Жул Верн
Матиаш Шандор

Първа глава
Пощенският гълъб

Триест, столицата на Илирия^[1], се разделя на два твърде различни града: единият — Терезиенщат, нов и богат, е правилно построен край хубавия залив; другият — стар, беден, безредно застроен, е притиснат между Корсото, което го отделя от първия, и склоновете на хълма Карст, чийто връх е увенчан от една живописна крепост.

Пристанището на Триест е защитено от вълнолома Сан Карло, покрай който се закотвят предимно търговски кораби. Тук се образуват често, понякога в обезпокоителен брой, групи от ония немили-недраги бохеми, чиито дрехи, панталони, жилетки или сака биха могли да минат и без джобове, защото собствениците им никога не са имали и вероятно не ще имат да сложат нещо в тях.

Но в този ден, 18 май 1867 година, сред тия скитници можеха да се видят две малко по-добре облечени личности. Беше твърде съмнително, че ще бъдат затруднени някога къде да сложат флорини или кройцери, освен ако щастието им се усмихнеше. Вярно е, че те бяха способни да извършат всичко, за да го принудят да им се усмихне.

Единият се казваше Саркани и твърдеше, че бил триполитанец. Другият, който се наричаше Зироне, беше сицилианец. След като бяха обходили за десети път вълнолома, те се спряха в най-отдалечения му край. И се загледаха в морската шир на запад от залива, сякаш оттам щеше да се появи корабът, който ще им донесе състояние!

— Колко е часът? — запита Зироне на италиански, който неговият приятел говореше така свободно, както и останалите езици на Средиземноморието.

Саркани не отговори.

— Ех, че съм глупак! — възкликна сицилианецът. — Нали е часът, когато човек огладнява, ако е забравил да закуси!

Австрийският, италианският и славянският елемент са толкова смесени в тази част на Австро-Унгарската империя, че приятелството на двамата, очевидно чужденци в града, никак не привличаше вниманието. Освен това те така се перчеха под кафявите си плащове, които стигаха до ботушите им, та никой не би могъл да отгатне, че джобовете им са празни.

Саркани, по-младият от двамата, среден на ръст, строен, с елегантна външност и обноски, беше на двадесет и пет години. Само Саркани, нищо повече. Никакво кръщелно име. Всъщност той сигурно не беше и кръстен, тъй като имаше навярно африкански произход — от Триполи или Тунис. Но макар че беше мургав, правилните черти го причисляваха по-скоро към бялата раса, отколкото към негърската.

Едва ли се е срещала някога по-измамна външност от тази на Саркани. Би трябвало човек да е твърде наблюдателен, за да различи дълбокото коварство на младия мъж в това красиво лице, с хубави черни очи, тънък нос и добре очертани устни, засенчени от мустачки. Никое око не би могло да открие в почти безстрастните му черти белезите на презрение и ненавист, пораждани от непрестанен бунт против обществото. Макар физиономистите да твърдят — и в повечето случаи с право, — че въпреки своята ловкост всеки измамник е свидетел против себе си, Саркани би представлявал едно формално опровержение на това гледище. Никой не би могъл да предположи, когато го види, какво представлява, нито какво бе представлявал. Той не предизвикваше онова неудържимо отвращение, което будят измамниците и крадците. И затова беше още по-опасен.

Какво детство бе имал Саркани? Никой не знаеше. Вероятно беше изоставено дете. Как е бил възпитан и от кого? В какъв бордей в Триполи бе прекарал първите години от своя живот? Чии грижи му бяха дали възможност да оцелее всред убийствените условия на този ужасен климат? Никой всъщност, и самият той може би, не би могъл да каже това. Роден случайно, израснал случайно, той беше обречен да живее от случайността! Все пак през юношеските си години бе получил известно практическо обучение, придобито от това, че прекарваше живота си в скитане по света, в срещи с всякакви хора, в измисляне на всякакви начини и средства, само за да осигури ежедневното си съществуване. Така именно и поради различни обстоятелства той се намираше от няколко години във връзка с една от най-богатите фирми на Триест, фирмата на банкера Сайлас Торонтал, чието име е тясно преплетено с тази история.

Що се отнася до приятеля на Саркани, италианеца Зироне, в негово лице ще видим един човек без чест и съвест, безогледен авантюрист, на разположение на първия човек, който би му заплатил добре, или на втория, който би му дал още повече за извършване на каквото и да е дело. Тридесетинагодишен, сицилианец по рождение, той беше еднакво способен както да даде, така и да приеме лош съвет, а особено да осигури изпълнението му. Къде е роден? Щеше да каже може би, ако знаеше. Неохотно казваше във всеки случай къде живее, ако въобще имаше квартира. Случайностите на скитническия живот го бяха свързали със Саркани в Сицилия. И те бяха тръгнали по света, като се опитваха — per fas et nefas^[2] — да си създават един сносен живот от своите два несретни. Обаче Зироне, едър брадат здравеняк, с твърде мургава кожа и много черен косъм, би прикрил със затруднение вроденото си коварство, издавано непрестанно от полупритворените очи и непрекъснатото клатене на главата. Само че той се опитваше да прикрие това лукавство с голямата си бъбривост. Той беше всъщност доста весел и почти толкова словоохотлив, колкото младият му другар беше сдържан.

Но днес и Зироне говореше доста сдържано. Личеше, че въпросът за вечерята го тревожи. Предния ден, при последната игра в някакъв вертеп, щастието се бе проявило като зла мащеха и средствата на Саркани се бяха свършили. Сега двамата не знаеха какво да правят. Можеха да разчитат само на случайността и тъй като провидението на скитниците не бързаше да ги срещне край вълнолома Сан Карло, те решиха да го пресрещнат из улиците на новия град.

Там по площадите, кейовете и булевардите, отсам, както и отвъд пристанището, покрай големия канал, пресичащ Триест, сновеше и се блъскаше забързано, обзето от треската на ежедневната си работа, едно седемдесетхилядно население. То имаше италиански произход и венецианският му говор се губеше всред космополитния концерт на всички тия моряци, търговци, служащи и чиновници, чийто език е образуван от немски, френски, английски и славянски думи.

Все пак, макар че новият град беше богат, не трябваше да се мисли, че всички, които се движеха из улиците му, бяха заможни хора. Не! И най-състоятелните дори не можеха да съперничат с английските, арменски, еврейски и гръцки търговци, които заемаха най-първото място в Триест, а разкошът им беше достоен дори за столицата на Австро-Унгарската империя. Но като изключим тях, колко клети бедняци скитаха от сутрин до вечер по големите търговски улици, край които се издигаха високи постройки, затворени като железни каси! Тук се складираха всевъзможни стоки, привличани от това свободно пристанище, така удобно разположено в самия край на Адриатика! Колко хора, които не бяха обядвали и вероятно нямаше да вечерят, се бавеха по вълнолома, където корабите на най-могъщото мореплавателно дружество в Европа — австрийският „Лойд“ — разтоварваха несметни богатства, пристигнали от всички краища на света! Колко нещастници най-сетне, каквито се срещат със стотици в Лондон, Ливърпул, Марсилия, Хавър, Анверс, Ливорно, наред с богатите корабовладелци, близо до арсеналите, където не ги допускат, на площада пред Борсата, която никога не ще им отвори вратите си, до първите стъпала на този Тергестеум, където „Лойд“ е разположил своите служби и приемни и живее в пълно съгласие с Търговската камара!

Известно е, че във всички големи морски градове на Стария и Новия свят^[3] гъмжи тълпа от нещастници, присъща на тези големи центрове. Откъде идват, не е известно. Как са попаднали тук, никой не знае. Къде ще свършат живота си и те сами не знаят. Броят на декласираните сред тях е значителен. Както и на чужденците. Влаковете и търговските кораби са ги изхвърлили тук като отказани пратки и те задръстват улиците, откъдето полицията напразно се опитва да ги прогони.

И така, след като хвърлиха последен поглед върху залива, който се простира чак до фара, издигнат на нос Света Тереза, Саркани и Зироне напуснаха вълнолома и поеха улицата между Театро Комунале и градинката; а като стигнаха „Пиаца Гранде“, се повъртяха четвърт час край чешмата, построена с камъни от съседния Карст, в подножието на статуята на Карл VI.

После свърнаха наляво. Всъщност Зироне така дръзко оглеждаше минувачите, сякаш изпитваше непреодолимо желание да ги обере. Накрая заобиколиха грамадата на Тергестеума, точно когато затваряха Борсата.

— И тя се изпразни… като нашата кесия! — счете за необходимо да каже сицилианецът със смях, без да има някакво желание да се смее.

Но равнодушният Саркани дори не даде вид, че е чул плоската шега на своя другар, който се протегна и прозина от глад.

След това пресякоха триъгълния площад, където се издига бронзовата статуя на император Леополд I. Зироне подсвирна като някакво безделно хлапе и вдигна цяло ято сини гълъби, които гугукат под портиката на старата Борса, както сивите гугукат между Прокураториите на площада Сан Марко във Венеция. Недалече се простираше Корсото, което разделяше новия Триест от стария.

Улицата беше широка, но не изискана; магазините бяха богато, ала безвкусно наредени. Приличаше по-скоро на Риджънт стрийт в Лондон или на Бродуей в Ню Йорк, отколкото на Италианския булевард в Париж. Имаше много минувачи и твърде много коли, които отиваха от Пиаца Гранде към Пиаца дела Леня — имена, доказващи колко градът помни своя италиански произход.

Саркани беше равнодушен към изкушенията, но Зироне не можеше да мине покрай магазините и да не им хвърли завистлив поглед на човек, който няма средства да влезе в тях. А тук имаше доста неща, особено у търговците на хранителни стоки и в „бирариите“, където бирата се лееше така обилно, както в никой друг град на Австро-Унгарската империя.

— По това Корсо човек още повече огладнява и ожаднява — заяви сицилианецът, като млясна с език между пресъхналите си устни сякаш удари кастанети.

В отговор на забележката му Саркани само сви рамене.

Двамата свърнаха по първата улица вляво и като стигнаха до канала, на мястото, където го пресича въртящият се мост Понто Росо, тръгнаха по кея, до който можеха да спират кораби с доста голям тонаж. Тук вече не ги съблазняваха богати витрини. Като стигнаха близо до църквата Сант Антонио, Саркани рязко сви надясно. Другарят му го последва без възражение. После пресякоха отново Корсото и навлязоха в стария град; неговите тесни улици, недостъпни за колите, които се изкачват по първите стръмнини на Карст, са обикновено така разположени, че по тях да не нахлува жестоката бора — остър, мразовит североизточен вятър. В стария Триест безпаричните Зироне и Саркани сигурно се чувствуваха по-удобно, отколкото из богатите квартали на новия град.

И действително, откакто бяха пристигнали в столицата на Илирия, те живееха в един скромен хотел, недалеч от църквата Санта Мария Маджоре. Но тъй като хотелиерът, на когото не бяха платили нищо досега, настояваше да уредят сметката, която растеше всеки ден, те избягнаха този опасен път, пресякоха площада и поскитаха известно време около Арко ди Рикардо.

Но те не бяха дошли тук, за да изучават тия останки от римската архитектура. И тъй като щастието явно се бавеше да се появи из тия съмнителни улици, те започнаха да се изкачват един след друг по стръмните пътеки, които извеждаха почти до билото на Карст, на терасата пред катедралата.

— Странно хрумване да се катерим нататък! — измърмори Зироне, като пристегна плаща си в кръста.

Но не изостави младия си приятел и отдолу можеше да се види как те се изкачваха по стръмните стъпала, наречени съвсем неуместно улици и предназначени да обслужват склоновете на Карст. След десет минути, още по-жадни и гладни отпреди, стигнаха на терасата.

Двамата скитници не се възхитиха от великолепната гледка, която се разстилаше пред тях от тази височина към залива и отвъд него, до самото открито море, към пристанището, оживено от непрекъснатото движение на риболовни лодки, параходи и търговски, кораби, към целия град, с неговите предградия, с последните къщи, разположени едни над други по хълма, с накацали по височините вили. Малко нещо ли бяха видели, пък и колко пъти вече се бяха разхождали тук, за да забравят скуката и нищетата! Зироне особено предпочиташе да скита пред богатите магазини на Корсо. Но щом бяха дошли толкова високо да търсят щастието и случайните му щедрости, трябваше да го чакат, без прекалено нетърпение.

Към края на стъпалата, които водеха за терасата, близо до византийската катедрала Свети Юстин, имаше заградено място, някогашно гробище, превърнато в музей за старини. Не се виждаха вече гробове, а само отломки от надгробни камъни, полегнали върху ниските клони на хубави дървета, римски плочи, къси колони от Средновековието, парчета от триглифи и барелефи от различни епохи на Възраждането, превърнати в стъкло кубове, по които още се виждаха следи от пепел — всичко разхвърляно безредно по тревата.

Вратата на оградата не беше заключена. Саркани трябваше да си даде труд само да я бутне. Той влезе, последван от Зироне, който се задоволи да забележи тъжно:

— Ако имахме намерение да свършим с живота, мястото би било подходящо!

— Ами ако ти предложеха това? — отговори насмешливо Саркани.

— Не! Бих отказал, приятелче! На десет дни един да е щастлив — повече не искам!

— Ще го имаш, и повече дори!

— Дано те чуят всички италиански светци, а бог знае, че те са стотици!

— Ела все пак — каза Саркани.

Тръгнаха по една извита алея, между два реда урни, и накрая седнаха върху голяма римска розетка, просната направо на земята.

Отначало мълчаха, нещо, което може би допадаше на Саркани, но никак не и на неговия другар. Затова наскоро, след една-две зле сподавени прозевки, Зироне каза:

— Дявол да го вземе! Не бърза да дойде това щастие, на което така глупаво разчитаме!

Саркани не отговори.

— Пък и как ни хрумна — продължи Зироне — да го търсим всред тия развалини! Страх ме е, че сме сбъркали пътя, приятелю! За какъв дявол ще идва тук, в това старо гробище? Душите не се нуждаят вече от него, щом напуснат тленната си обвивка! И когато ме докарат тук, за мен не ще има никакво значение дали обедът ще закъснее или вечеря въобще няма да има! Хайде да си вървим!

Потънал в размисли, зареял поглед в пространството, Саркани не се помръдна.

Зироне помълча. После обичайната му словоохотливост надделя:

— Знаеш ли, Саркани — каза той, — под каква форма бих искал да срещна това щастие, което днес забравя двама стари клиенти като нас? В образа на някой касиер от фирмата Торонтал, който би дошъл тук с чанта, натъпкана с банкноти, и би ни връчил споменатата чанта от името на споменатия банкер с хиляди извинения, че ни е накарал да го чакаме!

— Слушай, Зироне — отговори Саркани, като смръщи яростно вежди. — За последен път ти повтарям, че не можем вече да се надяваме на Сайлас Торонтал.

— Сигурен ли си?

— Да. Целият ми кредит при него е изчерпан и на последните ми искания той отвърна с решителен отказ.

— Лошо!

— Много лошо, но така е!

— Добре, ако кредитът ти е изчерпан — подзе Зироне, — значи, че си имал кредит! А на какво се е основавал той? На това, че няколко пъти си поставял усърдието и способностите си в услуга на банкерската му фирма за някои… деликатни дела! Затова през първите месеци на нашия престой в Триест Торонтал не прояви особено упорство по финансовите въпроси! Невъзможно е да не го държиш още с нещо и като го позаплашиш…

— Ако беше възможно, щеше вече да е свършено — отговори Саркани, свивайки рамене — и нямаше да се чудиш къде да вечеряш! Не, дявол да го вземе! С нищо не държа в ръце този Торонтал, но ако го пипна, ще ми плати капитала, лихвите и лихвата на лихвите за това, което днес ми отказва! Струва ми се впрочем, че фирмата му е сега в затруднение; средствата му са вложени в съмнителни сделки. Отзвукът от някои фалити в Германия, в Берлин и Мюнхен, се почувствува чак в Триест; каквото и да говореше, Сайлас Торонтал ми се стори загрижен при последното посещение! Да оставим водата да се размъти… а като се размъти…

— Така да бъде! — възкликна Зироне. — Но дотогава ще трябва да пием само вода! Знаеш ли, Саркани, мисля, че би трябвало да направим последен опит с Торонтал! Трябва още веднъж да чукнем по касата му и да получим поне колкото е необходимо за връщане в Сицилия през Малта.

— И какво ще правим в Сицилия?

— Това вече е моя работа! Познавам добре острова и бих могъл да докарам там с нас цяла банда малтийци, смели хора, без предразсъдъци, с които може да се върши работа! По дяволите! Щом няма какво да правим тук, да се махаме, като накараме тоя проклет банкер да ни плати пътните! Колкото малко и да е онова, което знаеш за него, все ще е достатъчно, за да предпочете да си другаде, а не в Триест!

Саркани поклати глава.

— Разбери най-после! Така не можем да продължаваме! Нямаме вече друг изход! — добави Зироне!

Той бе станал и тупна с крак по земята като пред мащеха, неспособна да го храни.

В същия миг погледът му бе привлечен от една птица, която подхвърчаше с мъка зад оградата. Беше гълъб; уморените му крила едва се движеха и той се спускаше постепенно към земята.

Без да се запитва към кой от сто седемдесет и седемте вида гълъби, известни сега в орнитоложката номенклатура, се числи тази птица, Зироне разбра само едно нещо: че беше от вид, годен за ядене. Затова, след като го посочи с ръка на приятеля си, просто го разкъсваше с очи.

Гълъбът явно беше съвсем изтощен. Той кацна на корниза на катедралата, до която се издигаше много по-стара, висока четвъртита кула. Като не можеше вече да се задържи, той застана най-напред върху покрива на една малка ниша, където беше подслонена статуята на свети Юстин; но отмалелите крачка не можаха да го задържат там. Птицата се отпусна и се плъзна до капитела на една антична колона, поставена в ъгъла между кулата и фасадата на катедралата.

Ако Саркани, все така неподвижен и мълчалив, не се интересуваше от гълъба, то Зироне не го изпускаше из очи. Птицата идваше от север. Дълъг полет я бе довел до това изтощение. Но инстинктът я тласкаше към някаква по-далечна цел. Затова тя продължи почти веднага полета си, описвайки крива траектория, която я принуди да се спре отново, точно върху ниските клони на едно дърво в старото гробище.

Зироне реши да улови гълъба и запълзя към дървото. Скоро стигна до основата на възлестия ствол, по който лесно се изкачи до разклонението му. Там се спря неподвижен, безмълвен, в позата на куче, дебнещо дивеч.

Гълъбът не го бе забелязал и се опита да продължи полета си; но силите му изневериха отново и той падна на земята, на няколко крачки от дървото.

Да се спусне с един скок, да протегне ръка и да сграбчи птицата, всичко това сицилианецът извърши само за миг. И естествено щеше да удуши клетия гълъб, но се въздържа, ахна от изненада и побърза да се върне при Саркани.

— Пощенски гълъб! — каза той.

— Ето ти куриер, завършил последното си пътуване! — отговори Саркани.

— Положително — продължи Зироне, — и толкова по-зле за тези, до които е отправена бележката, привързана за крилото му…

— Бележка ли? — възкликна Саркани. — Чакай, Зироне, чакай! Това налага отсрочване на присъдата!

Той възпря ръката на другаря си, която щеше вече да стисне птицата за шията. После взе торбичката, която Зироне току-що бе отвързал, отвори я и измъкна оттам една бележка, написана с шифър.

Бележката съдържаше само осемнадесет думи, разпределени в три вертикални колони, както следва:

IHNALZ ZAEMEN RUIOPN

ARNURO TRVREE MTQSSL

ODXHNP ESTLEV EEUART

AEEEIL ENNIOS NOUPVG

SPESDR ERSSUR OUITSE

EEDGNC TOEEDT ARTUEE

Нито дума за произхода и местоназначението на бележката. А можеше ли да се разбере смисълът на тези осемнадесет думи, всяка с еднакъв брой букви, ако не се знаеше шифърът? Почти невероятно, освен ако човек умееше да дешифрира и бележката не беше „неразшифроваема“!

Саркани твърде много се разочарова и смути от тази криптограма, от която нищо не разбираше. Съдържаше ли тя някакво важно съобщение с компрометиращ характер? Това можеше да се предположи и трябваше да е така, ако се съдеше по предпазните мерки, за да не бъде разчетена, в случай че попадне в чужди ръце. Фактът, че за изпращането на това съобщение не бяха си послужили нито с пощата, нито с телеграфа, а се ползуваха от необикновения инстинкт на пощенския гълъб, сочеше желанието да го запазят в пълна тайна.

— Може би — каза Саркани — в тези редове има загадка, от която ще забогатеем!

— В такъв случай — отговори Зироне — този гълъб ще е представителят на щастието, по което тичахме от тая сутрин! Господи, а пък аз щях да го удуша!… Важното е, че имаме посланието; нищо не ни пречи да изпечем пратеника…

— Не бързай, Зироне — подзе Саркани, който спаси повторно живота на птицата. — Може би чрез гълъба ще узнаем кой е получател на бележката, стига да живее в Триест.

— Е, и какво от това? Пак няма да разбереш какво пише в нея, Саркани!

— Не, Зироне.

— Нито ще узнаеш откъде я изпращат!

— Сигурно. Но ако успея да открия единия от двамата кореспонденти, мисля, че по-лесно ще намеря и другия! Така, че вместо да убием птицата, трябва да й помогнем да възстанови силите си, за да може да стигне до целта!

— С бележката ли? — запита Зироне.

— С бележката, от която ще взема точно копие, за да го запазя до момента, когато ще мога да си послужа с него!

Саркани извади от джоба си едно бележниче и направи с молив точен препис от бележката. Като знаеше, че в повечето криптограми не трябва да се пренебрегва нищо, той спази старателно разположението на думите помежду им. Като свърши, прибра преписа в тефтерчето си, а бележката сложи в торбичката, която привърза отново за крилото на гълъба.

Зироне го гледаше, без да споделя надеждите му за някаква облага от тази случка.

— А сега? — запита той.

— Сега — отговори Саркани — погрижи се пратеникът да възстанови силите си.

Всъщност гълъбът беше изтощен повече от глад, отколкото от умора. Крилата му бяха здрави, без никакво нараняване или счупване, а това доказваше, че слабостта му е временна и не се дължи на сачмите на ловец или на камъка на злосторно хлапе. Беше гладен, но главно беше жаден.

Зироне потърси и намери по земята няколко зрънца, които птицата лакомо изкълва, после утоли жаждата й с няколко капки вода, останали от последния дъжд в една отломка на антична ваза. Така половин час след залавянето гълъбът бе възстановил вече силите си и беше в състояние да продължи прекъснатото пътуване.

— Ако му предстои още дълъг път — забеляза Саркани, — ако местоназначението му е отвъд Триест, за нас е без значение дали ще падне някъде или не, тъй като скоро ще го загубим от очи и не ще можем да го следим. Ако, напротив, го чакат в някоя къща в Триест и ще трябва да кацне там, силите му ще стигнат, защото ще лети само една-две минути.

— Ти си съвършено прав — отговори сицилианецът. — Но ще можем ли да го проследим до мястото, където е свикнал да каца, дори ако не отива по-далеч от Триест?

Саркани и Зироне не го изпускаха из очи.

— Ще направим поне каквото е възможно — възрази просто Саркани.

И ето какво направи:

До катедралата, образувана от две стари църкви в романски стил, посветени едната на света Богородица, другата на свети Юстин, покровител на Триест, се издига висока кула; тя е долепена до ъгъла на фасадата, където под голяма розетка се намира главният вход на сградата. Кулата се издига над платото на хълма Карст, а градът се разстила долу като релефна карта. От тази висока точка се виждат лесно всички покриви от първите стръмнини на склона до самото крайбрежие на залива. Така че полетът на гълъба можеше да се проследи, при условие че го пуснат от върха на кулата; след това щяха да разберат в коя къща щеше да кацне, ако летеше за Триест, а не за някой друг град на Илирийския полуостров.

Опитът можеше да излезе успешен и във всеки случай заслужаваше да се извърши. Оставаше само да пуснат гълъба на свобода.

Саркани и Зироне излязоха от старото гробище, пресякоха малкия площад пред църквата и се отправиха към кулата. Една от готическите врати, именно тази, която се открояваше под античния корниз до нишата на свети Юстин, беше отворена. Двамата минаха през нея и почнаха да се изкачват по стръмните стъпала на извитата стълба, която водеше към върха й.

Нужни им бяха две-три минути, за да стигнат догоре, под самия покрив на сградата, която нямаше външна тераса. Но два прозореца в тази част към двете страни на кулата позволяваха последователно да се обхванат с поглед всички точки от двойния хоризонт — към хълмовете и към морето.

Саркани и Зироне застанаха пред прозореца, който гледаше на северозапад право към Триест.

В това време часовникът на стария замък от шестнадесети век, построен на билото на Карст, зад катедралата, удари четири часа. Беше още съвсем светло. Слънцето се спускаше бавно към водите на Адриатика всред съвършено ясен въздух и повечето къщи на града, с фасади към кулата, бяха огрени от лъчите му.

Обстоятелствата бяха съвсем благоприятни.

Саркани взе гълъба, погали го насърчително и го пусна.

Птицата плесна с крила и така стремително се спусна надолу, сякаш щеше да завърши с рязко падане мисията си на въздушен пощальон.

Развълнуваният сицилианец ахна от разочарование.

— Не! Излетя отново! — каза Саркани.

И действително гълъбът възстанови равновесието си в долния въздушен слой, описа една дъга и се насочи косо към северозападния квартал на града.

Саркани и Зироне не го изпускаха от очи.

В полета на птицата, направляван от чуден инстинкт, нямаше никакво колебание. Ясно се чувствуваше, че тя се насочва право там, където трябва да отиде — където би пристигнала преди един час, ако не беше принудителното спиране под дърветата на старото гробище.

Саркани и приятелят му наблюдаваха гълъба с напрегнато внимание. Те се питаха дали няма да отмине градските стени, нещо, което би провалило плановете им.

Но това не стана.

— Виждам го!… Все още го виждам! — извика Зироне, който имаше необикновено остро зрение.

— Най-вече — отговори Саркани — трябва да видим мястото, където ще кацне; и да определим точното му разположение!

Няколко минути след излитането гълъбът се спусна върху една къща, чийто висок островръх покрив се издигаше над другите всред група дървета в квартала към болницата и градската градина. Там изчезна в едно мансардно прозорче, което личеше много добре, тъй като над него се издигаше ажурен металически ветропоказател, който би бил създаден положително от ръката на Куентин Метсис, ако Триест беше фламандски град.

Посоката бе определена и вероятно нямаше да бъде много трудно, като се ориентират по лесно разпознаваемия ветропоказател, да намерят островърхия покрив, където се намираше споменатото прозорче, а в крайна сметка — и къщата, обитавана от получателя на бележката.

Саркани и Зироне слязоха веднага от кулата, спуснаха се по склона на Карст и тръгнаха по низ от малки улички, които водеха към Пиаца дела Леня. Там трябваше да се ориентират, за да потърсят групата къщи, образуващи северозападния квартал на града.

Като стигнаха при сливането на две големи артерии — Корсо Стадион, която води към градската градина, и Акведото, красив булевард, ограден с дървета, по който се стига до голямата бирария „Боскето“, двамата безделници се поколебаха малко. Коя беше вярната посока: надясно ли да хванат, или наляво? Инстинктивно избраха дясната страна с намерение да огледат една по една всички къщи по булеварда, където бяха забелязали ветропоказателя, издигащ се над няколко зелени дървета.

Те вървяха така, като оглеждаха различните островърхи покриви по Акведото, без да намерят онова, което търсеха, когато изведнъж стигнаха до края на булеварда.

— Ето го! — възкликна най-сетне Зироне.

И посочи един ветропоказател, който скърцаше от морския вятър на желязната си поставка, над прозорче, около което пърхаха няколко гълъба.

Не бяха сбъркали значи. Тъкмо тук бе кацнал пощенският гълъб.

Домът, със скромна външност, се губеше сред групата къщи, която образуваше началото на Акведото.

Саркани отиде да се осведоми от съседните магазинчета и узна онова, което го интересуваше.

Къщата принадлежеше много отдавна на граф Ласло Затмар, който живееше в нея.

— Кой е този граф Затмар? — попита Зироне, на когото това име нищо не казваше.

— Граф Затмар си е граф Затмар! — отговори Саркани.

— Защо да не поразпитаме?…

— По-късно, Зироне, да не прибързваме! Умно, спокойно!… А сега хайде в нашата кръчма!

— Да!… Време е за вечеря за онези, които имат право да седнат на трапезата! — забеляза насмешливо Зироне.

— Ако не вечеряме днес — отговори Саркани, — може би ще вечеряме утре.

— Къде?

— Кой знае, Зироне? Може би у граф Затмар!

И двамата се отдалечиха с бавни крачки — за какво да бързат? Все щяха да стигнат скромния си хотел, все още много разкошен за тях, щом не можеха да платят престоя си там.

Но каква изненада ги очакваше!… Пристигнало бе писмо, адресирано за Саркани.

Пликът съдържаше банкнота от двеста флорина и само няколко думи:

„Това са последните пари, които получавате от мене. Ще ви стигнат да се върнете в Сицилия. Махайте се и да не чувам вече за вас. Сайлас Торонтал.“

— Господ да е благословен! — възкликна Зироне. — Навреме се е опомнил банкерът. Човек наистина не трябва никога да се отчайва, когато има работа с тези финансови величия!

— И аз така мисля! — отговори Саркани.

— Значи тези пари ще ни послужат да напуснем Триест?…

— Не! Да останем!

Втора глава
Граф Матиаш Шандор

Унгарците или маджарите са се заселили в Унгария към IX век на християнската ера. Сега те представляват една трета част от общото население на страната — повече от пет милиона души. Дали са от испански, египетски или татарски произход, дали са потомци на хуните на Атила или на фините от Севера — въпросът е спорен и няма голямо значение! Онова, което трябва да се запомни, е, че не са и вероятно не биха желали да станат нито славяни, нито германци.

Затова тези унгарци са запазили религията си и са се проявили като ревностни католици още през единадесети век — когато са приели новата вяра. Освен това те продължават да говорят на своя древен, приятен, мелодичен език, напълно годен за поезия, не така богат както немския, но по-ясен, по-енергичен, заместил от четиринадесетия до шестнадесетия век латинския в законите и указите, за да стане скоро след това и национален език.

Унгария и Трансилвания бяха дадени на Австрия с Карловацкия договор от 21 януари 1699 година.

Четиринадесет години по-късно с Прагматичната санкция^[4] тържествено бе обявено, че Австро-Унгарската държава ще бъде навеки неделима. При липса на син дъщерята можеше да наследи короната по реда на първородството. Благодарение на този нов статут Мария Терезия се качи през 1749 година на трона на баща си Карл VI, последна издънка от мъжката линия на австрийската династия.

Унгарците бяха принудени да се преклонят пред силата. Но и след сто и петдесет години все още имаше хора от всички съсловия, които не признаваха нито Прагматичната санкция, нито Карловацкия договор.

По времето, когато започва нашият разказ, имаше един унгарец от знатен род, чийто живот се изразяваше само в две чувства: омраза към всичко немско и надежда да върне на родината си миналата независимост. Още на младини той се бе запознал с Кошут и макар че по произход и възпитание не споделяше неговите възгледи по някои съществени политически въпроси, той можеше само да се възхищава от мъжеството на този патриот.

Граф Матиаш Шандор живееше в Трансилвания, в стар феодален замък в областта Фагараш. Построен върху една от северните предпланини на Източните Карпати, които разделят Трансилвания от Влашко, замъкът се издигаше върху тази стръмна верига с цялата си дива гордост като последно убежище, където съзаклятници могат да устоят до последния си час.

Господарят на замъка Артенак получаваше значителни доходи от умело разработените медни и железни мини, които се намираха наблизо. Имението заемаше част от областта Фагараш, чието население наброяваше най-малко седемдесет хиляди жители. Както гражданите, така и селяните не криеха своята безгранична преданост и благодарност към граф Шандор за добрините, които той вършеше в този край. Затова замъкът се намираше под особено наблюдение, организирано от канцеларията по унгарските въпроси във Виена, която е съвсем независима от другите министерства на империята. Висшите управляващи кръгове знаеха настроенията на господаря на Артенак и се безпокояха от тях, макар че не го безпокояха.

По това време Матиаш Шандор беше на тридесет и пет години. Фигурата му, малко над среден ръст, издаваше голяма физическа сила. Благородната глава стоеше гордо на широките рамене. Мургавото слабо скулесто лице представляваше най-чист маджарски тип. Живите движения, ясната реч, спокойният и решителен поглед, стремителното пулсиране на кръвта, от което ноздрите и ъглите на устата леко потръпваха, обичайната усмивка на устните, неоспорим признак на доброта, известна приветливост в говора и жеста — всичко това свидетелствуваше за прям и великодушен характер. Неведнъж е отбелязвано, че французите и маджарите имат много общи черти. Граф Шандор беше живо доказателство за това.

Трябва да изтъкнем една от най-ярките черти на този характер: граф Шандор, който беше доста снизходителен към това, което засягаше самия него, никога не би простил да обидят приятелите му. Той беше рядко правдив и мразеше всякаква подлост. От това произтичаше и известна безлична неумолимост. Той не беше от ония, които оставят само на бога грижата да наказва на този свят.

Тук трябва да кажем, че Матиаш Шандор бе получил твърде солидно образование. Вместо да се задоволи с приятния живот, който неговото състояние му осигуряваше, той бе последвал своите наклонности, които го насочваха към точните науки и медицината. Би станал много способен лекар, ако нуждата го бе принудила да лекува. Но той се задоволи да бъде химик, твърде ценен от учените. В Университета в Пеща^[5], в Академията на науките в Пресбург^[6], в Кралското минно училище в Хемниц, във Висшия педагогически институт в Темешвар — навсякъде се прояви със своите знания. Този ученолюбив живот допълни и заздрави вродените му качества. Той направи от него човек в най-високия смисъл на тази дума. За такъв го смятаха и всички, които го бяха опознали, по-специално професорите му от различните училища и университети в империята, които останаха негови приятели.

Някога в замъка Артенак имаше веселие, шум, оживление. Трансилванските ловци с удоволствие си даваха среща в тези сурови склонове на Карпатите. Образуваха се големи и опасни хайки, в които граф Шандор търсеше отдушник за своите борчески инстинкти, които не можеше да прояви в областта на политиката. Той стоеше настрана от събитията, но следеше съвсем отблизо техния развой. Изглеждаше зает само със своите науки и светския живот, който неговото състояние му позволяваше да води. По това време графиня Рена Шандор беше още жива. Тя беше душата на тези приеми в замъка Артенак. Петнадесет месеца преди началото на нашия разказ смъртта я бе покосила в разцвета на нейната младост и красота; тя бе оставила само едно момиченце, което беше сега на две години.

Граф Шандор бе жестоко засегнат от загубата и не можа да се помири с нея. Замъкът се смълча и опустя. От този ден под влияние на силната мъка господарят заживя като отшелник. Заживя изцяло за детето си, което повери на Розена Лендек, жена на домоуправителя му. Това прекрасно, още младо същество, се посвети изцяло на единствената наследница на Шандор и се грижеше за нея като истинска майка.

През първите месеци след смъртта на жена си Матиаш Шандор не напусна замъка Артенак. Той се уедини и заживя със спомените от миналото. После мисълта за унизената родина надделя.

Френско-италианската война от 1859 година бе действително нанесла силен удар на австрийската мощ.

Седем години по-късно, през 1866 година, този удар бе последван от друг, още по-силен — при Садова. Унгария се чувствуваше свързана не само към онази Австрия, която бе загубила италианските си владения, но и към двойно победената Австрия, подчинена на Германия. Унгарците се почувствуваха унизени — чувство, което не зависи от разума, защото е в кръвта. За тях победите при Кустоца и Лиса не можеха да компенсират поражението при Садова.

Граф Шандор, който бе проучвал внимателно политическата обстановка през изтеклата година, сметна, че едно движение за независимост на Унгария би могло да има успех.

Настъпил бе момент за действие. И така на 3 май 1867 година, след като целуна момиченцето си и го повери на Розена Лендек, граф Шандор напусна замъка Артенак и замина за Пеща, където се свърза със своите приятели и съмишленици, вземайки известни предохранителни мерки. А след няколко дни отиде да дочака събитията в Триест.

Там трябваше да бъде главният център на съзаклятието. Оттам щяха да се излъчат всички нишки, събрани в ръката на граф Шандор. По-малко подозирани в този град, водачите на съзаклятието щяха да действуват може би при по-голяма безопасност и най-вече — с повече свобода, за да завършат успешно своето патриотично дело.

В Триест живееха двама от най-близките приятели на Матиаш Шандор. Въодушевени от същите убеждения, те бяха решени да го следват докрай. Граф Ласло Затмар и професор Ищван Батори бяха маджари от знатен произход. И двамата, десетина години по-възрастни от Матиаш Шандор, нямаха почти никакво състояние. Единият получаваше съвсем слаби приходи от малкото си имение в окръга Липто отсам Дунава; другият преподаваше физика в Триест и живееше само от доходите на своите уроци.

Ласло Затмар живееше в къщата, която Саркани и Зироне откриха неотдавна на улица Акведото. Той бе поставил скромния си дом на разположение на Матиаш Шандор за цялото време, което последният трябваше да прекара вън от замъка си Артенак, т.е. до края на подготвяното въстание, какъвто и да бъде изходът му. Единствената прислуга в къщата беше унгарецът Борик, петдесет и пет годишен. Този човек беше така предан на своя господар, както домоуправителят Лендек — на владелеца на замъка Артенак.

Ищван Батори заемаше друг, също така скромен дом на Корсо Стадион, почти в същия квартал. Тук протичаше целият му живот, отдаден на жена му и на осемгодишния му син.

Ищван Батори принадлежеше по далечно, но безспорно родство към рода на маджарските князе, заемали в XVI век престола на Трансилвания. Оттогава родът се бе размножил и пръснал в много разклонения. И мнозина биха се учудили навярно, ако узнаеха, че един от последните му потомци е този скромен професор от академията в Пресбург. Както и да е, Ищван Батори беше от ония първостепенни учени, които живеят уединено, но стават известни със своите трудове. „Inclusum labor illustrat“^[7] — този девиз на копринената буба можеше да се приложи и към него. Обаче политическите му възгледи, които той не криеше, го принудиха един ден да подаде оставка. Тогава именно той се настани в Триест като свободно практикуващ професор заедно с жена си, която смело го поддържаше във всички изпитания.

Тримата приятели се събираха в дома на Ласло Затмар, откакто бе пристигнал граф Шандор, макар че той упорито бе настоявал да наеме жилище в Палацо Модело — сегашния хотел „Дьолорм“, на Пиаца Гранде. Полицията никак не подозираше, че тази къща на улица Акведото беше център на съзаклятие с многобройни привърженици в главните градове на страната.

Ласло Затмар и Ищван Батори бяха станали без колебание най-предани помощници на Матиаш Шандор. Те смятаха като него, че обстановката е благоприятна за движение, което ще възвърне на Унгария полагащото й се място в Европа. Знаеха, че рискуват живота си в това дело, но опасността не можеше да ги възпре. Така домът на Акведото стана средище на ръководителите на съзаклятието. Многобройни привърженици, изпращани от различни краища на страната, идваха тук да получават указания и нареждания. За инструкции, които не можеха да бъдат поверени на пощата и телеграфа, бе създадена бърза и сигурна служба от пощенски гълъби, които бяха връзка между Триест, главните унгарски градове и Трансилвания. С една дума, взети бяха всички мерки и до този момент съзаклятниците не бяха изложени дори на най-лекото подозрение.

Освен това кореспонденцията се водеше, както знаем, само на шифрован език, и то по метод, който беше наистина съвсем особен, но даваше пълна сигурност.

Три дни след пристигането на пощенския гълъб, от който Саркани взе бележката, на 21 май към 8 часа вечерта Ласло Затмар и Ищван Батори се намираха в кабинета и чакаха завръщането на Матиаш Шандор. Лични дела бяха принудили графа да се върне в Трансилвания, в замъка Артенак. Но той бе използувал това пътуване, за да се срещне със своите приятели в Клаузенбург^[8], главен град на провинцията, и трябваше да се върне в тоя ден, след като им бе съобщил съдържанието на известието, от което Саркани бе снел копие.

След заминаването на граф Шандор между Триест и Буда бяха разменени и други съобщения; пристигнали бяха няколко шифровани бележки по гълъби. И в този момент дори Ласло Затмар беше зает да дешифрира криптограмите с така наречената „мрежа“.

Известията бяха комбинирани всъщност по много прост метод — чрез разместване на буквите. При тази система всяка буква запазва своята азбучна стойност, т.е. „б“ означава „б“, „о“ означава „о“ и т.н. Но буквите биват последователно размествани, според пълните или празни квадрати на мрежата, която се поставя върху съобщението и показва буквите само в реда, по който трябва да се четат, като закрива другите.

Тези мрежи, използувани твърде отдавна, са много усъвършенствувани сега по системата на полковник Флайснер и са навярно все още най-добрият и най-сигурен начин да се получи неразгадаема криптограма. При всички други методи с разместване — било при непроменлива основа, или при обикновен ключ, — в които всяка буква от азбуката се представя винаги чрез същата буква или същия знак, било при променлива основа или двоен ключ, когато азбуката се променя при всяка буква, — не можем да бъдем напълно сигурни. Някои опитни дешифровчици са способни да вършат чудеса в този вид изследвания, като действуват или с пресмятане на вероятностите, или с налучкване. Само като се базират върху по-големия брой от една и съща буква, употребена в дадена криптограма — „е“ във френски, немски и английски, „о“ в испански, „а“ в руски, „е“ и „и“ в италиански, — те успяват да придадат на буквите в криптографирания текст онова значение, което те имат в обикновения, ясен текст. Затова твърде рядко се случва шифровани бележки, написани по тези системи, да не се поддадат на находчивите им изводи.

Изглежда, че мрежите или шифрованите речници — т.е. тези, в които някои често употребявани думи, използувани като цели изречения, се предават с цифри — би трябвало да дават най-пълна гаранция за неразгадаемост. Но тези две системи имат доста сериозен недостатък: изискват пълно запазване на тайната или по-скоро задължението никога да не се допуска мрежата или речникът, които са послужили за съставяне на шифрованата бележка, да попаднат в чужди ръце. Защото, както ние не можем да я разчетем без помощта на мрежата или речника, така всеки друг ще може да я дешифрира, щом се добере до тях.

И така кореспонденцията между граф Шандор и неговите привърженици се водеше с помощта на мрежа, т.е. на един картонен квадрат, изрязан на определени места. Но за още по-голяма предпазливост и за да не се случи някаква беда, ако мрежите, с които той и неговите приятели си служеха, се изгубеха или ги откраднеха, и двете страни унищожаваха шифрованото съобщение, щом го прочетат. По този начин никаква следа не трябваше да остане от съзаклятието, в което най-големите благородници, магнатите на Унгария заедно с представители на буржоазията и народа щяха да заложат главите си.

Ласло Затмар току-що бе изгорил последните шифровани бележки, когато се почука леко на вратата на кабинета.

Беше Борик, който въведе граф Матиаш Шандор, дошъл пеша от близката гара.

Ласло Затмар тръгна веднага към него.

— Как мина пътуването, Матиаш? — запита той с припряността на човек, който иска най-напред да бъде успокоен.

— Успешно, Затмар — отговори граф Шандор. — Не се съмнявах в чувствата на моите приятели в Трансилвания и можем да разчитаме на тяхното съдействие.

— Предаде ли им съдържанието на съобщението, което пристигна преди три дни от Пеща? — добави Ищван Батори, който беше толкова близък с граф Шандор, че си говореха на ти.

— Да, Ищван — отговори Матиаш Шандор, — да, предупредени са. И те са готови! Ще се вдигнат при първия знак. За два часа ще станем господари на Буда и на Пеща, за половин ден — на главните окръзи отсам и отвъд Тиса, за един ден — на Трансилвания и военните погранични зони. И тогава осем милиона унгарци ще си възвърнат своята независимост!

— Ами диетата^[9]? — запита Батори.

— Там нашите привърженици имат мнозинство — отговори Матиаш Шандор. — Те ще образуват веднага ново правителство, което ще поеме ръководството на държавните дела. Всичко ще се развие редовно и леко, тъй като в административно отношение окръзите са почти независими от короната и управителите им имат собствена полиция.

— А съветът при кралското наместничество, който се председателствува от самия наместник в Буда… — забеляза Ласло Затмар.

— Наместникът и съветът в Буда веднага ще се окажат в невъзможност да действуват…

— И в невъзможност да се свържат с канцеларията по унгарските въпроси във Виена?

— Да! Взети са всички мерки за едновременни действия, а това ще ни осигури успеха.

— Успеха! — повтори Ищван Батори.

— Да, успеха! — отговори граф Шандор. — В армията всички, които имат наша, унгарска кръв, са с нас! Кой потомък на древните маджари няма да се развълнува, като види знамето на Родолфовци и Корвиновци!

Матиаш Шандор изрече тези думи с най-благороден патриотичен жар.

— Но дотогава — продължи той — трябва да внимаваме добре и да отстраняваме всякакво съмнение! Ако сме предпазливи, ще бъдем още по-силни. Не сте ли чули нещо подозрително в Триест?

— Не — отговори Ласло Затмар. — Говори се най-вече за държавните строежи в Пола, за които били наети много работници.

И наистина от петнадесет години насам австрийското правителство, предвиждайки възможното загубване на Венецианската област — нещо, което действително стана, — бе намислило да построи в Пола, в южния край на Истрийския полуостров, грамадни арсенали и военно пристанище, за да държи в свои ръце тази част на Адриатика. Въпреки възраженията на Триест, който губеше от този проект морското си значение, работите продължаваха трескаво. Така че Матиаш Шандор и неговите приятели можеха да се надяват, че жителите на Триест биха ги последвали, ако движението за независимост се разпростре до тях.

Както и да е, тайната около съзаклятието за унгарска независимост беше добре запазена. Нищо не би накарало полицията да се усъмни, че главните съзаклятници се намират в тази скромна къща на улица Акведото.

И така изглеждаше, че всичко е предвидено за успеха на делото и не оставаше друго, освен да се дочака определеният момент за действие. Шифрованата кореспонденция между Триест и главните градове в Унгария и Трансилвания щеше да се разреди и дори съвсем да спре, ако не се случеше нещо непредвидено. Пощенските гълъби нямаше да пренасят вече бележки, тъй като и последните мерки бяха взети. Затова от излишна предпазливост затвориха гълъбарника им в дома на Ласло Затмар.

Но трябва да добавим, че парите са нервът не само на войните, а и на съзаклятията. От голямо значение е те да не липсват на съзаклятниците в момента на въстанието. В сегашния случай те нямаше да липсват.

Както знаем, Ласло Затмар и Ищван Батори можеха да пожертвуват живота си за независимостта на своята родина, но не можеха да й дадат състоянието си, защото имаха много малки лични доходи. Граф Шандор обаче беше безкрайно богат и наред с живота си беше готов да заложи и състоянието си за делото. Още преди няколко месеца чрез своя домоуправител Лендек бе успял да получи в заем срещу земите си една значителна сума — повече от два милиона флорина^[10].

Но тази сума трябваше да бъде оставена на негово разположение, за да може всеки момент да я изтегли. Затова тя бе преведена и вложена на негово име в една банка в Триест, известна като почтена и солидна фирма. Това беше банкерската къща Торонтал, същата, за която Саркани и Зироне разговаряха, докато си почиваха в гробището в горната част на града.

Това случайно обстоятелство обаче щеше да има най-сериозни последици, както ще видим в развитието на тази история.

Относно тези пари, за които стана дума при последния им разговор, Матиаш Шандор каза на граф Затмар и Ищван Батори, че има намерение да посети наскоро банкера Сайлас Торонтал, за да го предупреди, че трябва да държи сумата на негово разположение в най-кратък срок.

И наистина събитията щяха да накарат много скоро граф Шандор да даде очаквания сигнал от Триест; още повече, защото същата вечер му се стори, че домът на Ласло Затмар е наблюдаван, а това не можеше да не го разтревожи.

Към осем часа, когато граф Шандор и Ищван Батори излязоха, единият — за да се прибере у дома си на Корсо Стадион, другият — за да се върне в хотел „Дьолорм“, стори им се, че забелязват двама души, които дебнеха в тъмнината и ги следяха от разстояние, като се стараеха да не бъдат забелязани.

В желанието си да разберат каква е работата Матиаш Шандор и другарят му не се поколебаха да тръгнат към тези подозрителни личности; обаче те забелязаха това и изчезнаха зад ъгъла на църквата Сант Антонио, към края на големия канал, преди да бъдат настигнати.

Трета глава
Фирмата Торонтал

В Триест почти не съществува „общество“. Хората от различни раси, както и от различни класи, се срещат малко помежду си. Австрийските чиновници имат претенциите за първото място, към която степен от административната йерархия и да принадлежат. Това са обикновено възпитани, образовани и вежливи хора, но заплатите им са малки, неподходящи за тяхното положение, и те не могат да съперничат с едрите търговци или банкери. А тъй като богатите семейства нарядко дават приеми и официални вечери почти няма търговската и финансовата плутокрация е принудена да прибягва към външния лукс: на улицата — с пищността на своите екипажи, в театъра — с богатите тоалети и изобилието от диаманти, които техните жени излагат в ложите на Театро Комунале или Армония.

Между най-заможните по това време се сочеше семейството на банкера Сайлас Торонтал.

Шефът на тази фирма, чийто кредит се простираше далече зад границите на Австро-Унгарската империя, беше тогава на тридесет и седем години. Той и госпожа Торонтал, с няколко години по-млада от него, заемаха един богат дом на булевард Акведото.

За Сайлас Торонтал казваха, че е много богат и сигурно беше така. Смели и сполучливи борсови спекулации, широко финансово сътрудничество с дружеството „Австрийски Лойд“ и други значителни фирми, големи заеми, чиито емисии му бяха поверени — всичко това бе донесло много пари в касите му. Затова той живееше на, широка нога, а това много го изтъкваше.

Но както Саркани каза на Зироне, възможно беше работите на Сайлас Торонтал да са малко пообъркани, поне временно. Преди седем години той бе почувствувал отзвука от смущението, причинено на банката и борсата от Френско-италианската война; после, неотдавна, военните действия, завършили с разгрома при Садова, спадането на държавните ценни книжа по това време в главните центрове на Европа, и по-специално в Австро-Унгарската империя — във Виена, Пеща и Триест — всичко това сигурно сериозно го бе засегнало. Тогава вероятно задължението да изплати вложените у него суми на текуща сметка много би го затруднило. Но той положително се бе съвзел от тази криза и ако казаното от Саркани беше вярно, сигурно нови, твърде рискувани спекулации бяха застрашили напоследък стабилността на фирмата му.

И наистина от няколко месеца насам Сайлас Торонтал се бе много изменил, поне душевно. Колкото и да се владееше, физиономията му се бе променила, без сам той да го съзнава. Той не беше вече така самоуверен, както преди. Наблюдателният човек би забелязал, че той не гледа вече хората открито, както по-рано, а косо, с полупритворени очи. Тези признаци не бяха убягнали дори на госпожа Торонтал, болнава, не особено енергична жена, напълно покорна на своя съпруг, която познаваше съвсем повърхностно неговите сделки.

Но ако някакъв гибелен край заплашваше банкерската му къща, трябва да признаем, че Сайлас Торонтал не би срещнал съчувствие от обществото. Макар да имаше многобройни клиенти в града и в страната, всъщност той почти нямаше приятели. Самочувствието му, вродената суетност, високомерието, което проявяваше към всички и във всичко, не привличаха към него извън финансовите сделки. Освен това в Триест го смятаха за чужденец, защото беше от Рагуза, тоест далматинец по рождение. Никакво семейно родство не го свързваше с този град, където бе дошъл преди петнадесетина години, за да положи основите на своето състояние.

Такова беше по това време положението на фирмата Торонтал. И ако Саркани имаше някакви подозрения в това отношение, нищо не позволяваше засега да се потвърди слухът, че работите на богатия банкер са сериозно затруднени. Неговият кредит продължаваше да е ненакърнен, поне явно. Затова, след като получи парите си, граф Матиаш Шандор не се поколеба да му повери значителната сума, която трябваше да бъде винаги на негово разположение, с предупреждение от двадесет и четири часа.

Може да се стори странно, че между тази банкерска фирма, една от най-почтените, и личност като Саркани е било възможно да се установят някакви отношения. Но фактът беше факт и отношенията датираха вече отпреди две-три години.

По това време Сайлас Торонтал имаше да урежда някои доста значителни финансови сделки в регентство Триполи. Саркани, който беше нещо като търговски посредник за всякакви сделки, много вещ в сметките, успя да се вмъкне в тези операции от доста подозрително естество. В тях бяха изникнали срамни въпроси за подкупи, съмнителни комисиони, непочтени проценти, в които триесткият банкер не би желал да се замесва лично. Именно при тези обстоятелства Саркани стана агент в нечестните комбинации, а направи на Сайлас Торонтал и някои други услуги от същия род. Това беше съвсем естествен повод кракът му да влезе в банковата къща.

Или по-точно ръката му. И наистина, след като напусна Триполитания, Саркани не престана да шантажира банкера в Триест. Не че Сайлас Торонтал беше напълно в негови ръце. Не съществуваше никакво материално доказателство за излагащите операции. Но положението на един банкер е деликатно. Само една дума дори може да му причини големи вреди. А Саркани знаеше толкова, че не можеше да го пренебрегват.

И Сайлас Торонтал не го пренебрегна. Саркани му струваше доста значителни суми, които бяха пропилени леко, главно из вертепите, с лекомислието на авантюрист, който не се грижи за бъдещето. След като го последва чак в Триест, Саркани стана скоро толкова досаден и нахален, че банкерът изгуби търпение и му прекъсна всякакъв кредит. Саркани почна да заплашва. Сайлас Торонтал не отстъпи. И успя, защото „изнудвачът“ най-сетне трябваше да се признае почти обезоръжен по липса на конкретни доказателства.

Ето защо от известно време Саркани и неговият добър приятел Зироне бяха останали без средства, като нямаха пари дори да напуснат града и да потърсят щастие другаде. Но знаем също, че за да се освободи окончателно от тях, Сайлас Торонтал им бе изпратил за последен път известна сума. Тези пари трябваше да им дадат възможност да напуснат Триест и да се върнат в Сицилия, където Зироне се числеше към някакво опасно сдружение, което ограбваше източните и централните области на острова. По този начин банкерът се надяваше да не види вече никога своя посредник от Триполи и дори да не чуе за него. Но се лъжеше в това отношение, както и за много други неща.

Сайлас Торонтал бе изпратил тези двеста флорина, придружени от една бележка, на 18 май вечерта в хотела, където живееха двамата безделници.

Шест дни по-късно, на 24 същия месец, Саркани пристигна в банката и поиска да види Сайлас Торонтал. Така настояваше, че банкерът трябваше да се съгласи да го приеме.

Торонтал беше в кабинета си; Саркани затвори внимателно вратата, щом го въведоха при него.

— Пак ли сте вие! — извика веднага Сайлас Торонтал. — Защо идвате? Изпратих ви за последен път една сума, която е достатъчна, за да напуснете Триест! Нищо повече не ще получите от мен, каквото и да кажете, каквото и да правите! Защо не заминахте? Предупреждавам ви, че ще взема мерки да пресека досажданията ви занапред! Какво искате пак?

Саркани посрещна съвсем хладнокръвно това избухване, за което се бе подготвил. Държането му не беше вече същото — дръзко и предизвикателно, — каквото имаше обикновено при последните си посещения в банкерската къща.

Не само че напълно се владееше, но беше съвсем сериозен. Той дръпна един стол, без да са го поканили да седне. После зачака, докато лошото настроение на банкера се излее в поток от упреци, без да му отговаря.

— Е, какво, ще проговорите ли? — продължи Сайлас Торонтал, след като се разходи напред-назад из кабинета си и седна на свой ред, все още не успял да се овладее.

— Чакам да се поуспокоите — отговори тихо Саркани, — и ще чакам, докато е необходимо.

— Няма никакво значение спокоен ли съм, или не! За последен път ви питам, какво искате от мен?

— Искам да ви предложа една сделка, Сайлас Торонтал — отговори Саркани.

— Не желая да говоря с вас по делови въпроси, а още по-малко — да работим заедно! — извика банкерът. — Между вас и мен не съществува вече нищо общо и аз искам да напуснете Триест още днес, моментално, и никога да не се връщате тук!

— Смятам да напусна Триест — отговори Саркани, — но не желая да тръгна, без да се издължа към вашата фирма!

— Да се издължите?… Вие?… Като ми върнете парите?

— Като ви върна лихвите и капитала, без да смятаме част от печалбите на…

Сайлас Торонтал вдигна рамене при това неочаквано предложение на Саркани.

— Сумите, които съм ви дал — продължи той, — са минати като печалби и загуби! Смятам ви за издължен, нищо не искам от вас. Не съм толкова дребнав!

— Ами ако не желая да ви бъда длъжник!

— А ако аз желая да ви бъда кредитор!

При тия думи Сайлас Торонтал и Саркани се погледнаха право в очите. После Саркани вдигна на свой ред рамене:

— Приказки, само приказки! — подзе той. — Повтарям ви, че съм дошъл да ви предложа много сериозна сделка!

— Колкото сериозна, толкова и съмнителна навярно?

— Е, не прибягвате за пръв път към мен за уреждане на…

— Приказки, само приказки! — отвърна банкерът на дръзкия намек на Саркани.

— Изслушайте ме — каза Саркани, — ще бъда кратък.

— Добре ще сторите.

— Ако това, което предложа, не ви допада, няма да говорим повече и ще си отида!

— Оттук или от Триест?

— Оттук и от Триест!

— Още утре?

— Още тази вечер!

— Говорете!

— Ето каква е работата — каза Саркани. — Но — добави той, като се обърна — сигурен ли сте, че никой не може да ни чуе?

— Много ли държите нашият разговор да остане в тайна? — подметна иронично банкерът.

— Да, Сайлас Торонтал, защото вие и аз ще държим в ръцете си живота на видни личности!

— Вие — може би! Но аз — не!

— Преценете сам! Попаднах в следите на някакво съзаклятие. Каква е целта му — още не зная. Но след като бе проиграна битката в равнините на Ломбардия и след разгрома при Садова всеки, който не е австриец, може лесно да спечели срещу Австрия. А имам известно основание да мисля, че се подготвя някакво движение, вероятно в полза на Унгария, от което и ние бихме могли да спечелим.

Сайлас Торонтал се задоволи само да възрази язвително:

— Не мога да спечеля нищо от някакво съзаклятие!…

— Защо не! Може и да спечелите!

— Как?

— Като го издадете!

— Хайде, изкажете се!

— Слушайте тогава — подхвана Саркани.

И той разказа на банкера онова, което се бе случило в старото триестко гробище: как бе успял да хване пощенския гълъб, как шифрованата бележка, от която бе снел копие, бе попаднала в ръцете му, по какъв начин бе открил дома на получателя на тази бележка. Саркани добави, че от пет дни Зироне и той бяха почнали да наблюдават какво става, ако не във, то поне около тази къща. Вечер там се събирали няколко души, все едни и същи, като влизали много предпазливо. Едни гълъби излитали, други долитали, все в същата посока — към и от север. Вратата на този дом се пазела от един стар прислужник, който не я отварял лесно и внимателно наблюдавал кой се навърта наоколо. Саркани и приятелят му били принудени да действуват доста предпазливо, за да не привлекат вниманието на този човек. И пак се страхували да не са възбудили напоследък съмнения у него.

Сайлас Торонтал бе започнал да слуша по-внимателно разказа на Саркани. Той се питаше какво вярно имаше във всичко това, защото бившият му посредник беше съмнителен човек; и в крайна сметка как мислеше, че ще може да го заинтересува, за да извлече някаква изгода от това дело.

Когато Саркани свърши разказа си и отново потвърди, че тук има някакъв заговор срещу държавата и че от издаването му може да се спечели, банкерът се задоволи само да зададе следните въпроси:

— Къде се намира къщата?

— На булевард Акведото номер 89.

— На кого принадлежи?

— На един унгарски благородник.

— А как се нарича този благородник?

— Граф Ласло Затмар.

— И какви хора го посещават?

— Главно двама, също унгарци.

— Кой е единият?…

— Тукашен професор, Ищван Батори.

— Другият?

— Граф Матиаш Шандор!

При това име Сайлас Торонтал трепна леко от изненада, която не убягна на Саркани. Той бе узнал имената на тримата, като проследи Ищван Батори до дома му на Корсо Стадион, а граф Шандор — до хотел „Дьолорм“.

— Виждате, Сайлас Торонтал — продължи Саркани, — не се поколебах да ви съобщя и имената им. Ще признаете, че не се опитвам да хитрувам с вас.

— Всичко това е твърде неопределено — отговори банкерът, който явно искаше да узнае нещо повече, преди да се заеме с тази работа.

— Неопределено ли? — каза Саркани.

— Разбира се! Та вие нямате дори най-дребното веществено доказателство!

— А това?

И копието от бележката се озова в ръцете на Сайлас Торонтал. Банкерът го разгледа с любопитство. Но тези шифровани думи бяха за него безсмислени и нищо не доказваше, че може да имат значението, което Саркани искаше да им придаде. Ако тази работа го интересуваше, то беше най-вече защото имаше някаква връзка с граф Шандор, клиента, който би го затруднил, ако поискаше да му се изплатят незабавно внесените неотдавна пари.

— Да — каза Сайлас Торонтал, — мнението ми е, че работата става все по-смътна.

— На мене, напротив, е напълно ясна — отговори Саркани, когото държането на банкера никак не разколебаваше.

— Успяхте ли да дешифрирате бележката?

— Не, Сайлас Торонтал, но ще го направя, когато му дойде времето!

— Как?

— Участвувал съм вече в работи от подобен род, както и в много други — отговори Саркани, — и в ръцете ми са попадали немалък брой шифровани съобщения. Обаче от внимателното проучване на това ми стана ясно, че ключът му не е нито някакво число, нито условна азбука, която би придала на всяка буква значение, различно от действителното. Да! В тази бележка „с“ си е „с“, „п“ е „п“, но буквите са разположени в такъв ред, който може да бъде възстановен само с помощта на мрежа!

Знаем, че Саркани не се лъжеше. Тази именно система беше употребена за въпросното съобщение. Знаем също, че благодарение на нея то беше още по-неразгадаемо.

— Така да бъде — каза банкерът, — не отричам, че може да сте прав. Но без мрежата е невъзможно да се разчете бележката.

— Очевидно.

— А как ще се сдобиете с тази мрежа?

— Още не зная — отговори Саркани, — но бъдете уверен, че ще я намеря!

— Така ли? Слушайте, Саркани, на ваше място не бих си дал толкова труд.

— Ще си дам колкото е необходимо.

— За какво? Аз бих се задоволил да отида в полицията и да кажа каквото подозирам, като предам и бележката.

— Ще го кажа, Сайлас Торонтал, но не като обикновено предположение — отговори студено Саркани. — Преди да проговоря, ми трябват следователно неопровержими веществени доказателства!

Искам да стана господар на това съзаклятие, да, пълен господар, за да извлека от него облагите, които ви предлагам да делим! А кой знае дори, дали не е по-изгодно да взема страната на съзаклятниците, вместо да тръгна срещу тях!

Такъв език не можеше да изненада Сайлас Торонтал. Той знаеше на какво е способен умният и безогледен Саркани. Но ако този човек не се колебаеше да говори така пред банкера, то е, защото знаеше, че на Сайлас Торонтал можеше да се предложи всичко, защото еластичната му съвест се приспособяваше към всякакъв вид сделки. Впрочем трябва пак да припомним, Саркани го познаваше отдавна и имаше основание да мисли, че от известно време банката е в затруднено положение. А откритата и изгодно издадена тайна за това съзаклятие би му позволила да си оправи работите. На това именно залагаше Саркани.

Сайлас Торонтал, от своя страна, се опитваше в този момент да узнае козовете на бившия си посредник в Триполи. Не беше невъзможно да се подготвя някакъв заговор срещу австрийската власт и можеше да се приеме, че Саркани е открил неговите участници. Домът на Ласло Затмар, гдето ставаха тайни съвещания, шифрованата кореспонденция, огромната сума, депозирана в банката от граф Шандор при условие да бъде винаги на негово разположение, всичко това започваше да му се струва твърде подозрително. Изводите на Саркани бяха навярно правилни. Но в желанието си да научи повече, да узнае целите на неговата игра, банкерът не искаше още да се предаде. Затова отговори безучастно:

— А когато успеете да дешифрирате бележката, ако въобще успеете, ще видите, че се отнася до чисто лични въпроси, без никакво значение, и следователно без никаква изгода за вас… и за мене!

— Не! — извика Саркани с тона на дълбоко убеден човек. — Не! Аз съм по следите на много важна конспирация, ръководена от хора с високо обществено положение. И ще добавя, Сайлас Торонтал, че и вие, като мене, не се съмнявате в това!

— Кажете най-сетне, какво искате? — запита банкерът, този път съвсем категорично.

Саркани стана и отговори малко по-тихо, като гледаше банкера право в очите:

— Какво искам ли? — той подчерта последната дума. — Ето какво: да получа колкото може по-скоро под някакъв предлог достъп в дома на граф Затмар и да спечеля доверието му. Като проникна веднъж там, където никой не ме познава, все ще успея да пипна мрежата и да дешифрирам тази бележка, която ще използувам колкото може по-добре в наш интерес!

— В наш интерес? — повтори Сайлас Торонтал. — Защо искате да ме намесите в тази работа?

— Защото си струва труда и защото ще имате голяма изгода от нея!

— А защо не я свършите сам?

— Не! Вашето съдействие ми е необходимо!

— Изкажете се най-сетне!

— За да постигна целта си, ми трябва време, а за да_мога да чакам, ми са необходими пари. А нямам вече нищо.

— Нали знаете, че вашият кредит при мене е изчерпан!

— Добре! Ще ми откриете друг!

— И какво ще спечеля от това?

— Ето какво: от тримата мъже, които ви споменах, двама — граф Затмар и професор Батори — нямат никакво състояние; но третият е богат, много богат. Имотите, които притежава в Трансилвания, са значителни. Известно ви е, че ако го задържат и осъдят като съзаклятник, по-голямата част от конфискуваните му имоти ще бъдат дадени на тези, които са открили и издали конспирацията!… И ние с вас, Сайлас Торонтал, ще делим!

Саркани млъкна. Банкерът не отговори. Обмисляше това, което искаха от него, за да влезе в играта. Той не беше човек, който би се изложил лично в работа от такова естество, но чувствуваше, че неговият агент би я свършил и за двамата. Ако решеше да участвува в това пъклено дело, би съумял да го обвърже с договор така, че да го държи в ръцете си, а същевременно сам да стои в сянка… И все пак се колебаеше. Какво рискуваше всъщност? Нямаше да се мерне в това гнусно дело, щеше да обере плодовете му, огромните облаги, които биха дали възможност да възстанови положението на банката си…

— Е?… — запита Саркани.

— Не! — отвърна Сайлас Торонтал, уплашен от перспективата да има такъв съдружник, или по-точно — такъв съучастник.

— Отказвате ли?

— Да!… Отказвам!… Освен това не вярвам в успеха на вашите комбинации.

— Внимавайте, Сайлас Торонтал! — извика Саркани със заплашителен тон, този път вече без да се сдържа.

— Да внимавам ли? За какво, моля ви се?

— За това, че зная някои работи…

— Излезте, Саркани! — отговори Сайлас Торонтал.

— Ще съумея да ви накарам…

— Излезте!

В този момент на вратата се почука леко. Докато Саркани се оттегли бързо към прозореца, вратата се отвори и портиерът каза с висок глас:

— Господин граф Шандор моли господин Торонтал да благоволи да го приеме.

И излезе.

— Граф Шандор? — възкликна Саркани.

Банкерът беше много недоволен, че Саркани узна това посещение. А в същото време предчувствуваше, че това неочаквано идване на графа щеше да му причини големи затруднения.

— Защо идва тук граф Шандор? — запита доста иронично Саркани. — Имате значи връзки с конспираторите от дома Затмар? Може би съм се обърнал всъщност към един от тях!

— Ще се махате ли най-сетне?

— Няма да се махна, Сайлас Торонтал, и ще узная защо граф Шандор идва във вашата банка!

С тези думи Саркани се вмъкна в една странична стая, затваряйки вратата след себе си.

Сайлас Торонтал беше готов да повика някого и да заповяда да го изгонят, но промени решението си:

— Не — промълви той, — все пак е по-добре Саркани да чуе какво ще се говори тук.

Банкерът позвъни за портиера и нареди да въведат веднага граф Шандор.

Матиаш Шандор влезе в кабинета и отговори с присъщата си студенина на любезностите на Сайлас Торонтал. После седна в креслото, което портиерът бе доближил към него.

— Не очаквах посещението ви, господин графе — каза банкерът, — защото не знаех, че сте в Триест; но фирмата Торонтал е винаги поласкана да ви приеме.

— Господине — отговори Матиаш Шандор, — аз съм един от най-скромните ви клиенти и, както знаете, не се занимавам със сделки. Но все пак трябва да ви благодаря, че приехте на депозит сумата, с която разполагам в момента.

— Господин графе — продължи Сайлас Торонтал, — припомням ви, че тези пари са на текуща сметка при мен и ви моля да не забравяте, че те ви носят лихви.

— Зная, господине… — отговори граф Шандор — но аз ви повтарям, че съм искал да правя във вашата банка не влог, а обикновен депозит.

— Така да бъде, господин графе — отговори Сайлас Торонтал, — но парите сега са скъпи и не би било редно вашите да стоят непродуктивни. Финансовата криза заплашва да обхване цялата страна. Положението у нас е много трудно. Финансовите сделки са парализирани. Няколко банкрута на значителни фирми разклатиха обществения кредит, а можем да се опасяваме и от нови…

— Но вашата банка е солидна, господине — каза Матиаш Шандор, — и зная от добър източник, че много слабо е била засегната от отзвука на тези банкрути.

— Да, много малко! — отговори най-спокойно Сайлас Торонтал. — Освен това търговията по Адриатика ни осигурява доста пристанищни сделки, които фирмите в Пеща или във Виена нямат. Така че ние бяхме много леко засегнати от кризата. Не сме за оплакване, господин графе, и не се оплакваме.

— Мога само да ви поздравя за това нещо, господине — каза Матиаш Шандор. — Все пак искам да ви запитам, дали във връзка с тази криза не се говори за някакви усложнения в страната?

Макар че граф Шандор зададе този въпрос, без да изглежда, че му придава някакво значение, Сайлас Торонтал го загледа малко по-внимателно. Въпросът наистина имаше връзка с току-що разказаното от Саркани.

— Не зная нищо подобно — отговори банкерът, — и не съм чувал австрийското правителство да има някакви безпокойства в това отношение. А вие, господин графе, имате ли основание да мислите, че някакви бъдещи събития…

— Абсолютно никакво — отговори Матиаш Шандор, — но в кръговете на едрите банки понякога са осведомени за неща, които широката публика узнава много по-късно. Затова ви зададох този въпрос, на който можете и да не отговорите, ако не ви е удобно.

— Нищо не съм чувал да се говори в това отношение — повтори Сайлас Торонтал, — а пред клиент като вас, господин графе, не мисля, че бих имал правото да проявявам дискретност, от която интересите ви могат да пострадат!

— Благодаря ви, господине — отговори граф Шандор. — И аз мисля като вас, че няма от какво да се опасяваме нито отвътре, нито отвън. Скоро напускам Триест, за да се върна в Трансилвания, където ме зоват неотложни работи.

— О, заминавате ли, господин графе? — запита изненадано Сайлас Торонтал.

— Да… най-късно след петнадесетина дни.

— И сигурно ще се върнете в Триест?

— Не вярвам, господине — отговори граф Шандор. — Но преди да замина, бих искал да сложа в ред счетоводството на замъка Артенак, което е много занемарено. Получих от моя домоуправител маса сметки, наеми, аренди, приходи от горите, които нямам никакво време да проверя. Не познавате ли някой счетоводител или не бихте ли ми отстъпили някой от вашите чиновници да ми свърши тази работа?

— Нищо по-лесно, господин графе.

— Ще ви бъда много задължен.

— Кога ще ви трябва този счетоводител?

— По възможност по-скоро.

— И къде да ви потърси?

— У моя приятел, граф Затмар, на булевард Акведото, номер 89.

— Разбрано.

— Работата ще продължи десетина дни и щом сметките бъдат поставени в ред, ще замина за замъка Артенак. Затова ще ви моля да държите на разположение парите, които имам у вас.

При това искане Сайлас Торонтал неволно трепна, но граф Шандор не забеляза това.

— На коя дата ще искате да ви бъдат броени парите, господин графе? — запита банкерът.

— На 8 идущия месец.

— Ще бъдат на ваше разположение.

След този разговор граф Шандор стана и Сайлас Торонтал го изпрати до вратата за вестибюла.

Когато се върна в кабинета си, намери там Саркани, който се задоволи да каже:

— До два дни трябва да бъда представен в дома на граф Затмар качеството на счетоводител.

— Трябва, наистина! — отговори Сайлас Торонтал.

Четвърта глава
Шифрованата бележка

Два дни по-късно Саркани се настани в дома на Ласло Затмар. Представен бе от Сайлас Торонтал и по негова препоръка приет от граф Шандор. Така бе установено пълно съучастничество между банкера и неговия агент в подготвяните от тях машинации. Цел: да открият една тайна, която можеше да струва главите на организаторите на съзаклятието. Резултат: като награда за доноса цяло състояние щеше да падне в джоба на един негодник, готов на всичко, за да постигне целта си, и в касата на един банкер, стигнал дотам да не може вече да устоява на задълженията си.

Излишно е да казваме, че между Сайлас Торонтал и Саркани бе установено споразумение, според което предвидените облаги щяха да се делят поравно между двамата. Освен това Саркани трябваше да има на свое разположение необходимите пари, за да може да живее спокойно в Триест със своя приятел Зироне и да посреща разходите, налагани от действията му. В замяна на това и за гаранция предаде на банкера копието от бележката, в която се криеше — той беше уверен в това — тайната на конспирацията.

Бихме могли да обвиним Матиаш Шандор в непредпазливост. При такива обстоятелства вкарването на чужд човек в дома, където се подготвяха такива важни събития, в навечерието на един заговор, чийто сигнал можеше да бъде даден всеки момент изглеждаше наистина рядка непредпазливост. Но графът постъпи така по необходимост.

Преди всичко той имаше належащ интерес личните му работи да бъдат в ред в момента, когато щеше да се впусне в това съдбоносно дело, което щеше да заплати с живота си или най-малко с изгнание, ако бъде принуден да бяга в случай на неуспех. От друга страна, предполагаше, че въвеждането на чужденец в дома на граф Затмар може да отстрани подозренията. От няколко дни му се струваше — и както знаем, не се мамеше, — че някакви съгледвачи се мяркат по булевард Акведото; това бяха всъщност Саркани и Зироне. Дали триестката полиция бе насочила поглед към тяхната група и към действията им? Граф Шандор имаше основание да вярва, че е така, и да се страхува. Ако мястото, където се събираха съзаклятниците, можеше до тоя момент да буди подозрения поради абсолютното недопускане на външни лица, сега тези подозрения се отстраняваха с приемането на един служител, който щеше да се занимава само със счетоводство. Но дали присъствието на този служител нямаше да представлява опасност за Ласло Затмар и неговите гости? Не, в никакъв случай. Нямаше вече размяна на шифрована кореспонденция между Триест и главните унгарски градове. Всички книжа, които се отнасяха до предстоящото въстание, бяха унищожени. Не бе останала никаква писмена следа от конспирацията. Всички мерки бяха вече взети и не предстоеше да се вземат нови. На граф Шандор оставаше само да даде знак, щом настъпи моментът. Така че, ако властите бяха подушили нещо, въвеждането на един служител в този дом можеше по-скоро да отстрани подозрението.

Да, тези разсъждения щяха да са навярно правилни и взетите мерки — уместни, ако служителят не беше Саркани, а поръчителят — Сайлас Торонтал.

Впрочем Саркани, ненадминат майстор в двуличието, щеше да се възползува скоро от външните качества, които притежаваше: открито лице, искрено изражение, честна и скромна външност. Граф Шандор и двамата му приятели не можеха да не се уловят на тази клопка и се уловиха. Младият счетоводител се показа усърден, любезен, услужлив и много вещ в сметките, с които му предстоеше да се занимава. Пък и нищо не можеше да го накара да се усъмни — ако не знаеше предварително, че се намира при водачите на съзаклятие, готово да разбунтува унгарския народ срещу немското владичество. По време на своите съвещания Матиаш Шандор, Ищван Батори и Ласло Затмар даваха вид, че се занимават само с въпроси на изкуството или науката. Никаква тайна кореспонденция, никакви загадъчни движения около къщата. Но Саркани знаеше каква е истината. Желаният случай не можеше да закъснее и той го чакаше.

С влизането си в дома на Ласло Затмар Саркани преследваше само една цел — да пипне мрежата, която служеше за дешифриране на криптограмите. Но не пристигаха вече никакви шифровани съобщения и той се питаше дали от предпазливост не са я унищожили. Това много го безпокоеше, защото цялото дело беше изградено върху надеждата да разчете бележката, донесена от пощенския гълъб, от която бе снел копие.

Така че, докато работеше върху счетоводството на Матиаш Шандор, той оглеждаше, наблюдаваше, дебнеше. Достъпът в кабинета, където се събираха Ласло Затмар и неговите другари, не му беше забранен. Дори често работеше сам в него. Тогава пръстите и очите му се занимаваха с друга дейност, съвсем различна от правене на сметки и подреждане на цифри. Той ровеше из книжата, отваряше чекмеджета с връзка шперцове, които Зироне, много сръчен в този занаят, бе приготвил сам. Но се пазеше много от Борик, защото предполагаше, че не му вдъхва никакви симпатии.

През първите пет дни издирванията на Саркани се оказаха безплодни. Той идваше всяка сутрин с надеждата, че ще успее; и всяка вечер се прибираше в хотела си, без да е постигнал нещо. Започваше да се опасява, че престъпното му начинание може да не успее. И наистина конспирацията, ако имаше конспирация — а в това той не се съмняваше, — можеше да започне действия още днес-утре, т.е. преди да я е открил и издал.

— Вместо да загубим наградата за издайничеството — казваше Зироне, — по-добре да предупредим полицията, дори без веществени доказателства, като й дадем копието от бележката.

— Да — отговори Саркани, — и това ще направя, ако се наложи!

Излишно е да казваме, че той държеше Сайлас Торонтал в течение на всичките си издирвания. И не му беше много лесно да успокоява нетърпеливия банкер.

Но случайността му дойде на помощ. Тя му бе помогнала вече веднъж, като прати шифрованата бележка в ръцете му; щеше да му услужи и втори път, като му даде възможност да я разчете.

Беше последният ден от месец май, към четири часа следобед. Както обикновено, Саркани щеше да напусне дома на граф Затмар в пет часа. Обезсърчението му бе стигнало своя връх, тъй като издирванията не бяха по-напреднали, отколкото през първия ден, а работата, с която го бе натоварил граф Шандор, наближаваше своя край. Щом я свършеше, щяха естествено да го уволнят, с благодарности и възнаграждение. Но той нямаше да има вече никакъв повод да идва тук.

В този момент обаче Ласло Затмар и двамата му приятели бяха излезли. В къщата нямаше никого освен Борик, зает в една стая на партера. Саркани, който можеше да се движи съвсем свободно, реши да влезе в стаята на граф Затмар — дотогава не бе успял да стори това — и да започне най-внимателно издирване.

Вратата беше заключена. С помощта на своя шперц Саркани я отвори и влезе.

Между двата прозореца с изглед към улицата се намираше бюро с ролетка в старинен стил, който би възхитил някой любител на стари мебели. Спуснатата ролетка не позволяваше да се види вътрешното му разположение.

Саркани имаше за пръв път работа с такава мебел, но той не беше човек, който се обърква. Трябваше само да насили ключалката, за да може да претърси различните чекмеджета. Това той направи с помощта на шперца, без да остави по ключалката някаква следа от тия действия.

В четвъртото чекмедже, което преглеждаше, под разни безинтересни книжа имаше някаква неправилно надупчена картичка. Тя привлече веднага вниманието му.

— Мрежата! — си каза той.

И не се излъга.

Първата му мисъл беше да я вземе; но като поразмисли, реши, че изчезването й би могло да възбуди съмнения, ако граф Затмар го забележи.

— Добре — помисли той, — както взех копие от бележката, така ще прекопирам и мрежата. Тогава Торонтал и аз ще можем да прочетем съвсем спокойно съобщението!

Мрежата представляваше обикновен картонен квадрат по шест сантиметра от всяка страна, разделен на тридесет и шест равни квадрата от един квадратен сантиметър. От тези тридесет и шест квадрата, разположени на шест хоризонтални и вертикални линии, като в таблицата на Питагор, ако беше построена на шест цифри, двадесет и седем бяха пълни, а девет празни, т.е. деветте квадрата в картата бяха изрязани и зееха.

За Саркани беше от значение да има: 1. Точния размер на мрежата и 2. Разположението на деветте празни квадрата.

Той взе размера, като очерта контурите с молив върху лист бяла хартия, отбелязвайки грижливо мястото, където се намираше малко кръстче, направено с мастило, за да посочва навярно горната част на мрежата.

Разположението уточни, като отбеляза празните „квадрати“ (през които се виждаше листът с очертаните вече контури на картончето), както следва: на първия ред — три празни, заемащи местата 2, 4 и 6; на втория ред — един празен, заемащ 5-то място; на третия ред — един празен, заемащ 3-то място; на четвъртия ред — две празни, заемащи местата 2 и 5; на петия ред — един празен, заемащ 6-то място; на шестия ред — един празен, заемащ 4-то място.

Ето впрочем в естествена величина тази мрежа, която Саркани щеше скоро да използува за една престъпна цел в съучастничество с банкера Сайлас Тороитал^[11].

С помощта на тази мрежа, която лесно щеше да възпроизведе с парче изрязан картон, той не се съмняваше, че ще успее да дешифрира преписа от бележката, оставен у Сайлас Торонтал. Той върна мрежата в чекмеджето под книжата, които я покриваха, и излезе от стаята на Ласло Затмар, а после и от къщата му, като побърза да се върне в хотела си.

Четвърт час по-късно Зироне го видя да влиза в общата им стая с такова тържествуващо изражение, че не можа да сдържи възклицанието си:

— Какво има, приятелю? Внимавай! Ти прикриваш по-умело неприятностите, отколкото радостите си; а човек се издава и като не сдържа чувствата си…

— Стига приказки, Зироне — отговори Саркани. — На работа, без да губим нито миг!

— Преди вечеря?

— Преди!

Като каза това, Саркани взе парче тънък картон и го изряза точно по размерите на копието от мрежата, като не пропусна да отбележи и кръстчето на горната страна. После го раздели с линия на тридесет и шест съвсем еднакви квадрата.

След това девет от тези тридесет и шест квадрата бяха отбелязани, според мястото, което заемаха в копието, и изрязани с върха на остро ножче, така че през тях биха могли да се прочетат определени букви или знаци от бележката, върху която се поставяше тази мрежа.

Застанал срещу Саркани, Зироне го гледаше как действува, с широко разтворени очи и завистлива възбуда. Тази работа го интересуваше извънредно много, защото бе разбрал великолепно криптографичната система, употребена за въпросната кореспонденция.

— Гениално — казваше той, — извънредно гениално и ще може да ми послужи! Като си помисля, че във всеки от тези празни квадрати се крие може би по един милион…

— И повече дори — отговори Саркани.

Щом свърши, той стана и прибра картончето в чантата си:

— Утре рано отивам у Торонтал.

— Горко на касата му!

— Ако бележката е у него, аз пък имам мрежата!

— Този път вече ще трябва да се предаде.

— И ще се предаде!

— Тогава можем ли вече да вечеряме?

— Можем.

— Хайде!

И Зироне, винаги гладен, оказа нужното внимание на превъзходната вечеря, която си бе поръчал, както винаги.

На следния ден, 1 юни, още в осем часа сутринта Саркани се яви в банката и Сайлас Торонтал нареди веднага да го въведат в кабинета му.

— Ето мрежата — се задоволи да каже Саркани, подавайки картончето, което бе изрязал вечерта.

Банкерът го взе, повъртя го в ръцете си и поклати глава, сякаш не споделяше самоувереността на своя съучастник.

— Да опитаме все пак — каза Саркани.

— Да опитаме.

Сайлас Торонтал взе факсимилето от бележката, което бе в едно от чекмеджетата на бюрото му, и го постави на масата.

Спомняте си, че тази бележка имаше осемнадесет думи, всяка съставена от шест букви — думи, които бяха съвсем безсмислени. Явно беше, че всяка буква трябва да отговаря на един от шестте пълни или празни квадрата, образуващи всеки ред от мрежата. Следователно от пръв поглед можеше да се установи, че първите шест думи от бележката, съставени от тридесет и шест букви, бяха последователно получени чрез тридесет и шестте квадрата.

И наистина — това се установи лесно — разположението на празните квадрати бе така остроумно комбинирано в устройството на тази мрежа, че като поставиха последователно всяка една от нейните четири страни за горна страна върху бележката, празните квадрати заемаха мястото на пълните, без да се дублират някъде.

Веднага може да се провери, че това е така. Например: ако при първото поставяне на мрежата върху бялата хартия напишем цифрите от 1 до 9 във всеки празен квадрат; после, при второто поставяне, когато лявата страна на мрежата става горна, напишем цифрите от 10 до 18; след това, при третото поставяне, когато долната страна идва на мястото на горната, номерираме от 19 до 27; и при последното, когато дясната страна на мрежата се окаже на мястото на горната страна, поставим цифрите от 28 до 36, ще видим най-сетне, че върху хартията са написани числата от 1 до 36, като заемат тридесет и шестте квадрата, образуващи деленията на мрежата.

Естествено, Саркани бе принуден да действува най-напред с шестте думи от първата колонка на бележката, с четирите последователни поставяния на мрежата. Той смяташе да повтори това действие върху другите шест думи и да го потрети — върху последните шест, или общо върху осемнадесетте думи, от които беше съставена криптограмата.

Разбира се, споменатите по-горе разсъждения бяха изложени от Саркани на Сайлас Тороитал, който не можеше да не оцени съвършената им точност.

Но щеше ли практиката да потвърди теорията? В това именно се криеше целият интерес на опита.

Ето осемнадесетте думи от бележката, които е необходимо да припомним на читателя^[12]:

IHNALZ ZAEMEN RUIOPN

ARNURO TRVREE MTQSSL

ODXHNP ESTLEV EEUART

AEEEIL ENNIOS NOUPVG

SPESDR ERSSUR OUITSE

EEDGNC TOEEDT ARTUEE

Най-напред трябваше да се дешифрират първите шест думи. За да постигне това, Саркани ги написа върху бял лист, раздалечавайки буквите и редовете по такъв начин, че всяка буква да отговаря на един квадрат от мрежата.

Така се получи следното разположение:

I   H   N   A   L   Z

A   R   N   U   R   O

O   D   X   H   N   P

A   E   E   E   I   L

S   P   E   S   D   R

E   E   D   G   N   C

После мрежата бе сложена върху него така, че страната, белязана с кръстчето, да се окаже отгоре. Тогава през деветте празни квадрата се появиха следните девет букви, докато останалите двадесет и седем бяха скрити от плътния картон:

После Саркани обърна мрежата отляво надясно, така че горната страна стана този път дясна страна. При това второ налагане през празните квадрати се появиха следните букви:

При третото налагане на мрежата видимите букви, отбелязани така грижливо, както и първите, бяха следните:

Сайлас Торонтал и Саркани бяха особено озадачени от това, че постепенно образуваните думи нямаха никакъв смисъл. Те очакваха, че ще ги прочетат свободно, защото ги бяха получили чрез последователното налагане на мрежата, но тези думи, както и първоначалните в шифрованата бележка, не означаваха нищо. Нима бележката щеше да остане неразгадаема?

Четвъртото налагане на мрежата даде следния резултат:

Пак нищо конкретно, пак същата неясност.

И наистина, четирите думи, които бяха получили чрез четирите налагания, бяха тези:

HARZRXEIRG

NOHALEDEC

NADNEPEDN

ILRUOPESS

което не значеше абсолютно нищо.

Саркани не можа да скрие гнева си, предизвикан от това разочарование. А банкерът се задоволи да поклати глава и да каже малко иронично:

— Възможно е все пак конспираторите да не са употребили тъкмо тази мрежа за кореспонденцията си.

Забележката накара Саркани да подскочи.

— Да продължим! — извика той.

— Да продължим! — съгласи се Сайлас Торонтал.

След като успя да овладее нервните тръпки, които го побиваха, Саркани поднови опита си върху шестте думи, образуващи втората колонка на бележката. Четири пъти наложи мрежата върху тези думи, като всеки път я обръщаше на нова страна. И получи следното съчетание от букви, което нямаше никакъв смисъл:

AMNETNORE

VELESSUOT

ETSELRTED

ZERREVNES

Този път той захвърли мрежата на масата, ругаейки като моряк. За разлика от него Сайлас Торонтал бе запазил хладнокръвието си. Той проучваше думите, получени от започването на опита, и стоеше замислен.

— По дяволите и мрежите, и тези, които си служат с тях! — извика Саркани, като стана.

— Я седнете! — каза Сайлас Торонтал.

— Да седна ли?…

— И продължавайте!

Саркани изгледа Сайлас Торонтал, после седна, взе отново мрежата и съвсем автоматично, напълно обезсърчен, започна да я налага върху последните шест думи от бележката.

Ето думите, получени при четирите последни налагания на мрежата:

UONSUOVEU

QLANGISRE

IMERPUATE

RPTSETUOT

И те, както и другите, нямаха никакъв смисъл.

Прекалено раздразнен, Саркани грабна белия лист, на който бяха написани смешните думи, появили се последователно от налаганията на мрежата, и понечи да го скъса.

Сайлас Торонтал го възпря:

— Спокойно!

— За какво ни е тази неразбираема бележка? — извика Саркани.

— Напишете всички думи една след друга! — отговори спокойно банкерът.

— Защо?

— За да видим!

Саркани послуша и получи следния низ от букви:

HAZRXEIRGNOHALEDECNADNEPEDNILRUOPESSAMNETNOREVELESSUOTETSEIRTEDZERREVNESUONSUOVEUQLANGISREIMERPUATERPTSETUOT.

Едва ги бе написал, и Сайлас Торонтал дръпна листа от ръцете му, прочете го и възкликна. Сега той бе изгубил хладнокръвие. Саркани се чудеше дали банкерът не бе внезапно полудял.

— Четете, четете! — извика Сайлас Торонтал, като подаде листа на Саркани.

— Какво да чета?…

— Та не виждате ли, че преди да съставят тези думи с помощта на мрежата, кореспондентите на граф Шандор са написали в обратен ред изречението, което те образуват!

Саркани взе листа и ето какво прочете, като започна от последната буква и продължи нататък в обратна посока:

„TOUT EST PRET. AU PREMIER SIGNAL QUE VOUS NOUS ENVERREZ DE TRIESTE, TOUS SE LEVERONT EN MASSE POUR L’INDEPENDANCE DE LA HONGRIE. XRZAH“.^[13]

— А последните пет букви? — извика той.

— Условен подпис! — отговори Сайлас Торонтал.

— Най-сетне са в ръцете ни!…

— Но не и в ръцете на полицията!

— Това е моя грижа!

— Ще действувате в най-голяма тайна, нали?

— То си е моя работа — отговори Саркани. — Единствено управителят на Триест ще знае имената на двамата доблестни патриоти, които ще са пресекли още в началото му един заговор срещу Австрийската империя!

Докато говореше, както с тона, така и с израза на лицето си негодникът никак не криеше иронията, продиктувала тия думи.

— Тогава аз нямам вече никаква работа? — запита хладно банкерът.

— Никаква — отговори Саркани, — освен да получите вашия дял от облагите на това дело!

— Кога?

— Когато паднат трите глави, всяка от които ще ни донесе повече от един милион.

Сайлас Торонтал и Саркани се разделиха. Ако искаха да оползотворят тайната, която случайността им бе разкрила, трябваше да побързат с издаването на съзаклятниците, преди да е избухнало въстанието.

След това Саркани, както обикновено, отиде в дома на Ласло Затмар. Там продължи счетоводната си работа, която беше на привършване. Като му благодареше за проявеното усърдие, граф Шандор каза, че след една седмица не ще има вече нужда от услугите му.

За Саркани това означаваше съвсем ясно, че тогава очакваният сигнал ще бъде изпратен от Триест до главните градове на Унгария.

Затова продължи да наблюдава внимателно, но без да възбужда и най-малкото съмнение, онова, което ставаше в къщата на граф Затмар. Същевременно се показваше така разумен, така овладян от либералните идеи, проявяваше такова непреодолимо отвращение към всичко немско и така сполучливо водеше тази игра, без да се издава, че граф Шандор реши да го привлече по-късно, когато — след въстанието — Унгария щеше да стане свободна страна. Дори самият Борик промени първоначалните си предубеждения към младежа.

Саркани наближаваше вече своята цел.

Граф Шандор, в съгласие със своите двама приятели, бе решил, че сигналът за въстанието ще бъде даден на 8 юни и този ден щеше да настъпи.

Но издайничеството бе извършило вече своето дело.

Към осем часа вечерта полицията нахлу внезапно в дома на Ласло Затмар. Всякаква съпротива се оказа безсмислена. Така граф Шандор, граф Затмар, професор Батори, самият Саркани, който дори не протестира, и Борик бяха задържани, без някой да узнае за арестуването им.

Пета глава
Преди, по време на присъдата и след нея

Истрия, включена в Австро-Унгарската империя по договорите от 1815 година, е един триъгълен полуостров. Този полуостров се простира от Триесткия залив до залива Куарнеро, из който са прикътани доста много пристанища. Между тях, почти на южния му връх, се намира Пола, която властите се бяха заели по това време да превърнат в първостепенно военноморско пристанище.

Тази област от Истрия, и по-специално западното й крайбрежие, е все още твърде италианска, дори твърде венецианска както по обичаи, така и по език. Възможно е славянският елемент там все още да се бори с италианския; но положително е, че немското влияние с мъка се задържа между двата.

Няколко големи градове по крайбрежието или във вътрешността създават живота на тази област, която се мие от водите на Северния Адриатик. Това са Капо д’Истрия и Пирано, чието население работи почти изключително на големите солници в устието на Ризано и Корна Лунга; Паренцо, седалище на диетата и резиденция, на епископа; Ровиньо, богат със своите маслинови гори; Пола, където туристите посещават великолепни паметници от римско време, определена да стане най-значителното военноморско пристанище на целия Адриатик.

Но нито един от тези градове няма правото да се нарича столица на Истрия. Само Пизино, разположен почти в средата на триъгълника, има право на това звание и именно там, без сами да знаят, щяха да бъдат отведени задържаните след тайното им арестуване.

Пред вратата на Ласло Затмар чакаше пощенска кола. Четиримата бяха вкарани веднага в нея и двама австрийски стражари — от ония, които охраняват твърде прилично пътниците из равнините на Истрия — седнаха до тях. Щеше да им бъде забранено, значи, да разменят по време на пътуването и най-незначителната дума, която би могла да ги изложи или да им позволи да се споразумеят преди съденето.

Охрана от дванадесет конни стражари, командувана от един лейтенант, се проточи отпред, отзад и отстрани на пощенската кола, която само след десет минути беше вече вън от града. Борик, отведен направо в триесткия затвор, беше поставен в единична килия.

Къде ги водеха? В коя крепост щяха да ги затворят австрийските власти, щом не се задоволяваха с триестката? Граф Шандор и неговите приятели се стремяха напразно да узнаят това.

Нощта беше тъмна и фенерите на пощенската кола осветяваха пътя едва до първата двойка конни стражари. Конвоят се движеше бързо. Матиаш Шандор, Ищван Батори и Ласло Затмар седяха безмълвно и неподвижно в своя ъгъл. Саркани дори не се опитваше да наруши мълчанието, нито да протестира срещу арестуването или да попита защо го бяха задържали.

На излизане от Триест пощенската кола направи остър завой, с който се насочи косо към брега. Тогава, сред тропота на конете и дрънченето на сабите, граф Шандор можа да долови далечния шум на прибоя в крайбрежните скали. Няколко светлинки блеснаха за миг в нощта и почти веднага угаснаха. Беше малкото селище Муджия, което пощенската кола отмина, без да спира в него. После на граф Шандор се стори, че пътят отново се връща в полето.

В единадесет часа вечерта колата се спря, за да сменят конете. Тук имаше само една ферма и конете чакаха да бъдат впрегнати. Това не беше пощенска станция. Избягнали бяха да отидат в тази на Капо д’Истрия.

Конвоят продължи пътя си. Колата се движеше между заградени лозя, чиито ластари се преплитаха като дантели в клоните на черниците; бяха все още в равнината и това позволяваше да се движат бързо. Мракът бе станал още по-гъст, защото тежки облаци, подгонвани от силния югоизточен „сироко“, изпълваха целия простор. Макар че от време на време спускаха стъклата на вратичките, за да влезе малко въздух в колата — защото юнските нощи в Истрия са горещи, — невъзможно беше да се различи нещо, дори съвсем наблизо. Колкото и да се стараеха да запомнят най-дребните събития по пътя, например посоката на вятъра, изтеклото време от тръгването, граф Шандор, Ласло Затмар и Ищван Батори все не успяваха да разберат в каква посока се движеше пощенската кола. Властта сигурно желаеше следствието по това дело да се води в най-голяма тайна и в място, което да остане неизвестно на широката публика.

Към два часа сутринта смениха втори път конете. Както при първата спирка, това не продължи повече от пет минути.

На граф Шандор се стори, че забелязва в тъмнината няколко къщи, струпани край пътя; сигурно беше някакво предградие.

Беше околийският център Бужа, разположен на двадесетина мили южно от Муджия.

Щом смениха конете, полицейският лейтенант прошепна няколко думи на кочияша и пощенската кола отново потегли в галоп.

Към три и половина започна да се развиделява. След един час затворниците биха могли поне да разберат по изгряващото слънце в каква посока ги карат — на север ли или на юг. Но точно тогава стражарите спуснаха завеските на вратичките и вътрешността на колата потъна в пълен мрак.

Нито граф Шандор, нито двамата му другари направиха някаква забележка. Положително беше, че няма да им отговорят. Не им оставаше друго, освен да се примирят и да чакат.

Един-два часа по-късно — трудно би било да се определи изтеклото време — пощенската кола спря за последен път и смени конете в селището Визинада.

От този момент единственото нещо, което можаха да забележат, беше, че пътят става много труден. С викове и с камшик кочияшът непрекъснато подкарваше конете, които тропаха с подковите си по твърдата камениста почва на тази планинска местност. Няколко хълма, обрасли с възсиви горички, ограничаваха хоризонта. На два-три пъти задържаните дочуха звуци от кавал. Млади овчари свиреха странните си песни, докато пазеха стада черни кози; но това указание беше съвсем недостатъчно за разпознаване пресичаната област и те трябваше да се примирят с тази неизвестност.

Навярно към девет часа сутринта пощенската кола започна да се движи съвсем другояче. Нямаше никакво съмнение — тя се спускаше бързо надолу, след като се бе изкачила до най-високата точка на пътя. Скоростта беше много голяма и на няколко пъти трябваше да слагат спирачки на колелата, за да могат да се задържат, и то при доста голям риск.

Всъщност, след като се изкачва из една твърде стръмна местност, над която се издига Монте Маджоре, пътят се спуска към Пизино. Макар че се намира на скат, доста високо над морското равнище, сред окръжаващите го височини, този град изглежда заровен в дъното на долина. Много време преди да го достигнем, можем вече да забележим камбанарията, която се издига над къщите, живописно разположени на тераси.

Пизино е център на околия, която наброява към двадесет и пет хиляди жители. Разположен почти в центъра на триъгълния полуостров, в него се стичат морлаки^[14], славяни, дори цигани, особено по време на панаирите, когато става доста оживена търговия.

Старинен град и столица на Истрия, той е запазил феодалния си вид. Това особено личи по укрепения му замък, който се издига над няколко по-нови военни сгради, където са настанени административните служби на австрийската власт.

В двора на този именно замък на 9 юни, към десет часа сутринта, спря пощенската кола, след като бе пътувала петнадесет часа. Граф Шандор, двамата му другари и Саркани бяха изведени от колата. Няколко минути по-късно ги затвориха поотделно в сводести килии, до които стигнаха, след като изкачиха петдесетина стъпала.

Това беше най-строга изолация.

Макар че Матиаш Шандор, Ласло Затмар и Ищван Батори нямаха никаква връзка помежду си и не можеха да си съобщават своите мисли, и тримата се вълнуваха само от едно: как е била разкрита тайната на конспирацията? Дали полицията бе случайно попаднала в следите на съзаклятието? Но как, когато нищо не можеше да се надуши отвън? Никаква кореспонденция не се разменяше вече между Триест и главните градове на Унгария и Трансилвания. Предателство ли беше? Но кой можеше да е предателят? Никога и никому не се бяха доверявали. Никаква хартийка не би могла да попадне в ръцете на някой шпионин. Всички документи бяха унищожени. И в най-тайните кътчета в дома на улица Акведото да бяха ровили, пак не биха намерили някаква подозрителна бележка. Така и беше всъщност. Полицейските агенти не бяха открили нищо освен мрежата, която граф Затмар не бе унищожил, защото беше възможно пак да му потрябва. За нещастие тъкмо тази мрежа щеше да стане вещественото доказателство; защото употребата й можеше да се обясни само с нуждите на една шифрована кореспонденция.

Така че — това затворниците още не знаеха — всичко почиваше върху копието от бележката, което Саркани, в споразумение със Сайлас Торонтал, бе предал на губернатора на Триест, след като бе възстановил точния смисъл на текста. Но за нещастие то беше достатъчно за обвинение в заговор срещу сигурността на държавата. И следователно стигаше, за да изпратят граф Шандор и неговите другари пред специален военен съд, който щеше да действува по-военно.

Предател значи имаше и той не беше далеч. Като остави да го задържат, без да възрази, като се оставяше да го съдят и дори да го осъдят — за да го помилват след това, — този предател искаше да отстрани всякакви подозрения. В това именно се състоеше играта на Саркани и той я играеше със самоувереността, която влагаше във всяко нещо.

Между това граф Шандор, измамен от този двуличник — кой ли не би бил на негово място? — реши да направи всичко, за да го оправдаят. Не ще бъде трудно, мислеше той, да докаже, че Саркани никога не е участвувал в заговора, че е един обикновен счетоводител, доведен наскоро в дома на Ласло Затмар и натоварен единствено с личните работи на графа, които никак не бяха свързани с конспирацията. При нужда щеше да се позове на показанията на банкера Сайлас Торонтал, за да оправдаят младия му служител. Той не се съмняваше, че Саркани ще бъде оправдан както по главното обвинение, така и по обвинение в съучастничество, ако се стигнеше до обвинение — което му се струваше малко вероятно.

Изобщо австрийската власт сигурно не знаеше за конспирацията нищо друго освен имената на тримата съзаклятници от Триест. Техните привърженици в Унгария и Трансилвания й бяха съвсем неизвестни. Не съществуваше никаква следа от тяхното съучастие. Така че Матиаш Шандор, Ищван Батори и Ласло Затмар нямаше защо да се безпокоят в това отношение. Що се отнася до самите тях, те бяха решени да отричат всичко, освен ако им предявят някакво веществено доказателство, потвърждаващо заговора. В такъв случай ще съумеят да се пожертвуват. Други щяха да оглавят някой ден неуспялото въстание. Делото на независимостта щеше да намери по-късно нови водачи. Ако бъдат разобличени, те щяха да признаят своите надежди, щяха да посочат целта, към която се стремяха и която все ще бъде достигната някой ден. Нямаше дори да се защищават, щяха да заплатят достойно проиграната си цел.

Не без основание граф Шандор и неговите двама приятели мислеха, че действията на полицията по това дело са твърде ограничени. В Буда, в Пеща, в Клаузенбург, във всички градове, където въстанието трябваше да избухне по даден сигнал от Триест, агентите бяха търсили напразно следи от заговора. Ето защо властта бе пристъпила така предпазливо към арестуването на тримата водачи в Триест. Ако ги затвориха в крепостта на Пизино, ако не искаха да се шуми около тази история преди нейната развръзка, то беше с надеждата, че някакви обстоятелства биха спомогнали да се узнаят авторите на шифрованата бележка, изпратена към столицата на Илирия, но дошла неизвестно откъде.

Тази надежда остана напразна. Очакваният сигнал не бе даден и нямаше скоро да се даде. Въстанието беше провалено, поне временно. Затова властите бяха принудени да се ограничат със съденето на граф Шандор и неговите съучастници, обвинени в държавна измяна.

