Адам Робъртс
Макатрицата (19)

Епилог

— Е? Какво стана?

Отново бяха във фоайето. През стъклените врати виждаха как по улицата отвън слънчевите лъчи огряват асфалта отвъд назъбените сенки на покривите. Едно такси премина наблизо със скърцане на спирачки, за момент спря на кръстовището и продължи напред. На отсрещния тротоар някакъв просяк протягаше чашката си с изпъната ръка, сякаш вътре имаше смъртоносна отрова. Трима туристи снимаха червен двуетажен лондонски автобус.

Тинтири докосна ръката на Немо.

— Немо? — повтори тя. — Какво стана?

— Той ми предложи избор. Проектанта.

— Избор? Какъв избор.

— Няма значение. Но аз направих избора, а той ме пусна да изляза от кабинета му и да се върна в Макатрицата. Мисля, че повече няма да ни досажда. Мисля, че вече можем да си живеем живота.

— И какво избра?

Немо преглътна.

— Каквото би избрал всеки друг на мое място. Всеки нормален човек. Всеки влюбен.

Тинтири го погледна.

— Наистина не разбирам — каза тя. — Би трябвало да се изразяваш малко по-ясно.

— Така е — отвърна Немо. — Но по-ясен не мога да бъда. Хайде да тръгваме.

Немо, Тинтири и Смърфей напуснаха сградата и се отдалечиха по улицата.