Адам Робъртс
Макатрицата (7)

Шеста глава
На борда на „Еровоам“

Гордън или Немо (както го наричаха всички) получи чифт работни панталони, взети сякаш от благотворителна разпродажба и покрити с разнообразни петна, минали през прането без промяна. Или поне той се надяваше да е така; защото противното означаваше, че панталоните никога не са прани, а подобна мисъл не бе твърде приятна. Получи и прояден от молци ръчно плетен пуловер. В замяна екипажът му взе халата с търговската марка и го изхвърли през вратата по време на краткия престой на спирка Бейкър Стрийт.

Смърфей не си направи труда да го представи официално на другите, но в течение на деня (или по-скоро в течение на вечерта, ако се има предвид необичайният залез) Немо се запозна с неколцината елитни членове на екипажа. Единият беше едър, набит мъжага на име Тонкатой с широко токийско лице и кокни акцент. Късо подстриганата му черна коса донякъде напомняше на Немо за онзи мъхест синтетичен материал, с който бе тапицирано таблото на вехтия му форд „Кортина“ — единствената кола, която бе притежавал. Тонкатой умееше да върши изумителни фокуси с думичката „хубаво“ — понякога премахваше първите звуци, друг път гълташе „ба“ или заместваше „во“ с неясно мучене. Тази дума-мутант заемаше основно място в изразните му средства.

— Привет — каза му Немо. — Много, много се радвам да се запознаем.

— Хуво — кимна Тонкатой.

Присъстваше и мъжът с бръснатата глава, който бе видял как Немо се блъска в плексигласа, но той час по час отскачаше да разглежда лицето и главата си в огледалото на общата тоалетна и това донякъде попречи на Немо да го опознае.

Естествено, там беше и Тинтири. Въпреки раздърпания, мърляв пуловер и съмнително чистите торбести панталони, за Гордън — тоест за Немо — тя изглеждаше изумително прекрасна. Прекрасно изумителна.

След няколко часа двамата останаха насаме в един вагон. Сега е моментът, каза си той. Действай. Поздрави я както трябва. Изтрий спомена за смущението и мънкането от предишните разговори. Покажи й, че си нормален мъж, заинтересуван от нея по нормалния начин.

Дълбоко си пое дъх и пристъпи към нея.

— Здрасти — каза той и се изчерви като ученик. — Страхотно е най-сетне да се срещнем. Да де, знам, че сме се срещали и преди. Във виртуалното и… после, нали разбираш. Когато ме отведе да се запозная със Смърфей. Но наистина е страхотно да те срещна действително. Радвам се да те видя в плът и кръв. Разкошно. Наистина е разкошно да те видя. Просто страхотно, че най-сетне мога да видя плътта ти. Не — продължи той с нарастваща скорост, — че виждам плътта ти. В края на краищата дрехите ти не са прозрачни, Бога ми, не са, ха-ха-ха! — смехът му прозвуча като отчаяна тютюнджийска кашлица. — Нямам предвид плътта ти в онзи смисъл, не се опитвам да кажа, че държа да те срещна само заради твоята плът, нали разбираш, заради тялото, кожата и… ъ-ъ-ъ… органите и тъй нататък. Нищо подобно нямам предвид, тая приказка за плътта е само израз в края на краищата. Виж какво, изобщо не ме интересува плътта ти, или всъщност, така де, нищо й няма на твоята плът, не намеквам, разбира се, че имаш неприятна плът, че е пъпчива или нещо подобно, в никакъв случай, дори напротив, би било чудесно, нали разбираш, да я опозная по-добре, в края на краищата няма от какво да се срамуваш.

Беше започнал да ръси метафорите с около осемдесет километра в час, но към края удвои скоростта и се наложи да спре, за да си поеме дъх.

— Добре — отговори Тинтири. — А сега имам да свърша малко работа с кодовия модулатор за достъп до факторите.

— Чудесно! — провикна се Немо с ентусиазъм. — Слушам, капитане! Фантастично! Значи чао засега!

Когато тя напусна вагона, Немо се хвана за тила, събра лакти пред лицето си, подви колене и бавно се срути на пода. Стенеше тихичко.

Проблемът му, реши той, беше там, че е вързан в езика пред тази красива жена. Но като поразмисли, стигна до извода, че изразът „вързан в езика“ не описва най-точно неговите затруднения. В края на краищата човек, чийто език е вързан на възел, не би успял да изрече нещо повече от „Юх!“, „Ъх!“ или „Ух!“. Проблемът на Немо се криеше точно в обратното — безнадеждна словесна диария, неспособност да млъкне.

