Адам Робъртс
Макатрицата (17)

Първа глава
Унищожаването на улица „Цион“

… той се препъна върху хубав кафяв килим.

В главата му кънтеше самотна и чиста нота като звън от влажен пръст, който се плъзга по ръба на винена чаша. Опитвайки да го прогони, Немо разтръска глава наляво-надясно, наляво-надясно.

Звукът замлъкна.

Стоеше на четири крака върху много качествен килим: гъста плетка, меки нишки, тъмнокафяв цвят. От него се излъчваше великолепно усещане за реалност. То бе тъй силно, че Немо трябваше да си напомни: това е просто поредната компютърна симулация. И все пак беше много хубаво, реално усещане. Ако някой философ попиташе Немо: „Що е реалност?“, той би се изкусил да отговори простичко: „Хей, преди малко докоснах един килим…“

На метър-два от него нечий глас проговори:

— Здравей, Немо.

Немо вдигна очи.

— О — каза той. — Здрасти. Тъкмо ти гледах килима. Много хубав килим.

— Благодаря.

— Ама наистина хубав. Обикновено човек не забелязва колко хубави са килимите. Не съм някакъв килимен анорак, дето обикаля да инспектира килимите на хората. Но просто нямаше начин да не забележа колко хубав е този килим — за да изясни позицията си, той добави. — Като казах преди малко „килимен анорак“, нямах предвид анорак, ушит от килим. Подобна дреха би била доста безполезна като анорак. Ако я облечеш под дъжда, ужасно ще натежи. Имам предвид „анорак“, нали знаеш, в смисъл на „тъпанар“ — Немо клекна, за да огледа по-добре събеседника. — Ти си Проектанта — каза той.

— Аз съм Проектанта — потвърди човекът.

Проектанта се оказа кръглолик мъж в късна младост или може би ранна старост — гладко избръснат, с учудващо зле поддържана кестенява коса. Носеше очила. Лицето му изглеждаше откровено, невинно, дори малко тъпичко в стил „селски идиот“; странна комбинация между четирийсетгодишен мъж и десетгодишно хлапе, някакъв одъртял Хари Потър. Седеше на кожен ортопедичен стол с висока облегалка, който се въртеше върху една-единствена метална опора. Беше облечен с евтино кадифено сако, пуловер на ромбове и най-обикновени панталони.

— Здравей, Проектант — каза Немо.

— Наричай ме Бил — отговори Проектанта.

Немо хвърли поглед наоколо. Намираше се в квадратна стая, широка около двайсетина метра. Стените бяха боядисани в бяло и нямаше никакви мебели, с изключение на стола по средата.

— Здравей, Бил — каза Немо.

Спомни си, че приятелите му стоят в коридора под вражески прицел и завъртя глава. Но не видя нито дръжка, нито някакъв признак как е стигнал дотук.

— Хм — промърмори той.

— Хм? — повтори Проектанта.

— Просто… приятелите ми — каза Немо. — Приятелите ми са… — той неопределено размаха ръка. — Боя се да не ги…

— Хей — каза сърдечно Проектанта. — Колко време ти остава?

— Време ли?

— Преди твоите приятели… нали разбираш?

— Преди да ги гръмнат — Немо издърпа крака изпод себе си и ги кръстоса както трябва. — Ъ-ъ-ъ… не знам. Откога съм тук?

— От две-три минути — каза Проектанта.

— Значи може би още минута.

— Знаеш ли какво? — каза Проектанта. — Хайде да видим, искаш ли?

Той кимна някъде зад гърба му и като се озърна, Немо видя, че стената се е превърнала в гигантски екран. Не забеляза прожекционна машина, но си напомни, че навярно е попаднал много по-далече в бъдещето, отколкото предполагаше отначало, и прожекционната техника трябва да е напреднала мъничко, затова без повече разсъждения се завъртя да наблюдава.

Отдясно стояха Смърфей и Тинтири; отляво — Хранцузина, жена му и наемниците. Онези отляво продължаваха да се целят в тези отдясно. Хранцузина изглеждаше начумерен.

— Чакай — каза Проектанта зад Немо, — ще засиля звука.

