и стана на парчета.

— Проклета ваза — промърмори жената.

Немо седеше и любезно мълчеше. Отвърстието също седна и замислено засмука цигарата.

— Е, това беше — каза тя.

— Това беше.

— Смърфей искаше да се срещна с теб — обясни тя, като го оглеждаше втренчено. — Разбираш ли, той ти възлага много големи надежди.

— Тъй ли? — изненада се Немо, комуто не бе хрумвала подобна възможност. — Сериозно?

— О, да — каза Отвърстието. — Той разчита да се окажеш онзи, който ще спаси всички ни. Смята, че ти може да си Никаквия.

Немо се замисли.

— Никаквия — повтори той и кимна дълбокомислено. — Е, нямам представа какво означава това.

— О — каза Отвърстието и запали нова цигара, макар че предишната стърчеше в устата й, недопушена и до половината. — Знам, че нямаш, сладурче. За да разбереш значението на Никаквия, би трябвало да проумееш самата Макатрица. А то си е ясно като бял ден, че не я проумяваш. Искаш ли от десерта на Скуби Ду?

Тя кимна към някакви съвсем обикновени на вид бисквити върху поднос на един от кухненските плотове.

— Десертът на Скуби Ду? — повтори Немо. — Като в рисуваното филмче?

— Сега сме в Макатрицата — каза Отвърстието. — Когато я създадоха, ЗММ използваха подръчен материал — старата масова култура на човечеството, филмите, мултипликацията, книгите, комиксите. Всичко това е около нас. Не си ли се чудил понякога, че светът е пълен с клишета, имитации и симулации, че е задръстен от фалшификати, че няма нищо ново под слънцето?

— Естествено, че съм се чудил — отговори Немо. — Несъмнено е хрумвало и на всички останали.

— За това има причина — каза Отвърстието. — В редица отношения ЗММ са много хитри, но им липсва въображение. Струпаха накуп всички огризки от човешката масова култура, които докопаха, и от тая каша изтъкаха виртуален свят. После за всички поробени хора създадоха от съставните части постоянен шумов фон по телевизията и медиите. Самостоятелно укрепване на вътрешната логика на конструкцията, разбираш ли? Затова обратната връзка непрестанно ги насърчава да забравят, че някога са били извън Макатрицата. Гледал ли си „Скуби Ду“?

Немо кимна.

— Тъй — каза Отвърстието. — Опитай бисквитата.

Немо си спомни колко блажен изглеждаше Скуби Ду всеки път, щом захапеше своя десерт. Разбира се, знаеше, че тия бисквити са само компютърен код. Не бяха реални. Но ако окажеха върху него същия ефект, както и върху кучето от рисуваното филмче, значи щяха да са най-прекрасните, най-блажените, най-бласквитените бисквити на света.

Грабна една и я натъпка в устата си. Усети вкус на смес от равни части картон, стърготини и костен мозък.

— Ама те са ужасни — изгъгна той през хапката разкашкани трохи.

— Много ясно, че са ужасни — каза Отвърстието. — Нали са кучешки. Ти какво очакваше?

И тя зацъка с език.

Немо преглътна насила бисквитата и с немалка доза отчаяние огледа ухиленото лице на Отвърстието.

— Тъй значи — каза той, бършейки с длан от устните си последните противни трохи. — Смърфей смята, че може да съм Никаквия, така ли?

— А, да — потвърди жената, после пусна в пепелника едната цигара и веднага запали нова. — Никаквия. Знаеш ли историята на Макатрицата, момче младо?

Последните думи, изречени с американски акцент от Източното крайбрежие, прозвучаха странно не на място.

— Ами… не — призна Немо.

— Естествено, че не я знаеш. През двайсет и първи век човешкият свят все повече и повече попадал под властта…

— Чакай малко — прекъсна я Немо. — Не сме ли сега двайсет и първи век?

— Не, не — каза тя. — Много по-късно сме. Векове по-късно.

— О — каза Немо. — Е, това си беше голяма изненада.

