Тери Брукс
Елфите на Шанара (14)

ГЛАВА XIV

В един свят на светлини и сенки, където общоприетите закони бяха почти невалидни, животът — откраднат от материята и призрачен, в този свят на парасъществуване и мъгла Уокър Бо беше изправен лице срещу лице с невъзможното.

— Аз чаках дълго време, Уокър, надявайки се да дойдеш — шепнеше призракът пред него.

Коглин — но нали беше мъртъв вече от седмици, убит от Шадуина в Хартстоун, унищожен заедно с Мърко от Ример Дал. Уокър сам видя всичко това, но бе почти нелечимо болен, заразен от отровата на Асфинкс и се свиваше безпомощно в леглото си, докато старецът и пустинният котарак се сражаваха в предсмъртната си битка. Той стана свидетел на всичко: последното втурване на чудовищата, създадени от черната магия, огънят от магията на стареца, пламнала за отмъщение и експлозията, която бе погълнала всеки, попаднал в нейния обсег. Коглин и Мърко бяха изчезнали в големия пожар заедно с десетки нападатели. Никой не беше оцелял, освен Ример Дал и една шепа противници, отхвърлени настрана.

Но въпреки всичко Коглин и котаракът бяха тук, възкръснали някак си в Паранор като духове.

Уокър Бо откри, че те са истински като него или са негово отражение в този свят на здрача, в който Черният камък на елфите го бе изпратил. Те приличаха на призраци и все пак бяха живи, макар че това бе изключено. Освен, ако той беше също мъртъв и сам бе тяхно отражение. Противоречията замаяха главата му. Дъхът му секна и той не можеше да говори. Кой беше жив и кой — не?

— Уокър — прошепна старецът и гласът му го върна обратно от ръба на пропастта, където балансираше.

Коглин се приближаваше бавно и предпазливо. Той изглежда осъзнаваше страха и объркването, които неговото присъствие пораждаше у Уокър. Коглин заговори тихо на Мърко. Пустинният котарак седеше послушно на задните си лапи, а в блестящите му очи, вперени в Уокър, се четеше разум и любопитство. Под износените дрехи на Коглин се виждаше невероятно крехкото му и мършаво тяло, а сивата смътна светлина минаваше през него на тесни струи. Уокър трепна, когато старецът се пресегна, за да го докосне по рамото, а кокалестите му пръсти се спускаха надолу, за да го хванат за ръката. Хватката беше топла и твърда.

— Аз съм жив, Уокър. Мърко — също. И двамата сме живи — прошепна той. — Магията ни спаси.

Уокър Бо мълча известно време, взирайки се неразбиращо в очите на другия, търсейки нещо, което да даде смисъл на думите му. Жив? Нима е възможно? Накрая кимна, чувствайки нужда да отговори по някакъв начин, за да преодолее страха и объркването и колебливо попита:

— Как попадна тук?

— Ела и седни до мен — отвърна другият.

Той поведе Уокър към каменна пейка, разположена до една стена. И двамата представляваха странно мъждукащи силуети, открояващи се в света на сенките, обвит в мъгла и мрак. Във вътрешността на Замъка се чуваха приглушени звуци, като че ли някакъв неканен гост бе принуден да действува предпазливо, за да не привлича вниманието. Уокър се огледа, все още невярващ на очите си. Той изследваше лабиринта от пътища, губещи се в мрака, и различаваше каменни стени, бойници и кули, издигащи се около него, които бяха така изпразнени от живот, както гробовете в земята. Уокър седна до стареца и почувствува, че Мърко се отърка в него.

— Какво се случи с нас? — попита Уокър. Увереността му се повъзвърна и той твърдо реши да разбере истината и да преодолее несигурността. — Погледни какви сме. Приличаме на призраци.