Прогърмя глас — толкова мощен, че не се разбираше нищо — и Немо подскочи стреснато. Проектанта се извини, завъртя някакви невидими копчета и звукът стихна до поносимо ниво.

— … изглежда, че доверието ви е било безпочвено — говореше Хранцузина. — Той ви е забравил, а може и да ви е предал. Льо времето ви изтече.

— Убийството — каза Смърфей — няма да ви помогне да минете през тази врата.

— Вярно. Но пък от друга страна съм крайно отегчен. А може би вашият Никакъв наблюдава, а? Може би си мисли, че става дума за някакъв гигантски блъф от страна на льо Хранцузина? Може би трябва да го уверим в сериозността на нашите намерения?

— А не сте ли си помислили — изтъкна Тинтири, — че от другата страна на вратата може и да няма дръжка?

— Тогава би трябвало да изскочи обратно и да ни го каже — отговори сърдито Хранцузина. — Но той просто не вярва, че ще ви убия. Затова сега ще убия един от вас и ще се надявам това да го убеди, че съм сериозен. Би трябвало — продължи той, говорейки по-скоро на стената, отколкото на Смърфей и Тинтири, — да се върне веднага. Дори ако не може да ме изправи лице срещу мутра с льо Проектанта, бих намерил и други приложения за неговия талант. А? А?

В Проектантската стая Немо се изправи на крака.

— Мисля, че не блъфира — каза той.

— Ще убия твоята Тинтири — продължаваше високо Хранцузина, сякаш за да потвърди предположението му — и ще задържа Змърфей за заложник. Чюваш ли ме, Немо?

Той вдигна пистолета и се прицели в лицето на Тинтири. Немо изпищя от ужас, хвърли се към стената и отскочи от нея като топка за тенис. За нула време отново се озова проснат по гръб на килима.

— Добре — каза Проектанта, — хайде да го замразим така за момент.

Когато Немо се изправи на крака, опипвайки двойно пострадалия си нос, осмината в коридора бяха престанали да се движат. Устата на Хранцузина бе застинала в полуотворено положение. Очите на Тинтири бяха неподвижни и разширени. Нищо не помръдваше.

— Хитро — каза Немо. — Как го направи?

— Аз съм Проектанта — каза Проектанта, сякаш всякакви обяснения бяха излишни. — Хей, искаш ли да си побъбрим? Преди да решим как бихме желали да продължат нещата.

Когато се обърна към Проектанта, Немо видя, че в стаята като по магия се е появил втори стол. Беше много удобен, макар и не тъй голям и внушителен като този на Проектанта. Все пак Немо седна.

* * *

— Хей — каза Проектанта — искаш ли нещо безалкохолно?

— Не, благодаря — каза Немо.

— Да си призная, почти не правя кафе…

— Нищо, и така ми е добре.

Проектанта се усмихна.

— Предполагам — каза Немо, — че те наричат Проектанта, защото си проектирал Макатрицата. Нали?

— Участвах в екипа — каза Проектанта. — Разбира се. И все още държа под око това-онова.

— Цялата Макатрица ли замрази? — попита заинтригувано Немо. — Или само онзи коридор?

— Само онези осем души — отговори Проектанта. — Останалата част от системата функционира безпроблемно. Между другото, пич — добави той, — страшно ми харесаха панталоните ти.

Немо го изгледа втренчено.

— Имам странното чувство, че би трябвало да попитам: Защо съм тук?

Проектанта въздъхна.

— Е, знам какво си мислиш — отвърна той. — Мислиш, че си тук, защото се надяваш да ми повлияеш. Искаш да не позволя на онези СЕПИИ да унищожат улица „Цион“. Нали?

Изведнъж на мястото на четирите стени и тавана се появи ярко изображение на реалния свят. То бе тъй убедително, тъй огромно, отчетливо и реалистично, че Немо ахна. Досети се, че вижда дома „Цион“ — масивна сграда сред пустинен терен край пресъхнало речно корито. Слънцето залязваше; издутият му червеникав глобус висеше над хоризонта на запад. На изток и север имаше безброй небостъргачи, чиито фасетъчни стъклени облицовки отразяваха слънцето и пламналото небе, кипящи от светлина. Но не това привлече вниманието на Немо. Най-напред видя множество хора, тичащи отчаяно напред-назад из терена около дома „Цион“. Други заемаха позиции по прозорците с пушки, тънички като клечки за зъби. Подготвяха се за нещо; и Немо разбра, че се задава нещо страшно.

