Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Confederacy of Dunces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Джон Кенеди Тул

Заглавие: Сговор на глупци

Преводач: Вениамин Младенов

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

Излязла от печат: февруари 1989 г.

Редактор на издателството: Мариана Неделчева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Рецензент: Мариана Неделчева

Художник: Филип Малеев

Коректор: Людмила Стефанова; Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2538

История

  1. — Добавяне

Десета глава

I

Гюс Ливай бе добър човек. Не му липсваше и постоянство. Имаше приятели сред уредниците, инструкторите, треньорите и управителите из цялата страна. Нямаше хиподрум, стадион или писта, където да не познава поне един човек — било собственик, билетопродавач или участник. Даже всяка година по Коледа получаваше картичка от един продавач на фъстъци, който работеше на паркинга срещу стадион „Мемориал“ в Балтимор. Гюс Ливай се харесваше на всички.

Времето между изтеклия и предстоящия спортен сезон прекарваше във вила „Ливай“. Там той нямаше приятели. По Коледа единственото, което показваше, че е празник, че е Рождество Христово, беше появата на дъщерите му, които си идваха от колежа и се нахвърляха върху му с искания за повече пари и със заплахи, че ще се откажат от него чрез държавен вестник, ако не престане да тормози майка им. За самата Коледа мисис Ливай винаги съставяше списък, но не списък на подаръците, а на оскърбленията и грубостите, които е преживяла от август до декември. Дъщерите пък го вземаха на съхранение. Единственият дар, който тя си изпросваше от тях, бе да ги накара да подложат баща си на нападки. Мисис Ливай обожаваше коледните празници.

Понастоящем мистър Ливай чакаше да започнат пролетните състезания. Гонзалес бе направил необходимите резервации за Флорида и Аризона. Но във вила „Ливай“ сякаш отново беше Коледа, а всичко това спокойно можеше да изчака до неговото заминаване, помисли си мистър Ливай.

Мисис Ливай беше проснала мис Трикси върху любимия му диван, тапициран с жълта изкуствена материя, и втриваше крем в лицето на старицата. От време на време мис Трикси пускаше език към горната си устна за дегустация на крема.

— Започва да ми се повръща само като гледам обади се мистър Ливай. — Не можа ли да я изкараш навън? Времето е приятно.

— Харесала си е този диван — отвърна мисис Ливай. — Нека и тя да се порадва малко. А ти защо не излезеш да си пастираш спортната кола?

— Тишина! — озъби се мис Трикси и великолепното чене, което мисис Ливай току-що й беше купила, просветна.

— Чуй я само! — възропта мистър Ливай. — Тя направо ни командва!

— По този начин се самоутвърждава. Нима това те притеснява? Зъбите й вдъхнаха малко самочувствие. На теб, естествено, и те биха ти се досвидели. Започвам да разбирам откъде иде нейната несигурност. Установих, че Гонзалес по цял ден я пренебрегва и по хиляди различни начини я кара да се чувства нежелана. Подсъзнателно тя мрази „Панталони Ливай“.

— Че кой не ги мрази? — обади се мис Трикси.

— Каква тъжна, тъжна гледка! — бяха единствените думи, които изрече мистър Ливай.

Мис Трикси се оригна и сякаш подсвирна през зъби.

— Я дай да се разберем — ядоса се той. — Оставих те да правиш какви ли не дивотии. Но това вече е напълно безсмислено. Ако искаш да си отвориш погребално бюро, ще те подкрепя финансово. Но не и ако то ще се помещава в „гимнастическото“ ни салонче. А сега изтрий тая лепка от мутрата й и дай да я закарам обратно в града. Остави ме да си поживея малко на спокойствие, докато съм в този дом!

— Така значи! Изведнъж се вбесяваме, а? Това поне е нормална реакция, което невинаги ти е присъщо.

— Вършиш всичко, за да ме вбесиш, така ли? Винаги можеш да го постигнеш. А сега я остави на мира. Единственото, което иска, е да се пенсионира. Ти все едно че измъчваш една тъпа животинка.

— Аз съм една много привлекателна жена — промърмори в дрямката си мис Трикси.

— Чу ли?! — радостно възкликна мисис Ливай. — И ти искаш да я захвърлиш на боклука? Защото тя е олицетворение на всичко, което не си успял да сториш. Но ето, аз успях да проникна в душата й.

Мис Трикси внезапно се понадигна и изсъска:

— Къде са ми сенките?

— Интересното тепърва предстои — заключи мистър Ливай. — Чакай само да видиш как ще те захапе с петстотиндоларовото чене.

— Кой ми открадна сенките? — побесня мис Трикси. — Къде съм? Я да не ме пипаш!

— Скъпа моя — започна мисис Ливай, но мис Трикси вече бе заспала, а кремът от лицето й се размазваше по дивана.

— Слушай, вълшебстваща ми Кръстнице, колко похарчи досега за това малко забавление? Нямам никакво намерение да плащам и за претапициране на дивана!

— Точно така! Пръсни всичките си средства по конете. А това човешко същество го остави да гине в калта!

