Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Confederacy of Dunces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Джон Кенеди Тул

Заглавие: Сговор на глупци

Преводач: Вениамин Младенов

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

Излязла от печат: февруари 1989 г.

Редактор на издателството: Мариана Неделчева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Рецензент: Мариана Неделчева

Художник: Филип Малеев

Коректор: Людмила Стефанова; Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2538

История

  1. — Добавяне

III

Полицаят Манкузо караше с удоволствие мотора си по авеню Сейнт Чарлс. Взел го беше от участъка — огромен и гръмогласен мотоциклет, боядисан в светлосиньо и хромиран, който само при едно докосване на копчето се превръщаше в ротативка, изпускаща искрящи, святкащи, примигващо червени и бели светлинки. Клаксонът — тази страхотна какофония, наподобяваща хор от дванайсетина побеснели риса, бе напълно достатъчен, за да накара подозрителните типове в радиус от една миля да напълнят гащите от страх и съответно да се изпокрият. Любовта, която полицаят Манкузо хранеше към мотоциклета, бе платонически силна.

Силите на злото — творение на отвратителната и очевидно неразкриваема подземна общност от подозрителни типове, днес бяха далеч от него. Вековните дъбове по авеню Сейнт Чарлс сбираха короните си над главата му, досущ като балдахин, засланящ го от мекото зимно слънце, което се разливаше и искреше по хромираните части на мотоциклета. Въпреки че напоследък времето бе студеничко и влажно, този подиробед бе изпълнен с изненадващата топлина, която прави зимата в Ню Орлиънс тъй мека. И полицаят Манкузо й се наслаждаваше, защото бе само по фланелка и бермуди — облеклото, което сержантът му бе подбрал за тоя ден. Дългата червена брада, закачена за ушите му с жици, позатопляше гърдите; беше я грабнал от шкафа в момент, когато сержантът не го гледаше.

Полицаят Манкузо вдъхна мириса на плесен, който се носеше откъм дъбовете, и в романтичен порив си помисли, че авеню Сейнт Чарлс навярно е най-красивата улица на този свят. От време на време подминаваше бавно поклащащите се трамваи, които едва-едва се носеха, сякаш без някаква определена крайна цел, следвайки релсите им между старите сгради от двете страни на авенюто. Всичко изглеждаше тъй спокойно, тъй заможно и неподозрително! Той се бе упътил към клетата вдовица Райли в собственото си свободно време. Колко окаяна му се бе видяла, когато плачеше сред развалините! Трябваше поне да се опита някак да й помогне!

На Константинопъл стрийт полицаят Манкузо зави към реката и с пукот и ръмжене се понесе из едно западащо кварталче, додето стигна до група къщи, строени през 1880-90-те години — дървени реликви в готически стил и други от времето на фалшивата позлата, украсени с дърворезба и рисувани заврънкулки, старинни градски постройчици, отделени с толкова тесни алейки, че се намираха на по-малко и от един хвърлей камък една от друга, оградени с железни пикети и ниски порутени тухлени огради. По-големите бяха превърнати надве-натри в блокове за даване под наем, а верандите им — в допълнителни стаи. В някои от предните дворчета се мъдреха алуминиеви гаражи, а една-две от сградите имаха и лъщящи алуминиеви навеси. От викториански този квартал бе западнал до едно пълно нищо и бе навлязъл в двадесетото столетие безгрижно и нехайно, но с крайно ограничени средства.

Адресът, който полицаят Манкузо търсеше, бе най-нищожната постройка на тази пресечка, като се изключат алуминиевите гаражи — истинско лилипутче от осемдесетте години. Едно измръзнало бананово дърво, почерняло и посърнало, подпряло се омаломощено на малката веранда, се готвеше да се сгромоляса, тъй както бе сторила оградата преди години. Недалеч от мъртвото дърво имаше купчинка пръст, в която бе полегнал келтски кръст от шперплат. Отпред бе паркиран плимутът модел 1946 г. — предната му броня плътно притисната към верандичката, докато задната задръстваше нахвърляните тухли, които се явяваха пътечка. С изключение на него, едва-едва крепящия се кръст и мумифицираното бананово дърво нищожното дворче бе съвсем празно. Нямаше храсти. Нямаше трева. Не се чуваше и птича песен.

Полицаят Манкузо погледна плимута и видя смачкания покрив и калника с кръгообразните вдлъбнатини, който отстоеше на десетина сантиметра от останалата ламарина. Там, дето някога се бе помещавало задното стъкло на колата, сега беше лепнат картон с надпис СВИНСКО СЪС ЗРЯЛ ФАСУЛ. Като се поспря до гробчето, той прочете избледнелия надпис върху кръста — РЕКС. После се изкачи по изядените тухлени стъпала и дочу иззад затворените кепенци гръмогласно песнопение:

Големите момичета не плачат!