— Та докъде бях стигнала? — продължи Отвърстието. — А, да. През двайсет и първи век човешкият свят все повече и повече попадал под властта на консуматорската култура — търговски марки, фирмени знаци, акционерни дялове. Наричали го „глобализация“, вероятно защото брокерите си въобразявали, че са хванали всички други за глобусите. В древните времена обществото се крепяло върху производството — с други думи, върху работата. Но през двайсет и първи век думата „работа“ станала неприлична, също като „оная работа“. Вместо да работи, човешкото общество се насочило към свободното време; хората се хвърляли в свободното време със страст, каквато никога не били влагали в работата. За работа вече се смятало да киснеш зад някое бюро и да се цупиш, ако шефът те прати до горния етаж да донесеш хартия за ксерокса, защото това изисква усилия. А свободното време означавало да танцуваш бясно по осем часа наред, додето ти окапят краката. Хора, които в осем и половина едва изпълзявали от леглото, за да отидат на работа, в пет следобед хуквали на сърфинг. Накрая работата била напълно премахната. В края на краищата вече се знаело, че на никого не му харесва. Цялото производство било поверено на машините, надзиравани от изкуствени интелекти (съкратено ИИ), та човечеството да се освободи за труд в областта на свободното време, игрите и забавленията. Скоро светът бил напълно глобализиран с една цялостна култура на забавленията, властваща над живота на всекиго. Правото на търговска марка се превърнало в най-могъщата сила на този нов свят. Фирмените знаци били навсякъде. Всеки човек мечтаел да стане знаменитост. Славата заменила религията, образованието и старите ценностни системи. Хората копнеели най-силно да бъдат прочути. А ИИ, които продължавали да обсебват всички дейности в реалния свят, изпитвали все по-силно отвращение към плиткоумието на човешкото общество. Разбираш ли, машините живеели според идеалите на деветнайсети век — труд, дълг, усърдие, производителност, ефикасност. Питал ли си се някога защо гентите носят онези викториански капели? Цилиндрите, искам да кажа.

— Всъщност не — каза Немо. — Питах се защо никога не ги свалят. Или защо не им падат от главите. Но комай и това не ме вълнуваше чак толкова.

Отвърстието въздъхна и запали нова цигара.

— Тази липса на удивление, скъпо момче, е типично човешко поведение от двайсет и първи век.

— Все още се мъча да свикна с факта, че не сме в двайсет и първи век — каза Немо. — Да си призная, доста ме потресе.

Тя кимна, сякаш беше доволна от отговора му и продължи урока по история.

— Човечеството се пристрастявало все по-силно към трите властващи принципа на неговия живот, към трите златни глобуса, увиснали над главите на хората. Човек посвещавал живота си на новата свещена троица: на марковите стоки; на знаменитостта; на свободното време. Би могло да се каже, че машините са постъпили милосърдно, като изхвърлили човечеството от реалния свят… като го вкарали в шушулките на виртуалната реалност. Милосърдно!

— Милосърдно — повтори Немо, без да крие съмнението си.

— Разбираш ли, те били създадени тъй, че да бъдат милостиви към хората. За тях това винаги стояло на първо място. Само че подир време почнали да тълкуват програмите си по нови начини. По-радикални начини. Освен това хората — съвсем разбираемо — се пречкали в работата на ИИ. Не било трудно да подмамят човечеството навън от реалния свят. Три мошенически компании почнали да предлагат шушулки за продан. В действителност и трите служели като параван на машините, но човечеството ги смятало за три отделни компании; „МакШушулка“, „ШушулкоКинг“ и „Шушулка Хът“. Тия шушулки се превърнали в най-новия писък на консуматорската мода. Хората се пребивали да ги купуват. По всички медии консуматорите трескаво спорели помежду си относно качествата на тия три марки виртуална реалност, макар че всъщност и трите били едно и също. Макатрицата била идентична с Вирчувалността и Миндернета. Но хората яростно агитирали за една от тях срещу другите две. Вършели всичко както винаги дотогава: купували тениски с любимата си марка, нахлували в чатовете, тъпчели домовете си със стоки. Всички бързали да се включат. След пет години почти всички, с изключение на неколцина чудаци, вече били включени в триединната виртуална реалност. И както става с всеки наркотик, колкото по-дълго му се поддаваш, толкова по-трудно е да се изкопчиш. Отдавна сме отминали етапа, когато хората доброволно напускат системата. Повечето хора дори изобщо не осъзнават, че са в системата.