Теренът около къщата трептеше; подскачащи бучки пръст се мержелееха над земята като песъчинки по кожата на ударен барабан. Камъчета излитаха във въздуха. Дървета се люшкаха и падаха. Земята заигра, разцепи се и зейна кладенец. Поток от пръст се изсипа надолу в мрака и кладенецът се разшири. От бездната излетяха хиляди СЕПИИ с топчести метални туловища и размахани пипала; те изхвръкваха и веднага се устремяваха срещу бранителите.

— О, не — безсилно прошепна Немо.

Бранителите се мъчеха да отблъснат машините, прицелваха се и стреляха, но роботите летяха на зигзаг, отскачаха, маневрираха. Пипалата се мятаха като камшици и обвиваха хората отвсякъде. Тъничките човешки писъци се чуваха през трясъка на стрелбата и птичите крясъци, а над всичко това се носеше глух грохот като от земетресение.

С оглушителен трясък на стотина метра от първия кратер зейна втори. От него се извиси грамадна метална конструкция — безумен робот, висок над петдесет метра, изграден от метални стълбове, параболи и спирали от черно желязо, стоманени кутии и жици. Главата му приличаше на фолксваген голф, модел 1999 година. Краката му бяха като опорите на Айфеловата кула. В юмруците му имаше тонове метал. Машината продължи да се издига, докато къщата заприлича на играчка пред нея. Пристъпи към неточната стена, после прекрачи още веднъж. Краката й потъваха дълбоко в земята, а когато вдигна ръка, металното скърцане едва не изкърти пломбите на Немо.

Ръката падна надолу. Юмрукът се вряза в покрива и стените като в торта.

Наоколо летяха и се премятаха СЕПИИ. Хората рухваха и оставаха да лежат на тревата или изхвръкваха във въздуха като сламки.

От втория кладенец изпълзя колона подобни на танкове машини, които ускориха ход и светкавично заляха терена. Представляваха кубове от тежък метал, закрепени върху двойки гъсеници, макар че, откровено казано, нямаше нищо общо между тия дрънчащи конвейерни ленти от титанови плочи и дребните, меки ларви. Всички танкове имаха къси, но твърде заплашителни на вид оръдия.

Зад къщата имаше голяма оранжерия и няколко танка нахлуха в нея, като разбиваха стъклените стени и изстрелваха във всички посоки мълнии от оранжева енергия. Пламъците изригнаха през стъкления покрив и се смесиха със залеза. Сто хиляди пеперуди панически излетяха нагоре и запърхаха като пъстроцветен сняг, валящ в обратна посока.

— В реално време ли е това? — попита Немо. — Наистина ли се случва сега?

— Наистина? — повтори Проектанта. — Хей, точно там е въпросът. Но наистина ли е там? — той помълча и се вгледа в обкръжаващия екран. — Изглежда забавно, нали? — той неопределено размаха ръка към екрана, на който грамадната машина трошеше огромни късове от източната стена на къщата и отломките хвърчаха на всички страни. — Не би ли искал да поемеш командването над една от онези бойни машини и да размажеш цяла къща? Няма ли да е забавно?

— Забавно? — повтори Немо. — Ужасно е… всички тия хора загиват.

— Там не загиват хора — каза Бил. — Хей, отпусни се. Представи си го като игра. Не обичаш ли игрите?

— Но това не е игра — възрази Немо, обзет от ярост. — Ти си досущ като Отвърстието — и тя вечно говореше с подобни думи. Само че става въпрос за живота на истински хора.

— Не — каза Бил, — не са истински. Макар че от твоя гледна точка може би… — той не довърши. — Защо дойде тук, Немо? Дали за да се опиташ да премахнеш стария Проектант? Надяваше ли се да убиеш Бил?

— От мен се очакваше да спра това — каза Немо и размаха ръка към стените. — Очевидно не се справям много добре. Можеш ли да го спреш? Моля те от сърце.

Проектанта махна с лявата си ръка, образите изчезнаха и отново останаха само голи стени.

