Ричи Достян
Тревога (1)

… В такива домове годините влизат като варта в тухлите и от това те стават само по-здрави.

Не искаше човекът — ама на̀, принудиха го!

Няма да замине на лагер. Доведоха го на курорт. С детето ведно, та по-евтино да излезе.

В унилата мрачина на влажното навъсено утро се виждаше чужда кръгла маса, а върху масата познато нещо: свойска като фамилното му име — празна „малка“ бутилка от водка и две от бира.

На големия креват спяха майка му и сестра му — четиримесечно бебе. Майка му, измъчена от пътуването и многото безсънни нощи, беше заровила нос във възглавницата и спеше като вцепенена.

Слава бавно оглеждаше стаята и злобно мислеше: „Да видим какво ще получа вместо пионерския лагер… Да ви-и-дим как ще живея тук…“.

Той лежеше опечален и зъл — спомените идваха без да ги вика: по пътечките, насипани с натрошени тухли тичаха приятелчетата на Слава, миришеше на шипки след дъжда и на високия пилон в много синьото небе плющеше на вятъра избелялото лагерно знаме…

Всичко беше хубаво в ония неотдавнашни времена. През лятото — лагер. През зимата — училището, дома. У дома — животът приятен и разбираем. Особено когато знаеш, че освен теб, майка, татко и леля Клава съседката, която за своя Васенка също е готова да откъсне главата на когото щеш, всички други са търтеи, гадове, мръсници и тем подобни!

Знаейки това, на Слава му беше лесно да се ориентира в заобикалящия го свят и тогава имаше само една грижа — да не би случайно някой друг да притежава нещо, което Слава все още няма. И ето че той се мушеше насам-натам, слухтеше, оглеждаше, а после мрънкаше, неволно подражавайки на майка си, която не минаваше ден да не кори баща му: „Те вече имат еди-какво си, а ние го нямаме. Че ние да не сме по-долни от тях!“. Татко му отвръщаше добродушно: „Потрай, ще имаш хладилник и ти“. Или: „Ще имаш и ти прахосмукачка и подолъскачка“. А понякога се озъбваше: „Да крада ли искаш?!“. В такива случаи майка му веднага млъкваше. И Слава, ако го попитаха „Да не искаш баща ти да тръгне да краде?“ начаса преставаше да хленчи. Защо? Той не мислеше за това. Просто беше убеден, че по-лошо нещо от кражбата на тоя свят няма.

А после все едно пак хленчеше и мрънкаше. Притича, каже й и гледа. Ако въздъхне — край, победа! От този миг майка му става като болна. Тича на битпазара, нещо продава, сменя една вещ за друга, взема пари на заем от леля Клава. А той чака. И най̀ обичаше когато тя най-сетне ще се доближи до него и ще му каже: „На̀, дръж — да не си по-лош от другите?“.

Последната вещ, която той изврънка от безпределно милозливото майчино сърце, беше новата чанта, купена посред зима само защото такава се беше появила у вечния Славов съперник — Серьожа Веденски.

Когато Слава разказа на майка си, че бащата на Серьожа е получил някаква премия и най-напред е купил на своя хилчо нова чанта (за да подкупи майка си Слава винаги пускаше в ход нейни думи), майка му въздъхна, но доста твърдо отсече: „Нищо, твоята още я бива!“.

Целия ден Слава „изгладува“ на хляб и захар. На обяд майка му се развика — караше го да изяде поне едно кюфте.

Той не й даде да го нахрани и вечерта, но мина без викане, за да не забъркват ненужно баща му. А той беше славен човек, сам никога не се намесваше в техните работи.

С какво настървение само Слава се разсъблече, легна, а после като музика слушаше тракането и дрънченето на съдовете, които майка му мълчаливо миеше. По тези звуци той с поразителна точност определяше дали тя още му се сърди, или вече е започнала да го жали.

Когато татко му излезе в коридора да изпуши преди лягане една цигара, майка му бързо се приближи, наведе се и нейният шепот и миризмата на кюфтета и хляб го удариха в лицето. „Дявол да те вземе — с нежен глас му каза тя, — ще ти купя такава чанта, само питай откъде са я взели и за колко.“

И тогава — от глад ли, от жалост към себе си, или от любов към нея — Слава не издържа, хвана майка си с две ръце през шията и така се затресе, че тя се изплаши: „Какво ти става? Да не си откачил? Та аз за тебе и в огъня стъпвам“.

Слава се изфука с новата чанта в училище и на другия ден я скри — нека да си стои за догодина, че просто не можеше да я гледа, а и Серьожа Веденски също. Той без друго не го обичаше — беше прекалено вежлив, а сега го намрази, защото бра срам заради него. Слава не можеше да търпи целувките, прегръдките, разните му там лигавщини, а ето че и на него сега му дойде до главата.

Той лежеше без да се помръдне — необичайната тишина го потискаше и го държеше нащрек. В полупритворените му очи вчерашният ден се повтаряше на части…

Вратата към стълбището е разтворена. Шум и мръсотия.

Той се виждаше с мрежи, с големи тракащи тенджери, натъпкани с по-малки тенджерки. Виждаше баща си, олюляващ се под тежестта на вещите. Те двамата едвам-едвам мъкнеха всичко това долу. Нагоре по стълбите Слава не се мъчеше да го надмине, защото едва прекрачил прага, майка му се нахвърляше върху баща му и започваше страшна кавга. Тя продължаваше цял ден, и то само заради това пусто заминаване на курорт, защото никога досега не бяха ходили на курорт и може би оттам идеше цялата тази неразбория.

Славка съжаляваше баща си. Като всяко момче, израснало в теснотията на единствената стая, той отдавна разбираше кое как е и изобщо знаеше за живота петорно повече, отколкото предполагаха неговите родители.

В семейства като Славовото възрастните започват да разбират, че синът им вече е пораснал, едва когато той започне да отвръща на плесниците на баща си.

Вчера цял ден Слава търча да изпълнява поръчките на майка си и все даром. Тя нищо не забелязваше, дори нито веднъж не каза: „Синко, почини си, измори се!“.

Сега тя е друга. Слава дори знаеше точно от кой ден стана друга. От оня същия, когато не изскочи на двора, а се показа на прозореца и злобно му изкрещя. Слава не повярва на ушите си. Едни от най-лошите ругатни за него бяха думите: „и без теб си имам достатъчно работа…“.

Слава се мъкнеше от двора към къщи с чувството, че е бил изгонен от дома. Прибра се, застана на прага и… И — нищо! Тя дори не го попита: „Кой те обиди?“. Не си вдигна главата. Гладеше си до прозореца някакви миниатюрни ризички. В късите й дебели пръсти, които помагаха на ютията, Слава съзря грижовност, която досега принадлежеше само на него. Тогава той скочи, хлопна шумно вратата, но вратата тутакси се отвори и сърдитият глас на майка му изпрати подире му думи, които той никога няма да й прости! Тя каза: „Я зарежи вече тия номера — за най-малкото нещо крещиш «мамо»! Вече си голям! Сам можеш да халосаш по мутрата когото трябва!“.

На Слава дори не му се вярваше, че той действително съвсем неотдавна блажено е царствал в родния дом и двор, че именно той е изпитвал злорадото щастие да гледа как майка му се разправя с майките на дечурлигата от двора.

Всички в къщата се страхуваха от майка му. Веднъж той дочу как портиерката шепнешком казва на някого: „По-добре не се разправяйте с нея — тя е винаги заредена!“.

Слава тогава от гордост чак се изчерви, макар да не му беше съвсем ясен смисълът. Навярно — винаги на пост, като войник.

А вчера Слава вече не се учудваше на нищо — просто му беше много мъчно. Добре че майка му не виждаше с каква ярост удряше подметките си на всяко стъпало, когато се изкачваше с празни ръце нагоре, каква наслада изпитваше от думите, които сами се подреждаха в такт с крачките му — от думата „ви-ла“ и думата „ми-ла“. Като си повтаряше „вила-мила“ той пренесе всички дреболии до камиона и нищо хубаво не чакаше от бъдещето. Оставаше му само едно: да търпи.

