Адам Робъртс
Макатрицата (6)

Пета глава
Събуждане сред слуз

Дълго време го обгръщаше мрак. После Гордън отвори очи и се озова в странно легло. Той примига, озърна се и забеляза, че е облепен със слуз.

— Хрръг — каза той.

Явно нямаше какво друго да каже.

Светлината беше неясна, сивкава. Нейде далече тенекиен глас каляваше едва доловимо: „Пица Хът“, „Пица Хът“, „Кентъки Фрайд Чикън“ и „Пица Хът“.

Нещо щракна и настана тишина.

Ръцете на Гордън бяха свободни, макар че леко трепереха. Той ги раздвижи, за да изследва гадостта, облепяща тялото му. Тя беше навсякъде и имаше плътността на изстинало желе. Чувстваше се като парче свинско в пита с месо, обкръжено от лигав сок. Чувството не беше никак приятно.

Светлината се промени.

Над него се разтвори капак, напомнящ този на кошче за боклук, само че по-дълъг и по-голям. Капакът зае вертикално положение и погледът на Гордън срещна таван. Трябваше му известно време, за да фокусира очи, но когато успя, разчете девиз, отпечатан с едри букви; „Макшушулка: за вашето шушулково забавление“.

В новата, по-ярка светлина Гордън видя, че е напълно гол. Усещаше неудържима потребност да изпразни червата си, после нещо щракна, избръмча и тази потребност изчезна. Объркан и малко уплашен, Гордън тревожно си помисли, че е загубил контрол над сфинктера си, което би било твърде зле за хигиената на леглото, но когато с усилие се надигна и седна, дюшекът беше сравнително чист… макар и покрит с дебел слой прозрачна слуз.

— Хрръг — повтори той.

Само една дребна думичка, но в нея се криеше дълбок смисъл. Всъщност тя тъй ярко отразяваше сегашното му състояние на духа сред новата и странна среда, че той я повтори пак, но в малко по-удължена форма:

— Хррръъг.

Леглото беше тясно, с метална рамка и тънък пластмасов дюшек. Капакът над него, напомнящ капак на пилотска кабина, вече бе отметнат докрай и опираше в стената. Като се огледа наляво и надясно, Гордън зърна други подобни шушулки да се простират настрани из безкрайното пространство. Неговата се намираше в редица от сто други подобни устройства; точно отсреща имаше редица от още сто, а зад нея още една и още една. Като се взираше внимателно, Гордън преброи общо шест редици — поне шестстотин шушулки само в тази зала.

Раздаде се остро дрънчене, което го накара да трепне; сетне Гордън трепна повторно, когато изпод леглото изникна призрачна, безплътна глава. Тя бавно се издигна, докато увисна над краката му. После се усмихна. И проговори:

— Благодарим, че използвахте Макшушулка! Моля, заповядайте пак!

Гласът беше приятен и любезен, с акцент от Средния запад.

— Няма защо — отвърна Гордън с треперещ глас.

Холографската глава направи пълен оборот на триста и шейсет градуса, сетне изчезна. На нейно място се появи пулсиращ неонов надпис в зелено: „Изход?“. Буквите бяха високи около половин метър.

— Ясно — каза Гордън и залитайки се изправи.

Мъчеше го болезнено притеснение от голотата. Сякаш в отговор на мислите му, в ниския таван над него се отвори капаче. Някакъв вързоп изпадна отвътре и увисна на шнур пред лицето му. Когато го отвори, откри вътре добре изгладен халат от бяло зебло. На гърба на дрехата бяха отпечатани буквите ГАП.

Гордън с облекчение наметна халата и започна да се оглежда.

Намираше се в нещо като огромен склад. Почти целите стени бяха покрити с реклами на продукти, които познаваше твърде добре: фирмени джинси; фирмени коли; фирмени слънчеви очила; фирмени стъклочистачки; фирмени десертни лъжички; фирмени пустинни ботуши; фирмени асансьори; фирмени чистачки на костилки; фирмени музикални уредби и всякакви други фирмени неща, описани по най-луксозен и съблазнителен начин. Навсякъде гъмжеше от търговски марки.

Докато Гордън вървеше, или по-точно залиташе между два реда шушулки, пред него непрестанно изникваха услужливи холографски надписи („Изход?“).

Всичко това (помисли си той) е ужасно любезно. Но си помисли също така, че е зловещо и пусто.

В дъното на помещението стигна до врата с надпис „Изход“ и през нея попадна в широк коридор.

— Всъщност — обяви той на висок глас — ми трябва душ, за да се измия от тази гадост.

Мигновено във въздуха над него изникна холограма: „Душове?“.

— Благодаря — каза приятно изненаданият Гордън.

— Недей да благодариш — изрече нечий глас зад гърба му.

