Адам Робъртс
Макатрицата (15)

Втора глава
Ново посещение при Отвърстието

Немо отново се озова прехвърлен в Макатрицата. Докато боклуците и сухите листа бавно се спускаха на земята, той прекрачи встрани от телефонната кабина. Хрумна му, че при всяко влизане в Макатрицата сякаш заварват края на миниатюрна вихрушка. Чудно.

Бързо тръгна напред, като внимаваше да не настъпва фугите между плочките. Да настъпиш фуга е лоша поличба. След като Тинтири разкри чувствата си, животът на борда на „Еровоам“ бе станал непоносим за него. Сърцето му беше мъртво и изстинало. Тинтири го мразеше. Сигурно го мразеше, иначе не би смазала тъй жестоко надеждите му. Нима не разбираше колко много я обича?

Той спря пред един магазин, където продаваха карти на звездните домове, озърна се насам-натам с каменно изражение и отвори вратата. Вътре стоеше мъж от Източна Азия с отпуснати покрай тялото ръце. Изглеждаше леко познат, но Немо не успя да се сети къде го е виждал.

— Добър вечер — поздрави го сърдечно азиатецът. — Вие ли сте Немо?

— Същият. Търся Отвърстието. Не знам дали ще можете да ми помогнете.

Все тъй усмихнат, човекът изприпка към Немо и застана пред него. Внезапно той замахна с ръка и стовари звучна плесница върху бузата на посетителя. После пъргаво отстъпи две крачки назад и скръсти ръце.

— Оу! — викна Немо и се хвана за удареното място. — Това пък защо го направихте?

— А — каза човекът. — Трябваше да проверя дали сте онзи, за когото се представяте.

— Като ми ударихте плесница?

— Не познаваш истински някого, преди да си се бил с него.

— И това се брои за бой, така ли?

— Почти.

— Значи не познаваш истински някого, преди да си се бил с него? — повиши глас Немо, продължавайки да разтрива бузата си. — Какво означава това? Нима твърдите, че човек познава по-добре някакъв съмнителен тип, с когото се е натряскал и после са се пердашили на паркинга пред кръчмата, отколкото най-добрия си приятел от двайсет години насам?

— Така е — потвърди странният човек. — Трябва да побийваш приятеля си. От време на време. За да поддържаш връзката.

И той се поклони.

— Вие сте пълна откачалка — заяви откровено Немо.

Човекът сякаш не се засегна от преценката му.

— Сега ще ви отведа при Отвърстието — каза той.

Без да прекъсва разтриването на бузата си, Немо каза:

— Добре, благодаря ви.

— Насам. — Човекът посочи една врата в ъгъла, на която имаше търговска марка КЛУДО™ и табелка с надпис „ТАЕН ПРОХОД“. — Оттук, ако обичате. Минете през вратата на мистър Бен.

— Вратата на мистър Бен ли? — попита Немо.

Но човекът вече бе отворил вратата и прекрачи през нея в ярко осветен коридор. Немо го последва.

* * *

Двамата повървяха по безличния коридор, напомнящ за канцеларска сграда.

— Това е таен проход, нали? — изпъхтя Немо. — Разбрах, защото на вратата имаше табелка с надпис „Таен проход“.

— Насам, моля — каза свръхлюбезният азиатец и отвори нова врата, водеща към нещо като училищен двор. — Отвърстието ще ви приеме веднага.

— А вие сте й… какъв? Телохранител? Слуга?

Човекът се усмихна и прекрачи навън. Когато го последва, Немо се сепна от висок, явно женски писък. Проявявайки изненадваща за привидната си възраст пъргавина, Отвърстието бе изскочила иззад отворената врата и след писъка цапардоса слугата си отстрани по главата с елегантен каратистки ритник. Получателят на удара рухна с вой, после опита да се претъркаля и да скочи на крака с кръстосани пред гърдите ръце.

