Адам Робъртс
Макатрицата (12)

Единадесета глава
Спасение

— Спрете — каза Немо. — Трябва да го спасим. Да го спасим от Макатрицата.

— Прекрасна мисъл, Немо — каза Тинтири. — Но не е практична.

Немо усети как из слънчевия му сплит пробяга тръпнещ сърбеж — проява на вълнение и радостно очакване. За пръв път чуваше толкова хубави думи от Тинтири. Той преглътна шумно. Ухили се. Прекрасна мисъл, бе казала тя. Прекрасна мисъл! Той беше казал нещо, което да предизвика у нея мисли за красота! Това е страхотен пробив, подсказаха му хормоните. Не изпускай шанса си! Използвай момента!

— Аз ще го направя — изтърси той. — Ще спася Смърфей.

За момент настана мълчание.

— Сериозно? — попита Тинтири.

Красивото й лице издаваше, че почти е готова да се впечатли. Това се хареса на Немо.

— Разбира се. Смърфей очевидно е важен. Аз… нали разбираш. Ще изскоча и ще го спася.

— Това са безумни приказки, Немо — каза Тонкатой. — Те държат Смърфей в най-ужасяващата зала за мъчения на Макатрицата. Вързан е на зъболекарски стол… обработват го зъболекари. Няма по-страшни хора от тях. Повярвай ми, със стъргане и човъркане по зъбите не след дълго ще го принудят да си признае. А признае ли си, всички сме мъртви. Трябва да му хвръкне главата. Това е единственият начин.

— Хм — озадачи се Немо. — Да му бръкнем в главата ли?

— Да му х-х-хвръкне главата — уточни Тонкатой. Звукът „х“ изплющя като храчка, която улучва стена.

— Аха — каза Немо. — Или пък може да отида и да го спася. Така ще си запази главата.

— Но това не е правено досега — каза Тинтири.

— Точно затова ще стане — отвърна храбро Немо.

Мълчание.

— Май не е много логично твърдение, нали? — подхвърли Тонкатой. — За да стане нещо, трябва да го отработиш. Да го повтаряш отново и отново, докато ти стане втора природа. Да го тренираш, докато отстраниш всички дефекти. Не смяташ ли?

— Е, може и така да е — каза Немо.

— Не, сериозно — настоя Тонкатой, — не можеш да кажеш, че ще стане, защото не си го отработил, защото не си го обмислил както трябва. Най-много да кажеш, че ще стане въпреки факта, че не си го отработил или не си го обмислил както трябва.

— Да, да — упорито отвърна Немо.

Настана неловко мълчание.

— Много добре — каза Тинтири. — Щом влизаш в Макатрицата, и аз идвам с теб. Наистина ли смяташ, че можем да проникнем в Зъболекарския кабинет, да преодолеем Чакалнята и да стигнем до Залата за зъбни мъчения? Смяташ ли, че можем да спасим Смърфей? Добре, вярвам ти. Да действаме — тя се завъртя към таблото. — Хайде да влезем при зъболекаря, без да предизвикаме подозрения… хайде да го направим. Какво ще ти трябва?

Немо се обърна към нея.

— Венци — каза той. — Много, много венци.

* * *

Двамата проникнаха в Макатрицата и се озоваха в телефонна кабина срещу зъболекарския кабинет. Мощен порив на вятъра събори една кофа за смет на отсрещния тротоар, но след броени секунди всичко утихна.

— Олеле — едва избъбри Немо.

Имаше чувството, че устата му е пълна с лигав памук. Тинтири го погледна и разтвори устни — венците й бяха подпухнали, червени, огромни. Той едва не отскочи от ужас. Но се сети, че навярно и собствените му венци са също тъй болни и отвратителни като нейните. Опипа с пръст предните си зъби; те се разклатиха болезнено.

— Това трябва да свърши работа — каза той.

Думите звучаха задавено и неясно, сякаш бе натъпкал в устата си четири рохки яйца.

— Ъхъ — съгласи се Тинтири. — Ша трае ’коло полоин час.

Немо кимна, сякаш бе разбрал какво му казва.

Двамата пресякоха улицата.