За дознанието обаче бяха необходими няколко дни. Затова следствието по делото започна едва към 20 юни с разпита на обвиняемите.

Не бе направена дори очна ставка и те се видяха едва в съда.

Властите възложиха на един военен състав да съди водачите на съзаклятието от Триест. Известно е колко бързо се води следствието по дела, подчинени на извънредно съдопроизводство, колко бързо става съденето и изпълнението на присъдите.

Така стана и сега.

На 25 юни военният съд се събра в една от долните зали на крепостта в Пизино и същия ден обвиняемите бяха изправени пред него. Гледането на делото не беше нито продължително, нито бурно и никакъв инцидент не стана.

Военният съд откри заседанието си в девет часа сутринта. Граф Шандор, граф Затмар и професор Батори, от една страна, и Саркани, от друга, се видяха за пръв път след затварянето тук. Ръкостискането, което Матиаш Шандор и двамата му приятели си размениха на подсъдимата скамейка, беше ново доказателство, нова проява на обединяващите ги чувства. Само с едно движение Ласло Затмар и Ищван Батори дадоха на граф Шандор да разбере, че възлагат на него грижата да говори пред съда. Нито той, нито другите бяха приели да имат служебен защитник. Онова, което граф Шандор бе направил досега, беше добре направено. Каквото сметнеше за уместно да каже на съдиите, щеше да е добре казано.

Заседанието беше публично в този смисъл, че вратите на залата бяха отворени. Но присъствуваха много малко хора, защото нищо не се бе разчуло навън. Имаше най-много двадесетина зрители от персонала на крепостта.

Най-напред бе установена самоличността на обвиняемите. Веднага след това граф Шандор запита председателя на съда къде са докарани, но не получи отговор на въпроса си.

Самоличността на Саркани бе също така установена и той пак не каза нищо, което би могло да го отлъчи от каузата на неговите познати.

След това показаха на обвиняемите факсимилето, предадено подло на полицията.

Когато докладчикът поиска да ги запитат дали признават, че са получили оригинала от бележката, чието копие им е показано, те отговориха, че това трябва да бъде доказано от обвинителя.

При този отговор им показаха мрежата, намерена в стаята на Ласло Затмар.

Граф Шандор и двамата му другари не можеха да отрекат, че мрежата е тяхна. Не се и опитаха да го сторят. Какво можеха да възразят всъщност пред това веществено доказателство? Щом с помощта на тази мрежа можеше да се разчете шифрованата бележка, безспорно беше, че бележката е била получена от обвиняемите.

Едва сега те разбраха как е била открита тайната конспирация и върху каква основа почиваше обвинението.

От този момент въпросите и отговорите бяха съвсем ясно формулирани и от едната, и от другата страна.

Граф Шандор не можеше вече да отрича. Затова заговори и от името на двамата си другари. Те подготвяли едно движение, което трябвало да доведе до отделянето на Унгария от Австрия и до автоматичното възстановяване на древното Маджарско кралство. Ако не ги бяха арестували, въстанието щеше да избухне и Унгария би извоювала своята независимост. Признавайки, че е водач на съзаклятието, Матиаш Шандор се постара да отреди на своите приятели една второстепенна роля в него. Но те възразиха срещу това изказване на графа и заявиха, че щом са имали честта да са негови съучастници, трябва да имат и честта да споделят участта му.

Съдебното заседание не продължи много. Когато председателят на съда запита обвиняемите за връзките им в страната, те отказаха да отговорят. Не съобщиха нито едно име.

— Имате нашите три глави — отговори кратко граф Шандор, — те ви стигат!

Само три, защото граф Шандор се зае да оневини Саркани, младия счетоводител, работил в дома на Ласло Затмар по препоръка от банкера Сайлас Торонтал.

Саркани не можеше да не потвърди думите на граф Шандор. Каза, че не знае нищо за конспирацията и бил безкрайно изненадан, като научил, че в този спокоен дом на улица Акведото се е кроял заговор срещу сигурността на държавата. Не протестирал, когато го задържали, защото не знаел дори за какво го задържат.

Нито за граф Шандор, нито за него беше трудно да установят това положение, а пък и военният съд имаше навярно свое мнение по този въпрос. Затова по предложение на докладчика обвинението срещу Саркани бе почти веднага изоставено.

Към два часа следобед разискванията по делото приключиха и присъдата бе произнесена веднага.

Граф Матиаш Шандор, граф Ласло Затмар и професор Ищван Батори, обвинени в държавна измяна, бяха осъдени на смърт.

Осъдените щяха да бъдат разстреляни в двора на крепостта.

Екзекуцията щеше да бъде изпълнена в срок от четиридесет и осем часа.

Саркани бе освободен от обвинение, но оставаше в затвора до изпълнението на присъдата, след което щяха да го пуснат.

В същата присъда се постановяваше конфискация на имуществата на тримата осъдени.

Наредено бе граф Шандор, Ласло Затмар и Ищван Батори да бъдат върнати в затвора.

Саркани бе отведен в килията, която заемаше в дъното на един елипсовиден коридор на втория етаж от крепостта. А граф Шандор и двамата му приятели щяха да прекарат последните часове от живота си в една доста обширна килия на същия етаж, точно в срещуположния край от голямата ос на елипсата, описана от коридора. Този път уединяването бе отменено. Осъдените щяха да бъдат заедно до смъртта си.

Това, че бяха оставени сами, че можеха да дадат най-сетне воля на вълнението си, беше за тях облекчение, дори щастие. Съумели да се владеят пред съдиите, сега, без свидетели, те проявиха чувствата си; разтвориха обятия и се прегърнаха.

— Приятели мои — каза граф Шандор, — аз съм причина за вашата гибел! Но няма защо да ви искам прошка. Ние се борихме за независимостта на Унгария! Нашата кауза е права! Наш дълг беше да я защитим! Чест ще бъде да умрем за нея!

— Напротив, Матиаш — отговори Ищван Батори, — ние ти благодарим, че ни привлече в това патриотично дело, на което бе посветил целия си живот!…

— Като оставаме твои съратници и в смъртта! — добави хладнокръвно граф Затмар.

След минутно мълчание и тримата огледаха мрачната килия, в която щяха да прекарат последните си часове. Тесен прозорец, пробит на четири-пет стъпки височина в дебелата стена на крепостта, едва я осветяваше. В нея имаше три железни легла, няколко стола, маса и заковани на стената полици, но които бяха наредени различни съдове.

Ласло Затмар и Ищван Батори потънаха в мислите си, а граф Шандор започна да се разхожда из килията.

Сам в света, Ласло Затмар нямаше никакви семейни връзки и не оставяше никого след себе си. Само неговият стар прислужник Борик щеше да го оплаква.

С Ищван Батори обаче не беше така. Смъртта му нямаше да засегне само него. Той имаше жена и син, които щяха да изживеят тежко този удар. А дори като го понесат, какво съществуване ги чакаше! Какво бъдеще за тази жена без никакви средства, с едно осемгодишно дете! Пък и да имаше някакъв имот, от него нямаше да остане нищо след присъдата, която постановяваше смъртно наказание и конфискация на имуществата.

Граф Шандор си припомняше сега цялото си минало. Жена си, чийто образ никога не го напускаше. Момиченцето си, двегодишно дете, поверено на грижите на домоуправителя, който щеше да го отгледа. Мислеше за приятелите си, които бе увлякъл в своята гибел, и се питаше дали бе постъпил правилно, дали не бе отишъл по-далеко, отколкото изискваше дългът към родината, щом наказанието засягаше не само него, но и невинни хора!

„Не!… Не!… Аз изпълних само дълга си! — повтаряше си той. — Родината преди всичко, над всичко!“

Към пет часа вечерта в килията влезе един надзирател, остави на масата вечерята на осъдените и излезе, без да проговори. А Матиаш Шандор искаше да знае къде се намират, в коя крепост са затворени. Но председателят на военния съд не бе счел за нужно да отговори на тези въпроси и надзирателят имаше сигурно изрична заповед също да не отговаря.

Осъдените едва се докоснаха до донесената вечеря. Остатъка от деня прекараха в разговори за разни неща, като изказваха надежда, че проваленото въстание все пак ще избухне някой ден. На няколко пъти си припомниха и някои моменти от делото.

— Сега знаем — каза Ласло Затмар — защо бяхме задържани и как полицията е узнала всичко от бележката, попаднала в ръцете й.

— Да, Ласло, сигурно е така — отговори граф Шандор; — но в чии ръце е попаднала най-напред и кой е направил копието от тази бележка, една от последните, които сме получавали?

— А като го е направил — добави Ищван Батори, — как са успели да го дешифрират без мрежата?

— Значи нужно е било да откраднат мрежата, макар и за миг… — каза граф Шандор.

— Да я откраднат!… От кого? — отговори Ласло Затмар. — В деня на задържането ни тя си беше още в чекмеджето на бюрото в стаята ми; нали агентите я намериха там!

Беше наистина съвсем необяснимо. Че бележката е била намерена на шията на гълъба и е била преписана, преди да стигне до получателя; че къщата, където живееше този получател, е била открита — всичко това можеше и трябваше да се допусне. Но че шифрованото изречение е било възстановено без помощта на средството, послужило за образуването му — това беше необяснимо.

— И все пак — продължи граф Шандор — бележката е била прочетена, и то като са си послужили с мрежата! Тази бележка е насочила полицията по следите на заговора и само върху нея беше изградено цялото обвинение!

— Какво значение има в края на краищата! — отговори Ищван Батори.

— Напротив, има значение — извика граф Шандор. — Може би сме били предадени! А ако е имало предател… да не знаем…

Граф Шандор замълча. В главата му се бе мярнало името на Саркани, но той отхвърли тази мисъл далеко, много далеко, без дори да я сподели с приятелите си.

Матиаш Шандор и другарите му продължиха да разговарят така до късна нощ за всичко, което им се струваше необяснимо в този случай.

На сутринта влизането на надзирателя ги събуди от доста дълбок сън. Беше утрото на предпоследния им ден. Изпълнението на присъдата трябваше да стане след двадесет и четири часа.

Ищван Батори запита надзирателя дали ще му бъде позволено да се види със семейството си.

Надзирателят отговори, че нищо не му е наредено по този въпрос. Но не беше вероятно, че властите ще се съгласят да предоставят на осъдените тази последна утеха, щом бяха държали делото в пълна тайна до деня на съденето, щом дори не бе споменато името на крепостта, където ги бяха затворили.

— Можем ли поне да пишем и ще стигнат ли писмата ни до предназначението си? — запита граф Шандор.

— Ще ви донеса хартия, пера и мастило — отговори надзирателят — и ви обещавам, че писмата ви ще бъдат предадени на коменданта на крепостта.

— Благодарим ви, приятелю — каза граф Шандор, — че правите това, което е възможно. Но да ви се отплатим някак за добрите грижи…

— Вашите благодарности ми стигат, господа — отговори надзирателят, без да крие вълнението си.

Добрият човек не закъсня да донесе необходимите неща за писане. Осъдените прекараха част от деня в съставяне последните си писмени разпореждания. Граф Шандор написа всички съвети, които един любещ баща можеше да даде на своето момиченце, което щеше да остане сираче; Ищван Батори — цялата любов, която един съпруг и баща можеше да изрази в прощалните си думи към съпругата и сина; Ласло Затмар — всичко, което един господар изпитва към своя стар прислужник и последен приятел.

Но колкото и да бяха погълнати от тези грижи, затворниците се ослушваха неведнъж през тоя ден. Колко пъти се опитваха да доловят дали някакъв далечен шум не се дочува из коридорите на крепостта! Колко пъти им се стори, че вратата на килията ще се отвори, че ще им бъде позволено да прегърнат за последен път жена, син, дъщеря! Каква утеха би било това за тях! А всъщност беше може би по-добре, че като ги лишаваше от последното сбогуване, безмилостната заповед им спестяваше един непоносимо жесток момент.

Вратата не се отвори. Нито госпожа Батори и нейният син, нито домоуправителят Лендек, на когото беше поверена малката дъщеря на граф Шандор, не знаеха навярно къде са отведени арестуваните след задържането им; не знаеше и Борик, който все още беше в триесткия затвор. Не знаеха сигурно и каква присъда бе наложена на организаторите на заговора. Затова осъдените нямаше да видят своите близки преди изпълнението на присъдата.

Първите часове от деня протекоха така. Понякога Матиаш Шандор и двамата му приятели разговаряха. После потъваха в продължително мълчание, всеки унесен в собствените си мисли. В такива моменти целият живот минаваше през ума им със свръхестествена яснота. Това не беше никакво връщане към миналото. Всичко призовано от спомена се превръщаше в настояще. Не беше ли това прозрение за вечността, която се разкриваше пред тях, за непонятното и неизмеримо състояние, наричано безкрай?

Но докато Ищван Батори и Ласло Затмар се отдаваха изцяло на спомените си, Матиаш Шандор беше непреодолимо овладян от една упорита мисъл. Той не се съмняваше, че в тази загадъчна история е имало предателство. А за човек с неговия характер да умре, без да е наказал предателя, който и да е той, без дори да е узнал кой е извършил предателството, означаваше двойна смърт. Кой бе открил, кой бе намерил начин да прочете, кой бе предал, а може би и продал бележката, по която полицията бе открила заговора и арестувала заговорниците?… Възбуденият мозък на граф Шандор беше обзет от треска пред тази неразрешима задача.

Затова, докато неговите приятели пишеха или стояха мълчаливи и неподвижни, той ходеше, неспокойно възбуден, покрай стените на килията като затворен в клетка звяр.

Едно странно, но напълно обяснимо по законите на акустиката явление щеше да му разкрие най-сетне тайната, която се бе отчаял, че ще узнае някога.

Няколко пъти вече граф Шандор се бе спирал на минаване край ъгъла, образуван от стената на килията му и стената на коридора, където се намираха килиите от същия етаж на крепостта. В този ъгъл откъм пантите на вратата му се бе сторило, че чува някакъв далечен, едва доловим шепот. Отначало не му бе обърнал внимание, но неочакваното произнасяне на едно име — неговото собствено — го накара да се вслуша по-внимателно.

Тук очевидно ставаше акустично явление от ония, които се наблюдават във вътрешността на галерии, куполи или под елипсовидни сводове. Гласът, който изхожда от едната страна на елипсата заобикаля стените и се чува в другия й край, без да е бил доловен в някоя междинна точка. Това се случва в криптите на Пантеона в Париж, под купола на „Свети Петър“ в Рим; както и в „Уиспъринг галъри“. „кънтящата галерия“ на „Свети Павел“ в Лондон. При тези условия и най-кратката дума, прошепната в единия център на елипсата, се чува съвсем ясно в срещуположния.

Нямаше никакво съмнение, че двама или може би повече души разговаряха в коридора или в килия, разположена в самия край на неговия диаметър, а фокусът на елипсата се намираше съвсем близо до вратата на килията, в която беше Матиаш Шандор.

Той повика с ръка при себе си своите двама другари. Тримата заслушаха напрегнато.

До слуха им достигнаха доста ясно части от изречения, които се прекъсваха, щом събеседниците се отдалечаваха, макар и съвсем за малко от фокуса, т.е. от точката, която предизвикваше това явление.

Така дочуха с прекъсвания следните думи:

— Утре след екзекуцията ще бъдете свободен.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— И тогава имотите на граф Шандор, на два дяла…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Без мене може би не щяхте да дешифрирате бележката.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— А без мене, ако не бях я взел от шията на гълъба, тя нямаше да попадне никога в ръцете ви.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Както и да е, никой не ще заподозре, че благодарение на нас полицията…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— А сега, дори ако осъдените биха подозирали нещо…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Никой вече няма да ги види… нито приятели… нито близки…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Довиждане, Саркани…

— Довиждане, Сайлас Торонтал…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Гласовете заглъхнаха, чу се затваряне на врата.

— Саркани!… Сайлас Торонтал! — извика граф Шандор. — Те са!… Ето предателите!

Той погледна двамата си приятели съвсем пребледнял. Свито от спазма, сърцето му престана за миг да тупти. Страшно разширените зеници, вцепененият врат, главата, почти изхвръкнала из раменете, всичко в този енергичен мъж издаваше страшен, неудържим гняв.

— Те са!… Негодниците!… Те са!… — ръмжеше той.

Най-сетне се изправи, огледа се наоколо, обходи с едри крачки килията.

— Да избягаме!… Да избягаме! Трябва да избягаме!

И този човек, който преди няколко часа беше готов да посрещне смъртта, който не бе помислил дори да се бори за живота си, този човек беше овладян сега само от една мисъл: да живее, да живее, за да накаже предателите, Саркани и Торонтал!

— Да! Трябва да отмъстим! — извикаха Ищван Батори и Ласло-Затмар.

— Да отмъстим ли? Не!… Да накажем!

В тези думи беше целият граф Шандор.

Шеста глава
Крепостта Пизино

Крепостта Пизино е един от най-интересните образци на величествените сгради, строени през Средновековието. Тя е много внушителна със своя феодален изглед. На нейните обширни сводести зали липсват само рицари; на готическите й прозорци — кастеланки с дълги пъстри рокли и високи островърхи шапки; стрелци с арбалети и лъкове — по бойниците, зъбчатите стени, край решетките на подвижните мостове. Каменната сграда е още непокътната; но комендантът със своя австрийски мундир, войниците — в своята модерна униформа, надзирателите и ключарите, които нямат вече някогашния, костюм в жълто и червено, внасят фалшива нота сред тези великолепни останки от една друга епоха.

От кулата на тази именно крепост граф Шандор искаше да се измъкне през последните часове, които оставаха до екзекуцията. Това беше почти безразсъден опит, защото затворниците не знаеха в кой укрепен замък са затворени, нито познаваха местността, из която би трябвало да се движат след бягството.

И може би беше по-добре, че не знаеха нищо. Иначе сигурно биха се разколебали пред трудностите или по-скоро пред непреодолимите пречки в това начинание.

Не че в тази област на Истрия нямаше благоприятни условия за бягство; в която посока и да се отправеха, бегълците биха стигнали скоро до брега. И не че улиците на Пизино бяха строго охранявани, та можеха да ги задържат още при първите им стъпки. Но да се избяга от крепостта, особено от кулата, в която се намираха затворниците, се смяташе досега за съвършено невъзможно. Такова нещо не можеше дори да се помисли.

Ето всъщност какво е местоположението и външният вид на кулата в крепостта Пизино.

Тя се намира в края на една тераса, с която градът завършва рязко на това място. Ако се облегнем на парапета на терасата, погледът потъва в една широка и дълбока бездна с отвесно изсечени стръмни стени, покрити с дълги преплетени лиани. Нищо не стърчи, нищо не изпъква по тези стени — никакво стъпало за изкачване или слизане, никаква площадка за почиване, никъде никаква опорна точка. Само неравни успоредни ивици, гладки, ронливи, несигурни, бележат косото напластяване на скалите. С една дума, пропаст, която привлича и замайва, но не връща никога попадналото в нея.

Над тази именно пропаст се възправя една от страничните стени на кулата, прорязана от няколко редки прозорци на килии в различни етажи. Ако някой затворник би могъл да се наведе през един от тези прозорци, той би отстъпил от ужас, ако замайването не го увлече в бездната. А какво би станало, ако падне? Или би се разбил в скалите на дъното, или би бил отнесен от потока, който отвлича всичко, когато придойде.

Хората от областта наричаха тази пропаст Буко. Тя служеше за отдушник, в който река Фойба се оттичаше, когато придойде. Реката си бе пробила път през една пещера, която постепенно бе издълбала в скалите, и нахлуваше там буйно, като подгонена от мощен прилив. Накъде ли отиваше тя, след като минеше под града? Никой не знаеше. Къде се появяваше отново? Също така неизвестно. На тази пещера или по-скоро на този канал, пробит в шистите и глината, не се знаеше нито дължината, нито посоката, нито височината на тавана. Кой можеше да каже дали водите не се блъскаха в стотици ъгли, в гора от колони, които подпираха заедно с грамадните основи и крепостта, и целия град? Смели изследователи бяха опитвали вече да се спускат по Фойба през този мрачен канал, когато средното ниво на водата позволяваше да си послужат с лека лодка; но снишаването на сводовете се бе превърнало скоро в непреодолимо препятствие. Така че за тази подземна река не се знаеше всъщност нищо. Може би пропадаше в някой „изход“ под нивото на Адриатика.

Такава беше Буко, чието съществуване граф Шандор дори не подозираше. И тъй като бягството можеше да стане само през единствения прозорец на килията, който се отваряше над Буко, това означаваше за него да върви така сигурно към смъртта, както ако застанеше пред екзекуционния взвод.

Ласло Затмар и Ищван Батори чакаха само момента за действие, готови да останат, ако е необходимо, и да се пожертвуват, за да помогнат на граф Шандор; готови да го последват, ако тяхното бягство не би попречило на неговото.

— Ще бягаме и тримата — каза Матиаш Шандор, — а когато излезем навън, може и да се разделим.

Часовникът на градската кула удари осем. На осъдените оставаха само дванадесет часа живот.

Нощта настъпи; изглеждаше, че ще бъде тъмна. Гъсти, почти неподвижни облаци едва-едва пълзяха по небето. Тежкият въздух, който почти не можеше да се диша, беше наситен с електричество. Наближаваше буря. Сгъстените пари, заредени като акумулатори на електрически ток, не си разменяха още светкавици, но откъм планините около Пизино вече се носеше глух тътен.

Бягство при тези условия би имало изгледи за успех, ако под краката на бегълците не се разтваряше неподозираната бездна. Никой нямаше да ги види в тъмната нощ. Нито да ги чуе сред разразилата се буря.

Както граф Шандор бе установил още отначало, бягството беше възможно само през прозореца на килията. Не можеше и да се мисли за разбиване на яката, обкована с желязо дъбова врата. Освен това стъпките на охраната отекваха по плочите на коридора. А дори да се справеха с вратата, как биха се ориентирали из лабиринтите на крепостта? Как биха минали през решетката и подвижния мост, вероятно строго пазени от часови? Към Буко поне нямаше стражи. Но бездната охраняваше тази страна по-добре, отколкото цял кордон войници.

Затова граф Шандор се погрижи само да разбере дали биха могли да се проврат през прозореца.

Прозорецът беше към три и половина стъпки висок и две стъпки широк. Той се врязваше в стената, дебела на това място около четири стъпки. Пазеше го здрава желязна решетка. Тя беше забита направо в стената, но не много дълбоко. Нямаше дървен капак, който пропуска светлина само отгоре. Той беше излишен, защото прозорецът беше така поставен, че погледът не можеше да види бездната Буко. Ако успееха следователно да изтръгнат или да отместят решетката, лесно можеха да се измъкнат през този прозорец, който приличаше доста много на бойница в крепостна стена.

Но как биха се спуснали по отвесната стена, след като се измъкнат навън? Със стълба? Нямаха и не биха могли да си направят. Да използуват чаршафи? Вместо чаршафи имаха груби вълнени одеяла, метнати на дюшек върху желязна рамка, забита в стената на килията. Така че бягството през прозореца би било невъзможно, ако граф Шандор не бе забелязал от по-рано някаква верига или по-скоро някакъв стоманен кабел, който висеше отвън и можеше да улесни спускането.

Този кабел беше проводникът на гръмоотвода, закрепен на покрива над онази част на крепостта, която се издигаше отвесно над Буко.

— Виждате ли този кабел — каза граф Шандор на двамата си приятели, — за да избягаме, ще трябва да имаме смелостта да си послужим с него.

— Смелост имаме — отговори Ласло Затмар, — но ще имаме ли сили?

— Все едно — добави Ищван Батори. — Ако не ни достигнат сили, ще умрем няколко часа по-рано и толкова!

— Не бива да умрем, Ищван — отговори граф Шандор. — Слушай ме внимателно, както и вие, Ласло, слушайте какво ще ви кажа. Ако имахме въже, не бихме се поколебали да го завържем за прозореца, за да се спуснем по него до земята, нали? Този кабел обаче е по-добър от въже, защото е твърд и спускането по него ще бъде по-лесно. И той като всеки гръмоотводен проводник сигурно е прикрепен за стената с железни куки. Тези куки ще бъдат здрави опорни точки за краката ни. Няма защо да се страхуваме, че ще се люшкаме, щом кабелът е закрепен за стената. Няма защо да се страхуваме от замайване, защото е тъмно и не ще виждаме празното пространство под себе си. Така че минем ли през прозореца, с хладнокръвие и смелост ще успеем да се освободим! Може би рискуваме живота си. Но дори да имаме десет процента вероятност, все е нещо, щом вероятността да умрем е стопроцентова, ако утре сутринта надзирателите ни заварят в килията!

— Така е — отговори Ласло Затмар.

— Докъде ли стига веригата? — запита Ищван Батори.

— В някой трап сигурно — отговори граф Шандор, — но вън от крепостта; а повече и не ни трябва. Зная и желая да видя само едно: че в края на тази верига е може би свободата!…

Граф Шандор не се мамеше, като казваше, че гръмоотводният проводник трябва да е закрепен към стената с куки, забити на равни разстояния. Това доста улесняваше спускането, тъй като бегълците щяха да ги използуват като стъпала, за да не се плъзгат много бързо. Но те не знаеха, че от скалата, над която беше построена крепостната кула, стоманеният кабел се спускаше свободно към бездната и краят му се губеше в самите води на Фойба, по това време придошла от неотдавнашните дъждове. Там, където се надяваха да срещнат твърда земя, в дъното на теснината, имаше само един порой, който се втурваше бурно през пещерата Буко. Но дори да знаеха това, щяха ли да се откажат от опита за бягство? Не!

— Щом и така, и така ще умрем — бе казал Матиаш Шандор, — поне да умрем, след като сме направили всичко, за да се спасим от смъртта!

Най-напред бе нужно да си отворят път през прозореца. Трябваше да се изтръгне решетката, която го запречваше. Но можеха ли да свършат това без длето, без клещи, без какъв да е инструмент? Та те нямаха дори нож.

— Останалото ще бъде трудно — каза Матиаш Шандор, — но това е може би невъзможно. На работа!

С тия думи граф Шандор се надигна до прозореца, улови здраво решетката с ръка и усети, че може би не ще трябва голямо усилие, за да я изтръгне.

И наистина железните пръчки малко играеха в дупките си. Разпукан по ръбовете, камъкът оказваше доста слаба съпротива. Твърде вероятно беше, че преди да го поправят, гръмоотводният проводник е бил в доста лошо състояние. И електрическите искри, привличани от желязото на решетката, са рушили самата стена; а знаем каква огромна сила има електричеството. Затова бяха тези пропуквания около отворите, в които влизаха железните пръчки, затова камъкът беше просто разложен, шуплест, като надупчен от хиляди електрически игли.

Щом огледа решетката, Ищван Батори обясни с няколко думи това явление.

Но сега не беше време за обяснения, а за работа, и то без да се губи нито момент. Ако успееха да измъкнат решетката, като разширят отворите, може би щяха по-лесно да я изтласкат навън, защото бойницата се отваряше и разширяваше отвътре навън. Шумът от падането й нямаше да се чуе сред продължителния тътен на гръмотевиците, които ехтяха непрестанно до самия хоризонт.

— Но не можем да разбием камъка с ръце — каза Ласло Затмар.

— То се знае! — отговори граф Шандор. — Ще ни трябва къс желязо, нещо остро…

Това беше наистина необходимо. Колкото и да беше трошлива стената около дупките, щяха да счупят ноктите и да разранят пръстите си, ако се опитаха да я ронят с ръце. Не биха успели да го сторят, ако нямаха поне един гвоздей.

Граф Шандор се огледа наоколо при смътната светлина, която проникваше в килията от слабо осветения коридор през горната част на вратата. Опипа с ръка стените, с надежда да открие някой забит гвоздей, по не намери нищо.

Тогава му хрумна мисълта, че може би ще успее да свали някой крак от леглата, закрепени за стената. И тримата се заеха за работа, но Ищван Батори прекъсна скоро заниманията на двамата си приятели, като ги повика тихо.

Занитването на една от преплетените металически ленти на леглото бе поддало. Трябваше само да я уловят за свободния й край, да я огънат няколко пъти в двете направления, да я откъснат от леглото.

Това стана много лесно. Граф Шандор имаше вече една желязна лента, пет пръста дълга и един широка, която обви в единия край с вратовръзката си, върна се към прозореца и започна да остъргва външния край на четирите дупки.

Това не ставаше, разбира се, без шум, но за щастие тътенът на гърма го заглушаваше. При всяко стихване на бурята граф Шандор спираше да стърже, после веднага подновяваше работата, която бързо напредваше.

Застанали до вратата, Ищван Батори и Ласло Затмар се ослушваха, за да му дадат знак да спре, когато охраната се приближаваше до килията.

Едно внезапно „Ш-ш-т!“ се изтръгна от устните на Ласло Затмар и работата веднага спря.

— Какво има? — запита Ищван Батори.

— Слушайте! — отговори Ласло Затмар.

Той бе долепил ухо точно върху фокуса на елипсовидната крива; повтаряше се акустичното явление, дало възможност на затворниците да узнаят тайната на предателството.

Ето откъслечните изречения, които можаха да доловят през кратки промеждутъци:

— Утре… ще… освободят…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Да… освободят ли… и…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— … след екзекуцията… После… ще намеря моя приятел Зироне, който сигурно ме чака в Сицилия…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Не беше дълъг престоят ви в крепостта…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Явно беше, че Саркани говори с някой надзирател. Произнесъл бе и името на някой си Зироне, който сигурно беше замесен в цялата история: затова Матиаш Шандор запомни добре това име.

За нещастие последната дума, която затворниците имаха голям интерес да узнаят, не стигна до тях. В края на изречението се бе разнесъл силен гръм и докато електрическият ток протичаше по гръмоотводния проводник, от металическата лента в ръката на граф Шандор изскочиха светли искри. Ако не бе я обвил в копринения плат, сигурно щеше да бъде засегнат от тока.

Така последната дума — името на крепостта — се загуби сред трясъка на гръмотевицата. Затворниците не успяха да я чуят. А ако бяха узнали в коя крепост се намират, през каква област им предстои да бягат, колко по-лесно биха осъществили бягството, което предприемаха при такива трудни условия!

Граф Шандор продължи работата си. От четирите дупки три бяха вече изронени до такава степен, че железните пръчки можеха свободно да се извадят от тях. Той се зае сега с четвъртата при светлината на светкавиците, които озаряваха непрестанно простора.

В десет и половина работата бе изцяло завършена. Решетката беше освободена от стената. Оставаше само да се тласне навън, за да падне. И това бе сторено, щом Ласло Затмар чу, че стражата се отдалечава към дъното на коридора.

Тласната навън, решетката се преобърна и изчезна. Това стана при моментно стихване на бурята. Граф Шандор напрегна слух, за да чуе падането на тежкия предмет, но не долови нищо.

— Крепостта трябва да е построена върху някоя скала високо над долината — забеляза Ищван Батори.

— Височината няма значение! — отговори граф Шандор. — Кабелът на гръмоотвода положително стига до земята, за да действува нормално. Значи той ще ни помогне да стигнем до долу, без да се излагаме на опасност да паднем.

По начало това разсъждение беше правилно, но в случая не отговаряше на истината, тъй като краят на проводника плаваше във водите на Фойба.

Прозорецът беше най-после свободен, настъпил бе моментът за бягство.

— Приятели — каза Матиаш Шандор, — ето как ще постъпим. Аз съм най-млад и, струва ми се, най-здрав. Затова пръв ще опитам да се спусна по железния кабел. В случай че някакво непредвидено препятствие ми попречи да стигна до земята, може би ще имам сили да се изкача обратно до прозореца. Две минути след мене ще се спуснеш ти, Ищван. След още две минути и вие, Ласло, ще поемете същия път. Като се съберем и тримата в подножието на крепостта, ще действуваме според обстоятелствата.

— Ще те послушаме, Матиаш — отговори Ищван Батори. — Да! Ще направим, каквото ни кажеш, ще идем, където ни кажеш. Но не желаем само ти да поемеш най-големия дял от опасностите…

— Нашият живот не струва колкото твоя! — добави Ласло Затмар.

— И трите живота струват еднакво, когато трябва да бъде дадено възмездие — отговори граф Шандор. — Ако дори само един от нас оцелее, той ще бъде съдникът! Да се целунем, приятели!

Тримата мъже се прегърнаха сърдечно и тази прегръдка им вля сякаш още по-голяма сила.

Тогава, докато Ласло Затмар пазеше при вратата на килията, граф Шандор се вмъкна в отвора. Миг след това увисна над празното пространство. Коленете му стиснаха железния кабел и той започна да се спуска по него, като отместваше ръцете си една под друга, а в същото време търсеше с крак куките, за да се опре за момент на тях.

По това време бурята се разрази с необикновена сила. Не валеше, но вятърът беше ужасен. Светкавиците вече не се гонеха, а се кръстосваха в начупени стрели над крепостта, която ги привличаше с усамотеното си местоположение и голяма височина. От набраното електричество острието на гръмоотвода блестеше с белезникава светлина, а дръжката му се огъваше под пристъпите на бурята.

Лесно е да се разбере колко опасно беше да се държиш за този проводник, по който непрекъснато течеше електрически ток, за да се влее във водите на бездната Буко. Ако съоръжението беше в добро състояние, човек не рискуваше да бъде ударен, защото електропроводното на метала, несравнено по-силна от тази на човешкото тяло, щеше да спаси храбреца, увиснал на кабела. Но ако върхът на гръмоотвода беше разяден, ако имаше някакво нарушение в добрата проводимост на кабела или ако той се счупеше в долната си част, можеше да се получи искра от съединяването на двете електричества^[15] — положителното и отрицателното — дори ако в този момент не е имало мълния, а само от електрическото напрежение, натрупано в неизправното съоръжение.

На граф Шандор беше известно на каква опасност се излага, но чувство по-силно от инстинкта за самосъхранение му вдъхваше смелост. Той слизаше бавно, предпазливо, между електрическите течения, които го обливаха отвред. Кракът му търсеше по стената всяка забита кука и си отпочиваше за миг на нея. А щом някоя светкавица осветеше бездната долу, опитваше се безуспешно да отгатне дълбочината й.

Когато се бе спуснал вече на шестдесетина стъпки под прозореца на килията, Матиаш Шандор усети по-сигурна опорна точка под краката си. Беше някакъв издаден от цокъла бордюр, широк няколко пръста. Гръмоотводният проводник не завършваше на това място, а се спускаше по-надолу и тъкмо оттук — но беглецът не знаеше това — увисваше свободно, като ту прилепваше към скалистата стена, ту се люлееше в пространството, когато срещнеше някоя надвесена над бездната издатина.

Граф Шандор се спря, за да си поеме дъх. Краката му си отпочиваха на ръба на бордюра, а с едната си ръка продължаваше да се държи за железния кабел. Разбра, че бе достигнал каменната основа на крепостта. Но не можеше да отгатне на каква височина се намира над околната долина.

„Трябва да е дълбоко“ — помисли той.

И наистина едри уплашени птици, слисани от ослепителното сияние на светкавиците, прелитаха около него, размахвайки рязко криле, но вместо да излитат нагоре, се спускаха надолу.

От това можеше да се извади заключението, че под него се намираше някаква пропаст или дори бездна.

В този миг в горния край на железния кабел се чу шум. При кратката светлина на една светкавица граф Шандор видя смътно, че някаква фигура се откроява върху стената.

Беше Ищван Батори, който излизаше от прозореца. Хванал се бе за металическия проводник и се плъзгаше бавно по него, за да се присъедини към Матиаш Шандор. Графът го чакаше, стъпил здраво на каменния бордюр. На това място щеше да се спре и Ищван Батори, докато неговият другар щеше да продължи спускането.

След няколко секунди двамата бяха вече един до друг на бордюра и щом гръмотевиците поутихнаха, успяха да разменят няколко думи.

— А Ласло? — запита граф Шандор.

— След една минута ще бъде тук.

— Нямаше ли нещо опасно горе?

— Нищо.

— Добре. Аз ще освободя място за Ласло, а ти, Ищван, ще го дочакаш тук.

— Разбрано.

Огромна светкавица блесна в този миг над двамата. Електрическият ток, който течеше по кабела, проникна сякаш до самите им нерви и те помислиха, че са ударени от мълнията.

— Матиаш!… Матиаш!… — извика Ищван Батори под влияние на ужаса, който не успя да овладее.

— Спокойно!… Слизам!… Ще ме последваш! — отговори граф Шандор.

И вече бе хванал кабела с две ръце с намерение да се спусне надолу до следващата желязна кука, на която смяташе да се спре, за да дочака своя приятел.

Но от горния край на кулата отекнаха внезапно викове, идващи сякаш от прозореца на килията им. После се чуха думите:

— Спасявайте се!

Беше гласът на Ласло Затмар.

Почти веднага от стената блесна ярка светлина, последвана от рязък гърмеж без ехо. Този път мракът не бе раздран от зигзага на светкавица, в простора не отекна тътен на гръмотевица. Някой бе стрелял; навярно наслуки от бойница на кулата. Тревожен сигнал от охраната ли или куршум по бегълците? Все едно: бягството беше открито.

И наистина, дочул някакъв шум, часовоят бе дал тревога и пет-шест тъмничари се бяха втурнали в килията. Отсъствието на двамата затворници бе открито веднага. Състоянието на прозореца доказваше, че са избягали именно през този отвор. Тогава Ласло Затмар се наведе навън, за да ги предупреди.

— Горкият! — извика Ищван Батори. — Как да го оставим… Матиаш, как да го оставим!…

Чу се втори изстрел; този път гърмежът се сля с тътена на гръмотевица.

— Бог да се смили над него! — отговори граф Шандор. — Но трябва да бягаме… ако не за друго, то поне за да отмъстим за него!… Хайде, Ищван, ела!

Крайно време беше. Отворили бяха други прозорци по долните етажи на крепостта. От тях засвяткаха нови изстрели. Чуха се и гласове. Може би тъмничари, излезли по бордюра, щяха да отрежат пътя на бегълците? А можеше да ги улучат и с изстрели от друга част на крепостта.

— Ела! — извика за последен път граф Шандор.

И се плъзна по дългия железен кабел, за който Ищван Батори се улови веднага.

Тогава и двамата забелязаха, че от бордюра надолу кабелът висеше свободно в пространството. Нямаше вече опорни точки, нямаше забити куки, на които да си отдъхват. И двамата се оказаха сами на този люлеещ се кабел, който разраняваше ръцете им. Те се спускаха надолу, като стискаха колене, без да успяват да се задържат, а куршумите пищяха край ушите им.

Цяла минута се плъзгаха така. Изминали бяха повече от осемдесет стъпки и се чудеха дали тази пропаст не е бездънна. В това време дочуха рева на бесен порой. И едва сега разбраха, че проводникът стига до някаква бурна река. Но какво да правят? И да пожелаеха да се върнат, нямаше да имат сили да стигнат дори до основите на крепостта. А щом и тук, и там ги чакаше смърт, по-добре да загинат в бездната.

В този момент сред ослепителна светлина се разнесе оглушителен гръм. Гръмоотводът на покрива не беше пряко ударен, но напрежението беше такова, че проводникът се нажежи до бяло като платинена жица под въздействието на батерия.

Ищван Батори извика от болка и се пусна.

Матиаш Шандор го видя как мина съвсем близо до него и почти го докосна с разперените си ръце.

Той бе принуден на свой ред да пусне железния кабел, който му изгаряше ръцете; и падна от четиридесет стъпки височина в пороя Фойба, в никому неизвестната бездна Буко.

Седма глава
Пороят

Беше към единадесет часа вечерта. Буреносните облаци започваха да се изливат в силен, пороен дъжд. Към дъжда се примеси едра градушка, която обстрелваше водите на Фойба и тракаше по съседните скали. Изстрелите от бойниците на крепостта бяха спрели. Струваше ли да си хабят куршумите по бегълците! Фойба щеше да изхвърли само трупове, ако въобще изхвърлеше нещо!

Щом падна в пороя, граф Шандор се почувствува неудържимо повлечен към Буко. В няколко мига силната светлина от светкавиците, отразени в дъното на бездната, се превърнаха в пълен мрак. Ревът на водата бе заместил трясъка на гръмотевиците. Недостъпната пещера не пропускаше вече никакъв външен шум и светлина.

— Помощ! — извика някой.

Беше Ищван Батори, когото студената вода бе свестила. Но той не можеше да се задържа на повърхността и щеше да се удави, ако една силна ръка не го бе подхванала в момента, когато потъваше.

— Тук съм… Ищван!… Не бой се!

Съвсем близо до своя приятел, граф Шандор го подкрепяше о едната си ръка, а с другата плуваше.

Положението беше отчаяно. Ищван Батори едва можеше да си служи с ръцете и нозете, полупарализирани от електрическия ток. Изгарянията по ръцете му бяха значително намалени от студената вода, но състоянието, в което се намираше, не му позволяваше да си служи с тях. Ако граф Шандор го изоставеше дори за миг, той щеше веднага да потъне; а пък и самият Матиаш едва се задържаше на повърхността.

Освен това те не знаеха нищо за посоката на този порой, не знаеха докъде стига, в коя река или в кое море се излива. Дори да бе разбрал, че това е Фойба, Матиаш Шандор щеше да бъде в същото безнадеждно положение, защото никой не знаеше къде се изливат нейните буйни води. Затворени бутилки, хвърлени пред входа на пещерата, не се бяха появили никога из реки в Истрийския полуостров, защото или се бяха счупили при плуването из тъмния подземен проход, или водните маси ги бяха завлекли в някое странично разклонение на пещерата.

Пороят носеше бегълците с невероятна скорост, а това им помагаше да се задържат по-лесно на повърхността на водата. Ищван Батори беше почти в безсъзнание. Тялото му беше съвсем безжизнено в ръцете на граф Шандор. Последният се бореше за двамата, но чувствуваше, че силите му ще се изчерпят. Към вероятността да бъде тласнат в някоя издадена скала, в стените на пещерата или в ниския свод, имаше и друга, още по-опасна — да бъде увлечен в някой водовъртеж, образуван при рязък завой, който прекъсваше и променяше нормалното течение. Матиаш Шандор усети неведнъж, че попада заедно с другаря си в такова водно смукало, което го повличаше неудържимо като канала Малстрьом^[16]. Обхванат отначало в едно кръговратно движение, после хвърлен като с прашка към периферията на водовъртежа, той успяваше да се измъкне из него едва когато вълнението спреше.

Половин час мина в тази непрестанна борба със смъртта. Матиаш Шандор, надарен със свръхчовешка енергия, още не бе отпаднал. Щастие беше всъщност, че другарят му е почти безчувствен. Ако инстинктът му за самосъхранение беше буден, той би направил опит да се освободи. Граф Шандор би трябвало тогава да се бори с него, за да го задържи. И накрай или щеше да бъде принуден да го изостави, или и двамата щяха да се удавят.

Но и това положение не можеше да продължава. Силите на Матиаш Шандор започваха чувствително да отпадат. Понякога, докато повдигаше главата на Ищван Батори, не успяваше да задържи своята над водата. Дъхът му секваше внезапно. Задъхваше се, задушаваше се, бореше се срещу първите признаци на давенето. Няколко пъти дори трябваше да пусне другаря си, чиято глава веднага потъваше. Но винаги успяваше отново да го хване, и то сред бесния напор на водата, която нахлуваше със страшен вой от някоя теснина в канала.

Скоро граф Шандор се почувствува загубен. Тялото на Ищван Батори се изплъзна из ръцете му. С последни сили се опита да го улови, но не намери нищо и дори сам той потъна в пороя.

Внезапен силен удар разкъса рамото му. Той простря инстинктивно ръка и пръстите му се вкопчиха за увиснали във водата корени.

Бяха корените на отнесен от пороя дънер. Матиаш Шандор се хвана здраво за него и се издигна на повърхността. После, уловил с една ръка корените, с другата затърси своя другар.

Само след миг го улови за ръката и го извлече с големи усилия на дънера, където след това се покачи сам. И двамата се спасиха временно от удавяне, но съдбата им зависеше от ствола, носен от своеволните бързеи на Буко.

Граф Шандор бе изгубил за момент съзнание. Затова първата му грижа беше да не допусне Ищван Батори да падне от дървото. За по-голяма сигурност се настани зад него, за да може да го крепи. По този начин гледаше напред. Ако в пещерата проникнеше отнякъде светлина, щеше да я забележи, както и да види положението на водите в долния им край. Но нищо не сочеше, че наближават изхода на този безкраен канал.

През това време състоянието на бегълците се бе малко подобрило. Дънерът беше десетина стъпки дълъг, а корените му, потънали във водата, щяха да попречат за внезапното му обръщане. Ако не се удари непредвидено и силно, стабилността му изглеждаше сигурна въпреки вълнението на водната маса. А скоростта на движението му беше не по-малко от три левги^[17] в час, като скоростта на пороя, който го носеше.

Матиаш Шандор си бе възвърнал напълно самообладанието и се опита да съживи своя другар, чиято глава почиваше на коленете му. Като се увери, че сърцето продължава да тупти, при все че дишането едва се долавяше, той се наведе, за да вдъхне малко въздух в дробовете. Може би първите поражения от давенето не бяха нанесли на организма му непоправими разстройства.

И наистина Ищван Батори скоро се размърда. По-отчетливо дишане раздвижи устните му. Най-сетне той изрече няколко думи:

— Жена ми!… Син ми!… Матиаш!

В тези думи беше целият му живот.

— Чуваш ли ме, Ищван?… Чуваш ли ме? — запита граф Шандор, принуден да вика всред рева на пороя, който кънтеше под сводовете на Буко.

— Да… да!… Чувам те… Говори!… Говори!… Дай си ръката!

— Ищван, вън от опасност сме — отговори граф Шандор. — Един дънер ни носи… Къде?… Не мога да ти кажа, но все ще стигнем някъде!

— А крепостта, Матиаш?

— Далеко сме вече от нея! Сигурно смятат, че сме загинали във водите на тази пропаст, и не са помислили да ни преследват. Където и да се влива този порой — в море или в река, ще стигнем дотам живи! Не губи кураж, Ищван! Аз те пазя! Почини си още и си възстанови силите, защото скоро ще ти потрябват. След няколко часа сме спасени и свободни!

— А Ласло? — прошепна Ищван Батори.

Матиаш Шандор не отговори. Какво можеше да каже? Сигурно не бе успял да избяга, след като бе извикал от прозореца на килията, за да ги предупреди. Сега го пазят строго и другарите му не биха могли с нищо да му помогнат.

Ищван Батори отново бе отпуснал глава назад. Липсваше му физическа сила да победи вцепенението. Но Матиаш Шандор бдеше над него, подготвен за всичко, дори за изоставяне дървото, ако то се разбиеше в някое препятствие, каквото не биха могли да избягнат в дълбокия мрак.

Към два часа сутринта скоростта на течението, а с нея и тази на дънера чувствително намаля. Сигурно каналът започваше да се разширява и водата, намерила по-свободен път, вече течеше по-бавно. От това можеше да се заключи, че краят на този подземен проход сигурно не беше много далече.

Но ако стените се отдалечаваха, сводът се снишаваше. Като повдигна ръка, граф Шандор можа да докосне неравните шисти, които стърчаха над главата му. Понякога дочуваше шум, напомнящ триене: някой корен на дървото докосваше свода. От това дънерът се разлюляваше и променяше посоката си. Подет напреко от течението, той се завъртваше и за бегълците съществуваше опасност да паднат от него.

Като избягнаха няколко пъти тази опасност, оставаше друга, на която граф Шандор пресмяташе хладнокръвно всичките последици: опасността от постоянното снишаване свода на Буко. Той я бе избягнал вече с рязко навеждане назад, когато ръката му напипваше някоя издатина в скалата. Дали ще се наложи да се гмурне отново в течението? Той би могъл да го стори, но другарят му? Как ще успее да го задържи на повърхността? Ами ако подземният канал се снишава така на голямо протежение, ще могат ли да се измъкнат живи? Не! Това ще бъде вече окончателната смърт, след като я бяха избягнали толкова пъти!

Колкото и да беше силен, Матиаш Шандор чувствуваше, че сърцето му се свива от безпокойство. Той схващаше, че върховният момент наближава. Корените на дънера се триеха все по-силно в скалата на свода и горната част потъваше почти изцяло. „Все пак — мислеше граф Шандор — изходът от тази пещера не може вече да е много далеко!“

И потърси да види дали някаква смътна светлина не прониква в мрака пред него. Може би нощта беше вече доста напреднала и навън не беше толкова тъмно? Може би светкавици още осветяваха пространството вън от Буко? В такъв случай малко светлина би проникнала в канала, който сякаш не можеше да поеме изцяло водите на Фойба.

Но, уви! Нищо друго освен пълен мрак и бучене на черни води!

Изведнъж усетиха извънредно силен тласък. Дънерът се бе ударил с предния си край в грамадна издатина на свода. И се преобърна. Обаче граф Шандор не се пусна от него. С една ръка стискаше отчаяно корените, с другата задържаше другаря си, който иначе би бил отнесен. Но скоро потъна заедно с него във водната маса, която се разбиваше в свода.

Това продължи почти цяла минута. Матиаш Шандор почувствува, не е загубен. Задържа инстинктивно дишането си, за да запази малкото въздух в гърдите си.

Изведнъж, макар и със затворени очи, усети през водната маса някаква силна светлина. Блеснала бе светкавица, мигновено последвана от трясъка на гърма.

Най-сетне бяха на открито! И наистина, излязла вече от тъмния канал, Фойба продължаваше пътя си под открито небе. Но към коя точка на крайбрежието се отправяше? При кое море се откриваше устието й? Все още неразрешим въпрос, и при това въпрос на живот или смърт.

Дънерът бе изплувал на повърхността. Продължавайки да поддържа Ищван Батори, Матиаш Шандор успя с голямо усилие да го качи на дървото и да заеме отново мястото си отзад.

После погледна напред, наоколо си, нагоре.

Зад него започваше да изчезва някаква тъмна грамада. Беше скалата Буко, в която минаваше подземният път на Фойба. Денят се възвестяваше с леки, пръснати сияния, неясни като звездните мъглявини, които окото едва съзира в ясна звездна нощ. Белезникава светкавица блясваше от време на време зад хоризонта, сред продължителния глух тътен на гърма. Бурята се отдалечаваше или постепенно стихваше, след като бе изразходвала насъбраното в простора електричество.

Матиаш Шандор погледна неспокойно наляво, надясно. Видя, че реката тече между два високи хълма с все същата скорост.

Бяха значи в бързей, който продължаваше да ги отнася сред своите вирове и водовъртежи. Но над главите им се простираше сега безкраят, а не ниският свод, който можеше всеки миг да им разбие черепа. Никакъв бряг, където биха могли да стъпят, и никакъв плаж, на който да слязат. Две високи отвесни стени затваряха тясната Фойба. С една дума, все същият тесен канал, огладени от водата стени, само че без каменния таван.

Но последното гмуркане бе съживило Ищван Батори. Ръката му потърси тази на Матиаш Шандор, който се наведе над него и каза:

— Спасени сме!

Имаше ли правото да изрече тези думи? Спасени, когато дори не знаеше къде се влива тази река, през коя местност минава, кога биха могли да напуснат това дърво? Но той чувствуваше такава сила в себе си, че се изправи на дънера и извика три пъти гръмогласно:

— Спасени! Спасени! Спасени!

Кой би могъл да го чуе? Жива душа нямаше по тези скалисти стени, където не растяха дори храсти. Местността, скрита зад високите брегове, не можеше да привлече никакво човешко същество. Из пустиня протичаше Фойба, затворена като съединителен канал в своите гранитни стени. Никакъв поток не подхранваше нейното течение. Никаква птица не хвърчеше с бръснещ полет над повърхността й, никаква риба дори не навлизаше в бързите й води. Тук-там се подаваха големи скали със съвършено сухи зъбери, които сочеха, че буйното течение се дължеше на временно прииждане от последните дъждове. В обикновено, спокойно време леглото на Фойба беше сигурно само едно дере.

Нямаше никакво основание да се страхуват, че дънерът ще се сблъска с тези скали. Той ги избягваше от само себе си, просто като следваше течението, което ги избикаляше. Но затова пък не можеха да го отклонят или да намалят скоростта му, за да спрат някъде по бреговете, ако изобщо би било възможно да слязат на суша.

Така мина един час, без да се страхуват от някаква близка опасност. Последните светкавици бяха стихнали в небето. Бурята се проявяваше в далечината само с глух тътен, повтарян във високите облаци, чиито продълговати пластове браздяха хоризонта. Денят вече настъпваше и прочистеният от нощната буря лазур започна да избледнява. Беше навярно към четири часа сутринта.

Малко поизправен вече, Ищван Батори почиваше в обятията на граф Шандор, който бдеше и за двамата.

В този момент откъм югозапад се чу далечен гърмеж.

„Какво ли е пък това? — се запита Матиаш Шандор. — Да е топовен изстрел, който възвестява отварянето на някое пристанище? В такъв случай трябва да не сме далече от брега. Кое ли може да бъде това пристанище? Триест? Не, изток е от другата страна, където ще изгрее слънцето! Да е Пола, в южния край на Истрия? Но тогава…“

Отекна втори гърмеж, почти веднага последван от трети.

„Три топовни гърмежа? — си каза граф Шандор. — Може би по-скоро сигнал корабите да не напускат пристанищата? Дали няма някаква връзка с нашето бягство?“

Основателно опасение. Властите нямаше да пропуснат, разбира се, нищо, за да попречат на бегълците да отплуват с някой кораб.

„Бог да ни е на помощ сега! — прошепна граф Шандор. — Само той може да ни помогне!“

Но ето че високите скалисти стени, които ограждаха Фойба, започнаха да се снишават, а същевременно и да се отдалечават една от друга. Но околната местност все още не се виждаше. Резки завои скриваха хоризонта и ограничаваха зрителното поле на няколкостотин стъпки. Никакво ориентиране не беше възможно.

Разширеното легло на реката, все така пусто и тихо, позволяваше на течението да намали бързината си. Няколко изкоренени дървета се носеха сега по-бавно надолу. Юнската утрин беше доста прохладна и бегълците трепереха в мокрите си дрехи. Крайно време беше да потърсят някакъв подслон, за да изсушат дрехите си на слънце.

Към пет часа последните хълмове отстъпиха място на дълги, ниски брегове, които се разстилаха из равна, гола местност. Тук Фойба се разливаше в русло, широко половин миля, обширно пространство от застояла вода, което заслужаваше името лагуна или дори езеро. Далеко на запад няколко лодки, едни още закотвени, други готови да отплават при първия лъх на вятъра доказваха сякаш, че тази лагуна е чисто и просто залив, дълбоко врязан в брега. Значи морето не беше далече и можеше лесно да се достигне. Но не беше разумно да потърсят убежище ари рибарите. Да се доверят на тях, в случай че те вече знаеха за бягството, значеше да се изложат на риска да бъдат предадени на австрийските стражари, които сигурно вече претърсваха полето.

Матиаш Шандор не знаеше какво решение да вземе, когато дънерът се закачи в един пън близо до левия бряг на лагуната и се спря на място. Корените му така здраво се преплетоха в някакъв храсталак, че той застана край брега като завързана лодка.

Граф Шандор слезе предпазливо на брега. Искаше най-напред да се увери, че никой няма да ги забележи.

Докъдето поглед стига, не видя никакъв човек, никакъв рибар в тази част на лагуната.

И все пак един човек, изтегнат на пясъка само на двеста крачки от тях, забеляза двамата бегълци.

Смятайки, че е в безопасност, граф Шандор се върна при дънера, взе на ръце другаря си и го изнесе на брега, без да знае нито къде се намират, нито в каква посока ще трябва да продължат.

Всъщност тази водна площ, която служеше за устие на Фойба, не беше нито лагуна, нито езеро, а лиман. В областта го наричаха канала Лем и той се свързваше с Адриатика чрез тесен проток между Орсера и Ровиньо, по западното крайбрежие на Истрийския полуостров. Но тогава още не се знаеше, че водите на Фойба нахлуваха при силни дъждове през Буко и се вливаха в този канал.

Няколко крачки по-навътре имаше една ловджийска колиба. След като си отпочинаха малко, граф Шандор и Ищван Батори се подслониха в нея. Свалиха дрехите си, които силното слънце щеше бързо да изсуши, и зачакаха. Рибарските лодки бяха напуснали канала Лем и догдето поглед стига, брегът изглеждаше пуст.

В този момент човекът, който бе наблюдавал всичко, стана, приближи се до колибата, за да разузнае сякаш положението, и изчезна в южна посока зад малък хълм.

След три часа Матиаш Шандор и другарят му можаха да облекат дрехите си, които бяха още влажни; но нямаше време за губене.

— Не можем да стоим повече в тази колиба — каза Ищван Батори.

— Чувствуваш ли се достатъчно силен, за да продължиш пътя? — запита Матиаш Шандор.

— Изтощен съм от глад.

— Да се опитаме тогава да стигнем до брега. Може би ще сполучим да намерим нещо за ядене и дори да се качим на някой кораб. Да вървим, Ищван!

Те напуснаха колибата, изтощени повече от глад, отколкото от умора.

Намерението на граф Шандор беше да следват южната страна на канала Лем, така че да стигнат до морския бряг. Местността беше пуста, но набраздена от много ручеи, които се стичаха към лимана. Под влияние на тази водна мрежа цялата местност, граничеща с бреговете му, се бе превърнала в обширно тресавище, където не можеше да се намери никаква здрава опорна точка. Затова трябваше да свърнат на юг; посоката можеха да определят лесно по движението на слънцето. Вървяха така два часа, без да срещнат жив човек и без да могат следователно да уталожат мъчителния глад.

Местността започна да се променя. Излязоха на шосе с посока изток-запад и военни пътни знаци; то не им подсказа нищо за областта, из която се движеха като слепци. Но няколко черничеви дървета и една нива със сорго им дадоха възможност ако не да уталожат глада си, то поне да го залъжат. Суровото сорго и разхладителните черници щяха да им дадат сили да стигнат до брега.

Но щом местността беше обитаема, щом няколкото обработени ниви доказваха, че тук работи човешка ръка, трябваше да очакват и среща с хора.

Тъкмо това се случи към обяд.

По шосето се зададоха пет-шест души пешеходци. От благоразумие Матиаш Шандор предпочете да избегне срещата. За щастие зърна някаква рухнала изоставена ферма с ограден двор, отстояща на петдесетина крачки вляво. Още преди да ги забележат, двамата се скриха в някакъв тъмен плевник. Ако някой минувач спреше във фермата, нямаше вероятност да ги открие, дори ако се наложеше да престоят, докато се мръкне.

Пешеходците бяха селяни и работници в солниците. Едните караха гъски, вероятно за пазара в някой град или село, не много отдалечено от канала Лем. Мъжете и жените бяха в истрийски носии, с накити, медали, обици, кръстчета, златни украшения и дрънкулки, каквито изпъстрят всекидневните им дрехи. Работниците бяха облечени по-скромно; с торба на рамо и тояга в ръка, те отиваха към близките солници или в големите солни находища в Стагион и Пирано, в западния край на областта.

Като стигнаха пред изоставената ферма, някои се поспряха за малко и дори поседнаха на прага пред вратата. Говореха високо, оживено, но само за работи, свързани със занаята им.

Сврени в един ъгъл, бегълците слушаха. Може би тези хора вече знаеха за бягството и щяха да заговорят за него. Може би щяха да кажат нещо, от което граф Шандор ще разбере в коя част на Истрия се намират.

Но нито дума не бе спомената по този въпрос; трябваше и занапред да си служат с прости догадки.

— Щом местните хора не говорят за нашето бягство — прошепна Матиаш Шандор, — значи, че не са чули за него.

— А това може би доказва — отговори Ищван Батори, — че сме вече доста далеко от крепостта. Като имаме предвид скоростта на пороя, който ни носеше повече от шест часа под земята, това никак не ме изненадва.

— Да, така трябва да е — каза и граф Шандор.

Но два часа по-късно неколцина работници солари, които минаваха покрай оградата, без да се спират, говореха за някаква група стражари при градската врата. Кой град?… Не споменаха.

Това не беше никак успокоително за бегълците. Щом из околността се движеха стражари, значи бяха изпратени да ги търсят.

— Все пак — продължи Ищван Батори — ние избягахме при такива условия, че би трябвало да ни смятат за мъртви и да не ни преследват…

— Ще повярват, че сме умрели, само когато намерят труповете ни! — отговори Матиаш Шандор.

Както и да е, нямаше вече съмнение, че полицията е вдигната на крак и търси бегълците. Затова решиха да се укриват във фермата, докато се стъмни. Гладът ги измъчваше, но не посмяха да напуснат убежището си; и добре направиха.

Към пет часа следобед по пътя се чу тропот на малка конна група.

Граф Шандор, изпълзял до вратата на оградата, побърза да се върне при другаря си и го завлече в най-тъмния ъгъл на плевника. Сврени под купчина клони, и двамата се спотаиха.

Половин дузина стражари, командувани от един старши, се движеха по пътя в източна посока. Дали ще се спрат във фермата? — се питаше тревожно граф Шандор. Ако претърсеха порутената къща, не можеше да не намерят тези, които се криеха в нея.

Старшият заповяда на хората си да спрат за почивка именно на това място. Той и двама от стражарите слязоха от конете, а на другите нареди да обходят околността на канала Лем и да се върнат при фермата, където щяха да ги чакат до седем часа вечерта.

Четиримата стражари скоро се отдалечиха по шосето. Старшият и другите двама вързаха конете си за коловете на полуразрушената ограда на двора. После седнаха пред къщата и започнаха да разговарят. От дъното на плевника бегълците чуваха много добре разговора им.

— Да, тази вечер се прибираме в града, където ще ни дадат нареждания за нощното дежурство — отговори старшият на въпроса на единия от стражарите. — Телеграфът може да е донесъл нови нареждания от Триест.

Въпросният град значи не беше Триест; граф Шандор запомни това.

— Не трябва ли да се опасяваме — забеляза вторият стражар, — че докато ние търсим тук, бегълците може да са тръгнали към канала Куарнеро?

— Да, възможно е — добави първият стражар, — защото там могат да се смятат в по-голяма безопасност, отколкото тук.

— Ако са направили това — възрази старшият, — и там рискуват да бъдат открити, защото нали цялото крайбрежие, от единия до другия край на областта, е под наблюдение.

Втора точка за отбелязване: граф Шандор и другарят му се намираха на западното крайбрежие на Истрия, т.е. близо до бреговете на Адриатика, а не при срещуположния канал, който се врязва много дълбоко в сушата и стига до Фиуме.

— Мисля, че ще ги търсят и в солниците на Пирано и Капо д’Истрия — продължи старшият. — Човек може лесно да се скрие там, да отвлече една лодка и да отплава през Адриатика към Римини или Венеция.

— Ех! По-добре биха сторили да си бяха стояли мирно в килията — отговори философски един от стражарите.

— Да — добави другият, — щом рано или късно ще бъдат заловени, ако не извадят труповете им от Буко. Досега всичко щеше да е свършено и нямаше да скитаме из тая жега.

— А кой казва, че не е свършено? — възрази старшият. — Може Фойба да е поела екзекуцията; осъдените наистина мъчно можеха да изберат по-лош път за бягство от крепостта Пизино!

Фойба беше значи реката, отнесла граф Шандор и другаря му. А в Пизино бяха откарани след арестуването, затворени, съдени и осъдени. Там трябваше да бъдат и разстреляни. Оттам бяха избягали. Граф Шандор познаваше добре града Пизино. Знаеше сега каквото му трябваше и нямаше повече да се движат наслуки из Истрийския полуостров, ако все още им бъде възможно да бягат.

Разговорът на стражарите не продължи; но от тези няколко думи бегълците бяха научили всичко, което ги интересуваше — освен може би името на най-близкия град до канала Лем на адриатическото крайбрежие.

През това време старшият стана. Почна да се разхожда покрай оградата на двора и да гледа дали хората му не ще се мярнат отнякъде. На два-три пъти влезе в порутената къща, огледа стаите, по-скоро от професионален навик, отколкото по подозрение. Стигна и до вратата на плевника, където бегълците положително щяха да бъдат открити, ако вътре не беше съвсем тъмно. Дори влезе и опипа с края на ножницата си купчината клони, без да достигне тези, които се бяха сгушили под тях. В този момент Матиаш Шандор и Ищван Батори изпитаха неописуема тревога. Но бяха решили скъпо да продадат живота си, ако ги открият. Щяха да се нахвърлят върху старшията и да се възползуват от изненадата, за да го обезоръжат; след това щяха да нападнат и другите двама, за да ги убият или да бъдат убити от тях — това беше решението им.

В този момент отвън повикаха старшия и той излезе от плевника, без да забележи нещо подозрително. Четиримата стражари, изпратени да претърсват, се бяха завърнали във фермата. Въпреки цялото си старание, не бяха открили никаква следа от бегълците в местността между шосето, крайбрежието и канала Лем. Но не се връщаха сами. Придружаваше ги някакъв човек.

Беше някакъв испанец, работник в близките солници. Връщал се в града, когато стражарите го срещнали. Казал им, че се движи между града и солниците и те решили да го докарат при старшия, за да го разпита. Човекът не се възпротивил на това.

Щом го видя, старшият го запита дали работниците от солниците не са забелязали насам двама чужденци.

— Не, господин старши — отговори човекът, — но тази сутрин един час след като излязох от града, видях двама души, които слязоха на брега на Лем.

— Двама души ли, казваш? — запита старшият.

— Да, но ние мислехме, че екзекуцията в крепостта Пизино е станала тази сутрин, а пък и новината за бягството още не бе стигнала насам, затова не обърнах особено внимание на двамата мъже. Сега, като зная каква е работата, няма да се учудя, ако са били бегълците.

Граф Шандор и Ищван Батори слушаха от плевника този разговор, който беше от такова голямо значение за тях. Значи, когато са слизали на брега на Лем, са били забелязани!

— Как се казваш? — попита старшият.

— Карпена. Работя в тукашните солници.

— Дали ще познаеш двамата мъже, които си видял тази сутрин на брега на Лем?

— Предполагам…

— Тогава ще идеш да дадеш показанията си в града и ще се поставиш на разположение на полицията!

— Слушам.

— Знаеш ли, че има пет хиляди флорина възнаграждение за оня, който открие бегълците?

— Пет хиляди флорина!

— И каторга за оня, който ги приюти!

— От вас научавам.

— Хайде върви! — каза старшият.

Съобщението на испанеца имаше за пряка последица отдалечаването на стражарите. Старшият заповяда на своите хора да се качат на конете и макар че се бе стъмнило, те тръгнаха да претърсят по-внимателно бреговете на канала Лем. А Карпена пое веднага пътя към града, като си казваше, че ако му провърви, може да спечели добри пари от залавянето на бегълците.

Матиаш Шандор и Ищван Батори постояха още някое време в тъмния плевник, където се бяха скрили, и си мислеха, че полицията е по петите им, че са ги видели и може да ги познаят, че не е безопасно вече да стоят в Истрия. Трябваше да напуснат по-скоро този полуостров и да преминат в Италия било през Адриатика, било през Далмация и военните зони покрай австрийската граница.

Първото решение предлагаше повече изгледи за успех, при условие че бегълците биха успели да се доберат до някоя лодка или да убедят някой рибар от крайбрежието да ги откара до италианския бряг. Тъкмо на това решение се спряха.

Затова към осем и половина, щом се стъмни напълно, Матиаш Шандор и другарят му напуснаха порутената ферма и тръгнаха на запад, към адриатическото крайбрежие. Отначало трябваше да вървят по шосето, за да не затънат в блатата на Лем.

Но като следват този непознат път, нямаше ли да стигнат до града, свързан чрез него със сърцето на Истрия? Нямаше ли да се изложат на най-големи опасности? Сигурно, но нямаха възможност да постъпят другояче.

Към девет и половина, на четвърт миля в мрака, се очерта съвсем смътно силуетът на някакъв град, но мъчно можеше да се разбере кой е.

Той представляваше сбор от къщи, разположени една над друга по грамаден скалист масив над морето и над някакво пристанище, вдълбано в брега. А над всичко една висока камбанария, източена като огромна игла, получила от тъмнината невероятни размери.

Матиаш Шандор бе решил да не влиза в този град, където присъствието на двама чужденци можеше лесно да се забележи. Трябваше да минат извън стените му, ако е възможно, за да стигнат до някоя друга точка на брега.

Но двамата бегълци бяха проследени отдалеко, без да знаят, от човека, който ги бе забелязал вече на брега на Лем — от същия Карпена, чиито показания пред старшия стражар те бяха чули. На връщане към къщи, съблазнен от предлаганата награда, испанецът се бе отклонил от шосето, за да може по-добре да го наблюдава. И случайността, щастлива за него и неблагоприятна за тях, го бе насочила отново по следите на бегълците.

Почти по същото време едно полицейско отделение, което излизаше из една от градските врати, насмалко не им препречи пътя. Те едва успяха да се отдръпнат встрани; после тръгнаха бързо към брега, покрай стените на пристанището.

Там се намираше скромна рибарска къща с малки, осветени прозорци и полуотворена врата. Ако Матиаш Шандор и Ищван Батори не намереха тук убежище, ако откажеха да ги приемат, бяха загубени. Да търсят тук подслон, беше, разбира се, крайно рисковано, но нямаше време за колебание.

Граф Шандор и другарят му изтичаха към къщата и се спряха на прага.

Някакъв човек кърпеше вътре рибарските си мрежи при светлината на бордов фенер.

— Бихте ли ни казали, приятелю, кой е този град? — запита граф Шандор.

— Ровиньо.

— А чий е този дом?

— На рибаря Андреа Ферато.

— Би ли се съгласил рибарят Андреа Ферато да ни приюти за тази нощ?

Андреа Ферато изгледа и двамата, отиде към вратата, забеляза полицейското отделение при завоя на пристанищните стени, отгатна кои са хората, които му искаха гостоприемство, и разбра, че са загубени, ако се поколебае да отговори.

— Влезте!… — каза той.

Но двамата не бързаха да прекрачат прага на рибаря.

— Приятелю — каза граф Шандор, — дават награда от пет хиляди флорина на този, който предаде осъдените, избягали от крепостта Пизино!

— Зная!

— И каторга — добави граф Шандор — за този, който ги подслони!

— И това зная!

— Можете да ни предадете.

— Казах ви да влезете, хайде влизайте! — отговори рибарят.

И Андреа Ферато затвори вратата тъкмо когато полицейското отделение щеше да мине пред къщата му.

Осма глава
Домът на рибаря Ферато

Андреа Ферато беше корсиканец, родом от Санта Манца, малко пристанище в околията Сартена, разположено зад една извивка на южния край на острова. Санта Манца, Бастиа и Порто Векио са единствените пристанища по източното крайбрежие, така причудливо изрязано преди няколко хиляди години, а сега уеднаквено поради непрестанното разяждане от пороите, които постепенно са разрушили носовете, заличили заливите, запълнили заливчетата му.

В Санта Манца именно, из тясната ивица море между Корсика и италианската суша, а понякога дори сред скалите на протока Бонифачо и на Сардиния, Андреа Ферато упражняваше своята професия.

Преди двадесет години той се бе оженил за една девойка от Сартена. Две години по-късно се бе родило едно момиченце, което нарекоха Мария. Занаятът на рибаря е доста тежък, особено когато към риболова се прибавя и лов на корали, чиито подводни образувания трябва да се търсят по дъното на най-опасните места в протока. Но Андреа Ферато беше смел, здрав, неуморим и работеше еднакво сръчно както с мрежата, така и с драгата. Работата му спореше. Жена му, трудолюбива и умна, се грижеше да поддържа в ред малката им къщичка в Санта Манца. И двамата бяха грамотни, т.е. относително образовани, ако ги сравним със сто и петдесетте хиляди неграмотни, които статистиката сочи и днес при двеста и шестдесет хилядите жители на острова.^[18]

Освен това — може би благодарение на тази образованост — Андреа Ферато беше французин по мисъл и чувства, макар че беше от италиански произход, като повечето корсиканци. А това в ония години бе предизвикало известна неприязън към него в околията.

Тази околия, разположена в южния край на острова, далеко от Бастиа, Аячо, от главните административни и съдебни центрове, е всъщност и досега непримирима към всичко, което не е италианско или сардинско — неприятно положение, което — нека се надяваме — ще изчезне с възпитанието на новите поколения.

Както казахме значи, към семейството Ферато съществуваше известна малко скрита неприязън. В Корсика обаче неприязънта се превръща лесно в омраза, а още по-лесно от омраза в насилие. Някои обстоятелства бяха влошили още повече тези отношения. Един ден Андреа Ферато бе изгубил търпение и в гнева си бе „одрал някому кожата“. Убил бе някакъв нехранимайко от селището, който го заплашвал, и бе принуден да избяга.

Но Андреа Ферато не беше човек, който може да потърси убежище в планината и да заживее в ежедневна борба както с полицията, така и с другарите или приятелите си по съдба, да започне поредица от отмъщения, за които щяха може би да пострадат и негови близки. Той реши да емигрира, успя да напусне тайно Корсика и намери убежище на сардинското крайбрежие. След като продаде къщата в Санта Манца, покъщнината, лодката и мрежите, жена му отиде при него заедно с детето. Той бе решил вече окончателно да не се връща в родния си край.

Но убийството, макар и извършено при законна отбрана, тежеше на съвестта на Андреа Ферато. Поради суеверието, присъщо на произхода му, той страстно желаеше да го изкупи. Смяташе, че смъртта на този човек ще му бъде опростена само ако спаси живота на друг човек, като рискува своя. И бе решил да го стори, ако му се удаде случай.

След напускането на Корсика Андреа Ферато бе останал малко време в Сардиния, където лесно можеха да го познаят и открият. Той не се страхуваше за себе си, понеже беше енергичен и смел, но трепереше за своите близки, които семейните отмъщения можеха да засегнат. И изчака подходящ момент да замине за Италия, без да събуди подозрение. Когато стигна в Анкона, удаде му се случай да пресече Адриатика и да се добере до истрийското крайбрежие.

Поради тези причини и обстоятелства корсиканецът се бе заселил в малкото пристанище Ровиньо. Седемнадесет години вече той продължаваше да упражнява и тук своя рибарски занаят, който му бе дал възможност да си възвърне предишното състояние. Девет години след пристигането тук му се роди син, когото нарекоха Луиджи. Но раждането отне живота на майката.

Откакто бе останал вдовец, Андреа Ферато живееше само с дъщерята и сина си. Осемнадесетгодишната Мария заместваше майката за това момченце, което започваше осмата си година. И ако не беше горчивата болка от това, че е загубил смелата си другарка, рибарят от Ровиньо щеше да бъде щастлив като всеки човек, който се труди и изпитва задоволство от изпълнения дълг. Всички от околността го обичаха, защото беше услужлив и разумен. Смятаха, и то с основание, че е майстор в занаята си. Сред дългата поредица скали по крайбрежието на Истрия той не съжаляваше за своя риболов в залива Санта Манца и в протока Бонифачо. Освен това беше много добър лоцман из тези места, където говореха същия език, както в Корсика. Приходите от корабите, които водеше по крайбрежието, от Пола до Триест, се прибавяха към дохода, получаван от риболова. Затова в къщата му имаше винаги храна за бедните, а дъщеря му Мария го подпомагаше в тази благотворителна дейност.

Рибарят от Санта Манца не бе забравил обета, който си бе дал: живот за живот! Отнел бе живота на един човек. Щеше да спаси живота на друг.

Ето защо, когато двамата бегълци се появиха пред вратата на дома му, отгатнал кои са и на какво наказание се излага, той не се поколеба да им каже: „Влезте!“, като добави наум: „И бог да ми е на помощ!“

Но полицейското отделение мина пред вратата на Андреа Ферато, без да се спре. Така че граф Шандор и Ищван Батори можеха да се смятат в безопасност поне за няколко часа през нощта в дома на корсиканския рибар.

Къщата беше построена не в града, а на петстотин крачки извън стените, отвъд пристанището, върху високите крайбрежни скали. По-нататък, на по-малко от един кабелт^[19], морето се разбиваше в подводните скали по брега, а далеко някъде, накрай кръгозора, се сливаше с небето. Към югозапад се очертаваше закръгленият висок нос, който затваряше малкия адриатически залив Ровиньо.

Домът на Андреа Ферато се състоеше от един приземен етаж с четири стаи — две отпред, две отзад — и един навес от летви, където той поставяше рибарските си съоръжения. Лодката му беше обикновена платноходка, дълга тридесет стъпки, с четвъртита кърма и голяма мачта с кливер — много удобна за риболов с драга. Когато не си служеше с нея, тя стоеше закотвена между скалите, които я пазеха. До нея се отиваше с мъничка тясна лодка, изтеглена на брега. Зад къщата се простираше градина от двадесетина ара, в която растяха зеленчуци, черници, маслинови дръвчета и лози. Отвъд оградата й течеше поток, широк пет-шест стъпки, който я отделяше от полето.

Такъв беше скромният, но гостоприемен дом, където провидението бе довело бегълците, такъв беше стопанинът, който рискуваше свободата си, за да им даде убежище.

Щом вратата се затвори зад тях, граф Шандор и Ищван Батори разгледаха стаята, в която рибарят ги бе поканил.

Това беше главното помещение в къщата, подредена с малко, но чисто поддържани мебели, които доказваха вкуса и старанието на една грижлива домакиня.

— Най-напред трябва да похапнете, нали? — предложи Андреа Ферато.

— Да, умираме от глад! — отговори граф Шандор. — Не сме яли от дванадесет часа!

— Чуваш ли, Мария? — каза рибарят.

Само след миг Мария сложи на масата малко солена сланина, варена риба, хляб, бутилка местно вино, сухо грозде, две чаши, две чинии и бели кърпи. Едно велионе, кандило с три фитила в чаша със зехтин, осветяваше стаята.

Граф Шандор и Ищван Батори веднага седнаха на масата: силите им бяха съвсем изчерпани.

— Ами вие? — обърнаха се те към рибаря.

— Вечеряхме вече — отговори Андреа Ферато.

Двамата гладници изгълтаха — именно изгълтаха! — всичко, което им бе поднесено скромно и от сърце.

Докато се хранеха, те не преставаха да наблюдават рибаря, дъщерята и сина му, които седяха в единия край на стаята и ги гледаха, без да продумат.

Андреа Ферато имаше може би четиридесет и две години. Беше със строга, дори малко тъжна външност, с изразителни черти на загорялото лице, с черни очи и жив поглед. Облечен беше като рибарите от Адриатика; а под дрехите личеше здрава, едра снага.

Мария, напомняща по фигура и лице майка си, беше едра, стройна, почти красива, с пламенни черни очи, кафяви коси и топъл тен, поруменял от буйната корсиканска кръв. Сериозна поради задълженията, които трябваше да изпълнява от най-ранна възраст, със спокойно държане и движения, присъщи на всяко разумно същество, всичко в тази девойка издаваше енергия, която тя нямаше да загуби никога, в каквито обстоятелства и да попадне. Неведнъж млади рибари от околността бяха пожелали да се оженят за нея, но тя не искаше и да чуе. Целият й живот принадлежеше на баща й и на детето, за което се грижеше като майка.

Луиджи беше решително, смело и работливо момче, вече свикнало с рибарския живот. Той придружаваше баща си при риболова и при лоцманството, гологлав във вятър и дъжд. Обещаваше да стане силен, здрав, добре сложен мъж, не само смел, а неустрашим, привикнал към несгодите и бурите. Той обичаше баща си и обожаваше сестра си.

Граф Шандор наблюдаваше внимателно тези три същества, свързани с такава затрогваща любов. За него нямаше съмнение, че се намира у честни хора, на които може да се довери.

Когато се нахраниха, Андреа Ферато стана и се приближи към Матиаш Шандор:

— Елате да си легнете, господа — каза той просто. — Никой не знае, че сте тук. Утре ще решим какво да правим.

— Не, Андреа Ферато, не! — отговори граф Шандор. — Уталожихме гледа си и възстановихме силите си! Оставете ни да напуснем веднага този дом, където присъствието ни е толкова опасно за вас и за вашите близки!

— Да, да вървим — подкрепи го Ищван Батори, — и бог да ви възнагради за това, което направихте.

— Елате да си легнете, налага се! — настоя рибарят. — Крайбрежието е под наблюдение тази вечер. Всички пристанища на полуострова са затворени. Тази нощ не може да се направи нищо.

— Така да бъде, щом настоявате! — отговори граф Шандор.

— Настоявам.

— Само една дума още. Откога се знае за нашето бягство?

— От тази сутрин — отговори Андреа Ферато. — Но вие сте били четирима в пизинската крепост. Тук сте само двама. Казват, че третият щял да бъде освободен…

— Саркани! — възкликна Матиаш Шандор, но потисна веднага яростния гняв, който го бе обзел при споменаването на това омразно име.

— А четвъртият?… — запита Ищван Батори, без да посмее да довърши изречението си.

— Четвъртият е още жив — отговори Андреа Ферато. — Отложили са екзекуцията.

— Жив! — извика Ищван Батори.

— Да — отговори иронично граф Шандор. — Ще почакат, докато ни заловят, за да ни доставят радостта да умрем заедно!

— Мария — каза Андреа Ферато, — отведи нашите гости в задната стая, към градината, но няма да палиш лампа. Тази вечер не бива да се види, че прозорецът свети. После можеш да си легнеш. Ние с Луиджи ще пазим.

— Да, татко! — отговори момчето.

— Елате, господа — каза девойката.

Граф Шандор и другарят му се ръкуваха сърдечно с рибаря. После минаха в задната стая, където ги чакаха два хубави сламеника с царевична шума, на които най-сетне щяха да си отпочинат след толкова умора.

Андреа Ферато бе излязъл вече от къщи заедно с Луиджи. Той искаше да се увери, че никой не скита наоколо, нито по брега, нито отвъд поточето. Бегълците можеха спокойно да си почиват до сутринта.

Нощта мина без особени събития. Рибарят излиза на няколко пъти, но не видя нищо подозрително.

На следния ден, 18 юни, докато гостите му още спяха, Андреа Ферато отиде да поразузнае към центъра на града и по кейовете на пристанището. На няколко места се бяха събрали бъбривци и любопитни. Разговаряха за разлепената вчера обява, която съобщаваше за бягството, за обещаната награда и възможното наказание. Хората бъбреха, споделяха си новини, повтаряха смътни слухове, които не казваха нещо особено. Нищо не даваше основание да се сметне, че граф Шандор и неговият другар са били забелязани насам, нито че подозират присъствието им в околността. Все пак към десет часа сутринта, когато старшият стражар и неговите хора се прибраха в Ровиньо от нощния обход, се разнесе слух, че двама чужденци били забелязани преди двадесет и четири часа край канала Лем. Претърсили бяха цялата местност до морето, но не бяха открили никакви следи от тях. Абсолютно нищо не сочеше тяхното минаване. Дали бяха успели да стигнат до брега, да се доберат до някоя лодка и да се прехвърлят в друг край на Истрия или дори да избягат отвъд границата? Имаше доста основания да се вярва, че е така.

— Е, държавата ще спести пет хиляди флорина! — си казваха хората.

— И ще ги използува по-уместно, вместо да възнаграждава с тях подли доносници!

— Ех, дано се измъкнат!

— Да се измъкнат ли!… Та те са се измъкнали вече!… И са на сигурно място, отвъд Адриатика!

Според тези разговори, водени в повечето групи от спрели пред обявите селяни, работници и граждани, личеше, че общественото мнение е по-скоро на страната на осъдените — поне между гражданите на Истрия от славянски или италиански произход. Така че австрийските чиновници не можеха да разчитат на съдействие от тяхна страна. Затова не пестяха усилията си да търсят бегълците. Всички полицейски отделения и жандармерийски бригади бяха на крак от вчера, а между Ровиньо, Пизино и Триест неспирно се разменяха телеграми.

Когато се прибра у дома си към единадесет часа, Андреа Ферато донесе тези по-скоро добри, отколкото лоши новини.

В това време граф Шандор и Ищван Батори довършваха закуската, която Мария им бе донесла в стаята, където бяха прекарали нощта. Тези няколко часа сън, силната храна и добрите грижи им помогнаха да се съвземат напълно от умората си.

— Е, какво има, приятелю? — запита граф Шандор, щом Андреа Ферато затвори вратата след себе си.

— Господа — отговори рибарят, — мисля, че засега няма от какво да се страхувате.

— Какво се говори из града? — запита Ищван Батори.

— Говорят със съчувствие за двамата чужденци, които вчера сутринта били съгледани, че слизат на брега на Лем. А това се отнася очевидно за вас… господа…

— За нас се отнася, наистина — отговори Ищван Батори. — Един местен работник от солниците ни е видял и издал.

И те разказаха на Андреа Ферато какво се бе случило в порутената ферма, докато се криеха в нея.

— А не знаете ли кой е издайникът? — запита веднага рибарят.

— Не можахме да го видим — отговори граф Шандор, — а само го чухме.

— Жалко — продължи Андреа Ферато, — но важното е, че са загубили следите ви. Ако никой не подозира укриването ви в моя дом, мисля, че няма защо да се безпокоите от издайничество. В Ровиньо и околността му всички ви съчувствуват!

— Да — отговори граф Шандор, — и това не ме изненадва. Населението в тези области е почтено. Но трябва да имаме предвид австрийските власти, а те не ще отстъпят пред нищо, за да ни заловят.

— Има все пак нещо благоприятно за вас, господа — добави Андреа Ферато. — И то е почти общото мнение, че може би сте вече отвъд Адриатика.

— Дай боже така да стане! — прошепна Мария, сключила ръце като за молитва.

— Ще стане, мило дете — отговори убедено Матиаш Шандор, — ще стане с божия помощ…

— И с моята, господин графе! — възрази Андреа Ферато. — А сега ще се заемем с обичайните си занимания. Хората са свикнали да ни виждат с Луиджи как кърпим на брега мрежите или почистваме платноходката си. Не трябва да променим нищо в навиците си. Пък трябва да разгледам и какво е небето, преди да вземем решение. Вие ще останете в тази стая и в никакъв случай няма да я напускате. За да не се пробудят съмнения, отворете, ако искате, прозореца към градината, но стойте в дъното на стаята и не се показвайте. Аз ще се върна след един-два часа.

С тези думи Андреа Ферато излезе заедно със сина си, като остави Мария да върши всекидневната си работа пред вратата на къщата.

Неколцина рибари се движеха по брега. От предпазливост Андреа Ферато реши да размени няколко думи с тях, преди да разпростре мрежите си на пясъка.

— Хубав източен вятър подухва — каза един от тях.

— Да — отговори Андреа Ферато, — завчерашната буря добре очисти хоризонта.

— Но привечер ветрецът може да се засили и да се превърне във вихрушка, ако се намеси бората! — добави друг.

— Е, все ще е вятър откъм сушата и няма да е опасно между скалите.

— Ще видим!

— Ще излезеш ли на риболов тази нощ, Андреа?

— Сигурно, ако времето позволи.

— Ами забраната?…

— Забраната се отнася за големите кораби, а не за лодките, които не се отдалечават много от крайбрежието.

— Дано да е така. Защото откъм юг са забелязани пасажи от тонини^[20] и ще трябва по-скоро да поставим нашите мадраги^[21].

— Е, има време — отговори Андреа Ферато.

— Кой знае!

— Има, ти казвам; а пък аз, ако изляза тази нощ, ще ида да ловя бонику към Орсера или Паренцо.

— Както искаш, но ние ще започнем да поставяме мадрагите недалеч от скалите.

— Ваша работа!

След това Андреа Ферато и Луиджи отидоха да вземат мрежите си, оставени под навеса, и ги разстлаха на пясъка, за да съхнат на слънце. Два часа по-късно рибарят се върна в къщи, като поръча на сина си да приготви куките за доубиване на бонику, риба с тъмночервено месо, от рода на тона.

Андреа Ферато постоя десетина минути на прага, докато изпуши лулата, и влезе при гостите си; Мария продължаваше да шета пред къщи.

— Господин графе — каза рибарят, — вятърът е откъм сушата и не допускам, че морето ще бъде бурно тази нощ. Най-простият и затова най-добър начин да избягате, без да оставите следи, е да отплаваме с моята лодка. Ако се решите, най-удобно ще бъде да тръгнем тази вечер, към десет часа. Вие ще се промъкнете между скалите, докъдето стига прибоят. Никой няма да ви види. С лодката ще ви закарам до платноходката и веднага ще отплаваме, без да направим впечатление, защото вече казах, че ще изляза тази нощ. Ако вятърът се засили много, ще се движа покрай брега, за да мога да ви сваля оттатък австрийската граница, отвъд устията на Катаро.

— Какво смятате да правите, ако не се засили? — запита граф Шандор.

— Ще излезем в открито море — отговори рибарят, — ще пресечем Адриатика и ще ви сваля към Римини или при устието на По.

— Може ли лодката ви да издържи такъв път? — запита Ищван Батори.

— Да! Добър съд е, наполовина покрит с палуба. Неведнъж съм я изпитал със сина си при лошо време. Пък трябва и да се рискува…

— Да рискуваме ние — отговори граф Шандор, — за да спасим главите си, е съвсем естествено; но вие, приятелю, защо ще се излагате на опасности?

— Това си е моя работа, господин графе — възрази Андреа Ферато. — Като ви помагам да се спасите, аз изпълнявам само дълга си.

— Дълга си?…

— Да!

И Андреа Ферато разказа онази случка, заради която бе напуснал Санта Манца в Корсика, и вярата си, че доброто, което щеше да стори, е само едно справедливо възмездие за злото, което бе извършил.

— Благородно сърце! — извика граф Шандор, развълнуван от разказа му; после добави:

— Но за да стигнем до устията на Катаро или до италианския бряг, ще се наложи да отсъствувате доста дълго, а това може да се стори странно на хората от Ровиньо. Не бива, след като сте ни спа сили, да бъдете арестуван, като се върнете.

— Не се страхувайте, господин графе — отговори Андреа Ферато. — По време на големия улов понякога оставам пет-шест дни в морето. Впрочем пак ви казвам — това си е моя работа. Така трябва да се постъпи, така ще постъпим!

Решението на рибаря не подлежеше на разискване. Неговият план беше очевидно най-добър и най-лек за изпълнение, защото платноходката — така поне се надяваше той — нямаше защо да се плаши от състоянието на морето. Трябваше да внимават само при качването в нея. Но в десет часа щеше да е вече тъмно, нощта беше безлунна и още привечер по крайбрежието щеше да се спусне навярно обичайната гъста мъгла, която не се простира и над морето. В това време по пустинния бряг може да се мярнат само един-двама митничари, излезли да обиколят своя район. Що се отнася до съседите на Андреа Ферато, те, както бяха казали, щяха да опъват мадрагите на колове недалеч от скалите, т.е. на две-три мили под Ровиньо. Когато забележат платноходката, ако въобще я забележат, тя ще е вече в открито море с двамата бегълци под палубата.

— А колко е по права линия разстоянието от Ровиньо до най-близката точка на италианския бряг? — запита Ищван Батори.

— Около петдесет мили.

— Колко време е необходимо, за да ги преминем?

— При попътен вятър може да стане за дванадесетина часа. Но вие нямате пари, а ще ви потрябват. Затова вземете този колан с триста флорина и го запашете около кръста си.

— Приятелю!… — каза Матиаш Шандор.

— Ще ми ги върнете после — възрази рибарят, — когато бъдете в безопасност. А сега стойте тук и ме чакайте.

След като се споразумяха така, Андреа Ферато излезе от стаята и отиде да се заеме отново с ежедневните си занимания, като работеше ту на брега, ту у дома си. Луиджи можа да пренесе незабелязано на платноходката храна за няколко дни, завита в едно резервно платно. Не можеше да възникне никакво подозрение, което да провали плановете на Андреа Ферато. В своята предпазливост той стигна дотам, че до вечерта не се отби при гостите. Матиаш Шандор и Ищван Батори стояха скрити в стаичката, като държаха прозореца все отворен. Рибарят бе обещал да ги предупреди, щом стане време да напуснат къщата.

През този следобед неколцина съседи дойдоха да си поприказват свойски за улова и за появата на тонините по крайбрежието на Истрия. Андреа Ферато ги прие в голямата стая и ги почерпи с вино, както му е редът.

По-голямата част от деня мина така, във влизане-излизане и в разговори. На няколко пъти стана дума за избягалите затворници. По едно време дори се пръсна слух, че били заловени към канала Куарнеро, на срещуположното крайбрежие на Истрия: но малко по-късно слухът бе опроверган.

Всичко се нареждаше сякаш най-благоприятно. Че брегът се охраняваше по-грижливо от всякога и от митничари, и от полицейски агенти и стражари — това беше положително. Но настъпи ли нощта, сигурно нямаше да е трудно да измамят това наблюдение. Както знаем, забраната се отнасяше до корабите за далечно плаване и за рейсове по Средиземноморието, но не и за рибарските лодки, които се движеха около крайбрежието. Така че отплаването на платноходката нямаше да възбуди някакво подозрение.

Но Андреа Ферато бе правил сметките си, без да има предвид едно посещение, което стана към осем часа вечерта. Отначало това посещение го изненада, без да го обезпокои. Разбра опасността от него едва след като посетителят си отиде.

Осем бе ударил и Мария се занимаваше с вечерята. Масата беше вече сложена в голямата стая, когато на входната врата се почука два пъти.

Андреа Ферато отиде веднага да отвори. И се изненада, като видя испанеца Карпена.

Този Карпена беше родом от Алмайате, малко градче в провинцията Малага. Както Андреа Ферато бе напуснал Корсика, така и той, навярно принуден от някое нечисто дело, бе заминал от Испания и бе дошъл да се установи в Истрия. Той разнасяше из вътрешността производството на солниците от западното крайбрежие — неблагодарен занаят, от който печелеше колкото да преживее.

Беше як, още съвсем млад, едва двадесет и пет годишен мъж, нисък и набит, с голяма глава, покрита с гъста, къдрава черна коса, с лице на булдог — нещо обезпокоително и у човек, и у куче. Карпена не беше общителен; беше злобен, отмъстителен, доста подъл и никой не го обичаше. Не се знаеше и защо е бил принуден да напусне родината си. Многобройни скарвания с другари от солниците, заплахи и сбивания му бяха създали не много добро име. Хората предпочитаха да го избягват.

Но Карпена нямаше лошо мнение за себе си и за личността си. Напротив. Така може да се обясни — а ще видим и по какъв повод — защо се бе опитал да влезе във връзка с Андреа Ферато. Трябва да признаем, че рибарят го бе посрещнал доста зле още при първите му думи. Това ще разберем, когато узнаем претенциите на този човек от разговора, който двамата поведоха.

Щом Карпена влезе в стаята, Андреа Ферато го спря с думите:

— Защо идвате?

— Минавах оттук и като забелязах, че свети, рекох да се отбия.

— Защо?

— На гости, съседе.

— Нали знаете, че вашите посещения не ми са приятни?

— Обикновено да — отговори испанецът, — но днес може би няма да е така.

Андреа Ферато не разбра и не можеше да отгатне какво означават тези загадъчни думи на Карпена. Но все пак не можа да сдържи едно леко трепване, което не убягна от погледа на госта.

Карпена затвори вратата.

— Идвам да поговоря с вас — каза той.

— Не!… Няма какво да ми казвате!

— Да… трябва да ви говоря… и то насаме — добави испанецът, като сниши малко глас.

— Хайде, елате — отговори рибарят, който имаше основание този ден да не отказва никому достъп у дома си.

По даден знак от Андреа Ферато Карпена пресече голямата стая и го последва в неговата.

Тази стая беше отделена само с една тънка преграда от другата, където се намираха граф Шандор и другарят му. Едната гледаше към улицата, а другата — към градината.

— Какво искате от мен? — запита рибарят, щом затвориха вратата.

— Пак идвам, съседе — отговори Карпена, — да проверя приятелските ви чувства.

— Във връзка с какво?

— Във връзка с дъщеря ви. — Нито дума повече!

— Слушайте!… Вие знаете, че обичам Мария и най-голямото ми желание е тя да ми стане жена!

Това бяха претенциите на Карпена.

И наистина от няколко месеца насам той преследваше девойката с ухажванията си. Ясно е, че го правеше повече от интерес, отколкото от любов. За един прост рибар Андреа Ферато беше заможен, особено в очите на испанеца, който нямаше нищо. Съвсем естествено беше, че Карпена е намислил да му стане зет; но също така съвсем естествено беше рибарят винаги да го отпраща, защото никак не го харесваше.

— Карпена — отговори студено Андреа Ферато, — вие се обърнахте вече към дъщеря ми и тя ви каза „не“! Обърнахте се към мене, аз ви казах също „не!“ Днес пак настоявате и аз за последен път ви повтарям „не!“

Лицето на испанеца се бе сгърчило от ярост. През полуразтворените устни се мярнаха зъбите му. Очите му светнаха свирепо. Но слабо осветената стая не позволи на Андреа Ферато да забележи това зло изражение.

— Това ли е последната ви дума? — запита Карпена.

— Това е последната ми дума, ако за последен път отправите искането си — отговори рибарят. — Ако го подновите, ще получите същия отговор!

— Ще го подновя! Да! Ще го подновя — повтори Карпена, — ако Мария ми каже да го сторя!

— Тя ли? — извика Андреа Ферато. — Тя!… Та вие добре знаете, че дъщеря ми не изпитва към вас нито обич, нито уважение.

— Чувствата й могат да се променят, след като поговоря с нея — отговори Карпена.

— След като поговорите ли?

— Да, Ферато, искам да говоря с нея.

— Кога?

— Веднага!… Чувате ли?… Трябва да й говоря!… Трябва… още тази вечер!

— Отказвам от нейно име!

— Внимавайте какво правите — извика Карпена, като повиши глас. — Внимавайте!

— Да внимавам ли?…

— Ще си отмъстя!

— Добре! Отмъсти си, Карпена, ако можеш или ако смееш! — отговори Андреа Ферато, като избухна на свой ред. — Много добре знаеш, че заканите ти не могат да ме уплашат! А сега излез или ще те изхвърля оттук!

Кръв нахлу в очите на испанеца. Искаше му се да се нахвърли върху рибаря, но успя да се овладее, бутна яростно вратата, втурна се в голямата стая, а оттам навън, без да продума.

Веднага след излизането му вратата на съседната стая, където бяха бегълците, се отвори. Граф Шандор, не пропуснал нито дума от разговора, се появи на прага, приближи се до Андреа Ферато и му каза тихо:

— Този човек ни издаде на старшия стражар. Той ни познава. Видял ни е, когато слизахме покрай канала Лем и ни е проследил до Ровиньо. Очевидно знае, че сте ни прибирали в къщата си. Позволете ни да избягаме или сме загубени… и вие заедно с нас!

Девета глава
Последни усилия в последна борба

Андреа Ферато бе онемял и нищо не можа да отговори на граф Шандор. Корсиканската му кръв кипеше в него. Той бе забравил двамата бегълци, за които се бе изложил на такава опасност. Сега мислеше само за испанеца, не виждаше вече никого другиго освен Карпена!

— Подлецът! Подлецът! — прошепна най-сетне той. — Да! Той знае всичко! Държи ни в ръцете си! Как не го разбрах!

Матиаш Шандор и Ищван Батори гледаха тревожно рибаря. Очакваха какво ще каже, какво ще направи. Не трябваше да губят нито миг. Може би издайничеството бе вече свършено.

— Господин графе — каза най-сетне Андреа Ферато, — полицията може да нахлуе в къщата ми всеки миг. Да, този негодник сигурно знае или най-малкото предполага, че сте тук. Дошъл бе да ми предложи сделка. Дъщеря ми като награда за мълчанието му! Той ще ви погуби, за да си отмъсти на мене. Ако полицаите дойдат, невъзможно е да се измъкнете, и веднага ще бъдете открити. Да, трябва моментално да бягате!

— Прав сте, Ферато — отговори граф Шандор, — но преди да се разделим, позволете ни да ви благодарим за всичко, което направихте и искахте да направите за нас…

— Което исках да направя, пак съм готов да го направя — каза сериозно Андреа Ферато.

— Отказваме се! — отговори Ищван Батори.

— Да, отказваме се — добави граф Шандор. — Вече твърде много се изложихте. Ако ни намерят у вас, чака ви каторга. Хайде, Ищван, да напуснем този дом, докато не сме му навлекли нещастие. Да бягаме, но да бягаме сами!

Андреа Ферато спря с ръка граф Шандор.

— Къде ще идете? — каза той. — Целият край е под наблюдението на властта. Полицейски агенти и стражари обикалят ден и нощ из полето. Няма точка на брега, откъдето можете да отплавате, няма свободна пътека, която да ви отведе до границата. Да заминете без мене, значи да тръгнете към сигурна смърт!

— Последвайте баща ми, господа — намеси се Мария. — Каквото и да се случи, той само изпълнява дълга си, като се опитва да ви спаси.

— Добре каза, дъще моя — отговори Андреа Ферато. — Наистина изпълнявам само дълга си. Брат ти сигурно ни чака при лодката. Нощта е много тъмна. И ще излезем в открито море, преди да ни забележат. Целуни ме, Мария, и да тръгваме!

Но граф Шандор и приятелят му не се съгласиха. Отказваха да приемат такава саможертва. Да напуснат незабавно тази къща, за да не напакостят на рибаря — да! Да отплават с него, за да го изложат на каторга — не!

— Ела — каза Матиаш Шандор на Ищван Батори, — излезем ли веднъж от тази къща, опасността заплашва само нас.

Двамата се готвеха вече да се втурнат през отворения прозорец на стаята в градинката, за да стигнат брега или вътрешността на страната, когато Луиджи нахълта внезапно.

— Полицаите! — каза той.

— Сбогом! — извика Матиаш Шандор.

И скочи през прозореца, последван от другаря си.

В този момент група полицаи нахълта в ниската стая.

Водеше ги Карпена.

— Подлец! — каза Андреа Ферато.

— Това е отговорът ми на твоя отказ! — процеди испанецът.

Уловиха рибаря и му вързаха ръцете. Полицаите тръгнаха да претърсват къщата. Отвореният прозорец към градината им посочи пътя на бегълците и те се спуснаха да ги гонят.

В този момент и двамата бяха стигнали оградата, зад която течеше поточето. Матиаш Шандор я бе прескочил и тъкмо помагаше на Ищван Батори да го последва, когато на петдесет крачки от тях се чу изстрел.

Ищван Батори бе улучен от куршума, който наистина засегна леко рамото му, но ръката му увисна неподвижна и му попречи да се възползува от усилията на приятеля си.

— Бягай! — извика той. — Бягай, Матиаш!

— Не, Ищван! Заедно ще умрем! — отговори граф Шандор, като се опита още веднъж да вдигне на ръце ранения си другар.

— Бягай, Матиаш! — повтори Ищван Батори. — И живей, за да накажеш издайниците!

Тези думи на Ищван Батори прозвучаха като заповед за граф Шандор. Само на него оставаше сега делото на тримата. Магнатът на Трансилвания, заговорникът от Триест, другарят на Ищван Батори и Ласло Затмар трябваше да отстъпи място на съдника!

— Сбогом, Ищван, сбогом! — извика той.

Прехвърли се с изумителен скок отвъд поточето, което течеше край оградата, и изчезна.

Още пет-шест изстрела бяха дадени в същата посока, но куршумите не засегнаха беглеца, който сви встрани и хукна към морето.

Полицаите бяха по петите му. Като не можеха да го видят в тъмнината, те не се и опитаха да го настигнат, а се разпръснаха, за да му пресекат пътя за отстъпление — както към вътрешността на областта, така и към града или високия нос, който загражда залива на север от Ровиньо. На помощ им бе дошло едно отделение стражари, което се движеше така, че на граф Шандор оставаше достъп само към брега. Но какво щеше да прави там пред пояса от подводни скали? Ще успее ли да скочи в някоя лодка и да се впусне из Адриатика? Не, не ще успее и още преди да я отвърже, ще падне под куршумите. Разбрал бе все пак, че пътят за отстъпление в източна посока му беше отрязан. Изстрелите, виковете на наближаващите полицаи и стражари сочеха, че е вече обкръжен откъм сушата. Оставаше му само да бяга към морето и по море. Това означаваше сигурна смърт, но по-добре да я намери във вълните, отколкото да я дочака пред взвода за екзекуция в двора на пизинската крепост.

Затова граф Шандор се втурна към брега и с няколко скока достигна първите ниски вълни на прибоя. Чувствуваше, че полицаите са зад него, а куршумите, изстрелвани наслуки, профучаваха понякога край главата му.

И тук, както по цялото крайбрежие на Истрия, подводните скали започваха до самия бряг и тук-там стърчаха усамотено. Многобройни локви изпълваха трапчините по пясъка между скалите; някои бяха дълбоки няколко стъпки, други надали стигаха до глезените.

Това беше последният път, все още отворен пред Матиаш Шандор. Макар да не се съмняваше, че там го чака смъртта, той не се поколеба да тръгне по него.

Започна да прескача локвите, да скача от скала на скала. Обаче сега силуетът му се очерта още по-ясно върху по-светлия фон на хоризонта. Веднага се чуха викове, от които личеше, че е открит, и полицаите се спуснаха към него.