Когато баща му занесе до камиона последния денк, майка му нареди всички да седнат преди тръгване. Слава нарочно седна срещу нея и зачака: поне сега непременно тя ще му се усмихне и ще каже: „Е, синко, днес ти се прояви!“. Той и без това знаеше, че е така — колко неща свърши и то без никакви кина и сладоледи.

Нищо подобно обаче не стана. Майка му и баща му си седяха, стиснали устни. Гърбовете им превити. Очите — никъде не гледащи, досущ като дядо му и баба му на снимката.

После майка му с жест накара Слава да стане пръв, надигна се и тя, а след нея и баща му. Слава очакваше, затаил дъх, какво ще стане по-нататък. А по-нататък — тя огледа над главата му стаята с нажален поглед, въздъхна и каза: „Господи, какъв хавос!“ — вдигна детето и първа излезе.

Още малко и той щеше да заплаче, но напоследък обидата му от само себе си преминаваше в злоба. Слава пъхна ръце в джобовете и хукна напред, нарочно изпреварвайки своята родителка. После също се мъчеше да бъде все пред очите й, но така, че самият той да не я гледа в лицето, защото поне засега не отговаряше за себе си — ами ако изведнъж не издържи и се разплаче…

От тези спомени съвсем му призля. Да беше станал и изскочил на двора, да види как изглежда този Соснови Бор. Но той не стана. Изведнъж си помисли: щом чак пък толкова трябваше да се роди сестра му, за какъв дявол не се роди по-рано, тогава поне на лагер щяха да ходят заедно, като брата и сестрата Булавкини.

Той отново погледна в дъното на стаята. Пред очите му пак попаднаха разлетите контури на празната „малка“. Още щом купиха тази бутилка преди заминаването, родителите му тутакси престанаха да се карат, защото баща му престана да отвръща, а после имаше още колкото щеш суетня и неудобства. Баща му мълчеше, макар майка му да говореше какво ли не. Тя приказва, а той като глух: подремва и от време на време странно се усмихва. Слава неведнъж беше забелязвал: татко му се развеселяваше доста преди да е пил. Достатъчно му бе да купи или види бутилката на масата. Това много обиждаше Слава, макар той никога да не беше виждал баща си истински пиян.

Всичко, което последва — пътя в тъмнината, повторното мъкнене и премъкване — всичко се обърка.

Слава беше твърде уморен. На отделно място в паметта му остана огромното удоволствие, когато най-после насядаха около тази маса.

С какъв апетит, с каква радост му се искаше вчера да яде и колко страшно вкусно беше всичко. Даже водата. Малко блудкава, но хубава.

Той ясно помнеше, че когато се наяде, „малката“ беше вече празна. Баща му, то се знае, бе в отлично настроение и не казваше дори на шега „бива си те, жено!“. Майка му също седеше размекната и най-после от всичко доволна. Само от време на време се сепваше: „Хайде, тръгвай вече, ще закъснееш!“. На това баща му отвръщаше все едно и също: „Има време“ и седеше, и пушеше, примижавайки от удоволствие. Оглеждаше стаята и за кой ли път вече повтаряше, че тук ще им бъде добре.

Майка му кой знае защо беше решила, че е по-добре баща му да се върне в града още същия ден.

Общо взето тя беше права. От Финландската гара до работата на баща му е два пъти повече, отколкото до дома.

И ето той замина, а те тримата останаха тук.

„Ще видим — злорадо си мислеше Слава, като се обличаше, — сега ще видим какво ще получа вместо лагер…“ Той обичаше лагера, както се обича родният дом, дори когато ти е поомръзнал.

Слава слезе по стъпалата, огледа се и плю на пясъка. На двора стърчаха няколко бора и толкоз. Те бяха прави и тънки, с много малки корони, които дори не шумяха на вятъра, макар сутрешният вятър да ги разлюляваше. В жегата те сигурно нямаше да хвърлят и сянка.

Наоколо е голо и пусто. Ни храстче, ни трева — само едър жълт пясък, осеян с борови иглички.

Не, дворът не хареса на Слава. На другия му край зад тънките борчета се виждаше грозна тухлена къща, много ниска и здрава. Татко му вчера казваше, че там живеят стопанинът със стопанката. А тази новата, до която се е изправил сега, татко му казваше, е построила дъщерята на хазаите, но тя засега няма време да живее в нея — засега тя нанякъде пътува.

„Значи това е курорт… — мрачно размишляваше Слава. — И за какъв дявол са тези два входа с две веранди, малко по-големи от милиционерска будка?“

Той погледна към съседния вход. Някакви хора бяха наели другата половина на къщата за своите деца, а самите те щяха да идват тук само в събота.

Зад оградата няколко пъти изкукурига петел, а после стана така тихо, сякаш на двора лежеше някой тежко болен.

Дворът се стори на Слава толкова пустинен не само поради пясъка. В него не се виждаше нито едно живо същество. Дори врабци не прехвърчаха. Котките, кокошките и врабците нямаха никакво значение за Слава. Към домашните животни техните се отнасяха като към залъгалки — нямат си работа хората, та ги развъждат. Той съжали само дето няма куче. От известно време Слава искаше да има куче.

Не защото обичаше кучетата — той дори не разбираше за какво ги обичат…

Рано през пролетта Булавкин, когото Слава толкова пъти беше тупал, изведнъж стана много важна фигура. На тоя Булавкин за рождения ден баща му му подари куче. Отначало всички деца се смееха: куче — голяма работа, и дори още не е куче, а кутре, малко по-високо от коте. Оказа се, че е лайка. Кутре на истинска полярна овчарка, родило се на леда! Самият Булавкин още не беше летял на самолет, а неговата Шайба бе летяла!

Ако този Булавкин не беше такъв мухльо, възможно е все някой да му завиди, а то чак ти става противно да гледаш как такова умно куче лиже ръцете на такъв глупчо. На всичко отгоре го и слуша! Каквото заповяда — моля! Той му каже: „Лай!“ — Шайба (ама че име му измислил) джафне. Той каже: „Лягай!“ — то ляга, а Булавкин започна да продава фасони: вземе, че си тръгне. Момчетата реват, крещят — нищо подобно, Шайба лежи като умряла, а Булавкин си отива наистина. С фасон прекосява двора и изчезва във входа. Децата пак се дерат: „Шайба, на̀-на̀-на̀-на̀!“. А Шайба се търкаля, само ушите й стърчат и треперят.

Най-сетне Булавкин излиза на балкона и оттам продължава номерата — нарочно тихо командва: „Шайба, при мен!“.

Славка даже скръцна със зъби, когато видя как тази подлизурка се понесе през двора, във входа, по стълбището и хоп — на балкона! И се радва, просто танцува — и то пред кого?! Слава поне добре знае какво може този Булавкин. Нищо не може.

Слава обиколи двора. Зад къщата на хазаите той откри гранитна издатина, която стърчеше над пясъка цял метър. Камъкът беше гладък и полегат. „В горещината ще е хубаво да се седи на него“ — помисли Слава и ритна камъка с крак.

В този пустинен двор имаше още една постройка. Тристенен сайвант. За четвърта стена служеха красиво подредени дърва.

Слава не знаеше какво да прави: той не умееше да бъде сам.

Помая се още известно време, вирна глава към небето — там плуваха облаци, тежки, ниски. Плуваха и току изведнъж спираха — навярно отпред имаше задръстване. Тогава облаците се струпваха един върху друг. Това беше като беззвучна авария, от която на двора за миг ставаше по-тъмно.

От тухлената къща излезе един старец, бавно притвори вратата след себе си, направи две крачки и вдигна глава към тихото, плътно забулено небе. После излезе една бабичка и направи същото, а после те двамата нещо се запрепираха. На Слава му се струваше, че старците говорят само за небето, за слънцето, за вятъра, за облаците и за росата.

