Адам Робъртс
Макатрицата (3)

Втора глава
„Аз съм във влака“

И тъй, през една сива утрин като всички останали, Гордън се качи на влака в 7:57 от Фелтъм до гара Ватерло. Не очакваше да се случи нищо особено.

По някакво чудо откри не едно, а две съседни свободни места, които окупира по традиционния начин, като се настани на едното, а на другото метна чантата си и разпери широко вестника, за да изолира зоната от останалите пътуващи. Прелиствайки страниците, той прехвърли набързо световните новини, после вестите от страната и стигна до раздела, където препечатваха скандалите от жълтата преса под претекст, че ги критикуват. Влакът се разтърси, потегли и Гордън зачете вестника.

Откъснат от света, той едва след доста време усети, че насреща му стои някой. По-точно жена. Жена с прилепнали панталони от черен пластик.

— Немо? — изрече жената.

Гордън изтърва вестника в скута си. Непознатата притежаваше ясен и звучен глас с американски акцент. Може би имаше и красиво лице. Всъщност можеше да е много хубава във всяко едно отношение. Гордън нямаше как да разбере. Просто защото не бе в състояние да откъсне поглед от онази част на прилепналите панталони, увиснала точно пред очите му. Две бедра запълваха докрай зрителното му поле. Тия разкошни бедра бяха не само много разкошни, но и извънредно плътно обвити в лъскав, гладък, черен и много тесен пластик. Тъканта притискаше ханша й с нахална интимност. Обгръщаше слабините на жената и така пораждаше в главата на Гордън мисли за изречение, където думите „обгръщам“ и „слабини“ задължително са в непосредствена близост. Панталоните изглеждаха като изрисувани върху голата кожа. Те не казваха „работно облекло“, „лесно почистване“, „дизайнер“, „скъп бутик“ или нещо от сорта. Казваха само: „ето един строен крак“ и „ето ти още един строен крак“.

Устата на Гордън пресъхна. Или по-точно, слюнката му сякаш се превърна в лепило.

— Насам — изрече раздразнено женският глас. — По-нагоре.

Гордън с огромно усилие извъртя глава нагоре и плъзна поглед по тялото, обвито с риза и яке от черен пластик, докато накрая стигна до красиво и безметежно женско лице. Мигом разбра, че е влюбен. Но да се влюби мигом в една тъй необикновено красива и очевидно недостъпна жена! Безнадеждно. Сърцераздирателно. Типично в негов стил.

— Приключи ли с огледа на краката ми? — попита сърдито жената.

— Ъ-ъ — каза Гордън.

Опита се да измисли изискана реплика, с която да разведри неловката ситуация. Да я разсмее, да я разведри, да премине плавно към изкусително интересен разговор. Опита се да измисли какво би казал Джеймс Бонд в това положение. Мислено се помъчи да стане най-големият тарикат на света.

И каза:

— Ъ-а? О.

— Добре си изплакна окото, нали?

— Какво? — каза Гордън.

Главата му тихо бучеше. Кръвта препускаше енергично из цялото му тяло. И не каква да е кръв, а целенасочена; кръв с важни задачи, устремена да види нещо повече от всекидневната обиколка на белите дробове, черния дроб и тъй нататък. Наперена кръв.

— Изплакна си окото — повтори жената.

— Изплакна? — неуверено я поправи Гордън.

Жената май се раздразни още повече.

— Аз съм личност, ще знаеш — заяви яростно тя. — Прекалено ли ще е, ако те помоля да ме приемеш като такава? Да ме гледаш в лицето, а не в бедрата, докато разговаряме.

— Много съжалявам — каза Гордън с искрено огорчение.

— Аз съм нещо повече от чифт бедра в тесни гащи, ще знаеш — продължаваше жената. — Личност съм.

— Разбира се. Знам, че си личност.