Но граф Шандор бе решил да не се предаде жив. Само морето можеше да го предаде, но вече като труп.

Това трудно преследване по хлъзгави и неустойчиви камъни, по лепкави морски водорасли, през локви, където на всяка стъпка можеш да паднеш, продължи десетина минути. Беглецът запазваше преднината, но сушата скоро щеше да свърши.

И наистина той стигна до една от последните скали. Двама-трима полицаи бяха само на десет крачки от него, а други — на двадесетина зад тях.

Тогава граф Шандор се изправи. От устните му се изтръгна последен, прощален вик, отправен към небето. И когато един залп го обсипа с град от куршуми, той се хвърли в морето.

Стигнали до границата на скалите, полицаите съгледаха главата на беглеца като черна точка, насочена към открито море.

Водата около Матиаш Шандор закипя от нов залп. Навярно засегнат от няколко куршума, той потъна във вълните и не се показа вече.

Стражари и полицаи останаха до сутринта да наблюдават пояса от подводни скали и пясъчния бряг от високия нос на север от залива до укрепленията на Ровиньо. Но напразно. Нищо не сочеше, че граф Шандор е успял да излезе на брега. Затова решиха, че ако не е бил убит, сигурно се е удавил.

Обаче въпреки най-грижливите издирвания никакъв труп не бе открит нито по скалите, нито по брега на повече от две левги. И тъй като вятърът идваше от сушата и течението беше към югозапад, трупът на беглеца сигурно бе отнесен навътре в морето.

Така Адриатическо море бе станало гробница на маджарския благородник.

След старателни издирвания австрийските власти възприеха тази версия като най-естествена. А правосъдието продължи своите действия. Заловен при условията, които вече знаем, Ищван Батори бе върнат още същата нощ под силна охрана в крепостта Пизино, където само за няколко часа остана с Ласло Затмар.

Екзекуцията бе определена за следния ден, 30 юни.

В този съдбоносен момент Ищван Батори би могъл вероятно да се види за последен път с жена си и детето си; а Ласло Затмар — да прегърне стария си прислужник; защото беше получено разрешение да ги допуснат в крепостта Пизино.

Но госпожа Батори и синът й, както и Борик, освободен от затвора, бяха напуснали Триест. Като не знаеха къде са били откарани задържаните, защото арестуването се пазеше в тайна, те тръгнаха да ги търсят чак в Унгария, в Австрия и не успяха да ги намерят навреме след произнасянето на присъдата.

Така Ищван Батори нямаше последната утеха да види пак жена си и сина си. Не можа да им каже имената на издайниците, които нямаше да бъдат достигнати и от отплатата на Матиаш Шандор.

В пет часа следобед Ищван Батори и Ласло Затмар бяха разстреляни в двора на крепостта. Те умряха като мъже, пожертвували живота си за родината.

Сайлас Торонтал и Саркани можеха да се смятат вече запазени от всякаква разплата. Тайната на издайничеството беше известна всъщност само на тях двамата и триесткия губернатор; то бе възнаградено с половината от имотите на Матиаш Шандор, а другата им половина бе запазена по специално нареждане за наследницата на графа, когато достигне осемнадесетата си година.

Безчувствени към угризенията на съвестта, Сайлас Торонтал и Саркани можеха да се наслаждават спокойно на богатствата, придобити с такова отвратително издайничество.

Още един издайник изглежда нямаше от какво да се страхува: това беше испанецът Карпена, на когото платиха петте хиляди флорина, обещани за предателството.

Но докато банкерът и неговият съучастник можеха да останат в Триест с вирнати глави, защото никой не знаеше тайната им, Карпена бе принуден от всеобщото порицание да напусне Ровиньо и да се засели неизвестно къде. Но това беше без значение за него. Нямаше вече от какво да се страхува, нито дори от отмъщението на Андреа Ферато.

Рибарят бе задържан, даден под съд и осъден на доживотна каторга за това, че бе приютил бегълците. А за Мария и братчето й Луиджи оставаше само един бедняшки живот в дома, където баща им нямаше да се върне.

Така от чиста корист, без да са изпитвали дори омраза към жертвите си — с изключение може би на Карпена, — тримата негодници, единият, за да оправи застрашеното си финансово положение, а другите двама, за да спечелят повече пари, не се погнусиха да извършат това отвратително дело.

Нямаше ли за тази безчестна постъпка наказание на тоя свят, където божието правосъдие невинаги се проявява? Нямаше ли да бъде отмъстено за тримата родолюбци — граф Шандор, граф Затмар и Ищван Батори, и за скромния, добродетелен Андреа Ферато?

Бъдещето ще покаже.

Първа глава
Пескад и Матифу

Петнадесет години след разказаните събития, които приключват пролога на тази история, на 24 май 1882 г., в Рагуза^[22], един от главните градове на далматинската област, беше празник.

Далмация е тясна ивица земя, затворена между северната част на Динарските Алпи, Херцеговина и Адриатическо море. В нея има място за не повече от четири-петстотин хиляди души, и то като се посгъстят.

Красиви хора са далматинците; непретенциозни в своята бедна земя, където плодородната почва е рядкост; горди всред многобройните политически превратности, които са преживели; непреклонни към Австрия, на която договорът от Кампо Формио ги бе предал в 1815 г.; и най-сетне, извънредно честни, щом според хубавия израз, съобщен от г. Ириарт, земята им е била наречена „страната с врати без ключалки“!

Далмация^[23] има четири окръга, подразделени на околии. Окръзите са: Зара, Спалато, Катаро и Рагуза. В Зара, столица на провинцията, се намира главният губернатор. В Зара се събира диетата, от която няколко члена заседават в горната камара във Виена.

Много са се променили времената от шестнадесетия век, когато, ускоките, турци бегълци, в постоянна война с мюсюлмани и с християни, със султана и с Венецианската република, всяваха ужас в тази крайморска област. Но ускоките са изчезнали и само в Карниола се срещат тук-там следи от тях. Така че Адриатикът е сега тъй сигурен, както всеки друг край от великолепното, поетично Средиземно море.

Рагуза, или по-скоро държавицата Рагуза, е била дълго време република, дори преди Венеция, с други думи, още от деветия век. Едва през 1808 г. един декрет на Наполеон I я присъединява от следващата година към кралство Илирия и образува от тях херцогство за маршал Мармон. Още в деветия век рагузките кораби кръстосват моретата в Близкия изток и имат монопола за търговията с неверниците — даден от Светия престол, а това придава особено значение на Рагуза сред малките републики в Южна Европа. Но Рагуза се отличава и с други, по-благородни качества: славата на нейните учени и литератори, изисканият вкус на нейните художници й спечелват името на славонска^[24] Атина.

За нуждите на морската търговия обаче е необходимо пристанище за удобно и сигурно пускане на котва, достатъчно дълбоко за кораби с голям тонаж. Но Рагуза няма такова пристанище. Нейният залив е тесен, задръстен е подводни скали и в него могат да влизат само малки крайбрежни корабчета или обикновени рибарски лодки.

За щастие на половин левга на север в едно врязване на залива Омбла Фумера в сушата по прищявка на природата е образувано великолепно пристанище, задоволяващо всички изисквания на най-оживеното мореплаване. Това е Гравоза, най-доброто може би по далматинското крайбрежие. Тук водата е достатъчно дълбока дори за военни кораби; има място и за докове, и за корабостроителници; тук най-сетне могат да спират онези големи пътнически параходи, с които бъдещето ще обогати скоро всички морета по земното кълбо.

Затова пътят между Рагуза и Гравоза се бе превърнал в истински булевард, ограден е красиви и очарователни вили, посещаван от населението на града, което наброяваше по това време шестнадесет-седемнадесет хиляди души.

В този хубав пролетен ден към четири часа следобед рагузчани се отправяха масово към Гравоза.

В това предградие — както можем да наречем Гравоза, застроена пред вратите на града — имаше местен празник с игри, панаирджийски бараки, музика и танци на открито, народни лекари шарлатани, акробати и виртуози, чиито викове, хвалби, свирни и песни огласяха шумно не само улиците, но и самите кейове на пристанището.

За чужденеца това беше случай да види различни типове от славянската раса заедно с какви не цигани. На празника се бяха стекли не само тия скитници, дошли да използуват любопитството на посетителите, но и селяни от планините и равнината, решили да се повеселят.

Имаше необикновено много жени — дами от града, селянки от околностите, рибарки от крайбрежието. Облеклото на първите се стремеше да догони последната мода в Западна Европа. Носиите на другите се различаваха според областите: бели блузи с бродирани ръкави и нагръдници, наметала с разноцветни десени, колани с хиляди сребърни пулчета — истинска мозайка, в която багрите се преплитаха като в персийски килим, бели шапчици върху сплетени с цветни панделки коси, „окронгата“, от която се спуска воал като пискюл на ориенталски фес, гети и обуща, вързани с лико. А вдобавък на тия труфила безброй най-различни накити — гривни, гердани или ситни сребърни монети украсяваха врата, ръцете, гърдите или талията. Тези украшения се срещаха дори в селските носии, които не пренебрегват и пъстрите шевици по краищата на дрехите.

Но между тези рагузки костюми, носени елегантно дори от пристанищните моряци, най-много привличаше погледа с облеклото си привилегированата корпорация на носачите. Тези хамали бяха истински ориенталци — с фес, сетре, елек, пояс, широки турски шалвари и папуци^[25]. Те не биха нарушили тона на кейовете в Галата или на площада Топхане в Цариград.

Празникът беше в разгара си. Бараките на площада и по кейовете бяха пълни с посетители. Имаше и допълнително „развлечение“, макар и за ограничен брой любопитни: спускането във водата на един трабаколо — особеност на Адриатика, кораб с две мачти и две трапецовидни платна, прикрепени за горната и долната шкаторини^[26].

Спускането трябваше да стане в шест часа вечерта и корпусът на трабаколо, вече освободен от дървената си скеля, очакваше само да махнат ключа, за да се плъзне в морето.

Дотогава фокусниците, пътуващите музиканти и акробатите щяха да си съперничат по умение и сръчност за най-голямо удоволствие на публиката.

Трябва да се каже, че музикантите привличаха най-много зрители. Най-добри постъпления имаха гусларите. Те пееха с гърлен глас песните на своята страна, като си акомпанираха със своите странни инструменти и заслужаваше човек да се спре и да ги послуша.

Гуслата на тези улични виртуози има няколко струни, опънати върху грамадна дръжка, по които те чисто и просто стържат с друга струна. Що се отнася до гласа им, няма опасност да сбъркат мелодията, защото тя е толкова в главата, колкото и в душата им.

Един от тези певци — едър здравеняк с възжълта кожа и кафяв косъм, стиснал между коленете инструмента си, който приличаше на малко виолончело — допълваше с мимики и движения някаква канцонета, на която даваме почти буквалния превод:

Щом зазвучи песента,

песента на Цингара^[27],

внимавай, чуй добре

какво ти казва тя.

        Или се пази,

        пази се от Цингара!

Ако си далеч от нея,

ако дълги, гъсти мигли

скриват пламналия от нежност поглед,

Можеш да я гледаш, можеш да я слушаш!

        Щом зазвучи песента,

        песента на Цингара,

        внимавай, чуй добре

        какво ти казва тя.

                Или се пази,

                пази се от Цингара!

След първия куплет певецът тръгна да обхожда с паничка в ръка присъствуващите, за да му подарят по някоя медна монета. Но изглежда, че сборът беше незначителен, защото той се върна на мястото си с намерение да разчувствува аудиторията с втори куплет на канцонетата.

Но ако Цингара, като пее,

насочи към тебе черните си очи,

сърцето ти ще бъде в миг пленено,

а плени ли го веднъж, не го връща тя!

        Щом зазвучи песента,

        песента на Цингара,

        внимавай, чуй добре

        какво ти казва тя.

                Или се пази,

                пази се от Цингара!

Един петдесет-петдесет и пет годишен мъж слушаше спокойно песента на циганите. Но безчувствен към тази поетична съблазън, не бе посегнал досега към кесията си. Вярно е, че не пееше Цингара, насочила към него черните си очи, а едрият мъжага. Непознатият щеше да напусне площада, без да му даде нещо, но девойката, която го придружаваше, го спря с думите:

— Татко, аз нямам пари. Моля ти се, дай нещо на тоя добър човек!

Така гусларят получи четири-пет кройцера, които нямаше да му дадат, ако не бе се намесила девойката. Не че богатият й баща беше дотолкова скъперник, та би отказал милостиня на един беден панаирджия: но беше навярно от тези, които не могат да се трогнат от човешкото нещастие.

После и двамата тръгнаха из тълпата към други не по-малко шумни бараки, докато гусларите започнаха да се разпръсват по близките кръчми, за да „ликвидират“ печалбата. Те не се скъпяха на шишенцата „сливовица“, която циганите гълтаха като сироп.

Но не всички артисти на открито, певци и жонгльори се радваха на еднакво благоволение от публиката. Между най-пренебрегнатите бяха двама акробати, които напразно се стараеха на една естрада без публика.

Над естрадата висяха как да е нарисувани платна в доста лошо състояние. Те представляваха бездарно надраскани хищни зверове с най-фантастични очертания — лъвове, чакали, хиени, тигри, боа и така нататък, които скачаха или се спотайваха всред невероятни пейзажи. Отзад се виждаше малка кръгла арена, оградена с толкова изпокъсани стари платнища, че любопитните не можеха да не надникнат през тях — а това сигурно се отразяваше зле на прихода.

Отпред на един слабо забит кол беше закачена нечиста дъска — съвсем примитивна фирма от пет думи, грубо написани с въглен:

Физически, а вероятно и нравствено, двамата мъже бяха толкова различни един от друг, колкото могат да бъдат две човешки същества. Само общият им произход сигурно ги бе сближил, за да обикалят заедно света и да водят съвместно „борбата за живот“. И двамата бяха от Прованс^[28].

Откъде имаха тези странни имена, които се радваха може би на известност в далечния им роден край? Дали от двете географски точки, затварящи залива на град Алжир — кап Матифу и поант Пескад^[29] Всъщност имената им подхождаха великолепно, както името Атлас — на някой грамаден панаирджийски борец.

Кап Матифу е огромен, могъщ, непоклатим хълм, който се издига в североизточния край на обширния алжирски залив, като предизвикателство към стихиите и за да заслужи знаменития стих:

„Неговата неразрушима гръд умори времената!“

Такъв беше атлетът Матифу, същински Алкид^[30], или Портос^[31], достоен съперник на Ондрай, Никола Крест и други знаменити борци, прочути по арените на Южна Франция.

Този атлет — за когото може да се каже: „Трябва да го видите, за да повярвате“, беше почти шест стъпки висок, с грамадна глава и съответни рамене, с гърди като ковашки мях, крака като греди, ръце като машинни лостове. Той олицетворяваше човешката сила в цялото й великолепие и ако сам знаеше възрастта си, щеше да изненада всички, като каже, че едва е започнал двадесет и втората си година.

Това същество, вероятно посредствено по ум, имаше добро сърце и кротък, благ характер. Не мразеше и не се гневеше. На никого не би сторил зло. Едва смееше да стисне протегнатата ръка — от страх да не я смачка. В мощната му фигура не се криеше кръвожадност на тигър, макар че имаше неговата сила. Подчиняваше се на приятеля си още при първата дума или жест, сякаш по някаква прищявка на природата великанът се бе превърнал в син на дребосъка.

За разлика от кап Матифу поант Пескад в западния край на алжирския залив е тънка, удължена скалиста ивица, която навлиза дълбоко в морето. Оттам произхожда името Пескад, дадено на този дребен, слаб двадесетгодишен младеж, който нямаше в ливри четвъртината от теглото на другия в килограми, но гъвкав, сръчен, умен, с равно настроение и в добро и в зло, философ посвоему, находчив и практичен — истинска маймуна, но без злоба — и неразривно свързана от съдбата с едрия дебелокож добряк, когото ръководеше през всички превратности в живота на пътуващите акробати.

И двамата бяха професионални акробати и обикаляха панаирите. Матифу или Кап Матифу — така го наричаха — се бореше по арените, правеше упражнения, изискващи особена сила, извиваше железни пръти на лакътя си, вдигаше с протегната ръка най-тежките зрители, подхвърляше младия си приятел като билярдна топка. Пескад или Поант Пескад — както обикновено го наричаха — се перчеше, пееше, правеше се на шут, забавляваше публиката с неизчерпаемите си остроумия и я учудваше със своите номера на еквилибрист. Изпълняваше ги много ловко, а понякога смайваше зрителите със своите фокуси с карти, с които би затруднил и най-изпитаните фокусници, като се наемаше да спечели срещу най-изкусните коя да е хазартна или обмислена игра.

— Аз съм минал своя „зрелостен изпит“ — повтаряше той весело.

Но „защо, ще кажете вие“ — често употребяван израз от Поант Пескад, — защо днес на гравозкия кей тези двама клетници бяха изоставени от зрителите заради другите бараки? Защо нищожният приход, който им беше така нужен, нямаше да се получи? Беше наистина необяснимо. А при това техният говор — приятна смесица от провансалски и италиански — беше напълно достатъчен, за да бъдат разбрани от далматинската публика. Откакто бяха заминали от провансалския край, без да знаят кои са били родителите им, истински продукт на спонтанна любов, те все успяваха зле-добре — и повече зле, отколкото добре — да преживеят, като обикаляха пазарите и панаирите; но все пак преживяваха. Ако не обядваха всеки ден, то поне вечеряха, а това стигаше, защото, както обичаше да повтаря Поант Пескад, „не бива да искаме невъзможното“.

Но днес, макар че не искаше невъзможното, този мил младеж се опитваше да привлече поне няколко десетки зрители пред своята естрада с надеждата, че ще се решат да посетят мизерната му арена. Обаче нито подканванията му, които бяха много забавни поради чуждестранния акцент, нито дърдоренето, което би било цяло богатство за някой автор на водевили, нито гримасите, които биха разсмели дори каменен светец в нишата на катедрала, нито кълченето и кривенето, истински чудеса на клоунадата, нито подскачането на перуката му от троскот с опашка от козя брада, която се люшкаше по червената шутовска дреха, нито остроумните шеги, достойни за римския Пулчинело или за флорентинския Стентарело, не привличаха публиката.

А при това и той, и приятелят му се знаеха с тази славянска публика от няколко месеца насам.

След напускането на Прованс двамата приятели бяха прекосили Приморските Алпи, Миланската област, Ломбардия и Венецианската област, качени, така да се каже, един върху друг: Кап Матифу, прочут със силата си, Поант Пескад, известен с ловкостта си. Успехът ги бе тласнал чак до Триест, в сърцето на Илирия. От Триест през Истрия бяха слезли по далматинското крайбрежие — в Зара, в Салоне, в Рагуза, като смятаха за по-изгодно да вървят все напред, вместо да се връщат назад. Назад — бяха вече изтъркани. Напред носеха нов репертоар, от който можеше да спечелят малко. Сега обаче беше съвсем явно, че турнето им, което никога не беше особено сполучливо, ще стане много лошо. Затова нещастните имаха само едно желание, но не знаеха как да го осъществят: да се върнат в родината си, да видят отново своя Прованс, да не скитат вече толкова далеко от родния край! Само че бяха с тежки окови — оковите на мизерията, а да вървиш стотици левги с такива окови на нозете, беше много трудно!

Обаче преди да мислят за бъдещето, трябваше да се погрижат за настоящето, тоест за вечерята, която съвсем не беше осигурена. В касата им — ако можеше да се нарече с това претенциозно име кърпата, в която Поант Пескад връзваше богатството на двамата сътрудници — нямаше нито един кройцер. Напразно подскачаше той по естрадата. Напразно отправяше отчаяни покани наляво и надясно. Напразно Кап Матифу показваше мускулите си, където вените изпъкваха като преплетени клони на бръшлян около някой възлест ствол. Никакъв зрител не проявяваше намерение да влезе в оградената с платнища арена.

— Не обичат развлеченията тези далматинци — казваше Поант Пескад.

— Тикви! — отговаряше Кап Матифу.

— Убеден съм, че трудно ще направим днес сефте. Знаеш ли, Кап Матифу, ще трябва да си обираме крушите оттук!

— И къде ще идем?

— Много си любопитен — измърмори Поант Пескад.

— Кажи все пак!

— Добре, какво ще кажеш за една страна, където ще ядем поне веднъж на ден?

— Коя е тази страна, Поант Пескад?

— Ех, далече е тя, доста далече, много далече… и дори от далече по-далече, Кап Матифу!

— Накрай земята ли?

— Земята няма край — отговори поучително Поант Пескад. — Ако имаше край, нямаше да е кръгла! Ако не беше кръгла, нямаше да се върти! Ако не се въртеше, щеше да е неподвижна, а ако беше неподвижна…

— Какво ще стане? — запита Кап Матифу.

— Какво ли? Ще падне върху слънцето по-бързо, отколкото аз мога да задигна някой заек!

— После?…

— После ще се случи това, което се случва на несръчния жонгльор, когато две от топките му се срещнат във въздуха! Трас! Прас! Удрят се, падат, публиката свирка, иска си парите: те трябва да й ги върнат и вечерята пропада!

— Значи — попита Кап Матифу, — ако земята падне върху слънцето, няма да вечеряме?

И се задълбочи в тези безкрайни възможности. Седнал в единия край на естрадата, скръстил ръце, той клатеше глава като китайска кукла, без да продума, без да вижда и да чува нещо, потънал в най-неразбираем хаос от мисли. Всичко се обърка в голямата му кратуна. Стори му се, че се изкачва високо, много високо… по-високо от най-високото — този израз на Поант Пескад за далечината го бе просто поразил. После го пуснаха изведнъж и той падна… в собствения си стомах, с други думи, в празно пространство!

Същински кошмар. Клетникът стана от трикракото столче, протегнал ръце напред като слепец. Без малко не падна от естрадата.

— Ей! Кап Матифу, какво става с тебе? — извика Поант Пескад, като сграбчи другаря си за ръката и с мъка успя да го върне назад.

— Аз ли?… Аз ли?… Какво ли ми е?

— Да… ти!

— Трябва… — каза Кап Матифу, овладявайки постепенно мислите си, което беше мъчна работа, макар че броят им не беше голям — трябва да ти говоря, Поант Пескад.

— Казвай, мили Кап, и не се бой, че ще те чуят. Публиката съвсем се е изпарила!

Кап Матифу седна на столчето и с яката си ръка, но съвсем полека, сякаш се страхуваше да не го пречупи, притегли до себе си своя верен мъничък приятел.

Втора глава
Спускането на Трабаколо във водата

— Значи не върви? — запита Кап Матифу.

— Кое не върви? — отговори Поант Пескад.

— Работата.

— Може да е по-добре, безспорно; но може да е и по-зле!

— Пескад?

— Матифу!

— Не ми се сърди за това, което ще ти кажа!

— Напротив, ще ти се сърдя, ако си заслужава!

— Тогава, виж какво… ще трябва да ме напуснеш.

— Какво подразбираш с това „да те напусна“?… Да те оставя ли? — запита Поант Пескад.

— Да!

— Продължавай, въплъщение на моите мечти! Заинтересува ме!

— Да… Уверен съм, че ако си сам, ще се справяш по-добре!… Аз ти преча, а без мене би намерил начин да…

— Слушай, Кап Матифу — отговори сериозно Поант Пескад, — ти си дебел, нали?

— Да!

— И едър?

— Да!

— Тогава виж какво: колкото и да си едър и дебел, не зная как си успял да побереш глупостта, която току-що изрече.

— Защо, Поант Пескад?

— Защото е още по-голяма и по-дебела от тебе, Кап Матифу! Аз да те изоставя, глупако мили! Ами ако ме няма, питам те аз, кого ще подмяташ?

— Кого ли?

— И кой ще прави смъртоносния скок на врата ти?

— Не казвам, че…

— Или разкрача върху ръцете ти?

— Дявол да го вземе! — отговори Кап Матифу, смутен от тези толкова трудни въпроси.

— Да… и то пред зрители, обезумели от възторг… ако се случи да има зрители!

— Зрители!… — промърмори Кап Матифу.

— Значи — продължи Пескад — мълчи си и да помислим как ще спечелим пари за вечеря.

— Не съм гладен!

— Ти си все гладен, Кап Матифу, значи и сега си гладен! — отговори Поант Пескад, като полуотвори с две ръце грамадните челюсти на своя приятел, който и без мъдреците си имаше тридесет и два зъба. — Виждам по кучешките ти зъби, дълги като на булдог. Гладен си, ти казвам аз, а спечелим ли половин флорин, четвърт флорин дори, ще можеш да ядеш.

— Ами ти, мили Пескад?

— Аз ли?… На мене и едно просено зрънце ми стига. Не ми е нужно да съм силен, докато ти, сине… Слушай добре как разсъждавам аз! Колкото повече ядеш, толкова повече пълнееш! Колкото повече пълнееш, толкова повече ставаш изключителен човек!…

— Да, изключителен!…

— Аз пък напротив — колкото по-малко ям, толкова повече отслабвам; а колкото повече отслабвам, също толкова по-изключителен ставам! Така ли е?

— Така е — отговори наивно Кап Матифу. — Значи, Поант Пескад, в мой интерес е да ям!

— Точно така, дебело псе; а в мой интерес е — да не ям!

— И ако има храна само за един?…

— Ще бъде за тебе!

— Ако има за двама?…

— Пак ще бъде за тебе! Дявол да го вземе, Кап Матифу, та ти се равняваш поне на двама души!

— На четири… на шест… на десет!… — извика нашият херкулес, с когото и десет души наистина не биха се справили.

Като оставим настрана надутото преувеличение, присъщо на атлетите от древни и нови времена, Кап Матифу действително бе победил всички борци, които си бяха премервали силите с него.

За него разправяха следните два случая, които наистина доказваха изумителната му сила.

Една вечер в Ним, в някакъв дъсчен цирк, една греда от скелето на покрива бе поддала. Силното пращене бе всяло ужас сред зрителите, застрашени да бъдат смазани от падането на покрива или сами да се издушат, като хукнат да бягат през тесните изходи. Но Кап Матифу беше там, втурна се към поддалата вече греда в момента, когато скелето се накланяше, подпря я с могъщите си рамене и я задържа, докато залата се опразни. После с един скок изхвръкна навън тъкмо когато покривът се сгромолясваше зад него.

Такива бяха раменете му. А ето какви бяха ръцете.

Веднъж в равнините на Камарга един разярен бик се бе измъкнал от обора, където беше затворен. Подгонил бе и наранил няколко души и щеше да причини още по-големи пакости, ако Кап Матифу не се бе намесил. Кап Матифу се впусна към животното и го причака, стъпил здраво на земята. В момента, когато бикът се хвърли с наведена глава срещу него, той го улови за рогата, повали го изведнъж и го задържа така, с вирнати копита, докато го обуздаят и обезвредят.

Много примери могат да се приведат за неговата свръхчовешка сила. И тези са достатъчни обаче, за да се разбере не само силата на Кап Матифу, но и неговата смелост и себеотрицание, защото той никога не се колебаеше да се притече на помощ на ближния си. Той беше толкова добър, колкото и силен. Все пак, за да не загуби силата си, както му повтаряше Поант Пескад, той трябваше да се храни. И приятелят му го принуждаваше да яде, като гладуваше, когато имаха храна само за един, а често пъти дори, когато е и за двама. Тази вечер обаче не се виждаше вечеря дори за един.

— Има мъгла! — повтаряше Поант Пескад.

И за да я разпръсне, добрякът продължи весело своите шеги и гримаси. Сновеше по естрадата, извиваше се, кълчеше се, ходеше на ръце, защото бе забелязал, че когато сме с главата надолу, гладът не е така остър. Повтаряше на един полупровансалски, полуславянски жаргон вечните циркови шеги, които ще бъдат в обръщение, докато има смешници да ги поднасят на тълпата и безделници да ги слушат.

— Влезте, господа, влезте! — викаше Поант Пескад. — Плаща се на излизане, и то само един кройцер!

Но преди да излязат, трябваше да влязат, а от спрелите се пред изписаните платнища пет-шест души никой не се решаваше да влезе в малката арена.

Тогава Поант Пескад показваше с трепереща пръчица кръвожадните зверове, изрисувани по платната. Не че можеха да покажат някаква менажерия на публиката. Но тези страшни животни съществуваха някъде из Африка или Индия, а за Кап Матифу — ако ги срещнеше някога по пътя си — те щяха да са просто една хапка.

После следваха обичайните приканвания, които нашият херкулес прекъсваше с блъскане по голям тъпан, отекващ като оръдейна стрелба.

— Хиената, господа, вижте хиената от нос Добра Надежда, животно ловко и кръвожадно, прескача зидовете на гробищата, за да си търси храна!

След това се обръщаше към другия край на платното, където един носорог стоеше в жълта вода, всред сини треви:

— Гледайте насам! Млад интересен носорог, само на петнадесет месеца! Отгледан е в Суматра и по време на превозването му без малко не потопи корабчето с опасния си рог!

Най-сетне сочеше на преден план един лъв, застанал сред зеленикав куп кости на жертвите му:

— Гледайте, господа! Страшният атласки лъв! Живее във вътрешността на Сахара, в жарките пясъци на пустинята! През тропическите горещини се оттегля в пещерите! Ако намери там вода, хвърля се в нея и излиза цял намокрен. Затова го наричат мокрия лъв.

Но всички подканвания оставаха напусто. Напразно Поант Пескад дереше гърло. Напразно Кап Матифу удряше до спукване големия тъпан!

Все пак неколцина снажни далматински планинци се спряха най-сетне пред атлета Матифу и взеха да го разглеждат като вещи познавачи.

Поант Пескад веднага се възползува от случая, за да предизвика тия здравеняци да премерят силите си с великана:

— Влезте, господа, влезте! Сега му е времето! Сега е моментът! Големи борби между мъже! Класически стил! Двете рамена трябва да допрат пода! Кап Матифу се задължава да победи желаещите, които биха го почели със своето доверие! Една почетна памучна фланела на оня, който го победи! Желаете ли вие, господа? — добави Поант Пескад, обръщайки се към трима набити мъже, които го гледаха захласнато.

Но здравеняците не счетоха за уместно да изложат силите си в тази борба, колкото и да беше почетна за двамата противници. Поант Пескад бе принуден да обяви, че по липса на желаещи, борбата ще се състои между Кап Матифу и него. Да! — „ловкостта“ щеше да се премери със „силата“!

— Хайде влизайте! Влизайте! Едни след други! — дереше гърло клетият Пескад. — Тук ще видите нещо, каквото никъде не сте виждали! Двубой между Поант Пескад и Кап Матифу! Двамата близнаци от Прованс! Да, близнаци… при това на различна възраст… и от различни майки!… Какво ще кажете: приличаме си, нали?… Особено аз!

Един младеж се спря пред естрадата. И слушаше сериозно тези изтъркани шеги.

Младият мъж, не повече от двадесет и две годишен, беше над среден ръст. Красивото му, малко уморено от работа лице, строгото му изражение издаваха склонност към размисли, придобита може би в школата на страданието. Големите черни очи, широката къса брада, устните, почти несвикнали да се усмихват, красиво очертани под тънки мустачки, сочеха съвсем недвусмислено унгарския му произход, с преобладаваща маджарска кръв. Той беше облечен просто в цивилен костюм, без претенции да се придържа към последната мода. Държането му не лъжеше: този младеж беше вече мъж.

Той слушаше, както казахме, излишните подканвания на Поант Пескад и гледаше почти с умиление усилията му пред естрадата. Тъй като сам бе страдал, той не можеше да бъде безразличен към страданията на другите.

— Французи — каза си той. — Горките! Нищо няма да спечелят днес.

Хрумна му мисълта той да им стане публика, която ще плати. Това щеше да е милостиня, но прикрита и безспорно навременна милостиня. Той се приближи към вратата, тоест към платнището, през което се влизаше в малката арена.

— Влезте, господине, влезте! — извика Поант Пескад. — Ей сега започваме!

— Но… аз съм сам — забеляза любезно младежът.

— Господине — отговори Поант Пескад с шеговита гордост, — истинските артисти държат повече за качеството, отколкото за количеството на своята публика!

— Все пак ще ми позволите, нали? — продължи младият мъж, като извади кесията си.

И взе от нея два флорина, които сложи в калаената чинийка, поставена в един ъгъл на естрадата.

— Чудесен човек! — си каза Поант Пескад.

После се обърна към другаря си:

— На работа, Кап Матифу! Да почваме! Ще му се отплатим за парите!

Но тъкмо когато се готвеше да влезе, единственият зрител на френско-провансалската арена внезапно отстъпи. Забелязал бе девойката, която преди четвърт час се бе спряла с баща си пред гусларите. Без сами да знаят, младежът и девойката бяха извършили едно временно по едно милосърдно дело. Тя бе дала милостиня на циганите, той — на акробатите.

Но тази среща сигурно не стигаше на младежа; защото, щом забеляза девойката, той забрави, че е зрител с платено място и се втурна подир нея из тълпата.

— Ей, господине!… Господине!… — извика Поант Пескад — Парите ви! Не сме ги спечелили, дявол да го вземе!… Но къде е?… Изчезна!… Ей, господине!…

Той търсеше напразно „публиката“, която се бе изпарила. След това погледна Кап Матифу, зяпнал и слисан не по-малко от него.

— Тъкмо щяхме да започнем — каза най-сетне великанът. — Не ни върви, и толкова!

— Да започнем все пак — отговори Поант Пескад и слезе по стълбичката, която водеше към арената.

По този начин — като играят пред пейките — само че и пейки нямаше! — щяха да заслужат получените пари.

Но в този момент откъм пристанището се чу силна глъч. Тълпата се раздвижи, всички тръгнаха към морето и стотици гласове заповтаряха:

— Трабаколо!… Трабаколо!…

Настъпил бе наистина часът, когато малкото корабче трябваше да бъде спуснато във водата. Това интересно зрелище предизвикваше всякога любопитството на публиката. Затова площадът и кейовете, задръстени допреди миг от тълпата, опустяха веднага и всички се насочиха към корабостроителницата, където щеше да стане спускането.

Поант Пескад и Кап Матифу разбраха, че не могат вече да разчитат на публика — поне засега. Затова в желанието си да настигнат единствения зрител, който без малко щеше да присъствува на спектакъла им, те напуснаха бараката си, без да се погрижат дори да затворят вратата — пък и защо ли всъщност биха я затворили? — и се отправиха към корабостроителницата.

Тя се намираше в края на тесен малък нос извън пристанището на Гравоза на полегат терен, по който прибоят се разливаше с лека пяна.

С помощта на лактите си Поант Пескад и другарят му се озоваха в първия ред на зрителите. Никога, дори в бенефисните вечери, не бе имало такова натрупване пред тяхната естрада. Какъв упадък на изкуството!

Освободен вече от дървените подпори, които го поддържаха от двете страни, трабаколо беше готов за спускане. Котвата беше приготвена за хвърляне, щом корпусът влезе във водата, за да задържи устрема, който можеше да го увлече много навътре. Макар че трабаколо имаше около петдесет тона водоизместимост, той беше все пак доста голям плавателен съд и заслужаваше всички предохранителни мерки при тази операция. Двама корабостроителни работници стояха в задната част на палубата, близо до флагщока с далматинско знаме на върха, а други двама бяха на предната част, готови да хвърлят котва.

Трабаколо трябваше да бъде спуснат във водата откъм задната част така, както се постъпва при действия от този род. Спусковите му шейни, почиващи върху намазани със сапун релси, се задържаха само от ключа. Достатъчно беше да се махне този ключ, за да започне плъзгането. Тогава скоростта щеше да се увеличи от поставената в движение маса и малкият кораб щеше да отиде сам в своята естествена среда.

Половин дузина работници, въоръжени с големи железни чукове, вече удряха по стапелблоковете на предната част, под кила на трабаколо, за да го повдигнат малко и да предизвикат разлюляването, което ще го увлече към морето.

Всички следяха тези действия с напрегнат интерес, всред всеобщо мълчание.

В този момент отвъд малкия нос, който закрива от юг пристанището на Гравоза, се появи красива яхта. Това беше двумачтова яхта, с около триста и петдесет тона водоизместимост. Тя се опитваше, без да променя халса^[32], да мине край малкия нос и корабостроителницата, за да влезе в пристанището. Тъй като вятърът идваше от северозапад, тя държеше неговата посока с ляв халс, така че й оставаше само да стигне до мястото си за закотвяне. За по-малко от десет минути тя щеше да пристигне и съвсем видимо нарастваше бързо, сякаш я гледаха през далекоглед, с постепенно удължавана тръба.

Но за да влезе в пристанището, яхтата трябваше да мине пред стапела, където се подготвяше спускането на трабаколо. Затова, щом я забелязаха, за да се избегне възможна злополука, счетоха за нужно да спрат временно действията. Щяха да ги продължат, щом тя отминеше. Сблъскването между двата кораба, от които единият се плъзгаше напреко, а другият се движеше с голяма скорост към него, сигурно би причинило сериозни повреди на яхтата.

Работниците престанаха да удрят с чуковете си по стапелблоковете и натовареният да извади ключа получи нареждане да почака. Ставаше дума само за няколко минути.

През това време яхтата бързо приближаваше. Можеше да се забележи, че дори започва приготовления за спускане на котва. Двата флеша бяха току-що свалени, халсът на грота бе преместен, а фокът^[33] бе зарифен^[34]. Но поради придобитата скорост бързината на яхтата продължаваше да е все още голяма, дори само със стаксел и втори кливер^[35].

Всички погледи се насочиха към красивия кораб, чиито бели платна блестяха като позлатени от косите лъчи на слънцето. Моряците му, в левантинско облекло, с червено боне на глава тичаха към шкотите^[36], а капитанът, застанал на задната част на палубата, до кормчията, даваше със спокоен глас заповедите си.

Яхтата, на която оставаше съвсем малко разстояние, за да стигне в пристанището, се озова скоро напреко на корабостроителницата.

Чу се уплашен вик на ужас. Трабаколо се разлюля. Неизвестно защо, ключът не бе удържал и корабчето се раздвижи тъкмо когато яхтата се яви с десния си борд пред него.

Сблъскването между двата плавателни съда беше неминуемо. Нямаше нито време, нито начин да му се попречи. Никаква маневра не можеше да се направи. На вика на зрителите отговори ужасеният вик на екипажа от яхтата.

Запазвайки хладнокръвие, капитанът нареди все пак да завият кормилото; но не беше възможно корабът да се отклони така бързо или да мине толкова скоро, че да избегне удара.

Трабаколо се бе плъзнал вече по релсите си. Лек бял дим, образуван от триенето, кръжеше пред носа му, а кърмата вече навлизаше във водата на залива.

Един мъж се спусна внезапно. Хвана швартовото въже, което висеше от предната част на палубата на трабаколо. Наблизо имаше забит в земята железен стълб, който служеше за привързване. Въжето бе намотано в един миг около него: то започна бавно да се развива, но човекът с риск да бъде повлечен и премазан го задържа със свръхчовешка сила в продължение на десет секунди.

Тогава швартовото въже се скъса. Но десетте секунди се бяха оказали достатъчни. Трабаколо се гмурна във водата и се издигна, сякаш бе попаднал в силно килово вълнение. Устреми се напред и мина на по-малко от една педя зад кърмата на яхтата, продължавайки да се движи до момента, в който котвата му падна на дъното и го спря с опънатата си верига.

Корабът бе спасен.

Колкото до човека, комуто никой не бе успял да дойде на помощ — толкова неочаквано и бързо стана всичко, — той беше Кап Матифу.

— Е, браво!… Много добре! — извика Поант Пескад и изтича към другаря си, който го вдигна на ръце не за да го премята, а да го прегърне, както той прегръщаше — до задушаване.

Тогава от всички страни гръмнаха ръкопляскания. Множеството се струпа около този херкулес, скромен като знаменития легендарен герой, извършил дванадесетте подвига; но той не можеше да разбере защо е този ентусиазъм у публиката.

Пет минути по-късно яхтата пусна котва в пристанището, а после една изящна лодка с шест весла докара на кея нейния собственик.

Той беше петдесетгодишен висок мъж, с почти побелели коси и посивяла брада, подстригана по ориенталски. Големи черни изпитателни, необикновено подвижни очи оживяваха леко загоряло и все още красиво лице с правилни черти. Онова, което поразяваше още от пръв поглед, беше благородството, дори величието, излъчвано от цялата му осанка. Морският му костюм — тъмносин панталон, сако от същия цвят, с металически копчета, тесен черен пояс, който пристягаше кръста под сакото, лека кафява шапка — му стоеше добре, а под него се отгатваше снажно, великолепно сложено тяло, което възрастта още не бе засегнала.

Щом стъпи на земята, този енергичен и властен мъж се отправи към двамата акробати, които тълпата бе заобиколила и акламираше. Хората се оттеглиха, за да му сторят път.

Когато стигна до Кап Матифу, той не потърси кесията си, за да извади щедра милостиня, а протегна ръка на атлета и му каза на италиански:

— Благодаря ви, приятелю, за това, което сторихте!

Кап Матифу се смути от такава чест за толкова дребна работа.

— Да! Чудесно!… Великолепно, Кап Матифу! — обади се Поант Пескад на красноречив провансалски жаргон.

— Французи ли сте? — запита чужденецът.

— Най-чистокръвни французи! — отговори гордо Поант Пескад. — Французи от Южна Франция.

Чужденецът ги гледаше с явна симпатия и леко вълнение. Защото мизерията им беше съвсем очевидна. Пред него стояха двама пътуващи акробати, единият от които с риск за живота си му бе направил голяма услуга; защото сблъскването на трабаколо и яхтата щеше да причини многобройни жертви.

— Елате при мене на кораба — им каза той.

— Кога да дойдем, княже? — запита Поант Пескад с изискан поклон.

— Утре сутринта, рано.

— Рано! — повтори Поант Пескад, докато Кап Матифу изрази мълчаливо съгласието си, като кимаше с грамадната си глава.

През това време тълпата все още обкръжаваше героя на това събитие. Вероятно би го понесла тържествено на ръце, ако теглото му не плашеше дори най-решителните и най-здравите. Но съобразителният Поант Пескад сметна, че е уместно да използуват разположението на такава публика. Затова, докато чужденецът тръгна към кея, след като кимна приятелски на сбогуване, той извика с веселия си подканващ глас:

— Борба, господа, борба между Кап Матифу и Поант Пескад. Влезте, господа, влезте!… Плаща се на излизане… а може и на влизане — както желаете!

Този път го чу и последва такава многобройна публика, каквато навярно никога не бе виждал.

Арената се оказа много малка! Трябваше да върнат посетители!? Отказаха и пари!

През това време, едва направил няколко крачки към кея, чужденецът се озова пред девойката, присъствувала с баща си на цялата случка.

Малко по-далече беше и младежът, който ги бе настигнал; от вниманието на чужденеца не убягна и това, че бащата отговори доста надменно на поздрава му.

Щом забеляза този човек, чужденецът едва успя да прикрие трепването си. Цялото му същество сякаш се отдръпна с отвращение, а в погледа му блесна мълния.

Но бащата на девойката се приближи към него и каза учтиво:

— От голяма опасност ви отърва, господине, този смел акробат.

— Да, наистина — отговори чужденецът с глас, нарочно или случайно променен от непреодолимо вълнение.

После запита събеседника си:

— Мога ли да ви попитам, господине, с кого имам честта да говоря в този момент?

— С господин Сайлас Торонтал, от Рагуза — отговори бившият триестки банкер. — А мога ли и аз, на свой ред, да узная, кой е собственикът на тази яхта?

— Доктор Антекирт — отговори чужденецът.

Те се разделиха с поклон, докато викове „ура“ и ръкопляскания продължаваха да отекват в арената на френските акробати.

Тази вечер не само Кап Матифу се нахрани до насита, с други думи, за четирима, но остана ядене и за още един, достатъчно за вечерята на верния му мъничък другар Поант Пескад.

Трета глава
Доктор Антекирт

Има хора, които създават твърде много работа на Мълвата, тази стоуста жена оркестър, която разнася със своите тромпети имената им по четирите посоки на света.

Такъв беше случаят и с прочутия доктор Антекирт, току-що пристигнал в пристанището Гравоза. При това неговото идване бе ознаменувано със събитие, достатъчно да привлече вниманието на публиката дори върху най-обикновен пътешественик. А той не беше от тази категория.

И наистина от няколко години доктор Антекирт бе станал почти легендарна личност в баснословните страни на Далечния Изток. В Азия, от Дарданелите до Суецкия канал, в Африка, от Суецкия канал до Тунис, по цялото арабско крайбрежие на Червено море не преставаха да повтарят името му, като име на необикновен естественик, гностик^[37], талеб^[38], който владее последните тайни на света. В библейски времена биха го нарекли Епифаний^[39]. В земите край Ефрат щяха да го почитат като потомък на някогашните мъдреци.

Какво беше преувеличено в тази слава? Всичко, което искаше да представи този мъдрец като вълшебник и му приписваше някаква свръхестествена сила. Истината е, че доктор Антекирт беше само човек, просто човек, много образован, с правдив и твърд характер, много разумен, необикновено проницателен, чудно прозорлив, изключително подпомаган от случайностите. Така например той бе открил лекарство против една ужасна епидемична болест, смятана дотогава за заразна, и бе успял да предпази от нея населението на една от централните области в Мала Азия.

Онова, което допринасяше за неговата известност, беше главно непроницаемата загадка около личността му. Откъде идваше той? Никой не знаеше. Какво беше миналото му? И това не се знаеше… Къде бе живял и при какви условия — никой не би могъл да каже. Твърдяха, че доктор Антекирт бил просто обожаван от населението на Мала Азия и Източна Африка, че минавал за изключителен лекар, че слуховете за необичайните му лечения били стигнали до големите научни центрове в Европа, че лекувал еднакво и бедняците, и богатите господари и паши в тези области. Но никога не го бяха виждали в някоя западна страна, а от няколко години насам дори не се знаеше местожителството му. На това се дължеше стремежът да му приписват някакъв загадъчен произход, да го смятат за необичайно превъплъщение, да създават от него един свръхчовек, който лекува със свръхестествени средства.

Но при все че доктор Антекирт още не бе упражнявал изкуството си в главните европейски държави, славата го бе изпреварила там. Той пристигна в Рагуза като обикновен пътешественик, като богат турист, който се разхожда с яхтата си и посещава различни места по Средиземноморието и все пак името му се разчу веднага из града. А преди да видят самия доктор, погледите на хората бяха привлечени от кораба му. Пък и произшествието, предотвратено от смелостта; на Кап Матифу, беше достатъчно да събуди интерес у хората.

Яхтата би правила наистина чест на най-богатите, най-изисканите спортсмени мореплаватели от Америка, Англия и Франция. Двете съвсем прави мачти почти в средата на кораба, което даваше възможност стакселът и гротът да са много добре натегнати, дължината на бушприта, на който бяха изнесени два кливера, издутите долни платна на фокмачтата, дръзко извисеният й флагщок — цялото това ветрилно стъкмяване сигурно й осигуряваше една великолепна скорост дори при лошо време. Тази яхта имаше триста и петдесет тона водоизместимост. С дълга, силно заострена линия, но все пак достатъчно широка и с доста дълбоко газене, осигуряващо добра устойчивост, тя беше истински „морски съд“, послушна в ръцете на кормчията, годна да върви остро срещу вятъра. При хубав пълен или кос заден вятър тя лесно изминаваше своите тринадесет и половина възела^[40] на час. Дори яхти като английските „Бодиси“, „Гаетана“ и „Мордън“ не биха могли да се мерят с нея в международни състезания.

Колкото до външната и вътрешната красота на тази яхта, и най-взискателният яхтсмен не би могъл да измисли нещо по-хубаво. Бялата палуба от канадски бор без чворове, безукорно рендосаната, вътрешна страна на фалшборда, илюминаторите и люковете от тиково дърво с медни обковки, които блестяха като злато, орнаментите по колелото на щурвала, разположението на запасните мачти и реи под блестящите бели чехли, съвършената изработка на макарите, фалите и шкотите, контрастиращи по цвят с галванизираната стомана на вантите, щагите и бакщагите, линията на лакираните спасителни лодки, красиво закачени на своите куки, черният блясък на целия корпус, украсен само с една златна ивица от носа до кърмата, всичко това я превръщаше в несравнимо изящен кораб.

От значение е да познаваме тази яхта и отвътре, както и отвън, тъй като тя беше плаващият дом на загадъчната личност, която ще бъде герой на нашия разказ. Посещения в нея не се допускаха. Но повествователят притежава нещо като второ зрение и с него може да опише дори това, което не е успял да види.

Във вътрешността на яхтата луксът съперничеше на удобствата. Стаите и кабините, салоните и столовата бяха богато украсени. Килимите и тапетите бяха умело нагодени към нуждите на любителското плаване. Тази пригодена към нуждите наредба личеше не само в стаите на капитана и на офицерите, но и в килера, където сребърните и порцеланови съдове бяха защитени от разтърсванията на киловото и бордовото люлеене, в кухнята, поддържана с холандска чистота, и в кубрика, общата моряшка каюта, където хамаците на екипажа можеха да се люлеят свободно. Екипажът, на брой двадесетина души, носеше красивия костюм на малтийските моряци — къс панталон, моряшки ботуши, фланела на райета, тесен кафяв пояс, червено боне, елек с белите инициали на яхтата и притежателя й.

Към кое пристанище се числеше тази яхта? Какво задължение имаше тя в случай на война? В коя страна на средиземноморското крайбрежие зимуваше? Каква беше всъщност нейната националност? И тя беше известна толкова, колкото и националността на доктора. На гафела й се развяваше зелен флаг с червен кръст в горния вътрешен ъгъл. И него бихме търсили напразно в поредицата знамена, които се развяват из моретата на земното кълбо.

Във всеки случай още преди доктор Антекирт да слезе на брега, корабните книжа бяха връчени на пристанищния чиновник и вероятно са били напълно редовни, щом бе разрешено слизането на сушата след прегледа от здравната служба.

Името на яхтата личеше на кърмата с малки златни букви, без обозначение на пристанището, към което се числи; тя се наричаше „Саварена“.

Такъв беше великолепният любителски кораб, на който можеха да се възхищават сега в пристанището Гравоза. Поант Пескад и Кап Матифу, които щяха да бъдат приети на следния ден от доктор Антекирт, го разглеждаха с не по-малко любопитство и с по-голямо вълнение, отколкото моряците на пристанището. Родени някъде по провансалското крайбрежие, те бяха крайно чувствителни към всичко, което се отнася до морето; особено Поант Пескад, който можеше да съзерцава като вещ познавач това чудо на морското строителство. Тъкмо това правеха и двамата тази вечер след представлението.

— Брей! — казваше Кап Матифу.

— Да! — съгласяваше се Поант Пескад.

— Ех, Поант Пескад!

— Не възразявам, Кап Матифу!

Тези думи, или по-точно тези възклицания от устата на двамата бедни акробати, значеха много повече, отколкото най-големите похвали.

По това време действията, които следват пускането на котвата, бяха привършени на борда на „Саварена“ — платната бяха прибрани и привързани към реите, подвижният такелаж сложен на място и грижливо обтегнат, на юта бе разпъната тента. Яхтата бе пуснала две котви в един край на пристанището, което сочеше, че възнамерява да остане повече време.

Но тази вечер доктор Антекирт се задоволи само с една разходка в околностите на Гравоза. Докато Сайлас Торонтал и дъщеря му се връщаха в Рагуза с колата си, която ги бе чакала на кея, докато младият човек, когото споменахме, се прибираше пеш по дългия булевард, без да дочака края на празненството, стигнало по това време разгара си, докторът се ограничи само да обиколи пристанището. То беше едно от най-добрите по това крайбрежие, с доста голям брой кораби от различни националности. След това той излезе от града, тръгна по брега на залива Омбра Фиумера, дълъг дванадесет левги, чак до устието на малката река Омбра, по която дори кораби с голямо газене стигат почти в подножието на планината Властица. Към девет часа се върна при вълнолома и видя на пристанището един голям пътнически кораб на параходното дружество „Лойд“, който идваше от Индийския океан. Най-после се прибра на борда, слезе в стаята си, осветена с две лампи, и остана там до сутринта.

Така беше винаги и капитанът на „Саварена“, четиридесетинагодишен моряк, именуван Нарсос, имаше заповед никога да не смущава доктора през време на това уединение.

Трябва да кажем, че ако обществото не знаеше нищо за миналото на този човек, офицерите и моряците на яхтата не знаеха нещо повече. Но това не пречеше да му са предани телом и духом. И макар че не търпеше никакво нарушение на дисциплината, доктор Антекирт беше добър към всички, грижеше се за тях и даваше пари, без да се скъпи. Затова нямаше моряк, който не би желал да служи на борда на „Саварена“. Там нямаше мъмрене, наказание, уволнение. Екипажът на яхтата съставяше едно семейство.

Щом докторът се прибра, започнаха приготовленията за през нощта. Корабните огньове на носа и на кърмата бяха запалени, дежурните застанаха по своите места, в кораба настъпи пълна тишина.

Доктор Антекирт седна на широкия диван, разположен в един ъгъл на стаята. На масата имаше няколко вестника, купени от прислужника му в Гравоза. Докторът ги прегледа разсеяно, и то по-скоро съобщенията и новините, отколкото уводните статии; интересуваха го пристиганията и отплаванията на корабите, пътуванията и летуванията на местните първенци. После бутна вестниците настрана. Налегна го дрямка. Към единадесет часа си легна, без да повика своя камериер; но дълго време не можа да заспи.

Ако можехме да прочетем мисълта, която се бе загнездила в съзнанието му, сигурно щяхме да се учудим, че тя се резюмираше в следното изречение:

— Кой е младежът, който поздрави на кея Сайлас Торонтал?

Към осем часа сутринта доктор Антекирт излезе на палубата. Денят обещаваше да бъде великолепен. Слънцето поруменяваше вече върховете на планините, които ограждаха дъното на залива. Тъмнината започна да се оттегля от пристанището, като се плъзгаше по повърхността на водата. Скоро „Саварена“ бе изцяло озарена от първите лъчи.

След като поздрави доктора, капитан Нарсос се приближи към него, за да получи нарежданията му, които бяха съвсем кратки.

Само след миг една лодка с четирима гребци и един водач се отдели от борда и се отправи към кея, където, според уговореното, щяха да чакат Поант Пескад и Кап Матифу.

Какъв велик ден, каква тържествена церемония в скитническото съществуване на двамата честни младежи, отвлечени толкова далече от своя роден край, на няколкостотин левги от оня Прованс, който копнееха да видят отново!

И двамата бяха на кея. Изоставили професионалното си облекло, сложили овехтели, но чисти дрехи, те се възхищаваха на яхтата, както и вечерта. Бяха весели. Не само че бяха вечеряли снощи, но бяха и закусили тази сутрин! Истинско разточителство, което се обясняваше все пак с изключителния касов сбор от четиридесет и два флорина! Да не помислите, че бяха пропилели всичките си пари? Не! Поант Пескад беше предвидлив, разумен и предпазлив, така че животът им беше осигурен поне за десетина дни.

— И все пак всичко дължим на тебе, Кап Матифу!

— Недей, Пескад!

— Да, на тебе, гиганте!

— Добре… на мене да е… щом искаш! — отговори Кап Матифу.

В този момент лодката на „Саварена“ спря до кея. Водачът се изправи, с боне в ръка и каза, че е на заповедите на „господата“.

— На господата ли! — възкликна Поант Пескад. — На кои господа?

— На вас! — отговори водачът. — Доктор Антекирт ви очаква на яхтата си.

— Хубава работа! Станахме и господа значи! — каза Поант Пескад.

Кап Матифу бе изблещил очи и мачкаше смутено шапката си.

— Щом пожелаете, господа! — продължи водачът.

— Желаем… желаем! — отговори Поант Пескад с любезен жест. Миг по-късно двамата приятели седяха удобно в лодката, върху черния килим с червени краища, който покриваше скамейката; водачът стоеше зад тях.

Не е нужно да казваме, че под тежестта на нашия херкулес лодката потъна още четири-пет пръста под водолинията си. Наложи се дори да приберат краищата на килима, за да не се влачат във водата.

След изсвирването на водача четирите весла започнаха едновременно да гребат и лодката се понесе бързо към „Саварена“.

Трябва да признаем, че двамата клетници се чувствуваха малко развълнувани, за да не кажем засрамени. Такава чест за едни пътуващи акробати! Кап Матифу не смееше да мръдне. Поант Пескад пък не можеше да прикрие въпреки смущението си добродушната усмивка, оживила нежното му и умно лице.

Лодката мина зад яхтата и застана до портика на десния борд — откъм почетната страна.

По подвижната стълба, чиито стъпала се огъваха под тежестта на Кап Матифу, двамата приятели се изкачиха на палубата и веднага бяха отведени при доктор Антекирт, който ги чакаше на кърмата.

След приятелските поздравления последваха още някои официалности, преди Поант Пескад и Кап Матифу да се съгласят да седнат. Най-сетне и това стана.

Докторът ги гледа няколко мига, без да проговори. Красивото му сдържано лице налагаше уважение. Но дори когато усмивката не беше на устните му, за всекиго беше ясно, че е стаена в сърцето му.

— Приятели — каза той, — вчера вие спасихте от голяма опасност моя екипаж и мене. Поисках още веднъж да ви благодаря; ето защо ви помолих да дойдете на борда.

— Господин докторе — отговори Поант Пескад, започнал да си възвръща донякъде самообладанието, — вие сте много любезен, а наистина няма защо. Моят другар направи само онова, което всеки друг би сторил на негово място, ако имаше такава сила. Нали, Кап Матифу?

Запитаният потвърди, като кимна с грамадната си глава.

— И така да е — отговори докторът, — не някой друг, а вашият другар рискува живота си и аз се чувствувам задължен към него.

— О, господин докторе — отговори Поант Пескад, — ще накарате моя мил Кап да се изчерви, а той е сангвиничен и не бива в главата му да нахлува кръв…

— Добре, приятели — подзе доктор Антекирт, — виждам, че никак не обичате комплиментите. Затова не ще настоявам. Но тъй като всяка услуга заслужава…

— Господин докторе — отговори Поант Пескад, — прощавайте, че ви прекъсвам, но всяко добро дело таи в себе си своята награда, както твърдят книгите по етика; значи ние сме възнаградени!

— Нима? И как? — запита докторът, обезпокоен, че някой го е изпреварил.

— Възнаградени сме, разбира се — продължи Поант Пескад. — След необикновената сила, проявена от нашия херкулес, публиката пожела да го прецени и в по-артистична обстановка. Затова се насочи масово към нашата провансалска арена. Кап Матифу повали половин дузина снажни планинци и яки хамали от Гравоза. От това получихме грамаден касов сбор.

— Грамаден?

— Да!… Без прецедент в нашите акробатични турнета.

— Колко всъщност?

— Четиридесет и два флорина!

— Да, наистина… Но аз не знаех… — отговори весело доктор Антекирт. — Ако знаех, че давате представление, за мене щеше да бъде дълг и удоволствие да присъствувам на него! Затова ще ми позволите ли да платя мястото си?…

— Довечера, господин докторе, довечера — отговори Поант Пескад, — ако пожелаете да почетете борбите ни с вашето присъствие.

Кап Матифу се поклони учтиво, като размърда широките си рамене, „които не бяха се заривали досега в праха“, както се твърдеше в програмата чрез устата на Поант Пескад.

Доктор Антекирт разбра, че не ще може да накара двамата акробати да приемат някакво възнаграждение — поне в парична форма. И реши да действува иначе. Всъщност планът му беше готов от снощи. От сведенията, събрани по негово нареждане още вечерта, беше ясно, че двамата акробати са честни хора и заслужават пълно доверие.

— Как се казвате? — запита той.

— Доколкото зная, господин докторе, казвам се Поант Пескад.

— А вие?

— Матифу! — отговори нашият херкулес.

— Тоест Кап Матифу — добави Поант Пескад, произнасяйки с гордост това име, прочуто по всички арени на Южна Франция.

— Но това са прякори — забеляза докторът.

— Нямаме други имена — отговори Поант Пескад — или ако сме имали, трябва да сме ги загубили по пътя, защото джобовете ни не са в много добро състояние.

— А… роднини?

— Роднини ли, господин докторе! Средствата никога не са ни позволявали подобен лукс! Но ако някой ден забогатеем, все ще се намери някой да ни наследи!

— Французи сте, нали? От коя част на Франция?

— От Прованс — отговори гордо Поант Пескад, — значи два пъти французи!

— Не ви липсва добро настроение, Поант Пескад.

— Занаятът го изисква. Представяте ли си, господин докторе, един смешник, палячо, естраден шут в тъжно настроение! Та той би получил за един час по главата си повече ябълки, отколкото би могъл да изяде през целия си живот! Да! Весел съм, извънредно весел, така е!

— А Кап Матифу?

— О, Кап Матифу е по-сериозен, по-разумен, по-затворен — отговори Поант Пескад, като удари лекичко, приятелски своя другар, както пляскаме кон по врата, за да го погалим. — Пак занаятът го изисква! Когато подмяташ петдесет кила, трябва да си много сериозен! Когато се бориш, бориш се не само с ръцете, но и с главата. А Кап Матифу цял живот се е борил… дори с мизерията! Но и тя не го е повалила още!

Доктор Антекирт слушаше с интерес това добро човече, към което съдбата се бе оказала досега толкова безмилостна, а то все пак не се бунтуваше против нея. Той чувствуваше, че то е поне толкова храбро, колкото и умно, и се питаше какво ли би излязло от него, ако материалните средства не му бяха липсвали още от самото начало на живота.

— Къде отивате сега? — запита докторът.

— Където се случи, където ни отвее вятърът — отговори Поант Пескад. — Той невинаги е лош водач и обикновено познава добре пътищата. Боя се само, че този път ни е отвлякъл много далече от нашата страна. Но ние сме си виновни. Трябваше най-напред да го попитаме къде отива.

Доктор Антекирт се вгледа за момент и в двамата. После продължи настойчиво:

— Какво мога да направя за вас?

— Нищо, господин докторе — отговори Поант Пескад, — уверявам ви.

— Не копнеете ли да се върнете във вашия Прованс?

Погледите на двамата акробати светнаха едновременно.

— Бих могъл да ви върна там — продължи докторът.

— Виж, това би било знаменито! — отговори Поант Пескад.

После се обърна към приятеля си:

— Искаш ли да се върнеш, Кап Матифу?

— Ако дойдеш и ти, Поант Пескад…

— Но какво ще правим? С какво ще живеем?

Кап Матифу се почеса по челото, както правеше винаги при затруднение.

— Ще… ще… — промърмори той.

— Нищо не знаеш… и аз също!… Както и да е, все пак си е родина! Не е ли странно, господин докторе, че клетници като нас имат родина, че бедняци, които нямат дори родители, са родени някъде! Това ми се е струвало винаги необяснимо.

— Бихте ли приели да останете и двамата при мене? — запита доктор Антекирт.

При това неочаквано предложение Поант Пескад стана изведнъж, а нашият херкулес го гледаше и се чудеше дали и той трябва да стане.

— Да останем при вас ли, господин докторе! — каза най-сетне Поант Пескад. — Но за какво сме годни? Никога не сме вършили нещо друго, освен да се борим, да правим фокуси? Ако искате да ви развличаме при плаването или във вашата страна…

— Слушайте — отговори доктор Антекирт, — трябват ми смели, предани, сръчни и умни хора, които ще ми помогнат да осъществя плановете си. Вас нищо не ви задържа тук, нищо не ви зове там. Искате ли да се присъедините към моите хора?

— А като осъществите плановете си?… — попита Поант Пескад.

— Няма да ме напускате, ако желаете — отговори докторът с усмивка. — Ще останете на яхтата с мене! И ще давате уроци по акробатство на екипажа. Ако предпочитате да се завърнете в страната си, можете и това да сторите, още повече че ще бъдете осигурени до края на живота си.

— О, господин докторе — извика Поант Пескад, — да не мислите да ни държите без работа! Не можем да безделничим!

— Обещавам ви работа, от която ще бъдете доволни.

— Няма как — отговори Поант Пескад, — предложението е доста примамливо.

— Някакво възражение?

— Само едно може би. Виждате ни и двамата, и Кап Матифу, и мене. От един край сме, а можехме да бъдем и от едно семейство ако имахме семейство. Братя по сърце! Кап Матифу не би могъл да живее без Поант Пескад, нито Поант Пескад без Кап Матифу! Представете си сиамските близнаци. Никога не са могли да ги разделят, защото такова нещо би ги погубило. И ние сме такива сиамци… Обичаме се, господин докторе!

И Поант Пескад протегна ръка към Кап Матифу, който го дръпна до гърдите си и го прегърна като дете.

— Драги приятели — каза доктор Антекирт, — не мисля да ви разделям и много добре разбирам, че това не може да стане.

— Тогава прието, господин докторе, ако…

— Ако?…

— Ако Кап Матифу даде съгласието си.

— Кажи „да“, Поант Пескад — отговори нашият херкулес, — ще бъде и за двама ни.

— Добре — отговори докторът, — споразумяхме се и няма да се разкайвате. От днес нататък не е нужно да се грижите за прехраната си.

— Внимавайте, господин докторе! — извика Поант Пескад. — Поемате може би по-големи задължения, отколкото допускате.

— Защо?

— Защото ще ви струваме скъпо, особено Кап Матифу! Голям лакомец е моят Кап, а смятам, че не бихте искали да намали силата си, докато е на служба при вас.

— Напротив, бих искал да я удвои!

— Тогава той ще ви разори!

— Никой не може да ме разори, Поант Пескад.

— Но като яде два пъти… три пъти на ден…

— Пет, шест, десет пъти, ако иска — отговори усмихнато доктор Антекирт. — За него ще има винаги сложена маса!

— Хей, мили Кап! — извика Поант Пескад. — Ще можеш да ядеш до насита!

— И вие също, Поант Пескад.

— О, аз съм като птиче! Но бих ли могъл да ви попитам, господин докторе, дали ще плаваме?

— Често, приятелю мой. Сега ще имам работа из четирите краища на Средиземноморието. Клиентелата ми ще бъде по цялото крайбрежие. Смятам да стана международен лекар. Ако ме повикат при болен в Танжер или на Балеарските острови, когато се намирам в Суец, нали съм длъжен да отида? Както лекар в голям град отива от квартал в квартал, аз ще се движа от Гибралтарския проток до Гръцкия архипелаг, от Адриатика до Лъвския залив^[41], от Йонийско море до залива Габес. Имам и други кораби, които са десет пъти по-бързи от тази яхта, и обикновено вие ще ме придружавате при тия посещения.

— Това много ни допада, господин докторе! — отговори Поант Пескад, като потриваше ръце.

— Не се ли страхувате от морето? — запита доктор Антекирт.

— Ние ли? — извика Поант Пескад. — Ние, децата на Прованс! Та още като хлапета не слизахме от лодките по крайбрежието. Не, не се страхуваме нито от морето, нито от така наречената морска болест. Свикнали сме да ходим с главата надолу и краката във въздуха. Ако господата и дамите направеха само два пъти това упражнение, преди да се качат на кораб, не биха били принудени при пътуването да си навират носа в легените. Заповядайте! Заповядайте, господа и дами, последвайте хорския пример!

И жизнерадостният Пескад се отдаде на обичайните си приканвания, сякаш се намираше на естрадата пред своята барака.

— Добре, Поант Пескад! — отговори докторът. — Великолепно ще се разбираме, но най-вече ви препоръчвам да запазите веселото си настроение. Шегувайте се, момчето ми, шегувайте се и пейте колкото ви се ще! Бъдещето крие може би за нас доста тъжни неща, та не бива да пренебрегваме вашето веселие из пътя!

При тези думи доктор Антекирт отново стана сериозен. Поант Пескад, който го наблюдаваше, почувствува, че този човек сигурно е преживял големи страдания. И може би щеше да им ги разкаже някой ден.

— Господин докторе — каза той, — от днес нататък ние ви принадлежим телом и духом:

— И още днес — отговори докторът — можете да се настаните окончателно във вашата кабина. Много е вероятно да останем няколко дни в Гравоза и Рагуза; но добре е да свикнете още отсега да живеете на борда на „Саварена“.

— Докато ни отведете във вашата страна — добави Поант Пескад.

— Аз нямам страна — отговори докторът, — или по-скоро имам една страна, която си създадох сам; ако искате, тя ще стане и ваша!

— Хайде, Кап Матифу! — извика Поант Пескад. — Да вървим да ликвидираме нашето предприятие! Бъди спокоен, никому нищо не дължим и няма да ни обявят в несъстоятелност.

Двамата приятели се сбогуваха с доктор Антекирт, качиха се в лодката, която ги чакаше, и се върнаха на кея.

Там за два часа събраха инвентара си, продадоха на някакви свои събратя естрадата, рисуваните платна, тъпана и барабана. Това не им отне нито време, нито много труд, но джобовете им понатегнаха малко от няколкото получени флорина.

Обаче Поант Пескад пожела да запази заедно с акробатските си одеяния и своя тромпет, а Кап Матифу — тромбона и фланелката си на борец. Мъчно им беше да се разделят с инструментите и дрехите, които им напомняха толкова успехи и слава. И ги прибраха в единствения сандък, който съдържаше цялата покъщнина, дрехите и съоръженията им.

Към един часа следобед Поант Пескад и Кап Матифу се върнаха на борда на „Саварена“. Дадоха им една голяма кабина в предната част на кораба. Тя беше удобна, снабдена „с всичко необходимо за писане“, както се изразяваше веселият младеж.

Екипажът оказа най-радушен прием на новите си другари, които го бяха спасили от ужасната катастрофа.

Още с пристигането, си Поант Пескад и Кап Матифу можаха да установят, че кухнята на борда превъзхождаше кухнята на провансалските арени.

— Виждаш ли, Кап Матифу — повтаряше Поант Пескад, като изпразваше чаша хубаво италианско бяло вино, — с добро държане всичко се постига. Но трябва да имаш държане!

Кап Матифу отговори само с поклащане на глава, защото устата му беше пълна с грамадно парче жамбон, печен на скара, който потъна в стомаха му заедно с две пържени яйца.

— Какъв сбор бихме направили, само като показваме как ядеш, мили Кап! — заяви Поант Пескад.

Четвърта глава
Вдовицата на Ищван Батори

Идването на доктор Антекирт бе вдигнало голям шум не само в Рагуза, но и в цялата далматинска област. След като съобщиха за пристигането на яхтата в пристанището на Гравоза, вестниците се нахвърлиха върху новата жертва, която им обещаваше цяла серия от примамливи материали. Собственикът на „Саварена“ не можеше да избегне нито почестите, нито неудобствата на известността. Неговата личност беше на дневен ред. Около нея се създаде цяла легенда. Никой не знаеше кой е, откъде идва, къде отива. Това още повече възбуждаше любопитството на хората. И естествено, когато нищо не се знае, полето е по-обширно, въображението го използува и всеки иска да се представи за най-добре осведомен.

В желанието да задоволят читателите си репортерите побързаха да дойдат в Гравоза, а някои дори отидоха на борда на яхтата. Но не успяха да видят личността, с която общественото мнение се занимаваше така настойчиво. Нарежданията бяха категорични. Докторът не приемаше никого. А отговорите на капитан Нарсос към посетителите бяха все едни и същи:

— Откъде идва този доктор?

— Откъдето иска.

— И къде отива?

— Където му е приятно.

— Но кой е той?

— Никой не знае, а може би и той сам не е по-осведомен от тези, които питат.

Как да осведомиш читателите си при такива лаконични отговори! Затова въображението, оставено на свобода, не се подвоуми да се зарее в света на измислиците. И доктор Антекирт стана какъвто им хрумваше. Оказа се, че е бил в живота си всичко, каквото можеха да измислят изпадналите в безпомощност вестникари. За едни беше пиратски главатар. За други — цар на обширна африканска империя, който пътувал инкогнито, за да се образова. Едни твърдяха, че бил политически изгнаник, други — прогонен при някаква революция от държавата си, обикалял света от философски подбуди и от любопитство. Всеки можеше да избира, каквото пожелае. Що се отнася до докторската титла, която си бе присвоил, онези, които я признаваха, се разделяха на две групи: според едните — той беше голям лекар, приложил чудотворни лечения при безнадеждни случаи; според други — първокласен шарлатанин и надали би могъл да покаже разрешително или диплома.

Във всеки случай лекарите в Гравоза и Рагуза нямаха повод да поискат срещу него преследване за незаконно упражняване на лекарска професия. Доктор Антекирт се държеше крайно резервирано и винаги отклоняваше честта да прегледа някой болен.

Собственикът на „Саварена“ не нае и квартира на сушата, не отседна дори в някой хотел. През първите два дни след пристигането си в Гравоза отиде само към Рагуза. Ограничи се с няколко разходки в околностите, като взе два-три пъти със себе си Поант Пескад, когото ценеше за вродената му интелигентност.

Но ако той не отиде лично в Рагуза, Поант Пескад отиде вместо него. Натоварен с някаква поверителна задача, може би да събере необходими сведения, сърцатият младеж отговори, както следва на въпросите, които му зададоха, след като се завърна:

— Значи той живее в Страдоне?

— Да, господин докторе, с други думи, на най-хубавата улица в града. В един дом недалече от площада, където показват на чужденците палата на някогашните дожи; великолепен дом със слуги, с коли… Истински милионерски дом!

— А другият?

— Другият или по-скоро другите? — отговори Поант Пескад. — Те живеят в същия квартал, но къщата им се намира в края на стръмните, тесни, криви улички — по-точно същински стълби, които водят към съвсем скромни жилища.

— А къщата им?

— Къщата им е скромна, малка, неугледна отвън, макар че вътре ми се струва да е добре поддържана, господин докторе. Личи си, че там живеят бедни, но горди хора.

— А госпожата?…

— Не я видях. Казаха ми, че почти никога не отивала по-далече от улица Маринела.

— А синът й?…

— Зърнах го, господин докторе, когато се прибираше при майка си.

— И как ти се стори?…

— Видя ми се загрижен, дори разтревожен. Би казал човек, че много е страдал… Личи си.

— И ти също си страдал, Поант Пескад, а не ти личи!

— Физическите страдания не са душевни страдания, господин докторе. Затова винаги съм успявал да прикрия моите и дори да ги обръщам на смях.

Докторът вече говореше на Поант Пескад на „ти“ — едно измолено благоволение, от което скоро щеше да се възползува и Кап Матифу. Нашият херкулес беше всъщност толкова внушителен, та човек не можеше да му заговори веднага на „ти“.

След като зададе въпросите и получи отговорите, докторът прекрати разходките си около Гравоза. Сякаш изчакваше някаква постъпка, която не искаше да предизвика с отиване в Рагуза, където неговото пристигане със „Саварена“ сигурно беше известно. Така той остана на борда и това, което очакваше, се случи.

На 29 май към единадесет часа сутринта, след като бе наблюдавал кея с бинокъла си, докторът нареди да спуснат голямата лодка, влезе в нея и се отправи към вълнолома, където му се струваше, че го очаква някакъв човек.

— Той е! — каза си докторът. — Наистина е той!… Познах го, колкото и да се е променил.

Този човек беше съвсем отпаднал старик, макар че нямаше повече от седемдесет години. Наведената глава беше съвсем побеляла. Лицето — сериозно, тъжно, едва оживено от полуугаснал поглед, сигурно често замъгляван от сълзи. Той стоеше неподвижен на кея и не изпускаше из очи лодката, откакто се бе отделила от яхтата.

Докторът не пожела да си даде вид, че е забелязал старика, а още по-малко — че го е познал. Престори се, че не вижда присъствието му. Но щом направи няколко крачки, старикът се приближи към него, свалил смирено шапка.

— Вие ли сте доктор Антекирт? — запита той.

— Аз съм — отговори докторът и погледна клетия човек, който дори не трепна при тоя поглед.

После добави:

— Кой сте, приятелю, и какво искате от мене?

— Казвам се Борик — отговори старикът — и съм на служба при госпожа Батори. Идвам от нейно име да ви помоля за една среща…

— Госпожа Батори? — повтори докторът. — Да не е вдовицата на онзи унгарец, който заплати с живота си своя патриотизъм…

— Същата — отговори старикът. — И макар че не сте я виждали, не може да не я познавате, щом сте доктор Антекирт!

Докторът слушаше внимателно стария слуга, който стоеше все така — с наведена глава. Той се питаше дали зад тези думи не се крие някаква тайна мисъл.

После продължи:

— Какво иска от мене госпожа Батори?

— По причини, които сигурно ви са известни, тя би желала да има един разговор с вас, господин докторе.

— Ще отида да я видя.

— Тя би предпочела да дойде на борда.

— Защо?

— Този разговор трябва да се запази в тайна.

— В тайна?… От кого?

— От сина й! Господин Петер не бива да узнае, че сте посетили госпожа Батори.

Този отговор сякаш изненада доктора. Но той не се издаде пред Борик.

— Предпочитам да посетя госпожа Батори у дома й — заяви той. — Не мога ли да отида, когато синът отсъствува?

— Можете, господин докторе, ако се съгласите да дойдете още утре. Петер Батори трябва да замине тази вечер за Зара и няма да се завърне по-рано от двадесет и четири часа.

— А какво работи Петер Батори?

— Той е инженер, но досега не е успял да си намери служба. Да, тежък бе животът за майка му и за него!

— Тежък!… — повтори доктор Антекирт. — Няма ли някакви средства госпожа Батори?…

Той млъкна. Старикът бе навел глава, в гърдите му напираха ридания.

— Господин докторе — промълви най-сетне той, — нищо друго не мога да ви кажа. В разговора, който иска от вас, госпожа Батори ще ви разкаже всичко, което имате право да узнаете.

Докторът притежаваше очевидно рядко самообладание, щом не издаде с нищо вълнението си.

— Къде живее госпожа Батори? — запита той.

— В Рагуза, в квартала Страдоне, на улица Маринела № 17.

— Ще мога ли да видя госпожа Батори утре между един и два часа следобед?

— Ще можете, господин докторе; аз ще ви посрещна.

— Кажете на госпожа Батори, че може да разчита на мене в уговорения ден и час.

— Благодаря ви от нейно име! — отговори старикът. После след известно колебание добави:

— Да не би да помислите, че ще ви поиска някаква услуга…

— И така да е — каза веднага докторът.

— Но не е — отвърна Борик.

И като се поклони смирено, тръгна по пътя, който води от Гравоза към Рагуза.

Последните думи на стария прислужник явно смутиха доктор Антекирт. Той остана на кея и загледа, без да мръдне, отдалечаващия се Борик. Като се върна на борда, даде отпуска на Поант Пескад и Кап Матифу. После се затвори в стаята си и прекара сам последните часове от деня.

Поант Пескад и Кап Матифу се възползуваха от отпуската си като истински рентиери. Дори си позволиха удоволствието да посетят някои бараки на панаира. Ако кажем, че сръчният клоун не изпита изкушение да поучи някой несръчен еквилибрист, че мощният борец не изгаряше от желание да участвува в атлетическите борби, бихме скрили истината. Но и двамата си спомниха, че имаха честта да принадлежат към персонала на „Саварена“. Затова се държаха като обикновени зрители и не скъпяха своите „браво!“, когато им се струваха заслужени.

На следния ден докторът нареди да го закарат на сушата малко преди обед. След като върна голямата лодка на яхтата, той се отправи към пътя, който съединява пристанището на Гравоза с Рагуза — красив булевард, ширнал се на два километра дължина по крайбрежния скат, ограден с вили, засенчен с дървета.

Булевардът не беше още така оживен, както щеше да бъде няколко часа по-късно, с непрекъснатото сноване на екипажи и на хора, които се разхождаха пеш или на кон.

Замислен за срещата е госпожа Батори, докторът се движеше по една от страничните алеи и скоро стигна до „Борго Пил“, нещо като каменен ръкав, който се подава извън трите реда укрепления на Рагуза. Вратата беше отворена и през трите реда крепостни стени водеше до вътрешността на града.

Тази Страдоне е една великолепна павирана артерия, която се простира от „Борго Пил“ чак до предградието „Плоче“, след като пресече града. Тя се разгръща в подножието на един хълм с амфитеатрално разположени сгради. В края й се издига палатът на някогашните дожи, красив паметник от петнадесетия век, с вътрешен двор, колонада от Ренесанса, прозорци с полукръгли сводове и нежни колонки, които припомнят най-добрата епоха в тосканската архитектура.

Докторът не трябваше да отива чак до този площад. Улица Маринела, която Борик му спомена вечерта, започваше вляво, към центъра на Страдоне. Той позабави малко стъпките си, когато хвърли бегъл поглед върху един дом от гранит с разкошна фасада и с триъгълни пристройки отстрани, който се издигаше отдясно. Вратата към двора беше отворена и вътре можеше да се види една скъпа господарска кола с великолепен впряг, кочияш на капрата и лакей придружител, който чакаше на входната площадка, заслонена от елегантна веранда.

Почти веднага някакъв мъж се качи в колата, конете минаха бързо през двора и вратата се затвори след тях.

Мъжът беше същият, който преди три дни заговори доктор Антекирт на кея в Гравоза: някогашният триестки банкер Сайлас Торонтал.

За да избегне тази среща, докторът моментално отстъпи и продължи пътя си едва когато бързият екипаж изчезна в края на Страдоне.

— И двамата в същия град! — прошепна той. — По волята на случайността, не по моя.

Тесни, стръмни, лошо павирани, мизерни наглед — такива бяха улиците от лявата страна на Страдоне. Представете си широка река, която има от едната си страна за притоци само пороища. За да имат малко въздух, къщите се бяха покатерили една върху друга и почти се допираха. Гледаха се очи в очи, ако можем да наречем така прозорците и капандурите по фасадите им. Те се бяха изкатерили до хребета на един от двата хълма, увенчани с укрепленията Минчето и Сан Лоренцо. Никаква кола не можеше да мине оттам. Макар че порой имаше само при силни дъждове, улицата беше все пак същински дол и всички стръмнини и падини по нея трябваше да се преодолеят със стъпала и площадки. Тези скромни къщички рязко контрастираха с великолепните домове или обществени сгради по Страдоне.

Докторът стигна до началото на улица Маринела и се заизкачва по безкрайните й стъпала. Трябваше да мине повече от шестдесет стъпала, преди да стигне пред № 17.

Вратата се отвори веднага. Старият Борик чакаше доктора и го въведе, без да проговори, в чиста, но бедно мебелирана стая.

Докторът седна. Нищо не даваше основание да се помисли, че изпитва и най-леко вълнение от присъствието си в този дом, дори когато госпожа Батори влезе и каза:

— Господин доктор Антекирт?

— Да, госпожо — отговори гостът, като стана.

— Бих искала — продължи госпожа Батори — да ви спестя труда да идвате толкова далече и така високо.

— Много желаех да ви посетя, госпожо, и ви моля да повярвате, че съм изцяло на ваше разположение.

— Господине — отговори госпожа Батори, — едва вчера узнах за пристигането ви в Гравоза и веднага изпратих Борик да ви помоли за една среща.

— Готов съм да ви изслушам, госпожо.

— Аз ще изляза — каза старикът.

— Не, останете, Борик! — настоя госпожа Батори. — Вие сте единственият приятел на нашето семейство и знаете какво имам да кажа на доктор Антекирт.

Госпожа Батори седна, докторът зае място срещу нея, а старикът остана прав до прозореца.

Вдовицата на професор Ищван Батори беше на шестдесет години. Макар и все още изправена, въпреки бремето на възрастта, съвсем побелялата коса и набръчканото лице сочеха каква борба бе водила с мъката и мизерията. Но чувствуваше се, че продължава да е енергична, както в миналото. В нея се съзираше смелата другарка и довереница на човека, пожертвувал своето обществено положение пред дълга си, и накрай негова съучастница, когато той се бе включил в конспирацията на Матиаш Шандор и Ласло Затмар.

— Господине — започна тя с напразно усилие да прикрие вълнението си, — щом сте доктор Антекирт, аз съм ви много задължена и трябва да ви разкажа събитията, които се случиха в Триест преди петнадесет години…

— Госпожо, тъй като съм доктор Антекирт, спестете си този твърде мъчителен за вас разказ! Аз го зная и ще добавя — нали съм доктор Антекирт, — че ми е известен и целият ви живот от паметната дата 30 юни 1867 година до днес.

— А ще ми кажете ли, господине — запита госпожа Батори, — на какво се дължи интересът, който проявихте към моя живот?

— Това е, госпожо, интерес, какъвто всеки честен човек дължи на вдовицата на маджарина, който не се поколеба да жертвува своя живот за независимостта на родината си.

— Познавахте ли професор Ищван Батори? — запита вдовицата с леко треперещ глас.

— Познавах го, госпожо, обичах го и уважавам всички, които носят неговото име.

— Не сте ли от страната, за която той проля кръвта си?

— От никоя страна не съм, госпожо.

— Кой сте тогава?

— Един мъртвец без гроб! — отговори сдържано доктор Антекирт.

При този така неочакван отговор госпожа Батори и Борик трепнаха, но докторът побърза да добави:

— Госпожо, това, което ви помолих да не разказвате, ще трябва аз да ви го разкажа; защото ако някои неща ви са известни, има други, които ви са неизвестни, а трябва да ги узнаете вече.

— Добре, господине, слушам ви — отговори госпожа Батори.

— Госпожо — продължи доктор Антекирт, — преди петнадесет години трима благородни унгарци станаха водачи на една конспирация, която имаше за цел да възвърне на Унгария някогашната й независимост. Тези мъже бяха граф Матиаш Шандор, професор Ищван Батори и граф Ласло Затмар, трима приятели, свързани отдавна с една и съща надежда, трима души с едно сърце.

На 8 юни 1867 година, в навечерието на деня, когато щеше да бъде даден сигналът за въстанието, което трябваше да обхване цяла Унгария и дори Трансилвания, къщата на граф Затмар в Триест, където се намираха шефовете на заговора, бе заета от австрийската полиция. Граф Шандор и двамата му приятели бяха заловени, отведени и затворени още същата нощ в крепостта Пизино, а няколко седмици по-късно — осъдени на смърт.

Един млад счетоводител на име Саркани, задържан едновременно с тях в къщата на граф Затмар, всъщност съвсем чужд на заговора, скоро бе освободен от отговорност и след развръзката пуснат на свобода.

В навечерието на деня, когато щеше да се извърши екзекуцията, осъдените, събрани в една килия, направиха опит за бягство. Граф Шандор и Ищван Батори, използувайки проводника на един гръмоотвод, успяха да избягат от крепостта Пизино и паднаха в реката Фойба в момента, когато Ласло Затмар бе заловен от стражата и не можа да ги последва.

Макар че имаха малко шансове да избягнат смъртта, защото подземната река ги отвлече в непознати места, бегълците успяха да стигнат до бреговете на канала Лем, а после и до Ровиньо, където намериха подслон в къщата на рибаря Андреа Ферато.

Този рибар — сърцат човек! — бе приготвил всичко, за да ги откара на другия бряг на Адриатика, когато заради лично отмъщение един испанец по име Карпена, който бе узнал тайната на бягството им, издаде бегълците на полицията в Ровиньо. Те щяха отново да избягат, но Ищван Батори бе ранен и веднага заловен от полицаите. А Матиаш Шандор, преследван до морския бряг, потъна под град от куршуми и Адриатикът дори не върна трупа му.

След два дни Ищван Батори и Ласло Затмар бяха разстреляни в крепостта Пизино. Затова, че бе приютил бегълците, рибарят Андреа Ферато бе осъден на доживотна каторга и изпратен в лагера Щайн.

Госпожа Батори бе навела глава. Тя изслуша разказа на доктора, без да го прекъсва, със свито сърце.

— Знаехте ли тези подробности, госпожо? — запита той.

— Да, господине; както и вие сте ги узнали, от вестниците сигурно.

— Да, госпожо, от вестниците — отговори докторът. — Но онова, за което вестниците не са могли да осведомят публиката, тъй като делото бе разгледано в най-пълна тайна, аз узнах благодарение словоохотливостта на един надзирател в крепостта и това именно ще споделя с вас.

— Говорете, господине — каза госпожа Батори.

— Граф Матиаш Шандор и Ищван Батори са били открити в къщата на рибаря Ферато, защото ги е предал испанецът Карпена. Но три седмици преди това са били задържани в Триест, защото издайници са ги предали на австрийската полиция.

— Издайници!… — промълви госпожа Батори.

— Да, госпожо, и това предателство се е доказало при самото гледане на делото. Най-напред издайниците открили на шията на един пощенски гълъб шифрована бележка, адресирана до граф Шандор, и взели препис от нея. После, в самата къща на граф Затмар, успели да направят копие от мрежата, която служела за разчитане на шифрованите съобщения. Най-сетне, като успели да узнаят съдържанието на бележката, те я предали на триесткия губернатор. И сигурно част от конфискуваните имоти на граф Шандор е послужила за заплащане на това издайничество.

— Известни ли са тези негодници? — запита госпожа Батори с треперещ от вълнение глас.

— Не, госпожо — отговори докторът. — Може би тримата осъдени са ги знаели и биха съобщили имената им, ако бяха видели за последен път близките си, преди да умрат.

И действително нито госпожа Батори, която по това време отсъствуваше заедно със сина си, нито Борик, задържан в триесткия затвор, бяха могли да се срещнат с осъдените в последните им минути.

— Никога ли не ще се узнаят имената на тези негодници? — запита госпожа Батори.

— Госпожо — отговори доктор Антекирт, — предателите винаги се издават в края на краищата! Но да довърша разказа си:

Вие останахте вдовица с осемгодишно дете, почти без средства. Борик, прислужникът на граф Затмар, не поиска да ви изостави след смъртта на своя господар; но той беше беден и можеше да ви даде само своята преданост.

Тогава, госпожо, вие напуснахте Триест и се заселихте в тази скромна къщичка в Рагуза. Вие работехте, работехте със собствените си ръце, за да посрещате и материалните, и духовните потребности на живота. Искахте вашият син да последва в науката пътя на своя баща. Каква непрестанна борба, каква храбро понасяна мизерия! Не мога да не се преклоня с уважение пред благородната жена, която прояви такава енергия, пред майката, чиито грижи направиха от сина й човек!

При тези думи докторът стана и зад обичайната му сдържаност пролича дълбоко вълнение.

Госпожа Батори не отговори. Тя чакаше, защото не бе сигурна дали докторът е свършил или ще продължи разказа си, за да й съобщи нови факти, които знаеше само той и за които тя бе поискала тази среща.

— Обаче, госпожо — продължи докторът, отгатнал мисълта й, — човешките сили имат несъмнено граници и, вече болна, изтощена от толкова изпитания, сигурно нямаше да издържите, ако един непознат, не! един приятел на професор Батори не бе ви се притекъл на помощ. Никога не бих споменал това, ако старият прислужник не бе ми съобщил желанието ви да ме видите.

— Да, господине — отговори госпожа Батори, — нали трябваше да благодаря на доктор Антекирт?…

— Защо, госпожо? Затова ли, че преди пет-шест години, в памет на приятелството, което го е свързвало с граф Шандор и неговите двама другари, и за да ви помогне във вашето дело, доктор Антекирт ви бе изпратил една сума от сто хиляди флорина? Нима за него не е щастие, че е могъл да постави тези пари на ваше разположение? Не, госпожо, напротив, аз трябва да ви благодаря, че пожелахте да приемете този дар, ако той е могъл да подпомогне вдовицата и сирака на Ищван Батори!

Вдовицата се поклони и отговори:

— Както и да е, господине, аз исках да ви изкажа своята признателност. Това беше първият повод за посещението, което исках да ви направя. Но има и втори…

— Именно, госпожо?…

— Да ви върна сумата…

— Как, госпожо?… — извика докторът. — Вие не сте пожелали да я приемете?…

— Не сметнах, господине, че имам право да разполагам с тези пари. Не познавах доктор Антекирт. Никога не бях чувала да се произнася името му. Тази сума можеше да бъде подаяние от тези, срещу които моят мъж се бореше и чието състрадание би ми било противно! Затова не пожелах да я използувам дори за целта, за която доктор Антекирт я бе предназначил.

— И… тези пари…

— Са непокътнати.

— А вашият син?

— Моят син ще дължи всичко само на себе си…

— И на своята майка! — добави докторът, у когото това душевно величие, тази сила на характера можеше да буди само възхищение и уважение.

През това време госпожа Батори стана и извади от едно заключено бюро пачка банкноти, които подаде на доктора.

— Господине — каза тя, — вземете си тези пари, те са ваши, и приемете благодарностите на една майка; все едно че си е послужила с тях, за да отгледа сина си!

— Тези пари не са вече мои, госпожо! — отговори докторът, като ги отклони с ръка.

— Повтарям ви, че не са били никога и мои!

— Но ако Петер Батори може да ги използува…

— Моят син все ще успее да намери служба, каквато заслужава, и аз ще мога да разчитам на него, както той разчиташе на мене!

— Но не ще откаже нещо, което един приятел на баща му ще го помоли да приеме!

— Ще откаже!

— Ще ми позволите ли поне да опитам, госпожо?…

— Ще ви помоля да не предприемате нищо, господин докторе — отговори госпожа Батори. — Моят син дори не знае, че съм получавала тези пари и бих желала никога да не узнае!

— Добре, госпожо!… Разбирам чувствата, които ви карат да постъпвате така, защото аз бях и съм непознат човек за вас… Да, разбирам ги и се възхищавам от тях!… Но повтарям ви, че ако тези пари не са ваши, те не са вече и мои!

Доктор Антекирт стана. В отказа на госпожа Батори нямаше нищо, което би могло да го засегне лично. Това благородство предизвика у него само най-дълбоко уважение. Той се сбогува с вдовицата и щеше да си тръгне, когато тя го спря с един последен въпрос.

— Господине — каза госпожа Батори, — споменахте за някакви недостойни постъпки, с които били погубени Ласло Затмар, Ищван Батори и граф Шандор.

— Казах това, което е, госпожо.

— Никой ли не знае кои са тези издайници?

— Някой ги знае, госпожо!

— Кой?

— Господ!

С тази дума доктор Антекирт се поклони за последен път пред вдовицата и излезе.

Госпожа Батори стоеше замислено. По някаква тайна симпатия, която може би сама не съзнаваше ясно, тя се чувствуваше непреодолимо привлечена към този загадъчен човек, така добре запознат с най-важните събития в нейния живот. Ще го види ли пак и ако той бе дошъл в Рагуза само за да я посети, нямаше ли да отплава отново и никога вече да не се върне?

Както и да е, на следния ден вестниците съобщиха за едно анонимно дарение от сто хиляди флорина, направено за приютите в града.

Това благодеяние беше дело на доктор, Антекирт; но не беше ли дело и на вдовицата, отказала да приеме за сина си и за себе си подарената сума?

Пета глава
Разни събития

Докторът обаче не бързаше да напусне Гравоза, както предполагаше госпожа Батори.

След като напразно се опита да подпомогне майката, той си даде дума да помогне на сина. Ако Петер Батори не бе успял да си намери служба, подходяща за блестящото му образование, сигурно нямаше да отклони предложението, което докторът мислеше да му направи. Да му създаде положение, достойно за неговите способности, за името, което носеше — това вече не беше благодеяние! А просто справедливо възмездие, дължимо на този млад човек.

Но, както бе казал Борик, Петер Батори бе заминал по работа в Зара.

Все пак докторът не искаше да отлага и му писа още същия ден. В писмото си само казваше, че ще бъде щастлив да приеме Петер Батори на борда на „Саварена“, тъй като искал да му направи предложение, което би могло да го заинтересува.

Писмото бе пуснато в пощата и оставаше само да дочака завръщането на младия инженер.

До това време докторът продължи да живее още по-затворено на борда на яхтата. Закотвена сред пристанището, с екипаж, който никога не слизаше на сушата, „Саварена“ беше така изолирана, като че се намираше насред Средиземно море или в Атлантика.

Това странно държане беше много подходящо да заинтригува любопитните журналисти или обикновени граждани, които не бяха се отказали от желанието да „интервюират“ легендарната личност, макар че нямаха достъп на яхтата, не по-малко легендарна от самия собственик… И тъй като Поант Пескад и другарят му Кап Матифу имаха „свобода на действие“, пресата се опита да изтръгне някои сведения именно от тях.

Знаем, че Поант Пескад беше елементът на жизнерадост, докаран на борда по желание на доктора, естествено. И ако Кап Матифу беше не само силен, но и сериозен като рудан^[42], Поант Пескад винаги се шегуваше и пееше, подвижен и лек като сигнално флагче на боен кораб. Когато не се катереше по мачтите, за голяма радост на екипажа, на който даваше уроци по акробатика, сръчен като моряк и ловък като юнга, той забавляваше всички със своите нескончаеми остроумия. Да. Нали доктор Антекирт му бе препоръчал да запази хубавото си настроение? Ето — той го пазеше и го споделяше с другите.

Както казахме по-горе, двамата с Кап Матифу имаха свобода на действие. Това означаваше, че бяха свободни да напускат яхтата. Екипажът си стоеше на борда, но те отиваха на сушата, когато пожелаеха. Затова бе възникнал и съвсем естественият стремеж у любопитните да ги следят, да ги спират, да ги разпитват. Но никой не можеше да накара Поант Пескад да проговори, когато искаше да мълчи, а когато заговореше, казваше съвсем незначителни неща.

— Кой е този доктор Антекирт?

— Знаменит лекар! Ще ви излекува от всякаква болест, дори от тази, която току-що ви е отнесла на оня свят!

— Богат ли е?

— Няма нито стотинка!… Аз му давам в заем пари всяка неделя!

— Откъде идва?

— От една страна, на която никой не знае името!

— А къде се намира тя?

— Само едно мога да ви кажа: на север граничи с нещо дребно, а на юг — изобщо не граничи с нищо!

Невъзможно беше да изтръгнат други сведения от веселия другар на Кап Матифу, който, от своя страна, стоеше ням като гранитен блок.

Но ако не отговаряха на нескромните въпроси на репортерите, двамата приятели разговаряха непрестанно помежду си, и то често за новия си господар, когото вече искрено обичаха. Имаха само едно желание — да проявят своята преданост към него. Между тях и доктора се бе създал един вид химически афинитет, някаква спойка, която все повече и повече ги свързваше.

И всяка сутрин те очакваха да ги повика в стаята си, за да им каже:

— Приятели, имам нужда от вас!

Но за голямо тяхно разочарование това не ставаше.

— Докога ли ще продължава така? — каза един ден Поант Пескад. — Тежко е да стоиш без работа, особено когато не си научен на такова нещо, мили Кап!

— Да, раменете ми ръждясват! — отговори нашият херкулес, като погледна грамадните си мускули, незаети с никаква работа, като лостовете на машина в покой.

— Слушай, Кап Матифу!

— Какво да слушам, Поант Пескад?

— Знаеш ли какво мисля за доктор Антекирт?

— Не зная. Ти ще ми кажеш, Поант Пескад, какво мислиш за него! Тогава ще мога да ти отговоря.

— Виж какво: мисля, че в миналото му има нещо… нещо!… Личи по очите му, които святкат понякога така, че могат да те ослепят!… А когато падне гръм…

— Ще има трясък!

— Да, Кап Матифу, ще има трясък… и ще падне работа! Тогава сигурно и ние ще му потрябваме!

Поант Пескад говореше така не без основание. Макар че на борда на яхтата владееше пълно затишие, умният младеж бе забелязал някои неща, които будеха размисли. Че докторът не е обикновен турист, тръгнал със своята яхта за удоволствие из Средиземноморието — това беше съвсем явно. „Саварена“ беше сигурно някакъв център, в който се съсредоточаваха немалко нишки, събрани в ръката на нейния загадъчен собственик.

И наистина, писма и телеграми пристигаха почти от всички краища на това великолепно море, чиито вълни къпят бреговете на толкова различни страни: както от френското или испанското крайбрежие, така и от Мароко, Алжир и Триполитания. Кой ги изпращаше? Очевидно кореспонденти, натоварени с важни задачи или може би клиенти, които искаха писмено съвети от прочутия лекар — при все че това беше доста невероятно.

Нещо повече; и в телеграфната служба на Рагуза дори биха се затруднили да разберат смисъла на тези телеграми, написани на непознат език, известен, както изглежда, само на доктора. А дори ако този език беше разбираем, какво би могло да се заключи от такива изречения:

„Алмейра. Смятахме, че сме по следите на З. Р. — Погрешна следа, вече изоставена.“

„Отново намерихме кореспондента на Х. В. 5. — Свързахме се с групата на К. З., между Катания и Сиракуза. Следва продължение.“

„Установихме минаването на Т. К. 7 в Мандераджио, Ла Валета, Малта“.

„Кирена… Чакаме нови заповеди… Флотилията на Антек… готова. «Електрик 3» стои денонощно под пара.“

„Р. О. З. По-късно умрял в каторгата. — И двамата изчезнали“.

И още една телеграма, носеща специално съобщение чрез уговорено число:

„2117. Сарк. Някога борсов посредник… Служба Торонт. — Преустановил връзките с Триполи в Африка.“

И накрая неизменният отговор, изпращан от „Саварена“ на повечето телеграми:

„Издирванията да продължат. Не щадете нито средства, нито труд. Пратете нови сведения.“

С тази неразбираема кореспонденция се държеше сякаш под наблюдение цялото крайбрежие на Средиземноморието. Докторът не беше следователно така бездеен, както се представяше. И все пак въпреки професионалната тайна размяната на такива телеграми не можеше да остане неизвестна за обществото. И така се удвояваше любопитството към този загадъчен човек.

Един от най-озадачените сред елита на Рагуза беше бившият триестки банкер Сайлас Торонтал. Спомняме си, че той срещна на кея в Гравоза доктор Антекирт малко след пристигането на „Саварена“. И от тази среща единият бе изпитал дълбоко отвращение, а другият — тревожно любопитство. Но и до този момент обстоятелствата не бяха позволили на банкера да го удовлетвори.

Присъствието на доктора бе направило наистина на Сайлас Торонтал особено впечатление, което сам той не би могъл да определи. Това, което се разправяше в Рагуза, инкогнитото, в което докторът искаше да остане, мъчният достъп до него — всичко това създаваше у банкера едно остро желание да го види отново. За тази цел той бе ходил няколко пъти до Гравоза. Застанал на кея, банкерът гледаше яхтата, изгарящ от желание да я посети. Веднъж дори отиде до нея, но получи неизменния отговор на кормчията:

— Доктор Антекирт не приема.

Тогава у Сайлас Торонтал се създаде някакво хроническо раздразнение от препятствието, което не можеше да преодолее.

Но на банкера хрумна мисълта да уреди за своя сметка проследяване, на доктора. Поръча на един агент, в когото беше сигурен, да следи действията и постъпките на загадъчния чужденец, дори когато той идваше само в Гравоза или околностите й.

Можем да си представим безпокойството на Сайлас Торонтал, узнал, че старият Борик бе разговарял с доктора, който на следния ден бе отишъл да посети госпожа Батори.

— Какъв е всъщност този човек? — се питаше той.

От какво можеше да се страхува банкерът при сегашното си положение? Петнадесет години никой нищо не бе узнал за някогашната му подлост. Но всичко, свързано със семействата на тия, които бе издал и продал, не можеше да не го тревожи. Ако угризенията не измъчваха съвестта му, страхът често се промъкваше там и постъпката на този непознат лекар, влиятелен с името и състоянието си, не беше никак от естество да го успокои.

— Кой е този човек? — повтаряше си той. — Какво търси в Рагуза, в къщата на госпожа Батори?… Да са го извикали като лекар?… Какво общо може да има между нея и него?

Невъзможно беше да си отговори. Все пак след старателно проучване Сайлас Торонтал се поуспокои: посещението у госпожа Батори не бе повторено.

Но решението на банкера да влезе на всяка цена във връзка с доктора още повече се затвърди. Тази мисъл го владееше денонощно. Трябваше да сложи край на натрапчивото желание. С измамата на свръхвъзбудените мозъци той си въобразяваше, че ще си възвърне спокойствието, ако види отново доктор Антекирт, ако поговори с него, ако узнае защо е дошъл той в Гравоза. И започна да търси повод за среща с него.

Стори му се, че го е открил, и то ето как.

От няколко години насам госпожа Торонтал страдаше от някаква отпадналост, с която лекарите в Рагуза не можеха да се справят. Въпреки техните грижи и грижите, с които я обкръжаваше дъщеря й, госпожа Торонтал, макар че не беше на легло, явно гаснеше. Не се ли дължеше това състояние на някаква чисто душевна причина? Може би, но никой не бе успял да надникне досега в душата й. Само банкерът би могъл да каже дали жена му, която знаеше цялото му минало, не изпитваше непреодолимо отвращение към този живот, който не можеше да не я гнети.

Както и да е, здравословното състояние на госпожа Торонтал, почти изоставена от лекарите в града, се стори на банкера удобен случай за среща с доктора. Ако го помолеше за една лекарска консултация, той сигурно нямаше да откаже; поне от хуманност.

