Адам Робъртс
Макатрицата (10)

Девета глава
Генти! О, не!

Немо излезе от кухнята на Отвърстието леко замаян. Смърфей го чакаше.

— И тъй, вече разбираш — каза той.

— Да — отговори Немо. — Отвърстието ми каза…

Смърфей бързо поклати глава и кресна:

— Каквото ти е казала, било е само за твоите уши.

Немо толкова се стресна, че отстъпи крачка назад.

— Уши — повтори той твърде високо и уплашено. Въздъхна, опомни се и добави: — Така си е.

Настана неловко мълчание.

— Както и да е — започна отново Немо, — тя ми каза, че…

— Не, не — твърдо отсече Смърфей. — Не бива да ми разправяш какво е казала. То е било само за теб, не за мен.

— Но аз мисля, че трябва да ти разправя. Наистина. Тя каза, че…

Смърфей го прекъсна.

— Не искам да слушам — категорично заяви той.

— Добре де, разбирам, само се чудя дали…

— Не.

— Но тя каза нещо за теб, което може би…

— Казах не — заяви безпрекословно Смърфей.

Немо кимна.

— Добре — каза той. Сетне изведнъж заговори като картечница: — Тя-рече-че-гентите-ще-ни-устроят-засада-и-че-ще-се-изправя-пред-избор-дали-да-спася-моя-живот-или-твоя…

— Млък! — изрева Смърфей. — Не искам да слушам! Изрично подчертах…

— Вярно ли е, Немо? — попита Тинтири и пристъпи към него.

Смърфей бе притиснал ушите си с длани и мелодично виеше: „уаа-уаа, уаа-уаа“.

— Ами… да — каза Немо и от близостта на Тинтири пулсът му затрака бясно като гайгеров брояч пред радиоактивен материал. Точно това ми каза. За съжаление. Разбира се — добави той малко по-тихо и в дрезгавия му глас се появи едва доловима прилика с този на Шон Конъри, — аз й обясних, че ще постъпя геройски и ще се жертвам…

Усмихна се с надеждата лицето му да изрази сладникава нежност, но без огледало нямаше как да разбере дали е успял. Гримасата можеше да излезе чаровна, смахната или достойна за Ханибал Лектър. Из главата му се мержелееше недоизречената вероятност близката смърт поне малко да я склони към идеята да му предложи бърза романтична утеха. Струваше си да опита — защото, в края на краищата, наистина щеше да срещне неминуемата си гибел. Така каза Отвърстието. А при дадените обстоятелства само най-коравосърдечната жена би отхвърлила една скромна молба на ближния си.

— Тя буквално ли говореше — попита Тинтири, — или метафорично?

— Откъде да знам? — отвърна Немо.

— Няма време за приказки — каза Смърфей. — Трябва да напуснем Макатрицата и да се върнем на подводницата. По-късно ще обмисляме какво означава всичко това.

Заедно излязоха от жилищния блок на Отвърстието и бързо закрачиха по оживените лондонски улици. В движение Немо попита Тинтири:

— Е, къде отиваме?

— Трябва да напуснем Макатрицата по същото разклонение, от което дойдохме.

— Защо?

— Просто така трябва.

— Не разбирам.

— Просто така трябва.

— Но защо? Защо Юда не може да ни изключи там, където сме? Това е като една огромна компютърна игра, нали? Значи трябва да можем да изскочим от нея по всяко време и от всяко място.

Тинтири не го гледаше.

— Макатрицата не е програмирана по този начин.

— Звучи ми шантаво — възропта Немо. — Ами ако гентите ни засекат? Ами ако дебнат на входната точка, за да ни спипат?

— В такъв случай операторът на борда на „Еровоам“ може да влезе в Макатрицата през друг свързочен възел, да дойде да ни прибере и да се измъкнем през втория портал. Но това е сложна и рискована работа. А и няма да се наложи — няма начин гентите да разберат през кой възел сме влезли в системата.

— Не бой се — прогърмя мощният глас на Смърфей. — Никакви генти няма да ни чакат на входния възел.

* * *

На входния възел ги чакаха генти.

— Не разбирам — възкликна свирепо Смърфей. — Как са разбрали, че идваме? Това е невъзможно.

— И все пак — каза Немо — по всичко личи, че са тук.