Големите момичета не плачат!

Големите момичета, о, те не плааачат!

Не, не плааачат!

Големите момичета, о, те не плааачат!

Докато чакаше да му отворят, полицаят Манкузо се зачете в надписа на афиша, залепен върху стъклото на вратата: „Подхлъзването на езика може кораб в морска бездна да натика“. А отдолу медицинска сестра от военноморските сили притискаше пръст към устните си, които с течение на времето бяха станали кафяви.

Някои от обитателите на кварталчето вече бяха наизлезли по верандите си и гледаха и него, и мотоциклета. Щорите от отсрещната стена на улицата бавно се хлъзгаха ту нагоре, ту надолу, опитвайки се да фокусират, което показваше, че полицаят Манкузо има значителна по количество, макар и скрита от погледа му, публика, тъй като присъствието на полицейски мотоциклет в околността беше събитие, особено пък когато водачът му бе с червена брада и по бермуди. Кварталът беше беден, да, но честен. Внезапно почувствал се неловко, Манкузо позвъни отново и зае според разбиранията си изпъната, парадна стойка. Той извърна към публиката средиземноморския си профил, но наблюдателите му успяха да съзрат само дребничката фигурка, чиито шорти висяха като торба при чатала; хилаво тяло, с крака като клечки, които благодарение на официалните жартиери и смъкнатите чак до глезените найлонови чорапи изглеждаха дваж по-голи. Публиката наблюдаваше с любопитство, но не бе дълбоко впечатлена, а някои — тези, които бяха очаквали подобен призрак рано или късно да навести миниатюрната къщурка — дори не проявиха особен интерес.

Големите момичета не плачат!

Големите момичета не плачат!

Полицаят Манкузо бясно заблъска по кепенците.

Големите момичета не плачат!

Големите момичета не плачат!

— Вкъщи са — просъска една жена през кепенците на съседната къщурка. — Мис Райли май че е в кухнята. Я заобиколи отзад. Ти ченге ли си бе, господине?

— Полицай Манкузо. В маскировка! — натъртено отвърна той.

— Така ли? — Настъпи момент на мълчание. — И за кого идеш? За синчето или за майката?

— За майката.

— Е, това е добре, че то с оня няма да се разбереш. Гледа телевизия. Това чуваш ли го? Ще се побъркам! Нервите ми се разсипаха!

Полицаят Манкузо благодари на женския глас и тръгна по усойната пътечка. В задното дворче завари мисис Райли да простира лекьосан и пожълтял чаршаф върху едно въже, прокарано през голите клони на смокиновите дръвчета.

— О, вие ли сте? — след кратък миг попита мисис Райли. Тя аха да изпищи, като съзря червенобрадия да влиза в двора. — Как я карате, мистър Манкузо? Какво казаха ония хора? — Пристъпи внимателно с кафявите плъстени мокасини по разбитата тухлена настилка. — Я да влезем вкъщи да пийнем по едно хубаво кафенце!

Кухнята беше обширна, с висок таван — най-голямата стая в къщата, и миришеше на кафе и стари вестници. Като всички други помещения и тя бе усойна; мазните тапети и кафявите дървени корнизи превръщаха в мрак и малкото светлина, която се процеждаше от пътечката. Въпреки че вътрешното обзавеждане на домовете не интересуваше полицая Манкузо, той все пак забеляза онова, което не би убягнало от погледа на всеки друг на негово място — старата печка с високата фурна и хладилника с цилиндричния мотор, който се мъдреше отгоре му. Сети се за разните електрически пържолници, миксери, разбивачки, газови абсорбери, форми за вафли, автоматични скари, които сякаш непрекъснато бръмчаха, стържеха, разбиваха, охлаждаха и печаха в кухнята на жена му Рита, и се зачуди какво ли би могла да прави мисис Райли в тази полупразна стая. Щом по телевизията се появеше реклама за някой нов уред, мисис Манкузо го купуваше, независимо от неизясненото му приложение.

— Какво рече човекът? — Мисис Райли сложи да вари тенджерка с мляко върху „древната“ си газова печка. — Колко трябва да платя? Казахте му, че съм бедна вдовичка с детенце на ръцете, нали?

— Казах му — отвърна полицаят Манкузо, като седеше с изправен гръб на стола и непрекъснато гледаше с надежда към покритата с мушама маса. — Ще имате ли нещо против, ако си поставя брадата върху масата? Тука е доста горещо и тя ме боцка по лицето.

— Разбира се, гълъбче. На̀, хапни си поничка с пелте. Купих ги от Магазин стрийт. Игнациус ми вика: „Мамче, така добре ще ми дойде една поничка!“ Нали разбираш? Така че отидох и му купих двайсетина. Я гледай ти, останали са даже няколко.