— Ние сме в един свят на полусъществуване, Уокър — отвърна тихо Коглин. — Намираме се някъде между света на смъртните и света на мъртвите. Паранор вече почива тук, върнат от небитието посредством магията на Черния камък на елфите. Ти го намери, нали? Ти го намери на мястото, където беше скрит, и го донесе тук. Ти го използува както трябва и ни върна обратно. Чакай, не отговаряй още. — Пресече той опита на Уокър да каже нещо. Аз пак прибързвам. Първо трябва да ти кажа какво се случи с мен. После ще говорим за теб. Мърко и аз преживяхме приключение, което ни доведе до това състояние. Ето какво се случи, Уокър. Преди няколко седмици, когато говорих с духа на Аланон, той ме предупреди, че моето време в света на смъртните почти е изтекло и че смъртта ще дойде да ме вземе следващия път, когато видя лицето на Ример Дал. Каза ми в този момент да притискам до себе си Друидската История и да не я изпускам. Нищо друго не ми откри. Когато Главният Преследвач и неговите Шадуини се появиха в Хартстоун, аз си спомних думите на Аланон. Успях да ги забавя достатъчно дълго, за да измъкна книгата от скривалището. Притиснал я до гърдите си, аз стоях на входа на вилата заедно с Мърко, когато Шадуините се втурнаха да ме разкъсат. Ти мислиш, че ме обгърна моята магия. Не беше тя. Когато Шадуините ме обградиха, в моя защита се яви магията, която се съдържаше в Друидската История. Тя изпусна бял огън, който погълна света около себе си, унищожавайки всичко, което не беше част от мен, с изключение на Мърко, опитващ се да ме защити. Огънят не ни навреди, но ни обхвана и ни понесе в миг като вихър. Ние изпаднахме в безсъзнание, аз потънах в най-дълбокия сън, който ме е спохождал. Когато се събудихме отново, ние се озовахме в Паранор, в Друидския замък. — Той се наведе по-близо. — Не зная със сигурност какво се е случило, когато магията е била задействувана, Уокър, но мога да предположа. Друидите никога не биха оставили своето творение на произвола на съдбата. Нищо, създадено от тях, не е попадало в ръцете на същества, които нямат права върху него или не преследват морални цели. Сигурен съм, че така са постъпили и със своите Истории. Магията, която ги защитава, ги връща при всяка заплаха в хранилището на Замъка, който е бил тяхно убежище през всичките тези години. Така стана и с Историята, която държах. Аз погледнах в хранилището и я открих отново сред другите Истории. Беше се завърнала благополучно. Аланон несъмнено е знаел, че това ще се случи и че всеки, държащ Историята, ще бъде отнесен заедно с нея в Паранор, в друидското убежище. Но не и в света на смъртните — завърши той.

— Защото преди триста години замъкът е бил изпратен в друго измерение — промърмори Уокър, започвайки вече да разбира.

— Да, Уокър, защото Замъкът е бил изпратен от Аланон извън Четирите земи и ще остане извън тях, докато друидите не го върнат обратно. И така, книгата се върна в Паранор, а с нея пристигнахме Мърко и аз. — Той помълча и добави. — Изглежда Друидите още не са ме отписали.

— Като в клопка ли си уловен тук? — попита тихо Уокър.

— Боя се, че е така — отвърна със сдържана усмивка другият. — Не притежавам магия, която да ни освободи. Сега ние сме част от Паранор, точно както и Историите, живи и здрави, но сме призраци в един призрачен замък, уловени в някакво междинно време и място, докато някоя по-силна магия от моята не ни освободи. Затова те очаквах така. — Кокалестите пръсти стиснаха рамото на Уокър. — Кажи ми сега, донесе ли Черния камък на елфите? Ще ми го покажеш ли?

Уокър Бо си спомни изведнъж, че продължава да държи Камъка. Той така силно стискаше талисмана в ръката си, че ръбовете му бяха се впили в дланта. Нерешително протегна ръка и пръстите му се отвориха един по един. Уокър беше предпазлив, страхуваше се, че магията може да го завладее. Черният камък на Елфите проблясваше загадъчно в шепата му, но магията спеше, светлината беше затворена в него.

Коглин дълго се взира безмълвно в Камъка, а неговото продълговато набръчкано лице изразяваше учудване и колебание. После вдигна отново поглед и попита:

— Как го намери, Уокър? Какво се случи, след като Мърко и аз бяхме отнесени?

Тогава Уокър му разказа как се бе появила Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната Река и как бе излекувала ръката му. Той разказа всичко, което беше се случило по време на пътуването на север към Елдуист, за борбата на Куикнинг и нейните спътници за оцеляване на тази земя от камък, за търсенето на Ул Белк, за срещите със Смока и Паст Гринт и за окончателното унищожаване на града и на тези, които се опитваха да го запазят.