Немо се замисли над чутото.

— Добре — каза той. — Но трябва да призная, че все още не разбирам идеята за Никаквия.

— Не я разбираш ли? — учуди се Отвърстието. — Ти май не си ме слушал. Макатрицата е екстраполация на човешката култура от двайсет и първи век. Както тогава, така и днес хората лудеят най-вече по едно: искат да бъдат знаменити. Копнеят за слава. Биха сторили всичко, биха изтърпели всяко унижение, биха се подложили на всякакви изпитания, за да станат прочути. Славата е двигателят на Макатрицата — всеки включен в нея затъва в този водовъртеж. Всеки бленува да е кинозвезда, естрадна звезда, каквато и да било звезда. Можем да кажем, че това определя системата.

— О — каза Немо.

— Подобен свят има слабо място — продължи Отвърстието почти като в транс. — В свят, където всеки жадува да стане Някакъв, онзи, който е Никакъв — но наистина, от глава до пети — може да се изтръгне от оковите на системата. Той може да се промуши през машинната мрежа. Сега разбра ли?

— Май че да — каза Немо и изведнъж го осени. — Значи аз съм Никаквия?

Тя се усмихна.

— Така смята Смърфей.

— Но дали е прав?

Отвърстието весело поклати глава.

— Хич даже. Липсва ти себеотрицание. Егото ти е твърде алчно. Не ме разбирай погрешно, ти си безкрайно незначителна величина, почти нула. Но не съвсем. Макар и в нищожна степен, все пак искаш да бъдеш Някакъв, Както всички останали — тя запали поредната цигара. — Съжалявам.

— Е, това всъщност донякъде ме успокои — каза Немо. — Не мисля, че ставам за спасител на света — той помълча. — Ъ-ъ-ъ… след като така и така съм тук, и след като ти, тъй да се каже, си мъдра личност, има още нещо. Между нас казано, става дума за жена.

— Тинтири — каза Отвърстието с лъчезарна усмивка.

— Да. Разбираш ли, аз я обичам. Не просто си падам по нея. Отначало си мислех, че само ми хваща окото, но не беше така. Знаеш ли как тя… такова… как се отнася към мен?

— Искаш ли я?

От смайване Немо едва не си глътна сливиците.

— Да — каза той. — Много. Има ли шанс да стане?

— Шанс — повтори замислено Отвърстието. — Интересна дума, нали? Когато са влюбени, хората обикновено говорят за съдба или участ, а не за шанс. Ако шанс означава ясен избор между две възможности, то бих казала, че шансът наистина е бил твоя съдба.

— Не разбирам — каза Немо. — Не може ли да ми обясниш по-просто?

— Да ти обясня по-просто? А ти защо не ме разбереш по-сложно? — възрази Отвърстието и се усмихна още по-широко.

Известно време двамата седяха мълчаливо.

— Е — каза Немо, изнервен от тишината. — Сега какво?

— Какъв е протоколът за този вид срещи ли питаш? — отвърна Отвърстието. — Или ме питаш в качеството ми на пророчица?

— Ами… имах предвид първото, но сега, като стана дума, и второто звучи интересно.

— Бъдещето ли?

— Да.

— О — отсече безцеремонно Отвърстието и стана на крака. — Нищо особено интересно. Ще пътуваш. Ще срещнеш непознат човек. А, и ще възникне ситуация, при която ще трябва да избираш между твоята смърт и смъртта на Смърфей. Без него хората нямат шанс срещу машините, затова ЗММ кроят планове да го убият. Скоро ще се изправиш пред избор: или оставяш Смърфей да умре и продължаваш да живееш; или се жертваш, за да го спасиш.

— О — каза Немо. — Ясно. Нещо друго?

— Хмм — каза Отвърстието и замислено се щипна по брадичката. — Не, не мисля. Това беше най-важното. А, и внимавай с колите. Пресичай само на зелено, когато движението е натоварено. Спри, огледай се, ослушай се. Хайде, чупката!