И тя поднесе на полицая разкъсана, мазна кутия, с която някой жестоко се бе саморазправил в желанието си да извади наведнъж всички понички. На дъното на кутията той откри две изсъхнали останки и ако се съдеше по леко овлажнените им крайчета, този някой явно беше изсмукал пелтето.

— Благодаря, мисис Райли, но така се натъпках на обяд, че…

— Колко жалко! — И тя напълни две чаши до половината с гъсто студено кафе, като ги доля догоре с врящо мляко. — На Игнациус все поничките са му в главата. Вика ми: „Мамче, обожавам ги тия понички!“ — Мисис Райли допря устни до ръба на чашата и сръбна малко. — Сега е в хола и си гледа телевизия. Всеки обед каквото и да става, той сяда и гледа онова предаване, дето дечицата танцуват. — В кухнята музиката се чуваше някак по-притъпено, отколкото откъм верандата. Полицаят Манкузо си представи зелената ловджийска шапка, окъпана в синьо-бялата светлина на телевизионния екран. — Хич не му харесва, ама за нищо на света не го пропуща. Ако го чуеш само какви ги разправя за ония сироти дечица…

— Говорих с човека тая сутрин — започна той, надявайки се, че мисис Райли е изчерпала темата за сина си.

— Амиии?! — Тя сложи три лъжици захар в кафето и като придържаше лъжичката с палец, така че дръжката заплашително се устреми към окото й, сръбна още малко и попита: — И какво му каза, гълъбче?

— Казах му, че съм разследвал случая и че вие… че ти просто си се подхлъзнала на мократа улица.

— Ех, как добре звучи. И той после какво каза?

— Каза, че не искал да стига до съда. Искал веднага да се уреди въпросът.

— О, божичко! — сърдито измуча Игнациус откъм хола. — О, какво небивало оскърбление спрямо добрия вкус!

— Хич не му обръщай внимание — посъветва мисис Райли стреснатия полицай. — Като гледа телевизия, все така прави. Да се „уреди“ — това значи, че иска пари, така ли?

— И вещо лице си е наел, да оцени щетите. На̀, ето я оценката.

Мисис Райли взе листа и заразглежда колоната от цифри, изписани по точки след заключението на вещото лице.

— Божке! Хиляда и двайсе долара! Какъв ужас! Че как ще ги изплатя? — Тя изтърва листа върху мушамата. — Сигурен ли си, че е вярна тая сметка?

— Да. Ангажирал е адвокат. Всичко е от честно по-честно.

— Да, ама аз откъде ще намеря хиляда долара? Ние с Игнациус имаме само социалната осигуровка на клетия ми съпруг и една нищожна пенсийка, а това хич не е много.

— Да вярвам ли на пълното извращение, на което ставам свидетел? — изрева Игнациус от хола. Ритъмът на музиката се изграждаше от пламенни там-тами, а хорът от фалцети намекваше за правене на любов през цялата нощ.

— Съжалявам — продума полицаят Манкузо, направо съкрушен от финансовите затруднения на мисис Райли.

— Ох, душко, ти не си виновен — отвърна тя навъсено. — Дано успея да ипотекирам къщата. И нищо не може да се направи, а?

— Не може, госпожа — отвърна полицаят, заслушан в приближаването на нещо, което като че ли бягаше панически.

— Всички деца, които участват в това предаване, трябва да бъдат отровени с газ! — заяви Игнациус, като нахълта в кухнята по нощница. След това забеляза госта и възкликна хладно: Я гледай ти!

— Игнациус, нали познаваш мистър Манкузо? Кажи му „Добър ден“.

— Май наистина съм го виждал някъде — отвърна Игнациус и погледна към задната врата.

Полицаят Манкузо бе тъй сащисан от чудовищната бархетна нощница, че не отвърна на шеговитото подмятане.

— Игнациус, гълъбче, човекът иска повече от хиляда долара за онова, което му направих с къщата.

— Хиляда долара?! Няма да получи нито цент! Веднага ще го дадем под съд! Свържи се с адвокатите ни, майко!

— С адвокатите ни ли? Че той има оценка от вещо лице. Мистър Манкузо вика, че нищо не могло да се направи.

— Ооо! Е, тогава значи ще трябва да му платиш.

— Мога и да се съдя, ако мислиш, че ще е по-добре.

— Шофиране в пияно състояние — спокойно уточни Игнациус. — Нямаш никакви шансове.

Мисис Райли изглеждаше доста загрижена.

— Ама това са хиляда и двайсе долара бе, Игнациус!

— Сигурен съм, че ще изнамериш известно количество пари — каза той. — Остана ли малко кафе, или си дала и последното на тази карнавална маска?

— Можем да ипотекираме къщата.

— Да я ипотекираме ли?! Разбира се, че няма да го сторим!

— А какво друго?