— Аз дойдох тук сам — каза накрая той със замислен поглед, докато спомените за това, което беше се случило, изплуваха в съзнанието му. — Знаех какво се очакваше от мен. Приех, че поръчението, което Аланон беше завещал на потомците на Брин Омсфорд, е било предназначено за мен. — Той хвърли бегъл поглед наоколо. — Ти винаги си ми казвал, че за да разбера нещо, първо е необходимо да го приема и аз последвах твоя съвет. И поръчението на Аланон. Използвах Черния камък на Елфите и възвърнах Друидския замък. Но погледни ме, Коглин. Аз очевидно съм като теб, един призрак. Ако магията е осъществила това, за което е била предназначена, тогава защо…

— Помисли, Уокър — прекъсна го бързо другият с болезнено изражение в старите си очи. — Какво точно ти заръча Аланон? Повтори ми го.

Уокър пое дълбоко въздух. Върху бледото му лице се четеше безпокойство.

— Да върна обратно Паранор и друидите — отговори той.

— Да, Паранор и друидите — и двете. Ти осъзнаваш какво означава това, нали? Разбираш ли?

Челото на Уокър се набръчка от чувство на безсилие и неохота.

— Да, старче — прошепна той дрезгаво в отговор. — За да бъде възстановен Паранор, аз трябва да стана друид. Приех това, въпреки че ще стане както аз желая, а не както ми нарежда някакъв дух, мъртъв от триста години. — Думите му се сипеха гневно и бързо. — Аз няма да бъда като тях. Тези старци, които…

— Уокър! — Гневът на Коглин беше толкова силен, колкото неговия собствен и той мигновено млъкна. — Слушай ме. Не заявявай какво ще правиш и какъв ще бъдеш, докато не разбереш какво се изисква от теб. Въпросът не е просто да се изпълни някакво поръчение. Целта винаги е била по-голяма. Приемането на това, кой си и какво трябва да направиш, е само първата от много стъпки, които изисква твоето пътуване. Да, ти си открил отново Черния камък на елфите и си призовал неговата магия. Да, ти си успял да влезеш в изчезналия Паранор. Но това е само началото.

Уокър го погледна втренчено.

— Какво искаш да кажеш? Какво друго има тук? — попита той.

— Боя се, че има много други неща — прошепна другият и тъжна усмивка се появи на сбръчканото му лице, напомнящо набраздено, разцепващо се от старост дърво. — Ти си дошъл в Паранор почти както ние с Мърко. Довела те е магията. Но тя ти осигурява достъп при определени условия. Ние сме тук с нейното мълчаливо съгласие и живеем при условията, която тя диктува. Вече си забелязал как изглеждаш — почти като призрак. Ти съдържаш все още недостатъчно количество вещество и живот, за да бъдеш като другите смъртни. Това не е случайно, Уокър. Огледай се. Паранор изглежда по същия начин — той е тук и все пак не е тук, формата му е смътна, той не се е върнал напълно към живот. — Той стисна здраво тънките си устни. — Виждаш ли? Ние всички — Мърко, аз и ти и от Паранор — все още не сме се върнали в света на хората. Ние продължаваме да сме в някакво междинно съществуване, някъде между битието и небитието и чакаме. Ние чакаме, Уокър, магията да ни възстанови напълно. Защото тя все още не е сторила това, макар че благодарение на Черния камък на елфите ти влезе в Замъка. Защото тя още не е овладяна.

Коглин се пресегна и внимателно затвори пръстите на Уокър обратно около Черния камък на елфите, после бавно се облегна назад — един крехък вързоп от пръчки на фона на сенките.

— За да се върне Паранор в света на хората, друидите трябва отново да дойдат сред тях. По-точно един друид, Уокър. Ти. Но приемането на поръчението не е достатъчно, за да станеш друид. Ти трябва да направиш нещо повече, за да овладееш магията, ако тя е предназначена да ти принадлежи. Ти трябва да се превърнеш в това, което ти е поръчано да станеш. Ти трябва да се преобразуваш.

— Да се преобразувам ли? — Уокър беше поразен, — Струваше ми се, че това вече е станало. Какво по-нататъшно преобразуване се изисква? Трябва ли да изчезна напълно? Не, не ми отговаряй. Остави ме да отгатна сам. Аз имам наследството на Аланон, притежавам Черния камък на елфите и трябва да сторя още нещо, за да придобие извършеното някакъв смисъл. Да се преобразувам, казваш ти, но как?