Леко напомняше гласа на Смърфей, само че беше по-тънък. Когато се завъртя да види кой говори, Гордън зърна дребно човече, което в лице приличаше донякъде на Смърфей. Но въпреки приликата то бе два пъти по-ниско от Смърфей, при това не носеше като него луксозни очила и луксозен дъждобран, а някакво подобие на ръчно плетен пуловер. Дрехата беше бежова и не по мярка; провисваше почти до коленете му и долният ръб очертаваше поредица от неравни дъги. Нещо повече, самата плетка бе твърде калпава и напомняше валмо от преварени спагети, провесени на вилица.

— Здрасти — каза Гордън. — Как сте?

— Няма време за душ — каза непознатият. — И не би трябвало да говориш толкова любезно със софтуера. Това е колаборационизъм.

— Извинявайте, познаваме ли се? — попита Гордън.

Дребосъкът примига.

— Досега Макатрицата те е обърквала, затова може и да не ме познаеш. Аз съм Смърфей.

— Ама ти си ужасно дребен! — възкликна Гордън, без да помисли. След това помисли и смутено добави: — Здрасти, здрасти, радвам се да те видя. Отново. Чудесно е да те видя отново.

Смърфей се надупи свирепо.

— Дребен? — повтори заплашително той. — Дребен ли каза?

Гордън усети, че е нагазил в деликатна територия.

— В никакъв случай — бавно отвърна той. — Няма такава работа. Казах — предпазливо добави той, — че ми трябва душ. Че ми трябва душ. Тоест… казах, че ми трябва душ.

Смърфей го огледа от глава до пети.

— Виждам — рязко каза той. — Но за съжаление няма време. Трябва да се измъкваме. СЕПИИТЕ са по петите ни. Трябва да бягаме. Ела с мен. Като стигнем на борда на „Еровоам“, ще можеш да се избършеш с парцал.

Трополейки, той хукна по коридора и Гордън изтича след него.

— Къде отиваме?

— На моя кораб „Еровоам“ — отговори Смърфей. — Ще трябва да се отървеш от халата. На него има търговска марка. Търговските марки са забранени на „Еровоам“.

— Но аз нямам дрехи — изтъкна Гордън.

— Ще ти осигурим дрехи.

— Като твоите ли?

— Честни, почтени, ръчно плетени човешки дрехи — потвърди Смърфей.

Стигнаха дъното на коридора и тръгнаха надолу по поредица стълбища. Макар че всички стени бяха покрити с всевъзможни реклами, никъде не се виждаха прозорци и поради това Гордън не можеше да се ориентира. Имаше чувството, че слизат дълбоко под земята.

— Не може ли да отмия поне част от тая слуз? — жално попита Гордън, докато слизаха.

— Не — каза Смърфей.

— Но тя е гнусна. Какво представлява?

— Смазка.

— Смазка ли? И какво смазва?

— Теб — отвърна Смърфей. — За да нямаш рани от залежаване. Нарича се интелнано гел; движи се много бавно по тялото ти с фазови импулси, поддържа тежестта и масажира кожата.

Бяха стигнали до най-долната площадка и пред тях се появи врата.

— Ще минем оттук — каза Смърфей.

* * *

— Знам, че си объркан — каза Смърфей. — Знам, че всичко това е невероятно объркващо за теб. Но скоро ще получиш отговорите.

— Всъщност нищо ми няма — заяви бодро Гордън. — Мисля, че почвам да схващам. Бил съм в някаква компютърна симулация, нали? А това тук трябва да е реалният свят.

Бяха излезли на нещо като балкон на първия етаж над красив и пуст град. Слънцето залязваше. Макар Гордън да бе виждал залези и друг път, или поне си мислеше, че е виждал, за пръв път виждаше подобно нещо. Половината небе се обливаше в болезнено ярко оранжево-златисто сияние — цветът на чая, преди млякото да се разтвори из него. Това необикновено зарево се процеждаше през мрежа от парцаливи облаци, увиснали на хоризонтални слоеве над хоризонта. В пролуките между тях небето пламтеше още по-ярко.

— Фантастично! — ахна Гордън. — Слънцето изглежда огромно!

— Да — каза Смърфей.

— Четох някъде, че било от перспективата. Май беше в някакво научнопопулярно списание. Когато слънцето е в зенита, изглежда по-малко, защото наоколо няма с какво да го сравним. Но когато слезе на хоризонта, то е между къщите, затова мозъкът ни предполага, че е колкото небостъргач…

Смърфей го гледаше втренчено.

— Извинявай — каза Гордън. — Отплеснах се.

— Трябва да се качим на кораба ми — каза Смърфей. — Ако се туткаме, машините ще ни засекат и с нас е свършено.

— На кораба ти?

— На „Еровоам“, Аз ръководя група самоотвержени борци за свобода в непрестанната битка срещу машинното господство над тази планета. „Еровоам“ е нашата подвижна оперативна база.

— Е, твърде впечатляващо — каза Гордън. — Има ли много стрес в работата?

— В работата?