И така, Сайлас Торонтал написа едно писмо, което изпрати на „Саварена“ по един от своите хора. „Бих бил щастлив — пишеше банкерът — да чуя мнението на един лекар с такива безспорни способности.“ Като се извиняваше за безпокойството, с което нарушава усамотението му, той молеше доктор Антекирт „да определи деня, когато ще може да го очаква в дома си на булевард Страдоне“.

На следния ден, когато получи писмото, докторът най-напред погледна подписа, но нито един мускул по лицето му не трепна. Прочете го докрай, без да издаде с нещо мислите, пробудени от него.

Какъв отговор щеше да даде? Дали да се възползува от представения случай, за да проникне в дома на Торонтал, да завърже връзки със семейството на банкера? Но да влезе там дори като лекар, не означаваше ли да влезе при условия, които никак не бяха изгодни за него?

Докторът не се поколеба. Той отговори с обикновена бележка, предадена на прислужника на банкера. Бележката гласеше:

„Доктор Антекирт съжалява, че не може да прегледа госпожа Торонтал. Той не практикува в Европа.“

Нищо повече.

Когато получи този лаконичен отговор, банкерът смачка ядосано бележката. Съвсем очевидно беше, че докторът отказва да се срещне с него. Този едва замаскиран отказ сочеше някакво предубеждение у тази странна личност.

— Ако не практикува в Европа — си каза той, — защо е приел да лекува госпожа Батори… Или е отишъл у нея по съвсем друг повод!… Защо е ходил?… Какво има между тях?

Тази неизвестност разяждаше Сайлас Торонтал, съвършено разстроен от присъствието на доктора в Гравоза; и това състояние щеше да продължава, докато „Саварена“ вдигнеше котва. Впрочем той не каза нито на жена си, нито на дъщеря си за безполезната молба, която бе отправил. Той запази само за себе си своето основателно безпокойство, но не престана да държи под наблюдение доктора, за да бъде в течение на всичките му постъпки както в Гравоза, така и в Рагуза.

Още на следния ден друго събитие му даде нов повод за също така сериозни тревоги.

Петер Батори се бе върнал от Зара обезсърчен. Не бе успял да постигне споразумение за предлаганата служба да ръководи една голяма металургична фабрика в Херцеговина.

— Условията не бяха приемливи — каза той кратко на майка си. Госпожа Батори погледна сина си, но не попита защо условията са неприемливи. После му предаде едно писмо за него, пристигнало, докато бе отсъствувал.

Беше писмото, с което доктор Антекирт канеше Петер Батори да отиде на борда на „Саварена“, за да поговорят по въпрос от интерес за него.

Петер Батори подаде писмото на майка си. Предложението на доктора не я изненада.

— Очаквах това — каза тя.

— Това предложение ли очаквахте, майко? — запита младежът, доста изненадан от отговора й.

— Да… Петер!… Доктор Антекирт ме посети през време на отсъствието ти.

— А знаете ли кой е този човек, за когото се говори напоследък в Рагуза?

— Не, сине, но доктор Антекирт е познавал баща ти; бил е приятел на граф Шандор и на граф Затмар и като такъв дойде у нас.

— Майко — запита Петер Батори, — какви доказателства ви даде докторът, че е бил приятел на баща ми?

— Никакви! — отговори госпожа Батори, като не искаше да посочи изпращането на стоте хиляди флорина, за които и докторът не трябваше да спомене пред младия човек.

— Ами ако е някакъв интригант, шпионин, австрийски агент? — продължи Петер Батори.

— Ти ще го прецениш, сине.

— Съветвате ме значи да се срещна с него?

— Да, съветвам те. Не трябва да пренебрегнеш един човек, който желае да пренесе върху тебе своето приятелство към баща ти.

— Но защо е дошъл в Рагуза? — подзе Петер. — Има ли някак ви интереси тук?

— Може би смята да ги създаде — отговори госпожа Батори. — Разправят, че е много богат; може би ще ти предложи служба, достойна за теб.

— Ще отида да го видя, майко, и ще разбера защо ме търси.

— Иди още днес, сине; така ще му върнеш и посещението, защото самата аз не мога да сторя това.

Петер Батори прегърна майка си и дълго я задържа до гърдите си. Би казал човек, че го души някаква тайна, която не смееше да признае. Какво толкова болезнено, така сериозно ставаше в сърцето му, че не смееше да го довери на майка си?

— Клето дете! — прошепна госпожа Батори.

В един часа следобед Петер тръгна по Страдоне към пристанището на Гравоза.

Пред дома на Торонтал той се спря за миг, само за миг. Погледът му се отправи към едното крило на сградата с прозорци към улицата. Щорите бяха спуснати. Всички врати и прозорци бяха затворени, като че никой не живееше в този дом.

Петер Батори продължи пътя си; всъщност не бе се и спирал, а само бе позабавил стъпките си. Но това не убягна от погледа на една жена, която се разхождаше по отсрещния тротоар на Страдоне.

Беше висока. Възрастта й?… Между четиридесет и петдесет години. Походката й?… Равномерна, почти механична, сякаш нямаше стави. Тази чужденка — произходът й личеше веднага по черната къдрава коса и по мургавия тен на мароканка — беше с тъмно наметало и качулка, която закриваше прическата й, украсена със стари венециански монети. Дали беше циганка, скитница, „романишелка“, както се казва на парижко арго, от египетски или индуски произход? Не би могло да се каже, защото тези хора много си приличат. Не просеше във всеки случай и сигурно не би приела милостиня. Стоеше тук, за да наблюдава и шпионира за себе си дома на Торонтал и къщата на улица Маринела.

Затова щом забеляза младежа, който вървеше по Страдоне към Гравоза, тя не го изпусна вече из очи, като внимаваше да не я забележи. Но Петер Батори беше така потънал в мислите си, че не виждаше какво става зад него. Когато забави стъпките си пред дома на Торонтал, жената също забави своите. Когато той тръгна отново, тя го проследи, съобразявайки своя ход с неговия.

Петер Батори отмина доста бързо външните укрепления на Рагуза, но чужденката не изостана от него. След крепостната врата тя се озова на пътя за Гравоза и на двадесет стъпки зад него тръгна по засадената с дървета странична алея на булеварда.

По същото време Сайлас Торонтал се връщаше с открита кола в Рагуза и щеше да срещне Петер Батори на пътя.

Щом го забеляза, мароканката се спря за миг. Може би помисли, че единият от двамата ще заговори другия. Погледът й засвятка и тя потърси да се скрие зад някое дебело дърво. Как би могла обаче да чуе двамата мъже, ако започнеха да разговарят?

Но такова нещо не се случи. Сайлас Торонтал забеляза Петер Батори едва когато младежът беше на двадесетина крачки срещу него. Този път той не му отговори дори с оня надменен поздрав, който не можа да си спести на кея в Гравоза, когато дъщеря му го придружаваше. Сега отвърна глава точно в момента, в който младият мъж повдигаше шапката си; и колата го отнесе бързо към Рагуза.

Чужденката не изпусна нищо от тази сцена и някакво подобие на усмивка оживи безстрастното й лице.

А Петер Батори, явно повече огорчен, отколкото раздразнен от държането на Сайлас Торонтал, продължи пътя си малко по-бавно, без да се обръща.

Мароканката го последва отдалече и прошепна на арабски:

„Време е да дойде!“

Четвърт час по-късно Петер стигна до пристанищния кей на Гравоза. Известно време постоя да се полюбува на елегантната яхта с флагче, развявано леко от морския бриз на върха на гротмачтата.

— Откъде ли е този доктор Антекирт? — се питаше той. — Това знаме ми е съвсем непознато!

После се обърна към един лоцман, който се разхождаше по кея:

— Приятелю, знаете ли чие е това знаме? — запита той.

Лоцманът не знаеше. Можа да каже само, че според здравния лист, яхтата идвала от Бриндизи и книжата й, прегледани от пристанищния чиновник, били напълно редовни. А тъй като се отнасяше до яхта за разходка, властите бяха уважили нейното инкогнито.

Петер Батори повика една лодка и каза да го отведат до борда на „Саварена“, а мароканката, крайно изненадана, остана да гледа как се отдалечава.

След малко младежът стъпи на палубата на яхтата и попита дали доктор Антекирт е на борда.

Нареждането, което не допускаше никакъв чужденец на „Саварена“, очевидно не важеше за него. Затова боцманът му отговори, че докторът е в стаята си.

Петер Батори подаде картичката си и запита дали докторът ще може да го приеме.

Един кормчия взе картичката и се спусна по стълбата, която водеше към салона в задната част. След миг се върна и каза, че докторът очаква господин Петер Батори.

Младежът бе въведен веднага в един салон, където през леките перденца на люка проникваше слаба светлина. Но щом стигна до вратата, на която бяха отворени и двете крила, светлината, отразена в огледалата на насрещната стена, го освети ярко.

Доктор Антекирт седеше на диван в полумрака. Когато видя сина на Ищван Батори, той изпита някакво сепване, което Петер не можа да забележи, а от устните му просто се изплъзна:

— Същият!… Съвсем същият!

И наистина, Петер Батори беше жив портрет на баща си, такъв, какъвто благородният унгарец вероятно е бил на двадесет и две годишна възраст: същият енергичен поглед, същото благородно държане, същите очи; винаги готов да се въодушеви за доброто, истината и красотата.

— Господин Батори — каза докторът, като стана, — много съм щастлив, че пожелахте да се отзовете на поканата, която ви изпратих.

И посочи с ръка на Петер Батори да седне в другия ъгъл на салона.

Докторът говореше на унгарски, защото знаеше, че това е роден език на младежа.

— Господине — каза Петер Батори, — щях да ви върна посещението, което сте направили на майка ми, дори ако не бяхте ме поканили на яхтата си. Зная, че вие сте един от ония непознати приятели, на които е скъпа паметта на баща ми и на двамата патриоти, загинали с него!… Благодаря ви, че сте им запазили място в сърцето си!

Докато припомняше това минало, вече толкова далечно, докато говореше за баща си, за неговите приятели граф Матиаш Шандор и Ласло Затмар, Петер не можа да скрие вълнението си.

— Моля да ме извините, господине! — каза Петер. — Като си припомних какво са направили, не можах…

Не чувствуваше ли Петер, че доктор Антекирт е може би по-развълнуван от него и ако не отговаря, то е за да не издаде вълнението си?

— Господин Батори — каза най-сетне докторът, — не трябва да се извинявате за една така естествена мъка. Нали и вие имате унгарска кръв! А кой унгарец би бил толкова безучастен, та да не усети, че сърцето му се свива при такива спомени! По това време, преди петнадесет години — да, има вече петнадесет години! — вие бяхте съвсем малък. Едва ли можете да кажете, че сте знаели баща си и събитията, в които е участвувал.

— Майка ми е негово второ аз, господине — отговори Петер Батори. — Тя ме възпита в култ към този, когото не е престанала да оплаква. Всичко, което е направил или замислял, целия му живот на преданост към близките му, на любов към родината му аз узнах от нея! Бях едва на осем години, когато баща ми умря, но струва ми се, че той е все още жив, защото живее чрез майка ми!

— Вие обичате майка си, Петер Батори, както тя заслужава да бъде обичана — отговори доктор Антекирт, — а ние я почитаме като вдовица на един мъченик!

Петер можеше само да благодари на доктора за чувствата, които изразяваше така. Сърцето му се разтуптя, докато го слушаше, и той дори не забеляза, че докторът продължаваше да говори с известна естествена или преднамерена сдържаност, която сякаш бе залегнала в характера му.

— Мога ли да ви попитам — подхвана той, — дали сте познавали лично баща ми?

— Да, господин Батори — отговори докторът с известно колебание, — но аз го познавах само доколкото един студент може да познава своя професор — един от най-изтъкнатите в унгарските университети. Следвах медицина и физика във вашата страна. Бях ученик на баща ви, който беше само десетина години по-възрастен от мен. Научих се да го уважавам, да го обичам, защото чувствувах, че в лекциите му звучеше всичко онова, което впоследствие го превърна в пламенен патриот. Разделих се с него едва когато бях принуден да отида в чужбина, за да довърша там следването, започнато в Унгария. Но скоро след това професор Ищван Батори пожертвува службата си за идеите, които смяташе за благородни и справедливи, без някакъв личен интерес да го възпре по пътя към дълга. И напусна Пресбург, за да се установи в Триест. По времето на тези изпитания вашата майка го подкрепяше със съветите и ограждаше с грижите си. Тя притежаваше всички добродетели на една жена, както баща ви бе проявил всички добродетели на мъж. Ще ми простите, господин Петер, че ви напомням тези мъчителни неща, но го сторих само защото вие не сте човек, който може да ги забрави!

— Не, господине, не! — отговори младежът с кипящия ентусиазъм на своята възраст. — Както и Унгария никога не ще забрави тримата мъже, които пожертвуваха живота си за нея: Ласло Затмар, Ищван Батори и може би най-смелия от тримата — граф Матиаш Шандор!

— Ако той е бил най-смелият — отговори докторът, — повярвайте, че неговите приятели не му отстъпваха нито по себеотрицание, нито по самопожертвователност, нито по храброст! И тримата имат право на същото уважение! И тримата имат еднакво право да се отмъсти за тях…

Докторът замълча. Чудеше се дали госпожа Батори бе съобщила на Петер обстоятелствата, при които водачите на съзаклятието бяха издадени, дали бе произнесла пред него думата „предателство“?…

Но младежът не зададе никакъв въпрос.

Всъщност госпожа Батори бе премълчала това. Вероятно не бе поискала да посее омраза в живота на своя син и да го насочи може би по неверни следи, тъй като никой не знаеше имената на издайниците.

Докторът сметна, че и той ще трябва занапред да проявява същата резервираност и не каза нищо по този въпрос.

Но не се подвоуми да добави, че без подлостта на испанеца, който бе предал бегълците в дома на Андреа Ферато, граф Матиаш Шандор и Ищван Батори биха могли да се изплъзнат от преследването на полицаите в Ровиньо. А измъкнат ли се от пределите на австрийската държава, където и да отидат, всички врати биха се разтворили за тях.

— При мене — добави той, — биха намерили всякога убежище.

— В коя страна, господине? — запита Петер.

— В Кефалония, където живеех по това време.

— Да, в Йонийските острови, под закрилата на гръцкия флаг, те щяха да се спасят и баща ми щеше да е жив и досега!

Разговорът се прекъсна за миг от това възвръщане към миналото. Но докторът го възобнови с думите:

— Нашите спомени, господин Петер, ни отнесоха много далече от настоящето. Искате ли да поговорим за него и особено за бъдещето, което предвиждам за вас?

— Слушам ви, господине — отговори Петер. — В писмото си вие ми давахте да разбера, че става дума за моите интереси…

— Действително, господин Батори, аз зная не само какво е било себеотрицанието на майка ви по време на вашата младост, но и това, че сте били достоен за нея и след толкова тежки изпитания сте станали мъж…

— Мъж! — въздъхна горчиво Петер Батори. — Мъж, който още не може да се издържа, нито да отплати на майка си за онова, което е направила за него!

— Така е — отговори докторът, — но вината никак не е ваша. Известно ми е колко е трудно да си създадеш положение при тази конкуренция, която изправя толкова много съперници за толкова малко места. Инженер ли сте?

— Да, господине. Завърших образованието си с инженерска титла, но свободен инженер, без никакви връзки с държавата. Затова трябваше да си потърся сам място в някое индустриално предприятие; обаче не успях да намеря досега нищо подходящо, поне в Рагуза.

— А вън от нея?

— Вън от нея! — повтори Петер Батори, като се поколеба пред въпроса.

— Да!… Нали във връзка с някаква длъжност сте ходили преди няколко дни в Зара?

— Да, споменали ми бяха наистина за някаква служба в едно металургично предприятие.

— И какво стана с тази служба?…

— Предложиха ми я!

— Но вие не я приехте?…

— Отказах я, защото би трябвало да се установя окончателно в Херцеговина…

— В Херцеговина ли? Сигурно госпожа Батори не би могла да ви придружи там?…

— Майка ми, господине, би ме последвала навсякъде, където интересът би ме принудил да отида.

— А защо не приехте това място? — настоя докторът.

— Господине — отговори младежът, — при обстоятелствата, в които се намирам, имам сериозни основания да не напускам Рагуза.

При този отговор докторът забеляза известно смущение в държането на Петер Батори. Гласът му потрепери, докато изказа това желание, дори нещо повече от желание — това решение да не напуска Рагуза. Каква беше тази толкова важна причина, заради която бе отказал направеното предложение?

— Тогава и работата, за която исках да говоря с вас, ще ви се стори неприемлива — продължи доктор Антекирт.

— Необходимо ли е да замина?…

— Да… за една страна, където съм предприел значителни строежи, и щях да бъда щастлив да ги поверя на вашето ръководство.

— Съжалявам, господине, но повярвайте, че ако съм взел това решение…

— Вярвам, господин Петер, и съжалявам може би повече от вас. Щях да бъда толкова щастлив помежду ни да възникне такава дружба, каквато ни свързваше с вашия баща!

Петер Батори не отговори. Обзет от вътрешна борба, той явно и дълбоко страдаше. Докторът чувствуваше, че младежът иска, но не смее, да заговори. Най-сетне един неудържим подтик тласна Петер Батори към този човек, който проявяваше такава симпатия към майка му и него.

— Господине… господине!… — започна той, без да се опитва да прикрие своето вълнение. — Не мислете, че ви отказвам от каприз или от упорство… Вие ми говорихте като приятел на Ищван Батори!… Искате да възобновите с мене това хубаво приятелство!… Да, господине, изпитвам към вас цялата обич, която бих имал към баща си!…

— Петер!… Сине! — извика докторът и взе ръката на младежа.

— Да, господине! — продължи Петер Батори. — Ще ви кажа всичко!… Обичам една девойка от този град!… Но между нас съществува пропастта, която разделя бедността от богатството!… Аз не обръщам внимание на тази пропаст, а може би и тя не я съзира! Колкото рядко и да я виждам на улицата или на прозореца й, за мене това е щастие, от което не бих намерил сили да се откажа!… Само при мисълта, че ще трябва да замина, и то за дълго, бих полудял!… Ох, господине!… Разберете ме и простете, че ви отказвам…

— Да, Петер — отговори доктор Антекирт, — разбирам ви и няма какво да ви прощавам! Добре направихте, че ми говорихте откровено; това обстоятелство променя много неща… Знае ли майка ви това, което ми съобщихте?

— Още нищо не съм й казал, господине! Не посмях, защото при нашето скромно положение тя щеше да прояви може би мъдростта да ми отнеме всяка надежда… Но може би е отгатнала и разбрала, от какво страдам… и колко много страдам!

— Петер — каза докторът, — вие постъпихте съвсем правилно, като ми се доверихте!… Богато ли е момичето?…

— Много!… Много богато! — отговори младежът. — Да, премного богато за мене!

— Достойно ли е за вас?

— Но, господине, бих ли помислил да доведа на своята майка дъщеря, която няма да е достойна за нея?

— Тогава, Петер — продължи докторът, — може би няма непреодолима пропаст!

— Господине — извика младежът, — не ми давайте неосъществима надежда!

— Неосъществима ли?

Тонът, с който доктор Антекирт произнесе тази дума, беше така самоуверен, че Петер Батори сякаш се преобрази; почувствува се господар на настоящето, господар на бъдещето.

— Да, Петер — подзе докторът, — имайте доверие в мене!… Когато сметнете, че е време да действувам, ще ми кажете името на тази девойка…

— Господине — отговори Петер Батори, — защо ще го крия от вас?… Това е госпожица Торонтал!

Усилието, което докторът бе принуден да направи, за да запази спокойствие при това омразно име, беше усилие на човек, който не трепва, когато в нозете му пада гръм. Само за миг — само за няколко секунди — остана неподвижен и ням.

После, без да издаде вълнението си, каза:

— Добре, Петер, добре… Оставете ме да помисля, да видя какво може да се направи…

— Отивам си, господине — отговори младежът, като стисна ръката, която докторът му подаде, — и позволете ми да ви благодаря, както бих благодарил на баща си!

Петер Батори напусна салона, където докторът остана сам. Отиде на палубата, качи се в лодката, останала пред стълбата, нареди да го закарат до кея и пое пътя за Рагуза.

Чужденката, която го бе чакала през цялото време на посещението му в „Саварена“, поднови следенето.

Петер Батори се чувствуваше странно успокоен. Най-сетне бе разтворил сърцето си! Доверил се бе на един приятел, на нещо повече от приятел… За него това беше един от ония щастливи дни, които съдбата раздава скъпернически на тоя свят!

И как да се съмнява, когато на минаване покрай дома на Страдоне крайчецът на една завеса се повдигна леко и веднага се спусна отново?

Чужденката също забеляза тази постъпка и остана пред къщата, докато Батори сви по улица Маринела. После отиде в пощенската станция и изпрати телеграма, която съдържаше само една дума:

„Ела!“

Адресът на телеграмата беше: „Саркани, пост-рестант, Сиракуза, Сицилия.“

Шеста глава
Устията на Катаро

Така съдбата, която играе преобладаваща роля в събитията на този свят, бе събрала в един град семейство Батори и семейство Торонтал. И не само в един град, а в един и същи квартал — Страдоне. После Савина Торонтал и Петер Батори се бяха срещнали, забелязали, обикнали. Петер — синът на човека, погубен от едно издайничество; и Савина — дъщерята на издайника!

Така си мислеше доктор Антекирт, след като младият инженер си бе отишъл.

„А Петер си тръгна изпълнен с надежди — повтаряше си той, — които аз именно му вдъхнах!“

Беше ли докторът човек, който би предприел безпощадна борба срещу тази предопределеност? Чувствуваше ли се властен да разполага по своя воля с човешките чувства? Щеше ли да има енергията и нравствената сила да смаже съдбата?

„Не! Ще се боря! — извика той. — Такава любов е чудовищна, престъпна! Ако Петер Батори научи някой ден истината, след като се е оженил за дъщерята на Сайлас Торонтал, той не ще може вече да отмъсти за баща си. Не ще му остане друг изход, освен да се самоубие от отчаяние. Затова ще му кажа всичко, ако потрябва. Ще му кажа какво е сторило това семейство на неговото… Ще унищожа тази любов по какъвто и да е начин!“

Такъв брак би бил наистина чудовищен.

Както си спомняме, в разговора си с госпожа Батори доктор Антекирт бе разказал, че тримата водачи на конспирацията в Триест са станали жертва на една коварна интрига, разкрита при процеса, а сам той я узнал от един бъбрив пазач в пизинската крепост.

Знаем също, че госпожа Батори по известни съображения не бе казала на сина си за тази подлост. Впрочем тя и не знаеше нейните автори. Не подозираше дори, че един от тях е богат, уважаван гражданин на Рагуза и живее също в квартал Страдоне. Докторът не й бе съобщил никакви имена. Защо? Вероятно защото не бе настъпил още часът да ги разобличи. Но той ги знаеше. Известно му беше, че един от издайниците е Сайлас Торонтал, а другият — Саркани. И ако не бе разкрил нищо повече, то е, защото разчиташе на сътрудничеството на Петер Батори, защото искаше да привлече сина във въздаването на онова възмездие, което трябваше да постигне убийците на бащата и да отмъсти заедно с него за двамата му другари — Ласло Затмар и граф Матиаш Шандор.

А тъкмо това не можеше да каже той на сина на Ищван Батори, без да нарани сърцето му.

„Няма значение — повтаряше си той. — Ще разбия това сърце!“

Как щеше да действува доктор Антекирт след окончателното си решение? Да открие на госпожа Батори или на сина й миналото на банкера от Триест? Но притежаваше ли веществени доказателства за неговото издайничество? Не, защото Матиаш Шандор, Ищван Батори и Ласло Затмар, единствените хора, притежавали тези доказателства, бяха умрели. Да пръсне из града слуха за това отвратително деяние, без да предупреди семейство Батори? Да, това би могло вероятно да изкопае между Петер и девойката нова пропаст — този път непреодолима. Но нямаше ли опасност Сайлас Торонтал да напусне Рагуза, ако тази тайна се разгласи?

А докторът не искаше банкерът да изчезне. Издайникът трябваше да стои на разположение на съдника, докато настъпи часът на възмездието.

Но събитията щяха да се развият съвсем не така, както той си представяше.

След като бе преценил всички „за“ и „против“ по този въпрос и като не можеше да действува пряко срещу Сайлас Торонтал, докторът реши да избърза. Преди всичко трябваше да отдалечи Петер Батори от града, където честта на неговото име беше в опасност. Да! Ще го отвлече толкова далеко, та никой да не открие следите му. И тогава ще му разкаже всичко, което знаеше за Сайлас Торонтал и съучастника му Саркани. Ще го привлече за сътрудник в своето дело. Но не трябваше да губи нито ден.

За тази цел една телеграма на доктора докара от базисното му пристанище в устията на Катаро, южно от Рагуза, на Адриатика, един от неговите най-бързи плавателни съдове. Това беше един от изумителните „торникрофти“, послужили за модел на съвременните миноносци: една четиридесет и един метрова стоманена пура със седемдесет тона водоизместимост, без мачти и без комин — с обикновена външна платформа и една металическа клетка, снабдена с лещовидни илюминатори, предназначена за кормчията. Съдът се затваряше херметически, когато състоянието на морето изискваше това, и можеше да се плъзга под самата повърхност, без да губи време, нито да се отклонява от пътя си поради вълнението. Много по-бърз от миноносците на Стария и Новия свят, той лесно изминаваше петдесет километра в час. Благодарение на тази изключителна скорост докторът бе успявал неведнъж да извърши необикновено бързи преходи. На тази именно способност да се озовава за съвсем кратко време от Егейските острови до най-отдалечените брегове на Сиртско море се дължеше и славата му, че е вездесъщ.

Между „торникрофтите“ и апаратите на доктора имаше все пак значителна разлика, защото вместо свръхнагрята пара той използуваше за движението им електричество — чрез мощни акумулатори, изобретени от него, в които бе натрупал този флуид под почти неограничено напрежение. Затова тези бързи съдове се наричаха „електрик“ с обикновен пореден номер. Такъв беше „Електрик 2“, извикан в устията на Катаро.

След тези разпореждания докторът зачака момента за действие. В същото време предупреди Поант Пескад и Кап Матифу, че скоро ще има нужда от техните услуги.

Излишно е да изтъкваме, че двамата приятели бяха щастливи да проявят своята преданост.

Само едно облаче засенчи радостта, с която те посрещнаха това съобщение.

Поант Пескад трябваше да остане в Рагуза, за да наблюдава богатия дом на булевард Страдоне и къщата на улица Маринела, а Кап Матифу щеше да придружи доктор Антекирт до Катаро. Това означаваше раздяла, първата, откакто двамата събратя по нищета живееха заедно! Оттук и трогателното безпокойство на Кап Матифу при мисълта, че неговият мъничък Пескад не ще бъде близо до него.

— Търпение, мили Кап, търпение — каза Поант Пескад. — Няма да е за дълго. Ще изиграем ролята си и край! Защото, ако не се лъжа, тук се подготвя знаменита пиеса, с не по-малко знаменит директор, който е запазил по една знаменита роля за всеки от нас!… Повярвай ми! Няма да се оплачеш от твоята!

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм! Е, разбира се, няма да е роля на влюбен! Това не ти е в природата, макар да си дяволски сантиментален! Но не и на предател! Много ти е добра муцуната за такава роля!… Не, ти ще бъдеш добрият герой, който се явява при развръзката да накаже престъплението и възнагради добродетелта!…

— Като в естрадните сценки ли? — запита Кап Матифу.

— Да! Както в естрадните сценки? Виждам те вече в тази роля, мили Кап! В момента, когато предателите най-малко очакват, ти се явяваш с широко отворени ръце и ти остава само да ги стиснеш, за да доведеш развръзката!… Ролята може да не е дълга, но е симпатична; и какви „браво!“, какви пари ще спечелиш на всичко отгоре!

— Да, сигурно — отговори нашият херкулес, — но дотогава где бъдем разделени!

— Е, за няколко дни! Обещай ми само да не отслабнеш през това време! Яж си редовно по шест пъти на ден и дебелей, мили Кап!… А сега, притисни ме в прегръдките си или по-скоро се престори, че ме притискаш като на театър, защото иначе може да ме задушиш!… Ех, дявол да го вземе, трябва да свикнем да се преструваме на този свят!… Прегърни ме още веднъж и не забравяй малкия си Поант Пескад, който никога не ще забрави едрия си Кал Матифу!

Такова бе трогателното сбогуване на двамата приятели, когато стана нужда да се разделят. Кап Матифу почувствува, че сърцето му действително се свива в грамадната гръд, когато се озова сам на борда на „Саварена“. Същия ден по нареждане на доктора другарят му се настани в Рагуза със задача да не изпуска из очи Петер Батори, да наблюдава дома на Торонтал и въобще да се осведомява за всичко.

През дългите часове, които Поант Пескад щеше да прекара в квартала Страдоне, би трябвало да се срещне с чужденката, натоварена точно със същата задача. И тази среща щеше несъмнено да стане, ако след като бе изпратила телеграмата си, мароканката не бе напуснала Рагуза, за да отиде на предварително уговореното свиждане със Саркани. Затова Поант Пескад не бе затруднен в действията си и можа да изпълни тази поверителна задача със свойствената си съобразителност.

Петер Батори никога не би допуснал, разбира се, че е наблюдаван толкова отблизо, нито би отгатнал, че погледът на шпионката е заместен от очите на Поант Пескад. След разговора си с доктора, след признанието, което му бе направил, той се чувствуваше по-уверен. Защо да крие сега от майка си разговора, който бе имал на борда на „Саварена“? Не би ли прочела тя всичко в погледа и дори в душата му? Не би ли разбрала, че в него е станала някаква промяна, че мъката и отчаянието са отстъпили място на надеждата и щастието?

Затова Петер Батори призна всичко на майка си. Каза й коя с девойката, която обичаше, как заради нея бе отказал да напусне Рагуза. Какво значение имаше службата! Нали доктор Антекирт му бе казал да не губи надежда!

— Тази е била значи причината, поради която страдаше, детето ми! — отговори госпожа Батори. — Бог да ти помогне и да ти изпрати щастието, което ни е липсвало досега!

Госпожа Батори живееше много затворено в къщата си на улица Маринела. Излизаше само за да отиде на литургия със стария си прислужник, защото изпълняваше религиозните си задължения с благочестивата строгост на унгарските католички. Никога не бе чувала името на семейство Торонтал. Никога не бе поглеждала този дом, край който минаваше, когато отиваше в църквата на Спасителя, във францисканския манастир в самото начало на Страдоне. Така че съвсем не познаваше дъщерята на някогашния банкер от Триест.

Петер трябваше да я обрисува физически и морално, да й каже къде я бе видял за пръв път, защо не се съмняваше, че любовта му е споделяна. Той описа тези подробности с такъв жар, какъвто госпожа Батори не се изненада да открие в нежната и пламенна душа на своя син.

Но когато Петер й съобщи какво е състоянието на семейство Торонтал, когато узна, че тази девойка е една от най-богатите наследници в Рагуза, тя не успя да прикрие безпокойството си. Ще се съгласи ли някога банкерът единственото му дете да стане жена на младеж без състояние, ако не без бъдеще?

Все пак Петер не сметна за необходимо да изтъкне сдържаността, дори пренебрежението, с което Сайлас Торонтал го бе посрещал дотогава. Той се задоволи да повтори думите на доктора. А докторът го бе уверил, че може и трябва да има доверие в приятеля на баща си, който чувствува към него една почти бащинска обич — в това госпожа Батори не можеше да се съмнява, като знаеше какво бе поискал вече да направи той за нея и за нейните близки. Най-сетне като сина си и като Борик, който сметна за необходимо да даде своето мнение, тя не отказа да сподели тази надежда и в скромната къщичка на улица Маринела настъпи малко щастие.

Освен това Петер Батори изпита отново радостта да срещне следната неделя Савина Торонтал във францисканската църква. Лицето на девойката, винаги малко тъжно, се оживи, когато тя забеляза Петер, който беше почти преобразен. Те размениха поглед и се разбраха. Когато се върна развълнувана у дома си, Савина отнесе със себе си частица от щастието, така ясно изразено по лицето на младия човек.

Но Петер не бе се срещал вече с доктора. Той очакваше покана, за да отиде на борда на яхтата. Минали бяха няколко дни, а никакво писмо не му определи нова среща.

„Вероятно — помисли той — докторът иска да се информира. Дошъл е или е изпратил някого в Рагуза, за да научи нещо повече за семейство Торонтал… Може би дори е решил да се запознае със Савина… Да! Възможно е да се е срещнал вече с баща й, да е поговорил по този въпрос… И все пак един ред, дори само една дума от него би ме зарадвала, особено ако тази дума е: «Елате!».“

Но такова писъмце не идваше. Този път госпожа Батори трудно успяваше да успокои нетърпението на сина си. Той се отчая и сега тя трябваше да му възвърне малко надежда, макар че сама изпитваше известно безпокойство. Къщата на улица Маринела беше отворена за доктора; той не можеше да не знае това. А нима и без интереса към Петер съчувствието, което бе проявил вече, не беше достатъчно, за да го привлече?

И така, след като брои дните и часовете, Петер не намери сили да устои. Чувствуваше нужда на всяка цена да види отново доктор Антекирт. Някаква непреодолима сила го тласкаше към Гравоза. Само да стъпи на борда на яхтата — там ще разберат нетърпението, ще извинят постъпката му, дори ако е прибързана.

На 7 юни още в осем часа сутринта Петер Батори се сбогува с майка си, без да каже нещо за своите намерения. Той излезе от Рагуза и тръгна за Гравоза така бързо, че Поант Пескад мъчно би го следил, ако не беше толкова подвижен. Когато стигна на кея, срещу мястото, където „Саварена“ се намираше при последното му посещение, той се стъписа.

„Саварена“ не беше в пристанището!

Петер потърси с поглед да не е променила мястото си, но не можа да я открие.

Попита един моряк, който се разхождаше по кея, какво е станало с яхтата на доктор Антекирт.

„Саварена“ вдигнала платна снощи и отплавала. И както не се знаеше откъде бе дошла, не беше известно и накъде е заминала.

Яхтата си бе отишла! Доктор Антекирт бе изчезнал така загадъчно, както бе пристигнал!

Петер Батори тръгна обратно за Рагуза, по-отчаян откогато и да е.

Ако някой би съобщил на младия човек, че яхтата е отплавала за Катаро, той не би се поколебал, разбира се, да отиде там, за да я намери. Но това пътуване би било излишно. Стигнала пред устията, „Саварена“ не бе влязла в тях. Докторът, придружен от Кап Матифу, бе отплавал за сушата с една от бордовите лодки. А яхтата бе вдигнала веднага платна в неизвестна посока.

В Европа, а може би в целия Стар континент, няма по-интересно място от орографското и хидрографско местоположение, известно под името устията на Катаро.

Катаро не е някаква голяма река, както бихме могли да помислим. Той е град, епархийски и окръжен център. А устията са шест заливчета, разположени едно до друго и свързани помежду си с тесни канали, които могат да се преминат за шест часа. В тази броеница от езерца, която се ниже из крайбрежните планини, последното зърно, разположено в подножието на върха Нори, бележи границата на Австрийската империя. Зад него започва Отоманската империя.

Докторът бе наредил да го свалят при началото на устията, където бе стигнал след кратък преход. Оттук една бързоходна лодка с електрически мотор щеше да го откара в крайния залив. След като заобиколиха носа Остро и минаха пред Кастел Нуово, между две редици от вили и параклиси, пред Столиво, пред Перасто, прочуто място за поклонение, пред Ризано, където далматинските носии се смесват вече с турски и албански, от езерце на езерце той стигна до последния залив, по чиито брегове е построен Катаоо.

„Електрик 2“ пусна котва на няколко кабелта от града, в тъмните заспали води, несмущавани от никакъв полъх в хубавата юнска вечер.

Но докторът не се настани на борда му. Навярно с оглед на по-нататъшните си намерения той не искаше да се знае, че бързият плавателен съд е негов. Затова отиде в Катаро с намерение да отседне в някой хотел, придружен от Кап Матифу.

А малката лодка, която ги бе докарала, изчезна в тъмнината, за да ги чака в заливчето вдясно от пристанището, където нямаше да привлича вниманието на хората. Тук, в Катаро, докторът щеше да бъде така неизвестен, както ако бе подирил убежище в най-затънтеното кътче на света. Бокчаите, жителите на тази богата далматинска околия, славяни по произход, едва ли щяха да забележат присъствието на тоя чужденец.

Откъм залива град Катаро изглежда построен в някаква падина на самата планина Нори. Първите му къщи ограждат кей, построен навярно в самото море, в острия ъгъл на езерцето, вдълбано в планинския масив. Именно в дъното на тази фуния, много приятна с хубавите си дървета и фон от зеленина, акостират пътническите параходи, главно тези на „Лойд“, и големите каботажни^[43] съдове от Адриатика.

Докторът се погрижи още същата вечер за квартира. Кап Матифу го бе последвал, без дори да попита къде са слезли. За него нямаше значение дали е в Далмация, или в Китай. Като вярно куче той вървеше, където отива господарят му. Беше само оръдие, послушна машина за обръщане, нахлуване, пробиване, която докторът си запазваше правото да постави в действие, щом сметне, че е необходимо.

След като отминаха кея и пресякоха укрепените стени на Катаро, двамата тръгнаха по цяла редица тесни стръмни улици, из които гъмжеше четири-петхилядно население. Тъкмо затваряха Морската врата. Тази врата стоеше отворена само до осем часа вечерта освен в дните, когато пристигаха пътнически параходи.

Докторът се убеди твърде скоро, че в града няма никакъв хотел. Трябваше да потърсят следователно човек, който би се съгласил да им даде под наем квартира, а това собствениците в Катаро вършеха с удоволствие и печалба.

Намери се и наемодател, и квартира в една доста чиста улица. Така докторът се настани в долния етаж на една къща, напълно достатъчен за него и за спътника му. Уговориха, че Кап Матифу ще се храни у собственика и въпреки поисканата от него прекалено висока цена, която се оправдаваше от огромния ръст на новия наемател, сделката бе сключена със задоволство и за двете страни.

Доктор Антекирт си запази правото да се храни навън.

На следния ден, след като остави Кап Матифу свободен да използува времето си, както намери за добре, докторът тръгна из града, като отиде най-напред в пощата, където трябваше да му бъдат изпратени писма и телеграми под условни инициали. Нищо не бе получено още на негов адрес. След това откри един задоволителен ресторант, където обикновено се събираше доброто общество на Катаро — австрийски офицери и чиновници, които тук се чувствуваха на заточение, за да не кажем като в затвор.

 

 

Сега вече докторът чакаше само удобния момент, за да действува. Ето какъв беше планът му.

Той бе решил да отвлече Петер Батори. Но да го отвлече на борда на яхтата при престоя й в Рагуза би било трудно. Младият инженер беше познат в Гравоза, а тъй като вниманието на хората беше вече привлечено върху „Саварена“ и нейния собственик, работата, дори ако успее, щеше бързо да се разчуе. Нещо повече: яхтата беше платноходна и ако някое пристанищно параходче се спуснеше да я преследва, бързо би я настигнало поради по-голямата си скорост.

В Катаро, напротив, отвличането можеше да стане при безкрайно по-добри условия. Нямаше нищо по-лесно от това Петер Батори да бъде привлечен тук. Нямаше съмнение, че той би пристигнал още след първото писъмце, което докторът би му изпратил. Тук той беше толкова непознат, колкото и самият доктор, и щом го вземат на борда, „електрикът“ щеше да отплава. Тогава Петер Батори щеше да научи цялото минало на Сайлас Торонтал и образът на Савина би избледнял пред спомена за баща му.

Такъв беше този план, много прост за изпълнение. Още два-три дни — последен срок, който си бе определил докторът — и работата щеше да се свърши: Петер щеше да бъде разделен завинаги от Савина Торонтал.

На следния ден, 9 юни, пристигна писмо от Поант Пескад. Той съобщаваше, че няма абсолютно нищо ново около дома на Страдоне. Що се отнася до Петер Батори, Поант Пескад не бе го виждал, откакто бе отишъл в Гравоза, дванадесет часа след заминаването на яхтата.

Но Петер надали бе напуснал Рагуза и сигурно беше при майка си. Поант Пескад предполагаше — и не се лъжеше, — че тази промяна в навиците на младия инженер се дължи на заминаването на „Саварена“; защото след това заминаване той се бе прибрал у дома си отчаян.

Докторът реши да действува още на другия ден, като пише на Петер Батори да дойде веднага в Катаро.

Но едно съвсем неочаквано събитие щеше да промени тези намерения и да позволи на случая да доведе до същия резултат.

Към осем часа вечерта докторът се разхождаше по кея в Катаро, когато съобщиха за пристигането на пътническия параход „Саксония“.

„Саксония“ идваше от Бриндизи, където бе спирал да вземе пасажери. Оттам отиваше в Триест, като се отбиваше в Катаро, Рагуза, Зара и други пристанища по австрийското крайбрежие на Адриатика.

Докторът стоеше близо до подвижната стълба, по която пътници се качваха или слизаха, когато погледът му бе прикован в здрача от един пасажер, чийто багаж сваляха на кея.

Този приблизително четиридесетгодишен мъж, с високомерно и дори нахално изражение, даваше шумно нарежданията си. Беше от ония хора, чиято невъзпитаност личи дори когато се държат учтиво.

„Той!… Тук… в Катаро!“

Тези думи биха се изплъзнали от устните на доктора, ако не ги бе задържал с мъка, потискайки същевременно гнева, който заискри в погледа му.

Пътникът беше Саркани. Петнадесет години бяха минали от времето, когато бе работил като счетоводител в дома на граф Затмар. Той не беше вече, поне външно, безделникът, който скиташе из улиците на Триест в началото на този разказ. Под палто, ушито по последна мода, той беше в елегантен пътнически костюм, а куфарите му с медни обковки сочеха, че някогашният борсов посредник в Триполи бе свикнал на удобства.

Всъщност от петнадесет години вече Саркани живееше сред удоволствия и разкош благодарение огромния дял, който му бе даден от половината имущество на граф Шандор. Какво му бе останало от това богатство? И най-добрите му приятели, ако ги имаше, не биха могли да кажат. По лицето му във всеки случай личеше загриженост, дори тревога, но причината й трудно би могла да се открие в тази затворена душа.

„Откъде ли идва?… И къде отива?“ — се питаше докторът, като не го изпускаше из очи.

Лесно можеше да се узнае откъде идва, като се поразпита разпоредителят на „Саксония“. Този пътник се бе качил на парахода в Бриндизи. Но не се знаеше дали идва от Северна или от Южна Италия. Всъщност той идваше от Сиракуза. След телеграмата на мароканката веднага бе заминал от Сицилия за Катаро.

И наистина в Катаро, предварително определено като място за срещата им, го чакаше жената, чиято мисия в Рагуза изглеждаше завършена.

Чужденката беше на кея, за да посрещне пътническия кораб. Докторът я забеляза, видя как Саркани тръгна към нея. Успя дори да чуе и разбере това, което тя каза на арабски:

„Крайно време е!“

Саркани само кимна. След като разпореди багажът му да остане на гардероб в митницата, той отведе мароканката надясно, за да заобиколят крепостните стени, без да влязат в града през Морската врата.

Докторът се поколеба за миг. Ще му се изплъзне ли Саркани? Да го проследи ли?

Когато се обърна, той забеляза Кап Матифу, който гледаше като истински безделник слизането и качването на пасажерите. Щом го повика със знак, нашият херкулес пристигна веднага.

— Кап Матифу — каза докторът, като посочи отдалечаващия се Саркани, — виждаш ли този човек?

— Да.

— Ще го заловиш ли, ако ти кажа?

— Да.

— И ще му попречиш да избяга, ако се противи?

— Да.

— Помни, че ми е нужен жив!

— Да!

Кап Матифу не говореше много приказки, но имаше предимството, че говореше съвсем ясно. Докторът можеше да разчита на него. Каквото му заповядат да извърши, щеше да го изпълни.

Мароканката можеха да вържат, да й запушат устата и да я оставят в някой ъгъл. Докато тя успее да нададе тревога, Саркани щеше да бъде на борда на „електрика“.

Тъмнината, макар и не много дълбока, щеше да улесни изпълнението на този план.

През това време Саркани и чужденката продължаваха да вървят край градската стена, без да забележат, че ги дебнат и следят. Не разговаряха още. Вероятно чакаха да стигнат до някакъв сигурен подслон. Така стигнаха до Южната врата, по пътя от Катаро към планините на австрийската граница.

Там има голям пазар, много посещаван от черногорци. Те търгуваха на това място, защото в града допускаха съвсем ограничен брой от тях, и то след като предварително предадат оръжието си. Всеки вторник, четвъртък и събота тези планинци изминаваха по пет-шест часа от Негуш или Цетина, за да донесат яйца, картофи, птици и дори товари дърва за горене, които много се търсеха.

Този ден беше вторник. Няколко групи черногорци, продали стоката си късно, бяха останали да пренощуват на пазара. Бяха тридесетина души, които сновяха насам-нататък, приказваха, спореха; едни се бяха изтегнали вече на земята да спят, други печаха по албански — на жар от дървени въглища — агне, набучено на дървен шиш.

Тук именно Саркани и неговата спътница се спряха, като на познато място. Тук наистина можеха да поговорят спокойно и дори да прекарат цялата нощ, без да губят време в търсене на несигурна квартира. Всъщност, откакто бе дошла в Катаро, чужденката не бе потърсила друго жилище.

Докторът и Кап Матифу влязоха един след друг в тъмния пазар. В дъното му пращяха тук-там няколко огнища без пламък — затова не беше и светло. Но отвличането на Саркани при тези условия щеше да е все пак трудно, ако той не напуснеше пазара преди разсъмване. Докторът започна да съжалява, че не бе действувал по пътя от Морската до Южната врата. Сега беше вече късно. Оставаше му само да чака, за да се възползува от обстоятелствата, които биха се явили.

Лодката беше във всеки случай вързана зад скалите, на по-малко от двеста крачки до пазара, а недалеко, на два кабелта, се съзираха смътните очертания на „електрика“ и само сигналният огън, вдигнат на носа му, сочеше, че е пуснал котва.

Саркани и мароканката се бяха сврели в едно тъмно кътче близо до група заспали планинци. Тук можеха спокойно да разговарят за своите работи, без опасност някой да ги чуе, ако докторът, загърнат в пътническото си палто, не бе успял да се вмъкне неусетно в групата. Кап Матифу също се прикри как да е, но така, че да може да се притече при първия знак.

Като говореха на арабски, Саркани и чужденката се смятаха сигурни, че никой тук не би могъл да ги разбере. Но се мамеха. Докторът знаеше всички езици на Ориента и Африка и нямаше да пропусне нито дума от този разговор.

— Получи ли телеграмата ми в Сиракуза? — запита мароканката.

— Да, Намир — отговори Саркани, — и още на следния ден тръгнах заедно със Зироне.

— Къде е Зироне?

— Около Катания, където организира новата си банда.

— Утре трябва да бъдеш в Рагуза, Саркани, и да се срещнеш със Сайлас Торонтал.

— Ще бъда и ще се срещна. Не се ли лъжеш, Намир? Наистина ли беше време да дойда?…

— Да, дъщерята на банкера…

— Дъщерята на банкера! — повтори Саркани с такъв особен тон, че докторът неволно трепна.

— Да, дъщеря му! — отговори Намир.

— И какво? Тя си позволява да дава воля на своето сърце — продължи насмешливо Саркани, — и то без мое разрешение!

— Изненадваш ли се, Саркани? И все пак това е положително. Но още повече ще се изненадаш, когато ти кажа кой е този, за когото Савина Торонтал иска да се омъжи!

— Някой изпаднал благородник, който се стреми да оправи положението си с милионите на бащата!

— Да — каза Намир, — един младеж от благороден произход, но без състояние…

— И как се нарича този нахалник?…

— Петер Батори!

— Петер Батори! — извика Саркани. — Петер Батори да се ожени за дъщерята на Сайлас Торонтал!

— Успокой се, Саркани! — продължи Намир, като се опита да укроти своя приятел. — Че дъщерята на Сайлас Торонтал и синът на Ищван Батори се обичат не е тайна за мене. Но Сайлас Торонтал може и да не знае още.

— Той!… Да не знае!… — възкликна Саркани.

— Да, а освен това никога няма да се съгласи…

— Не съм сигурен! — отговори Саркани. — Сайлас Торонтал е способен на всичко… дори да се съгласи на този брак, ако не за друго, то за да успокои съвестта си, ако си е създал нова съвест през тези петнадесет години!… За щастие аз съм тук, готов да попреча на неговата игра, и утре ще бъда в Рагуза!

— Добре — потвърди Намир, която имаше, както изглежда, някакво влияние върху Саркани.

— Дъщерята на Сайлас Торонтал ще бъде само моя, чуваш ли, Намир, и с нея ще си оправя положението!

Докторът бе чул всичко, което му беше необходимо да знае. Сега за него нямаше никакво значение какво ще си кажат чужденката и Саркани.

Когато един негодник искаше дъщерята на друг негодник и имаше сила да му се наложи — сам бог се намесваше в това дело на човешко правосъдие. Нямаше защо да се страхува за Петер Батори, когото този съперник щеше да отстрани. Излишно беше следователно да го вика в Катаро, ненужно беше да залавя човека, който се стремеше към честта да стане зет на Сайлас Торонтал!

„Нека тези мошеници се сродят и образуват едно семейство! — си каза докторът. — После ще видим!“ и си тръгна, като направи знак на Кап Матифу да го последва.

Кап Матифу, който не бе попитал доктор Антекирт защо иска да отвлече пасажера от „Саксония“, не го запита и защо се отказва от това отвличане.

На следния ден, 10 юни, вратите на големия салон в дома на булевард Страдоне в Рагуза се отвориха към осем и половина вечерта и един прислужник извести с висок глас:

— Господин Саркани!

Седма глава
Усложнения

Четиринадесет години вече бяха минали, откакто Сайлас Торонтал бе напуснал Триест, за да се установи в Рагуза, във великолепния дом на Страдоне. Далматинец по произход, нямаше нищо по-естествено от това, че бе помислил да се завърне в родния си край, след като се бе оттеглил от деловия живот.

Тайната на издайниците бе много добре запазена. Цената на предателството им бе точно заплатена. По този начин цяло състояние се бе паднало на банкера и на Саркани, негов някогашен агент в Триполи.

След екзекуцията на двамата осъдени в крепостта Пизино, след бягството на Матиаш Шандор, загинал във вълните на Адриатика, изпълнението на присъдата бе завършено с конфискацията на техните имущества. От къщата и от малкия имот на Ласло Затмар не остана нищо, дори колкото да се осигури животът на стария му прислужник. От Ищван Батори също не остана нищо, тъй като той нямаше никакво състояние и живееше с доходите от уроците си. Но замъкът Артенак и богатите му земи, съседните мини, горите по северните склонове на Карпатите, всички тези имоти представляваха едно значително богатство, което принадлежеше на граф Матиаш Шандор. Тези имоти именно бяха разделени на две части: едната, продадена на публичен търг, послужи за възнаграждаване на издайниците; другата — блокирана от властта, щеше да бъде върната на наследницата на графа, когато започнеше осемнадесетата си година. Ако детето умреше, преди да достигне тази възраст, имотът оставаше на държавата.

Двете четвърти, присъдени на издайниците, им бяха донесли повече от милион и половина флорини, които те можеха да употребят, както си искат.

Отначало двамата съучастници намислиха да се разделят. Саркани нямаше желание да се вижда със Сайлас Торонтал. А банкерът, от своя страна, никак не държеше да продължи отношенията си с бившия си агент. Така Саркани напусна Триест, последван от Зироне, който не беше човек да го напусне в сполуката, след като не бе го изоставял в несполуките. И двамата изчезнаха и банкерът не чу вече нищо за тях. Къде бяха отишли! Навярно в някой голям град из Европа, където никой не се интересува за произхода на хората, стига да са богати, нито за източниците на тяхното богатство, стига да го пилеят, без да му мислят. Накратко казано, никой вече не спомена тези авантюристи в Триест, където впрочем бяха известни само на Сайлас Торонтал.

Когато се махнаха, банкерът си отдъхна. Помисли, че няма защо да се страхува вече от човека, който го държеше в ръцете си с някои факти и винаги можеше да използува това обстоятелство. Но макар че Саркани бе забогатял, човек не можеше да е спокоен с прахосници от тоя род и ако пропилееше състоянието си, той не би се подвоумил да се обърне отново към своя някогашен съучастник.

Шест месеца по-късно, след като възстанови разклатеното положение на своята сериозно компрометирана фирма, Сайлас Торонтал ликвидира банката си и напусна окончателно Триест, за да се настани в Рагуза. Макар че не допускаше някаква словоохотливост от страна на губернатора, който единствен знаеше ролята му при разкриване на конспирацията, този факт беше все пак много тежък за човек, който държи да бъде уважаван и е достатъчно богат да живее нашироко, където и да отиде.

Решението да напусне Триест му бе продиктувано може би и от едно особено обстоятелство — което ще открием по-късно, — известно само на него и на госпожа Торонтал. То именно го постави във връзка, но само веднъж, със същата Намир, чиито отношения със Саркани ни са известни.

И така банкерът избра за свое ново местожителство Рагуза. Той бе напуснал града съвсем млад, защото нямаше нито родители, нито близки. Бяха го забравили и той се върна като чужденец в града, където не бе се вестявал почти четиридесет години.

Обществото в Рагуза оказа добър прием на богаташа, пристигнал при тези условия. За него то знаеше само едно — че е имал завидно положение в Триест. Банкерът си купи голям и хубав дом в най-аристократичния квартал на града. Заживя на широка нога, с цял щаб прислужници, изцяло подновен в Рагуза. Уреждаше приеми, канеха го на приеми. И тъй като миналото му беше неизвестно, гой можеше да мине за един от галениците на съдбата, наричани щастливци на тоя свят.

Вярно е, че Сайлас Торонтал не беше податлив на угризения. Ако не беше страхът, че тайната на отвратителното му издайничество може да бъде някой ден открита, изглеждаше, че нищо не може да смути живота му.

И все пак срещу него като безгласен, но жив укор съществуваше госпожа Торонтал.

Тази нещастна, честна и правдива жена знаеше отвратителния заговор, изпратил на смърт тримата патриоти. Една дума, изплъзнала се от мъжа й по времето, когато работите му вървяха зле, непредпазливо изказаната надежда, че част от състоянието на граф Матиаш Шандор би му помогнала да се съвземе, подписите, които трябваше да поиска от госпожа Торонтал, го бяха принудили да признае участието си в разкриването на триестката конспирация.

Непреодолимо отвращение към човека, с когото беше свързана — такова беше чувството, изпитано от госпожа Торонтал, още по-силно поради това, че беше унгарка по произход. Но както вече казахме, тя беше жена без душевна сила: Беше сломена от този удар и не можа да се съвземе. Оттогава, отначало в Триест, след това и в Рагуза, тя заживя усамотено, поне доколкото положението й позволяваше. Тя се явяваше, разбира се, на приемите в дома на Страдоне; това беше необходимо и мъжът й би я заставил да го стори. Но щом изпълнеше ролята си на светска жена, тя се оттегляше в своите стаи. Там се отдаваше изцяло на възпитаването на своята дъщеря, върху която бе съсредоточила чувствата си, като се опитваше да забрави. Да забрави, когато човекът, извършил това дело, живееше под един покрив с нея!

Но случи се така, че две години след настаняването им в Рагуза положението се усложни още повече. И ако това усложнение създаде нов повод за неприятности на банкера, за госпожа Торонтал то стана нов източник на терзания.

Госпожа Батори, нейният син и Борик бяха напуснали Триест, за да се установят в Рагуза, където имаха още някои роднини. Вдовицата на Ищван Батори не познаваше Сайлас Торонтал; дори не подозираше, че са съществували някакви отношения между банкера и граф Матиаш Шандор. Не би могла и да се усъмни, че този човек е участник в престъпното дело, струвало живота на тримата унгарски благородници, защото мъжът й не бе успял да й съобщи преди смъртта си името на негодниците, които ги бяха предали на австрийската полиция.

Но ако госпожа Батори не познаваше банкера, той я познаваше. Да знае, че тя е в същия град, да я среща понякога, бедна, започнала да работи, за да отгледа детето си — това му беше повече от неприятно. Ако госпожа Батори вече живееше в Рагуза, когато той намисли да се установи там, може би щеше да се откаже от това намерение. Но когато вдовицата се настани в скромната къщица на улица Маринела, той бе купил вече своя голям дом, настанил се бе в него, беше приет и признат в обществото. И той не се реши да промени за трети път местожителството си.

„Свиква се с всичко!“ — си каза той.

И реши да затвори очи пред това постоянно напомняне за неговата подлост.

Изглежда, че за Сайлас Торонтал беше достатъчно да затвори очи, за да не вижда нищо в себе си.

Но това, което беше все пак само една неприятност за банкера, за госпожа Торонтал стана повод за непрестанни терзания и угризения. Тя се опита на няколко пъти да изпрати тайно пари на вдовицата, която нямаше други източници освен труда си; но тази помощ бе винаги отказвана, както и толкова други, които неизвестни приятели й изпращаха. Енергичната жена не искаше нищо и нищо не желаеше да получава.

Едно непредвидено, почти невероятно обстоятелство щеше да направи това положение още по-непоносимо — дори ужасно, поради усложненията, които щеше да причини.

Госпожа Торонтал бе съсредоточила цялата си обич върху дъщеря си, която беше едва на две години и половина, когато в края на 1867 година се бяха установили в Рагуза.

Сега Савина беше почти седемнадесетгодишна. Беше очарователна девойка, която приличаше повече на унгарка, отколкото на далматинка. Гъста черна коса, големи пламенни очи, високо чело с „психически очертания“, ако можем да си послужим с тази дума, която хиромантите прилагат към ръката, красиви устни, топъл тен, елегантна фигура, малко над средния ръст — това съчетание от физически качества не би оставило нито един поглед безразличен.

Но това, което най-много поразяваше в нея, което оставяше най-живо впечатление в чувствителните души, което привличаше и опечаляваше, беше сериозното изражение и замислено лице на тази девойка, заета сякаш непрестанно с търсене на заличени спомени. Оттам и крайната сдържаност, налагана от нея на всички, които посещаваха приемите на баща й или я срещаха понякога по Страдоне.

Лесно ще разберем, че като наследница на състояние, което минаваше за огромно и един ден щеше да й принадлежи изцяло, Савина беше много желана партия. Но когато се явиха кандидати, отговарящи на всички обществени изисквания, девойката, запитана от майка си, винаги ги отхвърляше, без да даде обяснения за отказа си. Самият Сайлас Торонтал никога не бе я разпитвал, нито бе настоявал по този въпрос. Зетят, който беше необходим — повече на него, отколкото на Савина, — навярно още не бе се явил.

За да завършим портрета на Савина Торонтал, трябва да изтъкнем подчертаната й склонност да се възхищава от доблестни и смели дела, извършени от родолюбие. Тя не се занимаваше с политика, но разказите за родината, жертвите, направени за нея, най-новите примери, които са гордост за историята на нейната страна, дълбоко я вълнуваха. Ако не бе наследила такива чувства по рождение — а положително не идваха от страна на Сайлас Торонтал, — тогава естествено бе намерила това благородство и великодушие в собственото си сърце.

Не те ли именно — както вече предположихме — обясняваха симпатията, сближила Петер Батори и Савина Торонтал? Да, някаква зла съдба се бе намесила в плановете на банкера, като бе пожелала двамата млади да се срещнат. Савина беше едва дванадесетгодишна, когато казаха веднъж пред нея, посочвайки Петер:

— Това е синът на един човек, умрял за Унгария!

Тези думи не се изличиха вече от паметта й.

После и двамата пораснаха. Савина мислеше за Петер още преди той да бе я забелязал. Виждаше го винаги сериозен и замислен. Беше беден, но работеше, за да бъде достоен за името на баща си, чиято история тя бе научила вече.

Останалото е известно; знаем как Петер Батори бе пленен от чара на Савина, от характера й, така сроден с неговия, как докато девойката още не съзнаваше чувството, което се заражда в нея, младежът вече я обичаше с дълбока любов, наскоро споделена и от нея.

За да имаме пълна представа за Савина Торонтал, трябва да знаем положението й в семейството на банкера.

Към баща си Савина се държеше винаги крайно сдържано. Никаква сърдечност от страна на банкера и никаква ласка от страна на дъщеря му. Ако у единия тази сдържаност се дължеше на душевна студенина, у другия произлизаше от пълно несъгласие във всичко. Савина изпитваше към Сайлас Торонтал уважението, което дъщерята изпитва към баща си, нищо повече. Той я оставяше всъщност да постъпва свободно, не се противопоставяше на склонностите й, не я ограничаваше в благотворителната й дейност, много удобна за неговото вродено самохвалство. Въобще у него съществуваше пълно безразличие. Докато тя, трябва да признаем, чувствуваше към него по-скоро неприязън, почти отвращение.

По отношение на госпожа Торонтал Савина изпитваше съвсем друго чувство. Макар че търпеше игото на своя мъж, който не проявяваше към нея почти никакво уважение, жената на банкера беше поне добра, струваше хиляда пъти повече от него с почтения си живот, с грижата за собственото си достойнство. Госпожа Торонтал обичаше дълбоко Савина. Съумяла бе да открие най-ценни качества под сдържаността на девойката. Но в тази обич имаше известна екзалтираност, почти възхищение, с примес на уважение и даже с малко боязън. Тази странна майчина любов можеше да се обясни с благородния характер на Савина, с нейната правдивост, а в известни случаи и с нейната непоколебимост. Девойката също отговаряше на обичта й с обич. Дори без тази кръвна връзка и двете биха били привързани една към друга.

Нищо чудно следователно, че госпожа Торонтал първа отгатна, това, което ставаше в душата, а после и в сърцето на Савина. Девойката често й говореше за Петер Батори и семейството му, без да забелязва мъчителното впечатление, което това име оставяше у майка й. Затова, когато разбра, че Савина обича младежа, госпожа Торонтал си помисли:

„Така е наредил господ!“

Лесно можем да отгатнем какво означаваха тези думи, изречени от госпожа Торонтал; но онова, което още не можем да знаем, е до каква степен любовта на Савина към Петер би била справедливо възмездие за злото, причинено на семейство Батори.

И все пак, ако благочестивата и вярваща госпожа Торонтал мислеше, че така е отредило провидението, тя трябваше да има съгласието на мъжа си за сродяването на двете семейства. Затова, без да казва на Савина, реши да разбере какво е мнението му по този въпрос.

Още при първите думи на жена си Сайлас Торонтал избухна, без да направи дори опит да овладее гнева си. Когато госпожа Торонтал, сломена от това усилие, се оттегляше в стаята си, той я заплаши:

— Внимавайте, госпожо!… Ако посмеете да ми заговорите отново за това намерение, ще се каете!

Така онова, което Сайлас Торонтал наричаше съдба, не само бе довело семейство Батори в същия град, но Савина и Петер не бяха закъснели да се видят и обикнат!

Можем да се запитаме защо банкерът проявяваше такова раздразнение. Дали имаше тайни намерения за Савина, за нейното бъдеще, на които тези чувства пречеха? Не беше ли в негов интерес предварително да поправи, доколкото е възможно, последиците на подлото си дело, преди издайничеството да се узнае? Какво би могъл да каже тогава Петер Батори, станал съпруг на Савина Торонтал? Какво би могла да направи госпожа Батори? Такова положение би било наистина ужасно — синът на жертвата, оженен за дъщерята на убиеца, — но ужасно главно за тях, а не за него, Сайлас Торонтал!

Да, разбира се; ако не беше Саркани, който не се обаждаше, но винаги можеше да се завърне, ако не бяха вероятните задължения на банкера към съучастника му. А този съучастник не беше човек да ги забрави, ако щастието му обърнеше гръб.

Сайлас Торонтал се интересуваше, разбира се, от съдбата на някогашния си агент в Триполи. Той не бе чул нищо за него, откакто се бяха разделили след аферата в Триест, а оттогава бяха изминали вече петнадесет години. Дори в Сицилия, където знаеше, че Саркани има известни връзки чрез своя другар Зироне, издирванията бяха останали безплодни. Но Саркани можеше да се появи всеки ден. Това беше постоянна заплаха за банкера, освен ако онзи безделник беше умрял — вест, която Сайлас Торонтал би посрещнал с лесноразбираемо задоволство. Тогава би погледнал може би иначе на възможното сродяване със семейство Батори. Сега във всеки случай не трябваше да се мисли за такова нещо.

Така че Сайлас Торонтал не пожела да промени държането, с което посрещна опита на жена си да му заговори за Петер Батори. Не й даде дори някакво обяснение по този въпрос. Само се погрижи да наблюдава по-строго Савина, дори нареди да я следят. А с младия инженер реши да се държи високомерно, да извръща глава, когато, го срещне, с една дума, да му отнеме всяка надежда. И успя наистина да му докаже, че всякакво предложение от негова страна би било съвсем безполезно.

При тези обстоятелства на 10 юни вечерта името на Саркани се чу из салоните в дома на булевард Страдоне. Същата сутрин Саркани, придружен от Намир, бе заминал с влака от Катаро за Рагуза. Отседнал бе в един от големите хотели на града, облякъл се бе елегантно и без да губи време, бе отишъл да се представи у бившия си съучастник.

Сайлас Торонтал го прие и нареди да не ги безпокоят. Но как посрещна посещението на Саркани? Успя ли достатъчно да овладее чувствата си, за да не прояви това, което изпита от новата среща, можа ли да се споразумее с него? Държа ли се Саркани както някога властно и нахално? Припомни ли на банкера дадените обещания, отдавна постигнатите споразумения? Говориха ли най-сетне за миналото, за настоящето, за бъдещето? Не бихме могли да кажем, защото разговорът им не бе смутен от никого.

Но ето какво последва.

Двадесет и четири часа по-късно из града се разнесе една наистина изненадваща новина. Заговори се за женитбата на Саркани — някакъв богат триполитанец — с госпожица Савина Торонтал.

Очевидно банкерът бе принуден да отстъпи пред заплахите на човека, който можеше да го погуби с една дума. Затова не го трогнаха нито молбите на жена му, нито ужасът на Савина, когато узна, че баща й иска да разполага с нея, както му е изгодно.

Да кажем сега няколко думи за интереса на Саркани от сключването на този брак, интерес, който той не скри от Сайлас Торонтал. Саркани се бе разорил. Точно такъв дял от имуществото, който бе позволил на банкера да възстанови кредита на фирмата си, едва бе стигнал на безделника да изкара петнадесет години. След заминаването от Триест Саркани скиташе по Европа като прахосник, който се чуди как да пилее парите си из хотелите в Париж, Лондон Берлин, Виена и Рим. Като се насити на всички възможни удоволствия, той се обърна за окончателно доразоряване към хазартните игри както в ония швейцарски и испански градове, където още се играе комар, така и по игралните маси на княжество Монако, врязало се в границите на френската държава.

Излишно е да казваме, че Зироне не бе престанал да му бъде помощник през цялото време. Когато им останаха само няколко хиляди флорина, те се върнаха заедно в скъпия за сицилианеца източен край на Сицилия. Там не бездействуваха, докато изчакваха събитията, т.е., докато настъпи за Саркани време да поднови отношенията си с триесткия банкер. И наистина, какво по-просто от това да оправи положението си, като се ожени за Савина, единствената наследница на богатия Сайлас Торонтал, който не можеше да му откаже нищо?

Така и стана. Никакъв отказ не беше възможен, не бе направен и опит дори. А може би между двамата мъже, и в задачата, която се стремяха да разрешат, имаше все пак нещо неизвестно, което бъдещето щеше да разкрие?

Междувременно Савина поиска съвсем ясно обяснение от баща си. Защо разполагаше той по такъв начин с нея?

— От този брак зависи честта ми — каза най-сетне Сайлас Торонтал — и той ще се сключи!

Когато Савина предаде този отговор на майка си, тя почти припадна в прегръдките на дъщерята и заплака от отчаяние.

Сайлас Торонтал бе казал самата истина!

Сватбата бе определена за 6 юли.

Представяме си какъв трябва да е бил животът на Петер Батори през тия три седмици. Душевният му смут беше страшен. Обзет от пристъпи на безсилен гняв, той ту стоеше затворен в къщата на улица Маринела, ту излизаше извън проклетия град, за ужас на майка си, която се страхуваше, че може вече и да не го види.

Как би могла да го утеши? Преди да се заговори за този брак, макар и отблъскван от бащата на Савина, младежът можеше да има известна надежда. Но омъжат ли девойката, изпречваше се нова бездна, този път непреодолима! Въпреки всичките си обещания и доктор Антекирт бе изоставил Петер. И все пак, питаше се той, как това момиче, което го обичаше, чийто енергичен характер познаваше, се бе съгласило на този брак? Каква загадка се криеше в богатия дом на булевард Страдоне, където ставаха такива неща? Колко по-добре би сторил, ако бе приел службите, които му предлагаха вън от тоя град, далече от Савина, която предаваха в ръцете на чужденеца Саркани!

„Не! — повтаряше си той. — Това е невъзможно!… Аз я обичам!“

И отчаянието нахлу в този дом, озарен за няколко дни от лъч на щастие.

Поант Пескад, който продължаваше своите наблюдения, добре осведомен за слуховете из града, беше между първите, научили за подготвяните събития. Щом узна новината за женитбата на Савина Торонтал и Саркани, той писа в Катаро. А след като разбра в какво състояние е изпаднал от тази новина младият инженер, за когото той живо се интересуваше, веднага съобщи това на доктор Антекирт.

В отговор получи нареждане да наблюдава и занапред събитията в Рагуза и да уведомява Катаро за всичко.

Но колкото повече злокобната дата 6 юли наближаваше, толкова повече състоянието на Петер Батори се влошаваше. Майка му вече не успяваше да го успокои. Нима можеха да се променят намеренията на Сайлас Торонтал? Не личеше ли по бързината, с която известиха и определиха датата за този брак, че той е бил отдавна решен, че Саркани и банкерът са се познавали отдавна, че „богатият триполитанец“ има вероятно някакво особено влияние върху бащата на Савина?

Обзет от тези натрапчиви мисли, Петер Батори реши да пише на Сайлас Торонтал осем дни преди датата, определена за бракосъчетанието.

Писмото му остана без отговор.

Тогава Петер се опита да срещне банкера на улицата. Но не успя…

Поиска да бъде приет у дома му. Не го допуснаха да прекрачи прага…

Савина и майка й бяха станали невидими. Никаква възможност да стигне до тях.

Но ако не успя да се срещне нито със Савина, нито с баща й, Петер Батори се размина на няколко пъти по Страдоне със Саркани. На изпълнените е омраза погледи на младежа Саркани отвръщаше с нахално пренебрежение. Тогава на Петер Батори хрумна мисълта да го предизвика, за да го принуди да се дуелират. Но под какъв предлог? И дали Саркани би приел да се бие, когато в негов интерес беше да избегне такъв двубой в навечерието на брака със Савина Торонтал?

Шест дни минаха. Въпреки молбите на майка си и на Борик, Петер излезе от къщи на 4 юли вечерта. Старият прислужник се опита да го последва, но скоро изостана. Петер вървеше без посока, като луд, из най-пустите улици на града, покрай крепостните стени.

След един час го донесоха умиращ в къщата на госпожа Батори. Удар с кама бе пронизал горната част на левия бял дроб.

Не можеше да има никакво съмнение: стигнал до крайната точка на отчаянието, Петер бе направил опит да се самоубие.

Щом научи за това нещастие, Поант Пескад изтича до телеграфната станция. След един час доктор Антекирт получи в Катаро новината за самоубийството на младежа.

Трудно е да се предаде болката на госпожа Батори, когато се озова пред сина си, на когото оставаха може би само няколко часа живот. Но силата на майката надделя над слабостта на жената. Най-напред трябваха грижи. Сълзите — по-късно.

Повикаха лекар. Той дойде веднага, прегледа ранения, вслуша се в слабото пресекливо дишане на дробовете, почисти и превърза раната, оказа му цялата помощ на своето изкуство, но не даде никаква надежда.

След петнадесет часа състоянието на младежа се влоши още повече от много силен кръвоизлив и едва доловимото му дишане можеше всеки миг да угасне в последна въздишка.

Коленичила, госпожа Батори се молеше за спасението на сина си.

В този момент вратата на стаята се отвори… Доктор Антекирт влезе и се отправи към леглото на умиращия.

Госпожа Батори понечи да се впусне към него, но той й направя знак да не става.

След това се наведе над Петер и внимателно го прегледа, без да продума. После го загледа продължително и втренчено. Очите му излъчваха някаква магнетична сила, за да влеят сякаш в този мозък с угасваща мисъл собствения си живот и воля.

Петер се полуизправи. Клепачите му се отвориха, той изгледа доктора… и се отпусна безжизнен.

Госпожа Батори се втурна към сина си, извика и припадна в ръцете на стария Борик.

В същия миг докторът затвори очите на младия смъртник; после стана и напусна стаята, нашепвайки една мъдрост от индийските легенди:

„Смъртта не разрушава; само ни прави невидими!“

Осма глава
Среща на Страдоне

Тази смърт вдигна голям шум в града. Но никой не можеше да предположи истинската причина за самоубийството на Петер Батори и особено, че Саркани и Сайлас Торонтал имаха дял в това нещастие.

На следния ден, 6 юли, трябваше да се състои бракосъчетанието на Савина Торонтал със Саркани.

Новината за това самоубийство, извършено при толкова вълнуващи обстоятелства, не стигна до госпожа Торонтал, нито до дъщеря й. Банкерът в съгласие със Саркани бе взел съответните мерки в това отношение.

Бяха решили също сватбата да бъде много скромна. Щяха да използуват като предлог някакъв траур в семейството на Саркани. Това, разбира се, не съответствуваше на навиците на Сайлас Торонтал, който обичаше блясъка; но в случая той сметна, че беше по-добре да не се вдига много шум. Младоженците щяха да останат само няколко дни в Рагуза; после щяха да заминат за Триполи, където, както казваха, живеел Саркани. Така че в дома на булевард Страдоне нямаше да има никакъв прием нито при прочитането на договора, който осигуряваше една значителна зестра на девойката, нито след религиозната церемония, която щеше да се състои в църквата на францисканците веднага след гражданските формалности.

Този ден, докато в дома на Торонтал се извършваха последните приготовления за сватбата, двама души се разхождаха и разговаряха по отсрещната страна на Страдоне.

Двамата мъже бяха Кап Матифу и Поант Пескад.

Когато дойде в Рагуза, доктор Антекирт доведе и Кап Матифу. Присъствието му не беше вече необходимо в Катаро; и можеше ли някой да се усъмни в радостта на двамата приятели, „двамата близнаци“, както казваше Поант Пескад, че се виждат пак?

Когато пристигна в Рагуза, докторът посети най-напред къщата на улица Маринела, после се оттегли в един скромен хотел в предградието Плоче, където чакаше да се извърши бракосъчетанието на Саркани със Савина Торонтал, за да пристъпи към осъществяването на своите планове.

На следния ден, при второто си посещение у госпожа Батори, той дори помогна да положат Петер в ковчега и се прибра в хотела си, като изпрати Поант Пескад и Кап Матифу да наблюдават по Страдоне.

При все че се бе превърнал цял в очи и слух, нищо не пречеше на Поант Пескад да говори.

— Намирам, че си понапълнял, мили Кап! — каза той, като се вдигна на пръсти, за да опипа гърдите на нашия херкулес.

— Да… и все пак як!

— Разбрах по прегръщането.

— Ами пиесата, за която ми говореше? — запита Кап Матифу, който държеше за своята роля.

— Върви, върви!… Само че действието е много сложно!

— Сложно ли?

— Да!… Не е комедия, а драма; началото е дори много трогателно!

Поант Пескад замълча. Едно купе, карано бързо, спря пред дома на Страдоне.

Портата се отвори и веднага се затвори след купето, в което Поант Пескад успя да зърне Саркани.

— Да… много трогателно — продължи той — и дори предвещава голям успех!

— Ами предателят?… — запита Кап Матифу, който се интересуваше, както изглежда, най-много от това действуващо лице.

— Виж какво… предателят тържествува в този момент, както става винаги във всяка добре построена пиеса… Но търпение!… Да почакаме развръзката.

— В Катаро — каза Кап Матифу — помислих, че…

— Че ще излезеш на сцената?

— Да, Поант Пескад, да!

И Кап Матифу разказа какво се бе случило на пазара в Катаро, т.е. как двете му ръце бяха мобилизирани за едно несъстояло се отвличане.

— Е, много рано е било! — възрази Поант Пескад, който „говореше само за да не мълчи“, както се казва, но не преставаше да наблюдава наляво и надясно. — Ти си сигурно в четвъртото или в петото действие, мили Кап!… Може би дори ще се появиш едва в последната картина!… Но не се безпокой!… Ще направиш знаменито впечатление!… Ще видиш!

В този момент по Страдоне, към завоя на улица Маринела, се дочу далечен смътен шум.

Поант Пескад прекъсна разговора и се приближи с няколко крачки вдясно от дома на Торонтал.

Тогава от улица Маринела излезе на Страдоне едно погребално шествие, което отиваше към църквата на францисканците, където щеше да се извърши опелото.

Малко хора бяха дошли на това погребение, което беше така скромно, та не можеше да привлече вниманието на публиката — обикновен ковчег, носен на ръце под черен покров.

Шествието се движеше бавно; изведнъж Поант Пескад сграбчи Кап Матифу за ръкава, като сподави възклицанието си.

— Какво ти е? — запита Кап Матифу.

— Нищо!… Много дълго ще е да ти обяснявам!

Познал бе госпожа Батори, пожелала да присъствува на погребението на сина си.

Църквата не отказа молитвите си за този мъртвец, когото отчаянието бе тласнало към самоубийство, и свещеникът ги чакаше във францисканския параклис, за да ги отведе на гробищата.

Госпожа Батори вървеше след ковчега, с пресъхнали очи. Нямаше вече сили да плаче. Блуждаещият й поглед се взираше ту встрани, ту в савана, който покриваше тялото на сина й.

Старият Борик се влачеше жалко до нея.

Поант Пескад усети, че в очите му напират сълзи. Да! Ако не беше длъжен да стои на пост, честният младеж не би се поколебал да се присъедини към неколцината приятели и съседи, които съпровождаха Петер Батори.

Внезапно, в момента, когато шествието щеше да мине пред дома на Торонтал, голямата порта се отвори. В двора, пред входа две коли бяха готови да тръгнат.

Първата мина през портата и зави по Страдоне.

В тази кола Поант Пескад забеляза Сайлас Торонтал, жена му и дъщеря му.

Госпожа Торонтал, сломена от мъка, седеше до Савина, която беше по-бледа от сватбения си воал.

Придружен от неколцина роднини или приятели, Саркани заемаше втората кола.

В тази сватба имаше толкова блясък, колкото и в минаващото по това време погребение. И в двете шествия еднакво ужасяваща тъга.

Изведнъж, тъкмо когато първата кола излизаше от портата, из нея се чу сърцераздирателен писък.

Госпожа Батори се бе спряла и с протегната ръка проклинаше девойката.

Изпищяла бе Савина. Видяла майката в траур, тя бе отгатнала всичко, което криеха от нея… Петер бе умрял, умрял заради нея и за нея; и погребалното му шествие минаваше в момента, когато тя отиваше да се венчава!

Савина припадна. Обезумялата госпожа Торонтал се опита да я свести, но напразно… Девойката едва дишаше.

Сайлас Торонтал не можа да сдържи гнева си. Но Саркани, който се бе притекъл, съумя да се овладее.

Невъзможно беше да се явят при тези условия пред чиновника по гражданското състояние; затова заповядаха на кочияшите да ги отведат обратно в къщи, където портата се затвори шумно след тях.

Савина бе пренесена в нейната стая и сложена в леглото й, без да даде знак за живот. Майка й коленичи до нея; веднага изпратиха за лекар. През това време погребалното шествие с Петер Батори продължаваше да се движи към църквата на францисканците; а след опелото се отправи към гробищата на Рагуза.

Поант Пескад обаче разбираше, че трябва час по-скоро да осведоми доктор Антекирт за това събитие, което той не бе могъл да предвиди. Затова каза на Кап Матифу:

— Стой тук и внимавай!

После изтича към предградието Плоче.

Докторът изслуша мълчаливо разказа на Поант Пескад.

„Дали не превиших правата си? — питаше се той. — Не засегнах ли една невинна?… Да, разбира се! Но тази невинна е дъщеря на Сайлас Торонтал!“

После се обърна към Поант Пескад:

— Къде е Кап Матифу?

— Пред дома на Страдоне.

— Тази вечер ще ми трябвате и двамата.

— В колко часа?

— В девет.

— Къде да ви чакаме?

— При входа на гробището.

Поант Пескад се върна веднага при Кап Матифу, който не бе напускал поста си.

Щом се мръкна, докторът, загърнат в широко палто, се отправи към пристанището на Рагуза. В края на крепостната стена, вляво, стигна до едно заливче, закътано в скалите и врязано в брега малко над пристанището.

Мястото беше съвсем пусто. Нито къщи, нито кораби. Риболовните лодки никога не идваха да се закотвят тук поради многобройните подводни скали. Докторът се спря, огледа се и издаде някакъв тих, вероятно уговорен звук. Почти веднага един моряк се приближи с думите:

— На вашите заповеди, господарю!

— Тук ли е лодката, Пазер?

— Да, зад скалите.

— С всичките ти хора?

— С всичките.

— А „електрикът“?

— По-далече е, на север, на около три кабелта извън заливчето. — И морякът посечи някакъв вретеновиден, издължен в тъмнината съд, без никаква светлина, която би издала присъствието му.

— Кога пристигна той от Катаро?

— Едва преди един час.

— Незабелязано ли?

— Съвсем; просто се плъзна покрай рифовете.

— Пазер, никой да не напуска поста си и да чакате тук цяла нощ, ако стане нужда!

— Да, господарю!

Морякът се върна към лодката, която се сливаше напълно с последните крайбрежни скали.

Доктор Антекирт постоя още някое време на брега. Вероятно изчакваше още повече да се стъмни. От време на време се разхождаше с големи крачки. После се спираше. И тогава, кръстосал ръце, безмълвен и неподвижен, втренчваше поглед към Адриатическо море, сякаш му поверяваше своите тайни.

Нощта беше безлунна и беззвездна. Краткотрайният вечерен бриз откъм сушата полъхваше едва-едва. Високи, но доста плътни облаци закриваха небето чак до хоризонта на запад, където току-що бе изчезнала и последната ивица от по-светли пари.

„Да вървим!“ — си каза най-сетне докторът.

Тръгна към града покрай крепостната стена и се отправи към гробището.

Пред входа, застанали зад едно дърво, за да не ги виждат, го чакаха Поант Пескад и Кап Матифу.

Гробището беше затворено по това време. И последната светлинка бе току-що угаснала в къщата на пазача. Никой вече нямаше да дойде тук до разсъмване.

Вероятно докторът познаваше добре разположението на това гробище. Вероятно не възнамеряваше и да влезе през вратата, защото това, за което бе дошъл, трябваше да се извърши тайно.

— Вървете след мене — каза той на Поант Пескад и на другаря му, когато те се приближиха към него.

И тримата тръгнаха покрай стената, която неравният терен издигаше доста високо.

След десетина минути докторът се спря; после, като посочи един отвор, образуван от неотдавнашно срутване на стената, каза:

— Да минем оттук.

И се промъкна през отвора. Поант Пескад и Кап Матифу го последваха.

Тук, под големите дървета, които закриваха гробовете, тъмнината беше още по-дълбока. Въпреки това докторът тръгна без колебание по една алея, после — по друга, напречна, която водеше към горния край на гробището. Няколко нощни птици, смутени от появата на хора, излитаха оттук-оттам. Но освен тези бухали и кукумявки нямаше никакво друго живо същество край надгробните плочи, скрити из тревата.

Скоро тримата се спряха пред един скромен паметник, нещо като малък параклис, чиято желязна врата не беше заключена.

Докторът я отвори; после натисна копчето на малка електрическа батерия и освети гробницата, но така, че да не се вижда отвън.

— Влез — каза той на Кап Матифу.

Кап Матифу влезе в параклисчето и се намери пред една стена, в която бяха врязани три мраморни плочи.

Върху средната плоча можеше да се прочете:

Плочата вляво беше без надпис. Върху плочата вдясно скоро щеше да се постави едно име.

— Извади тази плоча — каза докторът.

Кап Матифу лесно махна плочата, която още не бе зациментирана. Постави я на земята и от нишата в стената се показа ковчег.

Това беше ковчегът с тялото на Петер Батори.

— Изтегли този ковчег — каза докторът.

Кап Матифу изтегли ковчега, без да става нужда от помощта на Поант Пескад, изнесе го от параклисчето и го сложи на тревата.

— Вземи този инструмент — каза докторът, подавайки една отвертка на Поант Пескад — и извади капака на ковчега.

Това стана за няколко минути.

Доктор Антекирт вдигна белия саван, които покриваше тялото, и допря глава до гърдите му, сякаш се вслушваше в биенето на сърцето. Изправи се и каза на Кап Матифу:

— Вземи тялото.

Кап Матифу изпълни послушно; макар че вършеха забранено изравяне, нито той, нито Поант Пескад направиха някакво възражение.

Когато тялото на Петер Батори бе положено на тревата, Кап Матифу го зави отново в савана, а докторът го покри с палтото си.

Завинтиха капака, поставиха ковчега в нишата и я закриха с плочата.

Докторът загаси електрическата батерия и отново настъпи пълен мрак.

— Вземи тялото — каза той на Кап Матифу.

Кап Матифу вдигна с яките си ръце тялото на младежа, като че вдигаше трупа на дете; после, предшествуван от доктора и следван от Поант Пескад, тръгна по пресечната алея, която водеше към пробива в гробищния зид.

След пет минути докторът, Поант Пескад и Кап Матифу бяха заобиколили вече градската стена и тръгнаха към брега.

Никой не продума; но ако послушният Кап Матифу разсъждаваше колкото някаква машина, какъв низ от мисли минаваше през ума на Поант Пескад!

По време на прехода от гробището до брега доктор Антекирт и двамата му спътници не срещнаха никого по пътя си. Но когато наближиха заливчето, където трябваше да ги чака лодката на „електрика“, забелязаха един митничар, който се разхождаше по крайбрежните скали.

Те продължиха пътя си, без да обръщат внимание на присъствието му. Нов сигнал от доктора доведе водача на лодката, която не се виждаше.

По даден знак Кап Матифу слезе по скалите и се готвеше вече да стъпи в лодката, когато митничарят се приближи и извика:

— Кои сте вие?

— Хора, които ви предлагат да изберете между двадесет флорина в брой и един пестник от господина… също в брой! — отговори Поант Пескад, като посочи Кап Матифу.

Митничарят не се поколеба: взе двадесетте флорина.

— Да се качваме! — каза докторът.

След миг лодката изчезна в тъмнината. Пет минути по-късно тя спря край дългия вретеновиден плавателен съд, който не се виждаше от брега.

Лодката бе вдигната на борда и безшумният мотор на „електрика“ го изведе скоро в открито море.

Кап Матифу остави тялото на Петер Батори върху дивана в една тясна стаичка, от която никакъв илюминатор не пропускаше светлина навън.

Останал сам с тялото, докторът се наведе над него и целуна бледото чело.

— Събуди се вече, Петер! — каза той. — Заповядвам!

Веднага като приспан в хипнотичен сън, така сходен със смъртта, Петер отвори очи.

Когато позна доктор Антекирт, по лицето му се изписа неприязън.

— Вие!… — прошепна той. — Вие, който ме изоставихте!

— Аз, Петер!

— Но кой сте всъщност вие?

— Мъртвец… като тебе!

— Мъртвец ли?…

— Аз съм граф Матиаш Шандор!

Първа глава
Средиземноморие!

„Средиземно море е красиво главно с две особености: с хармоничното си очертание и свежия, прозрачен въздух и светлина… Със своите качества то великолепно закалява човека. Дава му сурова, устойчива сила и създава най-здрави народи.“

Така е казал Мишле^[44] и добре го е казал. Но за щастие на човечеството вместо Херкулес самата природа е разделила скалата Калпе от скалата Абила, за да образува Гибралтарския проток. Трябва дори да приемем въпреки твърдението на мнозина геолози, че този проток винаги е съществувал. Без него не би имало Средиземно море, защото изпаренията му отнемат три пъти повече вода, отколкото привнасят реките, които те вливат в него. Ако не съществуваше течението от Атлантика, което минава през протока и възстановява Средиземно море, то от много столетия вече щеше да бъде едно Мъртво море, вместо да бъде истинско Живо море.

Именно в едно от най-затънтените, най-неизвестни кътчета на това обширно средиземно езеро граф Матиаш Шандор — който до уречения час, до цялостното изпълнение на своята задача щеше да остане доктор Антекирт — бе укрил своя живот, за да използува всички предимства от фалшивата си смърт.

Земното кълбо има две Средиземномория: едното в Стария, другото — в Новия свят. Американското Средиземноморие е Мексиканският залив; той има най-малко четири и половина милиона километра. Ако Латинското Средиземноморие заема една площ от два милиона осемстотин осемдесет и пет хиляди петстотин осемдесет и два квадратни километра или на половината от другото, то има по-разнообразни очертания, повече басейни и отделни заливи, по-обширни хидрографски поделения, които заслужават името „море“. Такива са: Егейско море; Критско море — северно от едноименния остров;: Либийско море — южно от него; Адриатическо море — между Италия, Австрия, Турция и Гърция; Йонийско море, което мие бреговете на Корфу; Занте, Кефалония и други острови; Тирентско море — на запад от Италия; Еолийско море — около Липарските острови; Лъвският залив — който се врязва в Прованс; Генуезкият залив — който се врязва в двете Лигурии; заливът Габес — врязан в туниските брегове; големият Сиртски залив — врязан толкова дълбоко между Киренайка и Триполитания в африканския континент.

Кое ли тайно кътче в това море, където някои брегове са все още слабо познати, бе избрал доктор Антекирт, за да се засели там? По крайбрежията на този огромен воден басейн има стотици острови, хиляди островчета. Напразно бихме се опитвали да преброим носовете и заливчетата му. Колко народи, различни по раса, нрави, политическо положение, са се струпали по бреговете му, където историята на човечеството е сложила своя отпечатък преди повече от двадесет века: французи, италианци, испанци, австрийци, отомани, гърци, араби, египтяни, триполитанци, тунизийци, алжирци, мароканци, дори англичани — в Гибралтар, Малта и Кипър. Три обширни континента го обграждат със своите крайбрежия: Европа, Азия и Африка. Къде ли граф Матиаш Шандор, станал доктор Антекирт — едно любимо име в страните на Ориента, — бе потърсил далечно местожителство, където да изработи плана на новия си живот? Тъкмо това щеше скоро да научи Петер Батори.

След като отвори за миг очи, той изпадна отново в пълна безчувственост, както в момента, когато докторът го остави като мъртъв в дома им в Рагуза. Тогава докторът бе извършил едно от ония физиологически въздействия, при които волята играе много голяма роля и чиито прояви не се поставят вече под съмнение. Надарен с необикновена сила на внушение, той бе съумял, без да си служи с магнезиева светлина или дори с някакво блестящо металическо острие, а само с проницателността на своя поглед да предизвика у младия умиращ хипнотично състояние и да замести неговата воля със своята. Много отслабнал от загубата на кръв и почти без признаци на живот, Петер бе само приспан и сега се бе събудил по волята на доктора. Но този гаснещ живот трябваше да се запази. Трудна задача, защото изискваше най-внимателни грижи и всички средства на лекарското изкуство. Докторът щеше да се справи с това.

„Ще живее!… Искам да живее! — си повтаряше той. — Ех, защо в Катаро не приведох в изпълнение първия си план… — Защо идването на Саркани в Рагуза ми попречи да го откъсна от този проклет град!… Но аз ще го спася!… В бъдеще Петер Батори трябва да бъде дясната ръка на Матиаш Шандор!“

Защото да накаже и да възнагради — това беше постоянната мисъл за доктор Антекирт от петнадесет години насам. Той не бе забравил онова, което дължеше на своите другари Ищван Батори и Ласло Затмар повече, отколкото на себе си. Часът за действие бе вече настъпил и затова „Саварена“ го бе докарала в Рагуза.

През този дълъг период докторът така се бе променил физически, че беше невъзможно да го познаят. Косата му, остригана а ла брос, беше побеляла, а лицето му бе добило матова бледност. Беше от ония петдесетгодишни мъже, които запазват младежките си сили, след като са придобили сдържаността и спокойствието на зрялата възраст. Буйната гъста коса, свежият тен и венецианско-червеникавата брада на младия граф Шандор — нищо не бе останало от тях, за да го припомни на ония, които биха се озовали пред строгия и сдържан доктор Антекирт. Още по-изтънчен и по-закален, той си оставаше един от онези стоманени характери, които смущават магнитната стрелка само с приближаването си. Да, от сина на Ищван Батори той искаше и щеше да направи това, което бе направил от себе си!

Впрочем отдавна вече доктор Антекирт бе останал единствен потомък от големия Шандоровски род. Не сме забравили, че той имаше едно дете, момиченце, което след арестуването му бе поверено на жената на Лендек, управителя на замъка Артенак. Това момиченце, тогава едва двегодишно, беше единствената наследница на графа. На него трябваше да се предаде във владение, щом достигне осемнадесет години, половината от имотите на баща му, запазени за детето според присъдата, която постановяваше смъртно наказание и конфискация. Управителят Лендек, на когото бяха поверили тази блокирана част от имението на графа в Трансилвания, бе останал в замъка заедно с жена си и това дете, на което искаха да отдадат целия си живот. Но някаква фаталност тегнеше, както изглежда, над семейство Шандор, представлявано сега само от това малко създание. Няколко месеца след осъждането на конспираторите в Триест и последвалите събития, детето изчезна, без да успеят да го намерят. Прибраха само шапката му край един от многобройните потоци, които се спускаха от съседните хълмове и протичаха през парка. Явно беше за жалост, че момиченцето е било завлечено в някоя бездна, където се вливат пороите от Карпатите, и затова не бе открита друга следа от него. Сразена от това нещастие, Розена Лендек, жената на управителя, умря след няколко седмици. Властите обаче не направиха никакви промени в разпорежданията, вписани в присъдата. Частта, отделена от владенията на граф Шандор, остана блокирана и щеше да мине към държавните имоти, ако неговата наследница, чиято смърт не бе установена по законен ред, не се появеше в определения срок, за да получи наследството си.

Такъв беше последният удар, засегнал рода Шандор, застрашен да угасне с изчезването на единствената издънка от това благородно и могъщо семейство. После времето извърши постепенно делото си и забравата обгърна това събитие, както и всички факти, свързани с конспирацията в Триест.

Матиаш Шандор научи за смъртта на детето си в Отранто, където живееше по това време в най-строго инкогнито. С това момиченце изчезваше всичко, което му бе останало от графиня Рена, неговата любима и така рано загинала съпруга! После той напусна Отранто, все така неизвестен, както бе дошъл, и никой не можеше да каже къде е отишъл да поднови живота си.

Петнадесет години по-късно, когато граф Матиаш Шандор се появи отново на сцената, никой не би допуснал, че тъкмо той се крие под името и че играе ролята на доктор Антекирт.

Тогава именно Матиаш Шандор се отдаде изцяло на своето дело. Той беше вече сам на света, със задачата, която му предстоеше да изпълни, която беше свята за него. Няколко години след като напусна Отранто, станал могъщ чрез огромното си състояние, придобито при обстоятелства, които скоро ще узнаем, забравен и скрит зад своето инкогнито, той попадна в следите на ония, които се бе заклел да възнагради или да накаже. Петер Батори трябваше да му стане съюзник в това справедливо дело. В различни градове на средиземноморското крайбрежие той назначи свои агенти. Добре заплатени, длъжни да пазят в най-голяма тайна своите действия, те кореспондираха само с доктора или чрез бързите плавателни съдове, които вече знаем, или по подводния кабел, който свързваше остров Антекирта с електрическите кабели на Малта, а чрез Малта — с Европа.

Като проверяваше съобщенията на своите агенти, докторът успя да попадне отново в следите на всички, които пряко или косвено бяха замесени в конспирацията на граф Шандор. По този начин можеше да ги наблюдава отдалече, да бъде в течение на техните действия и така да се каже да следи всяка тяхна стъпка особено през последните четири-пет години. За Сайлас Торонтал узна, че е напуснал Триест, за да се установи в Рагуза заедно с жена си и дъщеря си в богатия дом на Страдоне. Откри следите на Саркани из главните градове на Европа, където негодникът пропиляваше състоянието си; после в Източна Сицилия, където триполитанецът обмисляше заедно с другаря си Зироне някакъв „удар“, за да оправят положението си. Докторът научи, че Карпена е напуснал Ровиньо и Истрия, за да живее в безделие в Италия или в Австрия, докато няколкото хиляди флорина — наградата за предателството — му даваха тази възможност. После откри Андреа Ферато, на когото би помогнал да избяга от каторгата Щайн, в Тирол, където изкупваше благородното си поведение към бегълците от Пизино, ако смъртта не бе освободила след няколко месеца честния рибар от оковите на каторгата. Двете му деца, Мария и Луиджи, също бяха напуснали Ровиньо и вероятно се бореха с бедите на два пъти сломявания им живот. Но така се криеха, че беше невъзможно да се открият следите им. Госпожа Батори, дошла в Рагуза заедно със сина си Петер и Борик, стария прислужник на Ласло Затмар, докторът никога не изпускаше из очи и знаем, че й бе изпратил значителна сума, която гордата и смела жена не бе приела.

Настъпил бе най-сетне часът, когато докторът щеше да започне трудната си борба. Тогава именно, уверен, че никога не биха го познали след петнадесетгодишното отсъствие, той, човекът, когото смятаха за мъртъв, пристигна в Рагуза. И тъкмо навреме, за да намери сина на Ищван Батори и дъщерята на Сайлас Торонтал свързани от любов, която трябваше на всяка цена да се разбие.

Не сме забравили какво се бе случило тогава, намесата на Саркани, последиците, които тя причини за едните и за другите, донасянето на Петер Батори в къщата на майка му, постъпката на доктор Антекирт в момента, когато младежът щеше да умре, и възвръщането му към живота, когато докторът му откри и истинското си име — Матиаш Шандор.

Сега трябваше да го излекува, да му съобщи всичко, което младежът още не знаеше — подлото издайничество, предало в ръцете на властта неговия баща заедно с двамата му другари, да му каже кои са предателите, да го спечели най-после за ролята на неумолим съдник, която докторът искаше да упражни извън човешкото правосъдие, тъй като сам той бе станал негова жертва.

Но преди всичко Петер Батори трябваше да оздравее и на това лечение докторът трябваше да се отдаде всецяло.

През първите осем дни след пренасянето му на острова Петер беше наистина между живота и смъртта. Не само защото раната му беше много сериозна, но защото и духът му беше още по-дълбоко засегнат. Споменът за Савина, която той смяташе вече омъжена за Саркани, мисълта за майка му, която го оплакваше, и възкръсването на граф Матиаш Шандор под името доктор Антекирт — Матиаш Шандор, най-предания приятел на неговия баща — всичко допринасяше да смути неговата и без това достатъчно изстрадала душа.

Докторът не напускаше Петер нито през деня, нито през нощта. Чуваше го да повтаря в бълнуването си името на Савина и разбра колко дълбока е любовта му, какво мъчение е за него бракът на тази, която обичаше. Започна дори да се пита дали тази любов не би устояла на всичко, когато Петер узнае коя е Савина — дъщеря на човека, издал, продал и убил неговия баща. Все пак докторът щеше да му открие това. Решил бе. Смяташе го за свой дълг.

Неведнъж изглеждаше, че Петер ще умре. Засегнат физически и душевно, той беше толкова близо до смъртта, че не познаваше вече граф Матиаш Шандор, който се намираше до леглото му. Нямаше сили да произнесе дори името на Савина.

Обаче грижите удържаха връх и реакцията настъпи. Младостта победи. Тялото щеше да оздравее много по-рано, отколкото душата. Раната започна да зараства, дробовете подновиха нормално своите функции и към 17 юли докторът беше вече уверен, че Петер ще бъде спасен.

Този ден младежът го позна. С твърде слаб глас още той можа да го назове с истинското му име.

— За тебе, синко, аз съм Матиаш Шандор — отговори графът, — но само за тебе!

И тъй като Петер го погледна така, сякаш го молеше да му обясни това, което очакваше с нетърпение да узнае, той добави:

— По-късно, по-късно!

Петер се намираше в хубава стая, добре изложена на здравословния морски бриз, с прозорци, които гледаха към север и изток, под сянката на големи вечнозелени дървета, напоявани от малки поточета. Тук щеше да оздравее бързо и напълно. Докторът не преставаше да се грижи за него; идваше постоянно да го вижда, но все пак, откакто оздравяването на Петер му се стори сигурно, взе си помощник, чийто разум и добрина му вдъхваха пълно доверие.

Това беше Поант Пескад, еднакво предан на Петер Батори, както и на доктора. Не е нужно да казваме, че двамата с Кап Матифу бяха запазили в пълна тайна случката в гробището на Рагуза и никога никому не съобщиха как са извадили младежа жив от гроба.

Поант Пескад беше тясно замесен във всички действия, извършени през последните месеци. Поради това се интересуваше живо за своя болник. Любовта на Петер Батори, ранена от намесата на Саркани — нахалника, който вдъхваше на Поант Пескад напълно оправдана антипатия, срещата на погребалното шествие и сватбените коли пред богатия дом на Страдоне, изравянето в гробището на Рагуза — всичко това бе дълбоко развълнувало доброто същество, което се чувствуваше свързано с плановете на доктор Антекирт, без още да разбира целта им.

Затова Поант Пескад прие с готовност задачата да бди над болния. Поръчано му бе и да го развлича, доколкото е възможно, с веселото си настроение. Той изпълни добре поръчението, още повече защото от празника в Гравоза се смяташе за длъжник пред Петер Батори и си бе дал дума при случай да му се издължи по някакъв начин.

Ето защо Поант Пескад, седнал до леглото на оздравяващия, се опитваше да отвлече мислите му, като приказваше, бъбреше и не му даваше възможност да се съсредоточи.

При тези условия един ден Петер направо го попита да му разкаже как се е запознал с доктор Антекирт.

— При случката с оня трабаколо, господин Петер — отговори той. — Сигурно си спомняте?… Случката с трабаколо, която направи от Кап Матифу истински герой.

Петер не бе забравил опасното събитие, което се бе случило на празника в Гравоза при пристигането на яхтата, но не знаеше, че по предложение на доктора двамата акробати бяха изоставили занаята си, за да постъпят на служба при него.

— Да, господин Батори! — отговори Поант Пескад. — Да, така е. Себеотрицанието на Кап Матифу ни донесе щастие. Но онова, което дължим на доктора, не ни кара да забравяме това, което дължим на вас самия.

— На мене ли?

— На вас, господин Петер, на вас, който в същия ден насмалко щяхте да ни бъдете публика, дължим два флорина, които не заслужихме, защото публиката ни изчезна, макар че бе платила мястото си!

И Поант Пескад припомни на Петер Батори как тъкмо преди да влезе в провансалската арена, внезапно бе изчезнал, след като бе платил два флорина.

Младежът бе забравил тази случка, но отговори с усмивка на Поант Пескад. Тъжна усмивка, защото си припомни, че бе тръгнал из тълпата само за да види пак Савина Торонтал.

Той затвори отново очи. Мислеше за всичко, което се бе случило оттогава до днес. Когато си спомни за Савина, като смяташе, че е вече омъжена, Петер бе обзет от непоносима мъка и беше готов да прокълне тия, които го спасиха от смъртта.

Поант Пескад разбра, че празникът в Гравоза извиква тъжни спомени у Петер. Той не настоя повече на тази тема и дори съвсем замълча, като си помисли:

„Половин лъжица добро настроение за болния всеки пет минути — да, такова е предписанието на доктора, но не е твърде лесно изпълнимо.“

Но Петер отвори след малко очи и продължи разговора:

— Значи, Поант Пескад — запита той, — преди случая с трабаколо вие не познавахте доктор Антекирт?

— Никога не бяхме го виждали, господин Петер — отговори Поант Пескад. — Името му дори не знаехме.

— И никога не сте го напускали оттогава?

— Никога, освен за изпълняване на някои задачи, с които поиска да ме натовари.

— В коя страна се намираме? Можете ли да ми кажете, Поант Пескад?

— Имам основание да предполагам, господин Петер, че сме на някакъв остров, тъй като отвред ни заобикаля море.

— Сигурно, но в коя част на Средиземноморието?

— А, виж, това — отговори Поант Пескад, — дали сме на юг, на север, на запад или на изток — никак не зная. Какво значение има всъщност? Едно е положително — че сме у доктор Антекирт, хранят ни добре, обличат ни добре, имаме хубаво жилище, отнасят се с нас добре…

— Знаете ли поне как се нарича островът, като не знаете местоположението му? — запита Петер.