— Не зная — отвърна Коглин, поклащайки глава. — Но знам, че ако не се преобразуваш, ти няма да станеш друид и Паранор няма да бъде възстановен в света на хората.

— А ако не успея, ще остана пленен тук, така ли? — попита яростно Уокър.

— Не. Ти можеш да напуснеш, когато пожелаеш. Черният камък на елфите ще те отведе оттук.

Настъпи момент на ядно мълчание, докато двамата мъже бяха обърнати с лице един към друг — две смътни сенки, седнали на каменната пейка под стените на Замъка.

— А ти? — попита накрая Уокър. — А Мърко? Можете ли да дойдете с мен?

— Нашият живот си има цена, Уокър — отвърна със слаба усмивка Коглин. Ние сме свързани с магията на Друидските Истории, необратимо свързани. Ние трябва да останем с тях. Ако те не са възстановени в света на Хората, ние също не можем да бъдем върнати в него.

— Царство на сенките. — Уокър прошепна думите като някаква ругатня. Той чувствуваше тежестта на каменния Паранор около себе си. — И така, аз мога да получа моята собствена свобода, но не и вашата. Аз мога да напусна, но вие трябва да останете. — Усмивката му беше сурова и иронична. — Разбира се, аз никога няма да направя това. Дори ако се откажете от своя собствен живот, за да запазя аз моя. Ти знаеше това, нали? Знаеше го от самото начало. И Аланон със сигурност го е знаел. Чака ме клопка на всяка крачка, нали? Аз заявявам кой ще бъда, какво ще правя и как ще управлявам собствената си съдба, ала моите думи нямат никакъв смисъл.

— Уокър, ти не си свързан с нас — намеси се бързо Коглин. — Мърко и аз се бихме, за да те спасим, защото искахме да го сторим.

— Бил си се, за да мога аз да изпълня поръчението на Аланон, Коглин. Няма никакво спасение — нали затова съм още жив. И ако откажа да го изпълня сега или ако не успея, всичко, което е свършено до този момент, ще се обезсмисли! — Той се бореше да се овладее, защото неусетно се бе развикал. — Погледни в какво ме превърнаха.

Коглин почака малко и после тихо каза:

— Наистина ли положението е така лошо, Уокър? Нима са злоупотребили с теб? Настъпи пауза, през която Уокър го гледаше втренчено.

— Защо аз не мога сам да избирам съдбата си? Защо съм осъден да бъда нещо, което презирам? Защо трябва да действам по начини, по които иначе не бих действал? Старче, ти ме удивяваш.

— Но въпреки всичко ти не отговори на въпроса ми.

— Отговорите са безсмислени — отвърна Уокър, поклащайки с отвращение глава. — Всеки отговор, който мога да дам, само ще се върне, за да ме преследва по-късно. Чувствувам, че в тази работа ме подвеждат моите собствени мисли. По-добре е да се занимавам с реалности, отколкото с хипотетични възможности, нали? — Той въздъхна. За първи път почувствува как студът на камъка прониква в него. — Аз съм в клопка тук, също както и ти — прошепна той.

Коглин се облегна на стената на замъка и момент изглеждаше, че ще изчезне в нея.

— Тогава се спаси, Уокър, но не като бягаш от своята съдба, а като се възползуваш от нея — каза тихо той. — Ти упорито твърдеше още от началото, че няма да позволиш на друидите да те манипулират. Мислиш ли, че аз се чувствувам по-различно от теб? Ние и двамата сме жертва на обстоятелствата, определени преди триста години и никой от нас нямаше да бъде в това положение, ако имахме избор. Но ние нямахме. И противенето срещу това, което ни е било сторено, няма да ни помогне. Така че, Уокър, направи нещо, за да обърнеш принудата в твое предимство. Прави, каквото ти е било съдено да правиш, стани, какъвто трябва и после действай както сметнеш за правилно.

Уокър се усмихна иронично.

— И така, ти ми предлагаш да се преобразувам — каза той. — Как да го направя, Коглин? Трябва все пак да ми кажеш.

— Започни с Друидските Истории. Говори се, че всички тайни на магията се съдържат в тях. — Старецът го хвана импулсивно над лакътя. — Качи се горе в Замъка и вземи Историите от хранилището, извади ги една по една и виж какво можеш да научиш от тях. Отговорите, от които се нуждаеш, трябва да се крият вътре. Ето откъде можеш поне да започнеш.