Старецът вдигна сложения под прозореца самовар, отиде с него до оградата, издуха го, насипа го с дървени въглища и започна да го разпалва, кой знае защо недоволен от себе си. Ту ще махне с ръка, ту главата си ще поклати, а когато от продупчения кюнец, прикрепен към самовара, потече тънка струйка дим, гърбът на стареца се усмихна и той се прибра в къщи.

Старецът много хареса на Славка. Човек оставаше с впечатлението, че той никога не си сваля удобните, износени, но спретнати дрехи.

Същото впечатление правеше и бабичката — с чисти, сръчни ръце, с огладена блуза и бяла кърпа на главата, завързана, както му се струваше, веднъж за цялото дълго лято.

За тези старци не му се искаше да мисли, че те са стопанинът и стопанката на къщата. Искаше му се да мисли, че те са горски или пазачи на нещо много хубаво, което в града не се цени.

Слава се приближи до бабата. Тя се занимаваше в градинката, която се простираше на тясна зелена ивица около цялата къща. Цветята растяха в черна земя, която толкова липсваше на Слава. Навярно тази земя беше докарана отдалеч и насипана отгоре върху пясъка, иначе откъде можеше да се вземе тук?

В едно мрачно кътче до стената пет цветчета лисича опашка кокореха очички в една посока.

Слава се повъртя зад гърба на старицата и изведнъж я попита:

— А куче имате ли?

Старицата трепна, отърси си ръцете и впери изпитателен поглед в Слава.

— Имахме… Осемнадесет години живя с нас кучето и умря. А сега с дядото не ни дава сърце да завъдим друго…

Слава вдигна рамене и бавно тръгна назад.

Той седна на горното стъпало на техния вход, подпря бузата си с юмрук и отдалеч заразглежда дома на старците — дълга, ниска тухлена къща, много стара и много яка. В такива домове годините влизат като варта в тухлата и от това те стават само по-здрави…

Огромен комин стърчеше над полегатия покрив. На прозорците имаше старинни капаци. Под единия прозорец имаше пейка. Вкопана завинаги в земята пейката бе много удобна. А и градинката нямаше плет.

От този дом лъхаше непознато за Слава спокойствие и той, още нищо не видял на този свят, започна да разбира, а може би да се досеща с древната памет, която понякога оживява в човека, че тези старци не са просто стари, а са от други времена, когато хората са били привързани към земята и са я обичали като жива.

Той се надигна и се запъти към улицата. На кръстопътя се напи с вода от чешмата. Уличната чешма беше развалена и течеше. Опръсканата му риза приятно лепнеше с хладина. Той дълго още охлажда ръцете си под струята.

Ставаше наистина топло.

Връщаше се към къщи с наведена глава. Отвори портичката с ритник, влезе и видя — под бора седи момче, голо до кръста. Краката му кой знае защо са засипани с пясък, навън стърчат само босите му ходила.

Слава мигновено разбра кой е той. Това е онзи, който ще живее тук цяло лято сам със сестра си.

„Разположил се, сякаш дворът е негов, сякаш той пръв е дошъл тука.“

Костя искаше да повика сестра си. Но беше много хубаво и него го домързя.

От време на време, увеличавайки радостта му, през ума му минаваше мисълта, че дори ако баба Виктория не се върне у дома, какъвто тя повече няма, тях пак няма да ги заведат в Молдавия, защото за тази стая е предплатено чак до септември.

„Ех, защо стои вътре, когато тук е толкова хубаво?“ И пак не я повика. Не се помръдна.

Тъничкото борче се поклащаше от вятъра. Костя с гърба си усещаше едва доловимото му движение; през полупритворените си клепачи виждаше как падат игличките върху топлия пясък; бавно потапяше ръцете си в него, сетне го изсипваше върху себе си, изпитвайки наслада от сухите пъргави струи, които се стичаха между пръстите му.

За Молдавия той, естествено, не си спомняше. Помнеше я кожата му и се радваше на това, че тук няма прах, мухи, горещина и лепкав сок на презряло грозде.

Именно сега, ето тук, на този размекнат пясък, под тези блажени борове, без да се опасява ежеминутно, че ще чуе името си, произнесено изцяло, Костя почувства, че свободата е нужна на човека не само за да постъпва както си иска, но и да има смелостта да чувства.

Братът и сестрата бяха така възпитани от баба си Виктория, че дори нямаха смелост да си признаят колко я мразят.

И е трудно да се каже за какво.

Та тя се грижеше за тях, учеше ги, даже ги обичаше с цялата жестокост, на която са способни само близките ти. А пък ако на баба им се стореше, че нейната велика любов е недооценена, тя естествено смяташе за свой дълг да го посочи. Без викове. Не, не, никакви емоции. Само разумни възвишени думи — дори без яростен блясък в тъмните неподвижни очи.

Тя казваше: внуците са задължени да обичат родната си баба, внуците са длъжни да се подчиняват на родната си баба и цял живот да й бъдат благодарни.

Манията да повтаря най-простите неща създаваше усещане за мъдрост и заслепяваше не само децата. Безобидната фраза „децата имат нужда от чист въздух“ в нейните уста звучеше като повеля.

Така се беше получило, че с нищо незабележителната баба се бе оказала не само глава на семейството, но се беше превърнала и в авторитет за обкръжаващите я хора.

Безспорно в нея имаше нещо. Въпросът е — какво?

Когато тя вървеше със стиснати устни и с късо замахване на дясната си ръка подчертаваше всяка своя крачка, пред нея и зад нея ставаше напрегнато пусто, сякаш се движеше под конвоя на собственото си величие.

В такива минути всички очакваха, че баба им всеки миг ще каже нещо. Но не би! Баба им мълчеше, а хората не можеха да допуснат, че нейното мълчание невинаги означава мъдрост.

Сложно тълкуване хората даваха и на това, че без да е пълна, Виктория Викторовна никога не се гърбеше и не свеждаше глава, а ако беше нужно да се огледа — обръщаше се цялата. Изглежда очите й бяха устроени така, че да гледат само напред и само надалеч.

Единствени внуците й не изпитваха трепет пред величието на Виктория Викторовна. Щом видеха баба си да върви, цепейки въздуха, от единия край на стаята до другия, за да вземе в ръцете си метла и като жезъл да я предаде на оня, който е задължен да помете, братът и сестрата изскачаха от стаята и се смееха по най-вулгарен начин, докато се разхълцат.

Малката уста на баба Виктория невинаги обаче бе затворена. От време на време тя произнасяше поучителни речи, като при това изпадаше в такъв приповдигнат тон, че не можеше да се разбере от свое име ли говори, или от името на държавата. Излизаше, че за нейната държавническа грижа за семейството й се отговаря с престъпно присмехулство.

Нейните речи обикновено завършваха с възклицанието: „Не виждам уважение аз!“.

Един ден бащата на Костя не се стърпя и пред децата, което с него никога не се случваше, отвърна на бабата извънредно смело: „Никакви курорти не са им нужни! Децата да дишат асфалт! Нека дори да ядат асфалт!“ В тоя миг Костя се строполи на дивана, повален от вулгарен смях, татко му не довърши изречението, а всички останали онемяха, защото не съществуваше по-голямо оскърбление за баба му от този чужд смях. Но тя не тропна с крак. Дори не се развика, че ще се заеме с внука си по-изкъсо. Баба Виктория каза хладно: Константин, напомням ти за твоя свещен дълг! След което цялото семейство потъна в дълбокия бабин гняв.

Настъпи период на мрачно мълчание и всевъзможни тайни пакости, които баба им извършваше с голямо хладнокръвие и достойнство. Можеше, например, да не забележи горящата покривка под включената ютия. Можеше четвърт година да забравя да внася пари в общия кюп. Много неща можеше тя.

Страхът да не обидят бабата беше толкова голям, че родната й дъщеря не посмя да нарече сестрата на Костя, която се беше родила половин час след него, Лена, а я назова Вика — в чест на баба Виктория, независимо от това, че в целия род на всички до смърт бяха омръзнали безкрайните Викторовци и Виктории, заедно с техните лоши навици на победители.