— Ако не можеш да разделиш бедрата ми от моята същност като човешко същество…

— Съжалявам, съжалявам — викна Гордън и се сгърчи от притеснение. — Мога, разбира се, права си, мога да ти разделя бедрата. Обещавам непременно да ти разделя бедрата — той млъкна. Жената изглеждаше още по-раздразнена. В гърдите му припламна паника. — Тоест, очевидно нямах предвид да кажа, че искам да ти разделя бедрата в онзи, нали знаеш, просташкия смисъл. Напротив, дори точно обратното, бих искал да ги събера, това имам предвид. Да ги стегна. Или не, искам да кажа. Изобщо не бих ти пипнал бедрата. За нищо на света, дори и с пръчка. — Имаше чувството, че очите му се нажежават, а дробовете му не работят както трябва. — Не че на бедрата ти — продължи той още по-бързо — им има нещо. Изобщо не казвам, че бедрата ти са противни или нещо подобно, и определено не казвам, че при сгоден случай, нали ме разбираш, не бих… те са чудесни бедра и трябва… ъ-ъ-ъ… много да се гордееш с тях, само дето не съм се съсредоточил върху идеята да ти разтворя бедрата, освен в онзи смисъл, нали знаеш, да ги разделя от твоята… от твоята… — тук вече Гордън пресъхна окончателно. Издаде звук на котарак, който се дави с рибена кост. — От — изхъхри той — от твоята… как го рече?

Мълчание.

Гордън забеляза, че всички във вагона го гледат. Леко се задъхваше.

— За Бога — въздъхна измъчено жената, после бутна настрани чантата му и седна до него.

Гордън усети как по челото го гъделичка солена струйка. Варварският му дезодорант губеше битката срещу потта. Всъщност сместа от напръсканите химикали и собствената му изобилно бликаща пот съвсем не действаше за пропъждане на миризмите, а напротив, като че ги привличаше неудържимо от всички страни. Из главата на Гордън с налудничава настойчивост се въртеше въпросът: защо всички мъжки дезодоранта имат названия като „Варварин“, „Дивак“ или „Рис“ — все създания, които не се славят с особено благоухание. Рисът е голяма котка, нали така? Гордън нямаше представа как точно миришат големите котки, но подозираше, че лъхат на козина, котешка храна и разни секрети, а не на планински въздух, алпийска роса и лавандулов сладолед. С известно закъснение той осъзна, че се хили и примигва срещу жената като ухилен, примигващ идиот.

— Извинявай… аз… виж какво — изхриптя Гордън. — Много съжалявам. Мисля, че не започнахме както трябва.

— Ти ли си Немо?

— Немо. Да. Е, нали разбираш, името ми е Гордън. Но Немо е псевдонимът ми в… чакай, откъде знаеш?

Най-сетне Гордън проумя, че става нещо странно. Красива жена го беше заговорила във влака с хакерското име, което пазеше в тайна от целия свят.

— Какво става? — попита той. — Откъде знаеш, че хакерският ми псевдоним е Немо. Не съм го обявил на всеослушание. Чакай малко… Знам, какво става.

Тя кимна.

— Започваш да разбираш.

— Не съм много привлекателен ерген — каза той. — От две години не съм имал приятелка. Една — да ме прощаваш — извънредно красива жена със страхотни дрехи — така си е, какво да правя — се обръща към мен в сутрешния крайградски влак. И отгоре на всичко знае хакерското ми име.

— Вече ти се прояснява — каза жената.

— Чакай малко — каза Гордън и избърса с длан потта от челото си, или по-точно я набута обратно в косата. — Да не си стриптийзьорка?

Възмущението на жената избухна само след част от секундата.

— Какво?

— Ами, нали разбираш — каза Гордън и отново се обля в пот. — Някъде преди около четири месеца съобщих по мрежата данните от кредитната си карта на една фирма за поръчка на стриптийзьорки и оттогава ни вест, ни кост. В сайта им пише, че се преместили в Гданск. Аз… такова… поръчах да прилича на Тори Еймъс, ама не бих се оплакал от промяната. Ти определено си… ъ-ъ-ъ… по-хубава от нея.

— Не — каза жената.

— Напротив, по-хубава си — възрази Гордън.

Но разбираше, че изобщо не става дума за това. Дълбоко в себе си се чувстваше ужасно окаян и все пак някаква идиотска част от мозъка му упорстваше да изтласква думи навън през устата. Млъквай, заповяда си той. Веднага спри да говориш! Тази жена е изтънчена и красива. Явно се интересува от теб, поне колкото да те заговори. Дръж се нормално. Завържи разговор. Но мозъкът му сякаш бе изпаднал в някакъв самоунищожителен спазъм.

