Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Старики-разбойники, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Емил Брагински, Елдар Рязанов

Заглавие: Гара за двама

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 1988

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: сборник

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2476

История

  1. — Добавяне

1.

Хората се делят на такива, които изкарват до пенсия, и всички останали. Пенсията ще рече дадена сума пари, изплащана безвъзмездно през периода от свършване на работа до свършека на живота. Човекът, дето му плащат да не работи, се нарича пенсионер. Пенсионерите биват от държавно значение, областно значение, местно значение и изобщо без значение.

А старостта трябва да бъде уважавана поне защото всеки, ако има късмет, ще стане дядо или баба…

Николай Сергеевич Мячиков има късмет. Преди седмица беше навършил шейсет години.

Външността на Николай Сергеевич беше същата като възрастта му, а презимето досущ като съдбата му. В този живот го бяха лъгали и премятали, мачкали и подритвали. Но въпреки това на лицето му блестяха сини детски очи. По тях човек можеше да се досети, че Николай Сергеевич е добър, кротък, доверчив, чист и затова малко наивен. И беше съвсем странно как човек с такива качества може да е следовател в криминалния отдел.

Не беше станал следовател по собствено желание. Когато учеше в Юридическия институт, мечтаеше да стане адвокат и да произнася речи, от които да ридаят и съдии, и престъпници. По това време обаче не се търсеха адвокати, а следователите не достигаха. Така че го разпределиха като следовател. Той помоли да го пратят да се бори с криминалните престъпници. Годините минаваха… Кривата на престъпността неизменно пълзеше ту надолу, ту нагоре. Началниците на Мячиков — районните прокурори — също пълзяха ту нагоре, ту надолу, сменяха се един подир друг, а нашият Мячиков стигна до старши следовател и там си остана.

Седемнайсетият началник на Мячиков, Фьодор Фьодорович Федяев, един ден извика подчинения си.

— Николай Сергеевич, обрали са Дома на обувките! — Фьодор Фьодорович го съобщи с усмивка. — Задигнали са ботуши колкото за цял женски кавалерийски полк!

— Че жените сега служат ли в кавалерията? — Мячиков беше изумен.

— Прощавайте, забравих, че хуморът не е вашето хоби — каза Фьодор Фьодорович.

— И вие прощавайте — отвърна Мячиков, — не се сетих, че се шегувате. Какво ви е това на бузата? Цирей ли ви излиза?

На бузата на прокурора се мъдреше лейкопласт, небрежно лепнат накръст.

— Нищо особено. Бандитски куршум — игнорира въпроса Федяев и продължи по същество: — Викнете оперативната кола. Тръгваме веднага!

Николай Сергеевич излезе от кабинета да изпълни заповедта, а Федяев взе да облича тъмнозеления си югославски шлифер, същия, какъвто носеше самият Андрей Никанорович. Истински началник, Федяев не използваше общия гардероб. Имаше си лична закачалка в ъгъла на кабинета. Не е прав Станиславски да казва, че театърът започвал от закачалката. От закачалката започват началниците.

Но не можа да си сложи шапката. Попречи му телефонът.

Това обаждане, както е редно в криминалните истории, стана завръзка на нашата история, наречена „Старци разбойници“.

Фьодор Фьодорович вдигна слушалката и каза: „Да!“. Слушалката му отговори:

— Здрасти, Федяев! Как е?

— Добър ден, Андрей Никанорович! — Фьодор Фьодорович опитваше да се държи независимо с началниците си. Възпитано, с уважение, но без да се подмазва, понякога дори малко безцеремонно. — Гоним крадците, Андрей Никанорович!

— Значи ще ти пратя един наш човек да ти помага. Приемаш го на работа.

— На кое място, Андрей Никанорович? — осведоми се Федяев.

— Не бой се де, не на твоето — разсмя се събеседникът му. — Ще го направиш следовател.

— Нямам свободни бройки — храбро отвърна Федяев.

— Ще намериш! — кратко заяви Андрей Никанорович и затвори телефона.

Не е бил прав Чехов да казва, че краткостта била сестра на таланта. Тя е сестра на началниците…

Ясно е, че този обикновен и скучен разговор преобърна наопаки живота на Мячиков, който така ненавреме беше навършил шейсет години.

Федяев си сложи мъхестата тъмнозелена шапка, съвсем същата като на Андрей Никанорович, излезе от кабинета и съобщи на секретарката:

— Отивам на местопрестъпление.

Скоро оперативната кола летеше към мястото на произшествието. Вътре седяха четирима — шофьорът, Федяев, Мячиков и фотографът…

След двайсет минути натъпканият с пазители на реда автомобил спря пред входа на ограбения магазин. Подплашеният директор любезно им помогна да слязат и задърдори:

— Идваме тази сутрин. Магазинът си е затворен, печатът си е на мястото, прозорците — цели, вратите — здрави. Влизаме — липсват двеста чифта подплатени холандски ботуши. По седемдесет рубли чифтът.

— Холандски ли? — замислено повтори Николай Сергеевич. Вече внимателно изследваше главния вход.

— Всички ботуши родно производство са налице! — увери го директорът.