— Ви-ка-а! Ела тук, тук няма мухи… — Костя отново погледна тъмния отвор на прозореца, предположи с какво се занимава Вика, усмихна се, а когато отново притваряше очи, забеляза момчето, което влизаше в двора.

Костя се досети. Това е онзи, който пристигна тук от Ленинград с майка си и с новородената си сестра. Така май че каза баща му. Костя още тогава си помисли: прекрасно — ще има с кого да ходи в гората. Сега тази мисъл му щукна отново.

Няколко секунди, в които Костя наблюдаваше съседа си, бяха напълно достатъчни, за да схване що за човек е това момче, което с крак отваря портичката, когато ръцете му са свободни.

„Той е по-силен от мен, но не е по-голям. Върви отпуснато. Сигурно иска да нагруби майка си — изпратила го е за нещо, което не е намерил. Не си струва да се бия с него! Спортната фланелка стои добре опъната на гърдите му. Той спокойно може да се изправи на ръце поне десет пъти. Сега е много ядосан, а изобщо… устните и носът му издават добродушие. Малко прилича на Сашка, но на Сашка са му криви краката, а на този са прави… Защо ли е такъв сърдит?… Засега не ме забелязва… Вече ме забеляза!“

Костя бързо успя да затвори очи, преценявайки какво ще стане по-нататък: интересно — дали веднага ще се приближи, или ще започне да се прави, че не го забелязва?

Костя стисна клепки и устни.

„Охо! Идва насам!… Спря се. Сянката е от него. Мисли какво да ми каже…“

— Ти ревматизъм ли имаш? — чу Костя, ритна с крак и се разсмя, доволен от това, че има толкова остроумен съсед.

Слава също се разсмя и се тръсна до него във възторг от това, че тоя не си придава много важност и че вече няма да умре тук от скука.

След десет минути те знаеха един за друг всичко, за да другаруват цяло лято, а може би и цял живот.

На вратата се показа майката на Слава. Мълчаливо погледна сина си и отново се прибра вътре. Синът й беше тука, а останалото нямаше никакво значение. Тя не се позаинтересува какви деца живеят отвъд стената до тях. Тя нямаше навика да се запознава с хората. Ако им притрябва — сами ще я заговорят. Ако не трябва — да се пръждосват всички в джендема!

В момента, когато Костя и Слава, легнали по корем един срещу друг, изясняваха чия ръка е по-силна, от отворения прозорец се разнесе:

— Костя, какво значи муфлон?

Макар Вика най-подир да се появи на прозореца, Слава не можа да разбере каква е тя, защото от прозореца над двора се провесиха тъмни дълги коси, които закриваха цялото й лице, освен малкия като на играчка нос и също толкова малката уста. Очите се разпознаваха по блясъка като на неподстриган пудел.

— Защо стоиш в стаята?… Ела тук!

Вика отметна назад косите си и с някакъв невъобразим глас бавно и повелително изрече:

— Чакам отговор, Константин!

Слава се вглеждаше в бялото, малко, високо вдигнато лице и нищо не разбираше. Момиченцето цяло се вдърви и гледаше не към тях, а някъде в далечината.

„Тя е лула“ — бързо му мина през ума и Слава погледна към Костя, който се превиваше на пясъка, издавайки странни възгласи: „Ох, Вика, ох, мамичко!“. А после изведнъж като скочи, че като отметна глава! И също се вдърви като нея и със същия странен, повелителен тон каза:

— Прибери си чорлите, о, Виктория!

„И двамата са смахнати“ — объркано помисли Слава.

В стаята нещо изгърмя. Момиченцето изчезна, а от прозореца започнаха да се носят слаби пискания — тя там също се превиваше от смях.

Така случайно още от първия ден, изживян на свобода, между брата и сестрата започна игра, която понякога свършваше със сълзи. Май прекалено се увличаха от нея. Или, може би, бдителната сянка на баба Виктория не дремеше.

След известно време на стълбите излезе високо слабичко момиче, сресано на две плитки. То се приближи към тях, пъхнало ръце в големите джобове на рокличката си, на дясната му ръка се поклащаше бяло гюмче. Момичето беше толкова тънко в талията, че Слава с насмешка помисли: „Цяла седмица нищичко ли не е яла? Като дъска е…“.

Когато тя беше на две крачки от тях, Костя каза:

— Запознай се, сестра ми Вика.

Вика подаде ръка на Слава. Каза: „Вика“ — и приседна между момчетата на пясъка.

Слава не беше свикнал на церемонии, мълчаливо се докосна до дланта й, нацупи се веднага и започна да разглежда краката си.

— Е? — каза Костя.

— Точно така! — каза Вика.

Слава намръщено мълчеше, без да вдига глава. Той се почувства изведнъж излишен.

— Днес ти иди за мляко — каза Костя.

— Моля — каза Вика. — Но къде?

— Татко и на двамата, струва ми се, обясни.

— Добре — миролюбиво се съгласи тя, — но ако аз не намеря, ще отидеш ти да търсиш.

Вика мързеливо се надигна. Като се изправи на колене, тя сложи длан на челото на Костя, сякаш той беше болен, и със строг глас каза:

— Според мен ти си се прегрял.

— А според мен не!

Той не дръпна главата си, както очакваше Слава, и не каза „разкарай се“, когато тя оправи косата, паднала върху носа му.

Слава иронично сви устни: беше му противно и като на момче, и нещо го бодна в онова местенце, където обикновено той усещаше завист.

Когато Вика се скри зад портата, те отново се разприказваха.

Отначало говореха за своите училища, после Слава кой знае защо започна да разказва за Шайба, а после Костя също си спомни една история за някакво куче. Уж нечий баща след войната служил в Германия и оттам довел огромно куче старинна порода. Ако се преведе наименованието на тази порода от немски на руски ще се получи „жичен косъм“.

Слава разсеяно слушаше Костя. В мислите му през цялото време го глождеше тревожния въпрос: „Наистина ли тия двамата ще живеят сами, или все пак с някого“.

Вика твърде дълго търси мляко и през цялото това време Слава се надяваше, че от прозореца на съседите ей сегичка ще се покаже някоя тлъста леличка и ще закрещи: „Я хайде, марш в къщи!“.

Той дочака нещо съвсем друго. Майка му се показа от техния прозорец и викна:

— Слава, къде си дянал личния сапун?

Този път се почуди Костя: „Защо за всеки трябва отделен сапун?“. Не можеше да се досети, разбира се, че става дума за сапун за лице и че майката на Слава ползва родния си език като домашните съдове, служейки си с думите както й падне.

— Там е! — закрещя Слава, колкото му глас държи.

— Какво си дереш гърлото, ела и го намери! — му отговориха.

Слава изтича в къщи и пак се върна. Лицето му изразяваше гнусливост и гняв. За да се покаже пред Костя мъж, той погледна към къщата и метна през рамо:

— Можеш да умреш от скука с тях… сега цяло лято ще има да ме тормозят!

— А аз намерих! — чу се от портичката. Вика носеше гюмчето в изопнатата си ръка. Тя се приближи до тях и весело ги попита: — Искате ли мляко, момчета? Извадиха го от кладенеца. Студено е.

— Искаме — отговори Костя и за двамата.

Вика остави гюмчето и изтича за чаши.

На Слава му беше много приятно, че тя каза „момчета“. Той вече забрави за майка си. Погледна към прозореца на Костя и с надежда в гласа попита:

— Колко души ще живеете тук?

— Двамата ще живеем — отвърна Костя и от изблик на чувства се плесна по голите колене. — Ние като жителите на Танганайка най-сетне получихме независимост…

Слава чак се изчерви. На него му се стори, че тоя се подиграва. „Какво общо имат тук някакви си жители?“ На глас мрачно изрече:

— Питам те като човек.

— Честна дума, истина е! Всяка събота ще идва мама. Татко невинаги.

— А вие цяла седмица какво ще лапате?

— О, през лятото това не е проблем. — Костя с удоволствие повтори думите на баща си. — Ние ще водим растителен начин на живот.

— Значи ще ядете трева?