— Има начини — отвърна разсеяно Игнациус. — Как бих искал да не ме тревожиш с такива въпроси! И бездруго това предаване всеки път засилва потиснатостта ми. — Той помириса млякото, преди да го сипе в тенджерката. — Бих ти предложил веднага да позвъниш в млекарницата. Това мляко е доста престояло.

— Мога да взема, да речем, хиляда долара от Поземленото — прошепна тихо мисис Райли на умълчалия се полицай. — Къщата е добра гаранция. Миналата година един посредник по имотите ми предлагаше седем хиляди.

— Парадоксалното в това предаване е — говореше Игнациус, надвесен над печката, с присвито око, така че да може да грабне тенджерката веднага щом млякото кипне, — че то би трябвало да бъде пример за подражание на нашата младеж. Много бих искал да знам какво ще кажат Предците Основоположници, ако можеха да видят как се развращават тези дечица! Открай време съзнавах, че демокрацията ще доведе точно до това. — Той наля старателно млякото в канчето си с надпис „Шърли Темпъл“. — На тази нация й трябва здрава ръка, преди да се е самоунищожила. Съединените американски щати се нуждаят от малко теология и геометрия, от малко вкус и благоприличие. Според мен ние се олюляваме по ръба на пропастта.

— Игнациус, утре като че ли ще ми се наложи да отида до Поземленото.

— Няма да се занимаваме с лихвари! — Игнациус бърникаше из кутията с бисквити. — Все ще се оправим някак.

— Гълъбче, могат и в затвора да ме вкарат.

— Хм-хм. Ако смяташ да ми правиш истерични сцени, ще се наложи да се върна в хола. Всъщност мисля, че точно така и ще постъпя.

Той отново се понесе на талази на талази по посока на музиката, а джапанките шумно пляскаха по ходилата на огромните му крачища.

— Как ще я карам с такъв син! Хич не го е еня за скъпата му, клета майчица. Понякога си мисля, че в затвора да ме тикнат, на него пак ще му е все едно. Камък има, а не сърце!

— Разглезила си го — отвърна полицаят Манкузо. — Жените трябва да внимават да не разглезват дечурлигата.

— Ти колко деца имаш, мистър Манкузо?

— Три. Розалия, Антоанета и Анджело младши.

— Ей, че хубаво! Бас държа, че са сладурчета и че не са като Игнациус! — Мисис Райли поклати глава. — Игнациус беше такава рожба! Не знам защо се промени. Все ми разправяше: „Обичам те, мамче!“ Сега вече не го казва.

— Недей да плачеш! — Манкузо беше дълбоко развълнуван. — Ще ти направя още мъничко кафе.

— И в затвора да ме тикнат, на него пак ще му е все едно! — заподсмърча мисис Райли. Отвори фурната и извади бутилката мискет. — Искаш ли малко хубаво винце, а, мистър Манкузо?

— Не, благодаря. Работиш ли в полицията, трябва да правиш и добро впечатление. Пък и нали все трябва да си нащрек…

— Е, ако нямаш нищо против… — Въпросът беше риторичен и мисис Райли опъна яка глътка от шишето. Полицаят Манкузо сложи млякото да се вари и закръжи около печката, сякаш си беше у дома. — По някой път наистина се скапвам. Тежък е животът. Пък и колко съм се трепала, ехеее! Колко изпълнителна бях само!

— Трябва по-весело да гледаш на нещата — заключи полицаят.

— Сигурно — отвърна мисис Райли. — На някои хора им е по-тежко даже и отколкото на мен. Като на бедната ми братовчедка, да речем. Каква чудесна женица само. Всеки божи ден ходеше на черква. Бутна я един трамвай на Магазин стрийт — отивала рано-рано на проповедта за рибарите. Навънка било още тъмно.

— Лично аз никога не се отчайвам — излъга полицаят Манкузо. — Трябва напреде да се гледа. Нали разбираш? Ето, моята работа е опасна, да речем…

— Могат и да те убият!

— Понякога не успявам цял ден никого да пипна. Друг път пък арестувам не тоя, дето трябва.

— Като оня старец пред „Д. Х. Холмс“. Само че грешката е моя, мистър Манкузо. Трябваше да се досетя, че Игнациус е виновен за всичко! От него какво друго да очакваш? Все му викам: „Игнациус, на̀, сложи си тая, хубавата ризка. Виж само какъв пуловер съм ти купила, тури си го де!“ Ама той не слуша. Въобще не иска да ме чуе с дебелата си кратуна!

— Понякога си имам неприятности и вкъщи. С тия три деца жена ми много се изнервя.

— Да, то нервите са лоша работа. Бедничката мис Ани, дето живее до нас, нея какви нерви я гонят само! Все крещи, че Игнациус вдигал шум.

— И жена ми е същата. Понякога ми се ще да се махна от къщи! Да бях някой друг, от време на време щях до козирката да се натаралянквам. Ама това между нас казано.