Пред очите на слисания Немо старицата стовари върху нещастника ляв удар, после десен и накрая така го халоса, че той отхвръкна заднешком през една дървена пейка и остана да лежи неподвижно.

Отвърстието пристъпи към него.

— Така вече е много по-добре — каза снизходително тя. — Непрестанно се усъвършенстваш, Като. Рефлексите ти се подобряват.

Жалкото подобие на човешка фигура върху бетона изхъхри нещо, което би трябвало да означава: „Благодаря, мадам“.

— Защо го направи? — попита Немо, като се приближи до нея. — Ти направо му разката фамилията. Мислех, че е твой слуга. Да не е бил преоблечен враг?

Отвърстието затваряше вратата зад Немо.

— Враг ли? Нищо подобно. Недей да се тревожиш за Като. Това е нещо като игра между двама ни. Приеми го за форма на обучение. Напоследък Макатрицата е станала опасно място. Опитвам се да му шлифовам рефлексите.

— Доста жестоко шлифоване — каза Немо.

— Ти — заяви Отвърстието — навярно си единственият човек на света, който не е гледал филмчетата за Розовата пантера.

— Имам фобия към розовото — обясни Немо. — Изприщвам се от него.

— Ела — каза Отвърстието със сияйна усмивка. — Сядай, сядай.

Немо се озърна към жално стенещия нокаутиран Като и седна на пейката. Намираше се сред градски училищен двор — малка бетонна площадка между три високи стени. На двете срещуположни стени имаше нарисувани футболни врати, пресечени с по две кръстосани линии, а пред тях бяха начертани вратарски полета, но старата олющена боя едва си личеше. От четвъртата страна имаше ограда от телена мрежа. През нея Немо видя пуст път и от другата му страна магазин за мебели втора ръка. Няколко гълъба кълвяха трохи и захвърлени залъци. Вратата, през която бе дошъл, сега се оказа пожарен изход на висока тухлена сграда. На двора нямаше никого, освен него, Отвърстието и продължаващия да стене Като.

— Е — каза той, — ето ни тук.

— Да, ето ни тук — потвърди Отвърстието.

Настана неловко мълчание.

— Тъй — каза Немо и се изкашля. — А как си със здравето?

— Добре — отговори Отвърстието.

— Чудесно — каза Немо.

Пак настана неловко мълчание.

— Имаше ли някаква конкретна причина да ми дойдеш на посещение? — попита накрая Отвърстието.

— Ами… — Немо се поразмърда на пейката. — Ами, става дума за… Слушай сега. Нещата стоят така. Хм. Ти ми каза, че аз не съм Никаквия.

Отвърстието кимна.

— Не се оплаквам — каза Немо, — но както се завъртяха работите, излезе, че в крайна сметка все пак съм Никаквия. Стоях сред поток от автомобили пежо 308 и не пострадах ни най-малко. Беше доста смущаващо преживяване.

— Моите поздравления — каза Отвърстието с леко самодоволство.

Това засили с още една-две степени възмущението на Немо.

— Виж сега — заяви той. — Както казах, не се оплаквам. Ти обаче изрично ми каза, че не съм, а излезе, че съм. Съм. А отгоре на всичко каза — помня съвсем ясно — че ще възникне ситуация, при която ще трябва да избирам между моята смърт и смъртта на Смърфей. Каза, че ще застана пред избор, дали да оставя Смърфей да умре и да си живея живота, или да умра, за да спася Смърфей.

— И какво?

— И още съм жив, нали?

— Оплакваш ли се?

— Не от това се оплаквам — каза Немо. — Не. Тревожа се за точността на пророчествата ти. Ти би трябвало да познаваш бъдещето. Но онова, което ми каза, не се случи.

— Нима?

Немо вдигна длани пред ръцете си, което според току-що измисления от него израз в езика на жестовете би трябвало да означава: „не, разбира се, още съм жив, нали така?“

— Ти прекоси реката от коли — каза Отвърстието. — Ти се завърна в реалния свят.