— Как се нарича ли?… Разбира се! — отговори Поант Пескад. — Казва се Антекирта!

Петер Батори потърси напразно в паметта си кой остров в Средиземно море носи това име. После погледна Поант Пескад.

— Да, господин Петер, да! — отговори добродушното момче. — Антекирта. Никаква географска дължина и ширина. Средиземно море — на този адрес чичо ми би трябвало да ми пише, ако имах чичо; но досега небето ми е отказвало тази радост. И все пак нищо чудно този остров да се нарича Антекирта, щом принадлежи на доктор Антекирт! Но да ви кажа докторът ли е взел името на острова или островът е взел името на доктора — това не бих могъл, дори ако бях главен секретар на Географското дружество!

Оздравяването на Петер се развиваше нормално. Нямаше опасност от никакви усложнения. С питателна, но внимателно определяна храна болният съвсем явно възстановяваше силите си от ден на ден. Докторът го посещаваше често и разговаряше с него за различни неща с изключение на ония, които най-непосредствено го интересуваха. А Петер не искаше да предизвиква предивременно изповеди и чакаше удобния момент за тях.

Поант Пескад съобщаваше винаги точно на доктора откъслечните разговори, които водеше със своя болен. Тайната, която забулваше не само граф Матиаш Шандор, но дори острова, който бе избрал за свое местожителство, очевидно занимаваше мисълта на Петер Батори. Но не по-малко очевидно беше, че той продължава да мисли за Савина Торонтал, толкова далеко сега от него, тъй като всякаква връзка между Антекирта и европейския континент изглеждаше прекъсната. И все пак наближаваше моментът, когато щеше да има сили да чуе всичко!

Да! Да чуе всичко! В този ден докторът щеше да е безчувствен към виковете на пациента, както хирург, който оперира.

Минаха още няколко дни. Раната на младия човек бе напълно зараснала; той можеше дори да става и да сяда до прозореца в стаята си. Тук хубавото средиземноморско слънце го милваше, живителният морски бриз изпълваше дробовете му, възвръщаше му здравето и жизнеността. Въпреки волята си той се чувствуваше възроден. Но очите му упорито се устремяваха към безкрайния хоризонт, зад който би желал да проникне с поглед, а душата му беше все още тежко болна. Просторната водна шир около неизвестния остров беше почти винаги пуста. Само по някой кораб за крайбрежно плаване, шебек или тартан^[45], полакър или сперонар^[46], се появяваше в далечината, без да се отбие някога, за да акостира. Никакъв голям търговски или пътнически параход от ония, които кръстосват във всички посоки голямото европейско езеро.

Би могло да се помисли, че Антекирта се намира наистина накрай света.

На 24 юли докторът съобщи на Петер Батори, че на следния ден би могъл да се поразходи следобед и му предложи да го придружи в първата му разходка.

— Докторе — отговори Петер, — щом имам сили да изляза, трябва да имам сили и да ви изслушам.

— Да ме изслушаш ли, Петер?… Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вие знаете цялата ми история, а аз не зная вашата.

Докторът го изгледа внимателно, не вече като приятел, а като лекар, който решава дали да разсече с ножа си живата плът на своя болен. После седна до него и каза:

— Искаш да узнаеш моята история ли, Петер? Добре, тогава слушай!

Втора глава
Минало и настояще

— Най-напред историята на доктор Антекирт, която започва в момента, когато граф Матиаш Шандор се хвърли във водите на Адриатика.

Минах невредим сред град от куршуми, с който ме обсипа последният залп на полицаите. Нощта беше извънредно тъмна и не можаха да ме видят. Течението ме отнасяше към открито море и не бих могъл да се върна на сушата, дори ако бих поискал. Но аз и не го желаех. По-добре беше да умра, отколкото да бъда заловен, за да ме върнат и разстрелят в крепостта Пизино. Ако загинех, всичко щеше да свърши. Ако успеех да се спася, бих могъл да мина за мъртъв. Нищо не би ме смущавало вече да извърша правосъдието, което пред граф Затмар, пред баща ти и пред себе си се бях заклел да извърша… и ще извърша!

— Правосъдие ли? — възкликна Петер, чийто поглед пламна при тези така неочаквани думи.

— Да, Петер, и ти ще го узнаеш, защото именно за да те спечеля за него, аз те изтръгнах, мъртъв като мене, и жив като мене, от гробището в Рагуза!

При тези думи Петер Батори усети, че се връща петнадесет години назад във времето, когато баща му бе паднал под залпа на екзекуционния взвод в крепостта Пизино.

— Пред мене — продължи докторът — се простираше открито море, чак до италианското крайбрежие. Колкото и да съм добър плувец, не можех да си въобразявам, че ще го прекося, ако случайността не ми помогне било като срещна отломки от потънал кораб, било като ме прибере на борда си някой чуждестранен параход; в противен случай ми предстоеше да загина. Но когато е жертвувал живота си, човек намира сили да го защити, ако това е възможно.

Най-напред се гмурнах няколко пъти, за да избягна последните изстрели. После, щом се уверих, че не могат вече да ме видят, се задържах на повърхността и се насочих към открито море. Дрехите ми пречеха съвсем малко, защото бяха много леки и прилепнали към тялото.

Трябва да е било към девет и половина вечерта. Предполагам, че бях плувал повече от един час в посока противоположна на брега, като се отдалечавах от пристанището Ровиньо, чиито последни светлини постепенно се загубиха.

Къде отивах и на какво се надявах? На нищо, Петер, но аз чувствувах в себе си сили за съпротива, упоритост, свръхчовешка воля, които ме поддържаха. Опитвах се да спася не живота си, а предстоящото си дело! И ако през това време минеше някоя рибарска лодка, веднага бих се гмурнал, за да я избягна. Колко ли нови предатели можеха да се намерят по това австрийско крайбрежие, готови да ме издадат, за да получат своята награда! Колко ли Карпеновци срещу един честен Андреа Ферато!

Тъкмо това и стана към края на този първи час. Из тъмнината почти изведнъж изникна една лодка. Тя идваше откъм открито море и се носеше бързо към сушата. Тъй като бях вече изморен, лежах по гръб, но инстинктивно се обърнах, готов да изчезна. Рибарска лодка, която се насочваше към някое пристанище на Истрия, беше, разбира се, подозрителна за мене!

Положението се изясни почти веднага. Един от моряците извика на далматински език да променят халса. Гмурнах се веднага, а лодката зави и мина над главата ми, без хората в нея да ме забележат.

Задъхвайки се вече, аз изплувах, за да си поема въздух, и продължих да се насочвам на запад.

С напредването на нощта бризът започна да стихва. Заедно с вятъра се успокоиха и вълните. Сега вече бях повдиган само от едно дълбоко вълнение, което ме отнасяше към открито море.

Така ту с плуване, ту с почивки аз се отдалечих от брега с още един час. Виждах само целта, която трябваше да достигна, не и пътя, който ми предстоеше. Петдесет мили, за да се прекоси Адриатика. Да, исках и щях да ги измина! Ех, Петер, трябва да преминем през такива изпитания, за да разберем на какво е способен човек, какво постижение може да даде човешката машина при обединяването на душевната и физическата сила!

Още един час продължих така. Тази част на Адриатика беше напълно пуста. И последните птици я бяха напуснали, за да се приберат в дупките си из скалите. Над главата ми прелитаха само гоеланди или чайки, които излитаха на двойки с остър крясък.

Но макар че не исках да се поддавам на умората, ръцете ми започваха да се отпускат, краката натежаха. Пръстите ми вече се разтваряха и с мъка успявах да ги държа прибрани. Главата ми тежеше, сякаш ми бяха привързали гюлле на рамената; с мъка можех да я задържам над водата.

Изпаднах почти в халюцинация. Губех нишката на мисълта си. Странни мисли се преплитаха в размътения мозък. Чувствувах, че не ще мога да чуя малко по-далечен шум, нито да видя светлина, ако попадна в нейния обсег. Точно това и стана.

Трябва да е било към полунощ, когато откъм изток чух далечен глух тътен, чийто произход не можах да разпозная. Някакъв блясък прониза клепачите ми, които се затваряха неволно. Опитах се да изправя глава, но успях едва като потънах наполовина. След това се огледах.

Давам ти всички тези подробности, Петер, защото трябва да ги знаеш, а чрез тях да опознаеш и мене.

— Всичко ми е известно за вас, докторе, всичко! — отговори младежът. — Да не мислите, че майка ми е пропуснала да ме осведоми кой е бил граф Матиаш Шандор?

— Приемам, че е познавала Матиаш Шандор, Петер, но не и доктор Антекирт! А него именно трябва да опознаеш ти! Но изслушай, го!… Изслушай ме!

Шумът, който бях чул, идваше от кораб, плаващ от изток към италианския бряг. Бях видял бялата му светлина, закачена за реята на фокмачтата, а това показваше, че е параход. Не закъснях да забележа и пътните му светлини: червената — на левия борд, зелената — на десния борд; и тъй като ги виждах едновременно, това означаваше, че той се движи към мене.

Моментът беше решителен. По всичко личеше, че параходът е австрийски, щом идваше откъм Триест. Така че да потърся убежище на борда му значеше да се тикна в ръцете на полицаите от Ровиньо. Бях решил да не върша това, но исках да се възползувам и от представилото се средство за спасение.

Параходът беше бърз. Той растеше невероятно, докато се приближаваше към мене и виждах вече как морето побелява при вълнореза. След по-малко от две минути трябваше да прекоси мястото, където стоях неподвижен.

Не се и съмнявах, че параходът е австрийски. Но не би било чудно да отива в Бриндизи или Отранто или поне да спира там. В такъв, случай би пристигнал след по-малко от едно денонощие.

Веднага реших: ще чакам. Уверен, че няма да ме забележат в тъмнината, аз се задържах на пътя на това чудовище, забавило в този момент движението си и едва полюлявано от вълнението.

Най-сетне параходът се приближи, като пореше морето със своя вълнорез, висок повече от двадесет стъпки. Обля ме пяната при носа, но не бях ударен. Дългият железен корпус ме докосна съвсем леко и аз рязко се отстраних с ръка. Това трая само няколко секунди. После, щом зърнах високите очертания на кърмата, се вкопчих за руля^[47], с риск да бъда разкъсан от витлото.

За щастие корабът беше с пълен товар и витлото, потънало дълбоко във водата, не я пенеше на повърхността; иначе не бих могъл да се справя с образувания водовъртеж, нито да уловя опорната точка, в която се бях вкопчил. Но както при всички параходи, две железни вериги висяха от кърмата с краища, закрепени за руля. Залових се за една от тези вериги, издигнах се до куките, на които бяха закачени малко над водата, и се настаних как да е там близо до ахтерщевена^[48]… Бях вече в относителна безопасност.

След три часа настъпи денят. Пресметнах, че ще трябва да стоя в това положение още двадесет часа, ако корабът спира в Бриндизи или в Отранто. Най-много щях да страдам от жажда и глад. Но важното беше, че не можеха да ме забележат нито от палубата, нито дори от лодката, закачена на кърмата. Вярно е, че можех да бъда открит и издаден от някой кораб, отиващ в противоположна посока; но малко бяха ония, с които се разминахме през деня, при това доста отдалеко, така че не беше възможно да забележат човек, който се държи за веригите на руля.

Топлото слънце изсуши скоро дрехите, които бях съблякъл. Тристате флорина на Андреа Ферато си стояха в колана. Те щяха да ми осигурят безопасност, когато стигна на сушата. Там вече нямаше защо да се боя от агентите на Австрия. Не съществуваше екзекуция за политическите емигранти. Но за мене не беше достатъчно да съм спасен; аз исках да ме смятат за умрял. Никой не трябваше да знае, че последният беглец от крепостта Пизино е намерил убежище на италианска земя.

Стана това, което желаех. Денят мина без произшествия. Настъпи нощта. Към десет часа вечерта някаква светлина замига на редовни интервали откъм югозапад. Беше фарът на Бриндизи. Два часа по-късно параходът спря пред входа на пристанището.

Но докато лоцманът още не бе дошъл, на две мили приблизително от сушата аз свих дрехите си на вързоп, вързах го за врата си, спуснах се по веригите на руля и се плъзнах тихо във водата.

Минута след това не виждах вече кораба, който ревеше с парната си свирка.

След половин час при съвсем тихо море стъпих на брега, в който не се разбиваше никакъв прибой. Приютих се зад скалите, облякох се и тъй като умората надделя над глада, заспах в едно кътче, застлано с изсъхнали водорасли.

На сутринта отидох в Бриндизи, потърсих по-скромен хотел и зачаках развоя на събитията, преди да съставя плана за новия си живот.

Два дни по-късно, Петер, научих от вестниците за развръзката на конспирацията в Триест. Съобщаваха също, че мерките да се намери трупът на граф Шандор са останали без резултат. Обявили ме бяха за мъртъв, както ако бях паднал с другарите си Ласло Затмар и баща ти при разстрелването им в крепостта Пизино.

Аз, мъртъв!… Не, Петер! И ще видят, че съм жив!

Петер Батори слушаше жадно разказа на доктора. Имаше впечатлението, че го е чул от дъното на гроб. А му говореше граф Матиаш Шандор! Седнал срещу него, жив портрет на баща му, изоставил постепенно обичайната си сдържаност, той бе разтворил изцяло душата си, показваше му я такава, каквато беше, след като я бе прикривал толкова години. Но не бе казал още нищо от онова, което Петер очакваше с нетърпение да узнае, нищо от онова, за което искаше неговата помощ.

Разказаното от доктора за смелото преминаване на Адриатика беше вярно до най-малките подробности. Така бе стигнал той здрав и читав в Бриндизи, докато Матиаш Шандор оставаше мъртъв за всички.

Но той трябваше да напусне Бриндизи без отлагане. Този град е само транзитно пристанище. Оттук се заминава за Индия или се пристига в Европа. Най-често то е пусто с изключение на един-два дни седмично, когато пристигат пътническите параходи, и по-специално тези на „Пенинсулър енд Ориентал Къмпани“. Но това беше достатъчно беглецът от Пизино да бъде разпознат, а ще повторим, че макар да не се страхуваше тук за живота си, за него беше важно да го смятат за мъртъв.

По това именно мислеше докторът на следния ден от пристигането си в Бриндизи, като се разхождаше край терасата, където се издига колоната на Клеопатра, точно там, откъдето е започвала древната виа^[49] Апия. Планът на новия му живот беше вече съставен. Той искаше да отиде в Близкия изток, да спечели състояние и могъщество. Но не можеше да отплава с някой от пътническите кораби, които отнасят към бреговете на Мала Азия пътници от най-различни народности. Трябваше му по-незабележим превоз, какъвто не можеше да намери в Бриндизи. Затова още същата вечер замина с влака за Отранто.

За час и половина стигна в този град, разположен почти в тока на италианския ботуш, до канала, откъдето се влиза в Адриатика. Тук, в това почти изоставено пристанище, докторът успя да се спазари със стопанина на един шебек, който тръгваше за Смирна с товар дребни албански кончета, ненамерили купувач в Отранто.

На следния ден шебекът вдигна котва и докторът видя как в крайната точка на Италия изчезва зад хоризонта фарът на Пунта ди Лука, докато Акрокеронските планини потъват в мъглата на срещуположния бряг. Няколко дни по-късно след спокойно плаване заобиколиха нос Матапан в най-южния край на Гърция и шебекът пристигна в Смирна.

Докторът разказа накратко на Петер тази част от пътуването си, както и това, как бе научил от вестниците неочакваната смърт на малката си дъщеря, която го оставяше сам на света.

— Най-сетне — каза той — стъпих в Мала Азия, където в продължение на толкова години щях да живея непознат. Щях да се прехранвам с познанията по медицина и естествени науки, които бях усвоил на младини из унгарските училища и университети — където баща ти преподаваше с такъв авторитет.

За щастие успях, и то по-скоро, отколкото се надявах, отначало в Смирна, където в течение на седем-осем години си създадох име на голям лекар. Няколко неочаквани случая ме свързаха с най-богатите хора от области, където лекарското изкуство беше още в първично състояние. Тогава реших да напусна Смирна. И както професорите от миналото, аз лекувах и преподавах изкуството да се лекува, изучавах непознатата терапия на талебите от Мала Азия и на пандитите от Индия, пребродих тези области, като се спирах тук няколко седмици, там — няколко месеца, викан и търсен в Карахисар, Биндер, Адана, Алеп, Триполи, Дамаск, предшествуван навред от славата, която растеше непрестанно заедно с богатството.

Но това не стигаше. Трябваше да спечеля неограниченото могъщество на някой индийски раджа, толкова учен, колкото и богат.

Такъв случай ми се отдаде.

В град Хомс, в Северна Сирия, един човек угасваше от продължителна болест. Никой лекар дотогава не бе успял да я определи. Затова не знаеха и как да я лекуват. Този човек, който се казваше Фаз-Рхат, бе заемал високи длъжности в Отоманската империя. Беше само четиридесет и пет годишен и съжаляваше още повече за живота поради това, че огромното богатство му позволяваше да изпита до дъно всичките му наслади.

Фаз-Рхат чувал да говорят за мене, защото по това време бях вече известен. Помоли ме да отида да го прегледам в Хомс и аз приех поканата.

— Докторе — каза той, — половината от състоянието ми е твое, ако ми върнеш живота!

— Задръж състоянието си! — отговорих аз. — Ще те лекувам и ще оздравееш, ако е рекъл аллах!

Проучих внимателно този болен, когото лекарите бяха вече отписали. Не му даваха повече от няколко месеца живот. Но аз имах щастието да поставя точна диагноза. В продължение на три седмици стоях до Фаз-Рхат, за да наблюдавам действието на лечението, което прилагах. Той оздравя напълно. Когато поиска да ми се издължи, аз не приех повече от това, което ми се струваше редно. После напуснах Хомс.

Три години по-късно Фаз-Рхат загина при ловна злополука. Без роднини, без преки потомци, той ме оставяше по завещание за наследник на всичките си имоти, с приблизителна стойност не по-малко от петдесет милиона флорина^[50].

Изминали бяха вече тринадесет години, откакто беглецът от Пизино бе потърсил убежище в тези области на Мала Азия. Името на доктор Антекирт, станало почти легендарно, се носеше из цяла Европа. Бях постигнал това, което желаех. Оставаше да осъществя единствената цел на живота ми.

Реших да се върна в Европа или поне в някоя от крайните точки на Средиземноморието. Обиколих африканското крайбрежие и срещу доста висока цена станах собственик на един голям, богат и плодороден остров, който можеше да задоволи материалните нужди на една малка колония. Това беше остров Антекирта. Тук, Петер, аз съм владетел, пълен господар, цар без поданици, но с персонал, който ми е предан телом и духом, с отбранителни средства, които ще бъдат опасни, когато ги довърша, със съобщителни уреди, които ме свързват с различни точки на средиземноморското крайбрежие, с флотилия, която развива такава скорост, че цялото море се е превърнало, така да се каже, в мое владение.

— Къде е разположен остров Антекирта? — запита Петер Батори.

— В един край на Голямото Сиртско море, което има лоша слава още от най-дълбока древност, в дъното на залива Сидра, врязан дълбоко в африканския бряг между регентство Триполи и Киренайка и опасен дори за модерните параходи поради силните северни ветрове.

Тъкмо там наистина, северно от Сиртските острови, се намираше остров Антекирта. Години преди това докторът бе обходил крайбрежието на Киренайка, Суза, някогашното пристанище на Кирена, страната на Барка^[51], градовете, които заместиха някогашните Птолемаис, Берениса, Адрианополис — с една дума, античния Пентапол, някога гръцки, македонски, римски, персийски, сарацински и така нататък, а сега — арабски, подчинен на пашалъка в Триполи. Случайните му пътувания — защото той отиваше, където го повикат — го бяха отвели до тези многобройни архипелази, пръснати край либийския бряг: във Фарос и Антиродос, близнаците Плинтин, Илос, Хифалите, Енесипт, Тиндарските скали, Пиргос, Платея, Понтийските и Белите острови и накрая в Сиртските.

Там, в залива Сидра, на тридесет мили югозападно от вилаета Бенгази, остров Антекирта, най-близкият до брега, привлече по-особено вниманието му. Наричаха го така, защото се намираше пред другите Сиртски (или Киртски) острови^[52]. Още тогава докторът намисли да го превърне някой ден в своя собственост и сякаш по предварително встъпване във владение се нарече Антекирт — име, което не закъсня да се разчуе из целия Стар свят.

Изборът беше продиктуван от две важни съображения: преди всичко Антекирта беше достатъчно обширен — осемнадесет мили обиколка, — за да побере персонала, който докторът смяташе да отведе там; беше достатъчно висок, тъй като един конус, който се издигаше на осемстотин стъпки, позволяваше да се наблюдава заливът чак до брега на Киренайка. С достатъчно разнообразно производство и напояван от достатъчен брой рекички, островът щеше да задоволява нуждите на своите няколко хиляди жители. Освен това той се намираше в най-заслонения край на едно море, прочуто със страшните си бури, още в праисторически времена гибелно за аргонавтите, споменавано от Аполоний Родоски, Хораций, Вергилий, Проперций, Сенека, Валерий Флак, Лукиан и още много други, повече географи, отколкото поети — Полибий, Салуст, Страбон, Мела, Плиний и Прокопий — възпели или описали тези Сирти, тези „примамващи“ острови, какъвто е истинският смисъл на името им.

Тъкмо такова владение беше удобно за доктор Антекирт. И той го откупи за доста голяма сума в пълна своя собственост без никакви феодални или други задължения. Актът за собственост бе изцяло одобрен от султана и направи от притежателя на Антекирта истински самовластен собственик.

От три години вече докторът живееше на този остров. Около триста европейски и арабски семейства, привлечени от условията и сигурността за един по-щастлив живот, образуваха малка колония, наброяваща близо две хиляди души. Те не бяха роби, нито дори поданици, а предани другари на своя шеф, също така предано привързани и към това кътче от земното кълбо, което бе станало тяхна нова родина.

Постепенно бе организирана редовна администрация с милиция, предназначена да отбранява острова, и съдии, избрани между първенците, които не бяха имали много случаи да упражняват своя мандат. След това по планове, изпратени от доктора в най-добрите корабостроителници на Англия, Франция и Америка, бе построена чудна флотилия от параходи, моторни яхти, ветроходни яхти и „електрици“, предназначена за бързи пътувания из Средиземноморския басейн. Същевременно започнаха да укрепяват острова; но укрепленията още не бяха довършени, макар че докторът бързаше не без основание с тези строежи.

Страхуваше ли се Антекирта от някакъв неприятел във водите на залива Сидра? Да! Една опасна секта или по-скоро едно пиратско сдружение бе посрещнало със завист и омраза основаването на тази колония край Либийското крайбрежие.

Тази секта беше мюсюлманското братство на Сиди Мохамед Бен Али Ес Сенуси. През тази година (1300 по мохамеданското летоброене) тя бе станала по-застрашителна от когато и да е. Географските й владения наброяваха близо три милиона привърженици. Нейните зауяси^[53], вилаети, ръководни центрове, пръснати из Египет, в европейските и азиатските области на Отоманската империя, в страната ща баелесите и тубусите, в Източна Нигрития^[54], Тунис, Алжир, Мароко, в независима Сахара, чак до границите на Западна Нигрития, съществуваха в още по-голям брой в Триполитания и Киренайка. Те бяха постоянна опасност за европейските колонии в Северна Африка, за великолепния Алжир, предназначен да стане най-богатата страна в света, и по-специално за остров Антекирта, както сами ще можем да се убедим. Така че снабдяването с всички съвременни средства за предпазване и защита беше само проява на предвидливост от страна на доктора.

Всичко това Петер Батори научи от разговора, който щеше да го запознае с още много други неща. Пренесли го бяха на остров Антекирта, в най-вътрешния край на Сиртския залив, защото смятаха, че това е едно от най-неизвестните кътчета на Стария свят, на няколкостотин левги от Рагуза; от Рагуза, където бе оставил две същества, които нямаше никога да забрави — майка си и Савина Торонтал.

С още няколко думи докторът допълни подробностите, които се отнасяха до втората част от живота му. Докато вземаше мерки за сигурността на острова, докато се грижеше да използуват богатата му почва, да го пригодят към материалните и моралните нужди на малката колония, той не пропускаше да следи какво става с неговите някогашни приятели, чиито следи никога не бе загубвал. Между тях бяха и госпожа Батори, синът й и Борик, които бяха напуснали Триест, за да се установят в Рагуза.

Така Петер научи защо яхтата „Саварена“ бе пристигнала в Гравоза при условия, заинтригували толкова много жителите й, защо докторът бе посетил госпожа Батори, как бе отказала тя парите, оставени на нейно разположение, как докторът бе дошъл тъкмо навреме, за да изтръгне Петер от гроба, гдето го бе оставил приспан в хипнотичен сън.

— Тебе, сине мой — добави той. — Да! Тебе, обезумелия, стигнал до самоубийство!…

При тези думи възмущението даде на Петер сили да се изправи.

— Самоубийство ли!… — възрази той. — Нима помислихте, че съм се наранил сам?

— В момент на отчаяние… Петер…

— Да, бях отчаян!… Смятах, че вие, приятелят на баща ми, ме изоставяте въпреки обещанията, които ми бяхте дали, и то без да ви ги искам!… Да, отчаян бях! И още съм отчаян!… Но на отчаяния бог не повелява да умре!… Казва му да живее, за да отмъсти!

— Не… за да накаже! — възрази докторът. — Но кой те е наранил тогава, Петер?

— Един човек, когото ненавиждам — отговори Петер. — Когото срещнах в оная вечер случайно на безлюдния път покрай стените на Рагуза. Може би е помислил, че ще се нахвърля върху му, за да го предизвикам… Но той ме изпревари… Удари ме… Казва се Саркани, този, който…

Петер не можа да довърши. При мисълта за негодника, когото смяташе вече за мъж на Савина, главата му се размъти и той затвори очи — сякаш животът го бе напуснал, а раната се бе отворила отново.

Докторът веднага го свести, погледна го и промълви:

— Саркани!… Саркани!…

Петер трябваше да си почине след преживяното сътресение. Но не се съгласи.

— Не! — каза той. — Когато започнахте разказа си, вие ми казахте: „Най-напред историята на доктор Антекирт от момента, в който граф Матиаш Шандор се хвърли във водите на Адриатика…“

— Да, Петер.

— Остава следователно да ми съобщите онова, което още не зная за граф Матиаш Шандор.

— Имаш ли сили да ме изслушаш?

— Разказвайте.

— Така да бъде! — отговори докторът. — По-добре да свършим с тази тайна, която имаш правото да знаеш с всичкия ужас, който се крие в миналото, за да не се връщаме вече към него! Нима помисли, Петер, че съм те изоставил, защото бях напуснал Гравоза!… Изслушай ме тогава!… После ще ме съдиш!

Ти знаеш, че и навечерието на деня, определен за изпълнението на присъдата, другарите ми и аз се опитахме да избягаме от крепостта Пизино. Но Ласло Затмар бе заловен от стражата в момента, когато щеше да се спусне при нас в подножието на кулата. Баща ти и аз, отвлечени от пороя Буко, бяхме извън техния обсег.

След като се спасихме по чудо от водовъртежите на Фойба и се измъкнахме от нея при канала Лем, бяхме забелязани от един подлец, който не се поколеба да продаде главите ни на властта, защото тя бе разгласила, че ще плати добра цена за тях. Откриха ни у един рибар от Ровиньо, тъкмо когато той се готвеше да ни откара отвъд Адриатика. Баща ти бе заловен и върнат в Пизино. Аз бях по-щастлив от него — успях да избягам. Това ти вече знаеш, а ето сега онова, което не знаеш.

Преди издайничеството на този испанец, по име Карпена, което отне на рибаря Андреа Ферато свободата, а след няколко месеца и живота, двама души бяха предали триестките конспиратори.

— Имената им! — извика Петер Батори.

— Попитай най-напред как бе открито предателството им! — отговори докторът.

И разказа накратко онова, което се бе случило в килията на крепостта — как едно акустично явление му бе разкрило имената на двамата предатели.

— Имената им, докторе! — извика отново Петер Батори. — Не ще откажете да ми ги съобщите!

— Ще ти ги кажа!

— Кои са?

— Единият е счетоводителят, който се бе вмъкнал като шпионин в дома на Ласло Затмар! Човекът, който е поискал да те убие! Саркани!

— Саркани! — извика Петер, намерил сили да тръгне към доктора. — Саркани!… Този подлец!… И вие сте знаели това!… Вие, другарят на Ищван Батори, вие, който предложихте на сина му своята закрила, вие, на когото бях поверил тайната на своята любов, вие, който я насърчихте, вие допуснахте този негодник да се вмъкне в дома на Сайлас Торонтал, когато можехте с една дума да му затворите вратата на тоя дом… И с мълчанието си допуснахте това престъпление… Да, това престъпление… което отдаде нещастната девойка в ръцете на Саркани!

— Да, Петер, аз сторих това!

— Но защо?…

— Защото тя не може да стане твоя жена!

— Тя!… Тя!…

— Защото ако Петер Батори се бе оженил за госпожица Торонтал, това би било още по-голямо престъпление!

— Но защо?… Защо… — повтаряше Петер, стигнал до крайния предел на душевното страдание.

— Защото Саркани имаше съучастник!… Да, съучастник в това отвратително дело, което изпрати баща ти на смърт!… И този съучастник… трябва най-сетне да го знаеш… е триесткият банкер Сайлас Торонтал!

Петер бе отгатнал вече, бе разбрал!… Не можа да отговори. Устните му бяха стиснати от спазма. Би се строполил, ако ужасът не парализираше и вцепеняваше тялото му. През разширените зеници погледът му сякаш потъваше в непрогледния мрак.

Това продължи само няколко секунди, през които докторът се питаше с ужас дали пациентът няма да загине след страшната операция, която трябваше да изтърпи.

Но Петер Батори беше силно същество. Той успя да овладее душевната буря. Само очите му пророниха няколко сълзи. После, като се отпусна отново в креслото, подаде ръка на доктора.

— Петер — каза нежно и замислено Матиаш Шандор, — и двамата сме мъртъвци за всички. Аз съм вече сам на света, нямам приятели, нямам дете!… Искаш ли да бъдеш мой син?

— Да… татко!… — отговори Петер Батори.

И едно действително бащинско чувство, посрещнато със синовна любов, ги хвърли във взаимна прегръдка.

Трета глава
Какво се бе случило в Рагуза

Докато това ставаше в Антекирта, ето какви събития се бяха случили в Рагуза.

Госпожа Батори не беше вече в този град. След смъртта на нейния син Борик, подпомогнат от неколцина близки, успя да я отведе далеко от къщата на улица Маринела. През първите дни се страхуваха, че разсъдъкът на клетата майка няма да устои на последния удар. И наистина, колкото и да беше енергична, тази жена прояви признаци на умствено смущение, което обезпокои лекарите. При тези условия и по техните съвети госпожа Батори бе отведена в селцето Винтичело у един приятел на семейството. Там щяха да се грижат добре за нея. Но каква утеха можеха да предложат на тази майка и съпруга, загубила своя мъж и своя син?

Нейният стар прислужник не пожела да я напусне. Затова, след като заключи къщата на улица Маринела, той я последва, за да бъде скромен и постоянен доверител на нейните страдания.

Но Савина Торонтал, прокълната от майката на Петер Батори, не бе спомената вече никога от тях. Те дори не знаеха, че сватбата е била отложена за по-късна дата.

И наистина състоянието, в което се намираше девойката, я принуждаваше да пази леглото. Тя бе понесла колкото неочакван, толкова и жесток удар. Този, когото обичаше, беше мъртъв… загинал сигурно от отчаяние. И тъкмо неговият труп носеха в момента, когато тя напускаше своя дом за отвратителното бракосъчетание!

В продължение на десет дни, т.е. до 16 юли, Савина беше в много обезпокояващо състояние. Майка й не я напускаше. Това бяха впрочем последните грижи, които госпожа Торонтал проявяваше към нея, защото самата тя щеше да заболее неизлечимо.

Какви ли мисли споделяха майката и дъщерята през тия дълги часове? Лесно е да се отгатне, без да е необходимо да ги изтъкваме. Две имена се повтаряха непрестанно сред хлипания и сълзи — името на Саркани, за да го прокълнат, и това на Петер — който беше вече само едно име, издълбано върху надгробна плоча, — за да го оплачат.

Последица от тези разговори, в които Сайлас Торонтал никога не пожела да вземе участие — той дори избягваше да срещне дъщеря си, — бяха постъпките, направени от госпожа Торонтал пред нейния съпруг. Тя искаше от него да се откаже от този брак, който вдъхваше ужас и отвращение на Савина.

Банкерът остана непоколебим в решението си. Може би, оставен на себе си, без външен натиск, той би отстъпил пред изтъкваните възражения, които сигурно и сам чувствуваше. Но подчинен на съучастника си много повече, отколкото би могло да се предполага, той отказа да изслуша госпожа Торонтал. Сватбата на Савина и Саркани бе решена и щеше да стане, щом здравето на девойката позволи.

Лесно е да си представим какво беше раздразнението на Саркани, когато се бе случило това непредвидено събитие, с какъв зле прикриван гняв посрещна той объркването на своята игра, с какви натяквания обсипа Сайлас Торонтал. Ставаше дума само за отлагане, разбира се, но ако това отлагане продължеше, можеше да събори цялата система, върху която той изграждаше своето, бъдеще. От друга страна, Саркани много добре знаеше, че Савина изпитва към него само едно непреодолимо отвращение.

А в какво би се превърнало това отвращение, ако девойката разбереше, че Петер Батори е загинал от камата на човека, когото й налагаха за съпруг!

Все пак той можеше само да се поздрави, че бе имал възможност да се справи със своя съперник. Никакво угризение не проникна в тази душа, затворена за всяко човешко чувство.

— Много е добре — каза той един ден на Сайлас Торонтал, — че на този младеж хрумна мисълта да се самоубие. Колкото по-малко Баторовци останат, толкова по-добре за нас! Небето наистина ни закриля!

И действително, какво оставаше сега от семействата Шандор, Затмар и Батори? Една стара жена с преброени дни. Да, бог като че наистина закриляше тези негодници и неговото покровителство щеше да стигне до крайния си предел в деня, когато Саркани станеше съпруг на Савина Торонтал и господар на нейното богатство.

Но бог искате сякаш да изпита търпението му, защото отлагането на брака щеше, както изглежда, да продължи.

Когато девойката се възстанови — поне физически — от този страшен удар и Саркани помисли, че ще бъде възможно да осъществи своите планове, разболя се госпожа Торонтал. Всички жизнени сили у тази нещастна жена бяха изхабени. Нищо чудно в това, като знаем какъв беше нейният живот след събитията в Триест, когато бе разбрала с какъв недостоен човек е свързана. После дойде ред да се бори или по-точно да се застъпи в полза на Петер, за да поправи поне отчасти злото, причинено на семейство Батори; безполезни молби пред влиянието на Саркани, пристигнал така неочаквано в Рагуза.

Още през първите дни стана ясно, че този живот окончателно ще угасне. Само няколко дни — това беше присъдата на лекарите за госпожа Торонтал. Тя умираше от изтощение. Никакво лечение не би могло да я спаси, дори ако Петер Батори излезеше от гроба, за да стане съпруг на дъщеря й.

Савина можа да й върне сега всичките грижи, които тя бе получила от нея, като стоеше денонощно до леглото й.

Ясно е какво изпита Саркани от това ново отлагане. Последваха непрекъснати укори към банкера, безпомощен като него.

Развръзката на това положение не можеше да закъснее.

На 29 юли, тоест само няколко дни, госпожа Торонтал изглеждаше, че е възстановила малко силите си. Това се дължеше на високата температура, която я погуби след четиридесет и осем часа.

В тази треска тя започна да бълнува: говореше несвързани неща, неразбираеми изречения.

Една дума, едно постоянно повтаряно име не можеше да не изненада Савина. Това беше името Батори, но не на младия човек, а на майка му, която болната викаше, умоляваше, повтаряйки, разкъсвана от угризения:

— Простете… госпожо… простете!

Когато девойката я запита при една почивка между пристъпите на треската, госпожа Торонтал извика ужасена:

— Мълчи… Савина… мълчи!… Нищо не съм казвала!…

През нощта на 30 срещу 31 юли лекарите допуснаха за момент, че след като бе стигнала най-острата си фаза, болестта на госпожа Торонтал ще започне да стихва.

Денят бе минал много добре, без бълнувания, и тази така неочаквана промяна в състоянието на болната беше просто изненадваща. Нощта обещаваше да бъде спокойна, както бе минал денят.

Но това бе станало само защото госпожа Торонтал бе почувствувала пред смъртта си прилив от енергия, на каквато изглеждаше неспособна. След като се бе изповядала пред бога, тя бе взела едно решение и чакаше само удобния случай да го изпълни.

Тази нощ тя настоя девойката да си почине няколко часа. Макар да възразяваше, Савина трябваше да я послуша, като видя, че майка й е непоколебима по този въпрос.

Към единадесет часа вечерта тя се прибра в стаята си. Госпожа Торонтал остана сама: Всичко спеше в дома, където царуваше тишина, която с право можеше да се нарече „гробна“.

Тогава госпожа Торонтал стана; и тази болна, която изглеждаше неспособна да направи най-леко движение, намери сили да се облече и да седне пред едно малко бюро.

Взе лист, написа с трепереща ръка само няколко реда и се подписа. После сложи писмото в плик, запечата го и го подписа:

„До госпожа Батори, улица Маринела, Страдоне, Рагуза.“

Въпреки умората от тоя труд госпожа Торонтал намери сили да отвори вратата на стаята си, слезе по широката стълба, мина през двора, отвори с мъка вратичката към улицата и излезе на Страдоне.

Страдоне беше тъмен и пуст, защото сигурно минаваше полунощ.

Госпожа Торонтал тръгна с несигурна стъпка по левия тротоар, извървя петдесетина крачка, спря се пред една пощенска кутия, пусна писмото и се върна обратно към къщи.

Но силите, които бе събрала, за да изпълни това последно решение, се изчерпаха и тя се строполи пред прага на пътната врата.

Там именно я намериха след един час. Там Сайлас Торонтал и Савина дойдоха да я видят. Оттам я пренесоха в стаята, без да дойде в съзнание.

На следния ден Сайлас Торонтал съобщи на Саркани станалото. Нито единият, нито другият би могъл да предположи, че госпожа Торонтал е ходила тази нощ да пусне писмо в пощенската кутия на Страдоне. Но защо бе излязла от къщи? Не можеха да си обяснят тази постъпка и сериозно се тревожеха от нея.

Болната агонизира двадесет и четири часа. Единствените признаци на живот бяха редките конвулсивни потръпвания, последни усилия на угасващия живот. Савина бе взела ръката й, сякаш искаше да я задържи на този свят, където оставаше толкова самотна. Но устата на майка й беше вече няма и името Батори не се изтръгна от устните й. Успокоила своята съвест и изпълнила последното си желание, госпожа Торонтал не се нуждаеше вече от молитви, нито от опрощение.

Следната нощ, към три часа сутринта, когато Савина беше сама до нея, умиращата се размърда и докосна ръката на дъщеря си.

При това докосване затворените очи се полуотвориха. Погледът им се отправи към Савина. Той беше толкова питащ, че Савина не можеше да не го разбере.

— Майко… майко! — каза тя. — Искаш ли нещо?

Госпожа Торонтал направи утвърдителен знак.

— Да ми кажеш нещо?…

— Да… — изрече ясно госпожа Торонтал.

Савина се бе навела над леглото, но тя й посочи да се приближи още повече.

Савина сложи глава до главата на майка си, която й каза:

— Дете мое, аз ще умра…

— Майко… майко!

— По-близо!… — прошепна госпожа Торонтал. — По-близо!… За да не ме чуе някой!…

И след ново усилие продължи:

— Савина, трябва да ти поискам прошка за злото, което съм ти сторила… за злото, на което нямах смелостта да попреча!

— Ти… майко!… Ти да си ми сторила зло!… Ти да ми искаш прошка!

— Една последна целувка, Савина!… Да!… Последна… Това ще значи, че ми прощаваш!

Девойката докосна леко с устни бледото чело на умиращата.

Госпожа Торонтал намери сили да обгърне с ръка шията й. После се привдигна, загледа я втренчено и каза:

— Савина!… Савина… ти не си дъщеря на Сайлас Торонтал!… Не си и моя дъщеря!… Баща ти…

Тя не успя да довърши. Една конвулсия я изтръгна из ръцете на Савина и тя издъхна с тези думи.

Девойката се бе навела над мъртвата… Искаше да я съживи… Но напразно.

Тогава извика за помощ. Дотичаха от целия дом. Сайлас Торонтал пристигна веднага в стаята на жена си.

Щом го забеляза, обзета от непреодолимо отвращение, Савина се отдръпна от този човек, когото имаше вече право да презира, да мрази, защото той не беше неин баща. Така бе казала умиращата, а човек не умира с лъжа на уста.

После Савина избяга, ужасена от това, което й бе казала нещастната жена, която я бе обичала като своя дъщеря; още по-ужасена може би от това, което тя не бе успяла да й каже.

След два дни госпожа Торонтал бе погребана с голяма тържественост. Банкерът беше заобиколен от тълпа приятели, каквито има всеки богат човек. До него вървеше Саркани, за да потвърди с присъствието си, че не е променил намерението да се причисли към семейство Торонтал. Така във всеки случай се надяваше той. Но ако й беше съдено да се осъществи някой ден, тази надежда трябваше да преодолее още немалко препятствия. Саркани мислеше впрочем, че обстоятелствата са твърде благоприятни за неговите планове, тъй като Савина се оказваше още повече в негова власт.

Но отлагането, предизвикано от заболяването на госпожа Торонтал, щеше да бъде продължено и от нейната смърт. Не можеше да става дума за сватба през време на семейния траур. Благоприличието изискваше да изминат поне няколко месеца от смъртта.

Това сигурно силно дразнеше Саркани, който бързаше да постигне целта си. Както и да е, той беше принуден да спазва общоприетия ред след оживени обяснения със Сайлас Торонтал. Тези спорове завършваха винаги с едни и същи думи, повтаряни от банкера:

— Нищо не мога да направя, пък и стига сватбата да стане до пет месеца, нямате никакво основание да се безпокоите.

Двамата очевидно се разбираха. Все пак, макар и да отстъпваше пред тези доводи, Саркани не преставаше да проявява раздразнение, което водеше понякога до крайно бурни сцени.

Освен това и двамата не бяха престанали да се безпокоят от необяснимата постъпка, която госпожа Торонтал бе извършила в навечерието на смъртта си. На Саркани дори мина през ум, че умиращата е имала може би намерение да пусне в пощата писмо, чийто адрес е искала да скрие.

Банкерът, комуто Саркани съобщи това предположение, не се изненада от такава възможност.

— Ако е така — повтаряше Саркани, — това писмо ни заплашва пряко и сериозно. Вашата жена винаги е поддържала Савина срещу мене; дори подкрепяше моя съперник и кой знае дали, преди да умре, не е намерила сили, каквито не допускахме у нея, за да издаде нашата тайна. Дали не би трябвало в такъв случай да вземем преднина и да напуснем този град, където вие и аз можем само да загубим, а не да спечелим нещо?

— Ако това писмо ни заплашва — изтъкваше Сайлас Торонтал няколко дни по-късно, — опасността би се проявила вече, а досега нищо в положението ни не се е променило.

Саркани не намери отговор на този довод. И наистина, ако писмото се отнасяше до техните бъдещи планове, нищо не се бе случило и не изглеждаше, че нещо ги заплашва. Когато опасността настъпи, тогава щяха и да действуват.

Така и стана — макар и не точно както биха могли да предположат — петнадесет дни след смъртта на госпожа Торонтал.

След смъртта на майка си Савина се бе усамотила и не напускаше стаята си. Не се мяркаше дори в часовете за хранене. Банкерът, комуто беше неудобно да остава насаме с нея, не търсеше такава възможност. Затова я оставяше да постъпва, както желае, и живееше в друго отделение на дома.

Саркани бе осъждал неведнъж Сайлас Торонтал, че приема това положение. Поради установилия се ред в къщата той нямаше вече никаква възможност да срещне девойката. Това никак не подхождаше на бъдещите му намерения. Затова поиска съвсем откровено обяснение от банкера. Макар че не можеше да става и дума за сватба през първите месеци на траура, не искаше Савина да помисли, че той и баща й са се отказали от този брак.

Най-сетне Саркани се показа толкова настойчив и взискателен, че на 16 август Сайлас Торонтал съобщи на Савина желанието си да говори с нея още същата вечер. Очакваше да получи отказ, защото я предупреждаваше, че Саркани желае да присъствува на разговора. Но това не стана. Савина отговори, че е готова да ги види.

Вечерта Сайлас Торонтал и Саркани чакаха нетърпеливо Савина в големия салон на дома. Банкерът бе решил да не отстъпва, защото имаше на своя страна правата, които дава бащинската власт. Саркани бе решил да се въздържа, повече да слуша, отколкото да говори; а най-вече му се искаше да разбере какви са скритите намерения на девойката. Той все още се опасяваше да не би тя да е узнала нещо повече, отколкото допускаха.

В определения час Савина влезе в салона. Саркани стана при влизането й, но девойката не отговори дори с кимване на неговия поздрав. Сякаш не го забеляза или по-скоро не искаше да го забележи.

По даден знак от Сайлас Торонтал Савина седна. И сдържано, още по-бледа в траурните дрехи, зачака да й зададат въпросите си.

— Савина — каза банкерът, — аз зачетох мъката от смъртта на твоята майка и не наруших усамотението ти. Но това тъжно събитие ни налага да разгледаме някои материални въпроси… Макар че не си достигнала още пълнолетие, добре е да знаеш каква част ти се полага от наследството на…

— Ако се отнася само до имуществени въпроси — отговори Савина, — безполезно е да разговаряме повече. Не предявявам никакви претенции към наследството, което имате предвид!

Саркани трепна; това негово движение изразяваше силното му разочарование, а може би и изненада, примесена с известно безпокойство.

— Аз мисля, Савина — подзе Сайлас Торонтал, — че ти не разбираш значението на думите си. И да искаш, и да не искаш, ти си наследница на майка си, госпожа Торонтал, и законът ще ме задължи да ти давам отчети, когато бъдеш пълнолетна…

— Ако не се откажа от това наследство! — отговори спокойно девойката.

— Защо?

— Защото сигурно нямам никакво право върху него!

Банкерът скочи от креслото си. Никога не бе очаквал такъв отговор. Саркани не каза нищо. За него Савина играеше някаква игра и той просто се стараеше да вникне в нея.

— Не зная, Савина — продължи Сайлас Торонтал, загубил търпение от сдържаните отговори на девойката, — не зная какво означават думите ти, нито какво е могло да ги продиктува! Впрочем аз не смятам да разисквам тук правни въпроси! Ти си под мое попечителство и нямаш качеството да отказваш или да приемаш! Значи ще благоволиш да се подчиниш на властта на баща си, която не отричаш, предполагам?…

— Може би! — отговори Савина.

— Така ли! — извика Сайлас Торонтал, започнал да губи самообладание. — Така ли! Само че изпреварваш с три години, Савина! Когато достигнеш пълнолетие, ще можеш да правиш каквото искаш с наследството си! Дотогава твоите интереси са поверени на мене и аз ще ги браня, както си зная!

— Добре! — отговори Савина. — Ще чакам!

— Какво ще чакаш? — възрази банкерът. — Сигурно забравяш, че положението ти ще се промени, щом благоприличието допусне това! Така че още по-малко можеш да се отнасяш с лека ръка към имуществените си интереси, щом те не засягат вече само тебе!…

— Да!… Имуществени интереси!… — отговори презрително Савина.

— Повярвайте, госпожице… — сметна за необходимо да каже Саркани, за когото се отнасяха тези думи, произнесени с най-оскърбително пренебрежение — повярвайте, че по-достойно чувство…

Савина дори не даде вид, че го чува, а продължи да гледа банкера, който й каза раздразнено:

— Да, не само тебе… защото смъртта на майка ти с нищо не е изменила нашите намерения!

— Какви намерения? — попита девойката.

— Нашите намерения за брака, който се преструваш, че си забравила, и с който господин Саркани ще стане мой зет!

— Наистина ли сте уверен, че с този брак господин Саркани ще стане ваш зет?

Този път намекът беше толкова ясен, че Сайлас Торонтал стана да излезе, за да скрие смущението си. Но Саркани му направи знак да остане. Той искаше да се стигне докрай, да разбере напълно какво е положението.

— Слушайте, татко, защото за последен път ви наричам с това име — каза девойката. — Не заради мене господин Саркани държи на тоя брак, а заради богатството, което аз вече не желая! Колкото и да е безочлив, той не ще посмее да отрече това! Но щом ми припомняте, че съм се съгласила на този брак, не е мъчно да ви отговоря! Да! Аз трябваше да се пожертвувам, когато вярвах, че честта на баща ми зависи от тази женитба. Но баща ми, както много добре знаете, няма нищо общо с този отвратителен компромис! Щом искате да обогатите господин Саркани, дайте му своето състояние!… Той иска само него!

Девойката бе станала и тръгна към вратата.

— Савина! — извика Сайлас Торонтал, като й препречи пътя. — В думите ти има… такава непоследователност, че не ги разбирам… а сигурно и ти сама не ги разбираш!… Питам се, дали смъртта на майка ти…

— Майка ми… Да! Тя ми беше наистина майка… по сърце! — прошепна девойката.

— … Дали мъката не е засегнала разума ти — продължи Сайлас Торонтал, който чуваше само себе си. — Да! Дали не си полудяла…

— Полудяла!

— Но това, което съм решил, ще се изпълни и до шест месеца ти ще бъдеш жена на Саркани!

— Никога!

— Ще съумея да те принудя!

— С какво право? — възрази девойката с възмущение, което не можа да сдържи.

— С правото, което ми дава бащинската власт!…

— Вие… господине! Вие не сте мой баща и моето име не е Савина Торонтал!

При тези думи банкерът отстъпи назад онемял, а девойката излезе от салона, без да го погледне, и се прибра в стаята си.

Саркани, който наблюдаваше внимателно Савина през време на разговора, не бе изненадан от завършека му. Той бе отгатнал този край. Онова, от което трябваше да се страхува, се бе случило. Савина знаеше, че никаква кръвна връзка не я свързва със семейство Торонтал.

Банкерът беше още по-сразен от непредвидения удар, защото не бе запазил достатъчно хладнокръвие, за да забележи приближаването му.

Тогава Саркани взе думата и с обикновената си яснота резюмира положението. Сайлас Торонтал се задоволи да слуша. Не можеше да не се съгласи, защото думите на някогашния му съучастник бяха продиктувани от една неоспорима логика.

— Не трябва вече да разчитаме, че Савина ще се съгласи, поне доброволно, на този брак — каза той. — Но поради познатите причини той трябва на всяка цена да се осъществи! Какво знае тя за нашето минало? Нищо, иначе би се издала! Знае ли кой е баща й? Не! Иначе веднага би ни запратила името му в лицето! Отдавна ли знае какво е истинското й положение във вашето семейство? Също не. Госпожа Торонтал е проговорила навярно едва в последния си миг! Но едно изглежда положително: тя трябва да е казала на Савина само толкова, колкото е необходимо, за да има тя право да не се подчинява на човека, който не е неин баща!

Сайлас Торонтал потвърди с кимване доводите на Саркани. Както знаем, триполитанецът не се мамеше нито за начина, по който девойката бе узнала всичко това, нито за времето, когато го бе научила, нито най-сетне доколко й е била разкрита тайната на нейния произход.

— Да изведем сега заключенията — продължи Саркани. — При все че Савина знае много малко за своето и нищо за нашето минало, и двамата сме застрашени. Вие можете да загубите доброто би име в Рагуза, аз — значителното състояние, което този брак трябва да ми осигури и от което нямам намерение да се откажа! Така че трябва колкото е възможно по-бързо да направим следното: да напуснем Рагуза, като отведем и Савина, преди да е успяла да проговори или да види някого — ако може още днес, — и да се върнем след сватбата, когато като моя жена тя ще има интерес да мълчи. Отидем ли в чужбина, Савина ще бъде така откъсната от всякакво влияние, че не ще имаме вече основание да се страхуваме от нея. А що се отнася до доброволното й съгласие за този брак, и то в срок, който ще ми осигури изгодите от него, това е моя работа и бог да ме убие, ако не успея!

Сайлас Торонтал се съгласи: положението беше точно такова, каквото го бе описал Саркани. Той дори не помисли да се противопоставя. Все повече и повече във властта на своя съучастник, не би могъл да го стори. Пък и защо да се противопоставя? Заради таз девойка, на която бе вдъхвал винаги едно непреодолимо отвращение, към която сърцето му не бе почувствувало никога обич?

Още същата вечер решиха, че този план ще бъде изпълнен, докато Савина не е успяла да напусне дома. После Сайлас Торонтал и Саркани се разделиха. И ще видим, че не грешаха, като се заеха с незабавното осъществяване на своя план.

Защото само след два дни госпожа Батори, придружена от Борик, напусна селцето Винтичело и се върна за пръв път след смъртта на сина си в къщата на улица Маринела. Решила бе да напусне окончателно града, изпълнен за нея с толкова тежки спомени, и бе дошла да подготви това заминаване.

Щом Борик отвори вратата, съгледаха в пощенската кутия някакво писмо. Същото, което госпожа Торонтал бе изпратила в навечерието на своята смърт при добре известните ни обстоятелства.

Госпожа Батори взе писмото, отвори го, погледна най-напред подписа и прочете на един дъх няколкото реда от ръката на умиращата, които й съобщаваха тайната за рождението на Савина.

Каква внезапна асоциация на двете имена — на Савина и Петер — накара госпожа Батори да извика:

— Тя!… Той!…

И без да добави нито дума — не би и могла да го стори! — бе да отговори на стария си слуга, когото отблъсна в момента, когато той се опита да я задържи, тя се втурна навън, спусна се по улица Маринела, прекоси булеварда Страдоне и се спря пред вратата на Торонтал.

Разбираше ли значението на това, което щеше да направи? Разбираше ли, че щеше да е по-добре, ако действува не така прибързано и по-предпазливо в интерес на самата Савина? Не! Нещо я тласкаше неудържимо към девойката, като че и Ищван Батори, и Петер бяха излезли от гроба и викаха: „Спаси я!… Спаси я!“

Госпожа Батори почука на входната врата на богатия дом. Вратата се отвори. Един прислужник я запита какво желае.

Госпожа Батори поиска да види Савина.

Госпожица Торонтал не беше у дома си.

Госпожа Батори пожела да говори с банкера Торонтал.

Господин Торонтал бе заминал предния ден, без да съобщи къде отива, като бе взел със себе си и госпожицата.

Сломена от този нов удар, вдовицата се олюля и падна в ръцете на Борик, който току-що я бе настигнал.

А когато двамата се върнаха в къщата на улица Маринела, тя каза на стария слуга:

— Утре, Борик, ще отидем заедно на сватбата на Савина и Петер!

Госпожа Батори бе загубила ума си.

Четвърта глава
Край Малта

Докато ставаха последните събития, които засягаха много отблизо Петер Батори, неговото здравословно състояние се подобряваше с всеки изминат ден. Раната му вече не го безпокоеше, тъй като беше почти зараснала.

Но колко ли страдаше Петер, когато мислеше за майка си, за Савина, която смяташе, че е загубена за него!

Майка му!… Не биваше все пак да я оставят с впечатлението, че син й е умрял. Затова решиха да й съобщят предпазливо истината и да я доведат при него в Антекирта. Един от агентите на доктора в Рагуза получи нареждане да не я изпуска из очи, докато Петер се възстанови напълно, а това нямаше да се забави.

Що се отнася до Савина, Петер се бе заклел никога вече да не говори за нея на доктор Антекирт. Но как би могъл да я забрави, дори като мислеше, че тя е сега жена на Саркани? Престанал ли бе да я обича, след като узна, че е дъщеря на Сайлас Торонтал? Не! Та нима Савина беше отговорна за престъплението на баща си? А все пак това престъпление бе изпратило Ищван Батори в гроба! Оттук и онази вътрешна борба, чиито страшни и неспирни фази би могъл да опише само Петер.

Докторът чувствуваше това. И за да даде друга насока за мислите на младия човек, той не преставаше да му напомня възмездието, за което се налагаше да си сътрудничат. Издайниците трябваше да бъдат наказани и това щеше да стане. Не бяха решили още как да се доберат до тях, но щяха да се доберат.

„Хиляди пътища — към една цел!“ — повтаряше докторът.

И ако беше необходимо, той щеше да измине тия хиляди пътища, за да я достигне.

През последните дни на оздравяването си Петер има възможност да се поразходи из острова пеш или с кола и да го разгледа. Той бе наистина възхитен от това, в което доктор Антекирт бе превърнал малката колония.

Преди всичко се работеше усилено по укрепленията, които трябваше да защитят от нападение града, застроен в подножието на конуса, пристанището и самия остров. След завършването на тези строежи никакъв неприятелски кораб не би могъл да мине през кръстосания огън на дългобойните оръдия.

Електричеството щеше да играе важна роля в тази отбранителна система за възпламеняването на торпилите, които защищаваха протока, и за самото обслужване на батареите. Докторът бе успял да получи поразителни резултати от този двигател, на който принадлежи бъдещето. Една централна станция, снабдена с парни двигатели и съответни котли, притежаваше двадесет динамомашини от нов, много усъвършенствуван вид. Те произвеждаха електрически ток, който специални акумулатори с високо напрежение доставяха на различните служби в Антекирта — за разпределение на водата, за осветление на града, за телеграфа и телефона, за железопътен превоз по крайбрежието и във вътрешността на острова. С една дума, докторът, подпомогнат от сериозното учене на млади години, бе осъществил едно от желанията на съвременната наука — пренасяне двигателна сила на разстояние чрез електричество. После, благодарение на този толкова удобен двигател, бе построил лодките, които вече споменахме, и необикновено бързите „електрици“, които му позволяваха да се придвижва с бързината на експрес от единия край на Средиземно море до другия.

Тъй като за парните машини, които служеха за производство на електричество, бяха необходими каменни въглища, в складовете на Антекирта винаги се намираше значителен запас от тях, непрестанно подновяван с един кораб, който ги вземаше направо от Англия.

Пристанището, зад което се издигаше амфитеатрално малкото градче, беше естествено, но в него бяха направени големи подобрения. Два насипа и два вълнолома го защищаваха от всякакви ветрове. Водата беше достатъчно дълбока, дори до самия кей. Така че флотилията на Антекирта беше в пълна безопасност при всякакво време. Тази флотилия се състоеше от платноходната яхта „Саварена“^[55], парахода, предназначен за доставяне въглища от Суанси и Кардиф, кораба „Ферато“ със седем-осемстотин тона водоизместимост, и три „електрици“, два от които бяха превърнати в торпильори и можеха да допринесат твърде много за отбраната на острова.

Така под ръководството на доктора защитните средства на Антекирта растяха от ден на ден. А това беше добре известно на пиратите от Триполитания и Киренайка. И все пак най-голямото им желание беше да завземат острова, защото той би улеснил намеренията на Сиди Мохамед Ел-Махди, сегашния велик вожд на сенуситите^[56]. Но като знаеше колко трудно ще бъде подобно начинание, той чакаше удобния случай с онова търпение, което е едно от главните качества на арабите. Неговите намерения бяха известни на доктора и той бързаше с отбранителните строежи. За да се справят с тях след завършването им, сенуситите би трябвало да разполагат със съвременни разрушителни средства, каквито още нямаха. Освен това жителите на острова от осемнадесет до четиридесетгодишна възраст бяха организирани във военни части, снабдени с точни скорострелни оръжия, обучени бяха да действуват с артилерия, имаха отлични началници. Тази армия наброяваше пет-шестстотин души, на които можеше да се разчита.

Някои заселници работеха във фермите в полето, но повечето живееха в градчето, получило трансилванското име Артенак, в спомен на имението, което граф Шандор бе притежавал някога в склоновете на Карпатите. Артенак имаше много живописен изглед. Състоеше се само от няколкостотин къщи. Вместо да ги построят по американски образец върху планирана площ, с улици и булеварди, измерени с канап или начертани от перото на чертожник, те бяха разположени безредно по хълмистата местност, с прохладни градини наоколо, със сенчести дървета над покривите. Бяха застроени безразборно в европейски или арабски стил, покрай бистри поточета, изкопани с елеватори. Градът беше приятен, прохладен, привлекателен, прекрасен; град в скромния смисъл на думата, където жителите, членове на едно и също семейство, можеха да участвуват в общия живот, като бяха в същото време спокойни и независими в собствения си дом.

Да! Щастливи бяха жителите на Антекирта. „Ubi bene, ibi patria“^[57] е сигурно твърде непатриотичен девиз, но трябва да го позволим на тези смели хора, отзовали се на поканата на доктора. Нещастници в собствената си родина, те бяха намерили щастие и благосъстояние на този гостоприемен остров.

Заселниците наричаха къщата на доктор Антекирт „щатхаус“, т.е. градски дом. Тук живееше не господарят, а първият между тях. Тя беше прелестна мавританска постройка с чардаци, с решетки на прозорците, с вътрешен, постлан с плочи двор, с галерии, колонади, чешми, със салони и стаи, украсени от сръчни декоратори от арабските страни. За строежа бяха употребени най-ценни материали; мрамор и оникс от богатата планина Филфила, където един инженер, колкото учен, толкова и художник, имаше концесии близо до Нумидийския залив, на няколко километра от Филипвил. Тези карбонати се поддаваха великолепно на всички хрумвания на архитекта и под жаркия климат на Африка бяха придобили вече онзи златист оттенък, с който слънцето обагря като художник страните в Ориента.

В дъното на Артенак се издигаше стройната камбанария на малка църква, за която същата кариера бе доставила бял и чер мрамор, напълно подходящи за всички изисквания на архитектурата и скулптурата; а сините и жълти мрамори с бели жилки напомняха поразително някогашните материали от Карара и Парос.

Извън града, пръснати по съседните хълмове, се издигаха амфитеатрално по-усамотени жилища, няколко вили, една болница на по-високо място и по-чист въздух, където докторът, единствен лекар в колонията, смяташе да изпраща тези, които биха заболели. Освен това по хълмовете край морето имаше хубави летовищни сгради. Една от най-удобните, ниска като малък блокхаус, близо до входа за вълнолома, можеше да се нарече „Вила Пескад и Матифу“. Тук именно бяха настанени двамата неразделни с един саис^[58], предназначен да им прислужва. Щастие, за каквото не бяха посмели дори да мечтаят!

— Добре сме тук! — повтаряше постоянно Кап Матифу.

— Прекалено добре! — отговаряше Поант Пескад. — Повече, отколкото ни подобава. Знаеш ли, Кап Матифу, ще трябва да се образоваме, да ходим на училище, да спечелим награди по граматика, да получим зрелостни свидетелства!

— Но ти си образован, Поант Пескад! — възразяваше нашият херкулес. — Знаеш да четеш, да пишеш, да броиш…

И наистина, в сравнение със своя другар Поант Пескад можеше да мине за истински учен. Всъщност клетият младеж знаеше много добре какво му липсва. Къде и как би научил нещо, когато бе ходил на училище, както обичаше да казва, само в „лицея за шарани във Фонтенбло“? Затова сега не излизаше от библиотеката на Артенак, четеше и се трудеше, за да се образова; а през това време Кап Матифу разместваше с разрешение на доктора пясъка и скалите край брега, за да направи заливче за риболов.

Петер Батори, от своя страна, много насърчаваше Поант Пескад, защото бе оценил необикновената му интелигентност и виждаше, че му липсва само култура. Станал бе негов учител и го напътваше така, че да му даде добро основно образование. Ученикът бързо напредваше. За особената привързаност на Петер към Поант Пескад имаше и други причини. Нали момъкът знаеше неговото минало? Нали бе имал за задача да наблюдава дома на Торонтал? Нали беше на Страдоне, когато бе минало шествието и Савина бе отнесена в безсъзнание? Поант Пескад беше принуден да разкаже неведнъж тези тъжни събития, в които пряко бе участвувал. Така че само на него Петер можеше да говори и говореше, когато не можеше вече да сдържа мъката, преливаща от сърцето му. На това се дължеше и по-тясната връзка между тях.

Но наближаваше моментът, когато докторът щеше да започне изпълнението на двойния си план: най-напред — да възнагради, а после — да накаже.

Това, което не бе успял да направи за Андреа Ферато, починал в каторгата Щайн няколко месеца след осъждането му, той искаше да извърши за неговите деца. За нещастие въпреки усилията си неговите агенти не можаха да открият какво е станало с Луиджи и сестра му. След смъртта на бащата двамата бяха напуснали заедно Ровиньо и Истрия, емигрирайки за втори път. Къде бяха отишли? Никой не знаеше и не можеше да каже. Това беше едно от най-дълбоките огорчения на доктора. Но той не се отказваше да намери децата на човека, който се бе пожертвувал за него, и по негово нареждане издирванията продължаваха без прекъсване.

Що се отнася до госпожа Батори, Петер имаше само едно желание — да я доведе в Антекирта. Но докторът, който искаше да се възползува от фиктивната смърт на Петер, както се бе възползувал от своята, му бе дал да разбере, че е необходимо да действуват крайно предпазливо. Освен това той искаше да дочака оздравяващият да възстанови достатъчно силите си, за да може да го последва в борбата, която щеше да предприеме, а, от друга страна, като знаеше, че сватбата на Савина и Саркани е отложена поради смъртта на госпожа Торонтал, бе решил да не предприема нищо преди нея.

Един от агентите му в Рагуза го държеше в течение на всичко, което става там, и наблюдаваше къщата на госпожа Батори така внимателно, както и богатия дом на булевард Страдоне.

Такова беше положението по това време. Докторът чакаше с нетърпение да се премахнат причините за отлагането. Ако не знаеше какво е станало с Карпена, чиито следи бе загубил след заминаването му от Ровиньо, Сайлас Торонтал и Саркани живееха в Рагуза и не можеха да му убегнат.

Щом положението беше такова, можем да си представим какво бе изпитал докторът, когато едно съобщение от неговия агент пристигна на 20 август в „щатхауса“ по кабела, свързващ Малта с Антекирта. Тази телеграма известяваше най-напред за заминаването на Сайлас Торонтал, Савина и Саркани, а после — за изчезването на госпожа Батори и Борик, които бяха напуснали Рагуза, без да се знаят следите им.

Докторът не можеше да се бави повече. Той извика Петер и не скри пред него нито ред от съобщението, което бе получил. Какъв удар беше това за младежа! Майка му изчезнала, Савина отвлечена неизвестно къде от Сайлас Торонтал, без съмнение все така в ръцете на Саркани.

— Тръгваме още утре! — каза докторът.

— Още днес! — извика Петер. — Но къде да търся майка си?… Къде да я търся?

Той не довърши мисълта си. Доктор Антекирт го бе прекъснал, за да му каже:

— Не зная дали съвпадението между тези две събития не е само случайност. Ще узнаем дали Сайлас Торонтал и Саркани имат пръст в изчезването на госпожа Батори. Но най-напред трябва да намерим тези двама подлеци!

— Къде да ги търсим?

— В Сицилия… може би!

Спомняме си, че в разговора между Саркани и Зироне, дочут от граф Шандор в крепостта Пизино, Зироне бе споменал Сицилия като обичайно място на своите подвизи, където бе предложил на своя другар да се върнат някой ден, ако обстоятелствата го наложат. Докторът бе запомнил тази подробност, както и името на Зироне. Това беше, естествено, слабо указание, но при липса на други можеше да помогне за откриване следите на Саркани и Сайлас Торонтал.

Решиха да заминат веднага. Предупредени, че ще придружават доктора, Поант Пескад и Кап Матифу трябваше да бъдат готови да тръгнат с него. Така Поант Пескад научи какви хора са Сайлас Торонтал, Саркани и Карпена.

— Трима мръсници! — каза той. — Така и предполагах!

После се обърна към Кап Матифу:

— Ще излезеш на сцената!

— Скоро ли?

— Да, но трябва да изчакаш репликата си!

Заминаха още същата вечер. „Ферато“, винаги готов да отплава, с достатъчно хранителни запаси, с пълни шахти с въглища, с урегулирани компаси тръгна в осем часа.

От Голямото Сиртско море до най-южната точка на Сицилия, където стърчи нос Порцио ди Пало, има около шестстотин и петдесет мили. На този бърз кораб, чиято средна скорост надминаваше осемнадесет мили в час, бяха необходими само ден и половина за изминаването на това разстояние.

„Ферато“, кръстосвач от антекиртската флота, беше великолепен кораб. Построен във Франция, в корабостроителниците на Лоара, той можеше да развива близо хиляда и петстотин действителни конски сили. Парните му котли, направени по системата „Белвил“, при която през тръбите минава вода, а не пламък — имаха предимството да харчат по-малко въглища, да дават по-бърз добив на пара, да повишават лесно налягането на парата до четиринадесет-петнадесет килограма без опасност от експлозия. Тази пара, подета отново в нагреватели, се превръщаше по този начин в един двигател с чудна мощност и позволяваше на кораба да достига скоростта на големите кръстосвачи от европейските ескадри, макар че нямаше тяхната дължина.

Не е необходимо да изтъкваме, че „Ферато“ беше обзаведен с удобства, което осигуряваше приятно пътуване за неговите пасажери. Освен това той носеше четири стоманени топа, които се зареждаха откъм затвора и бяха разположени на издигната площадка, два револверни топа „Хочкис“, две картечници „Гатлинг“, а от предната част на палубата едно дългобойно оръдие можеше да изстрелва на шест километра конусовиден тринадесетсантиметров снаряд.

Щабът се състоеше от капитана далматинец Кьострик, помощник-капитан и двама лейтенанти. В машинното отделение имаше един пръв механик, един втори механик, четирима огняри и двама трюмови работници. Екипажът наброяваше тридесет моряка, от които един боцман и двама помощник-боцмани. За поддържането на кабините и за кухнята имаше двама готвачи и трима прислужници — саиси. Общо четирима офицери и четиридесет и трима моряци — такъв беше персоналът на борда.

През първите часове излизането от залива Сидра ставаше при доста добри условия. Макар че вятърът беше насрещен — един доста силен северозападен бриз, — капитанът успя да постигне забележителна скорост. Но беше невъзможно да използуват платната му: кливерите, стакселите, четириъгълните платна на фокмачтата, трапецовидните платна на грот- и на бизанмачтите.

През нощта докторът и Петер в двете съседни стаи, които заемаха на борда, а Поант Пескад и Кап Матифу в своите кабини в предната част можаха да почиват, без да ги е грижа за движението на кораба, който се клатеше доста силно, като всеки бързоходен съд. За да бъдем точни, трябва да кажем, че ако двамата приятели спаха, докторът и Петер, обзети от дълбоко безпокойство, едва можаха да дремнат.

Когато пасажерите излязоха сутринта на палубата, повече от сто и двадесет мили бяха вече изминати за дванадесетте часа след тръгването от Антекирта. Вятърът духаше от същата посока с изгледи да се засили. Слънцето се бе издигнало над бурния хоризонт и тежката атмосфера предвещаваше близко разразяване на стихиите.

Поант Пескад и Кап Матифу поздравиха доктора и Петер, като им пожелаха добър ден.

— Благодаря, приятели — отговори докторът. — Добре ли спахте през нощта?

— Като сънливци със спокойна съвест! — каза весело Поант Пескад.

— А Кап Матифу направи ли първата си закуска?

— Да, господин докторе, един супник черно кафе с две кила сухар!

— Хм! Малко твърдичък ще е бил този сухар.

— Е, не чак толкова за човек, който до неотдавна ядеше камъчета в промеждутъците между обедите си.

Кап Матифу кимна полека с голямата си глава — така потвърждаваше отговорите на своя другар.

През това време по специално нареждане на доктора „Ферато“ се движеше с пълна скорост, като правеше две пенливи бразди със своя вълнорез.

Бързането беше впрочем благоразумно. След разговор с доктора капитан Кьострик дори се питаше дали не е по-добре да направят престой в Малта, чиито светлини щяха да забележат към осем часа вечерта.

И наистина, състоянието на атмосферата ставаше все по-застрашително. Въпреки западния вятър, който се засилваше със залеза на слънцето, от изток продължаваха да прииждат облаци, закрили вече три четвърти от небето. На хоризонта, до самото море, се виждаше една плътна оловносива ивица, която ставаше мастиленочерна, когато някой слънчев лъч проникваше през нея. Няколко безмълвни светкавици вече прорязваха широкия наелектризиран облак, закръглен в горния си край с твърдо очертани тежки спирали. В същото време, сякаш бе започнала борба между западния вятър и източния — който още не се чувствуваше, но разбуненото море вече се огъваше под ударите му, — големи, високи вълни излитаха срещу дълбокото вълнение, разпръсваха се и започваха да се разливат по палубата на кораба. Към шест часа вече съвсем притъмня под гъстите облаци, закрили небето. Чуха се гръмотевици, ярки светкавици прорязаха тежкия мрак.

— Свободно маневриране! — каза докторът на капитана.

— Да, налага се, господин докторе — отговори капитан Кьострик. — В Средиземно море духа винаги единият или другият! Изтокът и западът се борят за надмощие, а поради бурята, страхувам се, че ще надделее първият. Морето ще бъде много, много опасно отвъд Гоцо или Малта и е възможно да изпаднем в затруднение. Не ви предлагам да се отклоним в Ла Валета, а да потърсим убежище до сутринта по западното крайбрежие на единия или другия остров.

— Направете необходимото — отговори докторът.

В този момент корабът се намираше на около тридесет мили западно от Малта. Остров Гоцо, който е разположен на северозапад от Малта, зад два тесни канала, образувани от едно междинно островче, имаше първостепенен фар с обсег двадесет и седем мили.

Въпреки бурното море „Ферато“ трябваше да стигне за по-малко от час района на този фар. След като го определяха внимателно, без да се доближават много до сушата, можеха да се заслонят няколко часа край него.

Това и направи капитан Кьострик, след като взе мерки да намали скоростта, за да избегне възможна злополука за корпуса или машините на „Ферато“.

Но един час мина, а фарът на Гоцо още не се виждаше. Невъзможно беше да забележат сушата, макар че скалистите й брегове бяха доста високи.

По това време бурята се разрази с пълна сила. Преваляваше да пристъпи топъл дъжд. Масата от изпарения на хоризонта, вече разкъсана от вятъра, се носеше с невероятна бързина в простора. Между облаците блясваха внезапно звезди, които угасваха веднага, а краят на разкъсаните облаци се влачеше по самото море и го метеше като грамадна метла. Тройни светкавици се забиваха във вълните и обхващаха понякога отвред кораба, а гръмотевиците вече тътнеха непрестанно.

Положението беше досега трудно; но скоро щеше да стане и тревожно.

Капитан Кьострик, който знаеше, че трябва да е навлязъл вече поне с двадесет мили в обсега на фара при Гоцо, не смееше да се доближи до острова. Страхуваше се дори, че може би не го забелязва поради високия бряг. В такъв случай се намираха може би съвсем близо до сушата. Но ако навлезеха между отделните канари покрай скалистия бряг, бяха моментално загубени.

Към девет часа и половина капитанът реши да остави кораба на дрейф при съвършено слаба пара. Ако не спря съвсем машините, то поне намали движението им само до няколко оборота на витлото — колкото беше необходимо корабът да се подчинява на кормилото и винаги да посреща вълните с носа си. При тези условия той щеше да бъде ужасно люшкан, но поне не рискуваше вече да се блъсне о брега.

Така продължи три часа — почти до полунощ. Тогава положението се влоши още повече.

Както се случва често по време на буря, борбата между противоположните ветрове от изток и запад спря внезапно. Вятърът се върна със страшен порив към посоката, която имаше през деня. Възпиран в продължение на няколко часа от срещуположните течения, той се понесе стремително из проясненото небе.

— Светлина пред десния борд! — извика един от дежурните моряци, застанал в подножието на бушприта.

— Кормилото пълен назад! — отговори капитан Кьострик, който искаше да се отдалечи от брега.

И той бе видял светлината. Прекъсваните проблясвания сочеха съвсем ясно, че е фарът на Гоцо. Крайно време беше да се върнат в обратна посока, защото насрещните ветрове се бяха разразили с неописуема ярост. „Ферато“ се намираше може би на две мили от носа, върху който внезапно се бе появил фарът.

Дадоха заповед на механика да повиши налягането; но машината забави неочаквано ход, а след това и съвсем престана да действува.

Докторът, Петер Батори, екипажът — всички бяха на палубата, предчувствувайки някакво сериозно усложнение.

И наистина, имаше авария. Клапанът на въздушната помпа не действуваше вече, а кондензаторът работеше лошо и след няколко шумни оборота, като детонация откъм кърмата, витлото съвсем спря.

Такава повреда беше непоправима, поне при тези условия. Би трябвало да се демонтира помпата, което би изисквало няколко часа. А тласканият от бурята кораб можеше да стигне брега само за двадесетина минути.

— Вдигни стаксела!… Вдигни големия кливер!… Вдигни бригантината!…

Такива бяха заповедите, давани от капитан Кьострик, който разполагаше само с платната, за да се справи с положението; и екипажът побърза да ги изпълни, като действуваше с великолепна съгласуваност. Не е нужно да казваме, че Поант Пескад със своята сръчност и неговият приятел с необикновената си сила се притекоха на помощ. Въжетата за вдигане на платната по-скоро биха се скъсали, отколкото да устоят на Кап Матифу.

Въпреки това положението на „Ферато“ продължаваше да е много тежко. Един кораб с удължени форми, недостатъчна ширина, плитко газене и недостатъчни платна, не е пригоден за плаване срещу вятъра или косо към него. Ако трябва да се движи с насрещен вятър при бурно море, той рискува да не направи успешен завой и да се озове с борд срещу вълните.

Именно това заплашваше „Ферато“. Освен че се затрудняваше от недостиг на платна, той не можеше да се върне на запад срещу вятъра. Постепенно тласкан към подножието на скалите, изглеждаше, че му остава само да избере мястото, където да бъде изхвърлен на брега при най-благоприятни условия. За нещастие поради дълбоката тъмнина капитан Кьострик не можеше да разпознае никак разположението на брега. Той знаеше, че два канала — Норт Комино и Саут Комино — и едно междинно островче отделят остров Гоцо от Малта. Но възможно ли беше да намери входа им сред тази тъмнина, да се втурне по някой от тях сред това побесняло море, за да потърси убежище в източните брегове на острова, или може би да стигне до пристанището Ла Валета? Само някой лоцман, някой местен човек би могъл да предприеме тази толкова опасна маневра. А в тази тъмнина, в бурната дъждовна нощ кой рибар би рискувал да помогне на изпадналия в беда кораб?

Все пак сирената на параходчето нададе оглушителни писъци всред рева на вятъра. Дадоха и три последователни топовни изстрела.

И изведнъж някакво черно петно откъм сушата се появи в мъглата. Към „Ферато“ се приближаваше лодка с прибрано платно. Сигурно беше някой рибар, когото бурята бе принудила да се приюти в дъното на заливчето Мелеа. Там, прислонил лодката си зад скалите и сам потърсил убежище в чудната пещера на Калипсо, която може да се сравни с Фингалската пещера в Хебридите, той бе чул рева на сирената и топовните гърмежи.

И този мъж не се бе поколебал да се притече веднага, с риск за живота си, в помощ на изпадналия в беда кораб. Ако „Ферато“ можеше да бъде спасен, само той щеше да го спаси.

Лодката се приближаваше полека. На борда приготвиха въже, за да му го хвърлят в момента, когато щеше да акостира. Минаха няколко минути, които изглеждаха безкрайни. Корабът беше вече само на стотина метра от рифовете.

В момента, когато хвърляха въжето, една огромна вълна грабна лодката и я блъсна в корпуса на „Ферато“. Тя се разби на парчета и рибарят, който се намираше в нея, сигурно би загинал, ако Кап Матифу не го бе уловил, изтеглил и сложил на палубата, сякаш бе издърпал дете.

Без да продума — имаше ли време за това! — рибарят се втурна към мостика, сграбчи кормилото и в момента, когато, насочил нос към скалите, „Ферато“ щеше да се разбие в тях, го завъртя и навлезе в тесния проход на канала Норт Комино. Премина го със заден вятър и за по-малко от двадесет минути се озова пред източното крайбрежие на Малта, в едно по-спокойно море. Тогава пое с натегнати шкоти покрай сушата, на половин миля от нея. После, към четири часа сутринта, когато първите дрезгавини на деня започваха да белеят на морския хоризонт, той навлезе в канала на Ла Валета и се закотви при кея Сенглеа до входа на военното пристанище.

Тогава доктор Антекирт се качи на мостика и каза на младия моряк:

— Вие ни спасихте, приятелю!

— Изпълних само дълга си.

— Лоцман ли сте?

— Не, обикновен рибар.

— А как се казвате?…

— Луиджи Ферато!

Пета глава
Малта

И така този, който бе казал името си на доктор Антекирт, беше синът на рибаря от Ровиньо! По една щастлива случайност смелостта и сръчността на Луиджи Ферато бяха спасили от сигурна гибел кораба, пасажерите и екипажа.

Докторът беше готов да се втурне към Луиджи, за да го прегърне… Но се въздържа. Този изблик на признателност щеше да го издаде, че е граф Шандор; а граф Шандор трябваше да бъде мъртъв за всички, дори за сина на Андреа Ферато.

И Петер Батори бе принуден да прояви същата сдържаност по същите причини; той щеше да ги забрави, но докторът го спря с поглед. После и двамата слязоха в салона, като помолиха Луиджи да ги последва.

— Приятелю — каза докторът, — не сте ли син на един рибар от Истрия, на име Андреа Ферато?

— Да, господине — отговори Луиджи.

— Нямахте ли сестра?…

— Имам, живеем заедно в Ла Валета. Да не би — добави той с известно колебание — да сте познавали баща ми?

— Баща ви! — отговори докторът. — Преди петнадесет години баща ви бе приютил двама бегълци в къщичката си в Ровиньо. Тези бегълци бяха мои приятели, които неговото себеотрицание не можа да спаси. Но това себеотрицание струва свободата и живота на Андреа Ферато; той бе изпратен в каторгата Щайн, където умря…

— И умря там, без да е съжалявал за това, което бе извършил! — отговори Луиджи.

Докторът хвана младия рибар за ръката.

— Луиджи — каза той, — моите приятели ми възложиха задачата да издължа признателността им към вашия баща. От години търсех да узная какво е станало със сестра ви и вас, но следите ви се губеха след заминаването от Ровиньо. Бог да е благословен, че ви изпрати да ни помогнете! Корабът, който спасихте, се нарича „Ферато“ в спомен за Андреа!… Позволете да ви прегърна, мое дете!!

Докато докторът го притискаше към гърдите си, Луиджи усети, че в очите му напират сълзи.

Пред тази трогателна сцена Петер не можа да се сдържи. Цялото му същество го тласна неудържимо към този младеж, почти на неговата възраст, достоен син на рибаря от Ровиньо.

— И аз! — извика той, като протегна ръце.

— Вие… господине?

— Аз… синът на Ищван Батори!

Трябваше ли да съжалява докторът, че това признание се бе изплъзнало на Петер. Не! Луиджи Ферато щеше да запази тайната, както я бяха запазили Поант Пескад и Кап Матифу!

Разказаха му всичко, най-вече целта, преследвана от доктор Антекирт. Само едно не му съобщиха: младият рибар не биваше да знае, че се намира пред граф Матиаш Шандор.

Докторът пожела да го заведат веднага при Мария Ферато. Изпитваше нетърпение да я види, да узнае какъв е бил животът й — сигурно изпълнен с труд и мизерия, щом след смъртта на баща си бе останала да се грижи сама за себе си и за братчето си.

— Добре, господин докторе — отговори Луиджи, — да отидем още сега, щом желаете. Мария трябва да се безпокои за мене. Почти четиридесет и осем часа минаха, откакто се разделих с нея, за да ида на риболов в заливчето Мелеа, и тя може би се страхува да не се е случило нещастие с мене през време на бурята тази нощ.

— Много ли обичате сестра си? — запита доктор Антекирт.

— Тя ми е и майка, и сестра! — отговори Луиджи.

Дали остров Малта, разположен на сто километра от Сицилия, не принадлежи географски по-скоро към Африка, отколкото към Европа, макар да е отдалечен на двеста и петдесет километра от нея? Това е въпрос, който много е вълнувал географите. Както и да е, след като Карл V^[59], го бе дал на Ордена на Милосърдните братя, прогонени от Родос от Сюлейман II и установени тук под името Малтийски рицари, той принадлежи сега на англичаните, от които би било трудно да се отнеме.

Малта е остров, дълъг двадесет и осем и широк шестнадесет километра. Столица е Ла Валета заедно с присъединените към нея селища. Има и други градове и селища, като Чита Векия — нещо като свещен град, седалище на епископство по времето на рицарите — Боскето, Динги, Зебюг, Итар, Беркеркара, Лука, Фаруджи и други. Доста плодороден в източната си половина и твърде пустинен в западната, той е съвсем неравномерно населен, като по-голямата част от населението му, наброяващо повече от сто хиляди жители, е струпано в източната част.

Онова, което природата е направила за този остров, като е изрязала в крайбрежието му четири-пет от най-хубавите световни пристанища, надминава всичко, което можем да си въобразим. Навсякъде достатъчна дълбочина, навсякъде по-малки и по-големи носове, височини, удобни за укрепления и батареи. Затова още рицарите го бяха превърнали в трудно превземаема крепост, а англичаните, които го задържаха въпреки Амиенския мир^[60], го направиха непревземаем. Изглежда, че никакъв броненосец не би могъл да насили входа на Гранде Марсе или Голямото пристанище, както и на Карантинското пристанище или Марсе Мусчето. Би трябвало най-напред да се приближи до тях, а сега откъм морето има две оръдия по сто тона едното с хидравлична апаратура за зареждане и прицелване, които изстрелват на петнадесет километра снаряди от деветстотин кила. Това за сведение на силите, които съжаляват, че тази великолепна база в централното Средиземноморие, в която могат да се поберат всички флоти и ескадри на Великобритания, е именно в нейни ръце.

Естествено, в Малта има англичани. Там се намира един главен губернатор, настанен в бившия дворец на Великия майстор на малтийските рицари, един адмирал, началник на флотата и пристанищата, и гарнизон от четири-пет хиляди души. Но там има и италианци, които биха желали да са господари у дома си, и едно разнородно, космополитно население както в Гибралтар; и най-вече малтийци.

Малтийците са африканци. Те се движат из пристанищата със своите пъстри лодки; по улиците препускат с колите си по главоломни наклони; по пазарищата продават плодове, зеленчуци, месо, риба, под лампата на някоя малка шарена светица, всред оглушителна врява. Бихте казали, че всички мъже си приличат: с мургава кожа, черни, малко къдрави коси, живи очи, средни на ръст, но яки. Бихме могли да се закълнем, че всички жени са от едно и също семейство: големи очи с дълги мигли, тъмни, прекрасни коси, нежни крака, гъвкав, малко отпуснат бюст, бяла кожа, която не може да потъмнее от слънцето под „фалдзетата“ — черна копринена наметка, възприета от Тунис, обща за всички слоеве от населението, едновременно забрадка, дреха и дори ветрило.

Малтийците са с търговски дух. Ще ги срещнете навсякъде, където може да се направи някаква сделка. Работливи, пестеливи, сръчни, трезви, но буйни, отмъстителни, ревниви, те, особено хората от простолюдието, са най-подходящи за наблюденията на изследователя. Говорят някакво местно наречие, което има за основа арабския, остатък от завладяването, последвало падането на Източната римска империя^[61], един жив, ярък, изразителен език, годен за метафори, образи, поезия. Те са добри моряци, ако успеете да ги задържите, и смели рибари, свикнали с опасностите поради честите бури из тия морета.

На този остров сега Луиджи упражняваше своя занаят така смело, сякаш беше малтиец, и тук живееше от петнадесетина години със своята сестра Мария Ферато.

Казахме — Ла Валета и присъединените към нея селища. Защото на двете пристанища — Гранде Марсе и Карантината — в действителност има поне шест града: Сенглеа, Коспика, Виториоза, Слиема, Мизида, които не са предградия, нито обикновени квартали от къщички на бедната класа, а истински градове с разкошни сгради, богати частни домове, църкви, достойни за тази столица с двадесет и пет хиляди жители. Там можем да се възхищаваме на същински дворци, които се наричат провансалски, кастилски, овернски, италиански и френски „хан“.

Братът и сестрата живееха в Ла Валета. Може би ще бъде по-точно да се каже под Ла Валета, защото обитаваха някакъв подземен квартал, наречен Мандераджио, в който се влиза от Страда Сан Марко. Тук бяха успели да намерят жилище, отговарящо на слабите им доходи, и в това подземие именно Луиджи отведе доктора и Петер, щом яхтата хвърли котва.

След като отклониха поканите на стотици лодкари, които им предлагаха услугите си, тримата слязоха на кея. Минаха през Флотската врата, все още оглушали от звъна на камбаните, обгърнал столицата на Малта в някаква кънтяща атмосфера. След като минаха под укрепленията с двойни бункери, те се изкачиха по стръмен склон, после по тясна улица на стъпала. Между високи къщи със зеленикави еркери и ниши със запалени лампи стигнаха пред катедралата Свети Йоан всред най-шумното население на света.

Когато се изкачиха на билото на хълма, почти на еднаква височина с катедралата, започнаха да се спускат към пристанището на Карантината; после се спряха на Страда Сан Марко, някъде към средата на хълма, пред стълби, които слизаха вдясно към недрата на града.

Кварталът Мандераджио продължава чак до укрепленията, с тесни улици, където слънцето никога не може да проникне, с високи жълтеникави стени, неравномерно надупчени с хиляди открити или зарешетени отвори, които служат за прозорци. Навсякъде стръмни, извити стълби, които слизат в истински клоаки, ниски, влажни, мръсни врати като в къщите на някоя казба^[62], неравни тесни канали и мрачни тунели, които дори не могат да се нарекат улички. И пред всеки вход, на всяко избено прозорче, на всяко разкривено стълбище, по разклатените стъпала едно страшно население — стари жени с израз на вещици, майки с безкръвни лица, анемизирани от нечистия въздух, момичета от различна възраст в дрипи, полуголи, хилави момчета, които се търкалят из мръсотията, просяци с разнообразни рани и обезобразяващи буци, мъже — хамали и рибари със свирепи лица, — способни да извършат или да изпълнят срещу заплащане всякакво престъпление… А всред това човешко гъмжило няколко флегматични полицаи, свикнали с този невероятен свят; не само свикнали, но и станали близки с тази сган. Истински „Кур де миракъл“^[63], но пренесен всред странна среда, чиито последни разклонения стигаха до зарешетените отдушници в дебелите крепостни стени, до самия кей на Карантината, къпан от слънцето и морския бриз.

В най-горния етаж на една къща от този именно квартал живееха Мария и Луиджи Ферато. Само две стаи. Докторът бе поразен от нищетата, която се чувствуваше в това бедно жилище, но и от неговата чистота. Личеше ръката на грижливата домакиня, която бе поддържала някога къщата на рибаря от Ровиньо.

При влизането на доктора и на Петер Батори Мария стана. После се обърна към брат си:

— Момчето ми!… Луиджи!

Явно беше колко се е безпокоила по време на бурята от миналата нощ.

Луиджи прегърна сестра си и й представи хората, които го придружаваха.

Докторът разказа с няколко думи при какви обстоятелства Луиджи бе рискувал живота си, за да спаси един кораб в беда, и представи Петер, сина на Ищван Батори.

Докато той говореше, Мария го гледаше така внимателно и дори развълнувано, та докторът за момент се усъмни дали не е отгатнала, че е граф Шандор. Но това беше само за момент; блясъкът в погледа й бързо угасна. Как би могла да познае след петнадесет години този, който бе гостувал само няколко часа на баща й?

Дъщерята на Андреа Ферато беше сега на тридесет и три години, все така красива с правилните си черти, с големите топли очи. Няколко бели косъма, примесени в черните коси, свидетелствуваха, че е страдала повече от трудностите в живота, отколкото от продължителността му. Възрастта нямаше нищо общо с тези няколко косъма, предивременно побелели от умората, теглата и мъките, преживени след смъртта на рибаря от Ровиньо.

— Вашето бъдеще и бъдещето на Луиджи ни принадлежат отсега нататък! — каза доктор Антекирт в заключение на разказа си. — Нали моите приятели са длъжници на Андреа Ферато? Ще позволите ли, Мария, на Луиджи да не се разделя вече от нас?

— Господа — отговори Мария, — когато ви се е притекъл тази нощ на помощ, брат ми е извършил само това, което е бил длъжен да стори. И аз благодаря на небето, че му е вдъхнало тази мисъл. Той е син на човек, който е знаел винаги само едно — своя дълг.

— И ние знаем само едно — че трябва да изплатим дълга си към децата на този, който…

Той замълча. Мария го бе погледнала отново и този път просто го пронизваше с очи. Той се уплаши да не е казал повече, отколкото трябва.

— Мария — обади се и Петер Батори, — нали няма да попречите на Луиджи да ми бъде брат?…

— Нито ще откажете да станете моя дъщеря? — добави докторът, като й подаде ръка.

Тогава Мария трябваше да разкаже как бяха живели след заминаването от Ровиньо, където следенето от страна на австрийската полиция бе направило живота им непоносим, защо й бе хрумнало да дойде в Малта, където Луиджи би могъл да се усъвършенствува като моряк, продължавайки да бъде риболовец, как и двамата бяха принудени години наред да се борят с мизерията, защото малкото им средства се бяха изчерпали бързо.

Но Луиджи бе започнал много скоро да съперничи по смелост и сръчност на малтийците, които нямат равни на себе си в това отношение. Отличен плувец като тях, той би могъл да се мери със знаменития Николо Песчи, хлапе от Ла Валета, което, както разправяха, пренасяло телеграми от Неапол за Палермо, като преплувало Тирентско море. Така че за Луиджи беше лесно да ходи на лов за морски бекаси и диви гълъби из безбройните пещери, много опасни поради прибоя. Никога лодката на тоя смел рибар не бе отстъпила пред вихрушка, когато той трябваше да постави мрежите или въдиците си. В такова положение се намираше и през тая нощ в заливчето Мелеа, когато бе чул сигналите на попадналия в опасност параход.

Но морските птици, рибата и мидите се намират в Малта в такова изобилие, че поради ниската им цена техният улов не е никак доходен. Въпреки усърдието си Луиджи мъчно успяваше да посреща нуждите на малкото домакинство, макар че и Мария, от своя страна, се опитваше да припечели нещо с шиене. Затова, за да не разстроят окончателно ограничения си бюджет, се бе наложило да се задоволят с това жилище в Мандераджио.

Докато Мария разказваше всичко това, Луиджи, който бе отишъл в стаята й, се върна с писмо в ръка. Само няколко реда, които Андреа Ферато бе написал, преди да умре:

„Мария — казваше той, — поверявам на тебе брат ти! Скоро той ще има само тебе на света. Не съжалявам, деца мои, за това, което извърших; съжалявам само, че не успях да спася, дори с цената на свободата и живота си, тези, които ми се бяха доверили. Това, което направих, бих го сторил отново! Не забравяйте никога баща си, който ви изпраща, преди да умре, последните си целувки!

Андреа Ферато“

Докато слушаше това писмо, Петер Батори не се и опита да скрие вълнението си, а доктор Антекирт извръщаше глава, за да избегне погледа на Мария.

— Луиджи — каза най-после той с умишлена студенина, — вашата лодка се разби тази нощ, когато акостира до моя кораб.

— Тя беше вече стара, господин докторе — отговори Луиджи, — и за всеки друг освен за мене загубата не би била голяма.

— Добре, Луиджи, но ще ми позволите да я заменя с друга: с кораба, кой го спасихте.

— Какво?…

— Искате ли да станете помощник-капитан на „Ферато“? Трябва ми деен млад човек, добър моряк!

— Приеми, Луиджи, приеми! — извика Петер.

— А… сестра ми?…

— Сестра ви ще стане член на голямото семейство, което живее в моя остров Антекирта! — отговори докторът. — Вашият живот ми принадлежи отсега нататък и аз ще го направя така щастлив, че не ще съжалявате за нищо от миналото освен за загубата на баща си.

Луиджи бе сграбчил ръцете на доктора, стискаше ги и ги целуваше, докато Мария изказваше признателността си само със сълзи.

— Утре ви чакам на борда! — каза докторът.

И сякаш се страхуваше, че не ще може да овладее вълнението си, побърза да излезе, като направи знак на Петер да го последва.

— Много е хубаво, синко — каза той, — много е хубаво, когато трябва да възнаграждаваш!

— Да… по-добре, отколкото да наказваш — отговори Петер.

— Но трябва да се наказва!

На следния ден докторът очакваше на своя кораб Мария и Луиджи Ферато.

Капитан Кьострик вече бе взел мерки да поправят незабавно машината на кораба. Със съдействието на господа Самуел Грек и Сие, морски представители на Страда Леванте, на които повериха кораба, работата щеше да се извърши бързо. Все пак бяха необходими пет-шест дни, защото трябваше да демонтират въздушната помпа и кондензатора, в който няколко тръби не действуваха нормално. Това закъснение беше, разбира се, неприятно за доктор Антекирт, който искаше да стигне час по-скоро до бреговете на Сицилия. Затова за момент му мина през ум да извика в Малта яхтата „Саварена“, но се отказа. По-добре беше всъщност да почака няколко дни, за да отиде в Сицилия с бърз и добре въоръжен кораб.

Все пак от предпазливост и с оглед на възможни случайности изпратиха телеграма по подводния кабел, свързващ Малта с Антекирта. С тази телеграма наредиха на „Електрик 2“ да пристигне веднага край сицилианските брегове близо до носа Порцио ди Пало.

Към девет часа сутринта една лодка докара на борда Мария Ферато и нейния брат. И двамата бяха приети най-сърдечно от доктора.

Луиджи бе представен на капитана, боцмана и екипажа в качеството си на помощник-капитан. Офицерът, който изпълняваше тази длъжност, щеше да мине на борда на „Електрик 2“, щом стигнат до южния бряг на Сицилия.

Който видеше Луиджи, не можеше да се излъже: той беше истински моряк. А колкото до смелостта и безстрашието му, знаеше се как се бе проявил преди тридесет и шест часа в залива Мелеа. Посрещнаха го с възторжени викове. После приятелят му Петер и капитан Кьострик го разведоха из кораба, защото той искаше да го разгледа най-подробно.

През това време докторът разговаряше с Мария за брат й с думи, които сигурно дълбоко я трогваха.

— Да!… Той е същински бащичко! — каза тя.

Когато докторът й предложи да остане на борда до края на проектираната експедиция или да замине направо за Антекирта, където щеше да я изпрати, Мария предпочете да ги придружи до Сицилия. Уговориха, че тя ще се възползува от престоя на „Ферато“ в Ла Валета, за да прибере багажа, да продаде някои вещи, които не бяха ценни като спомен, да ликвидира малкото си имущество и да се върне на борда в навечерието на заминаването.

Докторът не бе скрил от Мария какви са плановете, които щеше да преследва до пълното им осъществяване. Една част от тях бяха вече изпълнени, щом децата на Андреа Ферато бяха с осигурено бъдеще. Оставаше да открият Сайлас Торонтал и Саркани, да заловят Карпена. Надяваха се да открият следите на първите двама в Сицилия. За третия щеше да е необходимо да го търсят.

Тогава Мария каза на доктора, че желае да му говори насаме.

— Досега смятах, че трябва да крия от брат си това, което искам да ви съобщя — каза тя. — Той не би могъл да се владее и сигурно биха ни сполетели нови беди.

— Луиджи разглежда в този момент помещението за екипажа — отговори докторът. — Да слезем в салона, Мария. Там ще можете да ми говорите, без да се опасявате, че ще ви чуят.

Когато вратата на салона се затвори след тях и двамата седнаха на дивана, Мария каза:

— Карпена е тук, господин докторе!

— В Малта?

— Да, от няколко дни.

— В Ла Валета?

— В самия Мандераджио, където живеем!

Докторът бе и много изненадан, и много доволен от това, което току-що узна.

— Не се ли лъжете, Мария? — запита той.

— Не, не се лъжа! Образът на този човек е останал в паметта ми. Сто години да изминат, пак бих го познала без колебание!… Той е тук!

— И Луиджи не знае?

— Да, господин докторе. Разбирате защо пожелах да не научи това. Ще потърси Карпена, ще го предизвика може би…

— Добре сте сторили, Мария! Този човек принадлежи само на мене! Мислите ли, че ви е познал?

— Не зная — отговори Мария. — Когато го срещах два-три пъти из уличките на Мандераджио, той се обръщаше да ме изгледа с подозрително внимание. Ако ме е проследил и попитал за името ми, сигурно е узнал коя съм.

— Никога ли не ви е заговарял?

— Никога.

— А знаете ли защо е дошъл в Ла Валета и какво прави, откакто е тук?

— Зная само, че живее сред най-противните жители на Мандераджио. Не излиза от подозрителните кръчми, където дружи с най-известните безделници. Изглежда, че не му липсват пари и мисля, че събира нехранимайковци като себе си, за да извърши някакво престъпление.

— Тук ли?

— Не зная, господин докторе.

— Аз ще узная!

В този момент в салона влезе Петер, последван от младия рибар, и разговорът свърши.

— Е, Луиджи — запита доктор Антекирт, — доволен ли сте от това, което видяхте?

— „Ферато“ е великолепен кораб! — отговори Луиджи.

— Щастлив съм, че ви харесва, Луиджи — каза докторът, — защото ще го управлявате в качеството на помощник, докато обстоятелствата ви направят негов капитан!

— О, господине!…

— Мили Луиджи — каза Петер в подкрепа на доктор Антекирт, — не забравяй, че всичко се случва!

— Да, Петер, всичко се случва с божия помощ!

Мария и Луиджи се сбогуваха с доктора и Петер, за да се приберат в малкото си жилище. Уговориха, че Луиджи ще започне службата си, когато сестра му се върне на борда. Мария не биваше да остава сама в Мандераджио, щом можеше да се допусне, че Карпена я е познал.

Когато братът и сестрата си отидоха, докторът заповяда да извикат Поант Пескад, с когото искаше да поговори в присъствието на Петер Батори.

Поант Пескад дойде веднага и застана като човек, винаги готов да получи заповед и винаги готов да я изпълни.

— Поант Пескад — каза докторът, — имам нужда от теб!

— От мене и от Кап Матифу?…

— Най-напред само от тебе.

— Какво трябва да направя?

— Да слезеш веднага на сушата, да отидеш в Мандераджио, един от подозрителните квартали на Ла Валета, и да наемеш някаква квартира, стая, кочина, в най-простата кръчма.

— Разбрано.

— Там ще трябва да следиш действията на един човек, когото е много важно вече да не изпускаш из очи. Но никой не трябва да заподозре, че ние с тебе се познаваме. Ако стане нужда, ще се предрешиш, ще се дегизираш.

— Това вече е моя специалност!

— Казаха ми — продължи докторът, — че този човек събирал с пари най-противните нехранимайковци от Мандераджио. За чия сметка, за каква цел — това не знаем и ти трябва да го научиш колкото е възможно по-скоро.

— Ще го науча.

— Когато разбереш каква е работата, не се връщай на борда, защото могат да те проследят. Прати ми само една бележка по пощата в Ла Валета и ми определи среща вечерта, на другия край на предградието Сенглеа. Аз ще дойда лично на срещата.

— Прието — отговори Поант Пескад. — Но как ще разпозная този човек?

— Е, няма да е трудно. Ти си умен, приятелю, и разчитам на твоята интелигентност.

— Мога ли поне да зная името на тоя джентълмен?

— Казва се Карпена!

Като чу това име, Петер извика:

— Какво?… Испанецът е тук!…

— Да — отговори доктор Антекирт, — и живее в същия квартал, където намерихме децата на Андреа Ферато, когото той изпрати на каторга и смърт!

И докторът разказа всичко, което бе научил от Мария. Тогава на Поант Пескад стана съвсем ясно колко наложително е да разберат намеренията на испанеца, който вършеше положително някакви тъмни дела из свърталищата на Ла Валета.

След един час Поант Пескад напусна яхтата. За да изиграе възможния съгледвач — в случай, че го следяха, — той започна да се разхожда безцелно по дългата Страда Реале, която отива от Форт Сан Елме до Флориана. А щом се стъмни, тръгна към Мандераджио.

За събирането на банда от нехранимайковци, еднакво готови за убийства и грабеж, наистина не би могло да се намери по-подходящо място от тоя вертеп. Тук сигурно имаше хора от всички страни, негодници от Запад и от Изток, бегълци от търговски параходи и дезертьори от военни кораби; главно малтийци от най-низша категория, опасни главорези, в чиито жили още течеше пиратската кръв на прадедите им, всявали ужас със своите нашествия откъм берберските брегове^[64].