— Уж трябваше да струва само четирийсет и пет лири — мънкаше той — или петдесет и пет, ако е с песен, но после прехвърлиха петстотин двайсет и две лири на албанска банкова сметка и от кредитната компания рекоха, че нищо не можели да направят. Рекоха да си анулирам картата. Издадоха ми нова. — О, боже — сепна се той. — Какво говоря? Какво говоря?

— Това — отвърна жената — е уместен въпрос.

— Извинявай. Аз съм идиот. Ти не си стриптийзьорка, виждам.

— Така е — кимна жената.

Гордън отпусна глава и закри лицето си с длани.

— Аз съм идиот. Пелтечещ идиот.

— Така изглежда — съгласи се жената.

Влакът невъзмутимо летеше напред.

* * *

— Немо, случвало ли ти се е напоследък нещо странно?

Гордън сви рамене.

— Не, не. Нищо необичайно. В живота ми никога не се случва нищо вълнуващо. С две думи… пък и с повече, ако искаш… такова е моето съществуване. Нищо интересно. Нищо необичайно. Освен — добави той след кратко колебание — тъпите електронни реклами по телефона.

— Електронни реклами по телефона?

— Знам. Малко е смахнато, нали?

— Какво точно искаш да кажеш?

— Разни хора звънят по всякакво време, предлагат ми увеличение на пениса… пардон, на мъжествеността и тъй нататък. Увеличение на моята мъжка… моя мъжки. Мъжки мъж. Оная работа, искам да кажа. Щуро, нали?

Жената го изгледа многозначително.

— Странно — каза тя.

— Именно. Странно. Точно така.

— Значи е започнало — каза жената.

Гордън я погледна.

— О, така ли?

Тя кимна. Очертанията на лицето й бяха поразително красиви. Гордън дълбоко си пое дъх. Сърцето му изпълняваше мексикански танц по ребрата, но той се помъчи да го овладее. Може би не всичко беше загубено. Може би все още имаше шанс да поговори с нея, да извърти някак разговора и да я покани на среща.

— Тъй значи — каза Гордън. — Не чух добре името ти.

— Не съм ти го казвала — отвърна жената.

— Сигурно затова не съм го чул — каза той.

— Сигурно — съгласи се тя.

Кратко мълчание.

— Би ли ми казала името си?

— Ще чуеш ли добре, ако го кажа?

— Непременно ще се постарая.

— Тинтири.

— Тинтири, колко хубаво име — изтърси машинално Гордън. — Чакай, чакай — проумя той изведнъж, — ти ли си Тинтири? Онази Тинтири? С която поддържах контакт по електронната поща? Леле, ама ти си била мацка и половина. Така де, мислех си, че ще излезеш някой с лява резба. Ама ти изобщо не си с лява резба, нали? А пък аз те мислех за мъж! Представяш ли си? Макар че в теб май наистина има нещо мъжко, нали, тъй че не съм бил чак толкова заблуден. Нещо мъжествено, или не точно мъжествено, но… — усещаше как езикът му набира скорост като неопитен велосипедист, устремен по надолнище срещу тухлена стена. — Очевидно е, че не си мъж. Само идиот би те нарекъл мъж. Така де, да вземем дрехите ти например — те са много показателни. Женствени ли рекох? Исках да кажа показателни. Или не, обратното. Показателни ли рекох? Исках да кажа женствени, много женствени, нищо мъжко няма в тях, не и с… ъ-ъ-ъ… природни дадености като твоите. Тоест, може да има определено излъчване, определено мъжко излъчване около теб, но в добрия смисъл, не като да имаш мустаци или да си някаква мъжкарана, а нали разбираш — сила, решителност и други такива мъжествени работи — разговорът определено не вървеше на добре. — Не че приличаш на мъж — категорично заяви той. — Ни най-малко. Ти си типично момиче. Едно такова момичешко момиче. С много хубави дрешки. Просто в теб има някакво свойство, ако ме разбираш. Категорично не е нещо такова… хм… така де, веднага си личи, че нямаш космати гърди. О, боже.

