Адам Робъртс
Макатрицата (8)

Седма глава
Виртуално обучение

На следващата сутрин за събуждането на Немо се погрижи не Смърфей, а гологлавият младеж с акцент от Ню Джърси.

— Здрасти — каза въпросната личност. — Името ми е Юда.

— Ооо! — възкликна впечатленият Немо. — Страхотно име.

— Благодаря.

— Как успя да се уредиш с такова готино име? — попита Немо. — Аз май вече няма да се отърва от „Немо“, а то някак ми напомня за риба. Нали разбираш. Дали пък не мога да го сменя? С кого трябва да поговоря, за да… тъй де, да внесат поправка в регистрите?

Юда леко се озадачи.

— Ей, не съм сигурен дали става точно така.

— Как ти беше името по-рано? — попита Немо. — Когато беше поробен и живееше в Макатрицата.

Но Юда поклати глава.

— Предпочитаме да не говорим за това — каза той. — Тук започваме от нулата. Трябва да ти кажа обаче, че промяната не е лесна. На теб ще ти бъде още по-трудно. Дори и на мен ми беше трудно, макар че животът ми в… сещаш се… макар че не беше чак толкова различен от попрището на боец в реалния свят.

— С какво се занимаваше?

— Бях мафиот от Ню Джърси, предводител на Коза Ностра, убийства, наркотрафик, подпалване на състезателни коне. Таквиз ми ти работи.

— Гледай ти — примига смаяно Немо. — Аз пък бях координатор на база данни към една малка компания в южен Лондон.

Юда се усмихна. Усмивката беше необикновено потресаваща и зловеща. Когато устните се разтегнаха, нагоре по лицето му плъзнаха бръчки, сякаш възнамеряваха да обкръжат очите по фланговете. Зъбите му бяха като Десетте Божи заповеди, тоест приличаха на каменни плочи — силно натрошени и много, много древни. Макар и не толкова древни, колкото майтапът в предишното изречение.

— Знам само — каза той, — че ако Смърфей говори истината за теб, значи ни чакат много интересни времена. Интересни и необикновени.

Немо се усмихна недоверчиво.

— Будалкаш ме!

— Най-напред — каза Юда — трябва да те обучим. А това ще стане, като ти натъпчем малко софтуер в мозъка. Така пестим време за обучение. Ще получиш уменията мигновено.

— Голям майтап — каза Немо.

Юда го поведе към един от бръснарските столове.

— Ето. Сядаш тук, настаняваш се удобно. Ние вкарваме… ъ-ъ-ъ… куплунга в твоя… в твоя портал.

— А, столът. Така си осигурявате достъп до Макатрицата, нали? — каза Немо.

— Да — отвърна лаконично Юда. — Или до „оох!атрицата“, както понякога я наричам.

— „Оох!атрицата“? — повтори Немо. — Не разбирам.

— Ще разбереш — мрачно обеща Юда, — като видиш къде вкарваме куплунга.

— О — каза Немо и се замисли. След малко попита: — И къде точно?

— Самите връзки са вътрешни.

— А самият портал — настоя Немо, гледайки тревожно дългия остен с форма на сталактит в ръката на Юда — се намира?…

— Нека просто да кажем — заяви Юда, — че това е най-фундаменталното преживяване при влизането в Макатрицата.

Той се усмихна. Ако автоматичен нож можеше да се усмихва, усмивката му щеше да е като тази на Юда.

— Ама ти сигурен ли си? — попита Немо.

— Къде другаде да го пъхна? — изръмжа Юда. — В носа ти ли? — при тази мисъл той изсумтя развеселено. — Хей, не бой се. Поносимо е, като свикнеш.

— Все пак… — промърмори Немо.

— Трябва да разбереш какво става тук — каза Юда, прехвърляйки остена от ръка в ръка като авантюрист преди бой с ножове. — Няма да те зареждам с факти и цифри, момче. Не става дума за висшата мозъчна дейност. Целим се в лимбичната система, всичко трябва да е инстинктивно. Разбра ли? Софтуерът влиза в задния мозък — така се превръща във втора природа, така става естествен като дишането. А задният мозък всъщност е част от гръбначния мозък и тъканите му са свързани отгоре със сърцевидното тяло. Открихме, че зареждането протича най-добре, ако подаваме данните нагоре през целия гръбначен мозък, та нервите да поемат програмния продукт на най-първично ниво. Чак догоре — добави с наслаждение той. — От дъното.