Натоварен да намери дванадесетина смели мъже — решени на всичко, — Карпена имаше широки възможности за избор. Затова, откакто бе пристигнал, не напускаше кръчмите от крайните улици на Мандераджио, където клиентелата идваше сама да го търси. Така че за Поант Пескад не беше никак мъчно да го открие. Трудно беше да се узнае за чия сметка действува испанецът с пари на ръка.

Очевидно тези пари не бяха негови. Отдавна вече наградата от пет хиляди флорина, получена след случая в Ровиньо, бе похарчена. Изгонен от Истрия от общественото негодуване, недопускан в солниците по крайбрежието, Карпена бе тръгнал да скита по света. Бързо пропилял парите си, бедняк, преди да ги получи, той бе станал сега още по-окаян.

По това време — никой навярно не ще се учуди на това — той беше в услуга на едно опасно сдружение от престъпници, за което набираше доверени сътрудници, за да замести ония, които бяха увиснали заслужено на въжето. За тази цел именно той бе дошъл в Малта, и по-специално в квартала Мандераджио. Къде трябваше да отведе бандата си? Крайно недоверчив към тези, които бе завербувал, Карпена не им казваше нищо. Пък и те не държаха много да узнаят. Щом им плащаха в брой, щом пред тях се очертаваше бъдеще, изпълнено с кражби и грабежи, те биха отишли накрай света ей така — на доверие.

Тук трябва да отбележим, че Карпена беше немалко изненадан, когато срещна Мария из улиците на Мандераджио. След петнадесетгодишно отсъствие той я позна много добре, както го бе познала и тя. И се ядоса, че Мария можеше да разбере за какво е дошъл в Ла Валета.

Поант Пескад трябваше да действува следователно много хитро, за да научи онова, което докторът искаше да узнае, а което испанецът пазеше в такава тайна. И Карпена бе скоро заблуден от него. Та можеше ли да не забележи този млад, така предивременно узрял бандит, който се бе лепнал за него, проникваше в живота му, говореше с високомерие за тази паплач от Мандераджио! Той се хвалеше, че имал вече цяло досие, от което само една страница би му осигурила бесило в Малта, гилотина в Италия, удушване в Испания. Проявяваше най-дълбоко презрение към всички тия страхливци от квартала, които се смущаваха, щом видят полицай. С една дума — чудесен тип! Голям познавач в това отношение, Карпена не можеше да не го оцени!

Вероятно в резултат на така умело водената игра Поант Пескад успя да постигне своята цел, защото на 26 август сутринта докторът получи една бележка, с която му определяха среща същата вечер накрай Сенглеа.

През последните дни ремонтът на „Ферато“ бе ускорен. Най-много след три дни щяха да приключат поправките и щом попълнят запасите от въглища, щяха да отплават.

Вечерта докторът отиде на мястото, уговорено с Поант Пескад. То беше малко площадче с аркади в края на предградието, близо до крепостните стени.

Беше към осем часа. На площадчето имаше петдесетина души, защото там ставаше пазар, който още не бе привършил.

Доктор Антекирт се разхождаше между хората, почти всички малтийци, когато усети, че една ръка го хвана за рамото.

Някакъв ужасен нехранимайко в мръсни дрехи, със стара продънена шапка му подаваше една носна кърпа с думите:

— Ей сега ви я откраднах, ваше превъзходителство! Друг път пазете по-добре джобовете си!

Беше Поант Пескад, съвсем неузнаваем в тия дрехи.

— Лош шегобиец! — отвърна докторът.

— Шегобиец — съгласен!… Но лош — не, господин докторе?

Познал вече Поант Пескад, докторът не можа да сдържи усмивката си. И без някакъв преход запита направо:

— А Карпена?

— Наистина набира цяла дузина от най-закоравелите престъпници в Мандераджио.

— За кого?…

— За сметка на някой си Зироне?

Сицилианецът Зироне, другарят на Саркани! Каква връзка можеше да съществува между тези негодници и Карпена?

Ето до какво обяснение стигна докторът, след като поразмисли. И не се лъжеше.

Издайничеството на испанеца, довело до арестуването на бегълците от Пизино, не бе останало неизвестно за Саркани. Той бе наредил навярно да го потърсят и като го бе намерил без пукната пара, не бе се поколебал да го направи свой агент, когото Зироне използуваше за целите на сдружението. Карпена беше следователно първият жалон от следата, по която докторът щеше да се впусне, вече не наслуки.

— Знаеш ли с каква цел ги набира? — запита той Поант Пескад.

— За една банда, която действува в Сицилия!

— В Сицилия ли? Да!… Точно така!… И къде по-специално?…

— В източните области, между Сиракуза и Катания!

Следата беше положително открита.

— Как събра тези сведения?

— От самия Карпена, който ме смята за свой приятел и когото препоръчвам на ваше превъзходителство!

Отговорът беше само едно кимване.

— Можеш да се върнеш вече на кораба — каза докторът — и да облечеш по-прилични дрехи.

— Не, тези най-добре ми подхождат!

— Защо?

— Защото имам честта да съм член от бандата на споменатия Зироне!

— Приятелю — отговори докторът, — внимавай! Рискуваш живота си в тази игра…

— На вашите услуги, господин докторе — каза Поант Пескад. — Поне толкова ви дължа!

— Смело момче!

— Освен това аз падам малко хитрец, без да се хваля, и искам да натикам тези негодници в торбата си за хитрини!

Докторът разбра, че при тези условия съдействието на Поант Пескад може да бъде много полезно за неговите намерения. С тази роля умният младеж бе спечелил доверието на Карпена до такава степен, че бе узнал тайните му. Трябваше да го оставят да действува.

След петминутен разговор докторът и Поант Пескад се разделиха, за да не ги видят заедно. Поант Пескад тръгна по кея на Сенглеа, взе една лодка от голямото пристанище и се върна в Мандераджио.

Още не бе стигнал там, когато доктор Антекирт се бе върнал вече на своя кораб и разказа на Петер Батори всичко, което бе току-що научил. В същото време реши, че не трябва да крие от Кап Матифу опасното начинание, в което Поант Пескад се бе впуснал за общото благо.

Нашият херкулес поклати глава, разпери и прибра на три пъти грамадните си ръце. После започна да си повтаря:

— Само да не му липсва косъм от главата, като се върне! Нито косъм, иначе!…

Последните думи бяха по-изразителни от всичко, което Кап Матифу би казал, ако имаше дарбата да съчинява дълги изречения.

Шеста глава
В околностите на Катания

Ако бяха възложили на човека да изготви земното кълбо, той сигурно би го изработил на грънчарско колело. Би го направил механично, като билярдна топка, без да остави по него нито една грапавина, нито една бръчка. Но създаването му е било дело на творец. Затова по брега на Сицилия, по несравнимото крайбрежие между Ачи Реале и Катания има толкова носове, рифове, пещери, скали и планини.

В тази част от Тирентско море именно започва и Месинският проток, чийто срещуположен бряг е ограден от Калабрийската планинска верига. Този проток, този бряг, тези планини, над които се издига Етна, и днес са такива, каквито са били по времето на Омир — великолепни! Ако гората, в която Еней е намерил Акменида, е изчезнала, то пещерата на Галатея, пещерата на Полифем, островчетата на циклопите и малко по̀ на север скалите Сцила и Харибда са все така на своето историческо място и човек може да стъпи точно там, където е дебаркирал троянският герой, когато е дошъл да основе новото си царство.

Трябва да признаем, че гигантът Полифем е извършил подвизи, с каквито нашият херкулес Кап Матифу не можеше да се похвали. Но Кап Матифу имаше предимството, че е жив, докато Полифем бе умрял преди три хиляди години — ако въобще някога е съществувал, макар че Одисей ни уверява в това. Както отбелязва Елизе Реклю^[65], твърде вероятно е прочутият циклоп да е бил просто Етна, „чийто кратер блести при изригванията като грамадно око, отворено навръх планината, и изхвърля оттам отломки от скали, които се превръщат в островчета и рифове, каквито са Фаральоните“.

Тези Фаральони, на няколкостотин метра от брега и от пътя за Катания, до който сега минаваше успоредно железницата от Сиракуза за Месина, са някогашните островчета на циклопите. Пещерата на Полифем не е далече и цялото крайбрежие кънти от прибоя на морето под базалтовите сводове.

Точно сред тези скали вечерта на 29 август двама мъже, равнодушни към чара на историческото минало, разговаряха за някои неща, които сицилианската полиция с радост би узнала.

Единият от двамата, дошъл няколко минути преди другия, беше Зироне. Вторият, току-що пристигнал по шосето от Катания, беше Карпена.

— Най-сетне! — извика Зироне. — Много закъсня! Просто помислих, че Малта е изчезнала като остров Юлия, нейната древна съседка, и ти си заминал да нахраниш рибите на дъното на Средиземно море!

Виждаме, че въпреки изтеклите петнадесет години приятелят на Саркани бе запазил и бъбривостта, и вроденото си нахалство. С накривена на ухото шапка, с кафяво наметало на плещите, със стегнати до колената гамаши, той наистина изглеждаше такъв, какъвто беше, и не бе преставал да бъде — бандит.

— Не можах да се върна по-рано — отговори Карпена, — едва тази сутрин пристигнах в Катания.

— Заедно с хората си?

— Да.

— Колко доведе?

— Дванадесет.

— Само?…

— Да, но бива си ги!

— От Мандераджио ли са?

— По малко отвсякъде, но главно малтийци.

— Добър набор, може би недостатъчен — отговори Зироне, — защото от няколко месеца работата стана тежка и скъпа! Сицилия просто гъмжи от стражари и скоро ще станат колкото мидите покрай бреговете й. Нейсе, стига стоката ти да е доброкачествена!…

— Мисля, че е, Зироне — отговори Карпена, — ще се увериш при първия опит. Освен това доведох едно хубаво момче, бивш акробат по панаирите, сръчен и хитър, който при нужда би могъл да се преоблече като момиче. Мисля, че ще ни бъде от голяма полза.

— Какво правеше в Малта?

— Часовници, когато му се удаде случай, и носни кърпи, когато не му попаднат часовници!

— А как се казва?

— Пескадор.

— Добре! — отговори Зироне. — Ще се постараем да използуваме способностите и ума му. Къде си дянал толкова свят?

— В хана на Санта Грота, над Николози.

— Пак ли постъпваш там като кръчмар?

— Още утре.

— Не, още тази вечер — отговори Зироне, — щом получа новите нареждания. Очаквам тук една бележка, която трябва да ми бъде хвърлена от последния вагон на влака от Месина.

— Бележка… от него ли?

— Да… от него!… Тая негова сватба, която все се отлага — отговори със смях Зироне, — ме принуждава да работя, за да живея! Ех! Какво не прави човек за такъв добър приятел!

В този момент откъм Катания се зачу далечен тътен, който не можеше да се вземе за шума на прибоя. Беше влакът, очакван от Зироне. Сицилианецът се заизкачва по скалите, следван от Карпена. След малко и двамата застанаха край железопътната линия, пред която нямаше никаква ограда.

Две изсвирвания, дадени при навлизането в един малък тунел, известиха за наближаването на влака, който се движеше със средна скорост. След миг ревът на локомотива се засили, фаровете разкъсаха тъмнината и осветиха релсите с белия си блясък.

Зироне наблюдаваше внимателно влака, който се изнизваше на три крачки от него.

Малко преди последният вагон да се изравни с него, прозорецът се спусна и една жена подаде глава навън. Щом забеляза сицилианеца, тя хвърли ловко един портокал, който се търкулна на десетина стъпки от Зироне.

Беше Намир, шпионката на Саркани. След няколко секунди тя изчезна заедно с влака по посока на Ачи Реале.

Зироне се спусна да прибере портокала или по-скоро двете половинки на една портокалова кора, вързани с канапче. После отиде с испанеца да се прикрие зад една висока скала. Там Зироне запали едно фенерче, раздели кората на портокала и извади от нея бележка, която гласеше:

„Надявам се да дойда при вас в Николози след пет-шест дни. Пазете се особено от някой си доктор Антекирт!“

Очевидно Саркани бе научил в Рагуза, че загадъчната личност, възбудила общественото любопитство, е ходила на два пъти в къщата на госпожа Батори. Оттам идваше и безпокойството у този човек, свикнал да се пази от всички и от всичко. Затова изпращаше и бележката до своя другар Зироне, и то не по пощата, а по Намир.

Сицилианецът сложи хартийката в джоба си, угаси фенерчето и се обърна към Карпена:

— Чувал ли си за някакъв доктор Антекирт? — запита той.

— Не — отговори испанецът, — но възможно е малкият Пескадор да го познава. Това мило момче знае всичко!

— Ще видим — отговори Зироне. — Слушай, Карпена, не се боим да пътуваме нощем, нали?

— По-малко, отколкото да се движим през деня, Зироне!

— Да… Денем има стражари, които са много любопитни. Тогава, на път! За по-малко от три часа трябва да стигнем до хана на Санта Грога!

След като пресякоха железопътната линия, те се впуснаха по добре познатите на Зироне пътеки, които се губеха в полите на Етна из вторично образувани местности.

Преди осемнадесет години приблизително в Сицилия, главно в столицата й Палермо, съществуваше едно опасно сдружение от престъпници. Свързани чрез някакъв франкмасонски ритуал, те наброяваха няколко хиляди члена. Кражби и контрабанда с всички възможни средства — такива бяха целите на мафията, на която немалко търговци и индустриалци плащаха един вид годишен десятък, за да могат да се занимават без много неприятности със своята индустрия или търговия.

По това време — преди случая с конспирацията в Триест — Саркани и Зироне бяха едни от главните и най-усърдни привърженици на мафията.

Но с общия напредък, с по-доброто управление на градовете, ако не и на селата, сдружението започна да среща спънки в своята дейност. Десятъците и налозите започнаха да намаляват. Затова повечето участници се отделиха и се опитаха да намерят в разбойничеството по-доходно средство за съществуване.

По същото време политическият режим в Италия се бе променил поради обединението й. Сицилия трябваше, както останалите провинции, да понесе общата съдба, да се подчини на нови закони, по-специално на бремето на военната повинност. Като последица се появиха бунтовници, които не искаха да се подчинят на законите, младежи, които отказваха да отидат в казармата, разни хора без съвест, „мафиаси“ и други, които започнаха да грабят по селата.

Зироне беше начело на една такава именно банда и когато частта от имуществото на граф Матиаш Шандор, дадена на Саркани като награда за издайничеството му, бе прахосана, двамата приятели се върнаха тук, за да подновят предишния си живот в очакване на нов удобен случай да оправят положението си.

Случаят се бе представил: бракът на Саркани с дъщерята на Сайлас Торонтал. Знаем как и при какви обстоятелства той не бе осъществен до този момент.

И сега дори Сицилия е необикновено благоприятна страна за подвизаване на банди. В своята периферия от седемстотин и двадесет километра между върховете на този триъгълник, образуван от нос Фаро — на североизток, нос Марсала — на запад, и нос Песаро — на югоизток, древната Тринакрия включва планинските вериги Пелори и Неброди; един самостоятелен вулканичен масив — Етна; реките — Джиарела, Кантара, Платани; потоци, долини, равнини, градове с лоши съобщения, труднодостъпни градчета, села, прикътани в почти недостъпни скали, усамотени манастири из клисурите или в подножието на планините, много заслони, където може да се намери убежище, и безброй заливчета, с които морето предлага хиляди възможности за бягство. Тази сицилианска земя е в умален размер картина на земното кълбо, в която се срещат всички земни форми: планини, вулкани, долини, ливади, големи и малки реки, пороища, градове, села, селища, пристанища, заливчета, носове, рифове, подводни прагове — всичко това на разположение на едно население от почти два милиона жители, върху площ от двадесет и шест хиляди квадратни километра.

Къде би могло да се намери по-подходящо разположена местност за действията на бандитизма? Така, при все че и сицилианските бандити, както и калабрийските, постоянно намаляват, че времето им е отминало, че са изхвърлени поне из съвременната литература и започват да смятат труда за по-доходен от грабежа, добре е пътешествениците да не бродят непредпазливо из тази страна, скъпа на Какий^[66] и благословена от Меркурий.

Все пак през последните години сицилианската полиция, винаги будна, винаги на крак, бе предприела редица сполучливи експедиции из източните области. Няколко банди, попаднали на засади, бяха отчасти унищожени. Всред тях беше и тази на Зироне, която вече наброяваше само четиридесетина човека. Затова именно той бе взел решението да влее малко чужда, и то малтийска кръв в своята банда. Той знаеше, че из вертепите на Мандераджио, които някога бе посещавал, се намираха стотици незаети с нищо бандити. Затова Карпена бе отишъл в Ла Валета и ако бе довел оттам само една дузина мъже, то всички бяха отбор юнаци.

Няма нищо чудно в това, че испанецът се показваше толкова предан на Зироне. Просто занаятът му допадаше. Но тъй като беше страхлив по природа, не проявяваше особено усърдие в акциите, където можеше да има стрелба. Задоволяваше се само да подготвя нападенията, да комбинира плановете и да изпълнява длъжността кръчмар в местността Санта Грота, истински капан, скътан в първите скатове на вулкана.

Саркани и Зироне знаеха из живота на Карпена всичко свързано със случая на Андреа Ферато, но Карпена не знаеше нищо, разбира се, за случая в Триест. Просто вярваше, че се е свързал с почтени разбойници, упражняващи от години своя „занаят“ в планините на Сицилия.

През време на този преход от осем италиански мили, от скалите на Полифем до Николози, Зироне и Карпена нямаха лоша среща, в смисъл че никакъв стражар не се мярна на пътя им. Те се движеха по доста стръмни пътеки, между лозя, насаждения от маслинови, лимонови и портокалови дървета, всред горички от ясен, корков дъб и индийска смокиня. Понякога се изкачваха по руслото на пресъхнал порой, който, гледан откъм морето, прилича на настлана с чакъл пътека, по която още не е минал валяк. Сицилианецът и испанецът минаха през селата Сан Джовани и Траместиери на вече доста голяма височина над морското равнище. Към десет и половина стигнаха в Николози. Това селище е разположено в централната част на доста обширна котловина, заградена на север и запад от вулканичните конуси Монпилиери, Монте Роси и Сера Пидзута.

Това селище има шест църкви, един манастир, посветен на Сан Николо д’Арена, и две кръчми — които изтъкват значението му. Но двете кръчми не бяха нужни на Зироне и Карпена. Очакваше ги Санта Грота, на един час оттук, в една от най-мрачните клисури на Етна. Те пристигнаха там, преди камбанариите на Николози да са отзвънили за полунощ.

В Санта Грота не бяха заспали. Вечеряха с викове и ругатни. Тук бяха новобранците на Карпена, посрещнати от един стар член от бандата, на име Бенито — прекръстен така навярно на присмех.^[67] Останалата част от бандата, четиридесетина планинци и дезертьори, се намираше в това време на около двадесет мили по̀ на запад. Тя „експлоатираше“ отвъдните склонове на Етна и трябваше наскоро да се върне тук. Така че в Санта Грота сега се намираха само дванадесетте малтийци, набрани от испанеца. Между тях Пескадор — иначе казано Поант Пескад — вземаше достойно участие в този концерт от проклятия и хвалби. Но в същото време слушаше, наблюдаваше, отбелязваше онова, което можеше да му бъде полезно. Дори запомни едно предупреждение, което Бенито малко преди идването на Карпена и Зироне отправи към гостите си, за да ги поуспокои.

— Млъкнете, проклети малтийци, млъкнете! Ще ви чуят в Касона, където главният комисар, любезният управител на провинцията, е изпратил едно отделение карабинери!

Смешна заплаха, защото Касона е доста отдалечена от Санта Грота. Но новаците приеха, че техните викове могат да стигнат до ушите на карабинерите — така се наричат местните стражари. Те приглушиха виковете си, но продължиха да гълтат хубавото винце от Етна, което самият Бенито им наливаше за добре дошли. Така че всички бяха кой по-малко, кой повече пиян, когато вратата на кръчмата се отвори.

— Чудо момчета! — извика Зироне от прага. — На Карпена му е провървяло, а пък и Бенито си знае работата!

— Тия мили хора умираха от жажда! — отговори Бенито.

— И тъй като такава смърт е най-лоша — продължи със смях Зироне, — ти си решил да ги спасиш от нея! Добре! А сега да идат да спят! Утре ще се запознаваме!

— Защо ще чакаме до утре? — запита един от новаците.

— Защото сте много пияни и няма да разберете какво трябва да изпълнявате! — отговори Зироне.

— Пияни ли?… От няколко бутилки тукашно винце, когато сме свикнали на джин и уиски в кръчмите на Мандераджио!

— Я! Кой е пък този? — запита Зироне.

— Това е малкият Пескадор! — отговори Карпена.

— Я! Кой е пък този? — запита на свой ред Пескадор, сочейки сицилианеца.

— Това е Зироне! — отговори испанецът.

Зироне изгледа с внимание младия бандит, когото Карпена му бе описал толкова възторжено и който се представяше така непринудено. Сигурно хареса дръзкото му интелигентно лице, защото кимна одобрително. След това се обърна към Пескадор:

— И ти ли пи колкото другите?

— Повече от другите!

— И си запазил разсъдъка си?

— Не се дави той толкова лесно!

— Я слушай, малкият — подзе Зироне. — Карпена каза, че може би ще ми дадеш едно сведение, което ми е необходимо!

— Безплатно ли?…

— Дръж!

И Зироне хвърли монета от половин пиастър, която Пескадор мигновено скри в джоба на палтото си, както професионален жонгльор би постъпил с индийско орехче.

— Чудесен е! — каза Зироне.

— Дори много! — отговори Пескадор. — Е, каква е работата?

— Познаваш ли добре Малта?

— И Малта, и Италия, и Истрия, и Далмация, и Адриатика! — отговори Пескадор.

— Пътувал ли си?…

— Много, и все на мои разноски!

— Съветвам те никога да не пътуваш иначе, защото когато властта плаща…

— Излиза много скъпо! — отговори Пескадор.

— Точно така! — отвърна Зироне, очарован от този нов другар, с когото поне можеше да се разговаря.

— После?… — продължи умният младеж.

— После, ето какво! През време на многобройните си пътувания, Пескадор, не си ли чувал да се говори за някой си доктор Антекирт?

Въпреки цялата си досетливост Поант Пескад не очакваше „такова нещо“! Все пак прояви достатъчно хладнокръвие, за да не издаде изненадата си.

Как Зироне, който не беше в Рагуза при престоя на „Саварена“, нито в Малта при пристигането на „Ферато“, бе чул да се говори за доктора и дори знаеше името му?

Но със своята съобразителност разбра веднага, че отговорът ще му бъде от полза, и не се подвоуми.

— Доктор Антекирт ли? — каза той. — О, разбира се!… По цялото Средиземноморие се говори само за него!

— Виждал ли си го?

— Никога!

— А знаеш ли поне какъв е този доктор?

— Някакъв бедняк, стократно милионер, както казват, който никога не тръгвал на разходка без един милион във всеки джоб на пътническото си палто, а то имало най-малко шест джоба! Някакъв нещастник, принуден да се занимава с медицина като любител ту на яхтата, ту на парахода си, и притежава специални лекарства за двадесет и двете хиляди болести, с които природата е дарила човешкия род!

Някогашният панаирджийски смешник се прояви съвсем на време в думите на Поант Пескад; неговият брътвеж възхити и Зироне, и Карпена, който сякаш казваше:

— Виждаш ли какво съм ти довел!

Пескадор млъкна, след като бе запалил цигара, и започна да изпуска дим едновременно от носа, през очите и дори през ушите си.

— Казваш, че този доктор бил богат? — запита Зироне.

— Толкова богат, та може да купи цяла Сицилия и да я превърне в английска градина! — отговори Пескадор.

После реши, че е настъпил моментът да внуши на Зироне плана, който се стремеше да осъществи, и каза:

— Виж какво, капитан Зироне, ако не съм срещал този доктор Антекирт, поне съм видял една от неговите яхти; защото разправят, че имал цяла флотилия за разходки по море!

— Една от неговите яхти ли?

— Да, „Ферато“! Великолепен кораб, с който бих се поразходил чудесно из Неаполския залив с една-две отбрани принцеси!

— Къде си виждал тази яхта?

— В Малта — отговори Пескадор.

— Кога?

— Завчера, в Ла Валета! Когато тръгвахме с нашия сержант Карпена, тя беше закотвена във военното пристанище. Но чух, че щяла да замине след двадесет и четири часа!

— Закъде?…

— Тъкмо за Сицилия, за Катания!

— За Катания ли? — удиви се Зироне.

Съвпадението между заминаването на доктор Антекирт и предупреждението да се пази от него, естествено възбуди подозрения у другаря на Саркани.

Поант Пескад разбра, че някаква тайна мисъл вълнува Зироне, но каква? Като не можеше да я отгатне, реши да го предизвика. Затова, когато Зироне запита:

— За какво ли идва в Сицилия този дяволски доктор, и то точно в Катания?

— Света Агата да ми е свидетел — заяви Поант Пескад, — че идва да разгледа града! И да се изкачи на Етна. Пристига като богат пътешественик.

— Пескадор — каза Зироне, когото от време на време обземаше известно недоверие, — изглеждаш доста осведомен за тази личност!

— Не толкова, колкото бих се постарал да се осведомя, ако ми се удаде случай! — отговори Поант Пескад.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ако доктор Антекирт, както можем да допуснем, тръгне да се поразходи из нашите земи, ей богу, негово превъзходителство би трябвало да ни плати съответен пътен данък!

— Наистина ли? — възкликна Зироне.

— И ако плати само един-два милиона, ще значи, че евтино се е отървал.

— Така ли смяташ?

— Да, и в такъв случай ще излезе, че Зироне и неговите другари са били големи глупци!

— Добре! — каза със смях Зироне. — След този комплимент към нас върви да спиш!

— С удоволствие, капитане — отговори Поант Пескад, — а зная и какво ще сънувам!

— Какво?

— Милионите на доктор Антекирт… истински златни сънища!

Като каза това, Пескадор дръпна още веднъж от цигарата и се отправи към другарите си в плевнята на кръчмата, а Карпена се прибра в стаята си.

Но вместо да спи, смелият младеж започна да премисля всичко онова, което бе казал и извършил.

Дали бе постъпил целесъобразно, с оглед на поверените му интереси, след като Зироне му бе заговорил за негова голяма изненада за доктор Антекирт? Да преценим сами.

Когато отплава за Сицилия, докторът се надяваше да намери там Саркани, а в случай че са заедно, и Сайлас Торонтал — което беше възможно, щом бяха напуснали заедно Рагуза. Ако не открие Саркани, смяташе да потърси и улови неговия другар Зироне и с възнаграждение или заплахи да го принуди да каже къде се намират Саркани и Сайлас Торонтал. Такъв беше планът му и ето как смяташе той да го изпълни.

На младини докторът бе посещавал няколко пъти Сицилия и по-специално околностите на Етна. Той познаваше пътеките, по които се изкачват туристите; най-често използуваната минаваше покрай една къща, построена в подножието на централния конус и наричана Каза Инглезе — Английската хижа^[68].

Бандата на Зироне, за която Карпена бе потърсил подкрепления в Малта, действуваше сега по склоновете на Етна. Положително беше, че пристигането на такава знаменита личност като доктор Антекирт щеше да произведе в Катания обичайния ефект. И тъй като докторът щеше да разгласи намерението си да се изкачи на Етна, съвсем положително беше, че Зироне ще научи това, особено със съдействието на Поант Пескад. Видяхме как насочването към тази тема се бе оказало дори твърде лесно, тъй като самият Зироне бе започнал да разпитва Пескадор за въпросния доктор.

А ето и капана, който щяха да устроят на Зироне, с голяма вероятност да го уловят.

В навечерието на деня, когато докторът трябваше да се изкачи на вулкана, дванадесет добре въоръжени хора от „Ферато“ щяха да отидат тайно в Каза Инглезе. На следния ден, придружен от Луиджи, Петер и един водач, докторът щеше да напусне Катания и да тръгне по обичайния път, за да стигне в Каза Инглезе към осем часа вечерта и да прекара там нощта. Така правят туристите, които искат да видят от върха на Етна как слънцето изгрява над планините на Калабрия.

Нямаше съмнение, че Зироне, подтикнат от Поант Пескад, ще се опита да залови доктор Антекирт, смятайки, че ще има работа само с него и двамата му другари. Но в Каза Инглезе щяха да го посрещнат моряците на „Ферато“ и никаква съпротива не би била възможна.

Поант Пескад знаеше този план и се възползува успешно от обстоятелствата, за да внуши на Зироне мисълта да залови доктор Антекирт, богата жертва, която можеше да изнуди безскрупулно, като държи сметка и за полученото предупреждение. Впрочем, щом трябваше да се пази от тази личност, не беше ли най-добре да я залови, дори ако не успее да получи откуп за нея? Така именно реши Зироне, докато очакваше нови нареждания от Саркани. Но за да бъде по-сигурен, че ще успее и без цялата си банда, смяташе да извърши тази акция с малтийците на Карпена, нещо, което не можеше да разтревожи Поант Пескад, тъй като дванадесетте престъпници не изглеждаха годни да се справят с хората на „Ферато“.

Но Зироне никога не се осланяше на случая. Щом по думите на Пескадор корабът трябваше да пристигне на следния ден, той напусна рано сутринта хана на Санта Грота и слезе в Катания. Можеше да отиде там съвсем безопасно, защото никой не го познаваше.

Минали бяха вече няколко часа, откакто корабът бе пуснал котва. Заел бе място не близо до кейовете, винаги задръстени от плавателни съдове, а в края на нещо като преддверие на пристанището между вълнолома и една грамадна маса от възчерна лава, която изригването от 1669 г. бе изтласкало чак до морето.

Още на зазоряване Кап Матифу и единадесет мъже от екипажа под командата на Луиджи слязоха в Катания. После се отправиха поотделно към Каза Инглезе.

Зироне не узна това дебаркиране и тъй като „Ферато“ беше закотвен на един кабелт от сушата, не можеше дори да наблюдава какво става на борда му.

Към шест часа вечерта една голяма лодка свали на кея двама пасажери от кораба. Бяха докторът и Петер Батори. Те се отправиха по Виа Стезикоро и Страда Етнеа към Вила Белини, великолепен обществен парк, може би един от най-красивите в Европа със своите горички, цветя, причудливи хълмчета, поточета, засенчени от големи дървета, и чудния, обвит в изпарения вулкан, който се възправя на хоризонта.

Зироне проследи двамата пасажери, като не се съмняваше, че единият е именно доктор Антекирт. Дори се постара да се приближи към тях всред тълпата, привлечена от музиката във Вила Белини. Но не успя да го стори незабелязано: докторът и Петер проследиха веднага действията на този подозрителен хитрец. Ако той беше наистина Зироне, случаят беше удобен да го примамят още повече в подготвения капан.

Затова към единадесет часа вечерта, когато вече щяха да напуснат градината, за да се върнат на борда, докторът каза високо на Петер:

— Разбрахме се значи! Тръгваме утре и ще преспим в Каза Инглезе.

Узнал това, което му беше нужно, съгледвачът мигновено изчезна.

Седма глава
Каза Инглезе

На следния ден към един часа следобед докторът и Петер Батори се приготвиха да напуснат кораба.

Пасажерите се качиха в голямата лодка, но преди да тръгнат, докторът поръча на капитан Кьострик да следи за пристигането на очаквания всеки момент „Електрик 2“ и да го изпрати към Фаральоните, иначе казано, скалите на Полифем. Ако планът успееше, ако Саркани или поне Зироне и Карпена бъдат заловени, този бърз плавателен съд трябваше да бъде готов да ги пренесе в Антекирта, където докторът искаше да държи в свои ръце предателите от Триест и Ровиньо.

Голямата лодка се отдели от кораба. За няколко минути тя стигна една от стълбите на кея. Доктор Антекирт и Петер бяха облечени, както се налага на туристи, принудени да понасят температура, която можеше да спадне до седем-осем градуса под нулата, когато на морското равнище беше над тридесет. Един водач, взет от секцията на Алпийския клуб, Виа Линкълн № 17, ги чакаше с коне, които в Николози трябваше да бъдат заменени с мулета, великолепни животни със сигурни и неуморни крака.

Катания, доста тясна в сравнение с дължината си, бе бързо прекосена. Нищо не подсказваше на доктора, че е шпиониран и следен. След като поеха пътя за Белведере, двамата с Петер започнаха да се изкачват по първите склонове на Етна, наричана от сицилианците Монджибело, с диаметър от почти двадесет и пет мили.

Естествено, пътят беше стръмен и извиващ. Често се отклоняваше, за да избягва потоци от лава или базалтови скали, застинали преди милиони години, пресъхнали дерета, които се превръщаха напролет в буйни потоци — всичко това сред гориста местност, с маслинови и портокалови дръвчета, рожкови, ясен, лозя, чиито дълги ластари се захващат по всички съседни клони. Това беше първата от трите зони, образуващи отделните етажи на вулкана, на „върха с пещ“, точен превод на финикийската дума Етна, този „гвоздей на земята и стълб на небето“ за геолозите от една епоха, в която геология още не е съществувала.

След два часа, при една почивка от няколко минути, по-необходима за ездитните животни, отколкото на ездачите, докторът и Петер можаха да съгледат под краката си целия град Катания, тази великолепна съперница на Палермо, която наброява най-малко осемдесет и пет хиляди жители. Преди всичко главните й улици, прокарани успоредно на кейовете, камбанариите и куполите на нейните сто църкви, многобройните живописни манастири, къщите й в предвзетия стил от седемнадесетия век — всичко това затворено с най-очарователния зелен пояс, опасвал някой град. По-нататък беше пристанището, на което Етна се бе погрижила да създаде естествени вълноломи, след като го бе запълнила частично по време на страшното изригване от 1669 г., изляло в полето повече от един милиард кубически метра лава, разрушило четиринадесет града и села и взело осемнадесет хиляди жертви.

Но ако Етна е по-спокойна през деветнадесетия век, тя си е заслужила това право на почивка. Защото от началото на християнската ера досега се наброяват повече от тридесет изригвания. А щом Сицилия ги е издържала, това означава, че основите й са здрави. Трябва да изтъкнем впрочем, че вулканът не си е създал един постоянен кратер, а го променя по своя прищявка. Планината се пропуква на мястото, където се появи някой огнебълващ абсцес, през който изтича всичката лава, натрупана в нейната утроба. Оттам и голямото количество малки вулкани: известните Монте Роси, сто тридесет и седем метра висока двойна планина, образувана в 1669 година за три месеца от вулканични туфи и скали, Фрументо, Симони, Сторнело, Кризинко, подобни на камбанарийки около катедрален купол, без да броим кратерите от 1809, 1811, 1819, 1838, 1852, 1865, 1879, надупчили стените на централния конус като килийки на восъчна пита.

След като пресякоха махалата Белведере, водачът хвана по една по-къса пътека, за да излезе на пътя за Траместиери, близо до тоя за Николози. Това беше все още първата обработена зона на масива, която се простира почти до самото селце, на две хиляди сто и двадесет стъпки височина^[69] Беше към четири часа следобед, когато съгледаха Николози, без да срещнат туристи през петнадесетте километра, които ги отделяха от Катания, нито бандити, нито вълци или глигани. Оставаше им да изминат още двадесет километра, докато стигнат Каза Инглезе.

— Колко време ваше превъзходителство желае да останем тук? — запита водачът.

— По възможност по-малко — отговори докторът, — за да стигнем довечера към девет часа.

— Четиридесет минути?…

— Добре, четиридесет минути!

Достатъчно време, за да се нахранят набързо в една от двете кръчми на селцето, които издигат малко кулинарното име на ханищата в Сицилия. Това трябва да се каже за чест на трите хиляди жители на Николози, включително просяците, които гъмжат тук. Парче ярешко месо, плодове, грозде, портокали и нарове, вино „Сан Плачидо“ от лозята в околностите на Катания — в немалко значителни градове в Италия хотелиерите биха се затруднили да предложат такова нещо.

Още преди пет часа докторът, Петер и водачът изкачиха с мулетата си втория пояс от масива — гористата зона. Не че дърветата са многобройни, защото дърварите и тук, както навсякъде, се трудят за унищожението на великолепните стари гори, които ще се превърнат скоро само в митологичен спомен. Но тук-таме, на кичури или на групи, покрай потоците от лава, накрай пропастите растат все още буки, дъбове, смокини с почти черни листа, а в малко по-високите местности — борове, ели и брези. По самата пепел, смесена с малко хумус, растат кичури папрат, росен и здравец или килими от мъх.

Към осем часа вечерта докторът и Петер се намираха вече на три хиляди метра, границата на вечните снегове. По склоновете на Етна те са достатъчно обилни, за да могат да задоволят с вода Италия и Сицилия.

Тук беше областта на черната лава, пепелта и лапилите, която се простираше отвъд една грамадна пукнатина, обширната елипсовидна котловина Вале дел Бове. Трябваше да избиколят нейните стени, високи от хиляда до три хиляди стъпки и образувани от трахитни и базалтови наслоявания, върху които атмосферните условия още не бяха повлияли.

Навред се възправяше самият конус на вулкана, където няколко фанерогами^[70], образуваха тук-там полукълба от зеленина. Този централен хълм, който сам по себе си е цяла планина — Пелион върху Осса^[71], — закръгля своето било на три хиляди сто и шестнадесет метра над морското равнище.

Почвата под краката вече трепереше. Трептенията, предизвикани от плутоничната^[72] дейност, която нито за миг не дава покой на масива Етна, се разнасяха под снежния покров. Част от серните пари вятърът огъваше още при кратера и ги сваляше понякога до основата на конуса, а градушка от лапили, напомнящи нажежен кокс, падаха по белезникавия килим, където угасваха със свистене.

Температурата беше много ниска — няколко градуса под нулата — и дишането твърде затруднено поради разредяването на въздуха. Туристите се загърнаха по-плътно в пътническите си палта. Острият вятър, който духаше косо по планината, грабваше от земята дребни, твърди снежинки и ги отнасяше в пространството. От тази височина под огнедишащата паст се съзираха други вторични кратери, тесни солфатари или мрачни бездни, където хъркаха подземни пламъци. Чуваше се постоянен тътен на засилващ се ураган или на грамаден, свръхнагрят котел, в който парата повдига клапаните. Не се предвиждаше никакво изригване и целият подземен гняв се изразяваше само в рева на горния кратер и свистенето на вулканичните гърла, които зееха по конуса.

Беше девет часът вечерта. Небето блестеше с хиляди звезди, още по-ярки на тази височина поради слабата гъстота на атмосферата. Лунният сърп се къпеше на запад в Еолийско море. Ако планината не беше действуващ вулкан, тук би царувал величествен покой.

— Стигаме ли вече? — запита докторът.

— Ето Каза Инглезе — отвърна водачът.

И посочи част от стена с два прозореца и една врата; тя не беше затрупана от снега поради местоположението си и се намираше на петдесетина стъпки вляво или на четиристотин двадесет и осем метра под върха на централния конус. Това беше домът, построен в 1811 г. от английски офицери върху едно плато от лава, наричано Пиано дел Лаго.^[73]

Този дом, който наричат и Каза Етнеа, поддържан дълго време за сметка на г. Джемеларо, брат на учения геолог със същото име, беше наскоро ремонтиран по инициатива на Алпийския клуб. Недалеч стърчаха в мрака развалини от римски произход, наречени Кулата на философите. От нея, казва легендата, Емпедокъл се хвърлил в кратера. Човек трябва наистина да е голям философ, за да понесе осем дни самота в това място, и постъпката на прочутия философ от Агридженте е лесноразбираема.

Доктор Антекирт, Петер Батори и водачът се отправиха към Каза Инглезе. Щом стигнаха там, почукаха на вратата, която веднага се отвори.

Миг след това те бяха вече сред своите хора. Тази Каза Инглезе се състои само от три стаи, с маса, столове, кухненски съдове. Но това е достатъчно гостите на Етна да могат да си починат, след като са се изкачили на две хиляди осемстотин осемдесет и пет метра височина.

До този момент, опасявайки се малкият му отряд да не бъде открит, Луиджи не бе запалил огън, макар че студът щипеше здраво. Но тази предпазливост не беше вече необходима, щом Зироне знаеше, че докторът ще прекара нощта в Каза Инглезе. Затова сложиха в огнището малко дърва, взети от запасите в дърварника. Скоро искрящият пламък даде топлина и светлина, каквито липсваха дотогава.

През това време докторът викна Луиджи настрана и го запита дали не се е случило нещо, откакто бяха дошли.

— Нищо — отговори Луиджи. — Страхувам се само, че нашето присъствие не е толкова тайно, колкото бихме желали.

— Защо?

— Защото, ако не се лъжа, от Николози бяхме проследени от един човек, който изчезна малко преди да стигнем основата на конуса.

— Наистина жалко, Луиджи! Това би могло да отнеме на Зироне желанието да дойде да ме улови. А никой ли не се е навъртал около Каза Инглезе, откакто се свечери?

— Никой, господин докторе — отговори Луиджи. — От предпазливост претърсихме дори развалините на Кулата на философите; абсолютно нищо нямаше.

— Да почакаме, Луиджи. Но един човек да стои постоянно на стража пред вратата. Може да се вижда надалече, тъй като нощта е ясна. Важното е да не бъдем изненадани!

Нарежданията на доктора бяха изпълнени и когато той седна: на едно столче пред огнището, хората му налягаха около него върху наръчи от слама.

По едно време Кап Матифу се доближи до доктора. Загледа го, без да посмее да заговори. Но лесно беше да се разбере какво го безпокои.

— Искаш да знаеш какво е станало с Поант Пескад? — запита докторът. — Търпение!… Скоро ще се върне, макар че в този момент играе една игра, в която може да бъде обесен…

— На нашия врат! — добави Петер, за да успокои Кап Матифу за съдбата на малкия му приятел.

Един час измина, без нещо да бе нарушило дълбокото безмълвие около централния конус. Никаква сянка не се появи по белия склон пред Пиано дел Лаго. На това се дължеше нетърпението и дори безпокойството, което докторът и Петер не можеха да овладеят. Ако за нещастие беше предупреден за присъствието на малкия отряд, Зироне не би посмял никога да нападне Каза Инглезе. Това би означавало провал за него. А трябваше да заловят ако не Саркани, то поне този негов съучастник и да изтръгнат показания от него.

Малко преди десет часа се чу гърмеж от огнестрелно оръжие на половин миля под Каза Инглезе.

Всички излязоха и почнаха да се взират, но не откриха нищо подозрително.

— Все пак беше изстрел от пушка — каза Петер.

— Може би някой ловец на орли или глигани на лов из планината — отговори Луиджи.

— Да влезем — добави докторът, — защото рискуваме да ни забележат.

Прибраха се.

Но след десет минути морякът, който пазеше отвън, се втурна при тях:

— Тревога! — извика той. — Стори ми се, че видях…

— Няколко души ли?… — запита Петер.

— Не, само един!

Докторът, Петер, Луиджи и Кап Матифу се втурнаха към вратата, като гледаха да останат в сянка. И наистина един човек тичаше като дива коза по потока от стара лава, който минава край платото. Беше сам и с няколко скока се озова в разтворените обятия на Кап Матифу.

Беше Поант Пескад.

— По-бързо!… По-бързо!… Приберете се, господин докторе! — извика той.

Всички се прибраха в един миг в Каза Инглезе и затвориха вратата.

— Ами Зироне? — запита докторът. — Какво стана с него?… Как можа да се измъкнеш?

— Трябваше, за да ви предупредя!…

— Няма ли да дойде?…

— До двадесет минути ще бъде тук!

— Толкова по-добре!

— Не! Толкова по-зле!… Не зная как е бил предупреден, че сте предшествувани от една дузина мъже!…

— Сигурно от оня планинец, който ни проследи! — каза Луиджи.

— Както и да е, узнал е — продължи Поант Пескад — и е разбрал, че му устройвате капан!

— Само да дойде! — извика Петер.

— Идва, господин Петер! Но към дузината новобранци, които бяха доведени от Малта, се присъедини остатъкът от бандата му, завърнала се тази сутрин в Санта Грота!

— Колко са общо тези бандити? — запита докторът.

— Петдесетина! — отговори Поант Пескад.

Положението на доктора и на неговия малък отряд, съставен само от единадесет моряци, от Луиджи, Петер, Кап Матифу и Поант Пескад — шестнадесет срещу петдесет, — беше твърде обезпокоително. Във всеки случай, каквото и да решат, трябваше да стане бързо, защото нападението беше съвсем близко.

Но докторът пожела най-напред да узнае от Поант Пескад всичко, което се бе случило, и ето какво научи:

Същата сутрин Зироне се върнал от Катания, където нощувал. (Него именно докторът бе видял да скита из градините на Вила Белини.) Когато се завърнал в хана на Санта Грота, заварил там един планинец, който го осведомил, че дванадесетина души, дошли от различни посоки, заели Каза Инглезе.

Това било достатъчно на Зироне, за да разбере положението. Не той примамваше доктор Антекирт в капана си, а докторът, от когото го бяха предупредили да се пази, го привличаше в своя. Обаче Поант Пескад настоял да нападнат Каза Инглезе, като твърдял, че малтийците лесно биха се справили с малкия отряд на доктора. Но Зироне се колебаел какво да реши. Настойчивостта на Поант Пескад започнала да му се струва доста странна и той наредил да го наблюдават — нещо, което бившият акробат веднага забелязал. Накратко казано, Зироне би се отказал навярно да залови доктора при тези несигурни възможности, ако бандата му не се била завърнала към три часа следобед. Тогава, с петдесетина души под ръка, той не се подвоумил вече да напусне хана на Санта Грота и да тръгне към Каза Инглезе.

Поант Пескад разбрал, че докторът и неговите хора са загубени, ако не ги предупреди навреме, за да могат да се измъкнат или поне да са готови за отпор. Затова почакал, докато хората на Зироне наближат Каза Инглезе, защото не знаел къде се намира тя. Открил я по осветените прозорци към девет часа вечерта, на по-малко от две мили по стръмния склон на конуса. И веднага се втурнал към нея. Изстрелът, даден от Зироне — същият, който бяха чули в Каза Инглезе, — не го засегнал. Със своята пъргавина на клоун, той се озовал скоро извън обсега му и така бе успял да пристигне двадесет минути преди бандата.

Когато смелият и умен младеж свърши разказа си, докторът му стисна ръката, за да му благодари; след това започнаха да разискват какво решение е най-подходящо да вземат.

Да напуснат Каза Инглезе и да направят опит за оттегляне посред нощ из склоновете на масива, където Зироне и неговите хора знаеха всяка пътечка, всеки заслон, значеше да се изложат на пълно унищожение. Сто пъти по-добре беше да дочакат деня в тази къща, да се укрепят в нея и да се защищават като в бункер. Като се развидели, ако им се удаде да се изтеглят, ще го извършат поне на светло и няма да скитат слепешката по склоновете, пресечени от пропасти и солфатари. И така, решиха да останат тук и да се съпротивяват. Веднага пристъпиха към приготовленията за отбрана.

Най-напред затвориха двата прозореца на Каза Инглезе и залостиха здраво капаците им отвътре. За бойници щяха да използуват празното място между гредите на покрива. Всички, които имаха карабина, бяха снабдени с по двадесетина куршума. Докторът, Петер и Луиджи можеха да ги подкрепят с револверите си. Кап Матифу можеше да разчита само на мишците, а Поант Пескад — само на ръцете си. Но може би не бяха най-зле въоръжените.

Изминаха почти четиридесет минути без никакъв опит за нападение. Дали Зироне се бе отказал от намеренията си да напада, като знаеше, че доктор Антекирт е бил предупреден от Поант Пескад и не ще може вече да го изненада? Но с петдесет души под своя заповед и с предимството, че познава местността, той имаше достатъчно изгледи за успех.

Внезапно към единадесет часа морякът, останал на стража, влезе бързо вътре. Приближаваше се група от няколко души, която се бе разделила, за да обкръжи Каза Инглезе от три страни — четвъртата, по самия склон, не даваше никаква възможност за отстъпление.

Щом разбраха тази маневра, заключиха вратата, барикадираха я и всеки зае мястото си при амбразурите с нареждане да не се стреля напразно.

През това време Зироне и неговите хора приближаваха бавно, предпазливо, като се прикриваха зад скалите и се стремяха да достигнат хребета на Пиано дел Лаго. На този хребет бяха натрупани големи отломъци от трахит и базалт, предназначени вероятно да предпазват Каза Инглезе от заснежаване при зимните бури. Като стигнат на това плато, нападателите щяха по-лесно да се втурнат срещу къщата, да изкъртят вратата или прозорците, а после, благодарение на своята многочисленост, да уловят доктора и всичките му хора.

Изведнъж отекна изстрел. Между гредите на покрива се понесе лек дим. Един човек падна, смъртоносно ударен. Бандата се оттегли веднага и се притаи зад скалите. Но използувайки нагънатия терен, Зироне я доведе постепенно до самото подножие на Пиано дел Лаго.

Това бе съпроводено от дванадесетина изстрела, които светнаха изпод стряхата на Каза Инглезе и повалиха на снега още двама от обсадителите.

Тогава Зироне даде сигнал за атака. С цената на още няколко ранени цялата банда се нахвърли срещу Каза Инглезе. Вратата бе надупчена от куршуми и двама моряка, ранени през нея, макар и не тежко, трябваше да се отстранят.

В този момент битката се разгорещи. Нападателите успяха да разбият вратата и един прозорец със своите пики и брадви. Хората на доктора трябваше да извършат контранападение, за да ги отблъснат при непрекъсната престрелка от двете страни. Шапката на Луиджи бе пробита от куршум, а без намесата на Кап Матифу Петер щеше да бъде убит с пика от един бандит. Но нашият херкулес беше тук, изтръгна пиката из ръцете на бандита и го повали с един удар.

Кап Матифу беше страшен при тази контраатака. Двадесет пъти се прицелваха в него, но нито един куршум не го засегна. Победата на Зироне означаваше гибел за Поант Пескад и тази мисъл удвояваше яростта на нашия гигант.

Пред такава съпротива нападателите трябваше повторно да отстъпят. Докторът и неговите хора успяха да се приберат в Каза Инглезе и да си дадат сметка за положението.

— Какви боеприпаси ни остават? — запита той.

— Десет-дванадесет куршума на човек — отговори Луиджи.

— А колко е часът?

— Едва полунощ!

Оставаха още четири часа, докато се развидели. Налагаше се да пестят мунициите, за да прикрият отстъплението си на разсъмване.

Но как да защищават тогава подстъпите и как да не допуснат завземането на Каза Инглезе, ако Зироне и бандата му подновят нападението си?

Тъкмо това и стана след прекъсване от четвърт час, през което време бандитите откараха ранените си зад един поток от застинала лава, разположен като отбранителна позиция.

След това, побеснели от оказаната съпротива, разярени от това, че пет-шест техни другари бяха извадени от строя, те пресякоха лавовия поток и разстоянието, което ги отделяше от базалтовата стена, и се появиха на хребета на платото.

Никакъв изстрел не ги обезпокои, докато прекосяваха това разстояние. И Зироне заключи с основание, че мунициите на обсадените започват да намаляват.

Тогава той поведе бандата си. Трябва да признаем, че мисълта да заловят този стократен милионер беше достатъчна да въодушеви тая мафия от злосторници.

Устремът им беше този път такъв, че овладяха вратата и единия прозорец, а биха завзели и къщата с пристъпи, ако нов залп от упор не бе убил пет-шест души от тях. Трябваше отново да отстъпят към подножието на платото, но двама моряка бяха ранени доста сериозно и бяха принудени също да напуснат сражението.

Още четири-пет куршума — само това оставаше на обсадените в Каза Инглезе. Отстъплението при тези условия дори посред бял ден ставаше почти невъзможно. Те чувствуваха, че са загубени, ако не дойде някаква помощ. Но откъде можеше да дойде тя?

За съжаление не можеха да разчитат, че Зироне и неговите хора ще се откажат от намеренията си. Те бяха все още четиридесетима здрави и добре въоръжени мъже. Знаеха, че другите ще престанат скоро да отговарят на изстрелите им, и нападнаха отново.

Но изведнъж няколко грамадни блока се претърколиха по склоновете на платото, като скали на някакъв каменопад, и смазаха трима души, не успели да отскочат встрани.

Беше Кап Матифу, започнал да търкаля базалтовите отломки от хребета на Пиано дел Лаго.

Но тази защита беше недостатъчна. Пък и скалите щяха скоро да свършат. Оставаше или да се предадат, или да потърсят на всяка цена помощ отвън.

Тогава на Поант Пескад хрумна една мисъл, която не пожела да сподели с доктора, защото той можеше и да не се съгласи с нея. Но я съобщи на Кап Матифу.

От разговорите, които бе дочул в хана на Санта Грота, бе узнал, че в Касона има едно отделение стражари. А до Касона можеше да се стигне за един час; и още толкова за връщане. Дали не можеше да предупреди това отделение? Да, но само ако успее да мине през обръча на обсадителите, за да поеме след това на запад от масива.

„Трябва значи да мина и ще мина! — си каза Поант Пескад. — Клоун ли съм, дявол да го вземе, или не!“

И сподели с Кап Матифу как смята да потърси помощ.

— Но — промълви Кап Матифу — рискуваш…

— Няма значение!

Кап Матифу не би дръзнал никога да се противопостави на Поант Пескад.

И двамата тръгнаха надясно от Каза Инглезе към едно място, където имаше натрупан много сняг.

След десет минути, докато борбата между двете страни продължаваше, Кап Матифу се появи отново, тласкайки пред себе си една грамадна снежна топка. После я бутна между скалите, които моряците продължаваха да хвърлят върху нападателите, и тя се търколи по склона, мина през бандата на Зироне и се спря на петдесет стъпки зад нея, в дъното на малка падина.

Полуразчупена от удара, топката се отвори и из нея излезе едно живо, пъргаво „възхитро“ същество, както Поант Пескад се наричаше сам.

Затворен в тази броня от втвърден сняг, той бе наредил да го изтъркалят по стръмния склон с риск да падне в някоя пропаст. Сега, вече свободен, се спускаше по пътеката за Касона.

Беше дванадесет и половина през нощта.

В този момент, като не виждаше вече Поант Пескад, докторът се обезпокои да не е ранен и го повика.

— Замина! — каза Кап Матифу.

— Замина ли?

— Да!… Да търси помощ!

— Как?

— В топка!

И Кап Матифу разказа това, което Поант Пескад бе току-що извършил.

— Ех, доблестно момче!… — извика докторът. — Смелост, приятели, смелост!… Няма да ни надвият тези бандити!

И базалтовите блокове продължиха да се търкалят върху нападателите. Но и това средство за защита скоро се изчерпа като другите.

Към три часа сутринта Петер, Луиджи и Кап Матифу, следвани от своите хора и взели своите ранени, бяха принудени да напуснат къщата, която падна във властта на Зироне. Двадесет души от хората му бяха убити, а той все още имаше числен превес. Затова малкият отряд можа да отстъпи само нагоре по стръмния централен конус — едно напластяване от лава, лапили и пепел, на върха с кратер, тоест с огнена бездна.

Всички се оттеглиха по тези стръмни склонове, като носеха ранените си. От общо триста метра височина изкачиха двеста и петдесет сред серни пари, които вятърът връщаше към тях. Започна да разсъмва и хребетът на Калабрийските планини над източното крайбрежие на Месинския проток започна вече да просветва.

Но при положението, в което се намираха, и настъпването на деня не носеше избавление за доктора и неговите хора. Те бяха принудени непрестанно да отстъпват, да се изкачват по склона, като хабят последните си куршуми и дори последните скални отломки, които Кап Маткфу хвърляше със свръхчовешка сила. Мислеха се вече за загубени, когато в подножието на конуса екнаха внезапни гърмежи.

В бандата настъпи моментно объркване. И почти веднага тя хукна да бяга по стръмния масив.

Познали бяха стражарите, които идваха от Касона с Поант Пескад начело.

Не бе станало нужда смелият младеж да отива чак до селото. Чули стрелбата, стражарите бяха вече тръгнали и Поант Пескад трябваше само да ги придружи до Каза Инглезе.

Тогава докторът и неговите другари си възвърнаха надмощието. Превърнат сякаш в лавина, Кап Матифу се спусна върху най-близките бандити, повали двама, не успели навреме да избягат, и се нахвърли върху Зироне.

— Браво, мили Кап, браво! — извика Поант Пескад. — Свали го!… Накарай го да опре рамене на земята!… Борба, господа, борба между Зироне и Кап Матифу.

Зироне го чу и даде със свободната си ръка един револверен изстрел по Поант Пескад.

Поант Пескад се търколи на земята.

Тогава стана нещо страшно. Кап Матифу хвана Зироне за врата и го повлече, без полуудушеният мерзавец да може да се противопостави на тази хватка.

Напразно докторът, който искаше да уловят Зироне жив, викаше на великана да го пощади. Напразно Петер и Луиджи се спуснаха да го настигнат. Кап Матифу си знаеше само едно: Зироне бе ранил може би смъртоносно Поант Пескад. И той вече не се владееше, не чуваше и не виждаше нищо; не поглеждаше дори човешката отрепка, която влачеше.

Най-сетне се втурна с последно усилие към един солфатар и хвърли Зироне в този огнен кладенец.

Доста сериозно ранен, Поант Пескад се бе облегнал до коляното на доктора, който бе прегледал раната му и я превързваше. Когато Кап Матифу се върна при тях, от очите му се лееха едри сълзи.

— Не бой се, мили Кап, не бой се!… Нищо ми няма! — промълви Поант Пескад.

Кап Матифу го взе на ръце като дете и всички тръгнаха след него по склона на конуса, докато стражарите преследваха последните бегълци от бандата на Зироне.

След шест часа докторът и неговите хора бяха в Катания и се завърнаха на борда на „Ферато“.

Поант Пескад бе настанен в кабината си. Как нямаше да е добре гледан с лекар като доктор Антекирт и болногледач като Кап Матифу? Пък и раната — един куршум в края на рамото — не беше много опасна. Оздравяването му беше само въпрос на време. За да го приспи, Кап Матифу му разказваше приказка — все една и съща — и Поант Пескад потъваше скоро в дълбок сън.

Обаче докторът бе претърпял неуспех още в началото на своите действия. Не само че насмалко щеше да попадне сам в ръцете на Зироне, но не бе успял и да залови този приятел на Саркани, за да го накара да издаде тайните си. И то по вина на Кап Матифу. Но можеше ли да му се сърди за това?

Макар че докторът пожела да остане в Катания още осем дни, не успяха да се доберат до никакви сведения за Саркани. Ако той е възнамерявал да срещне Зироне в Сицилия, проектите му вероятно са се променили, когато е узнал изхода от приготвения капан за доктор Антекирт и смъртта на някогашния си приятел.

Затова на 8 септември „Ферато“ отплава с пълна пара към Антекирта, където пристигна много скоро.

Тук докторът, Петер и Луиджи продължиха да разискват плановете, в които бе съсредоточен целият им живот. Сега трябваше да намерят Карпена, който сигурно знаеше какво е станало със Саркани и Сайлас Торонтал.

За зла беда на испанеца, който бе избягнал участта на хората от бандата на Зироне, защото бе останал в хана на Санта Грота, щастливата му звезда беше твърде краткотрайна.

И действително, десет дни по-късно един от агентите на доктора му съобщи, че Карпена бил арестуван в Сиракуза — не като съучастник на Зироне, а за престъпление, извършено преди повече от петнадесет години — за убийство, извършено в Алмайате, в провинцията Малага, след което бе емигрирал в Ровиньо.

Три седмици по-късно Карпена, за когото бе получена екстрадиция, беше осъден на доживотна каторга и изпратен в Мароко, в крепостта Сеута, един от главните наказателни пунктове на Испания.

— Най-сетне — каза Петер — един от негодниците е вече в каторга, и то до живот!

— До живот ли?… Не!… — отговори докторът. — Андреа Ферато е починал в каторгата, но Карпена няма да умре в нея!

Първа глава
Крепостта Сеута

На 21 септември, три седмици след последните събития, които се бяха разиграли в провинцията Катания, един бърз кораб — „Ферато“ — плуваше при попътен североизточен вятър между крайната точка на Европа, английско владение на испанска земя, и нос Алмина, испанско владение на мароканска земя. Четирите левги от единия нос до другия, ако вярваме на митологията, са били отворени за атлантическото течение от Херкулес, предшественика на г. дьо Лесепс^[74], който разчупил с един удар на боздугана си тази част от средиземноморското крайбрежие.

Това именно Поант Пескад не би пропуснал да разкаже на своя приятел Кап Матифу, като му посочи на север Гибралтарската скала, а на юг — планината Хашо. И наистина Калпе и Абила са именно двата стълба, които още носят името на неговия знаменит прадядо^[75] Вероятно Кап Матифу би се възхитил, както подобава, на този „подвиг“, без да изпита завист в скромната си и проста душа. Провансалският херкулес би се поклонил пред сина на Юпитер и Алкмена.

Но нито Кап Матифу, нито Поант Пескад се намираха между пасажерите на кораба. Тъй като единият помагаше на другия да оздравее, и двамата бяха останали в Антекирта. Ако съдействието им се окажеше необходимо, щяха да ги извикат с телеграма и да ги докарат с един „електрик“ от острова.

Докторът и Петер Батори бяха сами на борда на „Ферато“, командуван от капитан Кьострик и помощника му Луиджи. Последната експедиция, извършена в Сицилия с цел да се открият следите на Саркани и Сайлас Торонтал, не бе дала никакъв резултат, защото бе завършила със смъртта на Зироне. Трябваше следователно да открият отново следата, като принудят Карпена да каже каквото знае за Саркани и за неговия съучастник. Но тъй като испанецът беше осъден на каторга и изпратен в крепостта Сеута, само там можеха да го намерят и да се свържат с него.

Сеута е малък укрепен град, нещо като испански Гибралтар, построен върху източните склонове на планината Хашо, и този ден, към девет часа сутринта, корабът на доктора се намираше пред неговото пристанище, на около три мили от брега.

Няма нищо по-оживено от този известен проток, който е нещо като устие на Средиземно море. Чрез него то утолява жаждата си с водите на Атлантическия океан. Оттук то приема хилядите кораби, дошли от Северна Европа и двете Америки в стотиците пристанища по огромния му периметър. Оттук влизат или излизат мощните пътнически параходи и бойни кораби, за които геният на един французин отвори врата към Индийския океан и Южните морета. Няма нищо по-живописно от този тесен канал, ограден от планини с най-разнообразни очертания. На север синеят сиерите на Андалусия. На юг по чудното високо крайбрежие от нос Спартел до тясната вдатина Алмина се издигат едни над други черните върхове на Булон, Планината на маймуните и билата на „Седемте братя“. Отляво и отдясно се виждат китни градове — Тарифа, Алжезирас, Танжер, Сеута, — прикътани в дъното на малки заливчета, разположени в подножието на планините, проснали се по ниското крайбрежие, зад което се извисяват гигантски върхове. И между тези две крайбрежия пред бързия вълнорез на параходите, които нито морето, нито вятърът могат да спрат, под бушприта на платноходните кораби, задържани понякога със стотици от западните ветрове пред входа на Атлантика, се е ширнала площ от подвижни, променливи води — тук сиви и бурни, там сини и спокойни, набраздени от малки гребени, които бележат със своите начупени линии посоката на срещуположните течения. Никой не би могъл да остане безчувствен към очарованието на тази неизразима красота, която двата континента, Европа и Африка, си противопоставят в двойната панорама край Гибралтарския проток.

Междувременно „Ферато“ се доближаваше бързо към африканската земя. Дълбоко врязаният залив, в дъното на който се крие Танжер, започна да се закрива, а скалата на Сеута все повече се откриваше, защото брегът зад нея извиваше на юг. Тази скала сякаш постепенно се усамотяваше като някакво островче, изникнало в подстъпите към носа, задържано чрез тесния провлак, който го прикрепваше към континента. Горе, към върха на планината Хашо, се показа малко укрепление, построено на мястото на римска цитадела. В него бдяха непрекъснато часови, натоварени да наблюдават протока и особено мароканската територия, в която Сеута се врязва като клин. Това е почти същото орографско разположение, каквото има княжество Монако на френска територия.

В десет часа сутринта „Ферато“ пусна котва в пристанището, или по-скоро на два кабелта от кея за дебаркиране, шибан с все сила от морските вълни. Заливът е съвършено открит, изложен на прибоя от средиземноморското вълнение. За щастие, когато не могат да пуснат котва на запад от Сеута, корабите намират втори пристан отвъд скалата, където са на завет от горните ветрове.

След като здравната служба дойде на борда и визира разрешителното за свободен достъп на сушата, към един часа следобед докторът, придружен от Петер, нареди да го закарат на брега и слезе на малкия кей в подножието на градските стени. Нямаше никакво съмнение, че е твърдо решен да залови Карпена. Но как да постъпи? Това щеше да определи, след като огледа местността и прецени обстоятелствата: било като нареди да отвлекат със сила испанеца, било като улесни бягството му от крепостта Сеута.

Този път докторът не се постара да запази инкогнитото на своето пристигане: напротив. Агентите, дошли на борда, разнесоха веднага слуха за идването на тази толкова знаменита личност. Кой не бе слушал за него из арабските страни, от Суец до нос Спартел, за учения талеб, оттеглил се вече на своя остров Антекирта в дъното на Сиртско море? Затова и испанците, и мароканците му устроиха най-радушен прием. А тъй като посещението на „Ферато“ не беше забранено, многобройни лодки не закъсняха да се приближат до него.

Целият този шум очевидно влизаше в плановете на доктора. Неговата известност трябваше да помогне на проектите му. Затова и той, и Петер не се стремяха да се скрият от въодушевлението на публиката. С открита карета, наета от най-големия хотел в Сеута, най-напред посетиха града с тесните улици, оградени от тъжни къщи, без характерен стил, с пръснати тук-там малки площадчета, където растеше някое хилаво прашно дръвче, с няколко мизерни кръчмички, една-две държавни сгради, напомнящи казарми — с една дума, нищо оригинално, като изключим мавританския квартал, където колоритът не беше напълно изчезнал.

Към три часа докторът нареди да го закарат у губернатора на Сеута, комуто искаше да направи визита — съвсем естествен акт на куртоазия от страна на един виден чужденец.

Излишно е да се каже, че губернаторът не може да бъде цивилно лице. Сеута е преди всичко военна колония. Тук живеят десетина хиляди души, офицери и войници, търговци, рибари или моряци от крайбрежното корабоплаване, разпределени колкото в града, толкова и по крайбрежната ивица на изток, която допълва това испанско владение.

По това време Сеута се управляваше от полковник Гиар. Този висш офицер имаше под своя заповед три батальона пехота, отделени от континенталната армия, за да изслужат срока си в Африка, един дисциплинарен полк, редовно установен в малката колония, две артилерийски батареи, две пионерни дружини и една дружина маври, чиито семейства живееха в специален квартал. Що се отнася до осъдените, техният брой беше почти две хиляди души.

За да стигне от града до резиденцията на губернатора, вън от крепостните стени, колата трябваше да се движи по шосето, което обслужва владението до най-източния му край.

Тясната ивица земя от двете страни на пътя, между подножието на планините и морския бряг, беше добре обработена благодарение упорития труд на жителите, които преодоляваха с трудолюбие лошото качество на почвата. Не липсваха всякакъв вид зеленчуци и овощни дръвчета; но трябва да се подчертае, че не липсваха и работни ръце.

И наистина заточениците се използуват от държавата не само в специалните работилници, по укрепленията, по пътищата, чието поддържане изисква постоянни грижи, но дори в градската полиция, когато доброто им поведение позволява да ги назначат за стражари, които наблюдават и са наблюдавани. Тези хора, изпращани в крепостта Сеута да изтърпят наказания, които варират от двадесет години до живот, могат да бъдат използувани от частни лица при известни условия, определяни от властта.

При посещението си в града докторът срещна някои от тях да се движат свободно из улиците; това бяха именно затворници, наети за домашни услуги. Но той в още по-голям брой ги видя извън крепостните стени, по пътищата и на полето.

Преди всичко се налагаше да разберат към коя от тези категории принадлежи Карпена. Защото планът на доктора трябваше да бъде съобразен с положението на испанеца — дали е затворен или свободен, дали работи у частни лица, или за държавата.

— Тъй като присъдата му е скорошна — каза той на Петер, — възможно е да не се ползува още от предимствата, дадени на по-старите затворници за доброто им поведение.

— Ами ако е затворен? — попита Петер.

— Отвличането му ще бъде по-трудно — отговори докторът, — но трябва да стане, и ще стане!

През това време колата се движеше леко по пътя, със ситния тръс на конете. На двеста метра извън укрепленията петдесетина каторжници насипваха пътя с чакъл, наблюдавани от пазачи. Едни трошаха камъни, а други ги разстилаха по шосето или ги набиваха с валяци. Затова колата трябваше да кара по оная страна на пътя, която още не бяха започнали да поправят.

Изведнъж докторът хвана Петер Батори за ръката.

— Ето го! — каза тихо той.

Един човек стоеше на двадесет крачки от другарите си, облегнал се на дръжката на търнокопа.

Това беше Карпена.

След петнадесет години докторът позна солара от Истрия в затворническото му облекло, както Мария Ферато го бе познала в малтийските дрехи из уличките на Мандераджио. Този престъпник, мързелив и негоден за какъвто и да е занаят, не можеше да бъде зачислен в никоя от работилниците на крепостта. Да троши камъни за пътищата — само за такава работа беше годен той.

Но ако докторът го позна, Карпена не можа да открие в негово лице граф Матиаш Шандор. Едва го бе зърнал в къщата на рибаря Андреа Ферато в момента, когато бе довел стражарите. Сега и той, като всички, бе научил за пристигането на доктор Антекирт в Сеута. Но Карпена знаеше, че този прочут лекар беше лицето, за което му бе споменал Зироне по време на разговора им на сицилианското крайбрежие, до пещерата на Полифем. Беше човекът, от когото Саркани им препоръчваше да се пазят, милионерът, за когото бандата на Зироне бе предприела несполучливата с и акция при Каза Инглезе.

Какво изпита Карпена, когато се озова неочаквано пред доктора? Какво бе впечатлението, отпечатано в съзнанието му с фотографическа мигновеност? Трудно би могло да се каже. В действителност онова, което испанецът внезапно усети, беше, че докторът го потиска всецяло с някакво морално надмощие, че личността му се стопява пред неговата, че чуждата, по-силна воля го завладява напълно. Напразно опитваше да се противопостави: не можеше да стори нищо друго, освен да се подчини на това завладяване.

Но докторът заповяда да спрат колата и продължи да го гледа с пронизваща втренченост. Блясъкът на погледа му оказа странно и неотвратимо въздействие върху съзнанието на Карпена. Чувствата на испанеца постепенно се притъпиха. Клепачите му замигаха, затвориха се, продължавайки само леко да потрепват. После, обзет напълно от упойката, той падна край пътя, незабелязан от другарите си. Пък и никой от тях не би могъл да го изтръгне от този хипнотичен сън.

Тогава докторът нареди да продължат пътя си към резиденцията на губернатора. Тази случка му бе отнела само половин минута. Никой освен Петер Батори не бе успял да забележи това, което се случи между испанеца и него.

— Този човек е в моя власт — каза докторът — и аз мога да го принудя…

— Да ни каже всичко, което знае? — запита Петер.

— Не, да извърши всичко, което бих искал да направи, и то несъзнателно. Още при първия поглед към този негодник усетих, че мога да стана негов господар, да му отнема волята и да го подчиня на моята.

— А при това този човек не е болен.

— Да не мислиш, че хипнозата оказва въздействие само върху невропати? Не, Петер, най-неподатливи са душевноболните. Напротив, необходимо е обектът да има воля и аз бях облагоприятствуван от обстоятелствата, като открих в този Карпена натура, предразположена да се поддаде на влиянието ми. Той ще продължи да спи, докато не се намеся, за да прекратя този сън.

— Добре — отговори Петер, — но каква полза от това, щом дори в състоянието, в което се намира сега, е невъзможно да го накарате да говори по интересуващия ни въпрос.

— Положително и съвсем очевидно е — каза докторът, — че не мога да го накарам да каже нещо, което самият аз не зная. Но в моя власт е да го принудя, когато ми е угодно, да извърши онова, което пожелая да направи, без неговата воля да ми се противопостави. Например утре, вдругиден, след осем дни, след шест месеца, дори когато е в будно състояние, поискам ли да напусне крепостта, той ще я напусне!…

— Да напусне крепостта — възрази Петер, — да излезе свободно от нея?… Все пак ще трябва пазачите да му позволят! Влиянието на внушението не може да стигне дотам да му разчупи оковите, да разбие вратата на каторгата, да го накара да мине през непроходима стена…

— Да, Петер — отговори докторът, — не мога да го накарам да извърши неща, които аз самият не бих могъл да сторя, и затова отивам у губернатора на Сеута!

Доктор Антекирт не преувеличаваше. Изследванията и наблюденията на Шарко, Броун-Секар, Азам, Рише, Дюмонпалие, Модсли, Бернхайм, Хак Тък, Ригер и на още много други учени не оставят вече никакво съмнение по този въпрос. По време на пътуванията си из Ориента докторът бе успял да направи много любопитни опити и да даде богат принос от нови наблюдения в този клон на физиологията. Така че беше добре осведомен за това явление и за резултатите, които могат да се извлекат от него. Надарен с голяма сила на внушение, която бе прилагал често в Мала Азия, той разчиташе сега на нея, за да завладее Карпена — щом случаят бе пожелал испанецът да се окаже податлив на това влияние.

Но ако докторът беше вече господар на Карпена, ако можеше да го накара да действува, когато и както пожелае, като му внуши собствената си воля, все пак беше необходимо затворникът да има свобода на действие, щом настъпи момент да поискат от него извършването на едно или друго нещо. Затова беше необходимо разрешението на губернатора. А това разрешение докторът се надяваше да получи от полковник Гиар, за да бъде възможно да отвлекат испанеца.

Десет минути по-късно колата стигна при входа на големите казарми, които се издигат почти до самата граница на владението, и спря пред резиденцията на губернатора.

Полковник Гиар беше вече осведомен за присъствието на доктор Антекирт в Сеута. Тази прочута личност, благодарение на името, което й създаваха нейните способности и състояние, беше като някакъв монарх, тръгнал да пътешествува. Затова, когато той влезе в салона на резиденцията, губернаторът оказа радушен прием и на него, и на младия му спътник. Най-напред каза, че е изцяло на тяхно разположение, за да ги разведе из владението, това „късче от Испания, толкова уместно изрязано от мароканската територия“.

— Приемаме с удоволствие, господин губернаторе — отговори докторът на испански; Петер също разбираше и говореше свободно този език. — Но не зная дали ще имаме време да се възползуваме от вашата любезност.

— О, колонията не е голяма, доктор Антекирт — каза губернаторът. — Може да бъде обиколена за половин ден. Впрочем не смятате ли да останете известно време тук?

— Само четири-пет часа — отговори докторът. — Трябва да отплавам още тази вечер за Гибралтар, където ме очакват утре сутрин.

— Да тръгнете още тази вечер! — възкликна губернаторът. — Позволете ми да настоя! Уверявам ви, доктор Антекирт, че нашата военна колония заслужава да бъде разгледана основно! Сигурно сте видели и наблюдавали много нещо през време на пътуванията си, но дори само за каторгата си Сеута заслужава да привлече вниманието както на учените, така и на икономистите.

Естествено, губернаторът влагаше известно честолюбие, като хвалеше така колонията си. Но той не преувеличаваше: административната система на крепостта Сеута, еднаква с тази на каторгите в Севиля, се смяташе за една от най-добрите в Стария и Новия свят както по отношение териториалното положение на заточениците, така и на моралното им превъзпитание. Затова губернаторът настоя такъв известен човек като доктор Антекирт да отложи заминаването си, за да може да почете с посещението си различните служби на каторгата.

— Невъзможно ми е, господин губернаторе; но днес ви принадлежа и ако искате…

— Сега е вече четири часа — подзе полковник Гиар. — Виждате, че ни остава много малко време…

— Наистина — отговори докторът, — и ми е неприятно, защото ако вие държите да ми покажете вашата колония, аз пък бих искал да разгледате яхтата ми!

— Не бихте ли могли, доктор Антекирт, да отложите с един ден заминаването си за Гибралтар?

— Положително бих го направил, господин губернаторе, ако, повтарям ви, уговорената за утре среща не ме принуждаваше да отплавам още тази вечер!

— Наистина жалко — отговори губернаторът, — и никога няма да се помиря, че не съм успял да ви задържа за по-дълго време! Но внимавайте! Корабът ви е в обсега на оръдията от укрепленията ми и от мен зависи да го потопя на място!

— Репресалии, господин губернаторе? — възрази със смях докторът. — Да не би да желаете война с могъщото кралство Антекирта?

— Зная, че това би било голям риск! — отговори губернаторът със същия шеговит тон. — Но кой не би рискувал, за да ви задържи един ден повече при себе си?

Без да взема участие в разговора, Петер се чудеше дали докторът се бе доближил към целта, която искаше да постигне. Това решение да напусне Сеута още същата вечер го учудваше. Как биха успели за такова кратко време да комбинират мерките, необходими за отвличането на Карпена? След няколко часа осъдените щяха да бъдат прибрани и заключени в крепостта. При тези условия беше твърде проблематично испанецът да излезе оттам.

Но Петер разбра, че докторът следва строго определен план, когато го чу да отговаря:

— Наистина, господин губернаторе, безкрайно съжалявам, че не мога да удовлетворя желанието ви — поне за днес! Но може би ще намерим някакъв изход.

— Кажете, доктор Антекирт, кажете!

— Щом трябва утре сутринта да бъда в Гибралтар, необходимо е да тръгна тази вечер. Но смятам, че престоят ми на тази английска скала няма да продължи повече от два-три дни. Днес е четвъртък и вместо да продължа пътя си из Северно Средиземно море, нищо по-лесно от това да се върна в неделя сутрин в Сеута…

— Нищо по-лесно, наистина — отговори губернаторът, — и нищо по-любезно от ваша страна! Вероятно проявявам малко честолюбие. Но кой на този свят не е поне мъничко суетен? Уговорено значи, доктор Антекирт. До в неделя?

— Да, но при едно условие!

— Приемам го, каквото и да е!

— Заповядайте тогава да обядвате с вашия адютант на борда на „Ферато“!

— Обещавам, доктор Антекирт, обещавам… само че също при едно условие!

— Като вас, господин губернаторе, предварително го приемам каквото и да е!

— Вие и господин Батори — отговори губернаторът, — ще ми направите честта да вечеряте в резиденцията.

— Прието — каза докторът, — така че между обеда и вечерята…

— Ще злоупотребя с авторитета си, за да ви накарам да се възхищавате от великолепието на кралството ми! — отговори полковник Гиар, като стисна ръката на доктора.

Петер Батори също прие поканата, като се поклони пред любезния и предоволен губернатор на Сеута.

Когато докторът се готвеше да се сбогува, Петер разбра по погледа му, че е постигнал целта си. Но губернаторът пожела да изпрати бъдещите си гости до града. Тримата седнаха в колата и тръгнаха по единствения път, който свързва резиденцията със Сеута.

Ако губернаторът се възползува от случая, за да ги накара да се възхищават от повече или по-малко оспорими красоти на малката колония; ако им разказа какви подобрения смяташе да направи във военното и гражданското управление; ако добави, че местоположението на някогашната Абила струва поне колкото това на Калпе отвъд протока; ако заяви, че е възможно да я превърнат във втори Гибралтар, непревзимаем като своя британски близнак; ако протестира срещу дръзкото изказване на г. Форд: „Сеута би трябвало да принадлежи на Англия, защото Испания не умее да я използува и едва съумява да я запази!“; и накрая, ако прояви особено раздразнение срещу упоритите англичани, които пускат незабавно корен навсякъде, където стъпи кракът им — всичко това не беше никак учудващо от страна на един испанец.

— Да! — възкликна той. — Преди да мислят за заграбване на Сеута, нека се погрижат да запазят Гибралтар! Испания може някой ден да ги чукне по главата с тая планина!

При все че не запита как биха могли испанците да предизвикат такова геологическо сътресение, докторът не пожела да оспори това твърдение, изказано с екзалтацията на един идалго. Пък и разговорът бе прекъснат от внезапното спиране на колата. Кочияшът бе принуден да спре конете пред някакво струпване от петдесетина каторжници, препречили пътя.

Губернаторът направи знак на един от ефрейторите да дойде да му докладва. Войникът се приближи веднага към колата с уставна стъпка. После козирува, застана мирно и зачака:

Останалите затворници и надзиратели се наредиха от двете страни на пътя.

— Какво има? — запита губернаторът.

— Ваше превъзходителство — отговори ефрейторът, — намерихме един каторжник да лежи край пътя. Изглежда заспал, а не можем да го събудим.

— Откога е в това състояние?

— От около един час.

— Продължава ли да спи?

— Да, ваше превъзходителство. Безчувствен е като мъртвец. Разтърсвахме го, убождахме го, дори гръмнахме с пистолет край ухото му: нищо не усети, нищо не чу!

— Защо не повикахте лекаря на каторгата? — запита губернаторът.

— Изпратих да го извикат, ваше превъзходителство, но беше излязъл и докато дойде, не знаем какво да правим с тоя човек.

— Да го отнесат в болницата!

Ефрейторът тръгваше да изпълни това нареждане, когато докторът се намеси:

— Господин губернаторе — каза той, — ще ми позволите ли в качеството на лекар да прегледам този своенравен сънливец? С удоволствие бих го видял по-отблизо!

— Всъщност това е наистина ваша работа! — отговори губернаторът. — Някакъв си хубостник, лекуван от доктор Антекирт!… Не ще има повод да се оплаче!

Тримата слязоха заедно от колата и докторът се приближи до каторжника, който се бе проснал върху банкета^[76], на пътя. Животът у този дълбоко заспал човек се проявяваше само със задъхано дишане и ускорен пулс.

Докторът направи знак всички да се отстранят от него. После се наведе над неподвижното тяло, започна да му шепне нещо и го загледа продължително, сякаш искаше да му внуши някакво свое желание.

След това стана:

— Нищо му няма! — каза той. — Този човек просто е изпаднал в магнетичен сън!

— Наистина ли? — каза губернаторът. — Много интересно! А можете ли да го изтръгнете от този сън?

— Нищо по-лесно! — отговори докторът.

Докосна челото на Карпена, повдигна лекичко клепачите му и каза:

— Събуди се!… Искам да се събудиш!

Карпена се размърда и отвори очи, все още сънен. Докторът прекара няколко пъти ръка пред лицето му, за да раздвижи въздушния пласт, и вцепенението на каторжника постепенно се разсея. След малко той се поизправи; после, без да съзнава какво бе станало, отиде при другарите си.

Губернаторът, докторът и Петер Батори се качиха отново в колата, която продължи към града.

— Всъщност — запита губернаторът, — не беше ли пийнал този човек?

— Не вярвам — отговори докторът. — Това беше най-обикновен сомнамбулизъм.

— А как се е случило?

— Не мога да ви отговоря, господин губернаторе. Може би човекът страда от такива пристъпи. Но сега е на крака и нищо му няма вече!

Скоро колата стигна до крепостните стени, влезе в града, пресече го косо и се спря на едно площадче над кея за отплаване.

Тук докторът и губернаторът се сбогуваха много сърдечно.

— Ето „Ферато“ — каза докторът, като посочи кораба, който се полюшваше леко в открито море. — Да не забравите, господин губернаторе, че приехте да обядвате на борда в неделя сутринта!

— Както и вие, доктор Антекирт, не ще забравите, че ще вечеряте в резиденцията в неделя вечерта!

— Ще се постарая да не забравя!

Двамата се разделиха и губернаторът остана на кея, докато голямата лодка се отдалечи.

А когато се прибраха на кораба, докторът каза на Петер, който го запита дали всичко се е развило тъй, както желаеше:

— Да!… В неделя вечер с разрешение на губернатора на Сеута Карпена ще бъде на борда на „Ферато“!

В осем часа корабът вдигна котва и взе курс на север. Не след много планината Хашо, която се издига над тази част от мароканското крайбрежие, изчезна в нощната тъмнина.

Втора глава
Експериментът на доктора

Пасажерът, на когото не е известно закъде плава корабът, който го носи, не може да отгатне върху коя точка на земното кълбо стъпва, когато дебаркира в Гибралтар.

Най-напред се вижда кеят, прорязан от малки басейни за акостиране на лодките; после бастионът на една крепостна стена със съвсем обикновена врата; след това един неправилен площад, ограден от високи казарми, които се издигат терасовидно по хълма; и най-после началото на някаква дълга, тясна и криволичеща улица, която носи името Мен стрийт^[77].

При изхода на тази улица, чиято настилка е винаги влажна, всред хамали, контрабандисти, ваксаджии на ботуши, продавачи на пури и кибрит, всред двуколки, талиги, колички с плодове и зеленчуци сновяха в космополитна смесица малтийци, мароканци, испанци, италианци, араби, французи, португалци, немци — по малко от всичко и дори поданици на Обединеното кралство, по-специално представени от пехотинци с червени и артилеристи със синкави куртки, с барети като пита, които се задържат само по чудо на едното им ухо.

А все пак тук е Гибралтар и тази Мен стрийт обслужва целия град, от Морската, та чак до Аламедската врата. Оттам тя продължава към крайната точка на Европа, покрай разноцветни вили и зелени градинки, под сянката на грамадни дървета, между лехи с цветя, складове за снаряди, оръдейни батареи от всякакъв модел, растения от всички зони, на протежение от четири мили и триста метра. Това е приблизителната дължина на гибралтарската скала, прилична на едногърба камила без глава, клекнала на пясъка на Сан Роке и потопила опашка в Средиземно море.

Откъм континента тази грамадна скала се издига отвесно на четиристотин двадесет и пет метра и го заплашва със своите топове — „зъбите на старицата“, както казват испанците. Тук има повече от седемстотин артилерийски оръдия, чиито дула стърчат през безбройните амбразури на бункерите. Двадесет хиляди жители и гарнизон от шест хиляди души живеят в подножието на планината, което се къпе от водите на залива. В това число не влизат четириръките — знаменитите моноси, маймуни без опашка, потомци на най-старите местни обитатели и всъщност истински собственици на тази земя, които все още заемат височините на древния Калпе. От върха на тази планина се владее целият проток, наблюдава се цялото мароканско крайбрежие, от едната страна се вижда Средиземно море, от другата Атлантика и английските далекогледи могат спокойно да се взират — и се взират — в най-дребните гънки на един хоризонт от двеста километра.

Ако по някакво щастливо обстоятелство „Ферато“ бе пристигнал два дни по-рано в залива на Гибралтар, ако между изгрева и залеза на слънцето доктор Антекирт и Петер Батори бяха слезли на малкия кей, минали през Морската врата, тръгнали по Мен стрийт, пресекли Аламедската врата, за да стигнат до хубавите градини, които се простират чак докъм средата на възвишенията отляво, разказаните тук събития щяха да имат може би по-бърз и сигурно твърде различен развой.

И наистина, на 19 септември следобед на една висока дървена скамейка, каквито има из всички английски градини, под сянката на големите дървета и с гръб към батареите, разположени ниско над залива, двама души приказваха, като гледаха да не ги чуе някой. Това бяха Саркани и Намир.

Както си спомняме, Саркани трябваше да се срещне с Намир в Сицилия в момента, когато бе предприета акцията срещу Каза Инглезе, завършила със смъртта на Зироне. Предупреден навреме, Саркани промени плана си, затова и докторът го чака напразно осем дни в пристанището на Катания. А Намир напусна веднага Сицилия съобразно нарежданията, които бе получила, за да се върне в Тетуан, където живееше по това време. От Тетуан тя замина за Гибралтар, където Саркани й бе определил нова среща. Той бе пристигнал предната вечер и смяташе да замине на следния ден.

Намир, тази сурова приятелка на Саркани, му беше предана телом и духом. Тя го бе отгледала като майка в дуарите^[78] на Триполитания. Не бе го напускала никога, и тогава даже, когато той се занимаваше с комисионерство в Регентството^[79], където поддържаше тайни връзки с опасните привърженици на сенусизма, които — както вече казахме — заплашваха Антекирта.

Свързана донякъде с почти майчинска обич със Саркани и по мисли, и по дела, Намир му беше може би по-предана от Зироне, негов другар в сполуки и несполуки. По даден знак от него тя би извършила престъпление, би отишла на смърт, без да се поколебае. Така че Саркани можеше да има пълно доверие в нея и я бе извикал в Гибралтар, за да й говори за Карпена, от когото много се страхуваше.

Този разговор, първият след пристигането на Саркани в Гибралтар — а щеше да бъде и единствен, — се водеше на арабски.

Саркани започна с въпрос и получи отговор, който и двамата сигурно смятаха особено важен, защото бъдещето им зависеше от него.

— Савина?… — запита Саркани.

— Тя е на сигурно място в Тетуан — отговори Намир, — в това отношение можеш да бъдеш спокоен!

— Но през време на отсъствието ти?

— През време на отсъствието ми съм поверила къщата на една стара еврейка, която няма да я напусне нито за миг. Къщата е истински затвор, където никой не влиза и не може да влезе! Всъщност Савина не знае, че се намира в Тетуан, не знае коя съм и дори не подозира, че е в твоя власт.

— Продължаваш ли да й говориш за сватбата?…

— Да, Саркани — отговори Намир. — Не я оставям да забрави, че трябва да стане и ще ти стане жена!

— Трябва, Намир, трябва, още повече че от състоянието на Торонтал вече не остана много нещо!… Никак не му върви наистина на горкия Сайлас!

— Не ще имаш нужда от него, Саркани, за да забогатееш отново, и то повече, откогато и да било!

— Зная това, Намир, но крайната дата, на която бракосъчетанието ми със Савина трябва да се извърши, наближава. А на мене ми е необходимо доброволното й съгласие и ако тя откаже…

— Ще я накарам да се подчини! — отговори Намир. — Да! Ще й изтръгна съгласието!… Можеш да разчиташ на мене, Саркани!

Трудно бихме могли да си представим по-решителна, по-свирепа физиономия от тази на мароканката, когато казваше това.

— Добре, Намир! — съгласи се Саркани. — Продължавай да я пазиш зорко! Скоро ще дойда и аз!

— Не смяташ ли да ни преместиш от Тетуан? — запита мароканката.

— Не, докато не бъда принуден да го сторя, щом никой там не познава и не може да познае Савина. Ако събитията ме накарат да променя местожителството ви, ще те предупредя навреме.

— А сега, Саркани — подзе Намир, — кажи защо ме извика в Гибралтар?

— Защото трябва да ти кажа някои неща, които е по-добре да чуеш, отколкото да ти ги пиша.

— Говори, Саркани; ако има да заповядаш нещо, наемам се да го изпълня, каквото и да е.

— Ето какво е сега положението ми — отговори Саркани. — Госпожа Батори изчезна, а синът й е мъртъв. Така че няма какво да се опасявам от това семейство! Госпожа Торонтал умря и Савина е в моя власт! От тази страна също съм спокоен! От другите хора, които знаят или са знаели моите тайни, единият — моят съучастник Сайлас Торонтал — е под пълното ми влияние; другият — Зироне, загина при последната си акция в Сицилия. Така че от всички, които ти споменах, никой не може да проговори и не ще проговори!

— От кого се страхуваш тогава? — запита Намир.

— Страхувам се единствено от намесата на двама души, единият от които знае част от моето минало, а другият ми се струва, че иска да се намесва в настоящия ми живот повече, отколкото ми отърва!

— Карпена ли е единият? — запита Намир.

— Да — отговори Саркани, — а другият е онзи доктор Антекирт, чиито отношения със семейство Батори в Рагуза винаги ми изглеждаха твърде подозрителни! Освен това научих от Бенито, ханджията на Санта Грота, че този човек, мултимилионер, устроил капан на Зироне с помощта на някой си Пескадор, на служба при него. Ако е направил това, сигурно е било, за да го улови и да изтръгне от него показания, като не е могъл да се добере до мене.

— Съвсем очевидно — отговори Намир. — Повече отвсякога трябва да се опасяваш от този доктор Антекирт.

— Доколкото е възможно, ще трябва да знаем какво прави и особено къде е!

— Трудна работа, Саркани — отговори Намир, — защото чух веднъж в Рагуза, че един ден се намирал в единия край на Средиземно море, а на следния ден бил вече в другия му край.

— Да! Този човек е сякаш вездесъщ! — възкликна Саркани. — Но да не мисли, че ще го оставя да се бърка безнаказано в играта ми? Ако потрябва, ще съумея да го потърся чак на неговия остров Антекирта…

— Сключиш ли веднъж брака — отговори Намир, — няма защо вече да се страхуваш нито от него, нито от когото и да било.

— Безспорно, Намир… Но дотогава?

— Дотогава ще бъдем предпазливи! Пък и винаги ще имаме едно предимство: ще знаем къде е той, без той да знае къде сме ние! А сега да поговорим за Карпена. Защо се страхуваш, Саркани, от този човек?

— Карпена знае какви са били отношенията ми със Зироне. От няколко години насам той е вземал участие в различни акции, в които бях замесен, и може да проговори…

— Съгласна съм, но сега Карпена се намира в крепостта Сеута, осъден на доживотна каторга!

— Това именно ме безпокои, Намир!… Да! За да подобри положението си, да получи смекчаване на наказанието си, той може да направи някои разкрития. Ако ние знаем, че е заточен в Сеута, и други знаят това, познават го лично — например този Пескадор, който толкова умело го изиграл в Малта. Чрез този човек доктор Антекирт може да се добере до него! Може да му предложи висока цена, за да откупи тайната му! Може да се опита дори да го отвлече от каторгата! Всъщност, Намир, това е толкова естествено, че се чудя, защо не го е сторил досега!

Твърде умен и прозорлив, Саркани бе отгатнал точно какви са намеренията на доктора към испанеца и виждаше всичко, от което трябва да се опасява.

Намир се съгласи, че Карпена можеше да стане твърде опасен при положението, в което се намираше понастоящем.

— Защо — възкликна Саркани, — защо той не загина там вместо Зироне?

— А нима това, което не е станало в Сицилия — отговори студено Намир, — не би могло да се случи в Сеута?

Въпросът беше поставен съвсем пряко. Намир обясни на Саркани, че нямаше нищо по-лесно от това, да се отиде от Тетуан в Сеута. Тя можеше да го стори колкото пъти се наложи. Не повече от двадесетина мили разделяха двата града. Тетуан се намираше малко зад каторгата, на юг от мароканското крайбрежие. И щом затворниците работеха по пътищата или се движеха из града, много лесно би могла да се свърже с Карпена, който я познаваше; щеше да го заблуди, че Саркани ще му помогне да избяга, дори щеше да му предаде малко пари и храна, за да разнообрази обикновеното си ядене в каторгата, и ако се случи някое парче хляб или някакъв плод да е отровен, кой ще се загрижи за смъртта на Карпена, кой ще се заеме да търси причината й?

Един негодник по-малко в крепостта — това не би обезпокоило много губернатора на Сеута! Саркани нямаше да се страхува вече от испанеца, нито от опитите на доктор Антекирт, заинтересуван да узнае тайните му.

С една дума, този разговор щеше да има следния резултат: докато едни се бяха заели да подготвят отвличането на Карпена, други щяха да се опитат да го осуетят, като изпратят преждевременно испанеца в каторгата на оня свят, откъдето вече не може да се избяга.

Уговорили всичко, Саркани и Намир се прибраха в града и се разделиха. Саркани напусна още същата вечер Испания, за да се върне при Сайлас Торонтал, а на следния ден Намир отиде от Гибралтар в Алжезирас и се качи на пътническия кораб, който извършва редовния рейс между Европа и Африка.

Точно на излизане от пристанището пътническият параход се размина с една любителска яхта, която се разхождаше из Гибралтарския залив, преди да пусне котва в английски води.

Това беше „Ферато“ и Намир, която го бе видяла по време на престоя му в Катания, много добре го позна.

— Доктор Антекирт тук! — промълви тя. — Саркани е прав. Опасност наистина съществува, и при това близка!

След няколко часа мароканката слезе в Сеута. Но преди да се върне в Тетуан, тя опита да се свърже с испанеца. Планът й беше прост и щеше да успее, ако й стигне време, да го изпълни.

Но изникна едно усложнение, което Намир никак не очакваше. След срещата с доктора по време на посещението му в Сеута, Карпена заяви, че е болен. И макар че неразположението му беше леко, той успя да влезе за няколко дни в болницата на каторгата. Така че Намир бе принудена да обикаля около болницата, без да успее да се добере до него. Все пак се успокояваше с мисълта, че щом тя не можеше да види Карпена, доктор Антекирт и агентите му също не са го видели. Следователно опасност от отвличане не съществуваше, докато осъденият не поднови работата си по пътищата на колонията.

Но Намир се лъжеше в предвижданията си. Постъпването на Карпена в болницата на каторгата щеше, напротив-, да подпомогне намеренията на доктора и твърде вероятно да осигури успеха им.

„Ферато“ се закотви на 22 септември вечерта в дъното на Гибралтарския залив, където много често духат източни и югозападни ветрове. Корабът трябваше да престои тук само един ден, на 23, тоест събота. Затова след слизането си на сушата сутринта докторът и Петер отидоха в пощата на Мен стрийт, където имаха да получават писмо на гишето „до поискване“.

С едното, адресирано до доктора, един от неговите агенти му съобщаваше, че след заминаването на „Ферато“ Саркани не бе се появил нито в Катания, нито в Сиракуза, нито в Месина.

С другото, адресирано до Петер Батори, Поант Пескад му известяваше, че се чувствува много добре и от раната му не ще има никаква следа. Доктор Антекирт би могъл отново да възлага задачи и на него, и на Кап Матифу, който изпращаше и на двамата почтителните си поздрави на почиващ херкулес.

И накрая третото, изпратено до Луиджи от Мария. То беше повече от сестринско, беше майчинско писмо.

Ако докторът и Петер Батори се бяха разхождали тридесет и шест часа по-рано из градините на Гибралтар, щяха да се срещнат със Саркани и Намир.

Денят бе използуван, за да попълнят трюмовете на „Ферато“ с помощта на мауни, които вземаха въглища от плаващите складове, закотвени в залива. Подновени бяха и запасите от сладка вода както за парните котли, така и в бъчвите с вода за пиене. Всичко беше готово, когато докторът и Петер, вечеряли в ресторанта на един хотел на Комършъл Скуеър, се върнаха на борда. В този момент фърст гън-файр^[80] възвести затварянето на градските врати, така строго спазвано, както в някоя каторга в Норфолк или Кайена.

Но „Ферато“ не вдигна котва още същата вечер. Тъй като му трябваха само два часа, за да пресече протока, той тръгна едва на следния ден в осем часа. След като мина под огъня на английските батареи, които благоволиха да променят мерника на обучението си, за да не го засегнат посред корпуса, той се отправи с пълна пара към Сеута. В девет и половина корабът се намираше в подножието на планината Хашо. Но тъй като вятърът духаше от северозапад, едно закотвяне на мястото, което заемаха в залива преди три дни, нямаше да бъде сигурно. Затова капитанът нареди да пуснат котва зад града в едно малко заливче, чието местоположение предпазваше от ветровете откъм сушата. Тук „Ферато“ остана на два кабелта от брега.

Четвърт час по-късно докторът слезе на един малък вълнолом. Намир, която го дебнеше, не бе пропуснала нищо от действията на кораба. Ако той не можа да я познае, защото я бе видял смътно в тъмнината на пазара в Катаро, мароканката, която често го бе срещала в Гравоза и в Рагуза, го позна веднага. Затова реши да бъде особено предпазлива, докато трае престоят му в Сеута.

Слизайки на брега, докторът завари губернатора на колонията и един от неговите адютанти, които го очакваха на кея.

— Добър ден и добре дошъл, скъпи гостенино! — извика губернаторът. — Вие сте човек на думата си! И тъй като ми принадлежите, поне за целия ден…

— Ще ви принадлежа, господин губернаторе, само след като вие ми гостувате! Не забравяйте, че ви чака обед на борда на „Ферато“.

— Добре, доктор Антекирт; не е учтиво, разбира се, да го караме да чака!

Голямата лодка отведе на борда доктора и гостите му. Трапезата беше разкошна и всички отдадоха заслужено внимание на обеда, приготвен в кухнята на кораба.

През време на обеда разговаряха предимно за управляването на колонията, за нравите и обичаите на нейните жители, за отношенията, установени между испанското население и туземците. Мимоходом докторът заговори за каторжника, когото бе събудил преди два-три дни от магнетичен сън на пътя за резиденцията.

— Сигурно нищо не си спомня? — запита той.

— Нищо — отговори губернаторът, — но в момента вече не работи по настилката на пътищата.

— Къде е тогава? — запита докторът с леко безпокойство, което само Петер забеляза.

— Постъпи в болницата — отговори губернаторът. — Изглежда, че това сътресение е засегнало скъпоценното му здраве!

— Кой е този човек?

— Някакъв испанец Карпена, вулгарен убиец, който не заслужава никакво внимание, докторе. Ако се случи да умре, уверявам ви, че няма да е загуба за колонията!

После заговориха за съвсем други неща. За доктора беше явно неудобно да се занимава с този каторжник, който вероятно се бе напълно възстановил, след като бе прекарал няколко дни в болницата.

Когато обедът свърши, поднесоха кафе на палубата, под тента на кърмата. Запалиха пури и цигари, които се превръщаха полека в ароматен дим. Най-сетне докторът предложи на губернатора да слязат на сушата. Той беше вече на негово разположение, готов да посети и разгледа всички служби на тази испанска територия.

Предложението бе прието и до вечерята губернаторът имаше достатъчно време да покаже на видния си гост цялата колония.

Докторът и Петер Батори бяха добросъвестно разведени из цялата територия — из града и полето. Не им спестиха нито една подробност, нито каторгата, нито казармите. Този ден беше неделя, каторжниците не бяха заети с ежедневната си работа и докторът можа да ги види при нови условия. Що се отнася до Карпена, когото зърна на минаване в една от болничните стаи, надали бе привлякъл неговото внимание.

Докторът мислеше да тръгне още същата нощ за Антекирта, след като остане до късно с губернатора. Затова към шест часа отидоха в резиденцията, където ги очакваше великолепно сервирана вечеря, която съперничеше на днешния обяд.

Излишно е да казваме, че по време на тази разходка във и извън крепостните стени, докторът беше следен от Намир, без да подозира, че е прицел на такъв усилен шпионаж.

Вечерята мина твърде весело. Някои видни личности от колонията, няколко офицери с жените си, двама-трима богати търговци — това бяха поканените. Те не скриха удоволствието си от присъствието на доктор Антекирт в тяхната среда. Докторът разказа охотно за пътуванията си из Ориента, през Сирия, в Арабия, из Северна Африка. После върна разговора към Сеута и поздрави губернатора, че така умело управлява това испанско владение.

— Но — добави той — охраната на каторжниците сигурно ви създава доста неприятности!

— А защо, драги докторе?

— Защото сигурно се опитват да бягат. Тъй като всеки затворник мисли за бягство повече, отколкото пазачите мислят да му попречат, следва, че предимството е на страната на затворниците. Затова не бих се изненадал, ако някой от тях липсва от време на време на вечерната проверка.

— Никога — възрази губернаторът, — никога! Къде биха отишли такива бегълци? По море е невъзможно да избягат! По суша би било опасно сред дивите племена на Мароко! Затова нашите каторжници си стоят в крепостта, ако не от удоволствие, то поне от благоразумие!

— Съгласен съм — отговори докторът, — и това трябва да ви радва, господин губернаторе, защото има опасност охраната на затворниците да става все по-мъчна в бъдеще!

— Защо? — запита един от сътрапезниците, когото този разговор интересуваше особено много, тъй като беше директор на каторгата.

— Защото изучаването на магнетичните явления, господине — отговори докторът, — е много напреднало, защото тези похвати могат да се използуват от всекиго и защото най-сетне повлияването чрез внушение, с цел да се замени една воля с друга, става все по-често.

— И в такъв случай?… — запита губернаторът.

— В такъв случай мисля, че е добре затворниците да бъдат наблюдавани, а още по-благоразумно е да се наблюдават и надзирателите им. По време на пътуванията си, господин губернаторе, бях свидетел на такива необикновени случаи, че всичко в тази област ми се струва възможно. Затова във ваш интерес е да запомните, че ако един затворник може да избяга несъзнателно под влиянието на чужда воля, един надзирател, подложен на подобно влияние, може също така несъзнателно да го остави да избяга.

— Бихте ли желали да ни обясните в какво се състои това явление? — запита директорът на каторгата.

— Да, господине, а един пример ще ви помогне да го разберете много лесно — отговори докторът. — Да предположим, че някой надзирател е естествено предразположен към магнетично или хипнотично явление — което е едно и също — и да допуснем, че някой затворник упражни върху него това влияние… В такъв случай затворникът е станал от този момент господар на надзирателя: той ще го накара да върши, каквото пожелае, ще го накара да иде, където поиска, ще го принуди да му отвори вратата на затвора, като му внуши тази мисъл.