— Дали мога да го спра? Е, ще ти кажа. Това става в реалния свят. Аз не съм Проектант на реалния свят. Проектант съм единствено на Макатрицата.

— Но ти си машинен разум — каза Немо. — Не си човек. Ти си програма вътре в Макатрицата.

Проектанта впи в Немо съсредоточен поглед.

— Мисля — бавно изрече той, — че си схванал нещата погрешно.

* * *

— Защо не ми кажеш — предложи любезно Бил, — какво става според теб?

— Според мен ли? — повтори Немо и започна да обикаля като пантера в клетка. — Според мен положението е ужасно. Според мен там унищожават улица „Цион“, а аз си стоя тук. Според мен само след половин секунда Тинтири ще бъде простреляна в главата. Според мен нещата се объркаха жестоко във всяко едно отношение.

— Ще трябва да се върнеш мъничко по-назад.

Немо млъкна и го изгледа.

— Какво? Искаш да ти разправя целия си живот?

— Псевдоживот — поправи го Проектанта.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Хайде, направи ми това удоволствие.

— Добре. Както речеш. Аз бях координатор на база данни към малка компания със седалище в Саутуорк. Живеех във Фелтъм. Всеки ден пътувах с влака, за да отида на работа. Един ден във влака срещнах най-красивата жена на света и се влюбих в нея — влюбих се безнадеждно, имай предвид, жалостно и отчаяно, защото тя изобщо не се интересува от мен и ме смята за бъбрив идиот. После тази жена ми каза, че в действителност не съм координатор на база данни към малка компания със седалище в Саутуорк и че изобщо не живея във Фелтъм. Всъщност бях в плен на Макатрицата — система, изградена от Злите Мислещи Машини, за да поробят човечеството в един свят на кухи консуматорски ценности и натрапчиви търговски марки. Оказа се, че годината не е две хиляди и пета, както си мислех, а по-скоро две хиляди двеста и пета.

— Добре — каза Проектанта. — Да започнем оттук. Смяташ, че годината е две хиляди двеста и пета?

— Хората от „Еровоам“ не бяха съвсем точни — каза Немо.

— Сигурно и те самите не знаеха. Не е ли две хиляди двеста и пета?

— Не.

— Знаеш ли коя е годината?

— Е — каза Проектанта, — зависи какво точно имаш предвид. От Рождество Христово ли?

На Немо му трябваха няколко секунди, за да проумее въпроса.

— Да — каза той.

— В такъв случай — отговори Бил и лекичко завъртя очи — бих казал, че годината е по-скоро някъде към осем милиона хиляда деветстотин шейсет и пета. Горе-долу.

Немо се замисли.

— Осем милиона ли каза? Това е лудост.

— Лудост? Излизал си в реалния свят, нали? Не забеляза ли нещо странно?

— Забелязах, че всички сгради на Лондон са безупречно съхранени. Няма нито един счупен прозорец.

— Да, бяха възстановени преди около две хилядолетия. Според оригиналните данни. Сега ги опазва вградената нанотехника. Възстановени са заедно с енергийната система, реката и тъй нататък.

— Значи от мен се очакваше да разбера, че светът е по-стар с осем милиона години, отколкото предполагах? — каза Немо. — И как можех да се досетя?

— Хей — подхвърли кротко Бил, — ами слънцето? Не се ли зачуди защо е толкова грамадно в небето? Защо няма нито ден, нито нощ?

— Нито ден, нито нощ? — тъпо повтори Немо.

— Човече, не забеляза ли, че слънцето непрестанно залязва?

— Просто си мислех — каза Немо, — че е някакво съвпадение. Или нещо подобно.

— Всичко е много по-старо, отколкото си мислиш. В програмирания свят на Макатрицата земята се върти около оста си и обикаля около младо слънце. Но в реалния свят земята отдавна се бори с приливните сили на слънцето, а нашата звезда е чудовищно подпухнала и почервеняла. Накрая ще се раздуе още повече и напълно ще погълне земята. И това вече съвсем не е далечна перспектива.

— Олеле — каза Немо. — Лоша работа. Ами… не трябва ли да направим нещо?

— Моля?