— Точно така! — Костя погледна с възхищение новия си другар, който все повече го радваше с грубоватото си остроумие.

Слава също бе доволен и вътрешно се подхилкваше, мислейки си, че не дава много на този да се изфуква, макар че там, където се намираше завистта му, непрекъснато го пободваше: него самия никога не биха го оставили сам дори за седмица.

— И колко? — попита той колкото се може по-небрежно.

Костя не разбра.

— Колко време ще живеете тук?

— А!… До двадесет и седми август… А ти имаш ли баба?

— Да речем, че имам…

— Обичаш ли я?

— Дявол я знае, тя живее в Ляди. Майка е на мама. Татковата е умряла при блокадата на Ленинград.

Приближи Вика и пак приседна между тях на пясъка. Правеше го леко и странно. Сякаш се прегъваше на два пъти: веднъж — в коленете, втори път — като се отмяташе назад, тя присядаше на петите си. В това положение на нея й беше много удобно да действа с гюмчето. Слава наблюдаваше как тя налива мляко в чашите, устойчиво закрепени върху пясъка. И отново видът й беше особен — сякаш е голямо удоволствие да наливаш мляко! Да можеше да я види как си подготвя уроците…

Тези мисли така го занимаваха, че Слава чак подскочи от изненада, когато Вика на него първи му подаде пълна чаша.

— Защо ми е вашето мляко, ние си имаме наше.

Костя с тревожно подозрение погледна Слава. А Вика сви рамене и простодушно каза:

— Пий, моля ти се, ще стигне за всички, аз донесох много.

Слава пое с нежелание чашата, усети упоителната хладина и неволно се усмихна, а когато Слава се усмихнеше, то на всички без изключение устата се разтягаше до ушите.

Чак сега той разгледа както трябва сестрата на Костя. Без сам да разбира защо, чукна се с нея, после внимателно описа кръг по въздуха с пълната чаша, пътем се чукна с Костя и каза: „За здравето на всички“ — и най-после започна да пие, отметнал глава като стар пияница.

Братът и сестрата така се смееха, че това по-скоро приличаше на рев. А когато развихрилият се Слава каза: „Я хайде да ударим по още една!“ — Костя окончателно се убеди, че техният нов приятел е момче на място.

Дълго още седяха тримата.

Приказваха си. Изсипваха с чашите върху краката си горещ пясък. Великолепни бяха тези тежки струи сипещ се зной, минутите на мълчание и тази тишина, която падаше с медните чупливи иглички от неподвижните борове.

И изведнъж тишината се раздра… Те подскочиха. От гората към тях се търкаляше вой, и звън, и дрънчене.

Някой шибаше желязо и тичаше подпре му. Все по-близо… по-близо.

Какво било! Ето ги — босоноги, с голи кореми, сосновоборските момчета с пръчки в ръце тикаха пред себе си по един обръч, пеещ на различен глас.

Тримата под бора зарязаха чашите и заслушаха тази адска музика, изсвирена с невероятен темп по клавишите на дървената ограда.

После изчезна и последното момченце, а на приятелите им се прииска да го догонят…

Късно вечерта, изпълнен от щастието, преживяно през деня, Слава и у дома си не можеше да затвори уста, разтегната до болка в усмивка. Днес той отново силно обичаше живота и майка си, и всичко останало подред и безразборно.

Масата под лактите му си я биваше! И столът под Слава — също, да не говорим за телешкия салам, който винаги е славно нещо!

Навярно затова Слава не долови заяждането в тона на майка си, когато тя изведнъж го попита за тия, как им викаха!

— Един път! — разпалено отвърна той. — Деца и половина… — Натъкна се на мрачния поглед на майка си, тутакси помръкна, целият се напрегна и вече без колебание се пренастрои на нейната вълна на ненаситна завист и надежда: може пък у тях да е по-зле и от нас.

— Тя се ядва — продължаваше Слава, — а той прекалено се докарва. Аз едно му говоря, а той за някаква независимост, иска да се изфука, че чете вестници…

— Амчи как — подсмихна се майка му, — такива винаги дявол знае за какви се имат, а самите, прости ме, господи, ни тоничко не знаят.

— Аха — разсеяно потвърди Слава. Той си спомни как днес братът и сестрата неведнъж засегнаха честолюбието му — с поведението си, с вида си, дори с говора си, който му се струваше не като у другите. Тя на него: Константин! Той на нея: Виктория! После из един път — „Вика!“. Или тия нежности: тя му пипа челото, а той на нея: „не вдигай кофата, ти си момиче, а не хамалин!“.

— Слушай сега! След като се наобядват, по време на това…

— По време на кое?

— Е, когато тя прибира масата или попарва чиниите с вряла вода, той непременно трябва да й чете на глас, иначе по тяхному е несправедливо, разбираш ли?

— Слушай само — по тяхному се смята, че времето, което отива за миене, тя би могла да използва в четене, а щом не може едновременно да мие съдовете и да чете, то по тяхному на нея повече й се стоварват тези… да, спомних си — тежести на бита.

— Я глей… — отвърна майката.

И на Слава чак му притрепери отвътре. Той отново потъваше в атмосферата на своя дом, която се бе пренесла вече тук, в чуждата неуютна стая, защото в нея беше неговата майчица и целият този шумен, енергичен хавос, който тя ругае колкото за лице. Понякога Слава се учудваше как лесно тя намира нужния й предмет в това безредие.

— Ти чуваш ли, мамо?

— Че кво друго правя, нали слушам, умори ме с твоите никакъвци… казваш, че са близнета ли?

— Сигурно — те самите се наричат „близнаци“.

— Та това е едно и също.

И Слава усети гъдела на присмеха. Най-много го засягаше техният маниер да говорят префърцунено. За най-малкото — „моля“. Каквото и да поискаш — „да, разбира се“ — няма да ти каже — „на!“ или „дръж“.

— Слушай, мамо! Знаеш ли защо се прибрах толкова рано, как мислиш?

— Ама на тебе ти е рано, а?

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Чакай да ти кажа! Защо се прибрах толкова рано, как мислиш? Ние с тебе си седим, а те вече спят… Какво хъмкаш, казвам ти спят. Аз точно това искам да ти кажа — те си лягат да спят по часовник.

— Лъжеш — сряза го майка му.

— Защо да те лъжа, когато пред мен иззвъня будилникът и тя взе, че изтърси: „Славочка, ти извинявай, но ние трябва да си лягаме, имаме режим…“.

— Я не се занасяй! — Майка му се засмя нарочно с ниски тонове — баща му, дето е речено, и той така ниско не може, после секна и известно време слушаше сина си, мислейки за нещо недобро. А той се отприщи — и се присмиваше, и клюкарстваше, пък после направо взе и да лъже, сякаш цял ден двамата само това правеха — да се изфукват: виж, моля, колко сме добрички, колко сме послушни. Езикът му още мелеше, а вътре в него нещо се препъна в тази думичка — „добрички“.

— А те, наистина, май не са стиснати.

— Кой знае? Няма не стиснати, синко. Всички хора са лакоми, само че едни честно си признават, а други се правят на светци. Какви ли не сме ги виждали… Е, какво гледаш? Нагостили го с млекце, сиромашкото, и то се разтопило.

Слава се изчерви, а когато лицето му най-сетне избледня, от хубавото му настроение не остана и следа. Той погледна към леглото. Оттам се чуваше гукането на бебето. Майка му стана и тръгна към него с нежни думи, а Слава остана до масата, без да разбира срещу кого го обхваща такъв яд, че би взел и запокитил в стената каквото му падне.

Човекът създаде ли човек, не жали силите си, за да направи от него едно себеподобно същество.

В нашето столетие от много прекрасни неща са се запазили само названията и хората отдавна са престанали да се учудват на това. В Соснови Бор няма никаква борова гора! Тя е съвсем рядка. И се вижда как главната улица заедно с гранитния розов паваж, със зелените канавки, пясъчните пешеходни пътеки и естествено заедно с къщите си, а къщите със своите цветни и зеленчукови градини, как всичко това се притиска до гората, а тя, тази лека прозрачна борова гора упорито се движи към железопътната линия.