— Да — съгласи се Уокър, обмисляйки вероятността Коглин да е прав в твърдението си, че той може да получи това, което търси, не като отблъсква своята съдба, а като я обърне в своя собствена полза. — Да, това е някакво начало.

Той стана и Коглин се надигна заедно с него. Уокър постоя известно време мълчаливо лице в лице със стареца, после протегна здравата си ръка и нежно го прегърна.

— Съжалявам за това, което са ти сторили — прошепна той. Говорех сериозно при Хартстоун, преди да дойде Ример Дал — че нямах право да те обвинявам за своите премеждия и че съм ти благодарен за всичко, което си направил, за да ми помогнеш. Ние ще намерим начин да се освободим, Коглин. Обещавам.

После той отстъпи назад и усмивката на Коглин беше моментен слънчев лъч, проникнал в мрака.

И така, Уокър Бо се качи в Замъка, следвайки Коглин и Мърко три призрака, обитаващи един свят на здрача. Замъкът на друидите бе тъмен и масивен, проблясващ като отразен във водата образ и с носещи се без посока сенки. Камъкът на стените, подовете и кулите беше студен и лишен от живот, а коридорите се извиваха наоколо като тунели под земята, тъмни и влажни. Тук-там из застланите с килими и украсени с гоблени зали имаше пръснати кости, останки от онези гноми, които бяха умрели, когато Аланон бе призовал магията, изпратила Замъка извън Четирите земи преди триста години. Купчини прах показваха края на уловените в клопка тук Призраци на Морд и всички останки от тях бяха като шепот на една памет, затворена между стените.

Минаваха през коридори и галерии, катереха се по вити стълбища, лабиринт от коридори водеше обратно в камъка. Тишината беше всепроникваща, тежка и дълбока като есенна горска шума, вкоренена в стените на Замъка и неумолима. Те не я нарушаваха като минаваха безмълвни през нейните завеси и се съсредоточаваха в това, което виждаха на пътя си и търсеха пътищата, които щяха да ги изведат в хранилището. Врати и пусти помещения се появяваха и минаваха около тях, голи и отблъскващи в своята мрачна декорация. Прозорците бяха отворени към някаква сивота, към една особена лека мъгла, която засенчваше всичко отвъд, така че Замъкът представляваше някакъв остров. Уокър усилено се взираше да види нещо от гората, ограждаща като пръстен пустия хълм, върху който се издигаше Паранор, но дърветата бяха изчезнали или всъщност изчезнах аз, поправи се Уокър, напуснах Четирите земи и попаднах в нищото. Цветовете бяха изсмукани от килимите, гоблените и картините, от самия камък и дори от небето. Тук имаше само мрак, един вид сивота, която не просветляваше и бе пуста и мъртва.

Все пак тук имаше още нещо. Тук беше магията, която държеше Паранор в плен. Тя присъстваше на всяка крачка, проявяваше се внезапно и също тъй внезапно изчезваше, като виеща се, зеленикава мъгла. Тя висеше в сенките и в краищата на полезрението им, противна и уверена, със съскане, издаващо кръвожадност. Не можеше да ги докосне, защото те бяха защитени от друга магия и бяха като част от самия Замък. Но можеше да ги наблюдава. Умееше да дразни, да се присмива и да заплашва. Тя можеше да чака, без да издава какво ще се случи, когато тяхната защита изчезне.

Странно беше, че присъствието й е така очевидно. Уокър Бо го бе почувствувал незабавно. Като че ли магията беше някакво живо същество, един пазач, оставен да броди из Замъка, търсейки натрапници и преследвайки ги, за да ги унищожи. Нейното присъствие му напомняше за Смока в Елдуист, който претърсваше имението на своя господар и го почистваше от живот. Магията не бе тъй материална като Смока, но усещането беше същото. Уокър чувствуваше, че тя е враг, с който накрая ще трябва да се срещне.