И той продължи да стене.

* * *

Обикаляйки от вагон на вагон, Гордън-Немо положи усилия да изследва новото си обкръжение колкото се може по-щателно. Явно се намираше във влак на подземната железница. Но когато изтъкна пред Смърфей тази очевидна истина, дребосъкът продължи да твърди, че „Еровоам“ всъщност е летяща подводница.

— Тогава — подкачи го Немо — защо твоята подводница се движи по релси из тунелите?

— Нуждае се от връзка с металните релси, за да предава и получава сигнали от Макатрицата — отвърна Смърфей, без да му мигне окото.

— Значи когато не сте свързани с Макатрицата, летите свободно, така ли? — попита Немо.

— Ние смятаме — отговори Смърфей малко високомерно, — че е най-добре да поддържаме постоянна връзка. Така не ни се налага да слизаме, да се свързваме и да потвърждаваме връзката всеки път, когато поискаме да влезем в системата. Това е така нареченият принцип „Достъп по всяко време“.

— Да бе — рече Гордън крайно недоверчиво.

Макар и не точно летяща подводница, „Еровоам“ определено се различаваше от всеки друг подземен влак, който Немо бе виждал преди. Повечето седалки бяха махнати и заменени със странни машини, излезли сякаш от евтин фантастичен филм. Нито едно от тези устройства не беше излъскано или оформено както трябва; всички изглеждаха сглобени в някой гараж от вехти перални и хладилници. Единствените оцелели места за сядане приличаха на старомодни бръснарски столове — с протрита кожена тапицерия, метални подлакътници и една централна метална основа вместо нормалните четири крака.

— От тях — обясни Смърфей — влизаме в Макатрицата.

— Нима? — каза Немо. — Колко интересно.

Накрая Смърфей свика общо събрание. Гор… тоест Немо с разтуптяно сърце се мъчеше да привлече погледа на Тинтири, но тя сякаш твърдо бе решила да зяпа настрани.

— Внимание! — обяви Смърфей на събрания екипаж. — Това е Немо.

— Гордън — подметна тихичко Гордън.

— Немо! — повтори Смърфей по-високо.

Всички нададоха радостни възгласи.

* * *

„Еровоам“ неуморно се носеше по тунелите, завиваше напосоки, спираше по за половин час на някое тайно отклонение, сетне отново се втурваше с грохот по подземната мрежа.

— Неизбежна необходимост е — обясни Смърфей — да избягваме Злите Мислещи Машини. — Той помълча, обмисли казаното и унило добави: — Неизбежно е да ги избягваме. Май не се изразих много добре, а?

— Напротив — успокои го Тонкатой. — Според мен беше финяшко.

Заради кокни акцента му последната дума прозвуча като „свиняшко“, макар че нямаше съмнение какво иска да каже.

Немо сбърчи чело.

— Злите Мислещи Машини ли?

— Точно така — потвърди Смърфей.

— Тоест ЗММ? — настоя Немо.

Смърфей кимна.

— Имаш ли нещо против това съкращение?

— Не, не — каза Немо. — В никакъв случай.

Влакът отминаваше с грохот тунел подир тунел. По някое време, докато се носеха през пустия Кекингтън, композицията спря, люшна се и подкара заднешком по отклонението към Сити. Отново спря и изключи двигателя. Всички хукнаха към предната част на влака. Немо ги последва тъкмо навреме, за да види как три неща прелитат отсреща и продължават към Мордън сред вихър от лъскава метална кожа, гроздове очи и гъмжило от шарнирни пипала.

— Тия пък какви бяха?

— СЕПИИ — отговори Смърфей. — Те патрулират канализационната система по заповед на ЗММ. За да ги избегнем, трябва непрекъснато да се движим. И непрекъснато трябва да се пазим да не ни притиснат в задънена улица.

— Като в сериала „Беглецът“ — каза Немо.

Смърфей го изгледа строго.

* * *

Тонкатой му показа къде ще спи — тясна, подобна на шкаф кабинка в дъното на един от вагоните.

— Не знам доколко е лесно да се спи — каза Немо, — след като влакът непрестанно се люшка и друса.

— Кое? — попита Тонкатой.

— Подводницата, исках да кажа.

— Точно така.

— Винаги ли се движи?