— Не мога, без да си пийвам по малко. Отпуска ме. Нервите там… Нали разбираш?

— Аз пък ходя да играя боулинг.

Мисис Райли се опита да си представи дребничкия полицай с голямата топка за боулинг и рече само:

— Боулинг значи, а?

— Боулингът е чудо работа, мисис Райли! Отвлича ти вниманието от всичко друго!

— О, господи! — Гласът идеше от хола. — Тези момичета вече без съмнение са проститутки! Как могат да показват такива ужаси на зрителите?!

— Ех, ако и аз си имах едно такова хоби…

— Трябва да пробваш боулинга!

— Амиии! Та аз вече съм с артрит в лакътя. Пък и годинките ми са много, та да се занимавам с разни топки. Ще взема да се сецна в кръста и…

— Една моя леля е на шейсет и пет, и внуци има, ама все играе боулинг. Дори в един отбор участва.

— Е, има и такива жени. Аз пък никога не съм била по спорта.

— Боулингът е повече от спорт! — заяви полицаят Манкузо в своя защита. — Срещаш много хора. Свестни хора. Можеш и приятелства да завържеш.

— С моя късмет само ще взема да си изтърва някоя топка връз краката. А те и без това за нищо не стават вече.

— Следващия път, като ходя, ще те викна. И леля си ще взема. Ще идем ти, аз и леля. Разбрахме ли се?

— Майко, кога е варено това кафе? — Игнациус отново връхлетя в кухнята.

— Преди около час. Защо?

— Защото определено има противен вкус!

— А на мене много добро ми се видя — рече Манкузо. — Досущ като на Френския пазар. Сложил съм още малко. Искате ли една чаша?

— Моля?! — възропта Игнациус. — Нима смяташ да забавляваш този джентълмен цял следобед? Бих искал да ти напомня, че довечера ще ходя на кино и трябва да бъда в киносалона точно в седем, за да мога да видя и анимацията. Бих предложил да започнеш да приготвяш нещо за вечеря.

— Не е зле да си тръгвам вече — каза полицаят.

— Как не те е срам, Игнациус! — обади се сърдито мисис Райли. — Ние с мистър Манкузо ей така си седиме и си сърбаме кафето, а ти цял следобед лошо се държиш! Хич не те е грижа откъде ще намеря тия пари. Хич не те е грижа дали няма да ме опандизят! Нищо не те интересува!

— Нима ще бъда подложен на нападки в собствения си дом, и то пред един непознат с изкуствена брада?

— Сърцето ми!

— О, нима? — Игнациус се обърна към полицая: — Ще бъдете ли така любезен да си тръгнете? Само подкокоросвате майка ми.

— Мистър Манкузо не прави нищо лошо и даже толкова мило се държи.

— Аз по-добре да си вървя — обади се извинително Манкузо.

— Ще ги намеря тия пари! — викна мисис Райли. — Ще продам къщата! Под носа ти ще я продам. И ще отида в старчески дом, да знаеш!

Тя грабна края на мушамата и си избърса очите.

— Ако не си тръгнете — заплашваше Игнациус полицая, който пък си закачваше брадата, — ще извикам полиция!

— Той е полицията бе, глупак такъв!

— Това вече е пълен абсурд! — отвърна Игнациус и се понесе навън. — Отивам в стаята си!

Той затръшна вратата и грабна от пода настолния бележник. Хвърли се по гръб сред възглавниците на леглото и започна да драскоти върху пожълтелия лист. След като около половин час си дърпа косата и дъвка молива, започна да съставя един параграф.

Ако днес Хросвита бе сред нас, всички ние щяхме да се обърнем към нея за съвет и наставление. Чрез аскетизма и спокойствието на своята средновековна същност проницателният взор на тази легендарна, свята монахиня, подобна на Сибила, би ни освободил от ужасите, които се материализират пред очите ни посредством телевизията. Каква ли фантасмагория от експлодиращи електроди би се получила, ако можехме само да поставим едно срещу друго очната ябълка на тази свята жена и кинескопа, тъй сходни по форма и конструкция. Образът на въртящите се в кръг похотливи деца щеше да се разпадне на толкова много йони и молекули, че би настъпил катарзисът, до който задължително води една такава трагедия, каквато е покварата на невинните.

Мисис Райли стоеше в коридора и гледаше към надписа НЕ СМУЩАВАЙ, напечатан върху листа от бележник, залепен на вратата с доста употребяван лейкопласт.

— Игнациус, пусни ме да вляза! — простена тя.

— Да те пусна ли?! Разбира се, че няма да те пусна! В момента съм зает с един изключително кратък, но съдържателен абзац.

— Пусни ме, чуваш ли?

— Знаеш, че ти е забранено да влизаш тук!

Мисис Райли заблъска с юмруци по вратата.