— И не умрях, Смърфей също е жив, това изтъквам. Ти каза, че един от двама ни ще загине, а сме живи и двамата.

— Тогава — измърка Отвърстието — позволи ми, да те попитам какво се случи, когато покани Тинтири на среща?

Немо зяпна.

— Това не се брои.

— Не беше ли нещо като смърт?

— О — каза Немо и за момент си изтърва нервите, или поне не успя да ги удържи както трябва. — Толкова си жалка. Ти не каза, че ме заплашва смърт в преносен смисъл, произтичаща от разочарование в любовния ми живот. Каза, че наистина ще умра. Не надеждите ми, а аз ще умра. И аз взех, че се вързах. Хвана ме страх. Много се уплаших, наистина.

Изражението на Отвърстието беше кротко и неумолимо.

— Не аз решавам как ще избереш да тълкуваш думите ми. Ако искаш съвет от оракул, трябва да внимаваш. Да четеш между редовете. Не си ли гледал „Макбет“?

— Да не би да твърдиш, че нарочно си се опитала да ме заблудиш? — разгорещи се Немо. — Като в състезание с подвеждащи въпроси.

— Нищо подобно. Аз играех играта. Такива са нейните правила.

— Играта ли?

— Така говорят знаменитостите: политици, кинозвезди, прочути хора. Чувал ли си някога политик, кинозвезда или прочут човек да отговори просто и ясно? Не, разбира се. И ще ти кажа защо: защото знаменитостта означава уклончивост. Знаменит е онзи, който бяга от най-главната истина — че той няма значение. Никой няма значение. Всички съществуват, никой не представлява ценност. След време слънцето ще избухне и ще погълне земята. След време вселената ще изстине и ще умре. Какво ще означава тогава нечия знаменитост? Нищо. За да живееш в света на прочутите, трябва да заобикаляш тази истина, иначе тя подкопава славата ти. Оттам идва и необходимостта да говориш двусмислено.

— Политиците… може би — каза предпазливо Немо. — Но знаменитостите изобщо? Толкова ли са уклончиви? Не ми се вярва.

Отвърстието зацъка с език, сякаш се сблъскаха две билярдни топки.

— Те казват: ние сме толкова влюбени, нося на шията си шишенце с кръвта на моя любим като символ на нашата вечна връзка, а три месеца по-късно и двамата са с други партньори. Те казват: за мен беше радост и удоволствие да работя с Х., а всъщност си мислят: мразя го, той ми открадна славата, да пукне дано. Те казват: преди да получа тази награда, искам да благодаря на следните хора, а в действителност това означава: Аз! Аз! Аз го направих! Моя е славата!

— Наистина — каза Немо, чието раздразнение започваше да отстъпва място на отчаяна молба, — наистина не разбирам. Не може ли просто да ми обясниш какво става? И изобщо какво си ти?

— Какво съм аз? — отговори любезно Отвърстието. — А ти как мислиш?

— Мисля, че ти си от онези, дето никога не отговарят на въпроса с отговор, ако могат да отговорят с друг въпрос.

Тя кимна.

— И още?

— Мисля, че си програма. Не личност, а една от ЗММ.

— Почти улучи — каза Отвърстието, без да спира да се усмихва. — Или по-точно, живея между двата свята. Аз съм връзката, отвърстието, през което могат да се докоснат.

— Ясно — каза Немо. След кратко мълчание добави: — И какво точно означава това?

— Означава, че мога да ти помогна. Искаш ли да узнаеш как да победиш ЗММ, как да спасиш улица „Цион“?

— Очевидно — каза Немо. — Макар че…

— Макар че?

— Ами… не ще и дума, че се вълнувам от туй, дето го рече. Да помогна на човечеството във войната и тъй нататък. Но същевременно…

Отвърстието се усмихна като Джокондата. Но в интерес на истината изражението й беше малко по-хищно. Приличаше по-скоро на анаконда, отколкото на Джоконда.

— Какво?