— Ама наистина ли си сигурен? — настоя Немо. — Тъй де, не искам да се правя на интересен, но…

— Така действа Макатрицата — увери го Юда. — Просто това е положението. Разбра ли? Там са разположени връзките с нервната система и мозъка ти — на онова място. Всъщност адски добре измислено.

— Добре измислено ли? — попита Гордън (искам да кажа Немо).

— Ефикасно. Макатрицата използва един и същ куплунг не само за да свърже субектите с виртуалната реалност, но и за да напомпва храни и течности директно във вътрешностите, където биват усвоени, а след това да изпомпва отпадъците. Храненето през устата е напълно излишно. Еднопосочна улица.

— Не ми звучи много хигиенично — каза Гордънемо… ъ-ъ-ъ… тоест просто Немо.

— Хигиенично — каза Юда. — Хишменично.

Немо за пръв път чуваше тази дума; но не смяташе, че точно сега е моментът да разпитва Юда за нейния смисъл.

 

 

Куплунгът влезе. За миг бялото на очите обкръжи отвсякъде зениците на Немо, сетне той здраво стисна клепачи. Няколко безкрайни секунди изминаха в гърчене върху стола, докато милиарди бити-недобити байтове прелитаха по нервните пътища из гръбнака му нагоре към задния мозък. Десетилетия опит и практика нахлуваха пряко в клетките на нервната му система, превръщайки в инстинктивна реакция и най-дребното му движение. Юда се приведе над проснатото тяло на Немо и погледна един екран, по който вихрено преминаваха графики и диаграми. Сетне пак вдигна очи.

Зареждането бе приключило. Тялото на Немо вече не се гърчеше. Той отвори очи и погледна Юда.

— Добре ли си, момче? — попита Юда.

Когато Немо заговори, в гласа му звучеше изненада и дори страхопочитание.

— Знам наизуст филма „Танцувай с мен“! — възкликна той и примига.

Юда се усмихна.

— Готов ли си за още? — попита той, вадейки втора касета.

— Чакай — изпъшка Немо, сякаш се бореше с неразбираема идея. — Чакай… „Танцувай с мен“? Ти си ме заредил с „Танцувай с мен“?

— Естествено.

Краката на Немо неволно потрепваха, описвайки сложни фигури върху стъпалото на стола, сякаш по своя собствена воля: стъпка, провлачване-провлачване, стъпка, троп, завъртане.

— Защо? Защо „Танцувай с мен“?

Юда зацъка с език.

— Май не си много умен, а, мой човек? Не можем да те натъпчем с кунгфу просто така — той щракна с пръсти. — Човече, та ти ще се спънеш в собствените си глезени още при първия опит за удар. Преди да пристъпиш към бой, трябва да умееш да движиш тялото си с изящество и точност; с други думи, умнико, трябва да можеш да танцуваш. Затова зареждаме танцов софтуер и едва когато сме сигурни, че е достигнал целта, тогава полагаме върху него нещо от сорта бум-тряс-прас — той се ухили и устата му заприлича на шахматна дъска. — Тепърва те чакат „Треска в събота вечер“, филмите с Фред Астер и още много други. Но най-напред — той отново размаха касетата — синхронно плуване.

— … ронно плуване — кимна Немо, изоставайки само с една сричка от Юда. — Защото?

— О, ще се смаеш, ако ти кажа колко често ни се налага да се бием с гентите в наводнена среда — отвърна Юда и пъхна касетата в машината.

* * *

Цели десет часа наред Немо изучаваше подсъзнателно изкуството на танца. Данните бръмчаха нагоре-надолу по гръбнака му. Той лежеше със затворени очи на бръснарския стол, гърчеше се, поглъщаше по електронен път най-висшите танцови стъпки. Тинтири надникна в кабината.

— Как се справя? — попита тя и погледна отпуснатото тяло на Немо с някакво странно чувство, което би могло дори да е нежност.

— Десет часа наред — каза Юда. — Той е като машина.

— О — каза Тинтири. — Това добре ли е?