— Майко, не мога да разбера какво става с теб, но подозирам, че имаш моментно умопомрачение. А и като си помисля, страхувам се да ти отворя. Може да държиш нож или бутилка вино с пречупено гърло!

— Игнациус, отвори!

— Олеле, клапата ми! Затваря се! — гръмогласно стенеше Игнациус. — Сега вече сигурно си доволна, че ми опропасти вечерта!

Мисис Райли отново се нахвърли върху небоядисаната дървена врата.

— Е, добре де, не троши вратата — най-сетне се обади синът й и след няколко секунди резето беше вдигнато.

— Игнациус, какъв е тоя боклук на пода?

— Това, което виждаш, е моята житейска философия. Все още предстои да бъде обединена в едно цяло, тъй че внимавай къде стъпваш.

— И всичките кепенци са затворени! Игнациус! Та вънка е още светло!

— В моето същество се таи нещо прустовско — обади се Игнациус от леглото, на което скоростно се беше върнал. — Ооо, коремът ми!

— Тука смърди ужасно!

— А ти какво очакваш? Човешкото тяло, когато е затворено, произвежда определени миризми, които сме склонни да забравим в този век на дезодоранти и какви ли не още извращения. Всъщност намирам, че сред атмосферата на тази стая човек се чувства удивително спокоен. Шилер се е нуждаел от мириса на гниещите в писалището му ябълки, за да твори. И аз си имам своите нужди. А освен това би могла да си припомниш, че Марк Твен предпочитал да лежи по гръб в леглото, докато съчинявал старомодните си и отегчителни брътвежи, чиято значимост днешните учени се опитват да докажат. Почитта към Марк Твен е един от корените на съвременния интелектуален застой.

— Ако знаех какво е чудо в тази стая, отдавна щях да вляза!

— Пък аз не зная защо си тук сега и откъде изведнъж тази натраплива идея да нахлуеш в моята обител. Опасявам се, че тя никога вече няма да бъде същата след травмата, нанесена й от вмешателството на един несвойствен ней дух.

— Дошла съм да си поговорим. И си дигни лицето от тия възглавници.

— Чувства се влиянието на абсурдния блюстител на закона. Изглежда, те е настроил против собственото ти чедо. Между другото, той тръгна ли си?

— Да, и аз му се извиних за твоето държане.

— Майко, стъпила си върху бележниците ми! Би ли се поотместила? И не ти ли стига, че съсипа храносмилането ми, та сега желаеш да унищожиш и плодовете на моя ум?

— Добре де, Игнациус, къде да застана? Да не искаш да легна с теб в леглото? — разсърди се мисис Райли.

— Моля те, внимавай къде стъпваш! — изкрещя Игнациус. — Боже мой, едва ли някога човек е бил така нападан, подложен буквално на обсада! Какво те докара тук в това състояние на пълна вманиаченост? И какво извършва сега насилие над моите ноздри? Нима не е зловонието на евтиния ти мискет?

— Реших. Излизаш да си търсиш работа!

О, що за долна шега си правеше сега Фортуна с него? Арест, катастрофа, работа… Къде ли щеше да завърши този злокобен цикъл?

— Разбирам — отвърна спокойно Игнациус. — Като имам предвид, че ти по рождение си неспособна да вземеш решение от такава важност, предполагам, че онзи монголоид, блюстителят на закона, ти е втълпил тази идея.

— Ние с мистър Манкузо си поговорихме така, както си говорехме с татко ти едно време. Той винаги ми казваше какво да правя. Де да беше жив сега!

— Единственото, в което Манкузо и баща ми си приличат, е, че и двамата правят впечатление на твърде нелепи същества. Но независимо от това сегашният ти наставник очевидно е от онзи тип хора, които смятат, че всичко ще бъде наред, ако всеки работи непрестанно.

— Господин Манкузо работи много. В полицията хич не е леко…

— Сигурен съм, че издържа няколко деца, които въобще не е желаел да има, и че всяко от тях мечтае, като порасне, да стане полицай, включително и момичетата.

— Има си три сладички дечица.

— Представям си! — Игнациус започна леко да се клати. — Оууу!

— Какво правиш? Пак ли се опитваш да ме баламосваш с тая клапа? Другите си нямат клапа, само той! Аз нямам клапа, тъй ли?

— Всеки има клапа! — викна Игнациус. — Моята просто е по-развита. Опитвам се да открехна един отвор, който ти успя да запушиш. А сега, кой знае, може да се е затворил навеки!

— Мистър Манкузо каза, че можеш да ми помогнеш да платя на оня, ако поработиш. Човекът, казва, щял сигурно да се съгласи да взема парите и на вноски, тъй мисли той.