Трима генти с черни костюми и тъмни очила чакаха пред главния вход на зданието. С цилиндрите си изглеждаха много внушителни. Минувачите нервно се озъртаха към тях и забързано продължаваха напред. В тях определено имаше нещо от „Дракула“ на Франсис Форд Копола, Гари Олдман и Брам Стоукър. Макар че очилата им бяха не сини, а черни. Но иначе…

Тинтири, Смърфей и Немо стояха на съседния ъгъл и надничаха иззад тухлената стена.

— Значи трябва да влезем в сградата, нали? — попита Немо.

— Да.

— Покрай тия генти?

— Няма начин — каза Смърфей. — Който е застанал срещу гент, не е оцелял. Без изключение.

— А няма ли заден вход? — замислено промърмори Немо.

Смърфей и Тинтири поклатиха глави.

— Олеле — каза Немо.

— Крайно тревожен развой на събитията — заяви Смърфей. — Тинтири, обади се на Юда. Непременно трябва да се върнем на влака и…

— Влак ли? — прекъсна го Немо с известна доза злорадство. — Да не би да имаш предвид „подводница“?

Смърфей го изгледа много сърдито.

— Точно това рекох: „подводница“ — каза той.

— Рече „влак“.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Не бива да се бавим — заяви строго Смърфей и демонстративно извърна глава настрани. — Колкото и да е трудно, Юда ще трябва да дойде да ни прибере през друг възел — той наведе очи. — Първо пророчеството на Отвърстието, а сега и това. Не е на добро.

— Не е — потвърди Немо. — На добро, да.

Тинтири измъкна мобилен телефон от някакъв джоб на полиетиленовото си яке — макар че Немо така и не проумя къде точно се е спотайвало досега това устройство в прилепналите й дрехи. Чудеше се още как Смърфей и последователите му отбягват проблема с търговските марки, когато работата опре до мобилни телефони. Та нима, помисли си той, деветдесет на сто от мобилните телефони не са само търговска марка? Дали използваха специални, ръчно изработени телефони? Дали казваха „Не на «Нокия»?“ Дали трошаха с бухалки „Панасоник“, което би звучало горе-долу така: Пата-кюта-соник, Пата-кюта-соник и би се превърнало в протестна декларация срещу глобалните комуникации? Кой знае…

Тинтири набра дълъг номер и напрегнато заговори:

— Юда, при нашия изходен възел има генти. Трябва да дойдеш по друг маршрут.

Около минута, минута и половина или две тя мълча, притискайки телефона към ухото си. После кимна.

— Разбирам.

— Какво има? — попита Смърфей.

— Няма да ни пусне обратно — каза тя. — Предал ни е на ЗММ. Каза буквално следното: „Тра-ла-ла, ла-ла, мъртви сте, ура-ура“.

Настана кратко мълчание.

— Дай ми телефона! — викна Смърфей.

Тинтири му го подаде. Той притисна машинката към ухото си и Немо, любопитен по рождение, протегна шия, за да чуе тъничкия гласец на Юда от слушалката.

— Абе, Юда — каза Смърфей. — Какви са тия глупости?

— Сбогом, Смърфей — отвърна Юда. — С теб е свършено. Предадох те на ЗММ.

— За Бога, защо? — ревна Смърфей.

— Защо ли? — отговори Юда с възторг или раздразнение в гласа, трудно бе да се каже кое от двете. — Защо? Защо? Защо? Защо? Защо?

— Да, защо?

— Ще ти кажа защо.

— Кажи ми защо — избоботи Смърфей.

— Защото искам коса — изписука Юда. — Искам хаитянски плитчици.

Смърфей като че се смути.

— Не можеш да имаш хаитянски плитчици — каза той.

— Защо да не мога? А? Защо да не мога? Защото съм бял, така ли?

— Защото си плешив — каза Смърфей.

— Именно! Именно! О, ти не разбираш, Тинтири не разбира, защото е жена, а жените не оплешивяват. Но ти не разбираш, защото дотолкова си се задълбочил в себе си, че не забелязваш как страдат другите. Толкова е унизително… не само леко да олисея по темето, а да бъда съвсем плешив навсякъде, от челото до врата. Толкова е смазващо. Ненавиждам го.

— Трябва да свикнеш да живееш с това — заяви поучително Смърфей.

— Лесно ти е на теб — възрази треперливият гласец на Юда. — Ти си избрал да бъдеш гологлав. Бръснеш си черепа. О, ако решиш, можеш да си пуснеш цял метър афро, но предпочиташ да не го правиш. Знаеш ли какво оскърбление е това за човек като мен? За човек, който няма подобен избор?