— Нали разбираш, в ръководенето. На онуй, дето го каза току-що. Изглежда ужасно вълнуващо, но допускам, че е и доста трудно. Според мен всяка ръководна длъжност е свързана с определено количество стрес.

Смърфей го изгледа с недоумение.

— Трябва да слезем.

Той заподскача надолу по едно от двете стълбища, ограждащи балкона.

— Да слезем — повтори Гордън, докато вървеше след него. — А къде точно е корабът, за който спомена?

— Под града.

— Под града? Ясно. Това ли е най-доброто място?

Вече бяха на земята. Хвърляйки нервни погледи наляво-надясно като лисица, която се кани да пресече път, Смърфей изтича към средата на широк пуст площад. Гордън подтичваше подир него.

— Какво представлява корабът ти? — подвикна той след дребното човече.

То (дребното човече) бе спряло пред един кръгъл железен капак и напъваше с две ръце да го вдигне.

— В канализацията ли слизаме? — не мирясваше Гордън.

Смърфей го погледна.

— Много питаш.

— Просто бях любопитен за какъв кораб говориш.

— Летяща подводница, която се носи по пресъхналите канализационни тунели на този апокалиптичен град — отговори Смърфей.

Гордън се позамисли.

— Невероятно — каза той. — Наистина ли?

— Наистина — отвърна невъзмутимо Смърфей.

— Значи не е много голяма подводница, а?

— Да, не е от грамадните.

— И живеете…

— Вътре в тази летяща подводница.

— Ясно — Гордън пак се замисли. — В канализацията?

— Да.

— Но не и под водата в канализацията?

— Не.

— Един вид само летите из въздуха?

— Да.

— С голяма скорост?

— Да.

Гордън помълча.

— Наистина ли? — изрече накрая той.

— Наистина — каза Смърфей.

— Съвсем наистина? Или… не съвсем?

— Трябва непрекъснато да се движим — каза Смърфей, — иначе полицейските машини ще ни догонят.

Той се спусна в шахтата.

— Добре — каза с нервен смях Гордън и започна тромаво да слиза след него. — За малко да ти повярвам, че наистина имаш грамадна летяща подводница.

* * *

Спуснаха се в мрачен тунел, пролазиха по него, слязоха по желязна стълбичка и попаднаха в коридор с керамичен свод. Коридорът бе ярко осветен. Докато тичаха напред и после надолу по някакъв наклон, Гордън осъзна, че се намира в празен тунел на подземната железница.

— Това не е канализация, а метро — каза той.

— Канализационна система — отсече Смърфей, без да се обръща.

Но след малко излязоха на пътническа платформа. Подът беше малко прашен, но иначе всичко изглеждаше в отлично състояние. Всички лампи работеха. Плакатите по стените рекламираха еднодневни екскурзии до Уиндзор и „нов високооктанов корпоративен трилър“. Една табела съветваше хората ПАЗИ СЕ ОТ, но последната дума беше замазана със спрей от незнаен усърден цензор. Гордън неволно се възхити на старанието му.

Чакаше ги осветен влак.

— Качвай се — викна Смърфей и избута Гордън през двойната врата.

Гордън смътно зърна табелата с крайната гара на маршрута — Холборн — сетне влакът рязко потегли и той едва не падна.

— Тъй — каза той. — Значи това е твоята подводница.

— Това е „Еровоам“ — отговори Смърфей.

— Твоята подводница.

— Да.

— И наистина ли е подводница?

— Несъмнено.

— Не би ли казал, че е нещо като влак?

— В никакъв случай — отвърна самоуверено Смърфей.

— Само дето прилича на… — понечи да каже Гордън, но в този момент подводовлакът рязко зави надясно и той едва не се сгромоляса на пода.

Когато възстанови равновесието си, видя, че вагонът е пълен с народ. Разпозна Смърфей и другите двама от стаята в Айлуърт, останалите обаче не познаваше. Сърцето му спря за миг, когато зърна отсреща Тинтири. Вече не беше облечена в прилепнал костюм от латекс, пластмаса или кожа, но си оставаше все тъй красива.

— Здрасти — каза той, развълнуван като малко кученце, и тръгна напред да се ръкува с нея (целуни я, посъветва го вътрешният му глас, катурни я на пода и се метни отгоре)… не, само да се ръкува, да я поздрави както е редно и…

Раздаде се нещо средно между пукот и плясък. Гордън залитна назад и шумно тупна върху неравния дървен под на вагона. Пред очите му заиграха звезди.

— Оу! — възкликна той по-скоро от изненада, отколкото от болка.

— Добре ли си? — попита някакъв мъж с бръсната глава, приведен над него. — Май се блъсна в плексигласа.

— В плексигласа — повтори Гордън.

— Разделя двете отделения на вагона. Всъщност е стар и изподраскан. Чудя се как не го забеляза.

— Ами… не гледах къде вървя — промърмори Гордън.