Отвориха вратата и се изкачиха по стълбището. През втора врата попаднаха в просторна чакалня. Пет-шест души седяха на столове край стените и разлистваха списания. Когато Немо и Тинтири влязоха, всички вдигнаха глави, после като по сигнал отново сведоха очи към четивата си.

Сърцето на Немо пърхаше като хартийка от бонбон, закачена за велосипедна спица.

Тинтири обаче изглеждаше съвсем хладнокръвна. Тя пристъпи към бюрото, зад което седеше едра медицинска сестра с бяла престилка. Немо побърза да застане до нея.

Сестрата ги изгледа с нескрито презрение. Имаше някаква дълбока и враждебна ирония в начина, по който каза:

— С какво мога да ви услужа?

В гласа й не се долавяше и следа от желание да услужи.

— Уенсите ни — каза Тинтири и посочи устата си. — Уенсите.

— Венците ви. Да, виждам — каза сестрата. — Ох, вярно. И двамата сте спешни случаи. Никога не съм виждала толкова тежък гингивит. Олеле, по-лошо е от гингивит. Направо гингивитище. По зъбите ви има повече мръсотия, отколкото по някоя историческа сграда в централен Лондон.

Тя се изкиска, сякаш се забавляваше тайничко. Кой знае, може и тъй да беше.

— Надявахме се — каза Тинтири — д’ ни премат уеднага.

— Моля?

— Да ни при-е-мат вед-на-га — повтори Тинтири пристъпвайки предпазливо през сричките като боса жена по каменист плаж.

— Разбира се. Ще видя какво можем да направим. Предполагам, че сте знаменитости. Нали разбирате, че нашият зъболекарски кабинет обслужва само знаменитости?

— Ми да — каза Тинтири. — А съм певица. Роу енд роо.

— Какво?

— Ро-ок — обясни измъчено Тинтири — енд ро-ол. Многу ’звестна.

— Ясно. А вие?

Немо се озърна.

— Ъ-ъ-ъ… Аз уаботя в джигитално радио.

Сестрата строго се втренчи в Немо, но след няколко секунди кимна.

— Добре — смили се тя, оглеждайки латексовите им дрехи. — Определено и двамата сте облечени като знаменитости. Изчакайте за момент.

Тя отключи една врата в стената на чакалнята и прекрачи в коридора отвъд. После затвори вратата зад себе си.

Немо извърна глава и видя, че всички в чакалнята ги гледат. Чрез онази тайнствена телепатия на английското общество бяха усетили опасността някой да пререди опашката. В Англия на Макатрицата, също както в някогашната истинска Англия, която бе послужила за модел на тукашната среда, едва ли имаше по-страшно престъпление от това да прередиш опашката… освен може би да стиснеш монарха за гърлото.

Немо се усмихна любезно.

Всички като един забиха носове в списанията.

Немо плъзна поглед настрани. В ъгъла на чакалнята имаше голям аквариум. Дори и тропическите рибки вътре сякаш го гледаха, притиснали муцунки към стъклото. А зад аквариума имаше голяма снимка на Операта в Сидни — толкова реалистична, че отначало Немо я помисли за прозорец към тази невероятна гледка. Всъщност нямаше начин да види Операта в Сидни през прозореца на тази чакалня. Напомни си, че е в Лондон, а не в Сидни. Но все пак снимката беше невероятно реалистична.

— Немо — изрече Тинтири колкото се може по-бавно и отчетливо, — преди да влезем…

— Ъ-хъ?

— Разбираш ли, че ще трябва да се в-в-в-вием?

— Куо?

Тя отвори широко уста и се помъчи да говори още по-ясно:

— Да се б-б-б-бием.

— А — каза Немо. — Да се бием.

— Нали вече си х-хотов — каза тя. — Да се в-виеш с генти.

— Тх-хинтири — каза Немо. — Май тряуа да ти кажа. Не си д’върших бучението. Със ЗК-ж-жуда. — Той въздъхна и се помъчи да избута думата покрай подпухналите венци. — Ю-да, обучението е Ю-да. Не го дуърших.

— Шугуваш се! — ахна Тинтири.

— Ня’аше време — изхленчи Немо.

— Значи не знаеш как да се в-виеш?