Боровете на групи и поединично прекрачват през къщите и улиците, а когато достигнат до насипа, прекрачват през релсите и там, постепенно застигайки се, изчезват в далечината на весела задружна тумба.

Вярно, на гарата дървета са струпани и по както всички гари на света, са заприличали на служебен инвентар.

Хубаво и просто е да се живее в Соснови Бор.

Улицата, на която е пощата, се нарича Пощенска. Там, където е аптеката — Аптечна, а тази, където от пясъка се надига гранитният камък — Гранитна. Камъкът, колкото и странно да е, нямат намерение да го взривяват. Колите го заобикалят, а хората идват тук на залез-слънце — седят, пушат, който иска — чете.

През деня върху гладкия розов камък се пекат на слънце девойчета, пораснали дотолкова, че вече се досещат за вълнуващия смисъл на думата „тен“.

В Соснови Бор обаче има улици, които будят недоумение. Например улица на Курсанта!

Защо курсант? Защо на един курсант?!

Или улица на Делегатите!

Какви? Къде?…

А до нея изведнъж — Съседска! Всяка улица, казано по руски, е съседска!

Е, а самият Комунален проспект?

Хората, като прочетат на кръстопътя лилавия надпис върху белия емайл, си мислят: защо Комунален, а не Водопроводен? Или защо тогава не са го нарекли проспект на Общите работници?! Така поне биха се подразбирали хората, а не там разните му… услуги.

След дъжда, който валя през нощта, утрото беше ясно, а към единадесет часа вече и на сянка се усещаше знойната мараня. Самотните борове така изпускаха смола, че по улиците на Соснови Бор миришеше като в истинска борова гора.

Камъните се напекоха. Пясъкът сякаш умря — нито една песъчинка не отхвърчаше във въздуха. Който можеше да не излиза по това време от къщи — не излизаше. Но тъкмо тогава Костя и Слава се озоваха на ъгъла на Комуналния проспект и Пощенска. Редките минувачи се притискаха до оградите, та поне с единия крак да са на сянка.

Слава и Костя пиха вода от чешмата и тръгнаха към гарата. Един празен камион ги настигна. Под себе си возеше ярко очертана люлякова сянка и ги развесели с безгрижното си празно дрънчене. После приятелите догониха хлапето, което кой знае защо крачеше по платното на улицата, направо, по средата, където е най-просторно и топло. Хлапето беше необикновено и децата, като го настигнаха, известно време вървяха заедно с него, та по-добре да го разгледат.

Изглежда, имаше шест години. Не беше дебело, но походката му бе несигурна заради кривите крака, около които се олюляваха избелели гащета, толкова широки, че приличаха на поличка. Бялата му ризка също явно беше преправена — страничното джобче му идваше почти на корема — момчето явно бе нечий брат.

В това нямаше нищо изключително, а Слава пръв забеляза, че хлапето върви така, сякаш то е център на вселената! С едната ръка ръкомаха — тя е свита на юмрук. Другата е зад гърба му и лежи във вдлъбнатинката над изпъкналото му задниче. Тилът му е също издаден назад, макар че държи главата си изправена. А главното, препуска по улицата в такъв пек. Към тях с Костя дори не погледна.

— Кой ли е тоя?

— Не знам — отвърна Костя.

— И той пердаши за сладолед.

— Сигурно.

— Да вървим по-бързо, днес е жега, ще е пълно с народ — току-виж, че не стигне.

Когато влязоха в зданието на гарата до пластмасовата сергия с приятен краставичен цвят, наистина имаше доста дълга опашка. С изключение на една едра дама с панталон в метличен цвят, всички други на опашката бяха деца.

Тази дама, независимо от опашката и жегата, здраво стискаше за ръката стройно бледо момче също с дълги панталони. То цялото беше ярко, пъстро — същинска кукла от мултфилм: жълти сандали, син костюм, бяла кърпичка в малкото джобче на ризата. Дали е на шест или на десет години, трудно можеше да се разбере: момчето имаше извънредно умно лице. По-точно поглед. Без да бъде проницателен, нито любопитен. Това привличаше всеобщото внимание. Децата неудържимо се избутваха едно друго, та да го разглеждат.

Около дванадесет, в най-голямата горещина, лъхаща през отворената врата, се появи хлапето, което крачеше по средата на улицата. Без да погледне някого, то застана на края на опашката, премести копейките си от едната ръка в другата и зачака.

Под кънтящите сводове на гарата отекна чистият ясен глас на момчето с жълтите сандали. То произнасяше неестествено ясно думите и с явно удоволствие, като че се плъзгаше по буквата „р“.

— Бабо, не ти ли се стрррува, че ние тук стоим напррразно?

На бабата не й се струваше.

— Стой мирно — каза тя.

Превъзходно възпитаното момче изчака колкото трябва, и отново гласът му проехтя под свода:

— Бабо Юлия, те навярррно са си изпълнили плана вчеррра и не искат да пррродават.

— Не говори глупости. Те винаги искат да продават.

Бабата произнесе това с такова достойнство, че не чу как над опашката тук и там се понесоха кискания, тутакси потънали в тътена, който непрекъснато нарастваше и когато достигна до катастрофални размери, в зданието на гарата влезе сандък на малки железни колелца, а зад него грамадна леличка с онова отсъстващо изражение на лицето, което имат продавачките в препълнените гастрономи, които, докато продават стоката, разговарят помежду си, никого не виждат, никого не чуват и, изглежда, няма и да забележат, ако някой реши да стреля в тях.

Опашката моментално се разпадна. Слава се втурна напред. Продавачката не успя да достигне със сандъка до сергията. Наобиколиха я.

Младата едра баба и нейният внук спокойно се приближиха до крещящото колело. Бабата пусна плавно ръката си в кладенеца от прилепени една до друга глави и каза: „На нас, ако обичате, два“ — и незабавно получи две пакетчета ескимо.

Всеки, който вече се бе измъкнал от теснотията, незабавно започваше да ближе сладоледа, примижавайки от удоволствие.

Бабата и внука се отместиха настрани и направиха същото. Най-подир от опашката се измъкна хлапето с джобчето на корема и като захапа ескимото, бавно се доближи до тях. Лицето на хлапето беше здраво, смугло, а на него като отворени прозорчета гледаха големи очи с ясносив цвят.

То спря на три крачки от чудноватото момче и започна да го обикаля от всички страни.

— Какво искаш, момченце? — с много нервен тон попита бабата и тихо добави: — Боже, какви диваци!

Независимото хлапе с джобчето на корема естествено не отговори, то продължаваше да гледа и толкоз. Постепенно на това обърнаха внимание и другите сладоледолапачи. Тогава бабата с решителен жест дръпна внука си за ръкава и си тръгнаха. Откъм гърба те приличаха на цветна диаграма за ръста на не знам какво си: дребно тясно мъжленце, а до него — грамадно широкоплещо мъжище.

Децата дълго гледаха подпре им.

На връщане двама от опашката се присъединиха към Слава и Костя.

Момчето с глава, прилична на глухарче, и сини очи се казваше Володя. Типичен Вовка! Наслуки можеш да кажеш, че се казва Вовка. За своите единадесет години е малко хилав. И естествено, мухльо. Иначе би ли дал да го подстрижат нула номер? Наболите коси по кръглата му глава бяха същински пух.

Неговият приятел Гришка е висок колкото него, а наглед е направо боксьор. Вратът му — къс, краката — мускулести, гърдите мощни, ръцете му дори малко разперени.

— Между другото — каза Гришка, — това конте с жълтите сандали живее у нас.

Костя го изгледа с недоверие и попита:

— Роднина ли ти е?

— Курортист. Наеха у нас стая на втория етаж. Понякога ме карат да се мъкна с тях.

— Странно. А аз кой знае защо реших, че си ленинградчанин.

Слава бързо огледа Гриша и Володя, после изхъмка:

— А аз веднага се досетих, че са тукашни.