— Винаги съм смятал, че и ти си бръснеш главата — вметна Немо. — Просто така предполагах.

— Гърррх! — долетя по телефона задавеният от ярост рев на Юда. — Уррргх! Ъррргх! Аррргх!

Смърфей закри микрофона с длан и строго поклати глава към Немо.

— Това едва ли е най-добрата стратегия за справяне с него — каза той. После отдръпна длан и избоботи. — Я недей да ми правиш фасони, тикво зелена! Стегни се! Плешив си и толкоз. Нищо не можеш да сториш. Все някак ще го преживееш.

— Нищо не мога да сторя ли? — долетя гласът на Юда, вече малко по-спокоен. — О, жестоко грешиш. ЗММ ще ми покрият главата със специален наногел, който прониква във фоликулите и генерира изкуствени косми. Ще ми отгледат хаитянски плитчици — какъвто цвят си поискам, каквато дължина или плътност си пожелая. Предложиха ми и шушулка. Истинска шушулка, не тоя евтин бръснарски стол, а шушулка с всичкото необходимо оборудване. Ще ми променят основната програма. Мога да вляза в Макатрицата като Блейк Карингтън, като Дейвид Дикинсън, като Дейвид Копърфийлд, като Джонатан Рос — какво ще речеш за това, а? С гъста, лъскава грива.

— Това е лудост, Юда — кресна Смърфей. — Пусни ни на борда на „Еровоам“ и ще си поговорим по въпроса.

— Няма да стане, Смърфей. Напускам. Махам се от „Еровоам“ на следващата свръзка. Слизам на спирка Лестър. (Немо забеляза, че той изговори това като „с бира калесан“). Отивам в голямата бяла сграда, където е базата на ЗММ. Там ще намеря косата си. Сбогом, момчета.

— Ами ние? — викна Смърфей и маската му на самообладание започна да се разпада. — Какво ще правим ние? Единственият възел, през който можем да се измъкнем, е охраняван от трима генти.

— Не е моя грижа — отвърна Юда.

— Не може ли поне да ни отвориш друг изходен възел, преди да си тръгнеш?

— Не.

— Юда… какво направи с Тонкатой?

— Нищо му няма. Само дето е мъртво пиян и вързан в тоалетната, но иначе нищо му няма.

Смърфей изръмжа като булдог.

— Чао — каза Юда. — Сега отивам да си получа косата.

Връзката се прекъсна.

— Тъй — каза безгрижно Немо, когато реши, че е изчакал достатъчно. — Какво ще правим сега?

— Някак — каза Тинтири — трябва да влезем в онази сграда.

— Е, чакай да си помисля. Това не е ли просто компютърна симулация? Не можем ли, нали разбираш, да изменим правилата? Да променим параметрите. Например да излетим във въздуха и да влезем през някой прозорец. Какво ни пречи?

— Законът за гравитацията — отвърна Смърфей.

— Но ти сам каза, че това е само компютърна симулация.

— Един симулиран природен закон в симулирана природна среда има за симулираните хора точно същата сила, както и един истински природен закон в истинска природна среда за истинските хора.

— Но е възможно да се извършат промени — прекъсна го нетърпеливо Немо. — Има места, където Макатрицата представлява подобрена форма на реалността. Нали? Ето, например ние в момента носим много по-лъскави дрешки, отколкото в реалния свят.

— Ние — каза Смърфей с отвращение — нямаме друг избор, освен да носим тия гнусни фирмени парцали, отровени и осквернени с търговски марки. Те също са част от строежа на Макатрицата.

— Но, Смърфей — настоя Немо, — тук ти си по-висок, отколкото в реалния свят. Не е ли така?

Смърфей сведе глава и го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Добре де — нервно промърмори Немо. Никак не му се щеше да опере пешкира в присъствието на Тинтири. Виж, с радост би й подал пешкир, или, да речем, хавлия, докато излиза от вана с пенеста топла вода; но в момента държеше на всяка цена да избегне метафоричните брътвежи, от които винаги изглеждаше като последен глупак. Затова побърза да даде заден ход. — Разбрано, темата е деликатна и няма да задълбаваме. Но какво ще кажете за нещо друго? Когато ме арестуваха, гентите изтриха устата ми. Много шантаво, а? Как го направиха?