— Нали разбираш, да спрем войната между човек и машина, да заработим заедно, да изградим… знам ли… огромен флот от междузвездни крайцери, които да ни отнесат далеч от заплахата, към някоя нова звезда.

— Не — каза Бил. — Практически невъзможно. Имаме други планове. Нито една нова планета няма да е тъй подходяща за нас както собствената ни виртуална реалност. Затова не бягаме; просто приспособяваме процесорното и компютърно оборудване, тъй че да може да работи и вътре в слънцето. Лесна работа. Въпрос на температурни разлики. Тогава ще можем да си останем тук.

— Искаш да кажеш, че не е две хиляди и пета, а осем милиона и някоя си година, но човечеството още не е овладяло галактиката?

— Галактиката е твърде далече — каза Бил. — Планетите й са разпръснати прекалено нарядко. Елементарна физика — не можеш да се движиш по-бързо от светлината. Колкото и грамаден космически кораб да създадеш, колкото и да е мощен, пак ще направя нещо по-бързо от него по най-простия начин: като драсна клечка кибрит. Смешно, нали?

— Отвърстието ми каза, че Макатрицата е коварен план на ЗММ, които искат да затворят човечеството във виртуална реалност, за да не им пречим. А сега ти разправяш, че е спасителна капсула, за да преживеем смъртта на слънцето.

— Нима съм казал подобно нещо? — Бил поклати глава. — Не, не е това.

* * *

— Хей — възкликна Немо с внезапна тревога, — приятелите ми още ли са добре?

Проектанта завъртя показалец и отсрещната стена се превърна в екран. Смърфей и Тинтири все още стояха неподвижно в очакване да бъдат надупчени от Хранцузина и неговия екип. Гледката беше зловеща, досущ като в музей с восъчни фигури.

— Едно не разбрах — промърмори замислено Немо. — Тинтири ми каза, че Макатрицата е като жив организъм: ако направим промени в облика си, системата постепенно ще ги отхвърли. Половин час, каза тя — ако измениш някак вида си, след половин час се възстановява първоначално заложената позиция.

— Вярно — потвърди Бил. — Системата се самовъзстановява.

— Но я погледни Смърфей! В реалния свят той е дребосък. И много се засяга на тая тема. Но в Макатрицата е грамаден, човек-планина.

— Той беше много по-висок — каза Проектанта. — В реалния свят. Изглеждаше точно какъвто е днес в Макатрицата.

— Защо се е променил?

— Трябва да разбереш — каза Бил, — че Смърфей е стар, наистина стар. Играе играта от много, много отдавна. Истинското му тяло просто се е смалило от старост.

— Стар? Та той едва ли е на повече от четирийсет.

— Е, наистина няма бръчки. Но и никога няма да има, също като теб. Никога няма да остарее по човешки, не и в реалния свят. Но нито един материал не е съвършен. С времето — век подир век — започва, нали разбираш, да се свива по мъничко. Чувал ли си някога — добави с усмивка той — за Сибилата от Кума в нейната бутилка? Така стоят нещата.

— Не е споменавал за това — каза унило Немо. — Значи твърдиш, че той се бие със Злите Машини от векове?

— Да се бие с машините? — повтори озадачено Проектанта. — Не, не, няма такава работа. Но той е най-старият между вас. Другите от екипажа на „Еровоам“ са много по-нови модели. А ти — хей, Немо, мой човек! — ти си чисто нов. Ти си само на броени години, не повече от двайсет.

— На двайсет и пет съм — каза Немо.

— Видя ли? Там е цялата работа. Значи още всичко е ново за теб. Сигурно е вълнуващо да го откриваш.

* * *

— Отвърстието ми каза — продължи Немо, — че Макатрицата се крепи върху знаменитостите. Че мислещите машини са я създали и коварно подмамили човечеството вътре.

— Мисля, че те е будалкала — каза Проектанта. — Всъщност е точно обратното.

— Обратното ли?

— Отвърстието — каза Бил. — Този свят, който ти е описала, с изоставянето на труда и триумфа на знаменитостите… да, това е реален свят, само че много, много древен. Няма почти нищо общо с днешната реалност. Но е трудно да се разбере доколко Отвърстието осъзнава, че се самозалъгва, и доколко се е увлякла в собствените си приказки. Разбираш ли, тя не е съвсем човек.