— Защо?

— Защото шляпат боси.

— Много важно — каза Володя.

Гриша, облечен в модна фланела с голяма яка, също се засегна. Той каза:

— Ти си изостанал човек. Полезно е да се ходи бос.

Слава моментално си свали гуменките и се разкая: в пясъка непрекъснато нещо го бодеше. Той тихо охкаше, но търпеше.

От този ден Слава се почувства добре. А когато броят на любителите на сладолед и шляещите се по улиците на Соснови Бор се увеличи, а с тях започна да идва на гарата и Вика, и братчето на еди-кого си, на име Льонка, който сам се лепна за тях, Слава окончателно живна. И това е естествено: откакто се помни, за него усещането за живот се сливаше с тълпата вечно викащи и вечно тичащи връстници. Затова съвсем не разбираше какво значи дружба с един човек. Той беше свикнал да бъде с целия двор, с цялото училище, с целия лагер. А когато понякога случайно останеше сам, то веднага започваше да му се струва, че го боли ухото или стомаха, защото самотен оставаше само когато се разболяваше.

По същата причина Слава не понасяше и тишината. От тишината го болеше под лъжичката и единственото спасение в такива случаи беше яденето. В това отношение той се беше метнал на майка си. Тя също щом се разтъжи, веднага се залавя за картофите. Изпържи ги в големия семеен тиган, омете го набързо, после замислено започне да хълца и току-виж, минало й, усмихва се.

С появата на Гриша и Володя, Слава дори престана да се ядосва, че не е заминал на лагер. Защото да се преживее цял летен ден без забележки и без съревнование — също не е малко!

Приятелите ходеха на гарата всеки ден и Слава буйно започна да се увлича от Гриша. Ама че момче — цяло кино, а не момче! Слава толкова се срасна с курортния живот, че дори за бебето започна да мисли с благодарност. Излиза — не е лошо, дето се е родило, та майка му сега за нищо друго не мисли и той може с часове да не се вестява у дома. Такава свобода Слава никога не е имал.

Само че от тази свобода, както впрочем от всичко хубаво, Слава бързо ставаше нагъл — такъв му беше характерът. Естествено, той започна да се поспречква с майка си.

В това му помагаше Гришка, на който и в думите и между думите напираше не просто фукливо пренебрежение към родителите, а злобна насмешлива неприязън. И това беше толкова очебийно, че неволно извикваше мисълта: значи има за какво, щом той си позволява така да се отнася.

Представете си: той има истинско колело! Тротинетки — дори две, макар че те не му служат в тукашния пясък. Топки най-различни — цяла камара: и футболни, и волейболни, и пингови и понгови… А колко неща за носене! Не е минала още и седмица, откакто се запознаха, а той вече с три различни якета се представи: с трикотажна яка, с пагончета на раменете, с качулка, и то се знае целите в ципове. И това само вечер, а през деня, когато е топло, копринените му ризи са безброй, а завчера ги шашна с най-нова мода. Отдалеч — риза като риза, изглеждаше дори весела, а като се приближи — зелени гърнета по нея надлъж и нашир, а между гърнетата — черни паяци; носи се върху панталоните, отпред се закопчава; сега вместо сака възрастните чичковци носят такива. Та ето, моля ви се и Гришка също си има.

Интересно, мислеше си Слава, защо той не ни покани у дома си, сигурно има с какво да се похвали! И защо все пак така лошо каза „Аааа“, когато Володя му напомни, че е време да се прибират у дома, защото в къщи ще се тревожат? Баща му и майка му колко неща му купуват, а той и към вещите нехае: голяма работа, демек.

Тези мисли доведоха Слава до състояние на тревожна, безпредметна завист, едно само успокояваше самолюбието му — твърде много лъже тоя Гришка. Братът и сестрата също май го забелязаха и според Слава, се отнасяха към него… не чак толкова!

Когато обаче Слава се опитваше да сравнява Гриша с Костя, то цялата му душа бе на страната на Гришка, макар и да разбираше, че от двамата Костя е по-добрият. Но Гришка, ах този Гришка! Само с една година е по-голям, а колко е по-силен и изобщо!

Слава по памет най-внимателно го разглеждаше, опитваше се да го сравни със себе си — къде ти… даже луничките на Гриша и те са по-хубави, не са като моите, някаква мътилка с мръсножълт цвят. Луничките на Гриша имат цвета на очите му — кафяви, и излиза, че това дори е красиво.

Първото, което направи Слава, за да заприлича на него, е, че започна точно така да провлича „а“, когато ставаше дума за къщи и тутакси забеляза как братът и сестрата се спогледаха и отместиха поглед от него. Я гледай, разгневи се Слава, излиза, че той може, пък аз не мога.

Когато Слава още малко се вгледа в Гриша, стана му ясно, че той към никого от тях, в това число и към него самия няма никакво отношение. Бърка имената им и невинаги дори забелязва този, с когото говори. За него това не е важно, важно е той да говори, да разсмива, важно е там, където е той, никой друг нито да се чува, нито да се вижда.

Изведнъж Слава си помисли: за какъв дявол Гриша живее в Соснови Бор, без него тук би било по-хубаво. А Вовка какво ходи подире му като опашка? Но Слава не е Володя и не може спокойно да се примирява с това, че не той, а някой друг е център на компанията. Затова на бърза ръка се преметна отново към Костя и Вика. Тези бяха от друг свят, който бе чужд на Слава и на него никак не му беше ясно: по-добър ли е този свят от техния с Гришка, или не си струва да им завижда? Затова пък с тях Слава се чувстваше по-спокойно.

Сега, останеха ли сами тримата, Слава неизменно казваше за Гриша:

— Ама че лъже тоя Гришка!

На брата и сестрата това навярно им омръзна и Вика, по-рязка от Костя, каза:

— Защо пък да лъже? А защо да не си измисля? Ами ако има богата фантазия…

— „Фанта-а-а-а-зия“ — проточи Слава с Викиния глас, — на нито една дума не може да му се вярва.

— Защо?

— Хм, откъде го изрови оня кретен, е, как му викаха? Оня, дето биел котарака в пазарската чанта.

— Това не е кретен, а направо гадина…

— Я, а ти пък откъде знаеш, че е съществувал? Може всичко това Гришка сам да го е измислил.

— Не вярвам — каза Костя.

— Значи, и ти вярваш, че Гришка е видял, как тоя… да, спомних си, плешивият Дубина е преследвал котарака, само защото му отмъкнал дивата патица, която уж Дубина бил убил на лов; а после уж Дубина дълго се мотал с котарака, докато го напъхал в торбата.

— Мисля, че вярвам — мрачно отвърна Костя.

— А защо — вече с цяло гърло се дереше Слава (той винаги започваше да крещи, когато искаше да убеди), — защо му е трябвало да се мотае с торбата, когато и така е могъл да го утрепе, щом веднъж го е хванал? Питам: защо?

Вика подръпна Слава за ръкава:

— Тъкмо в това е подлостта, нима сам не можеш да разбереш — в торбата е по-безопасно да го бие, няма да го одраска…

Слава повече нищо не можа да чуе — той се страхуваше да не се пръсне от смях. Представи си люлеещия се закачен котарак, плешивия Дубина, почервенял от злоба, и петте бабички, които по думите на Гришка, виели по-силно от самия котарак.

Вика се спря и така изгледа Слава, че той се запъна.

— Не мислех, че си толкова злобен.

— Аз? — стреснато я попита Слава. — Да не би, според тебе, аз да съм го бил, а?

Вика тръгна и вървешком каза:

— Не виждам нищо смешно в това.

— Но това е лъжа — зарадва се Слава на възможността да унизи Гришка.

— Сега това вече няма никакво значение — много тъжно отговори тя.

От нейния глас на Слава му се сви сърцето, той изведнъж с поразителна яснота разбра всичко и до отчаяние искаше Вика да мисли за него както преди, както до преди минута. Надявайки се на това, той нарочно високо се развика:

— Искаш да кажеш, че аз също съм такъв звяр, така ли?