— Много мисли твоят приятел, полицаят. Ти наистина успяваш да накараш хората да проговорят, както се казва. Не съм и предполагал, че може да е толкова разговорчив, нито пък че е способен да разисква нещо чак с такова разбиране. Не си ли даваш сметка, че се опитва да съсипе нашия дом? Започна още в момента, когато направи онзи опит за брутален арест пред „Д. Х. Холмс“. И въпреки че ти, майко, си доста ограничена и едва ли го съзнаваш, този човек е нашата прокоба! Той завъртя колелото ни надолу!

— Колело ли? Мистър Манкузо е добър човек. Ти трябва да се радваш, че не те прибра.

— В апокалиптичните ми видения той ще бъде набучен на собствената си полицейска палка. Но както и да е, да постъпя на работа, е немислимо. В момента съм зает с моя труд и усещам, че навлизам в много плодовита фаза. Може би катастрофата е разтърсила и освободила мисълта ми. Във всеки случай днес постигнах много.

— Игнациус, трябва да платиме на човека. В затвора ли искаш да ме видиш? Няма ли да те е срам да тикнат клетата ти майчица зад решетките?

— Моля те, престани да ми говориш за затвора. Тази мисъл, изглежда, изцяло те е обладала. На теб сякаш дори ти е приятно да мислиш за това. В наше време мъченичеството е безсмислено. — Той тихичко се оригна. — Бих предложил известни икономии в този дом. И току-виж, скоро се оказало, че имаш необходимата сума.

— Всичките пари за тебе харча, за да те храня и какво ли не още!

— Напоследък намерих няколко празни бутилки вино, чието съдържание, ей богу, не съм изконсумирал аз.

— Игнациус!

— Онзи ден направих груба грешка и пуснах фурната, преди да я огледам както трябва. Когато я отворих, за да сложа замразената си пица, едва-що не бях ослепен от бутилка врящо вино, която аха, и да експлодира! Предлагам да отклониш някои от средствата, които изтичат към алкохолната индустрия.

— Засрами се, Игнациус! Няколко бутилчици мискет… А ти там с твоите джунджурии?

— Би ли дефинирала значението на думата „джунджурия“? — озъби се Игнациус.

— Всички тия книги! Грамофона! Ами тромпета, който ти купих миналия месец?

— Смятам тромпета за много добро капиталовложение, при все че нашата съседка, мис Ани, едва ли е на същото мнение. Ако отново започне да удря по кепенците ми, ще я полея с вода.

— От утре почваме да гледаме обявите във вестниците. Докарваш се и тръгваш да си търсиш работа!

— Страх ме е да попитам какво разбираш под „докарваш се“. Сигурно ще бъда превърнат в абсолютно посмешище.

— Ще ти изгладя хубава бяла ризка и ще си туриш една от сладките връзчици на баща ти.

— Да вярвам ли на ушите си?! — попита Игнациус възглавницата.

— Да знаеш, че иначе ще ипотекирам къщата! Покривът над главата си ли искаш да загубиш?

— Не! Ти няма да я ипотекираш! — Той удари с огромната си лапа по дюшека. — Ще се разруши цялото чувство за сигурност, което се опитвам да си изградя! Няма да позволя една незаинтересована страна да контролира моя дом! Не бих могъл да го понеса. Само като си помисля, и ръцете ми вече се изприщват.

Той протегна лапа, за да може майка му да огледа обрива.

— И дума да не става! — продължи. — Това ще накара всичките ми скрити страхове да изплуват на повърхността и резултатът, опасявам се, ще е злокобен. Не бих искал да прекараш остатъка от живота си в грижи по един душевноболен, заключен горе на тавана. Този дом няма да бъде ипотекиран! Все трябва да имаш скътани някъде известни средства…

— Имам сто и педесе в банката.

— О, боже мой, нима това е всичко? Не съм и предполагал, че водим толкова оскъдно съществование. Радвам се все пак, че не си довела до знанието ми този факт. Ако имах представа, че само една крачка ни дели от пълната мизерия, нервите ми отдавна да са отишли на боклука! — Игнациус почеса лапата си. — При все това трябва да призная, че алтернативата ми се вижда доста мрачна. Сериозно се съмнявам, че някой би ме наел на работа.

— Какво искаш да кажеш, чедо? Такова добро момче, с образование, и то какво…

— Работодателите съзират у мен отрицание на собствените им ценности. — Той се обърна по гръб. — Страхуват се от мен. Вероятно се досещат, че съм принуден да функционирам в столетие, което ме отвращава. Така беше дори когато работех в нюорлианската обществена библиотека.

— Игнациус, ама това е единственият път, когато си работил, откак свърши университета, пък и то беше само за две седмици.

— Точно това имам предвид — отвърна Игнациус, опитвайки се да уцели с книжно топче млечнобелия стъклен абажур на полилея.

— Трябваше само да лепиш листчета по книгите.