— Гентите са функции на централните процесорни системи на самите ЗММ — каза Тинтири. — Могат да изкривяват програмните правила, защото самите те са аспекти на програмиращото съзнание. Ние обаче не сме; ние сме вътре в програмата. Не можеш да промениш програма отвътре, както героят в някой роман не може да промени хода на действието. Само програмистът или авторът може да го направи.

— Но ако е тъй — настоя Немо с упорството на досадно дванайсетгодишно хлапе, — то защо те просто не вземат… знам ли, например да прехвърлят образите от съпротивата направо в някой виртуален затвор? Защо си правят труда да пращат по дирите ни разни генти с цилиндри?

Изражението на Тинтири бе такова, че Немо съжали, задето не си е държал езика зад зъбите.

— Не че ме вълнува чак толкова — бързо добави той. — На мен си ми е добре. Само се чудех.

— Незначителните промени са едно — избоботи Смърфей. — Но основни промени, каквито описваш, биха нарушили логиката и вътрешните връзки на цялата система. Ако ЗММ сторят подобно нещо, то би било равностойно на катастрофа за целия им програмиран свят. Би се наложило да рестартират и да започнат отново.

— Което изобщо не ни помага да влезем в сградата — каза Немо. — Можем ли нещо да направим?

— Има едно нещо — каза Смърфей и се обърна да погледне Немо. — Ти.

— Аз ли?

— Ти.

— Ей — каза Немо. — Я стига. Взимаш ме на подбив.

— Говоря сериозно, Немо. Ти си Никаквия.

— Хмм — каза Немо. — И това ще ни помогне, защото?…

— Той не е готов, Смърфей — намеси се Тинтири.

— Трябва да бъде готов. Това е единственият ни шанс. Не може да е съвпадение. Изправени сме пред трудност, която само Никаквия може да преодолее, А Никаквия е тук, с нас. Това не може да бъде съвпадение.

— Ъ-ъ-ъ… — опита да се намеси Немо.

— Ами ако се провали? — попита Тинтири.

— Значи не е Никаквия.

— Чакай! — изрече високо Немо. — Да не би да твърдиш, че аз не съм Никаквия?

— Не казвам — отвърна Смърфей, — че не си Никаквия. Никога не бих казал подобно нещо.

— А какво казваш всъщност? — опита се да изясни Немо. — Щом никога не би казал, че не съм Никаквия, би ли го казал някога?

Покрай тях мина кола.

— Чуй ме, Немо — каза Смърфей. — Макатрицата се захранва от копнежа за слава на своите пленници, от желанието на всеки от тях да стане някакъв. Сетивата на гентите са настроени към този факт. Те забелязват знаменитостите по-добре, отколкото не тъй известните личности.

— Аз пък си мислех, че всички забелязват знаменитостите по-добре, отколкото не тъй известните личности.

— Именно — каза Смърфей. — Точно затова истинският Никакъв може да остане незабелязан, да се изплъзне от контрол.

— Като Невидимия — каза замислено Немо.

— Представи си го така: самата същност на Макатрицата е да класифицира човешките същества. Някога човечеството е било твърде разнообразно, твърде пъстро, за да бъде подредено в малък брой определени категории, но тия времена са отдавна отминали. Днес всеки пасва в някой шаблон. Всяка жена влиза в един от петте типа на „Спайс Гърлс“. Всеки мъж спада към един от петте типа: Ръсел Кроу, Джон Клийс, Орландо Блум, Уесли Снайпс или Ролф Харис.

— Ролф Харис? — повтори Немо.

Но Смърфей не обърна внимание на забележката.

— Немо, ти не влизаш в нито една от тия категории. Ти си Никаквия. Ти си най-незначителното човешко същество в целия свят. Ако вярваш, ако наистина вярваш в това, ще станеш невидим за системата. Ако наистина вярваш, можеш направо да влезеш в сградата, да се качиш на третия етаж, да откриеш телефона в четвъртата стая отдясно и с негова помощ да се прехвърлиш обратно на „Еровоам“. После можеш да се върнеш в Макатрицата през друг възел, да ни откриеш и заедно да се приберем.

— Изобщо не знам как да направя всичко това — жално отвърна Немо. — Първо, нямам представа как да стана невидим, та да мина под носа на гентите. Миналия път те ме видяха, нали? Във влака.

— Навярно защото беше с мен — обади се Тинтири.

— О.