— Е, нали трябва да се пазим от ЗММ, тъй че можем да спираме само за малко. Освен на улица „Цион“.

— Улица „Цион“ ли?

— Аха. Много е убаво там.

— Това да не е някакво убежище?

— Аха. ЗММ патрулират тая мрежа от тунели, нали разбираш? Непрестанен поток, всичко е свързано с нещо друго… тъй трябва да живее всеки електрически организъм. Но улица „Цион“ — продължи мечтателно той — не е от мрежата. Тя е в паралелна позиция, не може да се достигне през тези тунели. Там живее нашата нетърговска община. Много е хуво.

— Разбирам.

— Лека нощ — пожела Тонкатой, което прозвуча като „нека лош“. — Дано буболечките да не хапят — добави той.

— Буболечки ли?

— Електронни бълхи — обясни пренебрежително Тонкатой. — ЗММ ги пускат, за да тровят живота на нас, будните. Хапят по малко, но нали са машини, не им трябва кръв, тъй че няма да те изцедят докрай.

— Е, успокои ме.

— Няма страшно. До утре.

* * *

След като прекарваше толкова много време редом с Тинтири, Немо осъзна колко дълбоко започва да се влюбва. Знаеше, че е невъзможно, но любовта се крепи върху невъзможното. Нещо повече, любовта винаги може да разкатае фамилията на невъзможното. И да я разкатава по цял ден.

След закуската през втория му ден на борда на „Еровоам“ той последва Тинтири и объркано взе да пристъпва от крак на крак, докато тя бърникаше, човъркаше и се ровеше из една от бордовите машини.

— Чудех се, Тинтири — каза той, докато тя вършеше нещо с едно контролно табло. — Само се чудех. Само… — изкиска се нервно, но тутакси спря, тъй че от устните му излетя само едно-единствено кискане. — Ха! Чудех се.

— Да? — отвърна тя, без да го поглежда.

— Ами… Колкото да върви приказката, нали разбираш? Просто да си поговорим. Без задни цели. Та, чудех се, според теб какво точно търсиш у един мъж?

— Какво търся ли? — повтори разсеяно тя.

— Да. Да. Нали разбираш, да речем чувство за хумор. Или хубави крака. От тоя сорт.

Тинтири сви рамене.

— Не знам. Сигурно мъж, дето умее да се погрижи за себе си. Грубоват, но симпатичен мъж със силни ръце. И да пие по шест бири.

— Именно — каза Немо. — Превъзходно. Да, поне шест.

— Да е малко безмилостен — Тинтири дръпна три ръчки и отвори един капак. — Безмилостен, но грижовен. Чувствителен — добави тя. — Нежен. С груба жилка. Властен. Но готов да ми се подчинява. Не искам да е грубиян, високомерен или потисник. Мъж, който винаги ще прави каквото му кажа. Освен когато не мисля каквото съм казала. Да може да различава кога казвам нещо, но не го мисля и кога мисля каквото казвам. Висок. Широко скроен. Добре надарен. Обиколил целия свят. Космополит.

— А — каза Немо, като си отбелязваше наум всичко това. — Правилно. Космополит. Да.

Известно време мълча. После каза с надежда в гласа, сякаш подхващаше съвсем нов разговор:

— Знаеш ли, баща ми беше от Уестън-Супер-Меър.

— Англия — отсече презрително Тинтири. — Само в Англия може да има градче с думата „супер“ в името — тя изведнъж смени провлеченото си задокеанско произношение с отчайващо аристократичен английски акцент. — „Бихте ли желали малко чай-й-й?“ „О, сууупер!“ — Тинтири тръсна глава и продължи с нормалния си глас: — Това да не е примамка за туристи или нещо подобно? Елате на гости в градчето ни, то е супер. Ами Дрискъл? Може ли да има град с подобно име? Или, да речем, Тъпинстън. Все едно, че чета нещо от Пол Бъниън.

Тя изсумтя презрително.

— А ти откъде си? — попита Гордън, пелтечейки леко от нетърпение да й се хареса.

— От едно малко градче, наречено Свинедирник — отговори тя. — В щата Мисури.

— Колко хубаво име — възкликна искрено той. — Както и да е, канех се да те питам…

— Приключих — обяви Тинтири. — Настроих входящия канал така, че да можем да се свързваме с него от фазовия излъчвател.

— Великолепно — каза Немо. — Браво на теб. Та, както казвах…

Но Тинтири вече бе станала на крака и излизаше от вагона.