— Да, но аз имах свое собствено естетическо виждане относно лепенето на листчетата. Понякога успявах да залепя само три или четири на ден, но в същото време се чувствах удовлетворен от качеството на извършената работа. Библиотечната управа посрещна с ненавист моята прилежност. На тях просто им трябваше едно животно, което да лее лепило върху бестселърите им.

— Дали ще можеш да започнеш работа пак там?

— Доста се съмнявам. Навремето издумах какви ли не остроти на завеждащия методичния отдел. Отнеха ми дори читателската карта! Вероятно се досещаш каква омраза и страх вселява моят Weltanschauung[1]. — Игнациус се оригна. — Не ми се ще дори да споменавам злополучното пътуване до Батън Руж. Убеден съм, че именно този инцидент стана причина у мен да се изгради психическа бариера срещу труда.

— В университета бяха толкова добри към тебе! Признай си. Колко дълго време те оставиха да се мотаеш! Дадоха ти дори клас да учиш.

— Ооо, в основата си бе все същото. Някакъв нещастен бледолик от Мисисипи казал на декана, че водя пропапска пропаганда, което, както е известно, не отговаряше на истината. Не поддържам настоящия папа. Той изобщо не се вмества в представата ми за добрия властник. Всъщност аз съм яростен противник на релативизма в съвременния католицизъм. Независимо от това дързостта на този некомпетентен белокож дървеняк фундаменталист накара останалите му студенти да сформират комитет, който излезе с искане да поставя оценки и им върна насъбралите се при мен съчинения и контролни. Дори устроиха малка демонстрация под прозореца на кабинета ми. Доста драматично беше. Много добре се справиха, като се има предвид колко са невежи. В разгара на демонстрацията изхвърлих всички стари писмени работи (естествено, непроверени) през прозореца, точно над главите им. Но деканът се оказа твърде ограничен, за да приеме този акт на предизвикателство към преизподнята на съвременния академизъм.

— Игнациус, това не ми го беше казал.

— Тогава не желаех да те тревожа. А освен това заявих на студентите, че в името на човешките бъднини храня най-искрената надежда всички до един да са стерилни! — Игнациус подреди възглавниците около главата си. — Естествено, не бих могъл да изчета малограмотните и погрешни схващания, извиращи от непросветените им умове. Където и да работя, все същото ще бъде.

— Можеш да си намериш добра работа. Стига само да разберат, че си магистър!

Игнациус въздъхна тежко и продължи:

— Не виждам никаква друга възможност… — Той изкриви лице в страдалческа физиономия. Нямаше смисъл да се бори с Фортуна, докато не свърши този цикъл. — Предполагам, си даваш сметка, че всичко това е заради теб. Моят труд ще се забави невероятно много. Майко, смятам, че трябва да отидеш при изповедника и да се покаеш. Обещай му, че за в бъдеще ще отбягваш широкия друм на греха и пиянството. Разкажи му за последствията от моралното си падение. Обясни му как бавиш завършването на едно монументално обвинение срещу нашето общество. Дано успее да схване величината на твоята простъпка. Ако този свещеник отговаря на моите схващания за представител на светата църква, епитимията без съмнение ще бъде доста строга. Но аз се научих да очаквам малко от съвременното духовенство.

— Вече ще бъда добричка, Игнациус. Ще видиш!

— Е, хубаво, ще си намеря някаква работа, въпреки че тя едва ли ще бъде онова, което ти наричаш добра службица. Може да ме осенят някои ценни прозрения и да се окажат от полза за моя работодател. Възможно е трудовият стаж да придаде нови измерения на моята творба. Активната ми ангажираност в системата, която критикувам, ще е интересна ирония сама по себе си. — Игнациус шумно се оригна. — Ако можеше Мирна Минкоф да види само колко ниско паднах!

— Какво прави тая? — подозрително запита мисис Райли. — Колко пари пръснах, за да те изуча, а ти да вземеш с такава да се хванеш!

— Мирна си е все още в Ню Йорк, в родното си място. В момента вероятно си прави гавра с полицията и просто ги принуждава да я арестуват в някоя демонстрация.

— Направо ме изкарваше извън нерви, като свиреше с оная китара из цялата ми къща. Ако наистина има пари, както казваш, май трябваше за нея да се ожениш. Можехте да се настаните някъде двамцата и да си направите едно хубаво бебче.

— Да вярвам ли, че от устата на собствената ми майка излизат такива гнусни мерзости?! — изрева Игнациус. — Бягай да ми приготвиш нещо за вечеря. Трябва да бъда в киното навреме. Ще дават един цирков мюзикъл, някакво прехвалено изстъпление, което от доста време искам да видя. Утре ще прегледаме обявите.

— Толкова съм горда, че най-накрая ще работиш! — разчувства се мисис Райли и целуна сина си някъде из влажните мустаци.

Бележки

[1] Мироглед, светоглед (нем.). — Б.пр.