— Знам да танцувам — отговори с надежда той. — Просто не ’стана време за в-в-виенето.

Тинтири се озъби насреща му; възпалените венци правеха гримасата й още по-страшна.

— За къв дявол тога’а… — започна тя.

Нещо щракна. Сестрата се бе завърнала.

— Насам, моля — обяви тя.

Из чакалнята се разнесе колективна въздишка на гняв и възмущение. Тинтири почти отчаяно се озърташе към изхода; сетне обаче явно размисли, обърна се и последва сестрата.

Тръгнаха по дълъг коридор покрай редица червени врати. През една от тях Немо сякаш дочу зловещия призрачен вой на бормашинка. Той потръпна.

— Уътре — прошепна му Тинтири, докато минаваха край вратата. — Хмърфей… уътре.

— Зъболекарят ще ви приеме веднага — каза сестрата с някакво странно чувство в гласа. Приличаше на злорадство. Тя отворя следващата червена врата.

В стаята стояха един до друг трима генти с бели престилки, които никак не им отиваха на цилиндрите.

Немо разпозна двама от тях: онзи със странната интонация, който го бе разпитвал, и неговия приятел, чието име (доколкото си спомняше) беше 38VVe31029837495_5444. Третият не се различаваше от тях. Носеше тъмни очила, което при относително слабото осветление в стаята означаваше, че или страда от хронична непоносимост към светлината, или държи на всяка цена да се прави на печен.

Първият гент очевидно се зарадва.

— Мистър Едикойси! — възкликна зловещо той. — Щастлив съм да ви видя отново.

Тинтири подскочи. Излетя нагоре, вкопчи се в полилея, увиснал от центъра на тавана, и се залюля напред с широко разперени крака. Левият й крак блъсна левия гент, десният — десния. Раздаде се двоен пукот. Двамата отхвръкнаха назад.

— Сега! — извика тя, докато скачаше от полилея и заемаше традиционна поза за кунгфу с кръстосани ръце. — Бя’ай оттатък, Не Мо! Змъкни Хмърфей!

Но Немо не можеше да откъсне очи от централния гент, който бе успял да се провре под Тинтири, докато тя поваляше колегите му, и сега стоеше право пред него.

— Мистър Едикойси — ухили се гентът.

И той отправи дясно кроше към носа на Немо.

Този път Немо реагира. Може би най-сетне в мозъка му се бе напомпал достатъчно адреналин, или пък връхлитащият юмрук на гента бе задействал някаква подсъзнателна команда. Така или иначе, Немо реагира светкавично.

Затанцува.

Отскочи с куикстеп наляво, завъртя се с туист надясно и се размина на косъм с прелитащите юмруци на гента.

— Разобличиха ни! — извика той с глас на човек, който е налапал облегалка от диван.

— Знам — отвърна Тинтири, която бе набрала скорост и бягаше в кръг по стените на стаята, за да избегне мълниеносните удари на другите двама генти.

Немо изскочи навън с танцова стъпка. Затанцува меренге. Когато гентът се хвърли към него, той изпълни осмица от салсата. След това подхвана ламбада по коридора. После Silla Giratoria: ляв крак, десен крак, ляв крак, десен крак, ляв крак, десен крак, ляв крак, полуобръщане наляво, полуобръщане надясно; а гентът с изкривено от ярост лице непразно се мъчеше да го сграбчи.

Осъзна, че зад него дебне сестрата, напрегнала яките си ръце. Преди да разбере какво става, един молив профуча из въздуха като стрела от арбалет и се заби в мазилката на стената.

Немо премина на пачанга и изпълни съвършено завъртане с кръстосани крака, преди да се хвърли върху вратата на стаята, където беше затворен Смърфей. Но вместо да я изкърти, както се бе надявал, той отхвръкна назад с натъртено рамо. Гентът скочи насреща му. Обзет от паника, Немо заигра ирландски народен танц, но потропването на място не го отдалечи от заплахата.

Гентът измъкна грамаден пищов и след миг го забоде в лицето на Немо.

Както си му е редно, Немо изрече „въх“. Краткото възклицание напълно изразяваше силата на тревожните му чувства.

Пистолетът бе притиснат към носа му. Усещаше как дулото плътно обгръща връхчето на носа и го разплесква върху лицето.