— Заведете ме в кабинета си — нареди Федяев. — А вие, Николай Сергеевич, огледайте мястото на произшествието.

В кабинета директорът, изплашен, че ще го арестуват, заекваше и нервно премяташе една обувалка.

— Ключове имам само аз. Не ги давам никому, защото съм материално отговорно лице. Впрочем жена ви дали няма нужда от холандски ботуши?

— От откраднатите ли? — ехидно попита Федяев.

— Не, имам още малко — наивно отвърна директорът.

— Благодаря, не ми трябват. Продължавайте.

— Докъде бях стигнал? — Директорът съвсем се обърка.

— Че сте материално отговорно лице…

— Да, да… ако нещо изчезне, аз ще отговарям…

— Вече е изчезнало — напомни му Федяев. — Време е да отговаряте.

Директорът пребледня и задиша като риба на сухо.

В кабинета надникна Мячиков и повика Федяев със съзаклятнически жест.

Николай Сергеевич отведе началника си в мазето. Там имаше струпан амбалаж. Вдигна линолеума от пода и посочи един железен люк. Двамата с мъка го отвориха и надникнаха в черното гърло на някакъв тунел, който водеше към неизвестността. Прокурорът и следователят се спогледаха и безстрашно се вмъкнаха в дупката.

Вървяха бавно в тесния тъмен тунел. Под краката им се плискаше вода, лъщяха някакви тръби, виеха се дебели изолирани кабели. После тунелът се стесни, не можеха да вървят прави, легнаха и запълзяха. Мячиков пълзеше пръв, зад него пухтеше Федяев.

Внезапно Фьодор Фьодорович сграбчи подчинения си за крака. Мячиков уплашено трепна.

— Трябва да поговорим сериозно… — почна Федяев.

— Точно тук ли? — попита Николай Сергеевич и си издърпа крака.

— Тук е много удобно — никой няма да ни попречи, мен от тъмно не ме е страх — подробно обясни Фьодор Фьодорович. Всъщност искаше да разговаря с Мячиков именно на тъмно, за да не среща погледа на честните му очи. — Кога мислите да се пенсионирате?

Вместо да отговори, Николай Сергеевич бързо запълзя напред.

— Не ми се изплъзвайте! — заповяда прокурорът и успя да удържи и положението, и подчинения си. — Време е вече да помислите и за здравето си!

— Здрав съм като камък! — бодро се обади пълзящият Мячиков.

— Работата ви затруднява! — настоя Федяев. — През последните две години не сте разкрили нито едно престъпление!

— Как така!? — възмути се Мячиков. — Ами случаят с окачествяването на раците? Че аз премерих с линийка тринайсет хиляди седемстотин и двайсет парчета!

— Наистина титаничен труд! Страх ме е, че точно тогава се съсипахте!

Някъде напред се замержеля светлинка. Тунелът свършваше. Мячиков се гънеше като змия и се промъкваше към изхода. И в този момент се натъкна на уликата. А когато пръв от двамата се измъкна на свобода, държеше черен кожен ботуш. Огледа се. Тунелът ги беше извел в някакъв заден двор, изолиран от парадния живот с висока ограда. Веднага след Мячиков на бял свят се появи и Федяев.

— Искате да си подам молба за пенсиониране, така ли? — смазан проговори Мячиков.

— Точно така — кимна Федяев.

— Значи ме уволнявате.

— Не ви уволнявам.

— Е, пенсионирате ме. Защото работя лошо, така ли?

— Да — излъга Федяев.

— Но ако работех добре, нямаше да ме пенсионирате, така ли? — попита наивникът.

— Нямаше — излъга Федяев.

— Обаче аз намерих ботуша!

— Ами че той сам ви се навря в краката!

— В носа — уточни Мячиков. — И пак аз разкрих прочутата шайка на Сидорчук!

— Това сме го учили в института.

— Лично аз водих случая с плюшените мечета…

— Има го в учебника — безмилостно го прекъсна Федяев. — Допотопна работа.

— Според вас аз съм някакво изкопаемо! — обиди се следователят.

— Полезно изкопаемо — уточни прокурорът.

— Възложете ми случая с откраднатите ботуши — примоли се Николай Сергеевич.

— В него няма нищо сложно — сви рамене Фьодор Фьодорович. — Кражбата е извършена от човек, който знае за тунела, това е елементарно… Намирането му, както се казва, е въпрос на техника…

— Възложете ми нещо друго! Как така ще се пенсионирам… Какво ще правя вкъщи? — В гласа на Николай Сергеевич зазвучаха трагични нотки.

— Добре де, добре! — великодушно се съгласи Федяев, който като всички служители в прокуратурата обичаше беззащитния Мячиков. — Да се разберем така — оставате още един месец. Ако се изявите, ще подновим този разговор.

— Ще се изявя — обеща Мячиков. — Все още бих могъл.

— Отлично! — добродушно каза Федяев и си обеща наум, че цял месец няма да възложи на Мячиков нито един случай.

Само през последния час го бяха молили двама души: един нужен и един ненужен.

А ненужните не бива да молят. Само че не го знаят.