— Я по-добре махни ченето от устата й, че ще си прехапе езика. А от това по-яко загиване — здраве му кажи!

— Като спомена езика, та се сетих: трябваше и ти да чуеш какво ми разказа тя за Глория тази сутрин. — Мисис Ливай направи жест, с който показваше, че е разбрала трагизма и несправедливостта на ситуацията. — Глория е била самата доброта, първият човек, който от години е проявил загриженост към мис Трикси. И внезапно ти се появяваш и с един замах зачеркваш Глория от нейния живот. Мисля, че това й е нанесло много тежка травма. Децата с какво нетърпение само ще искат да узнаят и за Глория! А и доста въпроси ще ти зададат, повярвай!

— Не ще и съмнение. Знаеш ли, аз пък мисля, че ти полудяваш. Такава Глория не съществува! Продължиш ли да си беседваш с твойто протежение, да знаеш, че направо ще те вземе със себе си в царството на вечния сумрак. И когато Сузън и Сандра се върнат за Великден, ще те заварят да подскачаш върху тренажора с кесия, пълна с парцали, в ръцете!

— Оохооо! Ясно. Чувство за вина поради инцидента с Глория. Нападки, презрение… Това не е никак на добро, Гюс. Моля те, пропусни едно от състезанията и иди да те прегледа лекарят на Лени. Този човек прави чудеса, повярвай.

— Тогава го накарай да ми махне от главата „Панталони Ливай“! С трима посредници говорих тази седмица. И всеки от тях ми казва, че по-невъзможно нещо за продажба не е виждал!

— Гюс, нима не ме лъжат ушите? Нима те чух да казваш, че ще продаваш своето наследство?! — писна мисис Ливай.

— Млък! — озъби се мис Трикси. — Ще ми паднете вие! Само почакайте! Ще си го получите! Тъпкано ще ви го върна!

— О, я си затвори устата! — викна срещу й мисис Ливай и я притисна към дивана, където тя моментално се унесе в дрямка.

— Все пак, един от тях, който имаше вид на доста пробивна личност, ми даде известна надежда. И той, подобно на останалите, рече: „На днешно време никой не купува фабрики за дрехи. Не се търсят на пазара. Пък вашата е и демодирана. Хиляди са необходими за ремонт и модернизация. Към нея е прокарана и жп линия, но по-леките стоки като облеклата днес се превозват с камиони, а местоположението й от тази гледна точка е ужасно. Магистралите са чак на другия край на града. Производството на облекла в целия Юг е в застой. Дори земята ви не струва кой знае колко. Целият район полека-лека се превръща в бедняшки квартал.“ И т.н., и т.н. Но този посредник спомена, че не е изключено да събуди интерес у някоя верига универсални магазини, която да купи фабриката за магазин. Е, това не звучи зле. Но тук се появиха и засечките — място за паркинг край „Панталони Ливай“ няма, а средното жизнено равнище в района е твърде ниско, следователно голям пазар наоколо е немислим и т.н. до безкрай. Той каза, че единствената надежда е да се дава под наем като склад, но последва неизменната забележка, че наемите за складови бази не са високи и че разположението на фабриката е неудачно за целта. А после пак, че магистралите били далеч… Така че не се тревожи. „Панталони Ливай“ все още си е наша, подобно на нощно гърне, което сме получили в наследство.

— Нощно гърне ли? Нима кръвта и потта на баща ти са нощно гърне? Разбирам целта ти — да се унищожи и последният паметник на бащините ти постижения.

— Откога „Панталони Ливай“ стана паметник?

— Защо почнах да работя там, един господ знае! — обади се ядосано мис Трикси измежду възглавниците, където мисис Ливай я беше приковала. — Слава богу, клетичката Глория навреме се измъкна!

— Извинете, дами — рече мистър Ливай, като подсвиркваше през зъби, — но двете може да си обсъждате Глория и без мен.

Той стана и отиде в банята да си направи воден масаж. Докато водата струеше във вихрушка около него, в главата му се въртеше мисълта къде ли може да открие някой нещастен купувач и да му набута в ръцете „Панталони Ливай“. Все ставаше за нещо. За пързалка? За гимнастически салон? За негърски господен храм? А после се запита какво ли щеше да се случи, ако отнесеше тренажора на мисис Ливай до вълнолома и го пуснеше във водата. Избърса се внимателно, нахлузи кадифения халат и се върна в „гимнастическото“ салонче, за да си вземе бюлетина на състезанията.

Мис Трикси беше седнала върху дивана. Лицето й бе почистено. Устата й представляваше едно оранжево петно. Недовиждащите й очи изпъкваха от сенките. Мисис Ливай нагласяше фризираната черна перука върху изтънелите коси на старицата.

— За бога, сега пък какво ми правиш? — хриптеше мис Трикси срещу своята благодетелка. — Ще си платиш за това!

— Можеш ли да повярваш? — попита гордо съпруга си мисис Ливай, а по лицето й не бе останала и сянка от враждебност. — Погледни само.

И мистър Ливай наистина не повярва на очите си. Мис Трикси изглеждаше досущ като майката на мисис Ливай…