Намериха Историите в Друидската библиотека, в хранилището, скрито зад шкафовете за книги. Това бяха редици масивни, подвързани с кожа книги, поставени в стените на Замъка. Магията, която някога беше ги скрила от очите на смъртните, бе изчезнала с излизането на Паранор от света на хората. Уокър ги поразгледа замислено, после избра една наслуки, седна и започна да чете. Коглин и Мърко му правеха компания, мълчаливо и без да му досаждат. Времето минаваше, но светлината не се промени. В Паранор нямаше нито ден, нито нощ. Нямаше никакво минало или бъдеще. Имаше само тук и сега.

Уокър не знаеше колко дълго беше чел. Той не се уморяваше и не чувствуваше нужда от сън. Не ядеше и не пиеше, защото не беше нито гладен, нито жаден. В един момент Коглин му каза, че в света, в който е изпратен Паранор, нуждите на смъртните нямат никакво значение. Те бяха толкова призраци, колкото бяха двама мъже и един пустинен котарак. Уокър не се съмняваше. Тук нямаше нужда от нищо.

Уокър чете часове, дни или дори седмици наред. Не знаеше колко. В началото четеше, без да разбира, думите просто се нижеха пред очите му като някакъв разказ, който беше така далечен и различен както животът, който познаваше преди сънищата на Аланон. Той четеше за друидите и тяхното учение, за света, който бяха се опитали да сътворят след катаклизма на Великите войни, за първия Съвет на Паранор и за спасяването на Расите от гибел. Какво ме засяга всичко това? питаше се той. Какво значение имаше което и да е от тези неща сега?

Той прочете една книга, взе друга и после трета, поглъщаше том след том, като усилено и неизменно търсеше нещо, което да му подскаже как да постъпи. В тях се разказваше за разни заклинания, за магии, които можеха малко да помогнат, за лекувания с докосване и мисъл, за помощите, давани на живите същества при нужда и за работата, която бе необходима, за да се обедини отново земята. Той ги четеше, а те не му казваха нищо. Как трябваше да се преобразува от това, което беше, в онова, което се очакваше от него? Къде се казваше какво трябва да направи? Страниците се нижеха, думите преминаваха пред очите му, а отговорите оставаха скрити. Той не свърши на един път, въпреки че не го разсейваха никакви нужди на смъртен: нито спеше, нито ядеше, нито пиеше. Излизаше, периодично, за да се разходи наоколо, да помисли за други неща и за да остави ума си да се прочисти от всичко, което разказваха Историите. Понякога Коглин се разхождаше с него като негова сянка, а друг път го придружаваше Мърко. Те сякаш се бяха върнали в Хартстоун, вървяха по неговите пътеки, правейки си компания един на друг, живееха пак в уединението на долината. Но Хартстоун беше изчезнал, унищожен от Шадуините, а Паранор беше тъмен и изпразнен от живот и колкото и да искаха, не можеха да върнат заличеното. Няма връщане към миналото, неведнъж си мислеше Уокър. Всичко някогашно беше загубено.

След известно време Уокър започна да се отчайва. Беше изчел почти всички Друидски Истории и все още не беше открил нищо. Беше научил всичко за това, кои и какви са били друидите, за техните учения и тяхната вяра, как са живяли и какво са се стремели да постигнат, но нищо не му подсказваше, как са постигнали своите умения. Нямаше никакви сведения за произхода на Аланон, за начина, по който се е изучил за друид или кой го е научил, или какъв е бил предметът на неговото обучение. Книгите не съдържаха никаква информация за заклинанията, които бяха затворили в изолация замъка или за условията за отменяне на магията.

— Не мога да разбера нищо, Коглин — призна накрая Уокър Бо, безнадеждно разочарован, когато последният от томовете лежеше разтворен в скута му пред него. — Прочетох всичко и нищо полезно не научих. Възможно ли е да липсва някой от томовете? Може ли да се опита нещо друго?

Коглин обаче поклати отрицателно глава. Ако съществуваха някакви отговори в писмена форма, те трябваше да бъдат открити тук. Нямаше никакви други книги и никакви други източници. Всичко се съдържаше в Историите. Всички Друидски науки започваха и свършваха с тях.