— Сигурно — отговори директорът, — но при условие, че предварително го е приспал.

— Грешите, господине — възрази докторът. — Тези действия могат да се извършват дори в будно състояние, и то без надзирателят да ги съзнава!

— Как, нима допускате?…

— Допускам и твърдя; под това влияние един затворник може да каже на пазача си: „В този ден, в толкова часа, ще направиш това и това“! — и той ще го изпълни. „В този ден ще отвориш вратата на крепостта!“ — и той ще я отвори. „В този ден ще мина пред тебе и няма да ме видиш, че минавам!“

— В будно състояние?

— Напълно будно!…

При това твърдение на доктора присъствуващите проявиха зле прикрито недоверие.

— И все пак това е съвсем положително — обади се Петер Батори. — Аз самият съм бил свидетел на подобни действия.

— Значи — каза губернаторът — можем да премахнем материалността на една личност чрез погледа на друга?

— Изцяло! — отговори докторът. — Както можем да предизвикаме у някои хора такива промени във вкуса, че да вземат солта за захар, млякото за оцет или обикновена вода за слабителна и да изпитат това нейно въздействие! Всякакви илюзии или халюцинации са възможни, щом мозъкът е подложен на това влияние.

— Доктор Антекирт — каза тогава губернаторът, — сигурно изразявам общото чувство на моите гости, ако ви кажа, че тези неща трябва да се видят, за да се повярва в тях!

— И все пак! — добави един от присъствуващите, който намери за необходимо да направи тази уговорка.

— Затова трябва да съжаляваме — продължи губернаторът, — че малкото време, което ни отделяте в Сеута, не ви позволява да ни убедите с опит.

— Но… аз мога… — отговори докторът.

— Още сега?

— Още сега, ако искате!

— Но как?… Кажете!

— Вие не сте забравили, господин губернаторе — подхвана докторът, — че преди три дни един от каторжниците бе намерен за спал на пътя за резиденцията? Както ви казах тогава, той бе изпаднал и магнетичен сън.

— Вярно е — каза директорът на каторгата. — Този човек сега е в болницата.

— Спомняте си също така, че аз го събудих, докато нито един от надзирателите не бе успял да стори това?

— Точно така.

— Това беше достатъчно, за да се създаде между мене и този каторжник… как се казваше той?

— Карпена.

— … между мене и този Карпена една връзка, която го поставя под пълно мое влияние.

— Когато е във ваше присъствие?…

— Дори когато сме далече един от друг!

— Когато вие сте тук, в резиденцията, а той е в болницата? — запита губернаторът.

— Да, и ако наредите да оставят този Карпена свободен, да отворят пред него вратите на болницата и на каторгата, знаете ли какво ще направи?…

— Ще избяга! — отговори със смях губернаторът.

Трябва да признаем, че смехът му беше твърде заразителен, защото всички гости се присъединиха към него.

— Не, господа — отговори съвсем сериозно доктор Антекирт, — този Карпена няма да избяга, ако не поискам да го стори, и ще направи само онова, което аз пожелая!

— Какво именно, ако обичате?

— Например, щом излезе от затвора, мога да му заповядам да тръгне към резиденцията, господин губернаторе.

— И да дойде тук?

— Да, и ако поискам, ще настоява да ви види, да говори с вас.

— С мене?

— С вас. И ако не виждате някакво неудобство, щом той ще изпълнява всичките ми внушения, ще му внуша да ви вземе за някоя друга личност… За крал Алфонс XII например!

— За негово величество краля на Испания?

— Да, господин губернаторе; и ще ви помоли…

— За милост?

— За милост. И ако не виждате някакво неудобство, за ордена „Исабела“ на това отгоре!

Нов смях от всички гости посрещна последните думи на доктор Антекирт.

— И този човек ще бъде буден, когато върши това? — запита директорът на каторгата.

— Буден като нас!

— Не!… Не!… Това е невероятно, невъзможно! — извика губернаторът.

— Опитайте!… Наредете да оставят на този Карпена свобода на действие!… За по-сигурно заповядайте един-двама надзиратели да го следват от разстояние, когато излезе от каторгата… Той ще направи всичко, което ви казах!

— Прието, и когато пожелаете…

— Наближава осем — отговори докторът, като погледна часовника си. — Ако искате в девет часа?

— Добре, а след опита?

— След опита Карпена ще се прибере спокойно в болницата, без да си спомня нещо от това, което се е случило. Повтарям ви — и само така може да се обясни това явление! — Карпена ще бъде под влияние на внушение от моя страна; и в действителност не той ще върши тези неща, а аз!

Губернаторът, чието неверие към тези явления беше явно, написа една бележка, с която нареждаше на главния надзирател в каторгата да остави пълна свобода на действие на осъдения Карпена, като нареди само да го следят от разстояние. Бележката бе изпратена веднага в каторгата по един конник от резиденцията.

Тъй като вечерята бе свършила, сътрапезниците станаха и по покана на губернатора минаха в големия салон.

Естествено, разговорът продължи върху различните прояви на магнетизма или хипнотизма, които пораждат толкова спорове и наброяват колкото привърженици, толкова и противници. Докато разнасяха чашите кафе сред дим от пури и цигари, каквито самите испанки не пренебрегват, доктор Антекирт разказа двадесет случая, на които бил свидетел или извършител при упражняване на своята професия, всички убедителни и неоспорими, макар че никого не убедиха.

Той добави също така, че с тази способност за внушение би трябвало да се занимаят сериозно законодателите, криминалистите и съдиите, защото тя може да бъде упражнявана с престъпна цел. С помощта на тази сила положително би имало случаи, когато би било почти невъзможно да се открият извършителите на някои престъпления.

Изведнъж, в девет без двадесет и седем, докторът прекъсна монолога си и каза:

— В този момент Карпена излиза от болницата!

А след една минута добави:

— Ей сега мина през вратата на каторгата!

Тонът, с който бяха произнесени тези думи, произведе особено впечатление върху гостите на резиденцията. Само губернаторът продължаваше да клати глава.

После разговорът продължи със „за“ и „против“, като всички говореха почти едновременно до момента — беше девет без пет, — когато докторът го прекъсна за последен път с думите:

— Карпена е пред вратата на резиденцията!

Почти веднага един прислужник влезе в салона и съобщи на губернатора, че някакво лице, облечено в каторжнически дрехи, настойчиво иска да му говори.

— Пуснете го да влезе! — отговори губернаторът, чието неверие започваше да отслабва пред очевидността на фактите.

Часовникът отброяваше девет часа, когато Карпена се появи пред вратата на салона. Не виждайки сякаш никого от присъствуващите, макар че очите му бяха широко отворени, той се отправи към губернатора и коленичи пред него.

— Господарю — каза той, — моля ви за милост!

Съвършено смутен, сякаш беше сам под влияние на халюцинация, губернаторът не се досети отначало какво да отговори.

— Можете да го помилвате — усмихна се докторът. — Той не ще си спомни нищо!

— Помилвам те! — изрече губернаторът с важността на крал на всички испански земи.

— И, ако благоволите, господарю — продължи все така коленичил Карпена, — прибавете към помилването и ордена „Исабела“…

— Давам ти и него!

Тогава Карпена протегна ръка, за да поеме сякаш някакъв предмет, подаден от губернатора, и закачи на дрехата си въображаемия орден. После стана и излезе заднишком.

Смаяните присъствуващи го изпратиха до вратата на резиденцията.

— Искам да го придружа, искам да го видя как се прибира в болницата! — извика губернаторът, който се бореше със себе си, сякаш отказваше да признае очевидността.

— Елате! — отговори доктор Антекирт; и излезе заедно с него, придружен от Петер Батори и някои гости, след тръгналия към града Карпена.

Намир, която дебнеше каторжника още от излизането му из болницата, се скри в мрака, като продължаваше да го следи.

Нощта беше доста тъмна. Испанецът вървеше по пътя с равни крачки, без никакво колебание. Губернаторът и хората от свитата му се държаха на тридесет стъпки след него с двамата надзиратели, на които бе наредено да не го изпускат из очи.

Приближавайки града, пътят избикаляше заливчето, където е второто пристанище, отсам скалата на Сеута. Върху неподвижната и тъмна вода трептяха отраженията на две-три светлини: илюминаторите и сигналният огън на „Ферато“ с уголемени от тъмнината смътно очертани форми.

Като стигна до това място, Карпена се отдели от пътя и тръгна надясно, към едни скали, които се издигаха на дванадесетина стъпки над морето. Сигурно някакво движение на доктора, незабелязано от никого, а може би само мислено изразяване на волята му, бе принудило испанеца да промени посоката.

В този момент надзирателите проявиха намерение да избързат, за да настигнат Карпена и да го върнат към правия път, но губернаторът знаеше, че не е възможно да избяга в тази посока, и заповяда да не му пречат.

През това време Карпена се бе спрял неподвижно на една скала, като закован от непреодолима сила. Да би поискал да вдигне крак, да се раздвижи, не би могъл да го стори. Волята на доктора го приковаваше към скалата.

Губернаторът го наблюдава известно време, след това се обърна към госта си:

— Е, драги докторе, и да искам, и да не искам, трябва да се преклоня пред очевидното!…

— Убедихте ли се вече напълно, господин губернаторе?

— Да, убедих се, че има неща, в които трябва да вярваме като глупци! А сега, доктор Антекирт, внушете на този човек мисълта да се прибере веднага в крепостта! Алфонс XII ви заповядва това!

Губернаторът не бе доизрекъл още тия думи, когато мигновено, без дори да извика, Карпена се хвърли във водите на залива. Нещастен случай ли беше? Съзнателно действие ли от негова страна? Дали по някакво непредвидено обстоятелство се бе освободил от властта на доктора? Никой не би могъл да каже.

Всички изтичаха към скалите, а надзирателите се спуснаха надолу към тесния плаж, който опасваше на това място морето… Никаква следа от Карпена. Няколко рибарски лодки пристигнаха набързо, едновременно с лодки от кораба… Но всичко беше напразно. Не намериха дори трупа на каторжника, сигурно отнесен от течението към открито море.

— Господин губернаторе — каза доктор Антекирт, — много съжалявам, че нашият опит завърши така трагично, както не можех да допусна!

— Но как си обяснявате станалото? — запита губернаторът.

— С това, че при прилагане внушението, което вече не можете да откажете — отговори докторът, — има още празнини! Няма съмнение, че този човек ми убягна за миг и поради главозамайване или някаква съвсем друга причина падна от скалите! Много жалко, защото загубихме действително ценен обект!

— Загубихме един нехранимайко, нищо повече! — отговори философски губернаторът.

Това бе цялото надгробно слово за Карпена.

Докторът и Петер Батори се сбогуваха с губернатора. Трябваше да заминат преди разсъмване за Антекирта и сърдечно благодариха на домакина за добрия прием, който им бе оказан в испанската колония.

Губернаторът се ръкува с доктора, след като предварително го накара да обещае, че пак ще посети Сеута, пожела му щастливо плаване и тръгна обратно към резиденцията.

Може да ни се етери, че доктор Антекирт малко злоупотреби с доверието на губернатора на Сеута. Можем да го обвиним, да критикуваме поведението му в този случай! Но не трябва да забравяме на какво дело граф Матиаш Шандор бе посветил живота си; нито това, което бе казал един ден: „Хиляди пътища — една цел!“

Той бе тръгнал именно по един от тия хиляди пътища.

Малко по-късно една лодка на „Ферато“ докара на борда доктора и Петер Батори. Луиджи ги очакваше при стълбата, за да ги посрещне.

— Човекът? — запита докторът.

— Според нарежданията ви — отговори Луиджи, — лодката, която го дебнеше в подножието на скалите, го прибра след падането му и аз наредих да го затворят в една от предните кабини.

— Нищо ли не каза? — запита Петер.

— Как ще каже?… Той е заспал и не съзнава действията си.

— Добре! — отговори докторът. — Поисках Карпена да падне от скалите, и той падна!… Поисках да заспи, и е заспал!… Когато поискам да се събуди, ще се събуди!… А сега, Луиджи, вдигнете котва и на път!

Парният котел беше под налягане. Вдигнаха веднага котва и няколко минути по-късно „Ферато“, навлязъл в открито море, взе курс към Антекирта.

Трета глава
Седемнадесет пъти

— Седемнадесет пъти?…

— Седемнадесет пъти!

— Да!… Червената мина седемнадесет пъти!

— Възможно ли е!…

— Може да е невъзможно, но е така!

— И играчите упорствуваха срещу нея?

— Повече от деветстотин хиляди франка печалба за банката!

— Седемнадесет пъти!… Седемнадесет пъти!…

— На рулетката или на „трант е карант“^[81]?…

— На „трант е карант“!

— Има повече от петнадесет години, откакто такова нещо не се е виждало!

— Петнадесет години, три месеца и четиринадесет дни! — отговори сдържано един стар играч, принадлежащ към почетната класа на проигралите състоянието си. — Да, господине, и — странна подробност — беше посред лято, на 16 юни 1867… Как да не запомня това!

Такива разговори или по-скоро възклицания се чуваха във вестибюла и дори в преддверието на Клуба на чужденците в Монте Карло на 3 октомври вечерта, осем дни след бягството на Карпена от испанската каторга.

После сред тълпата играчи — мъже и жени от всякаква националност, възраст и обществено положение — се понесе някаква възторжена глъч. На драго сърце биха акламирали червената като някакъв кон, спечелил голямата награда при надбягванията в Лоншан или Епсъм! Всъщност за не особено почтеното население, което Старият и Новият свят изсипват ежедневно в малкото княжество Монако, тази „поредица от седемнадесет“ имаше значение на политическо събитие, променящо законите на европейското равновесие.

Лесно ще разберем, че със своето доста необикновено упорство червената бе засегнала мнозина, щом печалбата на банката представляваше такава значителна сума. Близо един милион — се шушукаше из групите, а това се дължеше на обстоятелството, че почти всички играчи се бяха втурнали в това невероятно залагане.

Двама чужденци бяха заплатили най-голям дял от това, което господата на зеленото сукно наричат „несполука“. Единият, студен и сдържан, макар че лицето му още носеше следи от преживените вълнения, другият с разстроено лице, разрошени коси и поглед на луд или отчаян, слязоха по стълбите на главния вход и се изгубиха в мрака, към терасата за ловна стрелба.

— Повече от четиристотин хиляди франка ни глътна тази проклета поредица! — извика по-възрастният.

— Можете да кажете четиристотин и тринадесет хиляди! — възрази по-младият с тона на касиер, който изговаря сбора на някаква сметка.

— И сега ми остават едва… двеста хиляди франка! — продължи първият играч.

— Само сто деветдесет и седем! — отговори вторият с ненарушимата си флегматичност.

— Да!… Само… от близо двата милиона, които още имах, когато ме принудихте да ви последвам!

— Един милион седемстотин и пет хиляди франка!

— И то за по-малко от два месеца…

— Един месец и шестнадесет дни.

— Саркани!… — извика по-възрастният, който се дразнеше от хладнокръвието на приятеля си толкова, колкото и от ироничната му прецизност по отношение на цифрите.

— Какво, Сайлас!

Този разговор се водеше именно между Саркани и Сайлас Торонтал. След заминаването им от Рагуза, в това кратко разстояние от три месеца, те бяха стигнали почти до разорение. След като бе пропилял целия дял, който бе получил от отвратителното си издайничество, Саркани бе догонил съучастника си чак в Рагуза. После и двамата напуснаха този град заедно със Савина. И тогава, тласнат от Саркани по пътя на комара и прахосничеството, което той влече, Сайлас Торонтал за кратко време ликвидира състоянието си. Трябва да се каже, че за Саркани никак не беше трудно да превърне бившия банкер и смел спекулант — неведнъж рискувал състоянието си във финансови авантюри, при които случайността беше единственият му съветник — в страстен играч, ревностен посетител на клубовете и накрая на съмнителните игрални домове.

Та и как би могъл Сайлас Торонтал да се противопостави? Не беше ли повече от всякога под влиянието на своя бивш агент от Триполитания? Дори да се бунтуваше понякога в душата си, Саркани го държеше в своята непреодолима власт и нещастникът бе паднал толкова тежко, че не намираше сили да стане. Затова Саркани дори не се безпокоеше от слабите опити на своя съучастник да се изтръгне от влиянието му. Резките му отговори и неумолима логика скоро връщаха Сайлас Торонтал под игото.

Когато напуснаха Рагуза при условията, които не сме забравили, първата грижа на двамата съучастници беше да оставят Савина на сигурно място под надзора на Намир. И сега, в това убежище в Тетуан, към границата на Мароко, би било трудно и дори невъзможно да бъде открита. Там безмилостната другарка на Саркани се бе наела да сломи волята на девойката, за да й изтръгне съгласието за този брак. Непоколебима в отвращението си, подкрепяна от спомена за Петер, Савина бе устояла досега. Но щеше ли да издържи докрай?

През това време Саркани не преставаше да подтиква другаря си да се впусне като луд в хазарта, при все че сам той бе пропилял чрез него собственото си състояние. Във Франция, Италия, Германия — в големите центрове, където има заведения с най-различни хазартни игри, на борсата, на конните надбягвания, из клубовете на големите столици, във водолечебните и морски курорти Сайлас Торонтал отстъпи, увличан от Саркани, и скоро остана с няколкостотин хиляди франка. Всъщност парите, залагани и от единия, и от другия, бяха от кесията на банкера и по този двоен наклон двамата отиваха два пъти по-скоро към разорение. Впрочем така наречената несполука — дума, с която играчите прикриват неокачествимата си глупост — се изяви съвсем ясно против тях, макар че бяха опитали всички шансове за успех. В действителност залаганията на бакара^[82] им погълнаха по-голямата част от милионите, получени от имуществото на граф Матиаш Шандор, и се наложи да продадат дома на булевард Страдоне в Рагуза.

Най-сетне, обезсърчени от тези съмнителни клубове, където изразът на крупиетата „Риен не ва плю!“^[83], би трябвало да се произнася на пелопонески, те потърсиха в отчаянието си малко по-почтените игри на рулетка и на „трант е карант“. Ако загубят и сега, не биха имали поне основание да обвиняват други освен собственото си упорство да се борят срещу неравни възможности.

Ето защо и двамата бяха от три седмици в Монте Карло, като не напускаха масите на клуба. Опитваха най-сигурните залагания, упорствуваха в ходове, които даваха обратен резултат, изучаваха как се върти цилиндърът на рулетката, когато ръката на крупието се е уморила в последните минути от службата му, залагаха до максимум върху номера̀, които упорствуваха да не излизат, съчетаваха прости и сложни комбинации, вслушваха се в съветите на стари неудачници, станали професори по комар, правеха най-сетне всички глупави опити, прибягваха към всякакви просташки „заклинания“, с които играчът се нарежда между детето, което още не е поумняло, и идиота, който никога не ще поумнее. А само пари ли се губят в комара? Човек изтощава ума си в измисляне на абсурдни комбинации, погубва достойнството си във фамилиарността, която посещаването на тази твърде разнородна среда налага на всички.

Накратко казано, като резултат от тази вечер, която щеше да остане паметна в летописите на Монте Карло, и поради упорството им да се борят срещу една поредица от седемнадесет червени на „трант е карант“, двамата съучастници останаха с по-малко от двеста хиляди франка. Това означаваше незабавна нищета.

Но макар и почти разорени, те не бяха още загубили разсъдъка си; а докато разговаряха на терасата, един вече побъркан играч се развика из градината:

— Още се върти!… Още се върти!

Нещастникът си въобразяваше, че е заложил върху номера, който ще излезе, и че цилиндърът се е завъртял неудържимо и ще се върти вовеки веков! Беше полудял.

— Поуспокоихте ли се най-сетне, Сайлас? — запита Саркани приятеля си, който не успяваше да се овладее. — Нека този побъркан ви служи за пример да не загубвате ума си!… Не успяхме наистина; но сполуката ще се върне при нас, защото трябва да се върне, и то без да правим нещо, за да я привлечем!… Няма защо да се опитваме да я подобрим! И опасно, и безполезно е!… Не се променя лоша съдба, както не се отклонява добрата!… Да почакаме, и когато добрият случай се върне, ще намерим сили да се втурнем към него!

Слушаше ли Сайлас Торонтал тези съвети, абсурдни като всички разсъждения, които се отнасят до хазартната игра? Не! Той беше сломен и в този момент го занимаваше само една мисъл: да се изтръгне от влиянието на Саркани, да избяга, и то толкова далеко, че миналото му да не може да го настигне! Но такива решителни пристъпи не можеха да траят в тази отпаднала, разстроена душа. Пък и съучастникът му го следеше отблизо. Преди да го изостави окончателно, Саркани искаше да се ожени за Савина. После ще се освободи от Сайлас Торонтал, ще го забрави, няма ди си спомня дори, че е познавал това слабо същество, че са били някога замесени в общи дела! Но дотогава банкерът трябваше да остане в негова власт!

— Сайлас — продължи Саркани, — днес бяхме толкова нещастни, че не е възможно успехът да не се обърне в наша полза!… Утре ще бъде с нас!

— Ами ако загубя и малкото, което ми остава? — отговори Сайлас Торонтал в напразна борба срещу тези лоши съвети.

— Остава ни Савина Торонтал! — отговори веднага Саркани. — Тя е главният коз в нашата игра и него никой не може да го бие!

— Да!… Утре!… Утре!… — отговори банкерът, който беше в такова състояние, при което играчът може да загуби и главата си.

И двамата се прибраха в своя хотел, на половина път от Монте Карло към Ла Кондамин^[84].

Пристанището на Монако, което се намира между вдатината Фочинана и укреплението Антоан, се намира в едно доста открито заливче, изложено на североизточните и югоизточните ветрове. То се вдава в сушата между скалата, където се намира столицата на княжеството, и платото, на което са построени хотелите, вилите и игралният салон на Монте Карло, в подножието на великолепния Монт Ажел, висок хиляда и сто метра, който се издига над живописната панорама на лигурските брегове. Градът, с хиляда и двеста души население, прилича на голяма ваза, поставена върху великолепна маса — скалата на Монако — заобиколена от три страни с море, скрита под вечнозелени палми, евкалипти, смоковници, храсти на черния пипер, портокалови и лимонови дръвчета, герании, алое, мирти, сакъзово и рициново дърво, пръснати тук-там в прекрасен безпорядък.

От другата страна на пристанището Монте Карло се издига срещу малката столица със странно струпани жилища, построени по всички хълмове, с криволичещи, тесни и стръмни улици, които стигат до „Корниза“ — шосе, опасало планината през средата — с шахматно наредени вечноцъфтящи градини, със своята панорама от хижи с най-различни форми, от вили във всякакъв стил, някои надвесени над почти прозрачните води на този средиземноморски залив.

Между Монако и Монте Карло, в дъното на пристанището, от брега до края на лъкатушната долина, която разделя планините, се разгръща трето градче — Ла Кондамин.

Отгоре, вдясно, се издига величествен връх, с обърнат към морето профил, заради който са го нарекли Кучешка глава. Върху тази глава, на петстотин четиридесет и два метра височина, се вижда сега едно укрепление, което се счита с право непревзимаемо и има честта да е френско. Там свършва територията на Монако.

От Ла Кондамин до Монте Карло колите могат да се изкачват по великолепен, малко стръмен път. В горната му част се издигат частните домове и хотелите, в единия от които бяха отседнали Саркани и Сайлас Торонтал. От прозорците на апартамента им гледката се простираше от Ла Кондамин до над Монако и спираше пред Кучешката глава, тази муцуна на дог, която сякаш гледа въпросително Средиземното море като някакъв сфинкс от Либийската пустиня.

Саркани и Сайлас Торонтал се бяха прибрали в своите стаи. Там и двамата разглеждаха положението, всеки от своя гледна точка. Щяха ли превратностите на съдбата да разкъсат общите интереси, които ги свързваха толкова тясно от петнадесет години насам?

Щом влезе в стаята си, Саркани намери едно писмо от Тетуан, което веднага разпечата.

В няколко реда Намир му съобщаваше две сведения от извънреден интерес за него: първо — смъртта на Карпена, който се удавил в пристанището на Сеута при твърде странни обстоятелства; второ — появата на доктор Антекирт в този край на мароканското крайбрежие, отношенията му с испанеца и почти моменталното му заминаване.

Като прочете това писмо, Саркани отвори прозореца на стаята си. Облегна се на балкона с разсеян поглед и се замисли.

„Карпена умрял?… Тъкмо навреме!… Тайните му са потънали с него!… От тази страна вече съм спокоен!… Няма от какво да се страхувам!“

После стигна до втория пасаж от писмото:

„Що се отнася до появяването на доктор Антекирт в Сеута, това е по-сериозно!… Кой ли е този човек? Не би имало никакво значение за мене, ако от известно време не го виждах почти пряко замесен в неща, които ме засягат!… В Рагуза се срещна със семейство Батори!… В Катания устрои капан на Зироне! В Сеута прави някакви опити, които струват живота на Карпена!… Бил е близо и до Тетуан, но не вярвам да се е отбивал в този град, нито да знае скривалището на Савина! Това би било най-тежкият удар; а той все още може да се стовари. Ще видим дали не може да му се попречи не само за в бъдеще, но и засега! Сенуситите ще станат скоро пълни господари на цяла Киренайка и ще трябва да преминат само един пролив, за да се нахвърлят върху Антекирта!… Ако трябва някой да ги подтикне… ще съумея да го сторя!…“

Съвсем очевидно беше, че това са все черни точки по хоризонта на Саркани. В тъмните кроежи, които осъществяваше стъпка по стъпка, пред целта, която искаше да постигне и почти докосваше, най-малкото камъче би могло да го препъне, така че никога вече да не се привдигне. Тревожеше го обаче не само появата на доктор Антекирт, но и сегашното положение на Сайлас Торонтал.

„Да — казваше си той, — и Торонтал, и аз сме притиснати до стената! Утре ще залагаме докрай!… Или банката ще хвръкне, или ние! Ако бъда разорен поради неговото разорение, аз ще съумея да се оправя! Но той… едва ли! И тогава ще стане опасен, може да проговори, да разкрие тайната, върху която градя цялото си бъдеще!… С една дума, ако досега той беше в моя власт, занапред аз мога да се озова в неговата!“

Положението беше наистина такова, каквото го виждаше Саркани. Той не можеше да си прави никакви илюзии за моралната стойност на своя съучастник. Той му бе дал някога уроци и Сайлас Торонтал не би закъснял да се възползува от тях, ако не ще има вече какво да губи.

Саркани се чудеше как е по-уместно да постъпи. Потънал така в размислите си, не забеляза какво става пред пристанището на Монако на няколкостотин стъпки от него.

На половин кабелт в морето един дълъг, ракетообразен плавателен съд без мачти и комин се плъзгаше по повърхността, над която корпусът му се подаваше само с две-три стъпки. Много скоро, след като се доближи бавно до носа Фочинана, под ловното стрелбище на Монте Карло, той потърси по-спокойни води, запазени от прибоя. Тогава от него се отдели малка и лека ламаринена лодка, която беше сякаш инкрустирана в единия борд на този почти невидим кораб. Трима души седнаха в нея. С няколко удара на веслата те стигнаха до малък плаж, където двама слязоха, а третият върна лодката обратно. След няколко мига загадъчният кораб, който небе издал присъствието си нито със светлина, нито със звук, се загуби безследно в тъмнината.

Щом отминаха плажа, двамата мъже тръгнаха покрай скалите и се насочиха към железопътната гара, като се изкачиха по булеварда Спелюг, който заобикаля градините на Монте Карло.

Саркани не видя нищо. В този момент мисълта му го бе отвлякла далече от Монако, към Тетуан… Но не бе отишъл сам, а бе принудил съучастника си да го последва…

„Във властта на Сайлас!… — повтаряше си той. — На Сайлас, който може с една дума да осуети намеренията ми!… Никога!… Ако утре банката не ни върне това, което ни взе, ще го принудя да дойде с мене!… Да!… Да дойде с мене до Тетуан, а там по мароканското крайбрежие кой ще се заинтересува дали Сайлас Торонтал изчезнал?“

Знаем, че Саркани не беше човек, който би отстъпил пред ново престъпление, особено когато обстоятелствата, отдалечеността на страната, жестокостта на жителите й, невъзможността да се потърси и намери виновният улесняваха извършването му.

Като състави този план, Саркани затвори прозореца, легна си и веднага заспа, несмущаван от никакви угризения на съвестта.

Не беше така със Сайлас Торонтал. Банкерът прекара ужасна нощ. Какво оставаше от някогашното му състояние? Едва двеста хиляди франка, пощадени от играта, но той не разполагаше вече и с тях! Те бяха определени за залога в последната игра! Така искаше неговият съучастник, така искаше и сам той. Умореният му мозък, пълен с химерични изчисления, не можеше вече да разсъждава хладнокръвно и правилно. Той беше неспособен — поне в този момент — да си даде сметка за своето положение, както постъпил Саркани. Не можеше да съобрази, че ролите са вече променени, че държи в своя власт този, който го бе държал толкова време в подчинение. Виждаше само настоящето и своето близко разорение, мислеше само за утрешния ден, когато щеше да изплува или да потъне в пълна нищета.

Такава беше тази нощ за двамата съучастници. Ако на единия даде възможност да си отпочине няколко часа, другия остави да се бори с тревогите и безсъницата.

На другия ден към десет часа Саркани отиде при Сайлас Торонтал. Седнал пред масата си, банкерът упорито изпълваше с цифри и формули страниците на своя бележник.

— Е, Сайлас — запита шеговито Саркани с тона на човек, който не иска да отделя на неприятностите в този свят повече внимание, отколкото заслужават, — коя предпочетохте в сънищата си: червената или черната.

— Не съм дремнал нито за миг! Да… Нито за миг! — отговори банкерът.

— Толкова по-зле, Сайлас, толкова по-зле!… Днес не трябва да губите самообладание и няколко часа почивка ви са били необходими! Погледнете ме! Поспах малко и сега съм в добра форма, за да се боря със съдбата! Тя е все пак жена и обича мъжете, които са способни да я овладеят!

— Но тя ни измами!

— Е!… Обикновена прищявка!… Като й мине, ще се върне при нас!

Сайлас Торонтал не отговори. Дали чуваше това, което му казваше Саркани, докато не отделяше поглед от страницата на бележника си, върху която бе нанесъл своите безполезни комбинации?

— Какво правехте? — запита Саркани. — Ходове, залагания?… Дявол да го вземе!… Изглеждате ми много болен, драги Сайлас!… Случайността не се поддава на изчисления, а сама ще се произнесе днес за нас или срещу нас!

— Така да бъде! — отговори Сайлас Торонтал, като затвори бележника си.

— Разбира се, Сайлас!… Аз познавам само един начин да я направляваме — добави иронично Саркани. — Но затова трябва да имаш специално образование… А нашето е непълно в това отношение! Затова да се държим за случайността!… Вчера беше за банката! Днес може да я изостави!… Ако бъде така, Сайлас, играта ще ни върне всичко, което ни взе!

— Всичко!…

— Да, всичко, Сайлас! Но не се обезкуражавай! Напротив — смелост и хладнокръвие!

— Ами ако довечера бъдем разорени? — продължи банкерът, като погледна Саркани право в лицето.

— Тогава ще напуснем Монако!

— И къде ще идем?… — извика Сайлас Торонтал. — Ех! Проклет да е денят, когато ви срещнах, Саркани, денят, когато потърсих услугите ви!… Не бих стигнал до това положение, в което съм!

— Малко късничко е за упреци, драги! — отговори нахалникът. — И много удобно е да отричаме заслугите на хората, след като сме си послужили с тях!

— Внимавайте! — извика банкерът.

— Да!… Ще внимавам! — промълви Саркани.

Заканата на Сайлас Тсрснтал само затвърди намерението му да го обезвреди.

— Драги Сайлас — продължи той, — да не се караме! Има ли смисъл?… Само ще дразним нервите си, а днес не трябва да сме нервни!… Имайте доверие и като мене не се отчайвайте!… Ако за нещастие ни сполети отново несполука, не забравяйте, че ме чакат други милиони, от които и вие ще имате дял!

— Да!… Да!… Трябва да постигна реванш! — извика Сайлас Торонтал, у когото се появи отново стихналият за момент инстинкт на играча. — Да! Вчера банката беше прекалено щастлива, но довечера…

— Довечера ще забогатеем, ужасно ще забогатеем! — извика Саркани. — И обещавам, Сайлас, че този път няма да загубим спечеленото! Каквото и да се случи впрочем, утре напускаме Монте Карло!… Заминаваме…

— Закъде?

— За Тетуан, където ни предстои да изиграем една последна партия, и то най-хубавата, наистина най-хубавата!

Четвърта глава
Последното залагане

Салоните на Клуба на чужденците — просто казано, Казиното — бяха отворени от единадесет часа. Макар че броят на играчите беше още съвсем ограничен, няколко маси с рулетка започваха да действуват.

Хоризонталността на масите бе предварително проверена, защото от решително значение е тя да бъде съвършена. И наистина, някакъв дефект, който би променил движението на топката, хвърлена във въртящия се цилиндър, би бил скоро забелязан и използуван в ущърб на банката.

Върху всяка от шестте маси с рулетка бяха поставени по шестдесет хиляди франка в злато, сребро и банкноти; върху всяка от двете маси за „трант е карант“ — по сто и петдесет хиляди. Това е обикновеният залог на банката в очакване да се открие големият сезон и твърде рядко се случва управата да бъде принудена да го поднови. Само с блъфа и при нула, когато печалбата е за нея, тя трябва да печели — и то винаги. Така че играта е не само непочтена, но и глупава, защото се върши при такива неравни условия.

Пред всяка маса с рулетка осем крупиета със своето рато^[85] в ръка заемаха вече своите места. Около тях, седнали или прави, стояха играчите и зрителите. Инспекторите се разхождаха из салоните, като наблюдаваха както крупиетата, така и играчите, а сервитьорите сновяха, за да обслужват и публиката, и администрацията, която наброява не по-малко от сто и петдесет служители, заети с игрите.

Към дванадесет и половина влакът от Ница докара своя обичаен контингент от играчи. Този ден те бяха може би по-многобройни. Тази поредица от седемнадесет излизания на червената бе произвела естественото си въздействие. То беше някаква кова примамка и всичко, което живее от хазарта, бе дошло да следи с още по-голямо увлечение перипетиите му.

След един час салоните се напълниха. В тях се говореше най-вече за това изключително събитие, но полугласно. Въобще въпреки разточителството на позлата, фантазия и украси, на лукса в мебелировката, на изобилието от полилеи, които разливаха потоци светлина от въздушен газ, без да споменаваме висящите петролни лампи със зеленикави абажури, които осветяваха по-специално масите за игра, едва ли можем да си представим нещо по-мрачно от тези огромни зали. И въпреки наплива на публика тук доминираше не шумът от разговорите, а звънтенето на златни и сребърни монети, преброявани или хвърляни върху сукното, шумоленето на банкнотите, постоянните: „Червена печели и цветно“ или „Седемнадесет, черна, нечетно и губи“, изричани с безразличен глас от ръководителите на игрите — всичко така ужасно тъжно!

Но двама между най-известните губещи от предния ден още не се виждаха в салоните. Няколко играчи си опитваха вече щастието в различни комбинации, едни на рулетка, други на „трант е карант“. Но случаите на печалба и загуба се компенсираха и не изглеждаше, че „събитието“ от предната вечер ще се повтори.

Саркани и Сайлас Торонтал влязоха в Казиното едва към три часа. Преди да се появят в игралните зали, те се поразходиха из хола, където бяха донегде обект на общественото любопитство. Гледаха ги, дебнеха ги, чудеха се дали пак ще поведат борба със случайността, която им бе струвала толкова скъпо. Неколцина „професори“ биха се възползували с удоволствие от случая, за да им продадат „съвсем сигурни комбинации“, ако те не бяха толкова недостъпни в този момент. Банкерът беше разсеян и надали виждаше какво става около него. Саркани беше по-сдържан, по-затворен от когато и да е. И двамата се съсредоточаваха в себе си за момента, когато щяха да предприемат последния удар.

Между хората, които ги наблюдаваха с онова особено любопитство, с което гледаме пациенти или осъдени, се намираше един чужденец, решен сякаш да не ги изпуска нито за миг.

Беше млад, двадесет и две-три годишен мъж с нежни черти, хитро изражение и остър нос — от тези носове, които гледат. Необикновено живите му очи се криеха зад едно пенсне с прости стъкла. Сякаш живак течеше в жилите му, та бе пъхнал ръце в джобовете на пардесюто си, за да се сдържи да не жестикулира, а краката си бе прибрал като войник, застанал мирно, за да бъде съвсем сигурен, че ще стои на място. Облечен прилично, но непретенциозно, неповлиян от последната мода, той не се чувствуваше сякаш много удобно в своя костюм, макар че му беше точно по мярка.

Това не би могло да ни изненада: младият мъж беше Поант Пескад.

В градината го чакаше Кап Матифу.

Човекът, изпратил и двамата със специална мисия в този рай или ад в територията на Монако, беше доктор Антекирт.

А лодката, която ги бе свалила в Монте Карло, беше „Електрик 2“ от флотилията на Антекирта.

Ето с каква цел се намираха тук:

Два дни след докарването му на борда на „Ферато“ Карпена бе свален на сушата и въпреки протестите му затворен в един от бункерите на острова. Тук този беглец от испанската каторга скоро разбра, че просто бе сменил един затвор с друг. Вместо да е във властта на затворническия персонал в колонията, без да знае, той беше в ръцете на доктор Антекирт. Къде? Не би могъл да каже. Спечелил ли бе от тази промяна? Този именно въпрос си задаваше неспокойно той. И бе решил да направи всичко възможно, за да подобри положението си.

Затова още при първото запитване, зададено от самия доктор, не се поколеба да отговори съвсем искрено.

Познавал ли Сайлас Торонтал и Саркани?

Сайлас Торонтал — не; Саркани — да, но го виждал рядко.

Имал ли е Саркани връзки със Зироне и бандата му, откакто действуваше в околностите на Катания?

Да, защото Саркани беше очакван в Сицилия и сигурно щеше да дойде, ако онази нещастна акция не бе завършила със смъртта на Зироне.

Къде е той сега?

В Монте Карло, освен ако е напуснал напоследък този град, където живееше от известно време, вероятно заедно със Сайлас Торонтал.

Карпена не знаеше нищо повече; но това, което съобщи, беше достатъчно на доктора, за да поведе отново борбата.

Естествено, испанецът не знаеше какви подбуди са ръководили доктора да улесни бягството му от Сеута и да го държи в свои ръце. Не подозираше дори, че този, който го разпитва, знае за предателството му към Андреа Ферато, нито че Луиджи е син на рибаря от Ровиньо. В този бункер режимът беше по-строг, отколкото в каторгата на Сеута, и затворникът нямаше възможност да вижда никого до деня, когато щеше да се реши съдбата му.

Така от тримата издайници, довели кървавата развръзка в Триест, единият беше вече в ръцете на доктора. Оставаше да бъдат заловени другите двама, а Карпена бе казал къде могат да ги намерят.

Все пак, тъй като Сайлас Торонтал познаваше доктора, а двамата със Саркани познаваха и Петер, стори им се по-разумно да не се намесват до момента, когато ще могат да го сторят с изгледи за успех. Но след като бяха открили отново следите на двамата съучастници, важно беше да не ги изпускат из очи, докато обстоятелствата позволяват да се действува срещу тях.

Ето защо — първият, за да ги следва навсякъде, където отидат, и вторият, за да му помогне при нужда — Поант Пескад и Кап Матифу бяха изпратени в Монако, където докторът, Петер и Луиджи щяха да дойдат с „Ферато“, щом настъпи моментът за това.

Пристигнали през нощта, двамата приятели веднага се заловиха за работа. Не беше трудно да открият хотела, в който бяха отседнали Сайлас Торонтал и Саркани. Докато Кап Матифу се разхождаше наблизо в очакване да се мръкне, Поант Пескад, който дебнеше двамата съучастници, ги видя да излизат към един часа следобед. Стори му се, че банкерът изглежда сломен и приказва малко, макар че Саркани му говореше доста оживено. Сутринта Поант Пескад бе чул, че се разисква за станалото миналата вечер в салоните на Клуба, тоест за невероятната поредица, причинила многобройни жертви, между които най-вече споменаваха Саркани и Сайлас Торонтал. От това заключи, че разговорът им сигурно засяга необикновената зла съдба. Освен това, тъй като от известно време насам двамата играчи редовно губели огромни суми, той стигна до съвсем правилния извод, че и последните им източници трябва да са почти изчерпани и наближава моментът, когато докторът ще може успешно да се намеси.

Тези сведения бяха изложени в една телеграма, която Поант Пескад, без да споменава имена, бе изпратил още сутринта до станцията в Ла Валета, откъдето частната телеграфна линия щеше да я предаде веднага в Антекирта.

Щом Саркани и Сайлас Торонтал влязоха в хола на Казиното, Поант Пескад ги последва; а когато минаха в салона с рулетка и „трант е карант“, и той влезе след тях.

Часът беше три следобед. Играта започваше да се оживява. Банкерът и неговият приятел най-напред обиколиха залите. Спираха пред различни маси, наблюдаваха хода на играта, но не вземаха участие в нея.

Поант Пескад се разхождаше насам-нататък като зрител, но не ги изпускаше из очи. Дори сметна за необходимо, за да не привлича вниманието, да пожертвува няколко монети от пет франка върху колоните или дузините на рулетката, и, както се полага, загуби — с великолепно хладнокръвие впрочем. Но защо ли не последва добрия съвет, който току-що му бе дал поверително един много опитен „професор“: „За да печелите в играта, господине, трябва да се стараете да губите малките залози и да печелите големите! В това се състои цялата тайна!“

Биеше четири часът, когато Саркани и Сайлас Торонтал сметнаха, че е настъпил моментът да опитат щастието си. На една от масите с рулетка имаше още няколко свободни места. Двамата седнаха там един срещу друг и ръководещият играта скоро бе заобиколен не само от играчи, но и от зрители, жадни да присъствуват на реванша на двамата знаменити неудачници от предната вечер.

Естествено, Поант Пескад застана в първата редица на любопитните, тъй като беше от най-заинтересованите в превратностите на тази борба.

През първия час шансовете бяха почти равни. За да ги разпределят по-добре, Сайлас Торонтал и Саркани играеха всеки поотделно, като залагаха значителни суми било на простите или сложните комбинации, възможни на рулетката, било на няколко комбинации едновременно. Щастието не се произнасяше нито за, нито против.

Но между четири и шест часа то сякаш им се усмихна. Максимума от шест хиляди франка на рулетка те спечелиха няколко пъти на пълни номера.

Ръцете на Сайлас Торонтал трепереха, когато ги простираше над сукното, за да подаде залога или да сграбчи почти изпод ратото златото и банкнотите на крупиетата.

Успяващ както винаги да се владее, Саркани не допускаше нито едно вълнение да се изрази по лицето му. Задоволяваше се да окуражава с поглед своя съдружник, тъй като в този момент успехът беше главно на страната на Сайлас Торонтал.

Макар и малко опиянен от честото мяркане на златото и банкнотите, Поант Пескад не преставаше да наблюдава и двамата. Питаше се дали ще бъдат достатъчно благоразумни да запазят това състояние, което се натрупваше отново в ръцете им, дали ще съумеят да спрат навреме.

После му хрумна, че ако Саркани и Сайлас Торонтал проявят такава мъдрост — в което впрочем се съмняваше, — може би ще се помамят да напуснат Монте Карло, да избягат в друго кътче на Европа, където ще трябва да ги последва. Щом не им липсват пари, нямаше да попаднат толкова лесно в ръцете на доктор Антекирт.

„Явно е — помисли той, — че като вземем всичко предвид, по-добре ще е да се разорят; и много бих се изненадал, ако този негодник Саркани се окаже човек с мярка!“

Каквито и да бяха в това отношение мислите и надеждите на Поант Пескад, успехът не изостави двамата съдружници. В действителност те щяха на три пъти да провалят банката, ако ръководещият играта не бе направил добавки от двадесет хиляди франка.

Това беше цяло събитие за присъствуващите на тази борба, които бяха в мнозинството си на страната на двамата играчи. Не беше ли това реванш за дръзката червена поредица, така щедро облагодетелствувала управата предната вечер?

Накратко, когато в шест и половина спряха да играят, Сайлас, Торонтал и Саркани бяха спечелили над двадесет хиляди наполеона.^[86] Тогава станаха и напуснаха рулетката. Банкерът вървеше с несигурна стъпка, сякаш беше пиян — от вълнение и умствена преумора. Другарят му го наблюдаваше безстрастно, като се страхуваше само от едно: да не би Сайлас да избяга с тези така трудно възвърнати няколкостотин хиляди франка и по този начин да се освободи от неговата власт.

И двамата, без да си проговорят, минаха през хола, слязоха по широките външни стълби и тръгнаха към хотела.

Поант Пескад ги проследи отдалече.

На излизане бе забелязал до един павилион в градината седналия на пейка Кап Матифу.

Поант Пескад тръгна към него.

— Време ли е? — запита Кап Матифу.

— Какво време?

— Да… да…

— Да излезеш на сцената?… Не, мили Кап!… Още не!… Стой си зад кулисите… Вечеря ли?

— Да, Поант Пескад.

— Моите поздравления! А на мене стомахът ми се е залепил за гърба… Не му е там мястото, нали! Ще се погрижа и за него, стига да има време!… Значи няма да мърдаш оттук преди да съм се върнал!

И Поант Пескад се върна към стръмната улица, по която слизаха Саркани и Сайлас Торонтал.

Като се увери, че двамата съучастници са наредили да им занесат вечерята в апартамента им, Поант Пескад си позволи да седне на общата маса. Крайно време беше; и за половин час той върна, както бе казал, стомаха си на нормалното място, което този орган трябва да заема в човешката машина.

После излезе с великолепна пура в уста и продължи да наблюдава пред хотела.

„Положително съм бил роден за детектив! — промълви той. — Изпуснал съм призванието си.“

Единственият въпрос, който си поставяше в момента, беше: ще се върнат ли тези джентълмени вечерта в Казиното?

Към осем часа Сайлас Торонтал и Саркани се появиха на вратата на хотела. На Поант Пескад се стори, че спорят оживено.

Вероятно банкерът се опитваше за последен път да се противопостави на настояванията, на нарежданията на своя съучастник, защото най-сетне Саркани каза властно:

— Трябва, Сайлас!… Така искам!

И те тръгнаха нагоре по стръмната улица, към градините на Монте Карло. Поант Пескад ги последва, без да успее, за голямо съжаление, да долови нещо от разговора им.

Ето всъщност какво казваше Саркани с тон, непозволяващ възражение, на банкера, чиято съпротива постепенно отслабваше:

— Какво, Сайлас, да спрем, когато щастието ни се възвръща? Та това би било лудост!… Трябва да сте се побъркали!… Как, докато губехме, продължавахме упорито да играем като луди, а сега, когато печелим, да не упорствуваме като мъдри!… Веднъж да имаме случай, може би единствен случай, какъвто може вече и да не се повтори, да бъдем господари на съдбата, господари на богатство, и да оставим да ни се изплъзне по наша вина!… Не чувствуваш ли, Сайлас, че успехът…

— Ако не е отлетял вече! — измърмори Сайлас Торонтал.

— Не! Сто пъти не! — отговори Саркани. — Такова нещо не се обяснява, дявол да го вземе, но се чувствува, прониква във вас до мозъка на костите!… Един милион ни чака тази вечер на масите в Казиното!… Да! Един милион, и няма да го изпусна!

— Играйте тогава, Саркани!

— Аз?… Да играя сам?… Не! Ще играя с вас, Сайлас!… Да!… И ако трябва да се избира между двама ни, на вас бих отстъпил мястото!… Успехът е личен, а явно е, че се е върнал при вас!… Играйте и ще спечелите!… Настоявам!

Всъщност Саркани искаше Сайлас Торонтал да не се задоволи с тези няколкостотин хиляди франка, които биха му позволили да се изтръгне от неговата власт. Искаше неговият съучастник да стане отново милионер, какъвто беше, или да бъде напълно разорен. Ако забогатее, щеше да продължи съществуването, което водеше дотогава. Ако бъде разорен, ще бъде принуден да отиде навсякъде, където Саркани би поискал да го води. И в двата случая вече нямаше да бъде опасен за него.

Впрочем, макар че правеше опити да се съпротивлява, Сайлас Торонтал чувствуваше как всички страсти на играча се раздвижват в него. В позорното падение, до което бе стигнал, той изпитваше едновременно и страх, и желание да се върне в салоните на Казиното. Думите на Саркани разпалваха кръвта му. Очевидно съдбата се бе оказала на негова страна през последните часове, и то с такова постоянство, че би било непростимо да се спре!

Глупак! Както всички играчи, негови подобия, той поставяше в настояще време това, което може да бъде само минало! Вместо да си каже: „Имах щастие!“ — което беше вярно, той си казваше: „Имам щастие!“, което е неправилно. И все пак в главата на всички, които залагат на случая, не минава друга мисъл освен тази! Те не си спомнят онова, което неотдавна каза един от най-големите математици на Франция: „Случайността има прищевки, няма навици!“

Междувременно Саркани и Сайлас Торонтал бяха стигнали пред Казиното, все още следвани от Поант Пескад. Тук се спряха за момент:

— Сайлас — каза Саркани, — без колебание!… Решени сте да играете, нали?

— Да!… Решен съм да рискувам докрай! — отговори банкерът, у когото всички колебания изчезнаха, щом се намери на първите стъпала на перистила.

— Не трябва да ви влияя! — продължи Саркани. — Доверете се на вашето вдъхновение, не на моето! То не може да се излъже!… На рулетката ли ще отидете?

— Не… на „трант е карант“! — отговори Сайлас Торонтал, влизайки в хола.

— Прави сте, Сайлас! Слушайте само себе си!… Рулетката ви даде почти цяло състояние!… Сега „трант е карант“ трябва да довърши работата!

Влязоха заедно в салоните и най-напред се поразходиха из тях. Десет минути по-късно Поант Пескад ги видя да сядат на една от масите с „трант е карант“.

Тук наистина могат да се правят по-смели удари! Тук, ако шансовете на играта са прости, ако трябва да се борите само срещу блъфа, максимумът е от дванадесет хиляди франка и няколко ставки могат да дадат значителни разлики в печалба или в загуба. Затова тук е предпочитаното място на така наречените „големи играчи“. Тук най-сетне с главозамайваща бързина се създават или пропиляват състояния, на които борсите в Париж, Ню Йорк или Лондон биха могли да завидят!

Пред масата с „трант е карант“ Сайлас Торонтал забрави своята боязън. Сега той не играеше вече „от страх“, а настървено, или по-точно като човек, който скоро ще се увлече. Може ли впрочем да се каже, че има начин на игра, начин да „заложиш парите си“? Очевидно не, каквото и да твърдят рутинираните играчи, щом си зависим от случая. Така че банкерът играеше под наблюдението на Саркани, който имаше двоен интерес в тази съдбоносна партия, какъвто и да бъде нейният изход.

През първия час загубите и печалбите се редуваха почти равномерно. Все пак към края везните се наклониха на страната на Сайлас Торонтал.

Тогава и Саркани, и той сметнаха, че успехът им е сигурен. Те се „разпалиха“, както се казва, и правеха само максимални ставки. Но скоро предимството се върна към банката, чието хладнокръвие е ненарушимо, която не познава лудото увличане, а максимумът, налаган на играчите, защищава така добре интересите й.

Правеха се страшни ставки. Парите, спечелени от Сайлас Торонтал в следобедните часове, се стопяваха постепенно. Страшен наглед, зачервен, с обезумял поглед, банкерът се вкопчваше в ръба на масата, в стола си, в пачките банкноти, в свитъците златни монети, които ръката му не можеше да пусне, с движения, подскачания и конвулсии на човек, който се дави. А нямаше кой да го спре на края на бездната! Никаква ръка, която би се протегнала, за да го задържи! Никакъв опит от страна на Саркани да го откъсне от мястото му, да го отвлече преди окончателното разорение, преди главата му да е потънала в опустошителния порой!

В десет часа Сайлас Торонтал бе рискувал последната ставка, последния максимум. Бе спечелил, след това загубил. И когато стана, със замаяна глава, обзет от свирепо желание стените на Казиното да се сгромолясат, за да смажат всички събрани тук, той нямаше вече нищо… Нито следа от милионите на неговата банка, възстановена с милионите на граф Шандор.

Придружен от Саркани, който сякаш беше негов тъмничар, Сайлас Торонтал напусна игралните зали, пресече хола и се втурна вън от Казиното. После и двамата побягнаха през градината към пътеките, които се изкачват към Ла Тюрби^[87].

Поант Пескад беше вече по следите им. На минаване се отби при Кап Матифу, вдигна го от скамейката, където нашият херкулес дремеше, и му извика:

— Тревога!… Мобилизирай очите и краката си!

И Кап Матифу се впусна заедно с него по следата, която не трябваше вече да изпускат.

През това време Саркани и Сайлас Торонтал продължаваха да се изкачват постепенно по криволичещите пътечки, които лъкатушат по склоновете на планината всред градини с маслинови и портокалови дървета. Тези своеволни зигзаги даваха възможност на Поант Пескад и Кап Матифу да не ги губят из очи, при все че не можеха да ги чуят.

— Приберете се в хотела, Сайлас! — не преставаше да повтаря заповеднически Саркани. — Приберете се… и се успокойте!

— Не!… Съсипани сме!… Да се разделим!… Не искам вече да ви виждам!… Не искам…

— Да се разделим?… А защо?… Ще дойдете с мене, Сайлас! Утре напускаме Монако!… Имаме достатъчно пари, за да отидем до Тетуан, а там ще довършим делото си!

— Не!… Не!… Оставете ме, Саркани, оставете ме! — отговаряше Сайлас Торонтал.

И го отблъскваше грубо, когато другият се опитваше да го хване. После се втурваше така бързо, че Саркани мъчно го настигаше. Без да съзнава какво върши, Сайлас Торонтал можеше на всяка стъпка да падне в дълбоките долове, над които се виеше пътеката. Една-единствена мисъл го бе обзела властно и натрапчиво: да избяга от Монте Карло, където се бе разорил, да избяга от Саркани, чиито съвети го бяха докарали до това окаяно положение, и най-сетне да бяга наслуки, без да знае къде ще иде и какво ще прави!

Саркани чувствуваше, че не може вече да се справя със своя съучастник, че банкерът ще му убегне. Ех, ако не знаеше тайни, с които можеше да го погуби или поне безвъзвратно да провали последната партия, която искаше да изиграе, колко безразличен щеше да му бъде човекът, когото бе докарал до ръба на тази пропаст! Но преди да падне в нея, Сайлас Торонтал можеше да нададе един последен вик. Този вик именно трябваше да бъде задушен!

От замисленото престъпление до непосредственото му изпълнение оставаше само една стъпка и Саркани не се поколеба да я направи. Нима не можеше да извърши още тази нощ тук, из тия безлюдни места, това, което искаше да направи по пътя за Тетуан в усамотените марокански поля?

Но в това време по стръмния път между Монте Карло и Ла Тюрби все още се движеха закъснели хора. При един вик на Сайлас Торонтал те биха могли да му се притекат на помощ, а Саркани искаше убийството да стане така, че никога да не го заподозрат. Затова именно се налагаше да почака. По-нагоре, отвъд Ла Тюрби и границата на Монако, по пътя, закачен като корниз на повече от две хиляди стъпки височина по склоновете на първите възвишения от Приморските Алпи, Саркани би могъл спокойно да го довърши. Кой би помогнал тогава на жертвата му? Как биха открили трупа на Сайлас Торонтал в бездната на пропастите край пътя?

Все пак Саркани поиска за последен път да спре съучастника си и да го върне в Монте Карло.

— Ела, Сайлас, ела! — каза той, като го хвана за ръката. — Утре ще продължим!… Имам още малко пари!…

— Не!… Оставете ме!… Оставете ме!… — извика Сайлас Торонтал в последно яростно избухване.

Ако имаше сили да се бори със Саркани, ако носеше оръжие, не би се поколебал навярно да отмъсти за всичкото зло, което му бе сторил неговият бивш агент от Триполитания!

Придобил нови сили от гнева си, Сайлас Торонтал отблъсна Саркани, втурна се към последния завой на пътя и по няколко грубо изсечени в скалата стъпала слезе между малки, терасовидно разположени градинки. Скоро стигна до главната улица на Ла Тюрби, на тесния проход, който отделя Кучешката глава от масива на планината Ажел, някогашна граница между Италия и Франция.

— Върви, Сайлас! — извика за последен път Саркани. — Върви! Но няма да стигнеш далеко!

После пое вдясно, прехвърли се през нисък каменен зид, мина през една градинка на тераси и хукна напред, за да изпревари Сайлас Торонтал на шосето.

Поант Пескад и Кап Матифу не бяха чули нито дума от разговора, но видяха как банкерът отблъсна рязко Саркани и как той изчезна в тъмнината.

— Ех, по дяволите! — възкликна Поант Пескад. — Може би най-важният ни се изплъзна!… Остава само да изтървем и другия!… Както и да е, и Торонтал е хубава плячка!… Пък и нямаме избор! Напред, мили Кап, напред!

С няколко големи крачки двамата настигнаха Сайлас Торонтал.

Банкерът се изкачваше бързо по улицата на селището. След като остави вляво могилката с кулата на Август, той мина тичешком край затворените вече къщи и най-сетне се озова на шосето, опасало като корниз планината.

Поант Пескад и Кап Матифу го следваха петдесетина крачки по-назад.

Но за Саркани вече не можеше да става и дума, все едно дали бе тръгнал по хребета на склоновете вдясно или бе изоставил окончателно съучастника си, за да слезе обратно в Монте Карло.

Шосето „Корниза“, остатък от стар римски път, от Ла Тюрби започва да се спуска към Ница, все по склона на планината, между величествени скали, усамотени конуси, дълбоки пропасти, които продължават чак до железопътната линия, трасирана по крайбрежието. Нататък, в звездната нощ с изгряващата на изток луна, се виждаха смътно шест залива, островът Сент Оспис, устието на реката Вар, полуостровът Ла Гаруп, нос Антиб, заливът Жуан, островите Лерен, заливите Ла Напул и Кан, а в дъното планините Естерел. Тук-там блещукаха пристанищни огньове — в Болиьо, в базата Птит Африк, във Вилфранш, над която се издига планината Леуца, и няколко сигнални светлини на рибарски кораби, отразени в спокойните морски води.

Минаваше полунощ. В този момент, почти излязъл от Ла Тюрби, Сайлас Торонтал изостави шосето и се впусна по една пътека, която отива право в Еза, едно орлово гнездо с полудиво население, дръзко кацнало на скалата, над гора от рожкови и бор.

Пътеката беше съвсем пуста. Обезумелият вървя известно време по нея, без да забавя ход, без дори да обърне глава. После внезапно пое вляво, по тясна пътечка, по-близо до ръба на високите, отвесни крайбрежни скали, под които има тунел за железопътната линия и шосето. Поант Пескад и Кап Матифу се спуснаха подир него.

Стотина крачки по-нататък Сайлас Торонтал най-сетне се спря; стигнал бе до една скала, надвесена над пропаст, дълбока няколкостотин стъпки, в която се разбиваше прибоят.

Какво щеше да прави Сайлас Торонтал? Дали бе решил да се самоубие? И мислеше да свърши подлото си съществуване, като се хвърли в бездната?

— Дявол да го вземе! — извика Поант Пескад. — Трябва ни жив!… Хвани го, Кап Матифу, и здраво го дръж!

Но не бяха направили и двадесет крачки, когато видяха, че от дясната страна на пътечката се появи човек. Той се промъкваше покрай склона из сакъзовите и миртови храсти, после запълзя, за да стигне до скалата, на която стоеше Сайлас Торонтал.

Беше Саркани.

— Ех, дявол го взел! — извика Поант Пескад. — Сигурно иска да помогне на съдружника си да се прехвърли на оня свят!… Кап Матифу, дръж единия… аз — другия!

Но Саркани се бе спрял… Страхуваше се, че може да го познаят…

От устата му се изтръгна последно проклятие. Втурна се вдясно и докато Поант Пескад го настигне, изчезна сред храстите.

Миг по-късно, в момента, когато Сайлас Торонтал щеше да се хвърли, Кап Матифу го улови и извлече на пътечката.

— Оставете ме!… — викаше той. — Оставете ме!…

— Да ви оставя да се подхлъзнете, господин Торонтал? — отговори Поант Пескад. — Никога!

Умният младеж не беше подготвен за тази развръзка, непредвидена в инструкциите му. Но ако Саркани им се изплъзна, Сайлас Торонтал беше уловен и оставаше само да го откарат в Антекирта, където щяха да го приемат с всички почести, на които имаше право.

— Искаш ли да се заемеш с пренасянето на господина… по намалена тарифа? — се обърна Поант Пескад към Кап Матифу.

— С удоволствие!

Сайлас Торонтал, не успял дори да схване какво става, не би могъл да окаже никаква съпротива. Затова Поант Пескад тръгна по една доста стръмна пътечка, която се спускаше към брега, заобикаляйки пропастта. Кап Матифу го следваше, като ту влачеше, ту носеше това отпуснато тяло.

Слизането беше извънредно трудно и без изумителната сръчност на Поант Пескад, без изключителната сила на неговия другар и двамата биха се пребили.

Най-сетне, рискували двадесет пъти живота си, те стигнаха последните скали до самото море. Тук крайбрежието е назъбено от цял низ малки заливчета, причудливо изрязани в пясъчния масив, заслонени от високи червеникави стени и ръждиви рифове, от които вълните на прибоя получават кървав оттенък.

Зазоряваше се, когато Поант Пескад намери някакъв подслон в една пещера, издълбана в крайбрежните скали през епохата на геологичните сътресения и където Сайлас Торонтал можеше да бъде оставен под надзора на Кап Матифу.

Банкерът нито усети, нито прояви безпокойство от това, което вършеха с него, докато Кап Матифу го пренасяше в пещерата.

След това Поант Пескад се обърна към Кап Матифу:

— Ти ще останеш тук, мили Кап!

— Колкото трябва.

— Дори дванадесет часа, ако се наложи да отсъствувам толкова време?

— Дори дванадесет часа.

— Без ядене?

— Ако не обядвам, ще вечерям… и то за двама.

— Ако не вечеряш за двама, ще се нахраниш по-късно за четирима!

След този разговор Кап Матифу седна на една скала, така че да не изпуска из очи пленника си. А Поант Пескад тръгна по брега от заливче на заливче, за да се върне в Монако.

Той не се забави толкова, колкото предполагаше. За по-малко от два часа откри „електрика“, закотвен в едно от пустите заливчета, които подводните скали предпазваха от морското вълнение. След един час бързият кораб стигна пред тясното заливче, където, гледан от морето, Кап Матифу приличаше на митологичния Протей^[88], който пасе стадата на Нептун.

Малко по-късно Сайлас Торонтал и Кап Матифу бяха на борда. После, незабелязан дори от митничарите или рибарите по крайбрежието, „електрикът“ пое с пълна скорост в посока към Антекирта.

Пета глава
С божия помощ

А сега нека ни бъде позволено да представим общото положение в колонията Антекирта.

Сайлас Торонтал и Карпена бяха във властта на доктора, който само чакаше случай да открие отново следите на Саркани. Агентите, натоварени да търсят убежището на госпожа Батори, не прекратяваха издирванията си — досега без полза. Откакто майка му бе изчезнала, придружена само от стария Борик, Петер Батори беше в отчаяние. Каква утеха би могъл да даде докторът на това двойно разбито сърце? Не чувствуваше ли той, че когато Петер му говореше за майка си, говореше и за Савина Торонтал, която никога не бе споменавана?

В градчето Артенак, столица на Антекирта, Мария Ферато заемаше една от най-хубавите къщи, недалече от „щатхауса“. Тук признателността на доктора бе поискала да й осигури най-добри условия за живот. Когато не беше по море, зает с някаква задача — транспорт или наблюдение, — брат й живееше при нея. Тогава не минаваше ден да не посетят доктора или той да не дойде да ги види.

Колкото повече ги опознаваше, толкова повече обикваше децата на рибаря от Ровиньо.

— Колко щастливи щяхме да бъдем — повтаряше често Мария, — ако и Петер беше щастлив!

— Ще бъде — отговаряше Луиджи, — само ако намери майка си! Но аз не съм загубил напълно надежда, Мария! Със средствата, с които разполага докторът, все ще открием къде Борик е отвел госпожа Батори, след като са напуснали Рагуза!

— И аз живея с тази надежда, Луиджи! Но и да се намери майка му, ще се успокои ли Петер?…

— Не, Мария, щом е невъзможно да се ожени за Савина Торонтал!

— Луиджи — отговори Мария, — дали това, което изглежда невъзможно за човека, е невъзможно и за бога?

Когато каза на Луиджи, че ще бъдат братя, Петер не подозираше каква нежна и предана сестра щеше да намери в лицето на Мария. Затова щом я оцени, той не се поколеба да й довери всичко, което го вълнуваше. Успокояваше се малко, щом поговореше с нея. Онова, което не искаше и не си позволяваше да каже на доктора, той споделяше с Мария. В нея Петер бе намерил едно нежно, съчувствуващо сърце, което го утешаваше, една благочестива душа, която не се поддаваше на отчаяние. Когато страдаше много силно, когато трябваше да излее прекалената си мъка, той отиваше при нея и Мария бе успявала неведнъж да му възвърне вярата в бъдещето!

А сега в карцерите на Антекирта беше затворен един човек, който сигурно знаеше, къде се намира Савина и дали продължава да е във властта на Саркани. Човекът, който я представяше за своя дъщеря — Сайлас Торонтал. Но от уважение към паметта на баща си Петер никога не би искал да го разпитва по този въпрос.

Впрочем от арестуването си насам Сайлас Торонтал беше в такова душевно състояние, така отпаднал и физически, и морално, че нищо не би могъл да каже, дори ако имаше интерес да говори. А той нямаше никакъв интерес да разкрие каквото знаеше за Савина, тъй като, от една страна, не допускаше, че е пленник у доктор Антекирт, а от друга страна, не подозираше, че Петер Батори е жив и се намира на същия непознат остров.

Затова, както казваше Мария Ферато, само бог можеше да оправи това положение.

Състоянието на малката колония в този момент не би било напълно изяснено, ако в този преглед за жителите на Антекирта не споменем Поант Пескад и Кап Матифу.

Макар че Саркани бе успял да се изплъзне, макар че следите му бяха загубени, залавянето на Сайлас Торонтал имаше такова значение, че Поант Пескад бе отрупан с благодарности. Оставен на собственото си вдъхновение, смелият младеж бе направил това, което трябваше да се направи при дадените обстоятелства. А щом докторът беше доволен, би било неуместно да не са доволни и двамата приятели. Те се бяха върнали в хубавото си жилище, докато услугите им потрябват отново. И се надяваха, че ще бъдат пак полезни в това справедливо дело.

Още с пристигането си в Антекирта Поант Пескад и Кап Матифу посетиха Мария и Луиджи Ферато; после отидоха и у някои от първенците в Артенак. Навсякъде ги приеха радушно, защото навсякъде ги бяха обикнали. Трябваше да видите Кап Матифу в такава тържествена обстановка — винаги малко смутен от грамадната си личност, която сама запълваше цял салон!

— Но аз съм толкова тънък, че се компенсира! — изтъкваше Поант Пескад.

Самият той пък беше радостта на колонията с постоянното си добро настроение. Неговият ум и сръчност бяха в услуга на всички. Ех, ако работите можеха да се уредят за общо задоволство, какви празненства би организирал! Да, ако станеше нужда, Кап Матифу и Поант Пескад не биха се подвоумили да започнат отново акробатския си занаят, за да повеселят антекиртското население!

В очакване на тия щастливи дни Поант Пескад и Кап Матифу разработваха и разхубавяваха градината си, засенчена от хубави дървета, и вилата, потънала в цветя. Работата по строежа на малкия басейн придобиваше вече определен облик. Ако погледаше как Кап Матифу откъртва и пренася огромни скални блокове, човек можеше да установи, че провансалският херкулес не е загубил нищо от необикновената си сила.

Междувременно, ако агентите на доктора не бяха стигнали доникъде в издирването на госпожа Батори, то и натоварените да търсят Саркани не бяха по-щастливи. Нито един от тях не успя да открие къде се е скрил този негодник след заминаването от Монте Карло.

Знаеше ли Сайлас Торонтал убежището му? Съмнително беше предвид обстоятелствата, при които се разделиха на пътя за Ница. Но и да приемем, че знаеше, дали би се съгласил да каже?

Докторът чакаше все пак търпеливо банкера да бъде в състояние да отговаря, за да направи този опит.

Сайлас Торонтал и Карпена бяха затворени напълно изолирано един от друг в малка крепост в северозападния край на Артенак. Те се знаеха само по име, защото банкерът никога не се бе намесвал пряко в дейността на Саркани в Сицилия. По тази причина беше изрично заповядано да не се допусне да заподозрат дори, че са заедно в тази крепост. Намираха се в две отдалечени една от друга килии и излизаха оттам само да подишат чист въздух, и то в отделни дворчета. Сигурен във верността на тези, които ги пазеха — двама сержанти от милицията на Антекирта, — докторът беше убеден, че между двамата пленници няма да се установи никаква връзка.

Не можеше да се опасява и от словоохотливост: на всички въпроси на Сайлас Торонтал и Карпена за мястото на задържането им не бе и нямаше да бъде отговорено. Не можеха следователно по нищо да заподозрат, че са попаднали във властта на загадъчния доктор Антекирт, когото банкерът познаваше от срещата им в Рагуза.

Да намери отново Саркани и да го отвлече, както бе постъпил с двамата му съучастници — това беше постоянната мисъл на доктора. Затова на 16 октомври, след като установи, че Сайлас Торонтал е вече в състояние да отговаря на зададените въпроси, той реши да пристъпи към разпита му.

Най-напред се състоя едно съвещание по тези въпроси между доктора, Петер и Луиджи, на което присъствува и Поант Пескад, чието мнение не беше за пренебрегване.

Докторът им изложи намеренията си.

— Но — възрази Луиджи — ако кажем на Сайлас Торонтал, че искаме да узнаем къде е Саркани, няма ли той да се усъмни, че желаем да заловим съучастника му?

— А какво неудобство има — отговори докторът, — ако Сайлас Торонтал узнае това, щом вече не може да ни избяга?

— Неудобството е в това, господин докторе — продължи Луиджи, — че Сайлас Торонтал може да сметне за изгодно да не каже нищо, което би могло да навреди на Саркани.

— Че защо?

— Защото ще навреди на себе си.

— Мога ли да направя една забележка? — запита Поант Пескад, който от дискретност стоеше малко настрана.

— Разбира се, приятелю! — отговори докторът.

— Господа — започна Поант Пескад, — поради особените условия, при които тези двама джентълмени се разделиха, имам основание да вярвам, че няма вече да се щадят взаимно. Господин Сайлас сигурно мрази искрено господин Саркани, който го тласна към разорение. Затова, ако господин Торонтал знае къде се намира понастоящем господин Саркани, той не ще се поколебае да проговори — поне така мисля аз. Ако не каже нищо, то ще е, защото няма какво да каже.

Тези разсъждения не бяха лишени от правдоподобност. Твърде вероятно беше, че ако банкерът знае къде се е скрил Саркани, не би се сметнал длъжен да мълчи, когато собственият му интерес налага обратното.

— Още днес ще разберем каква е работата — отговори докторът — и ако Торонтал нищо не знае или нищо не иска да каже, ще ви съобщя. Но тъй като той още не знае, че е във властта на доктор Антекирт, нито че Петер Батори е жив, разпитът ще се води от Луиджи.

— На вашите заповеди, господин докторе — отговори младежът.

Луиджи отиде в укреплението и бе въведен в бункера, който служеше за затвор на Сайлас Торонтал.

Банкерът седеше в един ъгъл пред някаква маса. Току-що бе станал от леглото. Нямаше никакво съмнение, че душевното му състояние се бе подобрило. Той не мислеше вече за разорението си, нито за Саркани. Безпокоеше го само въпросът: защо е затворен, коя могъща личност е била заинтересована да го отвлече. Не знаеше какво да мисли; и всичко можеше да очаква.

При влизането на Луиджи Ферато той стана; но по даден знак веднага седна отново. Късият разпит, на който бе подложен, беше следният:

— Вие ли сте Сайлас Торонтал, някога банкер в Триест, живущ напоследък в Рагуза?

— Няма какво да отговарям на този въпрос. Които ме държат в плен, трябва да знаят кой съм.

— И знаят.

— Кои са те?

— Ще научите по-късно.

— А вие кой сте?…

— Един човек, натоварен да ви разпита.

— От кого?…

— От тези, с които имате да уреждате сметки!

— Още веднъж, кои са те?

— Не съм длъжен да ви казвам.

— В такъв случай не съм длъжен да ви отговарям.

— Добре! В Монте Карло вие бяхте с един човек, когото познавате отдавна и който не ви е напускал, откакто сте заминали от Рагуза. Този човек, триполитанец по произход, се нарича Саркани. Той избяга в момента, когато бяхте задържан на шосето за Ница. Натоварен съм да ви попитам следното: знаете ли къде се намира сега този човек и ако знаете, бихте ли ни казали?

От предпазливост Сайлас Торонтал не пожела да отговори. Ако искаха да узнаят къде е Саркани, очевидно беше, за да го заловят, както бяха постъпили със самия него. Но с каква цел? Дали за някои общи техни дела, по-специално за разкриване на конспирацията в Триест? Но как са станали известни тези факти и кой е заинтересован да отмъсти за граф Матиаш Шандор и за двамата му приятели, умрели преди повече от петнадесет години? Това именно се питаше банкерът. Във всеки случай имаше основание да вярва, че се намира под ударите на едно неофициално правосъдие, което смята да се справи с него и неговия съучастник, а това още повече го разтревожи. Затова, макар да не се съмняваше, че Саркани се е укрил в Тетуан, в къщата на Намир, където трябваше да изиграе, и то твърде скоро, последната си партия, той реши да не казва нищо. Ако по-късно интересът му наложи, щеше да проговори. Но до този момент трябваше да се държи крайно резервирано.

— Е, какво? — запита Луиджи, след като остави на банкера време да си помисли.

— Господине — каза Сайлас Торонтал, — бих могъл да ви отговоря, че зная къде е този Саркани, за когото говорите, и не желая да ви го кажа! Но в действителност не зная.

— Това ли е отговорът ви?

— Единствен и верен!

След тези думи Луиджи излезе и отиде да докладва на доктора разговора си със Сайлас Торонтал. Тъй като всъщност в отговора на банкера нямаше нищо невероятно, трябваше да се задоволят с него. А за откриване убежището на Саркани щяха да засилят издирванията, като не щадят усилия и средства.

Но докато чакаше някои нови сведения, които ще му позволят да продължи борбата, докторът трябваше да се заеме с въпроси, които сериозно засягаха сигурността на Антекирта.

Той бе получил неотдавна поверителни сведения от Киренайка. Неговите агенти препоръчваха да се наблюдава по-строго районът на залива Сидра. Според тях опасното братство на сенуситите като че съсредоточавало силите си по границата на Триполитания и ги придвижвало постепенно към сиртското крайбрежие. Бързите куриери на великия вожд сновели със съобщения между различните зауяси на Северна Африка. От чужбина било доставено оръжие за братството. И накрая, извършвало се явно съсредоточаване на сили във вилаета Бенгази, следователно в близост до Антекирта.

За предотвратяване на опасността, която можеше да настъпи съвсем скоро, докторът трябваше да вземе всички мерки, налагани от благоразумието. През последните три седмици на октомври Петер и Луиджи му помагаха много дейно в тази работа, пък и всички колонисти оказваха своето съдействие. Поант Пескад бе изпратен няколко пъти тайно по бреговете на Киренайка, за да се свърже с агентите, и така бе установено, че опасността, която заплашва острова, никак не е въображаема. Пиратите от Бенгази, мобилизирали съмишлениците си от цялата област, подготвяха някаква акция, която бе насочена сигурно срещу Антекирта. Предстояща ли беше тази акция? В това отношение нищо не можаха да узнаят. Във всеки случай водачите на сенуситите се намираха все още в южните вилаети, а беше твърде вероятно, че никаква значителна операция няма да бъде предприета, ако те не са тук, за да я ръководят.

Ето защо „електриците“ на Антекирта получиха заповед да кръстосват из водите на Сиртско море, за да наблюдават както бреговете на Киренайка и Триполитания, така и крайбрежието на Тунис чак до нос Бон.

Както знаем, отбранителните работи на острова не бяха напълно завършени. Но ако не беше възможно да ги довършат навреме, то поне боеприпасите в арсенала на Антекирта бяха в изобилие.

Отстояща на двадесетина мили от бреговете на Киренайка, Антекирта би била съвсем уединена в залива, ако едно островче с триста метра обиколка, известно под името Кенкраф, не стърчеше на две мили от югоизточния й край. Според намеренията на доктора, то трябваше да служи за заточение на колонисти, ако редовният съд на острова наложи някога подобно наказание — нещо, което не бе се случило досега. Все пак за тази цел там бяха построени няколко бараки.

Но островчето Кенкраф не беше укрепено и ако неприятелска флотилия би нападнала Антекирта. Дори само с местоположението си то представляваше истинска опасност. Достатъчно беше да дебаркират на него, за да го превърнат в солидна операционна база: а с възможностите да се натрупат на него муниции и храни, да се разположи батарея то представляваше за нападателите много сериозна опорна точка и по-добре беше да не съществува, щом нямаше време да бъде укрепено.

Положението на островчето Кенкраф, предимствата, които неприятелят би могъл да извлече от него срещу Антекирта, много безпокояха доктора. Затова, след като размисли добре, той реши да го унищожи, но това разрушаване трябваше да послужи за пълно ликвидиране на няколкостотинте пирати, които биха рискували да го овладеят.

Веднага пристъпиха към изпълнението на този план. С извършването на подземни изкопи островчето Кенкраф се превърна скоро в огромен миниран обект, свързан с Антекирта чрез подводен кабел. Достатъчно беше да пуснат по този кабел електрически ток, за да не остане нито следа от островчето над морската повърхност.

В действителност докторът не бе прибягнал за това пълно разрушение нито към обикновения барут, нито към пироксилина. Той знаеше състава на един наскоро открит експлозив, толкова по-разрушителен от динамита, колкото е динамитът в сравнение с обикновения барут. По-удобен за използуване от нитроглицерина, по-лесно преносим, защото се получава от две отделни течности, които се смесват само в момента на употребата, не замръзващ до двадесет градуса под нулата, докато динамитът замръзва още при пет-шест градуса, избухващ само при силен удар, получен от избухване на капсула с фулминат, този експлозив е толкова удобен, колкото и ужасен.

Как се получава? Просто чрез въздействие на чист безводен течен азотен протоксид^[89] върху различни вещества, съдържащи въглерод: минерални, растителни, животински масла или други мастни деривати. Двете, безвредни поотделно и разтворими една в друга течности се смесват в съответна пропорция, както смесваме вода и вино без някаква опасност при манипулацията. Такъв е панкластитът, дума, която означава „всеразрушител“, и той действително разрушава всичко.

Този експлозив бе вкаран под почвата на островчето във вид на многобройни фугаси. Посредством подводния кабел от Антекирта, който щеше да подпали капсулите с фулминат, прикрепени към всяка фугаса, експлозията щеше да стане мигновено. Но тъй като кабелът можеше да се повреди, за по-сигурно известен брой фугаси бяха заровени в островчето и свързани помежду си с други подземни жици. В такъв случай беше достатъчно да се закачи случайно по земната повърхност някоя от техните пластинки, за да се затвори веригата, токът да потече и да предизвика взрива. Така че при масово дебаркиране на Кенкраф неприятелят мъчно би избягнал пълно унищожение.

Тези защитни мерки бяха вече много напреднали в първите дни на ноември, когато едно непредвидено събитие принуди доктора да напусне острова за няколко дни.

На 3 ноември сутринта параходът, предназначен да докарва въглища от Кардиф, хвърли котва в пристанището на Антекирта. През време на прехода лошото време го бе принудило да направи престой в Гибралтар. Там, на гишето „до поискване“, капитанът бе заварил писмо, адресирано до доктора и препращано от пощенските служби по крайбрежието, без да стигне до получателя си.

Докторът взе писмото с печатите на Малта, Катания, Рагуза, Сеута, Отранто, Малага и Гибралтар.

Адресът — едър треперещ почерк — беше писан очевидно от ръка, която нямаше навик, а може би и сили да пише. На плика имаше само едно име — на доктора — със следната трогателна препоръка:

„За доктор Антекирт,

С божия помощ.“

Докторът разкъса плика, отвори писмото — на вече пожълтяла хартия — и прочете:

„Господин докторе,

 

Дано бог помогне това писмо да стигне до вас!… Аз съвсем остарях!… Може да умра!… И тя ще остане сама на света!… Смилете се за госпожа Батори, за последните дни на нейния толкова тежък живот! Помогнете й!… Елате!

Ваш смирен слуга,

Борик“

В един ъгъл името: „Картаген“, а под него: „Регентство Тунис“ Докторът беше сам в салона на „щатхауса“, когато прочете това писмо. Из гърдите му се изтръгна вик, изпълнен с тържество и мъка — тържество, защото бе намерил най-сетне отново следите на госпожа Батори, и мъка или по-скоро тревога, защото печатите на плика сочеха, че писмото е било изпратено преди повече от месец. Веднага повика Луиджи.

— Луиджи — каза докторът, — предупреди капитан Кьострик до два часа „Ферато“ да бъде под пара.

— След два часа ще бъде готов да отплаваме — отговори Луиджи. — На вас ли ще е нужен, господин докторе?

— Да.

— Дълго ли ще бъде плаването?

— Три-четири дни.

— Сам ли тръгвате?

— Не. Погрижи се да намериш Петер и му кажи да се приготви за път.

— Петер отсъствува, но до един час ще се завърне от укрепителните работи на Кенкраф.

— Искам и сестра ти да ни придружи, Луиджи. Нека се приготви и тя.

— Веднага.

И Луиджи излезе, за да предаде нарежданията, които бе получил.

След един час Петер пристигна в „щатхауса“.

— Прочети — каза докторът, като му подаде писмото на Борик.

Шеста глава
Призракът

Корабът тръгна малко преди обед под командуването на капитан Кьострик и помощника му Луиджи Ферато. Пасажери бяха само докторът, Петер и Мария, натоварена да се грижи за госпожа Батори, в случай че би било невъзможно да я превозят незабавно от Картаген в Антекирта.

Не е необходимо да обясняваме каква е била тревогата на Петер Батори… Той вече знаеше къде е майка му, щеше да я намери! Но защо Борик я бе извел така набързо от Рагуза, и то на далечния туниски бряг? В каква ли нищета щеше да я завари?

Безпокойствата, които Петер й доверяваше, Мария смекчаваше с думи на признателност и надежда. Личеше, че в пристигането на това писмо за доктора тя чувствува намесата на провидението.

Наредено бе „Ферато“ да се движи с максимална скорост. Затова с помощта на свръхнагревателните приспособления той изминаваше средно петнадесет мили в час. Разстоянието между залива Сидра и нос Бон в североизточния край на Тунис е най-много хиляда километра; а преходът от нос Бон до туниското пристанище Ла Гулет се взема от бързите параходи само за час и половина. За тридесет часа, ако не се случеше лошо време или някаква злополука, „Ферато“ трябваше да пристигне на местоназначението си.

Морето вън от залива беше прекрасно, но духаше северозападен вятър, макар и без тенденции да се усили. Капитан Кьострик заповяда да вземат курс към Бон, само че малко по̀ на юг, за да бъдат под заслона на сушата, ако вятърът се засили. Така че, щом възнамеряваха да минат колкото е възможно по-близо до носа, нямаше да видят остров Пантелария, разположен някъде по средата между Малта и нос Бон.

Зад залива Сидра брегът се врязва широко на запад и описва дъга с голям радиус. Тук се намира по-специално крайбрежието на регентство Триполи, което се простира до залива Габес между остров Джерба и град Сфакс; после брегът се вдава малко на изток към нос Диниас, за да образува залива Хамамет, и оттам се разгръща от юг към север до нос Бон.

Всъщност „Ферато“ взе посока към залива Хамамет. Там именно щеше да се доближи до сушата и да не се отдалечава вече много от нея чак до Ла Гулет.

На 3 ноември през деня, както и през следващата нощ, вълнението чувствително нарасна. Не е необходим особено силен вятър, за да се развълнува Сиртско море, през което минават най-неустановените течения в Средиземно море. Но още на другия ден към осем часа забелязаха сушата точно при нос Диниас и под заслона на този висок бряг плаването мина спокойно и бързо.

„Ферато“ плаваше на две мили от крайбрежието и можеше да го наблюдава най-подробно. Отвъд залива Хамамет на една географска ширина с Келибия той мина още по-близо до малкото заливче Сиди Юсуф, защитено на север с дълъг пояс от скали.

Зад него се простираше великолепен песъчлив бряг. По-нататък се очертаваше верига от възвишения, покрита с ниски храсти, израснали върху почва, където имаше повече камъни, отколкото пръст. В дъното високи хълмове се свързваха с „джебелите“^[90] — планините от вътрешността. Тук-там някое усамотено марабу^[91] се белееше сред зеленината на далечните възвишения. На преден план стърчеше едно малко укрепление в развалини, а по-нагоре — някаква крепост в по-добро състояние, построена върху хълма, който затваря от север заливчето Сиди Юсуф.

Но местността не беше безлюдна. Заслонени зад скалите, няколко левантински^[92] кораби, шебеци и полакри се бяха закотвили на половин кабелт от брега при пет-шест разтега дълбочина. Прозрачността на тези зелени води е такава, че ясно се виждаше дъното с черни камъни и леко набразден пясък, в който бяха забити котвите, придобили фантастични форми от отражението във водата.

Покрай брега в подножието на малките дюни, осеяни със сакъзови и тамарисови дръвчета, един дуар от двадесетина шатри бе разгънал избелелите си платнища на жълти черти. Отдалече приличаше на широко арабско наметало, проснато нехайно на брега. Извън диплите на тоя бурнус пасяха овце и кози, напомнящи едри черни гарвани, които от един изстрел биха литнали с крясък. Десетина камили, едни легнали в пясъка, други неподвижни, почти вкаменени, преживяха близо до тясна ивица скали, която можеше да служи за деблокиране.

Когато минаваха пред заливчето Сиди Юсуф, докторът забеляза, че на сушата се стоварят муниции, оръжие и дори няколко леки полски оръдия. Разположено по най-отдалечените брегове на регентство Тунис, заливчето Сиди Юсуф беше твърде удобно за този род контрабанда.

Луиджи, който също забеляза разтоварването, отиде да съобщи на доктора.

— Да, Луиджи — отвърна доктор Антекирт, — и ако не се мамя, тия хора са араби, дошли да получат оръжие. Не съм много сигурен дали то е предназначено за планинците, които оказват съпротива на френските части, дебаркирали наскоро в Тунис. Или може би за многобройните привърженици на сенусизма — пирати по суша и по море, — които се съсредоточават сега в Киренайка. Струва ми се, че тези араби са по-скоро от вътрешността на Африка, отколкото от туниски тип.

— Но как — запита Луиджи — властите на регентството или поне французите не се противопоставят на това разтоварване на оръжие и муниции?

— Никой в Тунис не знае какво става в този край отсам нос Бон — отговори докторът, — а дори когато французите завладеят Тунис, трябва да се опасяваме, че цялата източна област на джебелите ще бъде още дълго време извън тяхната власт. Както и да е, това дебаркиране ми се вижда твърде подозрително и ако не беше скоростта на „Ферато“, поради която не могат да го настигнат, мисля, че тази флотилия не би се поколебала да го нападне.

Ако арабите имаха такова намерение, както предполагаше докторът, опасност наистина нямаше. За по-малко от половин час корабът отмина малкия залив Сиди Юсуф. После достигна крайната точка на нос Бон, така мощно изрязан в туниския масив, и заобиколи бързо фара, който осветява края му, настръхнал от великолепно струпани скали.

Сега „Ферато“ тръгна с пълна скорост през Туниския залив, включен между нос Бон и нос Картаген. От лявата му страна се разгръщаха стръмните склонове на джебела Бон Карнин, на джебела Росас и на джебела Загхуан с няколко села, затулени тук-там в дъното на клисурите им. Вдясно, с цялото си великолепие на арабска казба, сияеше свещеният град Сиди Бу Саид, който е бил може би някога предградие на древния Картаген. На заден план самият град Тунис, светнал на слънцето, се издигаше над езерото Бахира, малко по-назад от ръката, която Ла Гулет протяга на всички пасажери, пристигнали с големите европейски параходи.

На две-три мили от пристанището стоеше на котва ескадра от френски кораби; а по-близо до сушата няколко търговски кораби се полюшваха на котвените си вериги и различните им флагове придаваха на залива голямо оживление.

В един часа „Ферато“ пусна котва на три кабелта от пристанището Ла Гулет. Пасажерите му получиха разрешение да слязат на сушата, след като изпълниха формалностите на здравната служба. Доктор Антекирт, Петер, Луиджи и сестра му седнаха в голямата лодка, която отплава веднага. След като заобиколи вълнолома, тя се плъзна по тесния канал, винаги задръстен от лодки, наредени покрай двата кея, и стигна пред засадения с дървета и ограден с вили, търговски кантори и кафенета площад с неправилна форма, който беше начало на главната улица в Ла Гулет и гъмжеше постоянно от малтийци, евреи и араби, от френски и туземни войници.

Писмото на Борик имаше печат от Картаген; това име заедно с пръснатите тук-там развалини е единствената останка от града на Ханибал.

За да се отиде до Картаген, не е нужно да се вземе италианското влакче, което обслужва Ла Гулет и Тунис, като заобикаля езерото Бахира. До подножието на хълма, където се намират параклисът Сен Луи и манастирът на алжирските мисионери, се отива било покрай брега, чийто дребен и твърд пясък предлага на пешеходците чудесно място за разходка, било по един прашен път през равнината малко по-навътре от брега.

В момента, когато докторът и неговите другари пристигнаха, на площада чакаха няколко коли, впрегнати с малки кончета. Те се качиха в една от тия коли и заповядаха на кочияша да кара бързо към Картаген. След като мина в галоп по главната улица на Ла Гулет, кочияшът пое пътя между величествените вили, където богатите тунисци отиват през големите горещини, и дворците Кередин и Мустафа, които се издигат на брега близо до някогашните пристанища на Картаген. Преди повече от две хиляди години съперникът на Рим е заемал целия бряг от Ла Гулет до носа, запазил неговото име.

Параклисът Сен Луи, построен върху хълмче, високо двеста стъпки, се издига на мястото, където се смята, че френският крал е умрял през 1270 година. Той е в центъра на неголямо заградено пространство, където има много повече древни останки от строежи, отломки от статуи, вази, колони, капители и надгробни плочи, отколкото дървета или храсти. По-назад се намира манастирът на мисионерите, чийто игумен по това време беше отец Дьолатр, учен археолог. От тази височина се вижда целият песъчлив бряг, от нос Картаген до първите къщи на Ла Гулет.

В подножието на хълмчето се издигат няколко дворци с арабска архитектура, с английски „пийрси“, протегнали над морето елегантните си кейове, където могат да акостират лодките от залива. По-нататък е великолепният залив, където всеки нос, всеки провлак, всяка планина, ако няма развалини, пази поне някакъв исторически спомен.

Но ако има дворци и вили дори там, където са били някогашните военни и търговски пристанища, из гънките на хълма, сред срутените камънаци, по възсивата, негодна за обработване почва са пръснати бедни къщурки, обитавани от местните сиромаси. Единственият занаят на повечето от тях е да търсят на повърхността или в първия пласт на земята какви да е останки от картагенската епоха — бронзови статуйки, обработени камъни, грънчарски изделия, медали, монети, които манастирът откупва за своя археологически музей по-скоро от състрадание, отколкото от нужда.

Някои от тези жилища имат само по две-три полуразрушени стени. Бихте ги взели за развалини от марабу, непотъмнели от климата на тоя слънчев бряг.

Докторът и другарите му влизаха от къща в къща да търсят госпожа Батори и не можеха да повярват, че е стигнала до такава нищета.

Изведнъж колата спря пред една разнебитена сграда, в която се влизаше през някаква дупка в обрасла с бурени стена.

Стара жена, покрита с късо черно наметало, седеше пред тази „врата“.

Петер я позна и извика… Беше майка му.

Спусна се към нея, коленичи, прегърна я… Но тя не отговори на ласките му, сякаш не го познаваше!

— Майко!… Майко!… — мълвеше той, докато докторът, Луиджи и сестра му ги наобиколиха.

В този момент откъм ъгъла на тая развалина се показа един старец.

Беше Борик.

Той позна най-напред доктор Антекирт и коленете му се подкосиха.

После забеляза Петер… Петер, на чието погребение бе присъствувал на гробищата в Рагуза!… Това вече не можа да издържи. И падна без сили, като промълви:

— Тя не е с ума си.

Така, когато синът намери отново майка си, тя беше само едно инертно тяло. Дори появата на сина, когото бе смятала мъртъв и виждаше сега неочаквано пред себе си, не можа да й възвърне спомена за миналото.

Госпожа Батори стана с блуждаещ, но още жив поглед. После, без да вижда нещо, без да продума, влезе в полуразрушеното марабу, където Мария я последва по знак от доктора.

Петер остана неподвижен пред вратата, без да посмее, без да може ля пристъпи.

Благодарение на доктора обаче Борик дойде на себе си. Първите думи изразяваха недоумение:

— Вие, господин Петер!… Вие!… Жив!…

— Да!… — отговори Петер. — Да!… Жив!… А по-добре би било да съм мъртъв!

С няколко думи докторът обясни на Борик станалото в Рагуза. След това старият прислужник разказа с мъка за двата месеца, преживени в пълна нищета.

— Но — запита докторът — от смъртта на сина си ли госпожа Батори загуби ума си?

— Не, господине, не! — отговори Борик.

И разказа следното:

Останала сама на света, госпожа Батори пожелала да напусне Рагуза и отишла да живее в селцето Винтичело, където имала някои живи роднини. През това време трябвало да разпродадат малкото вещи, останали в скромната й къща, където нямала намерение да се върне. Шест седмици по-късно тя дошла отново в Рагуза заедно с Борик, за да приключи работата си. На улица Маринела заварила едно писмо, пуснато в пощенската кутия.

Това писмо именно причинило първите смущения в разума й. Госпожа Батори извикала, изскочила на улицата, хукнала към Страдоне, почукала у Торонтал, където веднага й отворили.

— У Торонтал ли? — извика Петер.

— Да — отговори Борик, — но когато успях да я настигна там, тя не ме позна!… Беше…

— Но защо майка ми е отивала у Торонтал? Да!… Защо? — повтаряше Петер и гледаше стария прислужник така, сякаш не беше в състояние да го разбере.

— Сигурно е искала да говори с господин Торонтал — отговори Борик. — Но два дни преди това той бе напуснал дома си заедно със своята дъщеря, без да знаят къде е отишъл.

— А писмото?… Писмото?…

— Не можах да го намеря, господин Петер — отговори старецът. — Дали госпожа Батори го бе загубила или унищожила, дали й го бяха отнели — все едно, не можах да узная съдържанието му.

Тук имаше някаква загадка. Докторът изслуша този разказ, без да продума; не можеше да си обясни постъпката на госпожа Батори. Каква повелителна причина бе могла да я отправи към дома на булевард Страдоне, откъдето всичко би трябвало да я отблъсква? И защо, научила за изчезването на Сайлас Торонтал, бе изпитала такова силно сътресение, че бе полудяла?

Старият прислужник довърши с няколко думи своя разказ. След като успял да скрие състоянието на госпожа Батори, той се заел да продаде онова, което им останало. Тихата лудост на нещастната вдовица му дала възможност да действува, без да възбуди подозрения. Да напуснат Рагуза, да се подслонят където и да е, само да са далече от този проклет град — не мислел за нищо друго. След няколко дни Борик успял да замине с госпожа Батори с един от пътническите параходи, които обслужват средиземноморското крайбрежие. Така пристигнали в Тунис или по-точно в Ла Гулет. И решил да останат тук.

В това изоставено марабу старецът се отдал изцяло на грижите, изисквани от умственото състояние на госпожа Батори, която загубила и говора едновременно с разсъдъка си. Но средствата им били толкова оскъдни, че скоро ги очаквала пълна мизерия.

При тези условия именно старият прислужник си спомнил за доктор Антекирт, проявявал винаги интерес към семейството на Ищван Батори. Но не знаел постоянното му местожителство. Все пак написал писмото с отчаяната молба и го поверил на грижите на провидението. А то, както изглежда, има доста добра пощенска служба, щом писмото бе стигнало до получателя си.

Това, което трябваше да се направи, беше съвсем ясно. Без съпротива от нейна страна госпожа Батори бе отведена до колата, където седна със сина си, Борик и Мария, която щеше да се грижи за нея. И докато колата поемаше обратно към Ла Гулет, докторът и Луиджи тръгнаха пеш по брега.

След един час всички бяха на кораба, който ги чакаше под пара. Вдигнаха веднага котва и щом заобиколиха нос Бон, „Ферато“ се отправи към огньовете на Пантелария. Призори на другия ден той пусна котва в пристанището на Антекирта.

Госпожа Батори бе отведена в Артенак и настанена в една от стаите на „щатхауса“. Мария напусна къщата си и отиде да живее при нея.

Какъв нов повод за мъка за Петер Батори! Майка му, загубила разсъдъка си, полудяла при условия, които сигурно щяха да останат неизяснени! Ако знаеха поне причината за това полудяване, биха могли да предизвикат може би някаква благоприятна реакция! Но нищо не знаеха, нищо не можеха да узнаят!

„Трябва да я излекуваме!… Да! Трябва“ — си каза докторът и се отдаде всецяло на тази задача.

Трудна задача, защото госпожа Батори нищо не съзнаваше и никакъв спомен от миналото не проблясваше у нея.

А не можеше ли да използува силата на внушението, която безспорно притежаваше, за да промени умственото състояние на госпожа Батори? Не можеше ли да й върне разума чрез хипноза и да я поддържа така, докато настъпи реакция?

Петер Батори умоляваше доктора да опита дори невъзможното, за да излекува майка му.

— Не, Петер — отговаряше докторът, — тук няма изгледи за успех. Тъкмо душевно болните са най-неподатливи на този вид внушения. За да повлияя на майка ти, би трябвало тя да има собствена воля, която да заменя с моята. Повтарям, че внушението е неприложимо към нея.

— Не!… Не мога да се съглася — възразяваше Петер. — Не мога да допусна, че майка ми не ще успее някой ден да познае сина си… Сина си, когото смята за умрял!…

— Да!… Когото смята за умрял! — продължи докторът. — Но… ако би допуснала, че си жив… или ако, заведена при гроба ти, те видеше ненадейно…

Докторът се спря на тази мисъл. Защо такова морално сътресение, предизвикано при благоприятни условия, да не въздействува на госпожа Батори?

— Ще опитам! — извика той.

И когато обясни на какво основава надеждата си да излекува майка му, Петер го прегърна.

От този ден всичките им грижи се насочиха към най-успешна постановка на опита. Трябваше да съживят у госпожа Батори спомените, изчезнали в сегашното й състояние, и то при обстоятелства, които биха разтърсили душата й.

Докторът помоли Борик и Поант Пескад да възстановят най-правдоподобно обстановката в гробището на Рагуза и гробницата на семейство Батори.

За щастие в гробището на острова на една миля от Артенак под група зелени дървета се издигаше малък параклис, почти като този в Рагуза. Трябваше само да засилят сходството между двата паметника. После поставиха на стената в дъното плоча от черен мрамор с името на Ищван Батори и годината на смъртта му — 1867.

На 13 ноември като че настъпи моментът да започнат подготвителните опити за събуждане разума у госпожа Батори чрез едно почти неусетно степенуване.

Към седем часа вечерта Мария, придружена от Борик, хвана под ръка вдовицата, изведе я от „щатхауса“ и тръгна с нея през полето към гробището. Пред входа на малкия параклис госпожа Батори се спря, неподвижна и безмълвна, както винаги, макар че при светлината на лампата, която гореше вътре, би могла да прочете името на Ищван Батори, гравирано върху мраморната плоча. Само когато Мария и старецът коленичиха на прага, в погледа й сякаш пробягна искра, която веднага угасна.

След един час госпожа Батори се завърна в „щатхауса“ заедно с всички, които отблизо или отдалече я придружаваха при този първи опит.

На другия ден, както и през следващите дни, опитите бяха повторени без никакъв резултат, Петер ги наблюдаваше с мъчително вълнение и се бе отчаял вече от тяхното безсмислие, макар че, според доктора, времето беше най-добрият им помощник. И той чакаше да нанесе последния удар само когато госпожа Батори щеше да изглежда достатъчно подготвена да почувствува цялата му сила.

Все пак при всяко посещение в гробището в душевното състояние на вдовицата настъпваше известна промяна, която не можеше да се отрече. Така една вечер, когато Борик и Мария бяха коленичили пред прага на параклиса, госпожа Батори, останала малко по-назад, се приближи бавно, сложи ръка на желязната ограда, погледна към ярко осветената стена в дъното и рязко се отдръпна.

Мария, която се приближи веднага към нея, я чу да прошепва на няколко пъти едно и също име.

За пръв път от толкова време устните на госпожа Батори се полуотваряха да проговорят!

Но каква изненада, повече от изненада — какво изумление за всички, които успяха да я чуят!…

Не бе прошепнала името на сина си, на Петер… а на Савина!

Ако разбираме какво е почувствувал Петер Батори, кой би могъл да опише какво ставаше в душата на доктора при това така неочаквано споменаване името на Савина Торонтал? Но той не каза нищо, е нищо не издаде какво е изпитал.

На другата вечер опитът бе подновен. Този път, водена сякаш от невидима ръка, госпожа Батори сама коленичи пред прага на параклиса. Тя наведе глава, от гърдите й се изтръгна въздишка, очите отрониха една сълза. Но устните й не промълвиха никакво име, сякаш бе забравила за Савина.

Когато я върнаха в „щатхауса“, госпожа Батори изпадна в нервност, каквато обикновено не проявяваше. Спокойствието, досега характерно за душевното й състояние, бе сменено от необикновена възбуда. Очевидно в мозъка й започваше някакъв обнадеждващ процес.

И наистина нощта мина неспокойно и тревожно. Госпожа Батори изрече на няколко пъти някакви неясни думи, които Мария едва успя да долови; очевидно сънуваше. А ако сънуваше, то значеше, че разсъдъкът й започва да се възвръща, че ще бъде излекувана, ако поддържат разума й във все същото състояние.

Затова докторът реши да направи още на следния ден нов опит, като я постави при още по-вълнуваща инсценировка.

През целия ден на 18 ноември госпожа Батори беше силно възбудена. Мария беше смаяна, а Петер, който прекара почти цялото време до майка си, имаше много обнадеждващо предчувствие.

Настъпи нощта — тъмна нощ, без никакъв полъх, след горещия ден в този южен остров.

Придружена от Мария и Борик, госпожа Батори напусна „щатхауса“ към осем и половина. Докторът ги следваше малко по-назад, придружен от Луиджи и Поант Пескад.

Малката колония очакваше тревожно резултата. Няколко факли, запалени под големите дървета, светеха и димяха край параклиса. В далечината се чуваше на равни промеждутъци църковната камбана на Артенак. Биеше като за погребение.

Единствен Петер Батори липсваше в това шествие, което вървеше през полето. Преварил го бе, за да се появи при развръзката на този последен опит.

Наближаваше девет, когато госпожа Батори стигна в гробището. Тук пусна изведнъж ръката на Мария и се приближи към малкия параклис.

В дълбоката тишина, прекъсвана само от камбанния звън, вдовицата се спря и застана неподвижно. После коленичи на прага, наведе глава и се разплака.

В този миг вратата на параклиса бавно се отвори. Загърнат в бял саван, сякаш бе излязъл от гроба, Петер се появи в светлия кръг.

— Сине!… Сине!… — извика госпожа Батори, протегна ръце и падна в безсъзнание.

Но това беше без значение. Споменът и разумът се бяха събудили в нея! Майката се бе проявила! Познала бе сина си!

Грижите на доктора скоро я съживиха и когато дойде на себе си, когато очите й срещнаха очите на сина, тя извика:

— Жив!… Милият ми Петер!… Жив!…

— Да!… Жив съм, майко, жив съм, за да те обичам…

— Да обичаш… и нея!

— Нея ли?

— Нея!… Савина!…

— Савина Торонтал?… — извика докторът.

— Не!… Савина Шандор!

Госпожа Батори извади от джоба си смачкано писмо, написано от умиращата госпожа Торонтал, и го подаде на доктора.

Тези редове не оставяха никакво съмнение за произхода на Савина!… Тя беше детето, откраднато от замъка Артенак!… Дъщерята на граф Матиаш Шандор!