— Онези странни телефонни обаждания, които те тормозеха напоследък — каза тя. — Получавал ли си ги и преди?

— Никога.

Тинтири кимна.

— Това подсказва, че системата е започнала — смътно, неясно — да осъзнава, че през всичките тези години ти не си живял в нейната среда. Тия рекламни програми са разработени за разпознаване на нов пазар, за търсене на неизползвани консуматори. Само че всеки човек в Макатрицата отдавна е обработен, категоризиран и заведен в някой от списъците.

— Значи системата започва да ме забелязва — каза с тревога Немо. — В такъв случай не мога да мина под носа на гентите, нали? Те ще ме видят.

— Може би не — каза Смърфей.

— Не че се тревожа особено — каза Немо. — В края на краищата веднъж вече ме арестуваха. Не беше чак толкова зле. Малко смахнато, но не чак толкова зле.

— Ако те хванат за втори път — предупреди го Тинтири, — ще бъде много по-зле.

— По-зле — повтори Немо.

— Много.

— Но когато ме задържаха предния път…

— С перце са те галили. Надявали са се чрез теб да стигнат до Смърфей.

— Значи искат Смърфей, а не мен? Защо?

— Защото той знае пътя.

— Защото — потвърди Смърфей — аз знам пътя.

Немо кимна.

— Звучи някак мистично. Пътят на мъдростта? Пътят на Дао?

— Аз знам пътя към улица „Цион“. Не можеш да стигнеш до нея през общата мрежа, патрулиране от ЗММ, но аз знам как да прескоча от тази мрежа в съвсем друга. ЗММ биха дали всичко, за да узнаят как става това. Не бива да разберат. Ако открият пътя, ще нахлуят на улица „Цион“, за да изпочупят прозорците, да натрошат мебелите и да изкоренят последните остатъци от свободното човечество. Това ще донесе смърт и страдания. Трябва да напуснем Макатрицата незабавно. Колкото по-дълго се бавим тук, толкова по-сериозна става заплахата.

— Струва ми се — каза Немо, — че не е било много хитро от твоя страна да влизаш в Макатрицата. Нямаше ли да е по-разумно Тинтири сама да ме заведе до Отвърстието? Трябваше ли изобщо да влизаш в Макатрицата? Не се ли подложи с това на безсмислен риск?

— Трябва да се придържаме към съвета на Отвърстието — заяви Смърфей, без да му обръща внимание. — Не бива да стигаме до избор дали тебе да докопат гентите, или мене — той помълча, сетне се поправи: — Не, мен. Или все пак мене. Не, не звучи добре. Мен да докопат, мене да докопат, мен-мене да докопат — челото му се сбръчка от едва забележимо напрежение. — Схващаш накъде бия — отсече той. — И двамата сме жизненоважни за надеждите на дома „Цион“. И двамата трябва да се завърнем в реалния свят — Смърфей се обърна към Тинтири. — Ако Немо не успее да мине покрай гентите на входа, ти ще трябва да се пожертваш, за да можем ние да се измъкнем.

Тинтири му отправи проницателен поглед. По лицето й не можеше да се разбере дали е съгласна с него, прикривайки мълчаливото си несъгласие, или е несъгласна, прикривайки мълчаливото си съгласие.

— Вижте какво — каза Немо с разтуптяно сърце, — не може така.

Поколеба се дали не е настанал моментът да разкрие чувствата си към Тинтири, да обяви на двамата: Аз обичам Тинтири! Да изкрещи на света: Не мога да живея без нейната гладка латексова фигура. Чуйте ме! Чуйте ме!

— Тръгвай — каза Смърфей и тежко го тупна по задника.

* * *

Немо изхвръкна на платното досущ като Чарли Чаплин — с левия крак подскачаше залитайки настрани, а десният бе изпънал под ъгъл четирийсет и пет градуса. Преди да си възвърне равновесието, вече беше насред улицата, на пет-шест метра от ъгъла.

Вече нямаше избор. Намираше се на открито.

Нищо и никаква работа, помисли си той. Изразът му се стори буквално отражение на сегашната ситуация. Бъди никой, свирепо си каза той и закрачи напред. Никой, нищо, никакъв, всякакъв.

Не, без последното.

Вървеше напред. Тримата генти наблюдаваха улицата, въртейки глави като пръскачки: наляво-надясно, наляво-надясно. Един от тях насочи поглед към Немо, докато той наближаваше входа на сградата. Без паника, каза си Немо. Аз съм никой. Аз съм нищо. Аз съм нула. Няма да ме видят.