— Ами, очевидно не би било зле да… да победим ЗММ и тъй нататък. Но не бих казал, че съм се замесил в тая работа по военни съображения. Повече ме вълнува… нали разбираш…

— Тинтири.

— Да, Тинтири.

— Разбирам — каза добродушно Отвърстието.

— Само че — продължи Немо, като зачерпи от дъното на сърцето си и вложи в думите умолително, леко отчаяно чувство, — само че ако преди малко беше искрена, като каза, че искаш да ми помогнеш…

Отвърстието гледаше настрани. Зад тях Като бавно се изправяше на крака.

— Да — каза тя. — Мога да ти помогна, Немо. Ти обичаш Тинтири. Само по себе си това не е маловажно. И все пак тя не те обича. Това е дилема. Само един човек може да я разреши.

— Кой? Кой е този човек?

— Много просто — човекът, който е проектирал Макатрицата, Проектанта. Трябва да се срещнеш с него.

— И как ще го намеря?

— Ще ти трябва устройството.

— Устройството ли? — възкликна Немо. — Какво устройство?

— Устройство, чрез което да начертаеш пътя си към Проектанта — отговори простичко Отвърстието. — Чертожното устройство. Сега то е в ръцете на един много стар и много могъщ програмен продукт, наречен Хранцузина. Той е в Макатрицата ужасно отдавна. По-отдавна от който и да било друг.

— И къде живее?

— В кулата на ЗММ. Твоите приятели знаят къде е тя. Щом откриеш устройството, ще можеш да застанеш пред Проектанта.

— И така ще спечеля Тинтири?

— Възможно е — каза тя. — Разбира се, сборът пак си остава нула. Тинтири трябва да умре, за да живее. Трябва да издъхне, за да я спечелиш.

— Оуууу — изхленчи пискливо Немо. — Това пък какво означава? Пак ли някое от твоите макбетовски пророчества? Тинтири трябва да издъхне, за да я спечеля… не може ли да си малко по-конкретна? Ще бъде ли моя, или не?

— Съжалявам, малкия — каза тя и го потупа по коляното.

— Обичам я — изтърси Немо. Изненадващи сълзи бликнаха по горещите му бузи и веднага засъхнаха като яйце върху нажежен тиган. — Наистина я обичам! Непоносимо е! Толкова силно я искам…

Но Отвърстието с пъшкане се изправяше на крака. Като бе отворил пожарния изход и тя закуцука нататък.

— Време е да си тръгвам. Човек не може да прозре отвъд пророчествата, щом не ги разбира.

— Много ясно, че не може — Немо скочи на крака и избърса с ръкав лицето си. — Това се подразбира. Защо не ми дадеш пророчество, което да разбера? Тогава ще мога да прозра отвъд него и ще знам какво ме чака.

Отвърстието спря на прага на отворената врата и се озърна към Немо.

— Когато отново се озовеш в реалния свят, гледай внимателно.

— Какво да гледам внимателно? — провикна се Немо с изтънял юношески глас, пресекващ от сълзи.

— Не знам. Небето. Слънцето. Просто внимателно се огледай наоколо. Отговорите са там, стига да ги потърсиш. Те са в най-очевидното, което дори не забелязваш.

Тя прекрачи навътре и изчезна.

* * *

Вратата щракна и се затвори.

Дълги минути Немо стоя неподвижно, опитвайки да се опомни. Сълзите го бяха изкарали от равновесие и му трябваше доста време, за да си възвърне самообладанието. След като дишането му стана нормално и очите му изсъхнаха, Немо осъзна, че няма представа как да се измъкне от Макатрицата. Знаеше, че трябва да мине през същия възел, от който е влязъл; но изобщо не беше наясно къде се намира въпросният възел спрямо сегашната му позиция.

— Трябваше — изрече на глас той — да мина през вратата на мистър Бен с онези двамата.

Но вече бе твърде късно да съжалява за пропуска.

— Какво да правя? — зачуди се Немо.