Вика премълча. Той не чу от нея „не, разбира се“. А когато разбра, че няма и да чуе такова нещо, връхлетя го непозната мъка. И се удиви, че тази нова, непозната болка в цялото му тяло не минава.

Той нищо повече не й каза, но се разсърди.

Не за пръв път Слава насочваше гнева си срещу източника на неприятните си усещания. По същия начин до скоро той мразеше чантата на Серьожа Веденски, а още повече — самия Серьожа. Сега той си каза: „Да си мисли каквото си ще, много важно!…“. Но облекчение не настъпи. До края на деня Слава изкара в лошо настроение. Не му минаваше дори когато се смееше. А да не се смее въобще, той още не беше се научил.

На сутринта му беше странно дори да си спомни за вчерашното.

Слава смело се провикна към съседната врата:

— Привет!

Погледна дръзко Вика в очите. Тя, както винаги, вдигна ръка и отвърна:

— Салют! — и се усмихна.

Усмивката на Вика започваше някъде над горната устна, в бръчиците около много красивия нос и чак тогава плъзваше по цялото й лице.

Беше едва девет часа.

Сега Костя ще започне да мъкне кофите с вода, ще изхвърли боклука, Вика ще изтича за млякото. А самия Слава — в магазина, после за вода, после отново до магазина поне още два пъти, защото майка му непременно ще забрави най-важното. За всичко това и за закуската ще отиде час и половина. После вече тримата заедно ще започнат да убиват времето до пладне, до часа, когато може да се отиде на гарата.

Без да си признават един пред друг като за нещо срамно, и тримата скучаеха по Гришка. Теглеше ги натам, където е той, защото там, където бе той, мигновено ставаше като в Младежкия театър на хубаво представление, когато на всички им е еднакво хубаво и интересно.

Те заобичаха не толкова самия Гриша, колкото особената веселяща енергия, излъчваща се от него във вид на ярко, примамливо, вълшебно лъгане. Това момче можеше да превърне всяка дреболия в събитие.

Гришка беше нужен и на Слава, макар че, ох, колко често го дразнеше той… Изобщо на Слава му бяха нужни всички. И фъфлещия Льонка вече му липсва, и това старче с очи, които те промушват, на име Павлик, все по-често му се искаше да го вижда.

Постоянната Славкова беда бе много бързо да се привързва към хората, каквито и да са те, а после да му е мъчно без тях.

В трети клас само половин година с тях учи едно момченце, което целият им клас намрази. Тършуваше из чуждите чанти, отмъкваше закуските на едни и ги пъхаше на други, за момичетата говореше разни гадости. Беше лошо момче. На Славка, например, бе налял валериан в джоба на палтото — вмъкнал се незабелязано в гардероба и излял цяло шишенце. Учителката взе шишенцето от него през часа и търпеливо го разпита откъде го има това шишенце и защо му е. На всички въпроси момчето отговаряше „не знам“. А когато се изясни, че е намокрен джобът на Слава, момчето начаса измисли история, че уж носело на болната си майка лекарство, а Слава уж му го откраднал. Когато го попитаха защо му е на Слава да разваля собственото си палто, момчето с фамилия Лапушкин, звучаща тъй нежно и безобидно, заяви нахално, че уж Слава е сторил това нарочно, за да умре не друга, а именно неговата майка. Учителката не издържа и каза: „Откъде се е взела толкова подлост в такова малко човече?“.

За щастие Лапушкини се преместиха в друг град. Всички се зарадваха. Слава естествено също, но на сърцето му беше пусто. Той просто свикна с Лапушкин и отначало не можеше да гледа към чина, на който доскоро седеше това пакостливо момче.

Днес в прашната пустота на отдавна неметената гара тримата се оказаха първи. Те с радост биха отскочили до Гриша и после през целия път биха вървели заедно, но… Гриша на никого от тях не беше казал — ела, а на тази възраст хората все още са деликатни, дори когато никак не са ги възпитавали.

Слава от нямане какво да прави започна да подритва една празна кибритена кутия по пода. Костя също не устоя, а щом веднъж в нещо се включваше Костя, Вика нямаше нужда да я уговарят.

Те вдигнаха такъв шум, че касиерката с трясък отвори гишето и се развика:

— Кой ви разреши да вдигате прахоляк, я хайде марш на улицата!

Те не излязоха на улицата. Просто застанаха на границата на сянката и слънцето в отворената врата и загледаха в далечината. Фасадата на гарата с часовник на челото и скучни сводове гледаше точно към главната улица. Скоро там се показа квадратна фигура, облечена с бяла ризка и сини гащета. Идеше Льонка, брат на еди-кого си, чийто силует ясно се открояваше върху гърбицата на платното.

— Това хлапе просто е цяло кино.

Сега това беше точно казано: те се намираха в тъмна зала, а пред очите им в ослепителната светлина на хубавия ден се простираше неузнаваемо красивата главна улица, по която сякаш нарочно бавно се приближаваше най-независимият човек в Соснови Бор — синът на горския пазач, братът на трима братя и една сестра, Льонка, по прякор „Вишнева кофтилка“, защото досега вместо буквата „с“ произнася „ф“ и когато яде вишни, то излиза, че гълта кофтилки.

За Льонка знаеха още, че от него не се страхуват птиците, че веднъж заспал в къщичката на кучето, че той съвсем не е обидчив и всички по-големи от себе си смята за глупци. Какво друго му остава да мисли за хората, които ходят подире му и го карат да каже „настиска“. Той охотно казва „нафтифка“ и после дълго ги гледа как се присвиват от смях тези глупци.

— Хей, гледайте — каза Слава, — дванадесет без четвърт!

Когато Льоня най-после прекрачи от белия екран в тъмната зала, Костя се наведе към него и извика със страшен глас:

— Я си покажи часовника!

Льонка вдигна към Костя спокойните си сиви очи, известно време го наблюдава без въпрос и почуда, а после се усмихна. Това беше целият му отговор, след което се запъти към будката от зелена пластмаса, но не се мушна пръв, а се поразходи из залата, разсъждавайки наум, и когато децата отново му обърнаха внимание, Льонка стоеше редом с Вика. По този начин той се беше наредил на опашката.

— Идват! — изрева Слава.

И всички се спуснаха към вратата. Тогава Льоня ги изпревари и се оказа най-напред.

По левия пясъчен тротоар на Комуналния проспект се движеха Гриша и Павлик. Дори отдалеч личеше, че по-големият мъкне по-малкия не по свое желание. Лекият, тънкокрак Павлик висеше върху силната ръка на Гриша като кесия, която в къщи са му заръчали да не загуби.

Цялото „кино“, както би рекъл Слава, се заключаваше в това, че Гриша и не подозираше за компанията, която зорко го следеше. Павлик вирваше глава и нещо казваше. Гриша отговаряше в пространството пред себе си. Той, естествено, не навеждаше глава и дори не се обръщаше по посока на момчето, което гледаше с обожание брадичката му.

Вървяха бавно. Явно бе, че Гриша също нямаше желание да стърчи сам сред скуката на гарата. Но не това правеше впечатление на децата. Днес Гриша бе необикновено мрачен. Никой не успя да го попита какво е станало, защото щом забеляза приятелите си, изразът на лицето му се промени и „представлението“ тутакси започна:

— Ча-ча, сеньори! Току-що бабата на този учен тип откри, че имам очи на бандит — истина ли е?

— Сега ще проверим — каза Костя и тъкмо се накани да надникне в споменатите очи, почувства, че Павлик го дръпна за панталоните настрана.

— Не е вяррно! — извика с патос Павлик. — Ти имаш прррекрасни очи: Ти си млад гении!

Но Гриша не изпадна в умиление, а в ярост:

— Ако още веднъж те чуя…

Павлик трепна. Касиерката за втори път се показа на гишето. Интересно й бе да види какво става днес тук.

Павлик стоеше бледен и разстроен. Той не разбираше как може да се оскърби човек от думите, които баба му казва само на него и на Волдемар, нейния най-добър ученик.