— Може би сега, мистър Едикойси — ухили се гентът, — ще признаете неизбежната ми победа.

С гениалност, родена от ужаса, Немо затанцува. Танцуваше мамбо ел молинита с превъртане под ръка надясно и полюшване настрани, като отстъпваше от гента и се плъзгаше покрай сестрата. После заигра джайв по коридора и рязко се дръпна от гента, който изкрещя гневно.

Пистолетът на гента не се бе отлепил от лицето му. Когато Немо се завъртя, усети как центробежната сила опъва оръжието настрани, но то си остава впито във връхчето на носа му като смукало на октопод.

— Хей! — възкликна възмутено гентът.

Опитвайки да смъкне пистолета от носа си, Немо пробяга с пасо добле още няколко метра по коридора. Проклетото желязо бе залепнало като вендуза, но след едно силно дръпване най-сетне се откачи. Немо се озърна. Сестрата пристъпваше насреща, изпънала пред себе си като кинжал още един остър молив. От другата страна гентът тичаше към него и изглеждаше много сърдит. Цилиндърът му обаче си оставаше на място. Макар че разбираше колко нелепа е мисълта в този момент, Немо неволно се зачуди защо ли става така. Тия цилиндри бяха направо свръхестествени.

— Грррр — изкрещя гентът.

Не е лесно да изкрещиш подобна сричка, но той успя.

Редувайки финтове от куикстеп и румба, Немо отскочи няколко крачки назад по коридора. Направи ляво завъртане „алемана“ с широко разперени ръце. Сетне с изящен пирует насочи пистолета към двете фигури, които връхлитаха насреща му по коридора.

През реалния си живот и с пръст не бе пипвал истински пистолет, камо ли пък да стреля. Но положението изглеждаше безнадеждно. Прицели се криво-ляво, поколеба се и каза:

— Ча-ча-ча.

После натисна спусъка.

Звукът на изстрела предизвика същински катаклизъм в ушите на Немо. Да се каже, че беше оглушителен, би породило асоциации с прекалено силно включено радио, съседски купон или минаващ под прозорците камион. Но гърмежът бе много по-силен от всичко това. Той сякаш раздра тъпанчетата на Немо и остави след себе си само приглушено бучене. Блясъкът го заслепи.

И което е най-лошото, дръпването на спусъка бе последвано от остра болка в китката. Непоносимата болка го накара да изтърве пистолета.

— Мамка му — викна той.

Думите прозвучаха в ушите му глухо и немощно, макар че бяха изречени с всичка сила.

Едва имаше време да осъзнае, че пред него изведнъж е изникнала грамадна дупка насред някакъв плакат с ухилен заек, от чиято уста излиташе балонче с думите: „Аз съм умно зайче, защото си мия зъбите два пъти дневно“. Сега между физиономията на заека и пухкавите му ходила нямаше нищо друго, освен кръгла пустота. Из въздуха се рееше облак гипсов прах.

— Да му се не види! — изрева Немо, стисна контузената си ръка и с яростен танц изскочи в чакалнята.

Когато се появи, всички пациенти едновременно откъснаха очи от четивата си.

Пред смаяните им погледи Немо изпълни още няколко танцови стъпки, като ругаеше гръмогласно през цялото време. Те бяха чули изстрела, а сега виждаха този обезоръжен мъж да влиза в чакалнята с кривене и кълчене, крещейки от болка. Лицата им издаваха напрегнати размишления относно най-новите тенденции в зъболечението и шансовете да ги изпитат на собствен гръб. Това обаче не вълнуваше Немо. В момента мислеше само за собствената си болка. Имаше ужасното чувство, че си е навехнал китката много зле. Или дори я е счупил.

Гентът и сестрата изскочиха в чакалнята на свой ред, Гентът държеше пистолета.

Немо рипна на масата, при което разпиля насам-натам вехти броеве на „Пънч“ и „Добро домакинство“, предизвиквайки уплашени писъци от страна на най-близките пациенти. Гентът се хвърли от едната му страна, сестрата — от другата. С бърза, но елегантна лунна походка Немо отскочи назад. Сестрата и гентът се сблъскаха и шумно рухнаха върху масата.