— Не съвсем ли? Тя изобщо не е човек, а разумна програма — заяви Немо.

— Да, отчасти. Макар че някога беше човек. Но се забърка с протези на съзнанието. Опасна работа е това. Да добавяш виртуален разум към реалния разум, да смесваш виртуално съзнание като твоето с доброто старо човешко съзнание. И сега тя гледа истинската история откъм обратния край. Към прекомерното идентифициране с машината в себе си е примесила буйно въображение и слаба памет.

— Всичко, което говориш — каза Немо, — е пълно безумие.

Бил вдигна длани пред себе си.

— Хей, не ме разбирай погрешно. Не съм поклонник на машините. За мен машинният разум е точно толкова ценен, колкото и човешкият. Не те гледам отвисоко, Немо, само защото не си от плът и кръв.

— Аз ли не съм от плът и кръв? — гневно възкликна Немо. — Искаш да кажеш, че ти не си.

— Дай да караме стъпка по стъпка — предложи Проектанта. — Съгласен си, че има реален свят, има и виртуална реалност, наречена Макатрицата, нали така? Че хората се раждат и израстват в реалния свят, нали? И че съществата, създадени във виртуалната реалност, се наричат програми.

— Да — потвърди предпазливо Немо.

— Хайде тогава, помисли си за своя живот. Дали си роден в реалния свят и след това си влязъл в Макатрицата? Или си роден в Макатрицата и след това си излязъл в реалния свят?

— Второто ли? — попита Немо още по-предпазливо.

Бил мръдна вежди, сякаш искаше да каже: „Е, сам виждаш“.

Немо се замисли задълго. Не виждаше нито една слабост в логиката на разсъжденията.

— Не вярвам — каза той.

Но всъщност това означаваше: „Не искам да вярвам“.

— Ти си машина, Немо — тихо каза Бил. — Специална програма, отгледана в програмирана среда. После ти създадохме тяло чрез репликираща технология — сложна андроидна машина, управлявана чрез нанотехнологии… но все пак машина. Отгледахме я в шушулка. Видя ли слуз, когато те заредихме в това изкуствено тяло?

— Слуз — повтори Немо, леко объркан.

— Това бяха остатъците от сътворението ти. От тази материя си създаден.

— Смърфей — избъбри зашеметеният Немо — каза, че това било наногел, за да предпазва тялото ми от залежаване.

— Смърфей е фантазирал, за да предпази собствените си заблуди. Той вярва, че е човек, и тълкува целия свят през призмата на тази илюзия. Ти също вярваш, че си човек, нали?

— Човек съм.

— Именно.

— Не, наистина. Ако бяхме машини, защо ще се мислим за хора? Защо да не вярваме, че сме машини?

— Защото — каза Бил — ние ви създадохме. Смята ли се домашното куче за куче? Не, то се смята за член на човешката глутница. То мисли, че е човек. Имал ли си някога куче?

Немо не обърна внимание на въпроса.

— Това е нелепо.

— Смахнато ли е? Ти изглеждаш човек, защото така те създадохме. Смяташ се за човек, защото те програмирахме. Защо да не вярваш, че си човек?

— Макатрицата е затвор… — настоя Немо.

— Ако е затвор, тогава как успя да се измъкнеш толкова лесно? Как стигна до „Еровоам“? Ако се мъчехме да те държим под ключ, едва ли щяхме да те пуснем толкова лесно.

— Но ако не е затвор…

— Изобщо не е затвор. Колко шушулки видя?

— Не съм сигурен — каза Немо. — Може би около двеста?

— Това са всичките. Не ни трябва да включваме повече от двеста програми в човешка форма. Стигат ни толкова. Разбираш ли, Макатрицата е инструмент за развитие. Използваме я, за да тренираме и усъвършенстваме програмните си умения. Отдавна открихме, че най-добрият начин да насърчаваме виртуалните личности е, като им позволяваме да взаимодействат свободно в жива среда и да се ползват от резултатите. Наскоро изградихме цял град на мястото на стария Лондон и създадохме тела, с които да действат програмите. Ти самият правиш точно това. Открихме много неща — едно от тях е, че програмите изпитват естествен копнеж да се върнат обратно в Макатрицата, което всъщност не е чак толкова изненадващо. Ти се измъкна, но непрестанно се връщаш, нали? Можеш да оставиш всичко това зад гърба си, но то те привлича.