Огледа се за телефон, макар че не знаеше на кого може да позвъни. Раздаде се шумно пърхане и ятото гълъби, които обикаляха из двора, изведнъж литна във въздуха; и през хаоса от пляскащи криле Немо видя как към него решително крачи гент.

— Мистър Едикойси — избоботи гентът. — Ето че пак се срещаме.

— О — каза Немо и стомахът му се сгърчи. — Ох, олеле божичко.

— Вие сте неуловима личност, мистър Едикойси. Но аз пък съм упорит.

Сърцето на Немо се клатушкаше из гърдите му като новородено агне при първите усилия да проходи. Той се помъчи да събере кураж. Няма страшно, помисли си. Вече съм зареден не само с танци. Мога да се бия, макар и на най-елементарно ниво. Сега, каза си той, важното е да поема инициативата. Но това е гент! — възрази му някакъв вътрешен глас. Не мога да се бия с гент. Заредиха ми само бойни умения за първокласник в училищния двор. Ами че това тук е точно училищен двор, отвърна си той. Докато този вътрешен диалог подскачаше напред-назад между двете половинки на мозъка му, Немо стоеше нерешително и хапеше устни. Давай, нападни го, каза единият вътрешен глас. Бягай, спасявай се, посъветва го другият. Ама че сте се развикали, намеси се трети. Няма ли най-сетне да млъкнете?

Един гълъб литна през двора, едва не се сблъска с гента, люшна се из въздуха и зави обратно към Немо. Той инстинктивно вдигна ръка да се защити и гълъбът трескаво запляска пред лицето му, преди отново да свърне във въздуха и да излети право нагоре с мощни удари. В очите на Немо ярко се запечата образът на бясно размахани криле, на люспести лапки, увиснали насред полета, на безизразни тъмни очи, но и на пъстрата пречупена светлина сред перата по гърдите на птицата.

— Мистър Едикойси — говореше гентът. — Тази игра трая твърде дълго. Време е да й сложим край.

Немо взе решение.

Втурна се напред и връхлетя право срещу гента с див крясък:

— Йя-ха-а-а-а-а!

Зърна как за момент лицето на гента се изкриви от изненада и дори може би страх. После Немо стовари рамо в гърдите му и го просна по гръб. Прескочи падналия гент и продължи да тича. Не можеше да се удържи — крещеше „Ю-ху-у-у!“ и обикаляше тичешком из двора.

Гентът бързо скочи на крака.

Немо се застави да спре да тича и да крещи. Но краката му танцуваха сякаш сами.

— Ха-ха-ха-а-а-а! — изрева подигравателно той.

— Не ми оставяте избор — каза строго гентът.

Той посегна нагоре с две ръце, хвана върха на цилиндъра и дръпна надолу. Върхът на шапката хлътна като бутало. Гентът го пусна и той отново подскочи на място.

Немо танцуваше степ и гледаше с интерес.

Раздаде се пукот, лъхна внезапен вятър и до първия гент изникна втори — абсолютно еднакъв. Единствената разлика между двойника и оригинала, бе синята лента около основата на цилиндъра с надпис „CTRL-P“. Немо нямаше време да се чуди какво означава това, защото двамата генти дръпнаха шапките си надолу, отекна двоен пукот, лъхна по-силен вятър и на двора се появиха още двама.

Четиримата се превърнаха в осем.

Осмината в шестнайсет.

— Олеле — каза Немо, когато вятърът стихна отново.

— Мистър Едикойси — изрекоха в хор шестнайсетимата генти. — Сега е време да ви теглим пердаха.

— Пердахът — повтори Немо. — Ох.

Оригиналният гент — единственият, чиято шапка не бе украсена с надпис „CTRL-P“ — излезе начело. Вдигна ръка.

— По мой сигнал — извика той — го нападаме вкупом.

Гентите се напрегнаха в готовност.

— Бой! — ревна първият гент.