Продължавайки да се държи за китката и да ругае, Немо изигра цяла серия от най-модните стъпки в латиноамериканските и балните танци.

Гентът се целеше с пистолета право в него. Немо спря да танцува.

— Мръднеш ли пак, ще стрелям — предупреди гентът.

— О-О-О! — възкликнаха в хор пациентите, приковали очи в гента с бяла престилка. Завъртяха глава към плаката на отсрещната стена, който предупреждаваше: „Знай, докторът ти е сърдит за всеки зъб нечист-немит!“ Сетне дружно се озърнаха пък към гента в бяла престилка. Погледнаха Немо. Той усети почти осезаемо как очите им спират върху възпалените му венци. Пациентите охнаха още веднъж и направиха усилие да хлътнат колкото се може по-надълбоко в столовете.

Гентът пристъпи към Немо и притисна пистолета в корема му. Приближи лице до неговото.

— Мистър Едикойси — изрече той. — Аз представлявам силата на неизбежното. Сега ви остава единствено да се предадете — гентът се усмихна зловещо. — Да речем, че бих желал да ви задам няколко въпроса.

Немо дълбоко си пое дъх. Оставаше му само едно.

Той издиша с всичка сила право в лицето на гента. Зловонието на безброй (виртуални) години гниене и липса на хигиена изригна навън. Изненаданият гент неволно отскочи назад.

— Каква смрад! — викна той, като изви глава и се помъчи да запуши нос със свободната си ръка.

Немо не изпусна шанса. Време беше да изиграе канкан.

Той замахна с десния крак и улучи противника в най-долната част на торса, точно между бедрата. Силата на ритника повдигна гента от земята. Немо отпусна десния крак, замахна могъщо с левия, цапардоса врага в слънчевия сплит и зрелищно го метна през цялата чакалня.

Гентът се блъсна в сестрата и я помъкна със себе си. Двете преплетени фигури прехвръкнаха над бюрото, разбиха с трясък прозореца и се сгромолясаха долу на тротоара.

Немо се задъхваше. Китката все още го болеше ужасно, но чувството за победа донякъде смекчаваше болката. Той се озърна към зяпналите пациенти.

Всички спонтанно изръкопляскаха.

Но нямаше време за губене. Той се втурна обратно към коридора и бурните аплодисменти заглъхнаха зад гърба му.

* * *

Без да спира да тича, Немо сграбчи рамката на вратата и се преметна в стаята, където Тинтири продължаваше да се бие с двамата генти.

Вътре царуваше пълен хаос. Гентите — може би поради липса на добра координация — нападаха Тинтири един след друг, вместо да атакуват едновременно. Съответно тя отблъскваше първо единия, после другия в типичния си боен стил, като притискаше лакти към тялото и вихрено размахваше ръце пред гърдите си. Щом единият гент залитнеше назад от нейните удари, другият се опомняше и подновяваше нападението.

Немо прекрачи в стаята. На метална масичка край стената бяха подредени разни зъболекарски принадлежности; той избра широко и плитко метално легенче. Пое го със здравата си ръка.

Когато вторият гент залитна назад, а първият се окопити и връхлетя срещу Тинтири, Немо пристъпи напред. Потупа втория гент по рамото. Онзи се озърна. Немо с всичка сила стовари легенчето върху физиономията му.

Раздаде се звук като от сблъсък на тенекиен автомобил с кокалена стена.

Когато Немо отдръпна легенчето, лицето на гента бе застинало в гримаса на болезнена изненада с широко разтворени очи и уста. Пред погледа на Немо зъбите му се отрониха един по един и тупнаха на пода. Падаха като необичайно правилни блокчета от „Тетрис“ и се струпваха на неправилна купчина.

Когато устата му остана напълно беззъба, той леко залитна назад, после рухна напред. Сгромоляса се на пода с глух тътен и повече не помръдна.

Първият гент, прекъснат насред пляскането на длани с Тинтири, се озърна назад. Лицето му се изкриви от ярост и той измъкна изпод сакото си пистолет. Немо успя само да се усмихне изплашено, а в това време пистолетът излетя нагоре, насочи се към главата му и… тряс!