Вратата идваше все по-близо. Ето вече минаваше покрай гентите. Беше невидим за тях.

Още миг и щеше да влезе.

— Извинете, сър — каза единият гент и сложи ръка върху рамото му.

Сърцето на Немо направи въображаемо задно салто и с трясък се приземи на глава. Те можеха да го видят. Не беше невидим. В главата му бавно и прецизно се оформиха думите: Ах, мамка му!

— Виждате ли ме? — попита той.

Гентът приведе глава настрани като умно куче, което се мъчи да разбере командата на господаря си.

— Естествено, че ви виждам. Длъжен съм да попитам с какви намерения се приближихте към тази сграда.

— Да съм се приближавал до сградата? Какво? Откъде ви хрумна, че съм се приближавал до сградата? Какво ви създаде това впечатление? Аз не искам да вляза в сградата — заяви Немо с безгрижен смях. — Да вляза в тази сграда? Ама че лудост. Ха-ха! Просто минавам. Да вляза в сградата? Луд ли съм? Смахнат ли ви се виждам? Да вляза в сградата? Никога. Хич не се и надявайте. Не-не-не. Не и аз — напрежението растеше в гърдите му. Той пак се разсмя безгрижно. — Не, не, нищо подобно. Всъщност… хей! Какво е онова там?

Той посочи зад гърба на гента и с всичка сила се втурна към входа на сградата.

Вратата го посрещна със сблъсък, от който дъхът му спря. Беше въртяща се врата — и както е редно, след удара се завъртя шеметно. Немо видя фоайето от другата страна и за миг зърна сбръчканото, печално лице на портиера, който го наблюдаваше с известна загриженост. Сетне инерцията на вратата продължи да го носи в кръг. За по-малко от секунда той описа пълен оборот и вратата го изплю на тротоара като някакъв трудно смилаем боклук.

Постепенно се опомни. Тримата генти стояха наоколо и го гледаха отвисоко.

— А — каза той. — А, Сигурно съм се… ъ-ъ-ъ… спънал.

И неуверено се изправи.

Израженията на гентите станаха целенасочени.

— Вие сте под арест — обяви единият с машинна интонация. — Очевидно сте терорист.

— Терорист? — повтори Немо. — В никакъв случай. Няма такава работа. Терорист? Аз? Ами че аз умирам от страх, като чуя тази дума. Виждате ли, няма начин да бъда терорист, след като страдам от теророфобия — той се усмихна на тримата генти с надеждата да спечели сърцата им. — О, какво е това… зад вас!

— Тази хитрина — заяви презрително гентът — едва ли ще мине повторно.

Застанала зад гента, Тинтири го цапардоса с прът по главата. По звука от контакта пролича, че прътът е метален. Допреди малко изпълняваше ролята на пътен знак за забранен ляв завой, но Тинтири бе успяла да го изтръгне от неговата бетонна леха и да смъкне единственото му цветче, оставяйки само пръта. Изглеждаше много ефикасно средновековно оръжие за близък бой.

Тя се завъртя и стовари пръта върху лицето на втория гент, после прекрачи напред и сграбчи Немо през кръста.

— Идвай.

Плътно притиснати един до друг, двамата се хвърлиха през вратата. Тинтири все още мъкнеше оръжието си. Вратата описа полукръг, прътът падна и се заклещи в процепа между рамката и горната част на въртящия се механизъм. Входът беше блокиран. Залитайки, Немо и Тинтири прекрачиха във фоайето.

Немо видя как пред сградата Смърфей отчаяно се сражава с гентите. Дланите му пляскаха и отскачаха от вихрено прелитащите ръце на противниците, сякаш си играеха на „пържоли“. Но гентите бяха трима, а Смърфей — сам.

— Трябва да се върнем да му помогнем! — извика Немо.

— Безполезно — изпъхтя Тинтири. — Вратата е напълно блокирана. Не ни остава нищо друго, освен да се измъкнем — в отчаянието си тя удари с юмрук по вратата. — Съжалявам, Смърфей, но нищо не можем да сторим. Трябва да бягаме!

Видяха как Смърфей, с очи, разширени като чаени чинийки, рухва под тежестта на гентите. През стъклото чуха какъв звук издаде; звучеше приблизително тъй: хвууург!