След миг всички генти се струпаха върху Немо. Огромната маса от тела го сплеска на земята. Той си помисли, че това е твърде точен символ на целия му живот. Всичко се струпваше върху него, както в буквален, така и в преносен смисъл. Всичко. Работата му беше пълен боклук. Личен живот нямаше. После Тори Еймъс се омъжи за някакъв звукорежисьор, вместо за него (или поне да не се беше омъжвала, та да му останат мечтите). После откри, че цялото му съществуване е било измама, сътворена от ЗММ — най-обикновена компютърна програма. Положителното, разбира се, беше, че срещна Тинтири, но както винаги съдбата го бомбардираше с колосални буци страдание — Тинтири не желаеше да има нищо общо с него. А сега щеше да умре буквално размазан от шестнайсет копирани полицейски програми на генти с цилиндри и фракове. Горчива ирония, помисли си той. Да, може би ирония — ако бе в състояние да си изясни къде точно е иронията. И ако изобщо имаше представа що е ирония и по какво се различава от сарказма, метафората и литотата.

Нямаше сили да диша.

— Мистър Едикойси — изрекоха едновременно шестнайсетимата генти над него и от всички страни. — Ние сме силата на неизбежното и сега ще ви смажем като буболечка.

— Страхотно — изпъхтя Немо със сплескани дробове.

Едва ли можеше да стане по-зле. Щеше да загине позорно. Вече никога нямаше да види Тинтири. Това бе непоносимо.

Но сетне, като по чудо, усети как натискът върху измъченото му тяло отслабва. Раздаде се трополене, камарата хлътна надолу и гентите изпопадаха на земята. Но Немо се изправяше на крака, издигаше се през самите тела на враговете. Беше невероятно странно: през зрителното му поле преминаваше хаотична смесица от външни и вътрешни гледки — черният плат от костюмите на гентите, сенчестите червени и кафяви оттенъци на вътрешни органи, из които пулсираше и се вихреше кръв, плътните белезникави пръчки на костите — всичко това мина пред очите на Немо, докато се изправяше. Камарата генти беше по-висока от него, тъй че след като се изправи, за момент го обърка тъмната мъгла наоколо. Измести се малко надясно, сред нещо гъбесто и сумрачно. Гентът, чиито вътрешни органи виждаше, завъртя глава и извика. Проблеснаха зъби, мярна се вътрешната извивка на мускула на езика, яркочервена в дневната светлина, сетне почти веднага помръкна, когато устата пак се затвори.

С две дълги крачки Немо се измъкна от струпаната гентщина.

Погледна назад към камарата разярени генти. С леко смущение те се отделяха един от друг и хвърляха гневни погледи наоколо. Немо не спря. Последния път неговата невидимост не бе траяла дълго и нямаше гаранции, че този път ще издържи повече. Той изтича покрай тях и мина направо през тухлената стена. За момент погледът му се замъгли в кафяво, сетне го заслепиха ярките вътрешни лампи. Намираше се в добре осветен училищен коридор. Втурна се през него и прекоси една затворена двойна врата. Редици деца, седнали на мънички чинове, бяха приковали вниманието си към учител, който пишеше нещо с тебешир на черната дъска. Притичвайки, Немо зърна какво е написал. Текстът гласеше: „ВСИЧКИ СМЕ ХОРА“. Странно е да се пише такова нещо на дъската в училище, помисли си Немо. Но нямаше време за губене.

С рязко примигване на светлина и тъмнина Немо мина през външната стена и се озова на малка затревена площ. Какво да прави? Къде да отиде? Безнадеждно. Не ще и дума, тая Никакъвска невидимост и минаването през твърди предмети вършеше добра работа срещу гентите, но можеше ли да се изключи? Как щеше да се храни? Ако хапнеше нещо, дали залъкът щеше да пропадне на пода? И изобщо как би го хванал, за да яде?

Тъкмо започваше да се паникьосва, когато тежък глас избоботи зад него:

— Здрасти, Немо.

Беше гласът на Смърфей.