С мощен подскок Тинтири бе стоварила ритник върху тила на гента. Лицето му се заби в малката метална паничка край зъболекарския стол, из която непрестанно шуртеше розова струйка вода.

— А сега плюйте — каза Немо и дълбоко въздъхна от облекчение.

* * *

Нямаше време за губене. Двамата изскочиха заедно в коридора и блъснаха с рамене вратата на съседната стая. След третия удар тя поддаде и се разтвори широко.

Вътре Смърфей бе вързан с ремъци на зъболекарски стол. Над него стоеше старец с бяла престилка и волево, красиво лице. На челото му имаше кръгло огледалце, каквито са ползвали някогашните зъболекари. Широк плосък ластик поддържаше приспособлението на място, а белоснежната коса над него беше буйна и бяла като девствен памук, бяла и чиста като реклама за цигари с ниско съдържание на катран. Немо го разпозна веднага и не успя да се удържи.

— Оливие! Оливие! — извика той. — Никога не шъм ишкал от живота друго, освен Оливие — прекрачи напред. — Може ли да ми дадете автограф? Аш шъм ваш голям почитател.

— Овладей се, Немо — каза Тинтири. — Това не е истинският сър Лоръкс Оливие, а просто поредната маска на врага.

Тя като че говореше малко по-ясно, сякаш спонтанно се възстановяваше от заболяването на венците.

Немо погледна вързания Смърфей. В устата му блестяха хромирани инструменти. В очите му — няма молба.

— Какфо? — изкрещя със скрибуцащ глас двойникът на Оливие. — Какфо прафите тук? Как змеете да прекъсфате мен насред работ?

Той се изправи, размахвайки инструментите, които бе използвал върху Смърфей. Донякъде те напомняха прибори за хранене, но само съвсем смътно. На света едва ли съществуваше толкова жилава и корава храна, че да оправдае съществуването на подобни свръхостри приспособления.

— Охрана! — изписка беловласият гент. — Охрана! Неаа-бафно при мен!

Тинтири сграбчи кръглото огледалце, изпъна докрай ластика и го пусна да плесне върху лицето на стареца.

— Gott in Himmel^[1]! — провикна се той, като отскочи назад и изтърва зъболекарските си инструменти.

Налетя право върху масичката, на която имаше поднос с хромирани чукчета, вилици, шипове и прочее хирургически пособия. Всичко отхвръкна на пода с продължително и ужасно противно дрънчене.

— Ъх! — възкликна зъболекарят и заподскача пъргаво. Някакво хирургическо приспособление с късо острие, напомнящо хромиран бръснач, се бе забило дълбоко в обувката му. — Аййй! — изпищя той, подскачайки на другия си крак.

Тинтири и Немо стояха неподвижно, омагьосани от танцовото му изпълнение.

Злият зъболекар залитна през цялата стая чак до отсрещната стена и енергично заби лице в една осветена отвътре кутия от прозрачна пластмаса, използвана за оглеждане на рентгеновите зъбни снимки. Пластмасата се пропука, кутията подскочи и се откачи от стената. Стиснал носа си, зъболекарят отскочи пъргаво като жребче, издавайки сумтящи звуци, чрез които изразяваше страданието си от това внезапно сплескване на лицето, а междувременно кутията падна върху здравия му крак. Ако се съди по шума, ударът строши няколко кости в ходилото му. Звукът донякъде напомняше нежното пропукване, което издава коричката на крем карамел под натиска на лъжица.

Немо се зачуди дали старецът не е изчерпал запаса от думи, с които да изразява дълбоките си душевни терзания, но пред този нов удар той изквича като кученце. Каза „Уо-о-о! Оу-у-у!“ и след миг колебание добави „У-У-у-у!“ — заигра в полукръг танца на свети Вит. Изрева „Пнърх! Пнарх! Пнурх!“, пусна носа си и се опита да вдигне от пода строшения крак. Това буквално го остави без опора, което доведе до падането му.

Старецът рухна назад, изби единствения прозорец на стаята и се прекатури навън. Отдолу долетя глух тътен.

В зъболекарския кабинет настана благословена тишина.

— Хайде — наруши мълчанието Тинтири и се зае да освобождава Смърфей от стола.