Първа глава
Ръкостискането на Кап Матифу

Граф Шандор, както знаем, бе пожелал да остане доктор Антекирт за всички членове на колонията освен за Петер, защото това се налагаше от плановете му за пълното завършване на неговото дело. Затова, когато госпожа Батори неочаквано изрече името на дъщеря му, той намери достатъчно самообладание да потисне вълнението си. Но сърцето му престана за миг да тупти и ако нямаше такава власт над себе си, би се строполил пред прага на параклиса като ударен от мълния.

Значи дъщеря му беше жива! Обичаше Петер и беше обичана от него! А той, Матиаш Шандор, бе направил всичко, за да попречи на този брак! И ако госпожа Батори не си бе възвърнала като по чудо паметта, той не би узнал никога тайната, която му възвръщаше Савина.

Какво се бе случило преди петнадесет години в замъка Артенак? Сега вече беше ясно. Малката, единствена наследница на имотите на граф Матиаш Шандор, малката, чиято смърт не бяха успели да установят, е била отвлечена и предадена в ръцете на Сайлас Торонтал. По-късно, когато банкерът се бе установил в Рагуза, госпожа Торонтал бе отгледала Савина Шандор като своя дъщеря.

Такава беше машинацията, замислена от Саркани и изпълнена от неговата съучастница Намир. На Саркани беше известно, че Савина ще стане собственица на един значителен имот, щом достигне осемнадесетата си година, а като стане негова жена, той ще съумее да уреди признаването й за наследница на Шандоровци. Това ще бъде крайният успех на отвратителния му живот: да стане господар на имението Артенак.

Дали този отвратителен план се е провалил? Сигурно. Ако бракът бе станал, Саркани би побързал да извлече всичките му изгоди.

Как съжаляваше сега доктор Антекирт! Нали сам той бе предизвикал този нещастен низ от факти, като отказа сътрудничеството си на Петер и остави Саркани да преследва осъществяването на своите намерения, вместо да го обезвреди при срещата им в Катаро, и най-после, като не върна на госпожа Батори сина й, когото бе изтръгнал от смъртта? Колко нещастия щяха да бъдат избягнати, ако Петер се намираше при майка си, когато писмото на госпожа Торонтал бе пристигнало в къщата на улица Маринела! Нима Петер не би успял да изтръгне Савина от властта на Саркани и Сайлас Торонтал, ако знаеше, че е дъщеря на граф Шандор?

Къде ли беше сега Савина Шандор? Във властта на Саркани, разбира се! Но къде я криеше той? Как да я изтръгне от него? След няколко седмици тя щеше да достигне осемнадесетата си година — определена граница, за да има качеството на наследница — и това обстоятелство щеше да подтикне Саркани към всички възможни средства, за да я принуди да се съгласи на отвратителния брак.

Цялата поредица от факти мина през ума на доктор Антекирт. След като възстанови за себе си миналото, както бяха сторили госпожа Батори и Петер, той почувствува незаслужените упреци, които жената и синът на Ищван Батори можеха основателно да му отправят! Но ако работите стояха така, както ги знаеше допреди миг, можеше ли той да позволи едно сближаване между Петер и тази, която за всички — и за самия него — се наричаше Савина Торонтал?

Сега трябваше на всяка цена да намерят Савина, чието име заедно с това на жена му, графиня Рена, бе дадено на яхтата „Саварена“, както името на рибаря Ферато — на парахода! Нямаше вече нито ден за губене!

Госпожа Батори беше в „щатхауса“, когато докторът, придружен от Петер, който се люшкаше между отчаянието и радостта, се прибра, без да продума.

Много изтощена от силната реакция, настъпила в нея, но вече напълно излекувана, госпожа Батори седеше в стаята си, когато докторът и синът й дойдоха при нея.

Разбирайки, че е по-добре да ги остави сами, Мария се оттегли в големия салон на „щатхауса“.

Тогава доктор Антекирт се приближи и каза, сложил ръка върху рамото на Петер:

— Госпожа Батори, аз приех вашия син за свой! Но това, което извърших от приятелско чувство, сега ще стане от бащина любов, като го оженя за Савина… за моята дъщеря!…

— Вашата дъщеря?… — извика госпожа Батори.

— Аз съм граф Матиаш Шандор!

Госпожа Батори стана внезапно, протегна ръце и се отпусна в прегръдката на сина си. Но ако не можеше да проговори, то поне чуваше. Петер й съобщи с няколко думи това, което тя не знаеше: как граф Матиаш Шандор е бил спасен от себеотрицанието на рибаря Андреа Ферато; защо цели петнадесет години бе пожелал да го смятат за мъртъв, как бе дошъл в Рагуза под името доктор Антекирт. Разказа й как Саркани и Сайлас Торонтал бяха издали конспираторите от Триест; предателството на Карпена, предал баща му и граф Матиаш Шандор; и накрая как докторът го бе изнесъл жив от гробницата в Рагуза, за да го приобщи към разплатата, която се бе наел да постигне. Той завърши разказа си с думите, че двама от тримата негодници — банкерът Сайлас Торонтал и испанецът Карпена — бяха вече в тяхна власт, но третият, Саркани, който възнамеряваше да направи Савина Шандор своя жена, беше все още на свобода!

В продължение на цял час докторът, госпожа Батори и синът й, които бъдещето щеше да обедини в толкова тясно родство, си припомняха подробно фактите, свързани с нещастната девойка. Очевидно Саркани не би отстъпил пред нищо, за да принуди Савина към този брак, който трябваше да му осигури богатството на граф Шандор. Те разгледаха по-специално този въпрос. Осуетявани досега, тези намерения ставаха много опасни занапред. Трябваше следователно да намерят Савина, дори ако се наложи да преобърнат наопаки света.

Преди всичко решиха, че тайната на доктор Антекирт — че под това име се крие граф Матиаш Шандор — ще се знае само от госпожа Батори и Петер. Да се разкрие тази тайна, означаваше да се разгласи, че Савина е негова дъщеря; а в интереса на по-нататъшните издирвания беше от значение никой да не научи тази тайна.

— Но къде е Савина?… Къде да я търсим?… Къде да я намерим? — питаше госпожа Батори.

— Ще узнаем къде е — отговори Петер, у когото отчаянието беше сменено от енергия, която нямаше да го напусне.

— Да, ще узнаем — каза докторът, — дори ако приемем, че Сайлас Торонтал не знае къде се крие Саркани, то не може да не знае къде този негодник е затворил дъщеря ми!…

— А щом знае, трябва да каже! — извика Петер.

— Да!… Трябва да проговори! — отговори докторът.

— Веднага!

— Веднага!

Доктор Антекирт, госпожа Батори и Петер не можеха да търпят повече тази неизвестност!

Извикаха веднага Луиджи, останал с Поант Пескад, Кап Матифу и Мария в големия салон на „щатхауса“. Той получи нареждане да отиде веднага с Кап Матифу в малкото укрепление и да доведе Сайлас Торонтал.

Четвърт час по-късно банкерът напусна бункера, където беше затворен, и стиснат за китката от широката ръка на Кап Матифу, тръгна по главната улица на Артенак. Луиджи, когото попита къде го водят, не му отговори. Това предизвика у него още по-силно безпокойство, тъй като банкерът все още не знаеше във властта на коя могъща личност се намира от момента на задържането.

Сайлас Торонтал влезе в хола. Пред него вървеше Луиджи, Кап Матифу продължаваше да го държи за ръка. Веднага забеляза Поант Пескад, но не видя нито госпожа Батори, нито сина й, които се бяха оттеглили настрана. Изведнъж се озова пред доктора, с когото се бе опитвал напразно да влезе във връзка при минаването му през Рагуза.

— Вие!… Вие!… — извика той.

После се съвзе с усилие и продължи:

— Доктор Антекирт значи е наредил да ме арестуват на френска територия!… И ме държи затворен, противно на всякакво право!…

— Но не и противно на всякаква справедливост! — отговори докторът.

— А какво съм ви направил? — запита банкерът, на когото присъствието на доктора очевидно бе възвърнало известна самоувереност. — Да!… Какво съм ви направил?

— На мене ли?… Ще узнаете — отговори докторът. — Но преди това, Сайлас Торонтал, попитайте какво сте направили на тази нещастна жена!…

— Госпожа Батори!… — извика банкерът, като отстъпи пред вдовицата, която се бе приближила към него.

— И на нейния син! — добави докторът.

— Петер!… Петер Батори!… — промълви Сайлас Торонтал.

И той положително би паднал, ако Кап Матифу не го задържа здраво на мястото му.

Петер Батори, когото смяташе мъртъв, Петер, чието погребално шествие бе видял, Петер, когото бяха погребали в гробището на Рагуза, този Петер беше тук, като привидение, излязло от гроба! Той започна да разбира, че не би могъл да избегне наказанието за престъпленията си… Почувствува се загубен.

— Къде е Савина? — запита рязко докторът.

— Дъщеря ми?…

— Савина не е ваша дъщеря!… Савина е дъщеря на граф Матиаш Шандор, когото Саркани и вие изпратихте на смърт, като го издадохте подло заедно с двамата му другари — Ищван Батори и Ласло Затмар!

Банкерът бе сразен пред това категорично обвинение. Доктор Антекирт не само знаеше, че Савина не е негова дъщеря, но му беше известно и това, че е дъщеря на граф Матиаш Шандор! Знаеше как и от кого бяха издадени заговорниците в Триест! Цялото отвратително минало се възправи срещу Сайлас Торонтал.

— Къде е Савина? — подхвана докторът, който правеше отчаяно усилие да се владее. — Къде е Савина, която Саркани, съучастникът ви във всички тези престъпления, нареди да откраднат преди петнадесет години от замъка Артенак?… Къде е Савина, скрита от този подлец в място, което ви е известно… което сигурно ви е известно… за да изтръгне от нея съгласието й за една женитба, която я ужасява!… За последен път, къде е Савина?

Колкото страшно и да беше държанието на доктора, колкото заплашителни да бяха думите му, Сайлас Торонтал не отговори. Разбрал бе, че сегашното положение на девойката можеше да му послужи за защита; чувствуваше, че животът му ще бъде в сигурност, докато не издаде тази последна тайна.

— Слушайте — подзе докторът, успял да си възвърне хладнокръвието, — чуйте ме, Сайлас Торонтал! Може би се смятате длъжен да запазите съучастника си! Може би се страхувате да не го компрометирате, като проговорите! Добре, тогава знайте следното: за да си осигури вашето мълчание, след като ви разори, Саркани се е опитал да ви убие, както уби Петер Батори в Рагуза!… Да!… В момента, когато моите хора ви заловили на пътя за Ница, той се готвел да ви погуби!… Ще продължите ли да упорствувате в мълчанието си?

Сайлас Торонтал не отговори, убеден, че мълчанието му ще ги принуди да преговарят с него.

— Къде е Савина?… Къде е Савина?… — избухна докторът.

— Не зная!… Не зная!… — отговори Сайлас Торонтал, решил да запази тайната си.

После изпищя внезапно, сгърчи се от болка и се опита безуспешно да отблъсне Кап Матифу.

— Милост!… Милост!… — извика той.

Може би несъзнателно Кап Матифу бе стиснал малко по-силно ръката му в своята.

— Милост! — повтори той.

— Ще кажете ли?…

— Да!… Да!… Савина… Савина… — започна Сайлас Торонтал, който можеше да изрича само откъслечни думи — Савина… е в къщата на Намир… шпионката на Саркани… в Тетуан!

Кап Матифу пусна ръката на банкера и тя увисна безжизнено.

— Върнете обратно затворника! — каза докторът. — Научихме, каквото ни трябва.

Луиджи изведе Сайлас Торонтал от „щатхауса“ и го закара в килията му.

Савина в Тетуан! Значи, когато доктор Антекирт и Петер Батори бяха пристигнали преди два месеца в Сеута, за да отвлекат испанеца от каторгата, само няколко мили са ги отделяли от мястото, където мароканката бе затворила девойката!

— Петер, още тази нощ ще заминем за Тетуан! — каза кратко докторът.

По това време от Тунис до границата на Мароко нямаше пряка железопътна връзка. Затова, за да стигнат до Тетуан колкото е възможно по-скоро, трябваше да отплават с някой от най-бързите плавателни съдове от флотилията на Антекирта.

Още преди полунощ „Електрик 2“ се впусна през Сиртско море.

На борда бяха само докторът, Петер, Луиджи, Поант Пескад и Кап Матифу. Саркани познаваше Петер, а другите — не. Плана си щяха да обмислят, когато пристигнат в Тетуан. Дали да действуват с хитрост или със сила? Това щеше да зависи от положението на Саркани в този напълно марокански град, от това, как се е устроил в къщата на Намир, от персонала, с който разполагаше. Но най-напред трябваше да стигнат до Тетуан.

От края на Сиртско море до границата на Мароко има приблизително две хиляди и петстотин километра или близо хиляда триста и петдесет морски мили. А при пълна скорост „Електрик 2“ можеше да изминава почти двадесет и седем мили на час. Колко влакове нямат тази бързина! Така че на тази дълга стоманена ракета, на която вятърът не можеше да пречи, която пореше вълните, не искаше и да знае морските бури, не бяха потребни нито петдесет часа, за да стигне до целта си.

Още преди разсъмване „Електрик 2“ бе заобиколил нос Бон. От тази точка, след като бе минал през най-широката част на Туниския залив, му бяха необходими само няколко часа, за да остави зад, себе си Бизерта. Ла Кал, Бон, Железният нос, чиято метална маса смущавала, както разправят, стрелката на компасите, крайбрежието на Алжир, Стора, Бужи, Дьолис, Алжир, Черчел, Мостаганем, Оран, Немур, после брега на Риф^[93], нос Мелила, испанско владение като Сеута, нос Трес Форкас, откъдето континентът се закръгля чак до нос Негро — тази панорама на африканското крайбрежие се разгръщаше пред тях през 20 и 21 ноември без инцидент или злополука. Никога досега машината, движена от тока на акумулаторите, не бе развивала такава скорост. Ако „електрикът“ е бил забелязан ту край бреговете, ту когато пресичаше заливите от единия до другия им край, то сигурно семафорите са помислили, че се носи някакъв феноменален кораб или кит с невероятна сила, когото никакъв параход не би могъл да настигне из средиземноморските води.

Към осем часа вечерта доктор Антекирт, Петер, Луиджи, Поант Пескад и Кап Матифу слязоха на брега на тетуанската рекичка, в чието устие бе пуснала котва тяхната ракета. На сто крачки от крайбрежието в някакъв малък кервансарай намериха мулета и водач арабин, който им предложи да ги заведе в града, на не повече от четири мили. Поисканата цена бе приета без пазарене и малката група тръгна веднага.

В тази част на Рифа европейците няма защо да се страхуват от туземното население, нито от номадите, които скитат из областта. Този край е всъщност слабо населен и в него почти няма земеделие. Пътят, който се промъква през равнина, осеяна със слаби храсти, е прокаран по-скоро от яздитните животни, отколкото от човешка ръка. От едната му страна е реката с тинести брегове, където крякат жаби и свирят щурци, с няколко рибарски лодки, закотвени насред течението или изтеглени на сухо. От другата страна, вдясно — очертанията на голи хълмове, които се сливат на юг с планински масив.

Нощта беше великолепна. Лунна светлина обливаше цялото поле. Отразявана от реката, тя смекчаваше малко контурите на височините по северния хоризонт. В далечината се белееше град Тетуан като ярко петно сред ниската мъгла.

Арабинът водеше уверено малката си група. Два-три пъти трябваше да спират пред усамотени постове, чийто прозорец пръскаше жълтеникава светлина в тъмнината откъм неосветената от луната страна. Един-двама мароканци излизаха с мъждукащ фенер в ръка и повеждаха кратък разговор с водача. След няколко осведомителни думи групата отново тръгваше на път.

Нито докторът, нито другарите му продумваха. Потънали в мислите си, те оставяха мулетата да вървят свободно по познатия им полски път, на места изровен или задръстен от камъни и корени, които те самоуверено избягваха. Най-здравото от тези яки животни понякога изоставаше. Но не биваше да го подценяват за това: то носеше Кап Матифу.

По този повод Поант Пескад направи следното предложение:

— Може би е за предпочитане Кап Матифу да носи мулето, вместо то да носи него.

Към девет и половина арабинът се спря пред бяла крепостна стена с високи кули. Тя защищаваше града откъм тази страна. В стената имаше ниска врата, украсена с марокански арабески. Над нея из многобройни бойници се подаваха дулата на оръдия, напомнящи големи каймани^[94], спокойно заспали на лунна светлина.

Вратата беше затворена и трябваше да се преговаря с пари на ръка, за да накарат стражата да я отвори. След това групата тръгна из тесни, криви улици, повечето засводени, през обковани с желязо врати, които трябваше последователно да се отварят по същия начин.

Най-сетне след четвърт час докторът и другарите му стигнаха до една фонда — единствения хан из тия места, принадлежащ на някаква еврейка и обслужван от еднооко момиче.

Липсата на удобства в тази фонда със стаи, разположени около вътрешен двор, се обясняваше с малкото чужденци, които се осмеляваха да стигнат до Тетуан. Тук се намираше само един представител на европейска държава — испанският консул, загубен всред население от няколко хиляди жители, в което преобладава туземният елемент.

Колкото властно и да беше желанието му да попита къде е къщата на Намир и да тръгне веднага към нея, доктор Антекирт не му се поддаде. Трябваше да действуват крайно предпазливо. Отвличането можеше да се окаже твърде трудно при условията, в които сигурно се намираше Савина. Всички доводи „за“ и „против“ бяха сериозно разгледани. Дали не биха могли да откупят — на каквато и да е цена — свободата на девойката? Но докторът и Петер трябваше да се пазят да не ги познае никой, особено Саркани, който може би се намираше в Тетуан. Савина беше за него заложница, от която той лесно не би се отказал. А не се намираха в цивилизована европейска държава, където съдебната власт и полицията биха могли успешно да се намесят. Как да докажат в тази страна с толкова роби, че Савина не е законна собственост на мароканката? Как да докажат, че тя е дъщеря на граф Шандор само с писмото на госпожа Торонтал и признанието на банкера? Къщите в арабските градове са така грижливо затворени, толкова недостъпни! Никак не е лесно да се проникне в тях. Дори намесата на кадията може да се окаже безрезултатна, ако приемем, че успеят да я получат.

Затова решиха най-напред да поставят под най-грижливо наблюдение къщата на Намир, и то така, че да не възбудят и най-малкото съмнение. Поант Пескад щеше да отиде още сутринта на разузнаване заедно с Луиджи, който бе научил малко арабски по време на престоя си в космополитната Малта. Двамата трябваше да узнаят в кой квартал и на коя улица живее тази Намир, сигурно известна в града. После щяха да действуват съобразно сведенията.

Дотогава „Електрик 2“ щеше да чака в едно от тесните заливчета на брега, близо до устието на река Тетуан, готов да тръгне при първия сигнал.

Така мина във фондата нощта, безкрайно дълга за доктора и за Петер Батори. Що се отнася до Поант Пескад и Кап Матифу, ако бяха мечтали някога да спят в кревати с фаянсови инкрустации, то мечтата им се изпълни.

На сутринта Луиджи и Поант Пескад отидеха най-напред на пазара, където вече бе пристигнала една част от тетуанското население. Поант Пескад познаваше Намир, която бе срещал неведнъж из улиците на Рагуза, когато тя шпионираше за сметка на Саркани. Възможно беше да я срещнат; но тъй като тя не го познаваше, нямаше никакво неудобство. В такъв случай щяха просто да я проследят.

Главният пазар на Тетуан е сбор от навеси, пристройки, нижи, тесни и доста мръсни къщурки от двете страни на влажни пътечки. Разноцветни опънати на въжета платнища предпазват от жарещото слънце. Навсякъде тъмни дюкянчета, където се продават бродирани копринени платове, ярки галони и гайтани, чехли, ръчни чанти, бурнуси^[95], стъклария, накити, гердани, гривни, пръстени, медни предмети — свещници, кадилници, фенери — с една дума, всичко, каквото се намира и в големите европейски градове.

Навалицата беше вече доста голяма. Използуваха утринната хладина. Забулени до очите мавританки, еврейки с открито лице, араби, кабили, мароканци сновяха из пазара редом с малцината чужденци. Присъствието на Луиджи Ферато и Поант Пескад нямаше да направи особено впечатление.

Но напразно търсеха те цял час да срещнат Намир. Мароканката, както и Саркани, не се мярна никъде.

Тогава Луиджи реши да поразпита някои от полуголите момчета, които гъмжат из мароканските пазари — хибриди от кръстосването на всички раси от Риф до границите на Сахара.

Първите, към които се обърна, не можаха да отговорят на въпросите му. Най-сетне дванадесетинагодишно кабилче с изражение на парижко хлапе ги увери, че знаело жилището на мароканката и предложи да заведе дотам двамата европейци срещу няколко дребни монети.

Предложението бе прието и тримата тръгнаха из лабиринта от улици, които водят към укрепленията на града. За десет минути стигнаха в една почти безлюдна махала, с ниски усамотени къщи без прозорци по външната си стена.

През това време докторът и Петер Батори очакваха с трескаво нетърпение завръщането на Луиджи и Поант Пескад. Колко пъти се изкушаваха от мисълта да тръгнат сами за тези издирвания! Но Саркани и мароканката познаваха и двамата. Ако ги срещнат, рискуваха може би да загубят всичко; щом ги познаят, другите щяха да се стреснат и да се укрият. Затова, колкото и да се безпокояха, си останаха, където бяха. Наближаваше девет, когато Луиджи и Поант Пескад се върнаха във фондата.

Помрачените им лица красноречиво говореха, че носят лоши новини.

И наистина, Саркани и Намир, придружени от девойка, която никой не познавал, напуснали Тетуан преди пет седмици, като оставили една стара жена да пази къщата.

Докторът и Петер не очакваха такъв удар, бяха буквално сразени.

— Това заминаване е все пак твърде обяснимо! — забеляза Луиджи. — Нима Саркани няма да се страхува, че за отмъщение или по друга причина Сайлас Торонтал може да съобщи къде се е укрил?

Докато трябваше да преследва само предатели, доктор Антекирт никога не бе се усъмнил, че ще изпълни своето дело. Но сега, когато трябваше да изтръгне дъщеря си из ръцете на Саркани, не беше вече така самоуверен.

Все пак и двамата е Петер се съгласиха, че трябва незабавно да прегледат къщата на Намир. Може би щяха да намерят там не само спомена за Савина? Може би някакво указание ще им разкрие какво е станало с нея? Може би старата еврейка, на която е поверено пазенето на къщата, би могла да им даде или по-скоро да им продаде някое сведение, което ще подпомогне издирванията им?

Луиджи ги заведе веднага. Докторът, който говореше арабски, сякаш беше роден в пустинята, се представи за приятел на Саркани. Минавайки през Тетуан — каза той, — искал да го види и да разгледа жилището му.

Старицата се показа отначало сдържана: но една шепа секвини^[96] я направиха скоро по-любезна. Тя започна да отговаря на въпросите, които докторът задаваше, като проявяваше привидно много голямо внимание към нейния господар.

Девойката, доведена от мароканката, трябвало да се омъжи за Саркани. Това било отдавна решено и ако не било прибързаното заминаване, сватбата щяла да стане в Тетуан. От пристигането си, тоест от преди три месеца приблизително, девойката не излязла нито веднъж. Казвали, че е от арабски произход, но еврейката смяташе, че е европейка. Виждала я много нарядко, само при едно отсъствие на мароканката, и нищо повече не могла да каже.

Старата жена не можеше да каже къде ги бе отвел Саркани. Знаеше само, че заминали преди пет седмици с един керван към изток. Оттогава къщата останала под нейни грижи и тя трябвало да я пази до деня, когато Саркани ще я продаде. От това личеше, че не мисли да се връща в Тетуан.

Докторът слушаше студено тези отговори и постепенно ги превеждаше на Петер Батори.

С една дума, разбраха, че Саркани не бе сметнал за уместно да замине с някой от пътническите параходи, които спират в Танжер, нито с влака, чиято начална станция е Оран. Затова се бе присъединил към някакъв керван, тръгнал от Тетуан… Закъде?… Дали към някой оазис в пустинята или още по-далече, в полудивите земи, където Савина ще бъде изцяло в негови ръце? Как да узнае? Следите на керван из пътищата на Северна Африка не се откриват по-лесно, отколкото дирите на обикновен човек!

Затова докторът продължи да увещава старата еврейка. Повтаряше, че носи важни известия за Саркани, и то тъкмо за тази къща, от която искал да се отърве! Но както и да настояваше, не успя да получи никакви други сведения. Тази жена очевидно не знаеше нищо за новото убежище, където Саркани се бе скрил, за да завърши развръзката на тази драма.

Тогава докторът, Петер и Луиджи поискаха да разгледат жилището, построено по арабски — стаите гледаха към вътрешен двор, заобиколен от правоъгълна галерия.

Скоро стигнаха до стаята, заемана от Савина — истинска затворническа килия. Колко време нещастната девойка бе прекарала тук, обзета от отчаяние, без да се надява на някаква помощ! Докторът и Петер претърсваха тази стая с поглед, без да проговорят, за да открият някакво указание, което би ги насочило към търсените следи.

Внезапно докторът тръгна към медното мангалче върху триножник в един ъгъл на стаята. В това мангалче потреперваха няколко късчета недоизгоряла хартия.

Може би Савина е писала? Но изненадана от внезапното заминаване, е решила да изгори писмото, преди да напусне Тетуан? Или е било намерено и унищожено от Саркани или Намир?

Петер следеше с поглед доктора, който се бе навел над мангалчето. Какво ли имаше в него?

По тези останки от изгоряла хартия, които едно духване можеше да превърне в пепел, личаха няколко думи, между които следните, за нещастие непълни: „Гос… Бато…“

Дали без да знае, че госпожа Батори не е вече в Рагуза, Савина се бе опитала да й пише, като на единствения човек, от когото би могла да поиска помощ?

След името на госпожа Батори можеше да се разчете друго име — на сина й…

Притаил дъх, Петер се опитваше да намери още някоя четлива дума!… Но погледът му се бе замъглил!… Той не виждаше вече!

И все пак имаше още една дума, която можеше да ги насочи по следите на младото момиче, дума, която докторът успя да намери почти непокътната…

— Триполитания! — извика той.

Значи Саркани бе потърсил убежище в регентство Триполи, в родната си страна! Там щеше да бъде в пълна безопасност! Към тази провинция е отивал керванът, с който той се движеше от пет седмици!…

— В Триполи! — каза докторът.

Отплаваха още същата вечер. Може би Саркани вече наближаваше столицата на регентството, но те се надяваха да пристигнат там само няколко дни след него.

Втора глава
Празникът на щъркелите

На 23 ноември равнината Сунг Етелате, която се простира извън стените на Триполи, представляваше любопитна гледка. Кой би могъл да каже този ден дали тази равнина е пустинна или плодородна? По нея се виждаха разноцветни шатри, накичени е пискюли и знамена с крещящи цветове, мизерни колиби, чиито избелели и закърпени платнища сигурно едва запазваха гостите от острия „жибли“ — сух южен вятър; тук-там — групи коне, нагиздени с богати ориенталски амуниции, яздитни камили, протегнали на пясъка плоската си глава, прилична на полуизпразнен мях, магаренца, големи колкото едри кучета, едри кучета, големи колкото малки магарета, мулета с грамадни арабски седла, закръглени отпред и отзад като гърбици на камила. Ездачи с пушка на гърба, с колене, вдигнати до гърдите, пъхнали крака в стремена като папуци, с двуостра сабя в пояса препускаха сред тълпата от мъже, жени и деца, без да ги е грижа, че може да смачкат някого по пътя си. И най-сетне имаше много туземци, почти всички облечени с берберското „хаули“, под което не можеше да различите мъжа от жената, ако мъжете не прикрепваха на гърдите си диплите на този плащ с една медна игла, докато жените сваляха горния му край върху лицето си така, че могат да поглеждат само с лявото око. Тази дреха е различна за различните класи: просто вълнено наметало за бедните, под което няма нищо друго; арабски шалвари и сетре за заможните; а за богатите — великолепно облекло на бели и сини карета, върху второ прозрачно „хаули“, по което коприната блести до вълната върху риза със сърмени нишки.

Само триполитанци ли се тълпяха в тази равнина? Не. В подстъпите към столицата се трупаха търговци от Гхадамес и Сокна^[97], придружавани от черни роби; евреи от провинцията, еврейки с незабулено лице, дебели според тукашния вкус, със съвсем неелегантни шалвари; негри от едно съседно село, напуснали мизерните си колиби от тръстика и палмови вейки, за да присъствуват на това народно веселие — богати не толкова с дрехи, колкото с украшения: груби гривни от мед, гердани от раковини, „огърлици“ от животински зъби, сребърни халки на ушите и хрущяла на носа; бенулиеси, авагири от крайбрежието на голямото Сиртско море, на които финиковата палма осигурява вино, плодове, хляб и сладка. И накрая всред тази смесица от маври, бербери, турци, бедуини и дори мусафири^[98], както наричат тук европейците, се перчеха паши, шейхове, кадии, каиди^[99] — все местни първенци, които разбутваха раята, отдръпваща се смирено и предпазливо пред голите саби на войниците или тоягите на заптиетата, когато генерал-губернаторът на този подвластен на султана африкански вилает от Турската империя минаваше с височайше безразличие.

Ако в Триполитания се наброяват над милион и половина жители с шест хиляди войници — от тях хиляда за Джебела и петстотин за Киренайка, — самият град Триполи няма повече от двадесет до двадесет и пет хиляди души. Но днес можеше да се каже, че това население най-малко се е удвоило със съдействието на любопитните, дошли от всички краища на областта. Вярно е, че тези „селяни“ не бяха потърсили подслон в столицата на регентството. Между тесните стени на укрепения град нито къщите, които скоро се превръщат в развалини поради лошото качество на материалите, нито тесните, криви, непавирани улици, над които почти не се вижда небе, нито кварталът покрай вълнолома, където се намират консулствата, нито западният квартал на еврейското население, нито другият, зает от мюсюлманите — нищо не би могло да побере това нашествие.

Но равнината Сунг Етелате беше достатъчно просторна за тълпите зрители, пристигнали за празника на щъркелите, които са били винаги на почит в Източна Африка. Тази равнина, част от Сахара с жълт пясък, където морето нахлува понякога при силен източен вятър, заобикаля града от три страни и е широка около един километър. Като ярък контраст на южната й граница се намира оазисът Меншие със своите блестящи бели сгради, с градините си, поливани от кожена нория, движена от мършава крава, с плантации от портокали, лимони и финикови палми, със зелени храсти и цветя, със своите антилопи, газели, пустинни лисици и фламинго. Една обширна територия с почти тридесетхилядно население. А зад нея е пустинята, която никъде в Африка не е толкова близо до Средиземно море. Пустинята с нейните подвижни дюни, с грамадния пясъчен килим, върху който, както казва барон дьо Крафт, „вятърът рисува вълни така лесно, както и морето“, либийски океан, на който не липсва и мъгла от почти неосезаем пясък.

Триполитания — територия, голяма почти колкото Франция — се простира между регентство Тунис, Египет и Сахара, на триста километра по средиземноморското крайбрежие.

В тази именно провинция, една от най-слабо познатите в Северна Африка, където човек може дълго и успешно да се укрива, бе потърсил убежище Саркани, след като бе напуснал Тетуан. Роден в Триполитания, която беше арена на първите му подвизи, той просто се връщаше в своята родина. А тъй като принадлежеше, както помним, към най-опасната секта в Северна Африка, щеше да намери сигурна помощ от тия сенусити, на които доставяше от чужбина оръжие и муниции. Затова, щом пристигна в Триполи, той се настани в къщата на мокадема Сиди Хазам, признат вожд на сенуситите в областта.

След отвличането на Сайлас Торонтал по пътя за Ница, което все още не можеше да си обясни, Саркани бе напуснал Монте Карло. Няколко хиляди франка, отделени от последните му печалби и благоразумно нерискувани за последна ставка, му позволиха да посрещне разходите по пътуването и непредвидените случайности. Той имаше наистина основание да се страхува, че изпадналият в отчаяние Сайлас Торонтал можеше да му отмъсти, като разкаже миналото му или съобщи къде е Савина. А на банкера беше известно, че девойката е в Тетуан, в ръцете на Намир. Затова Саркани реши да напусне Мароко в най-кратък срок.

Тази постъпка беше наистина благоразумна, защото Сайлас Торонтал скоро щеше да каже в коя страна и в кой град девойката е задържана под надзора на мароканката.

И Саркани реши да се укрие в регентство Триполи, където нямаше да му липсват средства за действие и за защита. Но да отиде там с пътническите параходи, обслужващи крайбрежието, или с алжирската железница, би се изложил на големи рискове — както правилно бе предположил докторът. Затова предпочете да се присъедини към керван от сенусити, които се преселваха в Киренайка, като събираха нови привърженици в главните вилаети на Мароко, Алжир и Тунис. Керванът, който трябваше да измине колкото е възможно по-бързо петстотинте левги между Тетуан и Триполи, покрай северната граница на пустинята, тръгна на 12 октомври.

Савина беше вече изцяло във властта на своите похитители. Въпреки това решението й оставаше непоколебимо. Не можеха да й въздействуват нито заплахите на Намир, нито гневът на Саркани.

Още при тръгването си от Тетуан керванът наброяваше вече петдесетина привърженици или кхуани, подчинени на един имам^[100], който ги ръководеше по военному. И дума не можеше да става за минаване през френски области, където биха срещнали доста затруднения.

Бреговата линия на Алжир и Тунис се вдава в морето във форма на лък, стига до западния бряг на големия Сиртски залив и оттам се спуска рязко на юг. От това следва, че най-прекият кервански път от Тетуан за Триполи е по тетивата на този лък и не минава по̀ на север от Лагхуат, един от последните френски градове по границата на Сахара.

Щом напусна мароканската територия, керванът тръгна най-напред покрай богатите области на Алжир, който, според някои, би трябвало да се нарича „Нова Франция“, и действително прилича на Франция много повече, отколкото Нова Каледония, Нова Холандия и Нова Шотландия приличат на Каледония, Холандия и Шотландия. Освен това само тридесет часа път по море го делят от френската територия.

В Бени Матан, Улад Наил и Шарфат Ел Хамел керванът се увеличи с нови привърженици. Така, когато стигна туниския бряг, до границата на големия Сиртски залив, числеността му надминаваше триста души. Сега можеше вече да тръгне спокойно по крайбрежието и като привличаше все нови кхуани из селата на областта, на 20 ноември, след шестседмично пътуване, стигна границите на регентството.

По времето, когато щеше да се отпразнува с голям шум празникът на щъркелите. Саркани и Намир бяха само от три дни гости на мокадема Сади Хазам, в чиято къща бяха затворили Савина Шандор.

Този дом със стройно минаре, с пробити от няколко бойници бели стени, със зъбчати тераси, без прозорци откъм външната страна, с тясна и ниска врата напомняше донякъде малка крепост. Той беше всъщност истинска зауйя, разположена извън града, на границата между пясъчната равнина и плантациите на Меншие, а градините му, защитени от висока стена, отнемаха част от площта на оазиса.

Вътрешното разположение беше обичайното за арабските жилища, но в троен размер — с три вътрешни двора. Около тях имаше четиристранна галерия с колонки и аркади, а от нея се влизаше в богато мебелираните стаи. В дъното на втория двор посетителите или гостите на мокадема влизаха в просторна скифа, нещо като вестибюл или хол, където се бе състояло вече не едно събрание под ръководството на Сиди Хазам.

Тази сграда беше не само естествено защитена с високите си стени, но имаше и многоброен персонал, който можеше да подсили отбраната й в случай на нападение от страна на берберските номади или дори на триполитанските власти, които се стремяха да потискат сенуситите в областта. Тук имаше петдесетина добре въоръжени техни привърженици, готови както за отбрана, така и за нападение.

В зауйята се влизаше само през една врата; но тази много дебела и здрава врата с железни обковки не можеше да се разбие лесно, а дори да я разбият, не биха я преминали леко.

Така че Саркани бе намерил сигурно убежище у мокадема. Тук той смяташе да завърши успешно своята задача. Бракът със Савина щеше да му донесе значително състояние и при нужда можеше да разчита на сътрудничество от братството, пряко заинтересовано в успеха му.

Съмишлениците, дошли от Тетуан или събрани из вилаетите, се бяха пръснали в оазиса Меншие, но щяха да се притекат при първия сигнал. Сенуситите щяха да използуват за своето дело празника на щъркелите, и то без да ги усети триполитанската полиция. Тук, в равнината Сунг Етелате, кхуаните от Северна Африка щяха да получат от мофтите нареждане да се съсредоточат в Киренайка и да я превърнат в истинско царство на пиратите под всемогъщата власт на един халиф.

Условията бяха благоприятни, тъй като именно във вилаета Бенгази в Киренайка сдружението наброяваше най-много привърженици.

В деня, когато празникът на щъркелите щеше да се чествува в Триполитания, трима чужденци се разхождаха сред тълпата в равнината Сунг Етелате.

Никой не би могъл да разпознае под арабските им дрехи, че тези чужденци, тези мусафири са европейци. Пък и най-възрастният от тримата се чувствуваше в тях съвсем свободно, като човек, отдавна свикнал с това облекло.

Беше доктор Антекирт, придружен от Петер Батори и Луиджи Ферато. Поант Пескад и Кап Матифу бяха останали в града, за да довършат някои приготовления, и сигурно щяха да се явят на сцената, когато настъпи моментът да изиграят ролята си.

Само преди двадесет и четири часа „Електрик 2“ бе хвърлил следобед котва под заслона на дългите скали, които образуват естествен вълнолом пред пристанището на Триполи.

На връщане пътуваха така бързо, както и на отиване. Само три часа престой във Филипвил, в малкото заливче Филфила — колкото да си набавят арабски дрехи. После „електрикът“ отплува веднага, без дори да го забележат в Нумидийския залив.

По този начин, когато докторът и другарите му акостираха — не на кея в Триполи, а в скалите извън пристанището, — на територията на регентството стъпиха не петима европейци, а петима ориенталци, които не можеха да привлекат внимание с облеклото си. Така нагласени, несвикналите Петер и Луиджи биха се издали може би в очите на някой внимателен наблюдател; но Поант Пескад и Кап Матифу, свикнали с многобройните преобличания на акробатите, никак не се смущаваха от сегашното.

Щом се стъмни, „електрикът“ замина да се скрие зад пристанището в едно заливче на това почти неохранявано крайбрежие. Там трябваше да бъде готов за отплаване във всеки момент на деня или нощта. След пристигането им докторът и неговите другари се изкачиха по скалистия бряг, тръгнаха по кея от големи каменни блокове, който води за Баб ел Бахр — Морската врата, — и навлязоха в тесните улички на града. Първият хотел, който намериха — пък и нямаше избор — им се стори задоволителен за няколко дни, а може би и за няколко часа. Представиха се за скромни хора, обикновени туниски търговци, които искат да се възползуват от минаването си през Триполи, за да видят празника на щъркелите. Тъй като докторът говореше арабски толкова правилно, колкото и другите езици на Средиземноморието, нямаше опасност да се издаде.

Хотелиерът посрещна услужливо петимата пътници, които му бяха направили голяма чест да отседнат у него. Той беше пълен, бъбрив човек. Затова докторът го накара да се разприказва и скоро узна неща, които пряко го интересуваха. Най-напред научи, че някакъв керван пристигнал наскоро от Мароко в Триполитания; после разбра, че Саркани, добре познат в регентството, бил със същия керван и отседнал в къщата на Сиди Хазам.

Ето защо още същата вечер, като взеха мерки да не ги познаят, Петер и Луиджи отидоха към стана на номадите в равнината Сунг Етелате. Докато се разхождаха край оазиса Меншие, те наблюдаваха къщата на мокадема.

Там значи беше затворена Савина Шандор! Никога досега, след престоя на доктора в Рагуза, баща и дъщеря не бяха толкова близо един до друг! Но в този момент ги разделяше непреодолима стена. За да я изтръгнат оттам, Петер би се съгласил, разбира се, на всичко, дори да преговаря със Саркани! И двамата с граф Матиаш Шандор бяха готови да му отстъпят състоянието, към което негодникът се стремеше. Но не можеха да забравят, че са длъжни да се разплатят с издайника на Ищван Батори и Ласло Затмар!

Все пак при условията, в които се намираха в този момент, залавянето на Саркани и измъкването на Савина от къщата на Сиди Хазам срещаше почти непреодолими препятствия. Дали не трябва да прибегнат към хитрост, щом не могат да успеят със сила? Ще позволи ли утрешният празник да си послужат с нея? Сигурно. Този именно план, подсказан от Поант Пескад, докторът, Петер и Луиджи се заеха да обмислят вечерта. Като се наемаше да го изпълни, смелият момък рискуваше живота си; но ако сполучи да проникне в жилището на мокадема, би успял може би да отвлече Савина Шандор. Нищо не изглеждаше невъзможно за неговата храброст и ловкост.

На следния ден към три часа следобед в изпълнение на приетия план доктор Антекирт, Петер и Луиджи заеха наблюдателна позиция в равнината Сунг Етелате, докато Поант Пескад и Кап Матифу се подготвяха за ролите, които трябваше да изиграят в разгара на празника.

До този момент нищо още не подсказваше шума и движението, които щяха да изпълнят равнината, осветена от безброй факли, щом настъпи вечерта. Едва ли някой би забелязал сред тая тълпа скромно облечените сенусити, които си предаваха нарежданията на своите главатари.

Тук му е мястото да разкажем ориенталската или по-скоро африканска легенда, чиито главни моменти щяха да бъдат възпроизведени на празника на щъркелите. — „голямо зрелище“ за мюсюлманското население.

Живяло някога на африканска земя едно племе от джини^[101]. Тези джини, наричани Бу Ихебр, заемали обширна територия до границата на пустинята Хамада между Триполитания и кралство Фезан. Те били могъщ народ, твърде опасен и вдъхващ страх. Били несправедливи, коварни, войнствени, безчовечни. Никой африкански владетел не бил успял да ги подчини.

Но веднъж пророк Сюлейман се опитал не да нападне джините, а да ги покръсти. Изпратил им за тази цел един от своите апостоли да им проповядва любовта към доброто и омразата към злото. Напразен труд. Тези диви орди заловили проповедника и го убили.

А джините проявявали такава смелост, защото знаели, че никой съседен цар не би посмял да изпрати войска в тяхната усамотена и труднодостъпна страна. Смятали освен това, че никаква вест не би могла да достигне до пророк Сюлейман за приема, оказан на неговия апостол. Но се излъгали.

В страната имало много щъркели. Както е известно, те са необикновено умни и разсъдливи птици. Легендата твърди, че никога не живеят в страна, която сече пари, защото парите са извор на всички злини и най-мощният двигател, който увлича човека към пропастта на лошите страсти.

И така, като виждали порочността на джините, щъркелите се събрали веднъж на съвещание и решили да изпратят свой представител до пророк Сюлейман, за да посочи на справедливото му отмъщение убийците на апостола.

Пророкът извикал веднага качулатата си чучулига, негов любим куриер, и й поръчал да изведе в африканските небеса всички щъркели от земята.

Когато се събрали пред пророк Сюлейман, казва буквално легендата, безбройните ята щъркели образували облак, който би могъл да засенчи цялата област от Мезда до Морсук.

После всички щъркели взели по един камък в клюна си и литнали към земята на джините. И като кръжали над нея, обсипали с камъни това зло племе, чиито души са затворени сега за вечни времена в пустинята Хамада.

Такава е легендата, която щеше да бъде представена на празника. Няколкостотин щъркели бяха събрани под грамадни мрежи в равнината Сунг Етелате. Застанали на един крак, те чакаха да ги пуснат и тракаха с клюнове така, като че бият барабани. По даден сигнал щяха да литнат в пространството и да пускат съвсем безопасни глинени топчета по главите на правоверните, всред рева на зрителите, трясъка на инструментите и пукота на залповете, при светлината на факли с разноцветен пламък.

Поант Пескад знаеше програмата на празненството и тъкмо тя му подсказа мисълта да изиграе една роля в него. При тази обстановка щеше да успее може би да проникне в дома на Сиди Хазам.

Щем слънцето залезе, топовен изстрел от крепостта на Триполи даде сигнала, така нетърпеливо очакван от тълпата в Сунг Етелате.

Докторът, Петер и Луиджи, отначало оглушени от страшния шум, който се носеше отвред, бяха ослепени от хилядите светлини, блеснали из цялата равнина.

В момента на топовния изстрел тълпата номади беше още заета с вечерята си. Тук — печено овнешко, пиле с пилаф за онези, които бяха и искаха да подчертаят, че са турци; там — кускус за по-заможните араби; по-нататък — проста базина — каша от ечемичено брашно и зехтин за бедняците, чиито джобове съдържаха повече медни махбуби, отколкото златни миктали^[102]; и навсякъде се лееше изобилно лагби, сок от финикова палма, който, ферментирал до градуса на бира, може да тласне към крайни пиянски изстъпления.

Няколко минути след топовния изстрел мъже, жени, деца, турци араби и негри вече не се владееха. Инструментите на тези дивашки оркестри бяха сигурно невероятно гръмки, за да се чуват всред тази човешка врява. Тук-там препускаха ездачи, които стреляха с дълги пушки и пищови, поставени в кобурите на седлото, докато бенгалски огньове и фойерверки трещяха всред неописуемата глъч.

Тук при факелно осветление, под трясъка на барабани и ритъма на монотонна песен, един черен вожд с фантастичен костюм — с дрънчащи кокалчета на пояса, закрил лице зад някаква дяволска маска — увличаше в танца си тридесетима негри, като се кривеше всред кръг от жени, които се гърчеха и ръкопляскаха от възторг.

Другаде диви айсасуаси, пияни от религиозен захлас, танци и алкохол, със запенени лица и облещени очи чупеха дърва, дъвчеха желязо, правеха си нарези по кожата, жонглираха с разпалени въглени, обвиваха се с дълги змии, които ги хапеха по китките, по страните, по устните, а те им отвръщаха, като гризяха разкървавената им опашка.

След малко тълпата се втурна стремително към къщата на Сиди Хазам, сякаш някакво ново зрелище я привлече нататък.

И наистина двама души — единият грамаден, другият тънък, — двама акробати, показваха силата и ловкостта си пред четири реда зрители, които посрещаха изкуството им с най-гръмогласни триполитански възклицания.

Бяха Поант Пескад и Кап Матифу. Арената им беше само на няколко крачки от къщата на Сиди Хазам. За днешния случай и двамата бяха възобновили занаята си на панаирджийски акробати. В сърмени костюми, които си бяха скроили сами от арабски платове, те се готвеха да жънат нови успехи.

— Да не са ти ръждясали чарковете? — обърна се предварително Поант Пескад към Кап Матифу.

— Не са, Поант Пескад.

— И няма да отстъпиш пред никакъв номер, за да замаеш тия глупци?

— Аз… да отстъпя!…

— Дори ако потрябва да чупиш камъни със зъби и да гълташ змии?…

— Печени ли?… — запита Кап Матифу.

— Не… сурови!

— Сурови?…

— И то живи!

Кап Матифу се намръщи, но ако се наложи, щеше да яде и змии, като обикновен айсасуа.

Смесени с тълпата зрители, докторът, Петер и Луиджи не отделяха поглед от двамата си другари.

Не! Не беше ръждясал Кап Матифу! Не бе загубил нищо от чудната си сила. Най-напред допря до земята раменете на пет-шест яки араби, които бяха дръзнали да се борят с него.

После Поант Пескад и Кап Матифу възхитиха арабите с жонгльорството си, особено когато си подхвърляха запалени факли, които кръстосваха огнените си зигзаги.

А при това публиката можеше с право да е взискателна. Тук имаше немалък брой почитатели на полудивите туареги, „пъргави като най-страшните животни от тия места“, както съобщава чудноватата програма на прочутата трупа Брако. Тези познавачи бяха ръкопляскали вече на безстрашния Мустафа, Самсонът на пустинята, човекът оръдие, „на когото английската кралица бе съобщила по камериера си да не повтаря своя номер, за да не се случи някаква беда“! Но Кап Матифу беше несравним в своите подвизи и можеше да се справи с всичките си съперници.

Най-сетне последният номер възбуди до самозабрава космополитната тълпа, обкръжила европейските артисти. Отдавна овехтял за европейските циркове, той изглеждаше неизвестен за триполитанските безделници.

Затова зрителите се блъскаха и притискаха да видят по-отблизо двамата акробати, които „работеха“ при факелно осветление.

Като грабна един прът, дълъг двадесет и пет-тридесет стъпки, Кап Матифу го улови с две ръце и го изправи пред гърдите си. Поант Пескад се покатери веднага на върха му с ловкостта на маймуна и се залюля в поразително смели положения, при които прътът се огъваше обезпокоително.

Но Кап Матифу стоеше непоклатим, като се отместваше по малко, за да запази равновесие. Когато стигна до зида на Сиди Хазамовия дом, той намери сили да издигне пръта с протегнати нагоре ръце, а Поант Пескад застана в позата на Славата, която изпраща целувки на публиката.

Тълпата от араби и негри, изпаднала във възторг, ревеше, ръкопляскаше, тъпчеше на място с крака. Не, никога Самсонът на пустинята, безстрашният Мустафа, най-смелият туарег, не бе достигал такава висота!

В това време от терасата на градската крепост отекна топовен гърмеж. При този сигнал стотици щъркели, освободени от грамадните мрежи, под които бяха затворени, литнаха във въздуха и над равнината заваля градушка от изкуствени камъчета всред оглушителни крясъци от въздуха, на които отговори еднакво шумен концерт от земята.

Това беше върхът на празника. Можеше да се помисли, че всички лудници от Стария свят се изпратили пациентите си на Сунг Етелате в Триполитания.

Само жилището на мокадема стоеше като глухонямо, упорито затворено в тия часове на народно веселие, и нито един съмишленик на Сиди Хазам не се появи на вратата или по терасите.

Но, о чудо! В момента, когато факлите угаснаха при масовото отлитане на щъркелите, Поант Пескад внезапно изчезна, сякаш бе литнал в небесните висини заедно е верните птици на пророк Сюлейман.

Какво бе станало с него?

Кап Матифу не изглеждаше обезпокоен от това изчезване. След като бе подхвърлил пръта във въздуха, той го улови сръчно за другия край и го завъртя, както някой главен барабанчик върти гигантската си палка. Изчезването на Поант Пескад изглеждаше най-естествено за него.

Все пак удивлението на зрителите бе достигнало върха си и възторгът им се изрази в едно нестихващо „ура“, което сигурно бе чуто чак отвъд оазиса. За тях беше несъмнено, че ловкият акробат е отлетял към царството на щъркелите.

Нали тълпите се възхищават най-много на това, което не могат да си обяснят?

Трета глава
Къщата на Сиди Хазам

Беше към девет часа вечерта. Гърмежи, свирни, викове — всичко бе спряло внезапно. Тълпата започна да се разпръсва постепенно; едни се прибираха в Триполи, други се връщаха в оазиса Меншие и съседните села от областта. До един час равнината Сунг Етелате щеше да утихне и опустее. Прибрали шатри, вдигнали биваци, негри и бербери бяха поели вече път към различните краища на Триполитания, а сенуситите се отправяха към Киренайка, главно към вилаета Бенгази, с цел да се съсредоточат там всичките сили на техния халиф.

Само доктор Антекирт, Петер и Луиджи нямаше да напуснат това място цяла нощ. Готови за всякакви събития след изчезването на Поант Пескад, всеки от тях избра веднага наблюдателния си пост в самото подножие на зида около къщата на Сиди Хазам.

А Поант Пескад, след като се хвърли с изумителен скок в момента, когато Кап Матифу вдигна пръта нагоре, бе паднал върху парапета на една тераса в подножието на минарето, което се издигаше над дворовете на жилището.

Никой не бе го видял в тъмната нощ, нито отвън, нито отвътре, нито дори от скифата във втория вътрешен двор, където неколцина кхуани спяха или бодърствуваха по нареждане на мокадема.

Поант Пескад не бе успял, естествено, да състави окончателен план на действие, който толкова непредвидени обстоятелства можеха да променят. Вътрешното разположение на къщата на Сиди Хазам му беше съвсем неизвестно; той не знаеше къде е затворена девойката, дали е сама или охранявана, дали ще има достатъчно физически сили, за да избяга. Затова беше принуден да действува малко наслуки. Все пак си казваше:

„Най-напред със сила или с хитрост трябва да стигна до Савина Шандор. Ако тя не може да ме последва веднага, ако не успея да я отвлека още тази нощ, трябва поне да узнае, че Петер Батори е жив, че е тук зад стената, че доктор Антекирт и неговите другари са готови да й помогнат и ако бягството й се позабави малко, не трябва да отстъпва пред никакви заплахи!… Вярно е, че мога да бъда изненадан, преди да стигна до нея!… Но тогава ще размисля как да се оправя!“

След като прескочи парапета — някакъв дебел зъбчат перваз, — първата грижа на Поант Пескад беше да развие едно тънко въженце с възли, което бе скрил под леката си клоунска дреха; върза го за един от ъгловите зъбци, така че да провисне отвън чак до земята. Това беше само евентуална предпазна мярка, но трябваше да бъде взета. След това, преди да тръгне по-нататък, Поант Пескад легна по корем до парапета. И зачака в това положение, без да мърда, както налагаше благоразумието. Ако са го забелязали, хората на Сиди Хазам щяха да нахълтат скоро на терасата и в такъв случай му оставаше само да използува за себе си въженцето, с което се надяваше да спаси Савина Шандор.

В жилището на мокадема цареше пълна тишина. Тъй като нито Сиди Хазам, нито Саркани, нито някой от техните хора бе участвувал в празника на щъркелите, вратата на зауйята не се бе отваряла, откакто бе изгряло слънцето.

След като почака няколко минути, Поант Пескад се приближи мълчешком към ъгъла, където се издигаше минарето. Стълбата за горната част на това минаре очевидно започваше от първата градинка. И наистина през една врата на терасата можеше да се слезе към вътрешните дворчета.

Вратата беше затворена отвътре, и то не с ключ, а с резе, което не можеше да се изтегли отвън, ако не се пробие дупка. Поант Пескад би могъл, разбира се, да свърши тази работа, защото в джоба му имаше ножче с няколко остриета, скъп подарък от доктора, което много би му помогнало. Но това би било продължителен, а може би шумен труд.

А се оказа и излишен. Едно прозорче във вид на бойница зееше стената на минарето на три стъпки над терасата. Прозорчето беше тясно, но и Поант Пескад не беше дебел. Освен това не беше ли като котка, която може да се издължи, за да се провре там, където изглежда невъзможно да се мине? Той опита и с леки ожулвания по рамената се намери скоро в минарето.

„Такова нещо Кап Матифу никога не би могъл да направи!“ — помисли основателно той.

Върна се пипнешком към вратата и дръпна резето, за да може да я отвори, ако се наложи да мине по същия път.

На слизане по извитата стълба на минарето Поант Пескад просто се плъзна по нея, вместо да стъпва по дървените стъпала, които можеха да изскърцат под краката му. Долу се намери пред втора затворена врата, но тя се отвори, щом я побутна.

Тази врата извеждаше в една галерия с колонки около първия вътрешен двор и от нея се влизаше в няколко стаи. След пълния мрак на стълбището тук беше сравнително по-светло. Отвътре нито светлина, нито шум.

В средата на градинката се виждаше басейн с шадраван, заобиколен с големи пръстени делви, откъдето стърчаха разнообразни храсти: пиперово дръвче, палми, олеандри и кактуси, които образуваха плътна зелена ограда около бордюра на басейна.

Поант Пескад обиколи тази галерия, като стъпваше на пръсти и се спираше пред всяка стая. Стаите изглеждаха необитавани. Не всички обаче, защото зад една врата ясно се дочуваше шепот.

Поант Пескад се стъписа отначало. Беше гласът на Саркани, същият глас, който бе чувал няколко пъти в Рагуза; но макар да долепи ухо на вратата, не успя да долови нищо от това, което се говореше в стаята.

В същото време се чу много по-силен шум и Поант Пескад едва успя да се отдръпне зад една от големите делви около басейна.

Саркани излезе от стаята. Придружаваше го някакъв висок арабин. Двамата продължиха да разговарят, като се разхождаха по галерията около градинката.

За нещастие Поант Пескад не можа да разбере какво си казваха, защото не знаеше арабски. Две думи, или по-скоро две имена, все пак му направиха впечатление: името Сиди Хазам — този, който говореше със Саркани, беше действително мокадемът — и името Антекирта, повторено на няколко пъти в разговора.

„Много странно! — помисли Поант Пескад. — Защо говорят за Антекирта?… Дали Сиди Хазам, Саркани и всички триполитански пирати не замислят нападение срещу острова ни? Дяволите ще ги вземат! Как не разбирам нищо от жаргона на тия негодници!“

Поант Пескад се стараеше да долови още друга подозрителна дума, като приклякваше зад делвите със зеленина, щом Саркани и Сиди Хазам се доближаваха до басейна. А нощта беше доста тъмна и те не можеха да го видят.

„Поне да беше сам в двора тоя Саркани — си мислеше той, — бих успял може би да му скоча на врата и да го извадя от строя! Но това не ще спаси Савина Шандор, а нали заради нея направих смъртоносния скок!… Търпение!… Ще дойде редът и на тоя Саркани!“

Разговорът между Сиди Хазам и Саркани продължи двадесетина минути. Името на Савина бе произнесено няколко пъти, придружено с определението аруе, и Поант Пескад си спомни, че бе чувал вече тази дума, която на арабски значи годеница. Очевидно намеренията на Саркани бяха известни на мокадема и той му помагаше.

После двамата мъже се оттеглиха през една от ъгловите врати на градинката, откъдето галерията се свързваше с другите отделения на къщата.

Щом изчезнаха, Поант Пескад се плъзна покрай галерията и се спря пред тази врата. Трябваше само да я блъсне, за да се озове в тесен коридор. Той тръгна опипом покрай стената. В края на коридора имаше двойна аркада с колонка по средата, а оттам се отиваше във втория двор.

Доста силна светлина, процеждана през отворите, откъдето скифата се осветяваше откъм дворчето, чертаеше широки светли сектори на земята. Не беше разумно да ги пресече в такъв момент. Зад вратата на залата се чуваха многобройни гласове.

Поант Пескад се поколеба за миг. Онова, което търсеше, беше стаята, където е затворена Савина, а можеше да разчита само на случайността, за да я открие.

Внезапно в другия край на двора се появи светлина. Една жена с арабски фенер, украсен с медни фигури и пискюли, излезе от стаята в срещуположния ъгъл на градинката и тръгна по галерията, където беше вратата на скифата.

Поант Пескад я позна… Беше Намир.

Тъй като мароканката отиваше навярно в стаята, където се намираше девойката, трябваше да измисли начин да я проследи. А за да я проследи, трябваше да й даде път, без да допусне да го забележи. Този момент щеше да реши изхода на смелия му опит и съдбата на Савина Шандор.

Намир се приближаваше. Фенерът й, почти до самата земя, оставяше горната част на галерията в тъмнина, толкова по-дълбока, колкото по-силно беше осветен мозаичният паваж. А тъй като тя щеше да мине под аркадата, Поант Пескад вече се чудеше какво да прави, когато един лъч от фенера освети горната част на аркадата, която се състоеше от ажурни арабески в мавритански стил.

Да се покатери по централната колонка, да се хване за една от тия арабески, да се издигне с едно усилие на китките си, да се свие в средната овална украса ида остане там неподвижен като светец в ниша — всичко това Поант Пескад извърши само за миг.

Намир мина под аркадата, без да го забележи, и тръгна по отсрещния край на галерията. Стигна до вратата на скифата и я отвори.

Светла струя заля двора и угасна, щом затвориха вратата.

Поант Пескад се замисли. Къде ли всъщност би могъл да се отдаде по-добре на размишления?

„Наистина Намир влезе в залата — си каза той. — Очевидно не отиваше в стаята на Савина Шандор. Но може би идваше оттам; в такъв случай дали стаята не е онази, срещу ъгъла на градинката?… Да проверим!“

Поант Пескад почака известно време, преди да напусне поста си. Светлината в скифата като че постепенно намаляваше, а гласовете стихнаха до обикновен шепот. Сигурно бе настъпил часът, когато хората на Сиди Хазам щяха да си поотпочинат. Тогава обстановката щеше да бъде по-благоприятна за действие, защото част от жилището щеше да потъне в тишина, макар и не напълно в тъмнина. Така и стана в действителност.

Поант Пескад се плъзна по колонката на аркадата, пропълзя по плочите на галерията, мина пред вратата на скифата, заобиколи края на градинката и стигна до срещуположния й ъгъл пред стаята, от която бе излязла Намир.

Отвори вратата, която не беше заключена. После, при светлината на една арабска лампа с намален фитил под опушеното стъкло успя да разгледа набързо стаята.

Няколко килима, закачени по стените, тук-там трикраки столчета в мавритански стил, натрупани възглавници по ъглите, двоен килим върху мозаичния под, ниска маса, по която имаше още останки от храна, в дъното един диван, покрит с вълнен плат — ето какво видя най-напред Поант Пескад.

Той влезе и затвори вратата.

Една жена, по-скоро задрямала, отколкото заспала, лежеше на дивана, полузавита с бурнус, наметало, с което арабите обикновено се загръщат от глава до пети.

Беше Савина Шандор.

Поант Пескад не се поколеба нито за миг: срещал бе няколко пъти девойката из улиците на Рагуза. Колко променена му се стори сега! Бледността, както в момента, когато сватбената й кола срещна погребалното шествие с Петер Батори, позата, тъжното изражение, болезнената отпадналост — всичко свидетелствуваше какво бе преживяла и все още преживяваше!

Нямаше нито миг за губене.

Защото вратата не беше заключена, а това означаваше, че Намир ще се върне при Савина. Може би мароканката я пазеше денонощно? И все пак, дори ако успее да напусне стаята си, как би могла девойката да избяга без помощ отвън? Нима жилището на Сиди Хазам не беше оградено със стена като истински затвор!

Поант Пескад се наведе над дивана. И бе поразен от приликата, която не бе забелязал дотогава, приликата между Савина Шандор и доктор Антекирт!

Девойката отвори очи.

Като видя непознатия, който се бе навел над нея с пръст на устните и умоляващ поглед, в това странно облекло на акробат, тя изпита не толкова страх, колкото смущение. Но макар че скочи, прояви достатъчно хладнокръвие да не извика.

— Тихо! — каза Поант Пескад. — Няма защо да се плашите от мене!… Дошъл съм да ви спася!… Зад тия стени ви чакат приятели, готови да дадат живота си, за да ви изтръгнат от ръцете на Саркани! Петер Батори е жив…

— Петер!… Жив?… — извика Савина, притиснала разтуптяното си сърце.

— Четете!

И Поант Пескад протегна на девойката една бележка, която съдържаше само следните думи:

„Савина, доверете се на този, който рискува живота си, за да стигне до вас!… Аз съм жив… Тук съм, наблизо!…

Петер Батори“

Петер беше жив!… Отвъд стената! По какво чудо?… По-късно щеше да узнае!… Но Петер беше тук!

— Да бягаме! — каза тя.

— Да! Да бягаме — повтори Поант Пескад, — но като вземем всички мерки да успеем! Само един въпрос: има ли навик Намир да нощува в тази стая?

— Не — отговори Савина.

— Заключва ли ви, когато ви оставя за известно време?

— Да!

— Значи ще се върне?…

— Да!… Да бягаме!

— Веднага! — отговори Поант Пескад.

Най-напред трябваше да се качат по стълбата на минарето, за да стигнат до терасата, откъдето се виждаше равнината.

Щом стигнат там, лесно щяха да избягат по въженцето, провесено отвън.

— Да вървим! — каза Поант Пескад и хвана за ръка Савина.

Той се готвеше вече да отвори вратата на стаята, когато по плочите на галерията се чуха стъпки, а в същото време и нечий повелителен глас. Поант Пескад позна гласа на Саркани, който се бе спрял пред прага на стаята.

— Той е!… Той е!… — прошепна девойката. — Загубени сте, ако ви намери тук!

— Няма да ме намери! — отговори Поант Пескад.

И сръчното момче се просна на земята; после с ловкостта на акробат, толкова често практикувана из панаирджийските бараки, се уви в един килим и се търкулна до най-тъмния ъгъл в стаята.

В същия миг вратата се отвори пред Саркани и Намир и се затвори след тях.

Савина бе легнала отново на дивана. Защо ли Саркани идваше по това време при нея? Дали за да се опита да сломи с ново настояване нейното отрицателно отношение?… Но Савина беше вече силна! Защото знаеше, че Петер е жив, че я чака отвън!…

Ако увитият в килима Поант Пескад не можеше нищо да види, то поне можеше всичко да чува.

— Савина — каза Саркани, — утре сутринта ще напуснем тази къща и ще отидем другаде. Но не искам да тръгна оттук, преди да се съгласите да се оженим, преди да стане сватбата. Всичко е готово и трябва още сега…

— Нито сега, нито по-късно! — отговори хладно и решително девойката.

— Савина — подзе Саркани, сякаш не бе чул този отговор, — в интерес и на двама ни е да дадете доброволно съгласието си, в интереса и на двама ни, разбирате ли?…

— Нямаме и никога не ще имаме общ интерес!

— Внимавайте!… Трябва да ви припомня, че бяхте дали това съгласие в Рагуза…

— Поради причини, които вече не съществуват!

— Слушайте, Савина — започна Саркани, чието привидно спокойствие едва прикриваше страшното му раздразнение, — за последен път идвам да искам вашето съгласие…

— Което ще ви отказвам, докато имам сили за това!

— Добре, ще ви отнемем тези сили! — извика Саркани. — Не ме принуждавайте към крайности! Да! Ако потрябва, Намир ще съумее да сломи тази сила, която използувате срещу мен! Не ми се противете, Савина!… Имамът е тук, готов да извърши бракосъчетанието ни според обичаите на тази страна, която е моя родина!… Хайде, елате с мен!

Саркани тръгна към девойката, която скочи и отстъпи в дъното на стаята.

— Негодник! — извика тя.

— Ще дойдете с мене!… Ще дойдете! — повтаряше Саркани, неспособен вече да се владее.

— Никога!

— Така ли!… Внимавай!

И Саркани улови грубо девойката за ръка, за да я отвлече с помощта на Намир в скифата, където ги чакаха Сиди Хазам и имамът.

— Помощ!… Помощ!… — извика Савина. — Помощ… Петер Батори!

— Петер Батори! — изсмя се Саркани. — Мъртвец ще викаш на помощ!

— Не!… Той е жив!… Помощ, Петер!

Този отговор беше такъв неочакван удар, че дори призракът на жертвата му не би изплашил повече Саркани. Но той бързо се съвзе. Петер Батори жив!… Петер, когото лично бе убил, чието тяло бе видял да носят на гробището в Рагуза!… Всъщност така можеше да говори само луда; а не беше невъзможно Савина да е полудяла от отчаяние!

Поант Пескад чу целия разговор. Като заяви на Саркани, че Петер Батори е жив, Савина очевидно залагаше живота си. Затова ако негодникът би употребил насилие, акробатът беше готов да изскочи с нож в ръка. Да допуснем, че може да се поколебае, значи, че не познаваме Поант Пескад!

Но не се стигна дотам. Саркани изведе неочаквано Намир. После заключиха вратата, докато решат съдбата на девойката.

Поант Пескад отви килима и се показа:

— Хайде! — каза той.

Ключалката на вратата беше откъм стаята, така че за сръчното момче не беше трудно да я развинти бързо и безшумно с отвертката на ножчето си.

Щом отвори, Поант Пескад излезе, следван от девойката, затвори вратата и тръгна из галерията покрай стената на градинката.

Трябва да беше към единадесет и половина през нощта. През пролуките на скифата все още се промъкваше светлинка. Затова Поант Пескад избягна да мине през тази стая, за да тръгне от отсрещния ъгъл към ходника, който щеше да ги изведе в първото дворче на жилището.

Като стигнаха този коридор, двамата продължиха по него. Оставаше им да направят още няколко стъпки, за да достигнат стълбата на минарето, когато Поант Пескад се спря внезапно и задържа Савина, която не бе пускал нито за момент.

Трима мъже се разхождаха около басейна в първия двор. Единият, Сиди Хазам, даде някакво нареждане на другите двама. Те изчезнаха почти веднага по стълбището на минарето, а мокадемът се прибра в една странична стая. Поант Пескад разбра, че Сиди Хазам е наредил да наблюдават околностите на къщата. Така че когато девойката и той стигнат на терасата, тя щеше да бъде заета и пазена.

— Все пак трябва да рискуваме всичко — каза Поант Пескад.

— Да… всичко! — отговори Савина.

Те минаха по галерията и се добраха до стълбата, по която се изкачиха извънредно предпазливо. После, като стигнаха на последното стъпало, Поант Пескад се спря.

На терасата не се чуваше никакъв шум, нито дори стъпките на стража.

Поант Пескад отвори полека вратата и следван от Савина, се промъкна покрай зъбчатия парапет.

Внезапно от върха на минарето се чу вик; извикал бе единият пазач. В същия миг другият се нахвърли върху Поант Пескад, Намир се втурна към терасата, а хората на Сиди Хазам изскочиха на дворчетата.

Щеше ли Савина да се остави да я заловят? Не!… Попадне ли отново в ръцете на Саркани, тя беше загубена!… И стократно предпочиташе да умре!

Затова, поверила съдбата си на провидението, безстрашната девойка изтича към парапета и скочи от терасата, без да се колебае.

Поант Пескад не успя дори да се намеси; само отблъсна този, който се бореше да го задържи, хвана въжето и за една секунда се озова в подножието на стената.

— Савина!… Савина!… — извика той.

— Ето госпожицата!… — отговори един добре познат глас. — Без нищо счупено!… Бях тъкмо на място, за да…

Яростен вик, последван от глух шум, прекъсна думите на Кап Матифу.

За да не изпусне плячката, която й се изплъзваше, Намир бе скочила в яростта си и се бе пребила на земята, както би се пребила и Савина, ако две яки ръце не бяха я уловили при падането.

Доктор Антекирт, Петер и Луиджи настигнаха Кап Матифу и Поант Пескад, които тичаха към брега. Макар и припаднала, Савина никак не тежеше в ръцете на спасителя си.

Няколко минути по-късно, последван от двадесетина въоръжени араби, Саркани се впусна след бегълците.

Когато бандата достигна малкото заливче, където чакаше „електрикът“, докторът беше вече на борда му заедно с другарите си и след няколко завъртания на витлото бързият плавателен съд изчезна от обсега й.

Савина, останала сама с доктора и Петер Батори, се бе вече свестила. Научила, че е дъщеря на граф Матиаш Шандор, тя се намираше сега в прегръдката на баща си!

Четвърта глава
Антекирта

Петнадесет часа след като бе напуснал бреговете на Триполитания, „Електрик 2“ бе забелязан от охраната на Антекирта и в следобеда пусна котва в пристанището.

Лесно е да си представим какво посрещане бе устроено на доктора и на неговите храбри другари.

Но макар Савина да се намираше вече вън от опасност, решено бе все още да запазят в пълна тайна връзките, които я свързваха с доктор Антекирт.

Граф Матиаш Шандор искаше да остане неизвестен, докато завърши окончателно своето дело. Но щом се узна, че Петер, когото, той бе приел за свой син, е годеник на Савина Шандор, и в „щатхауса“, и в градчето Артенак хората дадоха трогателен израз на радостта си.

Можем да си представим какво е почувствувала госпожа Батори, когато Савина й бе върната след толкова изпитания! Девойката щеше да се възстанови бързо — няколко дни щастие щяха да й бъдат достатъчни.

Що се отнася до Поант Пескад, несъмнено беше че бе рискувал живота си. Но тъй като той намираше това за съвсем естествено, нямаше как да му засвидетелствуват и най-обикновена признателност поне с думи. Петер Батори го притисна така горещо към гърдите си и доктор Антекирт го погледна така мило, че той не искаше нищо повече. Освен това, според навика си, прехвърляше всички свои заслуги в случая върху Кап Матифу.

— На него се полага да благодарите! — повтаряше Поант Пескад. — Той направи всичко. Ако милият Кап не бе проявил такава сръчност при номера с пръта, никога не бих успял да се прехвърля с един скок в къщата на оня нехранимайко Сиди Хазам; а Савина Шандор щеше да се пребие, ако моят Кап не се бе оказал там, за да я улови в ръцете си!

— Хайде!… Хайде!… — отговаряше Кап Матифу. — Прекаляваш малко! А кой намисли…

— Мълчи, мили Кап — продължаваше Поант Пескад. — Дявол да го вземе! Не съм толкова як, за да получавам комплименти от такъв калибър, докато ти… Я Да идем да се погрижим за градинката си!

И Кап Матифу млъкваше, връщаше се в хубавата си вила и накрая приемаше поздравленията, които му налагаха, „за да не наскърби своя малък Пескад“!

Решено бе, че сватбата на Петер Батори и Савина Шандор ще се извърши в най-близко време, на 9 декември. След като стане съпруг на Савина, Петер щеше да се погрижи за признаване правата на жена му върху наследството на граф Матиаш Шандор. Писмото на госпожа Торонтал не оставяше никакви съмнения върху произхода на девойката, а ако потрябва, щяха да получат нужната декларация и от банкера. Това установяване щеше да се извърши, разбира се, в съответното време, тъй като Савина Шандор още не бе достигнала определената възраст за признаване правата й. Тя встъпваше едва след шест седмици в осемнадесетата си година.

Освен това трябва да добавим, че от петнадесет години насам един политически обрат, твърде благоприятен за унгарския въпрос, бе смекчил положението, и най-вече спомена, останал у някои държавници за начинанието на граф Матиаш Шандор, така бързо и така отдавна задушено.

Колкото до испанеца Карпена и банкера Сайлас Торонтал — съдбата им щеше да се реши окончателно едва след като Саркани се озове при своите съучастници в карцера на Антекирта. Тогава щеше да приключи разплатата.

Но докато обмисляше средствата за постигане на тази цел, докторът беше принуден да се погрижи неотложно и за сигурността на колонията. Агентите му в Киренайка и Триполитания съобщаваха, че сенуситското движение придобива изключително значение, особено във вилаета Бенгази, който е най-близък до острова. Специални куриери свързваха постоянно Жерхбуб, „този нов полюс на ислямския свят“, както го нарича Анри Дювейрие^[103], тази, така да се каже, триполитанска Мека, където живееше тогава Сиди Мохамед Ел Махди, сегашен велик главатар на Братството, заедно с второстепенните главатари из цялата страна. Но тъй като тези сенусити в действителност са просто достойни потомци на някогашните арабски пирати и хранят смъртна омраза към всичко европейско, докторът имаше основание да бъде извънредно бдителен.

И наистина, не трябва ли да бъдат приписани на сенуситите убийствата, записани в африканската некрология^[104] от двадесет години насам? Ако Бьорман загина в Канем през 1863; Ван дер Декен и неговите другари при голямата река Джуба през 1865; госпожица Алексин Тине и нейните хора в Уеди Абеджуш през 1865; Дурно Дюпере и Жубер близо до кладенеца Ин Азхар през 1874; отците Полмие, Бушар и Меноре отвъд Ин Салах през 1876; отците Ришар, Мора и Пуплар от мисията в Гхадамес, в Северен Азджер, полковник Флатерс, капитаните Масон и дьо Диану, доктор Гиар, инженерите Беренже и Рош по пътя за Уаргла през 1881 — то е, защото кръвожадни съмишленици на сенусизма бяха приложили на практика неговата доктрина срещу тези смели изследователи.

Докторът често се съвещаваше по този повод с Петер Батори, Луиджи Ферато, капитаните от флотилията си, командирите на милицията и първенците на острова. Можеше ли да устои Антекирта срещу една атака на тези пирати? Да, несъмнено, макар че системата от укрепления още не беше довършена, но при условие че числеността на нападателите не ще бъде извънредно голяма. От друга страна — имаха ли сенуситите интерес да завземат острова? Да, защото той държеше целия залив Сидра, образуван от закръглените брегове на Киренайка и Триполитания.

Помним, че на две мили югоизточно от Антекирта се намираше островчето Кенкраф. Това островче, което не бяха успели да укрепят, представляваше опасност, ако някоя флотилия го превърне в своя база за действие. Затова докторът бе наредил да го минират. И сега един страшен експлозив пълнеше фугасите, заровени в неговата скалиста почва.

Достатъчно беше една електрическа искра, изпратена по подводния кабел, който го свързваше с Антекирта, и Кенкраф щеше да бъде унищожен заедно с всичко, което се намира по него.

Що се отнася до другите отбранителни средства на острова, ето какво бе направено. Крайбрежните батареи, поставени в бойна готовност, чакаха само обслужващия ги персонал от милицията да заеме поста си. Укреплението на централния конус беше готово да открие огън с дългобойните си оръдия. Многобройни торпили, поставени в протока, бранеха входа към малкото пристанище. „Ферато“ и трите „електрика“ бяха готови да посрещнат всякакво събитие, било като изчакат нападението, било като нападнат сами наближаващата вражеска флотилия.

Обаче островът имаше и една уязвима точка в югозападното си крайбрежие. В тази част на брега можеше да се извърши дебаркиране, защото тя не беше защитена от огъня на батареите и укреплението.

Тук именно се криеше опасността, а беше може би твърде късно за задоволителни защитни работи.

Но все пак съвсем сигурно ли беше, че сенуситите мислят да нападнат Антекирта? Това беше всъщност една опасна експедиция, която изискваше значителни съоръжения. Луиджи все още се съмняваше. Това именно изтъкна той един ден, когато заедно с доктора и Петер инспектираха укрепленията на острова.

— Не съм на същото мнение — отговори докторът. — Антекирта е богат остров, който владее Сиртско море. И дори само затова ще бъде нападнат рано или късно. Сенуситите имат много голям интерес да го завладеят!

— Положително — подкрепи го Петер. — Това е евентуалност, срещу която трябва да бъдем готови!

— Но това, което най-много ме кара да се опасявам от близко нападение — продължи докторът, — е, че Саркани е съмишленик на кхуаните. И дори зная, че винаги е бил техен агент в чужбина. Припомнете си, драги приятели, че Поант Пескад бе дочул в къщата на мокадема един разговор между Сиди Хазам и него. В този разговор името Антекирта било произнесено няколко пъти, а Саркани знае, че този остров принадлежи на доктор Антекирт, тоест на човека, от когото той се страхува, срещу когото изпрати Зироне по склоновете на Етна. Щом не успя в Сицилия, няма съмнение, че ще се опита да успее тук, и то при по-добри условия!

— Изпитва ли той някаква лична омраза срещу вас, господин докторе — запита Луиджи, — и познава ли ви?

— Възможно е да ме е видял в Рагуза — отговори докторът. — Във всеки случай сигурно знае, че там бях във връзка със семейство Батори. Освен това той научава, че Петер е жив, тъкмо когато Поант Пескад се готви да отвлече Савина от къщата на Сиди Хазам. Сигурно е свързал всичко това и не се съмнява, че Петер и Савина са намерили убежище в Антекирта. Това му е предостатъчно, за да тласне срещу нас всички сенуситски орди, от които не можем да очакваме милост, ако успеят да завземат острова ни!

Тези доводи бяха твърде правдоподобни. Саркани положително не знаеше още, че докторът е граф Матиаш Шандор, но достатъчно беше и това, което знаеше, за да поиска да изтръгне наследницата на владението Артенак. Затова никак не беше чудно да подбуди халифа за една експедиция срещу антекиртската колония.

Междувременно настъпи 3 декември, а все още нищо не подсказваше предстоящо нападение.

Пък и радостта, че са се събрали, караше всички освен доктора да си правят илюзии. Мисълта за близката сватба на Петер Батори и Савина Шандор занимаваше изцяло всички сърца и съзнания. Всеки мислеше, че лошите дни са отминали и не ще се върнат вече.

Трябва да кажем, че Поант Пескад и Кап Матифу споделяха общото самоуспокоение. Те бяха толкова доволни от щастието на другите, че живееха в някакво постоянно очарование от всичко.

— Просто да не вярваш! — повтаряше Поант Пескад.

— Какво да не вярваш?… — питаше Кап Матифу.

— Че си станал добродушен рентиер, мили Кап! Положително ще трябва да помисля да те оженя!

— Да ме ожениш!

— Да… за някоя хубава малка женичка!

— Защо пък малка?…

— Правилно!… За някоя едра, грамадна, красива жена!… Да! Госпожа Кап Матифу!… Ще ти потърсим такова чудо между патагонките!

Но докато дойде време за сватбата на Кап Матифу, комуто все пак щяха да намерят най-после достойна другарка, Поант Пескад се занимаваше със сватбата на Петер и Савина. С разрешение на доктора той намисли да организира народно празненство, с акробатски игри, песни и танци, с оръдейни салюти, голям банкет на открито, серенади за новобрачните, факелно шествие, бенгалски огньове. Можеха да му се доверят! Беше майстор в това! Щеше да бъде великолепно! Дълго време щяха да разправят за това празненство! Завинаги щяха да го запомнят!

Но целият устрем замря още в зародиш.

През нощта на 3 срещу 4 декември в тиха, но облачна нощ в кабинета на доктор Антекирт в „щатхауса“ дрънна електрическият звънец.

Беше десет часът вечерта.

При това повикване докторът и Петер напуснаха салона, където прекарваха вечерта заедно с госпожа Батори и Савина. Като стигнаха в кабинета, разбраха, че ги търсят от наблюдателния пост, установен върху централния конус на Антекирта. Веднага се размениха въпроси и отговори по телефонния апарат.

Дежурните наблюдатели съобщаваха, че на югоизток от острова наближава флотилия от лодки, която се виждала още много смътно в тъмнината.

— Трябва да се свика съветът — каза докторът.

След по-малко от десет минути докторът, Петер, Луиджи, капитаните Нарсос и Кьострик и началниците на милицията пристигнаха в „щатхауса“. Тук им съобщиха вестта, предадена от дежурната стража на острова. Четвърт час по-късно всички бяха на пристанището, застанали в края на големия вълнолом, където блестяха светлините му.

От това място, не много високо над морското равнище, беше невъзможно да се различи флотилията, която наблюдателите бяха успели да забележат от централния конус. Но като осветят хоризонта на югоизток, сигурно биха могли да установят броя на тези лодки и къде мислят да дебаркират.

Не беше ли неуместно обаче да посочат по този начин местоположението на острова? Докторът не мислеше така. Ако наближаваше очакваният неприятел, той не идваше наслука. Сенуситите знаеха местоположението на Антекирта и нищо не би им попречило да я достигнат.

Така че апаратите бяха пуснати в действие и двата мощни електрически прожектора, насочени към морето, осветиха внезапно широк сектор от хоризонта.

Стражите не се лъжеха. Най-малко двеста лодки напредваха в строй: шебеци, полакри, трабаколи, саколеви, а и други по-малки съдове. Нямаше съмнение, че това е флотилията на сенуситите, събрана от тези пирати из всички пристанища по крайбрежието. Тъй като не духаше вятър, те се приближаваха към острова с весла. Бяха минали без помощта на вятъра този относително кратък преход между Антекирта и Киренайка. Тихото време и морето дори помагаха на техните намерения, като им даваха възможност да извършат дебаркиране при по-благоприятни условия.

В този момент флотилията се намираше още на четири-пет мили югоизточно от острова. Така че не можеше да акостира преди съмване. Би било всъщност непредпазливо да стори това, било за да форсира входа на пристанището, било за да извърши десант по южното крайбрежие на Антекирта, както вече казахме, недостатъчно защитено.

След това разузнаване електрическите прожектори угаснаха и просторът отново потъна в мрак. Оставаше само да се дочака денят.

По заповед на доктора обаче всички хора от милицията дойдоха да заемат поста си. Трябваше да бъдат готови да нанесат първите удари, от които може би щеше да зависи изходът на този двубой.

Очевидно нападателите не можеха вече да се надяват, че ще изненадат острова, щом прожекторите позволиха да се определи посоката и числеността им.

През последните часове на нощта бдителността бе засилена до крайност. Хоризонтът бе осветен отново на няколко пъти, а това позволи да се разузнае по-точно разположението на флотилията.

Нямаше никакво съмнение, че нападателите са многобройни. Но беше твърде вероятно да не разполагат с достатъчна материална сила, за да се справят с батареите на Антекирта. Може би дори изобщо нямаха артилерия. Поради числеността на бойците обаче, които началникът на операцията можеше да хвърли едновременно в различни точки на острова, сенуситите ставаха опасни.

Най-сетне постепенно се развидели и първите лъчи на слънцето разпръснаха ниските мъгли по хоризонта.

Всички погледи се насочиха към морето, на изток и на юг от Антекирта.

Флотилията се разгъваше в широка дъга, която се стремеше да обкръжи острова. Не бяха по-малко от двеста плавателни съда, някои с тридесет-четиридесет тона водоизместимост. Общо носеха може би от хиляда и петстотин до две хиляди души.

В пет часа флотилията се намираше на една линия с островчето Кенкраф. Дали нападателите ще акостират там, за да заемат позиция, преди да нападнат пряко острова? Подобно действие от тяхна страна би било благоприятно обстоятелство. Ако не разрешат изцяло въпроса, миниранията, извършени по нареждане на доктора, щяха поне да провалят още от начало атаката на сенуситите.

Мина половин час, изпълнен с тревога. Човек би допуснал, че лодките, които се бяха приближили постепенно до островчето, ще извършат дебаркиране… Но това не стана. Нито една лодка не се отби към него и неприятелската линия се изви още по на̀ юг, като го остави вдясно. От този момент стана ясно, че Антекирта ще бъде пряко нападната или, по-точно казано, до един час щяха да нахълтат в нея.

— Сега не ни остава нищо друго, освен да се защищаваме — каза докторът на началника на милицията.

По даден сигнал всички жители на острова, пръснати из полето, побързаха да се приберат в града, където всеки зае предварително определения му пост.

По заповед на доктора Петер Батори отиде да поеме командуването на укрепленията в южната част, а Луиджи — в източната. Защитниците на острова, най-много петстотин милиционери, бяха разпределени така, че да пресрещнат врага навсякъде, където би се опитал да направи пробив в крепостните стени на града. Докторът си запази правото да отива във всеки пункт, където би сметнал, че присъствието му е необходимо.

Госпожа Батори, Савина Шандор и Мария Ферато трябваше да останат в хола на „щатхауса“. Що се отнася до другите жени, решено бе, ако неприятелят стъпи на острова, да се приютят с децата в бункерите, където нямаше никаква опасност, дори ако нападателите притежаваха няколко дебаркационни оръдия.

След като въпросът за Кенкраф бе решен — за нещастие във вреда на Антекирта, — оставаше въпросът за пристанището. Ако флотилията имаше намерение да насили входа му, укрепленията на двата вълнолома, които можеха да кръстосат огъня си, оръдията на „Ферато“, „електриците“ торпильори и поставените торпили в прохода положително щяха да се справят с нея. Би било твърде благоприятна случайност нападението да се извърши от тази страна.

Но личеше, че главатарят на сенуситите познава великолепно отбранителните средства на Антекирта и знае, че за десант е удобен южният й край. Да атакува фронтално пристанището, означаваше да се изложи на бързо и пълно унищожение. Затова той бе възприел плана да извърши дебаркирането в южната част на острова, твърде удобна за тази операция. Така че, като отмина входа на пристанището, както бе избягнал да заеме позиция на островчето Кенкраф, той насочи с помощта на греблата флотилията си към слабите точки на Антекирта.

Щом разбра това, докторът взе мерките, налагани от обстановката. Капитаните Кьострик и Нарсос се качиха всеки на един торпильор, обслужван от няколко моряка, и се впуснаха в открито море.

Четвърт час по-късно двата „електрика“ се втурнаха сред флотилията, разкъсаха линията й, преобърнаха пет-шест лодки и разбиха десетина. Все пак броят на нападателите беше толкова голям, че двамата капитани, застрашени да бъдат взети с абордаж, бяха принудени да се върнат под заслона на вълноломите.

В това време „Ферато“ бе заел позиция и започна да обстрелва флотилията; но неговият огън заедно с този на батареите, които можеха да действуват ефикасно, беше недостатъчен да попречи на пиратите да дебаркират. Макар че доста голям брой от тях загина и двадесетина лодки бяха вече потопени, повече от хиляда нападатели можаха да стъпят върху скалите на южния бряг, където стигнаха много лесно поради съвършено тихото море.

Тогава се разбра, че сенуситите имат и артилерия. По-големите шебеци носеха по няколко полски оръдия, монтирани на подвижни лафети. Те успяха да дебаркират в онази част от крайбрежието, която беше разположена извън обсега на оръдията от града и от укреплението на централния конус.

От поста, който бе заел върху най-близката височина, докторът проследи изцяло тази операция. Не можеше да й се противопостави поради относително малкия брой на хората си. Но тъй като беше по-силен зад заслона на стените, действията на нападателите, колкото и да бяха многобройни, щяха да се затруднят.

Влачейки леката си артилерия, сенуситите се бяха групирали в две колони. Те вървяха, без да правят опит да се разтегнат, с безгрижната решителност и фанатична смелост на арабина, поддържана от презрение към смъртта, надежда за предстоящ грабеж и омраза към европейците.

Когато се явиха на удобно разстояние, батареите почнаха да бълват върху тях гюллета, снаряди и картеч. Повече от стотина паднаха, но другите не отстъпиха. Поставиха на позиция полските оръдия и започнаха да правят пробив в част от стената, в ъгъла на южната недовършена връзка между двата бастиона.

Невъзмутимо спокоен всред тези, които падаха наоколо, главатарят ръководеше акцията. До него Саркани го подбуждаше да щурмува, като хвърли няколкостотин души срещу пробива.

Доктор Антекирт и Петер Батори го познаха отдалече. Позна ги и той.

Междувременно масата от нападатели бе започнала да се насочва към онази част от стената, чието срутване щеше да им отвори път. Ако успееха да минат през пробива и да нахлуят в града, обсадените, в невъзможност да окажат съпротива, щяха да бъдат принудени да отстъпят. А при кръвожадния темперамент на тези пирати победата щеше да бъде последвана от общо клане.

Затова ръкопашният бой в тази точка беше страшен. Ръководени от доктора, хладнокръвен в опасността и сякаш неуязвим всред куршумите, Петер Батори и другарите му извършиха чудеса от храброст. Поант Пескад и Кап Матифу им помагаха със смелост, която се равняваше само на щастието им да избягват лошите удари.

С нож в едната ръка и брадва в другата, нашият херкулес разчистваше всичко наоколо си.

— Смело, мили Кап, смело!… Удряй! — викаше Поант Пескад, чийто непрестанно зареждан и изпразван револвер бълваше картеч.

Но неприятелят не отстъпваше. На няколко пъти изтласкван от пробива, той щеше вече да мине през него и да нахлуе в града, когато бе нападнат в тил.

„Ферато“ бе пристигнал полека на около три кабелта от брега. И с всичките си оръдия от единия борд, с дългобойното оръдие, револверните оръдия „Хочкис“ и картечниците „Гатлинг“ започна да коси нападателите като жито под жътварка. Нападаше ги в тил, поваляше ги по плажа, а същевременно разрушаваше и потопяваше лодките, пуснали котва или завързани в подножието на скалите.

Това беше ужасен и съвсем неочакван удар за сенуситите. Не само бяха нападнати в тил, но и всички средства за бягство щяха да им бъдат отнети, ако лодките им бъдат унищожени от снарядите на „Ферато“.

Нападателите се спряха пред пробива, който милицията бранеше упорито. Над петстотин нападатели бяха вече загинали по крайбрежието, докато числото на обсадените бе намаляло в относително слабо съотношение.

Главатарят на акцията разбра, че трябва незабавно да се върнат към морето, ако не иска да изложи своите хора на сигурно и пълно унищожение. Напразно Саркани настояваше да ги хвърли върху града; дадена бе заповед за оттегляне към брега и сенуситите извършиха отстъплението си така покорно, както биха и загинали до един, ако биха им заповядали да умрат.

Но на тези пирати трябваше да се даде такъв урок, че никога да не го забравят.

— Напред, приятели, напред! — извика докторът.

Стотина милиционери, командувани от Петер и Луиджи, се втурнаха след бегълците, които се стараеха да достигнат брега. Попаднали между огъня на „Ферато“ и огъня откъм града, пиратите бяха принудени да се разпръснат. В редовете настъпи паника! Те се спуснаха към седем-осем лодки, малко-много оцелели при стрелбата откъм морето.

В настъпилия ръкопашен бой Петер и Луиджи се стремяха преди всичко да заловят един човек. Този човек беше Саркани. Но те искаха да го хванат жив и по чудо избягваха револверните изстрели, които този негодник даваше срещу тях.

Съдбата обаче щеше сякаш още веднъж да го запази от тяхното възмездие.

Следвани от десетина свои хора, Саркани и главатарят на сенуситите бяха успели да достигнат един малък полакър, който беше вече отвързан и се стремеше да избяга в открито море. „Ферато“ беше твърде далече, за да му дадат знак да преследва тази лодка и тя щеше скоро да им се изплъзне.

В този миг Кап Матифу забеляза на пясъка едно полско оръдие, демонтирано от своя лафет.

Той се впусна светкавично към това все още заредено оръдие, вдигна го със свръхчовешка сила на една скала, запъна се здраво, за да го задържи на място, и изрева:

— Пескад! По-скоро!

Поант Пескад чу зова на Кап Матифу, видя какво бе направил „неговият Кап“, разбра намерението му, завтече се, насочи срещу полакъра оръдието, поддържано от живия лафет, и гръмна.

Снарядът удари лодката и я раздроби… Нашият херкулес не се и олюля дори от ритването на оръдието.

Главатарят на сенуситите и неговите хора, изхвърлени във вълните, се издавиха почти до един. Саркани още се бореше с прибоя, когато Луиджи се хвърли в морето. Само след миг негодникът бе предаден в широките лапи на Кап Матифу, които го сграбчиха веднага.

Победата беше пълна. От двете хиляди нападатели, които се бяха нахвърлили върху острова, едва няколкостотин успяха да се спасят от разгрома и да стигнат до бреговете на Киренайка.

Можеше да се смята, че никакъв пиратски десант нямаше да заплаши вече Антекирта.

Пета глава
Възмездие

Граф Матиаш Шандор бе уредил своя дълг на признателност към Мария и Луиджи Ферато. Госпожа Батори, Петер и Савина бяха най-сетне заедно. След като бе възнаградил, оставаше му вече само да накаже.

В продължение на няколко дни след разгрома на сенуситите населението на острова се зае усърдно да поправи нанесените щети. Петер, Луиджи, Поант Пескад и Кап Матифу, с една дума, всички най-близки участници в събитията на тази драма, бяха живи и здрави, като се изключат няколко леки рани. А положително не бяха щадили никак живота си. И каква радост беше, когато намериха в хола на „щатхауса“ Савина Шандор, Мария Ферато, госпожа Батори и стария й прислужник Борик! След като отдаде последна почит на загиналите в борбата, малката колония щеше да продължи щастливия си живот, навярно вече несмущаван от нищо. Разгромът на сенуситите беше съкрушителен, а Саркани, който ги бе подтикнал към тези действия срещу Антекирта, нямаше да е вече при тях, за да им вдъхва омраза и мъст. Пък и докторът се зае да довърши незабавно отбранителната си система. Щеше да осигури срещу нападение не само Артенак, но и на самия остров нямаше да остане нито една точка, където би могло да се дебаркира. Освен това решиха да се погрижат за привличане нови колонисти, на които богатата почва осигуряваше действително охолен живот.

Сега нищо вече не можеше да попречи на сватбата на Петер Батори и Савина Шандор. Церемонията беше определена за 9 декември и щеше да се извърши на тази дата. Затова Поант Пескад поднови трескаво увеселителните приготовления, прекъснати от нашествието на киренайските пирати.

Трябваше също без повече отлагане да се реши съдбата на Саркани, Сайлас Торонтал и Карпена. Затворени поотделно в килиите на крепостта, те дори не подозираха, че са и тримата във властта на доктор Антекирт.

На 6 декември, два дни след отстъплението на сенуситите, докторът нареди да ги докарат в хола на „щатхауса“, където той стоеше настрана с Петер и Луиджи.

Затворниците се видяха за пръв път там, пред съда в Артенак, съставен от висшите служители на острова, под охраната на едно отделение милиционери.

Карпена изглеждаше неспокоен. Запазил лукавото си изражение, той поглеждаше скритом наляво и надясно, но не смееше да вдигне поглед към съдиите си.

Сайлас Торонтал, извънредно сломен, бе навел глава и инстинктивно отбягваше бившия си съучастник.

Саркани беше обладан само от едно чувство — от ярост, че е попаднал в ръцете на доктор Антекирт.

Луиджи излезе пред съдиите, взе думата и се обърна към испанеца:

— Карпена — каза той, — аз съм Луиджи Ферато, синът на рибаря от Ровиньо, когото твоето издайничество изпрати в каторгата Щайн, където и умря!

Карпена трепна и стана за миг. Спомни си, че бе зърнал Мария из уличките на Мандераджио, в Малта. И ето че сега брат й, Луиджи Ферато, му отправяше това обвинение.

След това Петер се приближи, като посочи най-напред банкера:

— Сайлас Торонтал — каза той, — аз съм Петер Батори, син на унгарския патриот Ищван Батори, когото заедно с вашия съучастник Саркани подло издадохте на австрийската полиция в Триест и изпратихте на смърт!

После се обърна към Саркани:

— Аз съм Петер Батори, когото се опитахте да убиете на улицата в Рагуза! Аз съм годеникът на Савина, дъщеря на граф Матиаш Шандор, която накарахте да отвлекат преди петнадесет години от замъка Артенак!

Когато позна Петер Батори, когото считаше за мъртъв, Сайлас Торонтал бе така поразен, сякаш го бяха ударили с млат по главата.

Саркани, скръстил ръце, стоеше дръзко неподвижен и само премигваше леко.

И Сайлас Торонтал, и Саркани не казаха нито дума. Пък и какво ли биха могли да отговорят на жертвата си, излязла сякаш от гроба, за да ги обвини!

Но съвсем друго нещо се случи, когато доктор Антекирт стана и каза с тежкия си глас:

— А пък аз съм другарят на Ласло Затмар и Ищван Батори, които по ваше издайничество бяха разстреляни в крепостта Пизино! Аз съм бащата на Савина, която отвлякохте, за да си присвоите имотите й!… Аз съм граф Матиаш Шандор!

Въздействието на тия думи бе такова, че коленете на Сайлас Торонтал се прегънаха, а Саркани се сви, сякаш искаше да потъне в земята.

След това разпитаха тримата обвиняеми един по един. Престъпленията им не можеха да се отрекат, нито да се опростят. Председателят на съда припомни на Саркани, че нападението на острова, предприето заради личния му интерес, бе причинило голям брой жертви, чиято кръв зовеше за отмъщение. След като даде възможност на обвиняемите да се защитят, той приложи закона, съгласно правото, което му даваше този редовен съд:

— Сайлас Торонтал, Саркани и Карпена — каза той, — вие сте виновни за смъртта на Ищван Батори, Ласло Затмар и Андреа Ферато! И трябва да умрете!

— Когато пожелаете! — заяви Саркани, който си бе възвърнал дързостта.

— Милост! — извика жалко Карпена.

И да искаше, Сайлас Торонтал нямаше сили да продума.

Тримата осъдени бяха отведени в килиите им, където ги оставиха под охрана.

Как трябваше да умрат тези негодници? Да ги разстрелят в някой край на острова ли? Биха замърсили Антекирта с предателска кръв! Затова решиха екзекуцията да стане на остров Кенкраф.

Още същата вечер един „електрик“ с десет души под командата на Луиджи Ферато пренесе тримата осъдени на островчето, където щяха да дочакат на разсъмване екзекуционния взвод.

Сайлас Торонтал, Саркани и Карпена сигурно мислеха, че е настъпил последният им час. Затова щом стъпиха на островчето, Саркани се обърна към Луиджи:

— Тази вечер ли ще бъде?

Луиджи не отговори. Тримата осъдени бяха оставени сами и вече мръкваше, когато „електрикът“ се върна в Антекирта.

Островът се бе отървал от присъствието на издайниците. А да избягат от Кенкраф беше невъзможно поради двадесетте мили, които ги отделяха от сушата.

— До утре положително ще се изядат един друг — подхвърли Поант Пескад.

— Пфу! — възкликна с отвращение Кап Матифу.

Нощта мина в тази обстановка. Но в „щатхауса“ забелязаха, че граф Шандор никак не мигна. Затворил се бе в стаята си и излезе оттам едва в пет часа, за да слезе в хола, където извика веднага Петер Батори и Луиджи.

Един взвод милиционери чакаше в двора на „щатхауса“ заповед да тръгне за островчето Кенкраф.

— Петер Батори и Луиджи Ферато — каза граф Шандор, — тези издайници бяха осъдени на смърт напълно законно, нали?

— Да, напълно заслужено! — отговори Петер.

— Да! — повтори Луиджи. — Никаква милост за тези негодници!

— Да се въздаде тогава правосъдие и нека бог им дари опрощение, каквото хората не могат вече да им дадат!…

Граф Шандор току-що изрече това, когато страшен взрив разтърси „щатхауса“ и целият остров се разлюля като при земетресение.

Граф Шандор, Петер и Луиджи се втурнаха навън, където изплашеното население бягаше от къщите си.

Огромен стълб от пламък и пари, размесен със скални блокове и град от камъни, се издигаше към небето на шеметна височина. После скалната маса започна да пада край острова, като развълнува морските води, а във въздуха надвисна плътен облак.

Нищо не бе останало от островчето Кенкраф, нито от тримата осъдени; експлозията бе унищожила всичко.

* * *

Какво се бе случило?

Помним, че островчето беше не само минирано срещу възможно дебаркиране на сенуситите, но — за преосигуровка, в случай че подводният кабел, който го свързваше с Антекирта, се повреди — бяха заровили в земята електрически апарати и достатъчно беше да настъпят някой от тях, за да се предизвика взрив на цялата мрежа от панкластитни фугаси.

Това именно бе станало. Някой от осъдените бе докоснал случайно с крак един от тези апарати. И бе предизвикал пълното и мигновено унищожение на острова.

— Господ е пожелал да ни спести неприятностите на екзекуцията! — каза граф Матиаш Шандор.

Три дни по-късно в църквата на Артенак бе извършена сватбата на Петер Батори и Савина Шандор. По този случай доктор Антекирт се подписа с истинското си име Матиаш Шандор. Сега, след разплатата, нямаше вече да се раздели от него.

Още няколко думи, за да довършим този разказ.

Три седмици по-късно Савина Шандор бе призната за наследница на блокираната част от имотите на граф Шандор. Писмото на госпожа Торонтал и една предварително взета от банкера декларация, в която се изтъкваха обстоятелствата и целта за отвличането на детето, се оказаха достатъчни за установяване самоличността на Савина. И тъй като тя не бе навършила още осемнадесет години, това, което бе останало от имението в Карпатите, в Трансилвания, й бе върнато.

Всъщност и самият граф Шандор би могъл да възвърне имотите си, като се възползува от една амнистия за осъдените по политически причини. Но макар че стана отново граф Матиаш Шандор, той пожела да си остане глава на голямото семейство в Антекирта. Там щеше да премине неговият живот, сред тези, които го обичаха.

Благодарение на положените усилия малката колония скоро се увеличи. За по-малко от година тя удвои населението си. Учени и изобретатели, извикани от граф Шандор, отидоха там да приложат на практика своите открития, които биха останали безплодни без неговите съвети, без средствата, с които разполагаше. Затова скоро Антекирта се превърна в най-значителния пункт в Сиртско море; а след завършването на отбранителната й система щеше да бъде и напълно защитена.

Какво да кажем за госпожа Батори, за Мария и Луиджи Ферато, какво да кажем за Петер и Савина, които се чувствуваха неизказано щастливи? Какво да кажем също за Поант Пескад и Кап Матифу, едни от най-изтъкнатите колонисти в Антекирта? Съжаляваха може би само за едно: че нямаха вече случай да проявят своята преданост към този, който им бе създал такъв живот!

Граф Матиаш Шандор бе изпълнил своята задача и ако не беше споменът за гибелта на двамата му другари Ищван Батори и Ласло Затмар, би бил толкова щастлив, колкото един великодушен човек може да бъде на тоя свят, когато е създал щастие наоколо си.

Да не търсим из цялото Средиземноморие или в което да е друго море по земното кълбо — дори в групата на Блажените острови^[105] — друг, който би могъл да съперничи по благоденствие на Антекирта!… Би било напразно!

Затова, когато Кап Матифу в изблик на щастие се смяташе длъжен да каже:

— А дали наистина заслужаваме да бъдем така щастливи?…

Поант Пескад му отговаряше:

— Не, мили Кап!… Но какво да се прави?… И с това ще трябва да се примирим!