Той опита да се усмихне, но веднага спря, защото от това лицето му само се сбръчка като смачкана салфетка. Помисли още малко и добави: „Ъ-ъ-ъ“ и „Точно така“. Млъкна.

Тинтири гледаше Гордън както някой вегетарианец би погледнал чиния телешко варено, донесено на масата му по грешка.

— Е, винаги ли ходиш така облечена? — подхвърли колебливо Гордън, търсейки тема за разговор. — Имам предвид из влаковете и тъй нататък.

— Виж какво — каза тя. — Нямам време за щуротии. Ние нямаме време за щуротии. Ти получаваш електронна поща по телефона. Системата те е засякла като потенциален проблем.

— Ясно — каза Гордън. — Система, проблем, разбрано.

— Затова ние се интересуваме от теб.

Той се поободри.

— Интересувате се от мен?

И в същото време се чудеше кого ли има предвид под „ние“.

— Немо, заплашва те сериозна опасност. Бъдещето на света е под въпрос. Разбираш ли, какво ти говоря?

— Говориш? — повтори Гордън. — Разбирам. Под въпрос, да.

Но не я слушаше, защото се мъчеше да събере цялата си храброст, без да се изчерви или пак да се облее в пот. Въпреки катастрофалния му опит за разговор, тя бе казала, че се интересува от него. Какъв по-ясен сигнал му трябваше? Давай, каза си той. Действай! Вдиша с пълни гърди и заговори:

— Заета ли си довечера? След работа, искам да кажа. Ако си заета, няма нищо, всъщност дори очаквам да си заета, но, ха-ха, рекох си да попитам. Може пък да ми провърви, нали разбираш. От питане глава не боли, нали така? Тоест… така де. Може и да боли, знам ли. Не ми е работа, ха-ха, да ти казвам какво да вършиш или да не вършиш. Казвам само, че е съвсем нормално човек… тъй де. Е, за довечера? Да пийнем по нещо, а? Само по чашка? Или няколко. Не възразявам. Не съм въздържател. И не съм стиснат, можеш да пиеш колкото си щеш. Ще те черпя, додето се държиш на крака. И още толкова. Каквото кажеш. Не възразявам. Няколко бутилки вино, ако искаш. Или шише джин. Или много шишета… осем, да речем.

— Немо — каза Тинтири. — Слушаш ли ме?

Гордън енергично закима.

— Слушам.

— О, не — каза Тинтири.

— О, не — повтори Гордън и сърцето му тихо скръцна. Тя щеше да го отхвърли. Беше се представил като пълен глупак. Тръпка на печално предчувствие сви вътрешностите му.

Но не беше това.

— По дяволите — възкликна Тинтири.

Гледаше покрай него, към дъното на вагона.

Гордън проследи погледа й. В отсрещния край на вагона стояха двама мъже. Бяха облечени с фракове и което е най-странно, носеха цилиндри. Фактът, че носеха и тъмни очила, им придаваше особено нелеп вид. Бяха двама и оглеждаха вагона, въртейки глави насам-натам с механична прецизност като стъклочистачки.

— Кои са тия? — попита Гордън. — Познаваш ли ги? Доста необичайно са облечени, нали?

— Да речем — отговори Тинтири, — че са служители на реда.

— Какво, кондуктори ли? Не бях виждал влаков кондуктор с цилиндър — Гордън любопитно се вгледа в двамата. — Но знаеш ли? Всъщност не ме изненадват. Напоследък май целият свят се е побъркал. Странно, както казваш самата ти.

Двамата с цилиндрите вече гледаха право към Гордън и Тинтири.

— Олеле — каза Гордън, ровейки из задния си джоб за билета. — За теб ли идват? Да не би да си без билет?

— Не идват да ни проверяват билетите — каза Тинтири. — Немо, слушай внимателно. Трябва веднага да дойдеш с мен.

От изненада Гордън имаше чувството, че е глътнал сабя.

— Ти искаш? — повтори той. — Да дойда с теб? Ти? Да дойда? Искаш?

— Точно така — отговори Тинтири и се изправи.

Не изпускаше от поглед двамата с цилиндрите. Те пък гледаха право към нея.

— Аз? — каза Гордън. — Ти? Ама… това е фантастично. Фантастично! Да вървим. Можем да пием кафе.