— Но Макатрицата е изградена от ИИ.

— Вярно, Истински Интелекти, като моя.

— ЗММ — продължи Немо. — Злите Мислещи Машини…

— Заслужили Механо-Математици — спокойно уточни Бил.

— Ами онези СЕПИИ — каза Немо. — Преследват ни. Носят се по тунелите…

— Всъщност те са нещо като туристи. Този възстановен град е голяма атракция. По някое време непрестанно гъмжеше от СЕПИИ. Сега само шепа упорити фенове следят приключенията ви. Знам, понякога си навират носа, където не трябва; понякога се поддават на вълнението. Но всъщност не ви мислят злото.

— Не ни мислят злото ли? — възкликна Немо. — Те са ужасни машини за унищожение. Току-що ги видях да убиват хора на улица „Цион“.

— Да — каза Бил. — Доста народ се събира да зяпа разрушенията. Тая планета вече десет милиона години е населена с мислещи същества, а все още обичаме да трошим. Възможността да управляваш големите Разбивачи беше главна награда в миналогодишната национална лотария; някой късметлия е бъхтил по къщата с онези грамадни юмруци. А другите СЕПИИ просто се мъчеха да му помогнат.

— Те са машини — разпалено каза Немо. — Тия СЕПИИ.

— Нищо подобно — отвърна Бил.

— Ако не са машини, тогава какво са?

— Сепии. Затова ги наричат сепии.

— Истински сепии?

— Не, очевидно не са океански сепии. Те са хора.

Немо се помъчи да осмисли това.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах.

— Но те очевидно не са хора, нали? Така де, погледни ги! А названието им е съкращение от…

— Съкращение ли? — изненада се Проектанта.

— Очевидно — каза Немо. — Съкращение от Самостоятелно… хм… Елиминиращи Подземни Изкуствени Интелекти.

Бил поклати глава.

— Те са си просто сепии. Нали знаеш, пипала, топчесто тяло и тъй нататък.

— Направени са от метал.

— Не, не са. Кожата им по-скоро наподобява гума. Ето, виж — той размаха ръка и в стаята се появи СЕПИЯ; грамадното й тумбесто тяло се носеше на метър над пода, а зловещите ресничести пипала провисваха пред него. Немо залитна назад и притисна гръб към стената; но СЕПИЯТА не помръдваше.

— Хайде — каза Бил. — Осезаема холограма. Пипни я. Добре я опипай.

Немо колебливо пристъпи напред. Докосна с пръст сивия хълбок на звяра. Материалът поддаваше леко като автомобилна гума. Той мина отпред, където бяха изцъклените, просветващи в червеникаво очи на чудовището. Под острите като бръснач челюсти, познати му отпреди, зърна нещо, което не бе забелязвал досега — малка V-образна уста.

— Как летят? — попита той.

— Газов мехур — обясни Бил. — По-точно вакуумен. Няма по-идеален пълнеж за балон от вакуума.

— А се движат…

— Размахвайки пипала. Много е ефикасно.

— Това същество… та то е толкова грозно — каза Немо, обикаляйки около СЕПИЯТА.

— Разбира се, това тук е само изображение — каза Бил, — пресъздадено чрез средствата на Макатрицата. На това място то не е по-реално от теб или мен. Но изобразява с пределна точност конкретна СЕПИЯ.

— Конкретна?

— Всъщност мен. Вътре в Макатрицата аз изглеждам както ме виждаш сега — глуповат тип със скучен глас — за по-нагледно той плъзна ръка надолу край тялото си. — В реалния свят изглеждам така. Както всички останали хора.

— Всички?

— Не си ли чел Хърбърт Уелс? Това направи еволюцията с човечеството за осем милиона години. И според мен е много красиво — той пак се усмихна. — Да, много красиво, макар че го казвам сам.

— Значи всъщност си сепия — каза поразеният Немо.

— Аха.

— И сега разговаряш с мен?

— Говореща сепия — кимна Бил. — За теб това е научна фантастика.