— Не, не — отвърна раздразнено Юда. — Имах предвид, че дори след цялото това време още танцува като машина. Играе степ като Роби Робота. Хип-хопът му наподобява перална машина, която се разпада при центрофугиране. Просто няма чувство за ритъм.

— Англичанин е — каза Тинтири и кратката фраза сякаш обедини всичко, изречено току-що от Юда.

Дойде и Смърфей. Всъщност беше дошъл заедно с Тинтири, но се нуждаеше от цялото време на горепроведения разговор, за да привлече вниманието на подчинените си.

— Хей, момчета! Момчета! Тук съм, долу! — подвикна той за трети път.

Тинтири и Юда сведоха погледи.

— О — каза Юда. — Привет на високия гост.

Смърфей вече се цупеше.

— Какво намекваш? — кресна той. — Висок, а? Туй пък отде ти хрумна? Лични нападки, така ли? Висок, значи?

— Исках да кажа… — Юда смутено се озърна към Тинтири. — Ами, просто да кажа привет на уважавания гост.

Смърфей обмисли това.

— О — каза той. — В такъв случай, привет. Трябваше да го кажеш от самото начало. Но защо не ми обръщате внимание? Между другото аз съм ви капитан. Толкова ли е трудно да го запомните?

— Вече го запомнихме, капитане — бодро отвърна Тинтири. — Дребна работа.

— Дребна работа? — изрева Смърфей. — Няма да търпя бунт на борда.

— Хм — каза Тинтири. — Акустиката тук май не е… не е много… така де.

Настана мълчание.

— Откачете Немо от тая машинария — нареди Смърфей. — Трябва незабавно да го отделим от обучаващата система и да го въведем в истинската Макатрица. Незабавно!

* * *

Извадиха куплунга от Немо и му помогнаха да се изправи. Докато вървяха напред, той едва удържаше краката си да не затанцуват. Дадоха му да пие захаросана портокалова енергийна напитка, която определено (заяви той) не можеше да се мери с „Пипни си Кола“, после пак го настаниха да седне, тъй че главата му да е наравно с тази на Смърфей.

— Немо — каза Смърфей с напрегнат глас. — Досега Юда те обучаваше. Чувстваш ли се готов?

— Готов съм — заяви храбро Немо. — Стига само да сме с теб насаме под пълна луна и да свири музика.

— Много добре. Отиваме в Макатрицата. Опасно е, защото навсякъде гъмжи от генти, но сега имаме оперативен прозорец и не можем да чакаме.

— Не можем ли?

— Трябва незабавно да видим Отвърстието — обяви Смърфей и изгледа втренчено Немо.

— Тъй ли трябва да сторите? — отвърна Немо. — О. Добре де. Щом трябва, значи трябва. Колко души ще бъдете? Целият екипаж или само част? — той се изкашля смутено. — Нали разбираш, Юда ми каза, че…

— Какви — кресна Смърфей — Ми Ги Дрънкаш?

Немо имаше чувството, че чува главните букви във всяка дума на капитана. Не му се сториха дружелюбни.

— Не знам — жално побърза да отговори Немо. — Аз, такова… не знам какви ги дрънкам. Просто не знам.

Смърфей вдигна очи към заместника си.

— Юда, трябва да знам дали е готов за влизане в Макатрицата. Отвърстието е отворено за работа, но скоро ще се затвори, тъй че трябва тутакси да използваме възможността.

— Щом трябва, значи трябва — отвърна Юда.

— Има ли още за зареждане?

— Тъй вярно — каза Юда.

— Е, налага се да приключим с това по-късно. Не можем да чакаме още няколко часа, инак ще изтървем шанса да видим Отвърстието.

— Отвърстието? — повтори Немо. — Какво точно представлява то?

— Тя — поправи го през рамо Тинтири, докато гледаше с възхищение отражението си в полираните стоманени стени на „Еровоам“. — Тя е водач, нещо като пророчица. Тя е пробивът, ако предпочиташ.

— Тя свързва — каза Смърфей — нашия свят със света на мислещите машини. Тя е нашата надежда в тия мрачни времена.

— Озарение — каза Тинтири — грее от нея.

— А сега — добави Смърфей — трябва да те отведем при нея.