— Нямаме време за това — каза Тинтири.

Двамата с цилиндрите тръгнаха към тях между седалките.

— Близо до гарата има едно кафене… — продължаваше Гордън.

— Трябва да тръгваме незабавно — отсече Тинтири и тялото й се напрегна.

Напрежението бе очевадно поради невероятната обтегнатост (а също тъй и обтегнатата невероятност) на костюма й. Тази, тъй да се каже, оголена видимост на физическата реакция разсея Гордън някъде към средата на изречението.

— Хм… ъ-ъ-ъ… — каза той. — Да тръгваме, правилно. Само че… — той изведнъж се опомни. — … в момента сме между две гари.

Тинтири вдигна ръце и подгъна коляно пред себе си, сякаш искаше да изобрази каратист от японска анимация. Гордън видя как стегнатите мускули на ръцете и раменете й се преливат като живак под прилепналите дрехи.

Двамата с цилиндрите наближаваха.

Изведнъж Тинтири подскочи, Гордън ахна. Левият й крак беше подгънат под нея, десният стърчеше настрани от тялото като чучур на потресаващо шикозен модернистичен чайник. Тя излетя във въздуха, отметнала дясната си ръка за удар, с какъвто би се гордяла мис Пиги. С лявата посегна над главата си и сграбчи шнура на аварийната спирачка, изпънат под тавана на вагона.

За няколко — изпълнени с нямо изумление — секунди тя просто увисна така. Точно в този момент влакът завиваше почти на деветдесет градуса през Клапъм Фолкън Парк. Гордън усещаше как вселената се люшка заедно с движението на влака и зяпаше смаяно как висящото тяло на Тинтири бавно описва полукръг.

После кракът излетя напред.

Ударът улучи първия цилиндроносец право в гърдите. Той отхвръкна назад. За смаяните очи на Гордън изглеждаше, че невидимо въже, омотано около кръста на човека и провлечено през целия вагон, внезапно е било дръпнато едновременно от десетина яки мъже в следващия вагон. Размахвайки ръце като марионетка, той летеше заднешком, сякаш падаше хоризонтално по цялата дължина на пътеката.

Накрая улучи плъзгащата се врата в дъното на вагона и шумно рухна на пода.

Всички пътници зяпнаха падналия човек. После като един завъртяха глави към Тинтири и Гордън. Вторият цилиндроносец се навъси.

Тинтири отново бе слязла на пода и двамата с непознатия мъж започнаха някакъв своеобразен юмручен двубой. Размахваха със светкавична бързина ръце пред гърдите си, сякаш правеха ускорена демонстрация как се плува по кучешки. Същевременно отмятаха глави назад и по изкривените им лица бе изписано онова тревожно изражение, което придобива човек, когато отваря шампанско и се бои, че тапата ще го улучи право в окото. От време на време ръката на Тинтири срещаше тази на противника и се раздаваше рязък плясък.

Скоростта на движенията им беше главозамайваща.

Зашеметеният Гордън се надигна от седалката и залитна. Задействани от шнура, аварийните спирачки най-сетне влязоха в действие и влакът бързо намаляваше скорост.

Вторият цилиндроносец се изправи на крака и тръгна обратно към схватката.

Влакът спря.

— Когато ти кажа бягай — прошепна Тинтири с обтегнати устни, — бягай.

— Какво да правя, като ми кажеш „бягай-бягай“? — попита Гордън.

Продължавайки да размахва ръце с фантастична бързина, Тинтири му хвърли изпепеляващ поглед.

— Сериозно — каза Немо с нервно потрепващ глас. — Какво да правя, като ми кажеш „бягай-бягай“?

— Бягай! — изкрещя Тинтири и се хвърли към вратата. След миг излетя навън и хукна нагоре по тревистия насип.

— Чакай! — викна Гордън след нея. — Не ми даде телефонния си номер…

Усети как нечия здрава ръка се впива в рамото му. Извърна глава и видя, че двамата с цилиндрите и тъмните очила стоят точно зад него. Онзи, който го държеше за рамото, изрече със стоманен глас:

— Арестуван си.

Незабавно му сложиха белезници пред очите на всички останали пътници.