Тогава Уокър излезе сам, заразхожда се гневно по коридорите, чувствайки се предаден и измамен, жертва на друидска приумица и самонадеяност. Той мислеше с горчивина за всичко, което бе му сторено и което бе принуден да изтърпи само защото бе по-различен от другите. Неговият дом беше унищожен. Бе загубил едната си ръка и едва бе спасил живота си. Често беше лъган и мамен. Накараха го да се чувствува отговорен за съдбата на цял един свят. Вълна на самосъжаление премина през него. Тогава Уокър критично сви устни. Стига толкова, смъмри се той. Все пак съм жив, нали? Други нямаха този късмет. Все още го преследваше лицето на Куикнинг. Не можеше да забрави как изглеждаше тя, когато я остави да падне. Не ме забравяй, бе помолила тя Морган Лех — но тя говореше също така и на него. Не ме забравяй — като че ли някой, който я познаваше, можеше някога да я забрави.

Уокър разсеяно сви по един коридор, който водеше към центъра на Замъка и входа за една черна шахта, дала живот на магията, затворила в изолация Паранор. Умът му продължаваше да бъде зает с Куикнинг и той отново си спомни видението, с което Гримпонд му беше предсказал нейната съдба. В него се разля горчивина. Видението, разбира се, беше вярно. Виденията на Гримпонд винаги бяха верни. Първо загуби ръката си, после загуби Куикнинг, после…

Уокър изведнъж спря и замръзна на място от изненада, като някаква статуя, взираща се в пространството по средата на сводестия коридор. Той беше забравил. Имаше още едно, трето видение. Уокър пое дълбоко въздух, представяйки си го. Той стоеше във вътрешността на един пуст, лишен от живот замък, дебнен от смърт, от която не може да избяга, преследван безмилостно…

Уокър рязко въздъхна. Този замък ли беше? Той затвори очи, опитвайки се да си спомни. Може да е бил Паранор.

Уокър почувствува как пулсът му се ускорява. Във видението той искаше да избяга, но не можеше. Стоеше вцепенен, а към него приближаваше Смъртта. Една фигура в тъмни дрехи стоеше зад него, държеше го здраво и не му позволяваше да избяга. Аланон.

Изведнъж му се стори, че тишината е някак потискаща. Какво означаваше третото видение? — чудеше се той. Кога ли ще се сбъдне? Тук ли бе предначертано да се случи?

И изведнъж Уокър разбра. Внезапната увереност го шокира, но той не се усъмни. Видението щеше да се сбъдне така, както се бяха сбъднали и другите, и то тук. Замъкът беше Паранор, а смъртта, която го дебнеше, беше черната магия, използвана за изолирането му. Аланон действително стоеше зад него, държейки го здраво — не физически, а по още по-сигурен начин.

Но тук имаше нещо повече, някои неща, които той все пак не беше предвидил. Не му бе съдено да умре. Това беше очевидният смисъл на видението на Гримпонд, на който Гримпонд искаше Уокър да повярва. Виденията бяха винаги измамни. Образите бяха умно разкрити и даваха възможност за повече от едно тълкуване. Бяха като части от някаква главоблъсканица: трябва да ги разместваш, за да откриеш къде пасват.

Очите на Уокър търсеха тъмните сенки, които дебнеха отвсякъде. Какво щеше да стане, ако успее да обърне изобретателността на Гримпонд в своя полза? Ами ако този път съумее да дешифрира отмъстителното предсказание на духа, преди то да се е сбъднало? И да предположим — той едва смееше да се надява, — че дешифрирането на видението можеше да му даде ключа за разгадаването на онова, което му бе отредено в Друидския замък?

В него започна да се разпалва някакъв огън — едно изгарящо го решение. Все още нямаше отговорите, от които се нуждаеше, но разполагаше с нещо не по-малко ценно. Намерил бе пътя към тях. Уокър се върна в мислите си назад, към времето преди влизането му в Паранор, преди срещата с Коглин и Мърко. Липсващите елементи бяха някъде там. Припомни са как чете Друидските Истории, виждайки отново думите върху страниците, чувствайки отново тежестта на книгите и материята на тяхната подвързия. Нещото, което бе пропуснал, беше там. Уокър затвори очи. Той си представи как проследява всичко, случило се досега и как го разказва на себе си като низ от събития. Изследваше всичко това, стоейки усамотен в коридора, обвит в сенки и тишина и усещаше как разплита нишките на объркването си, чуваше как до слуха му долитат нови, оптимистични нотки. Той се вглъби дълбоко в себе си, достигайки тъмните кътчета, където се криеха тайните. Неговата магия се надигаше, за да го подкрепи. Ако търся достатъчно усилено и дълго, ще мога да видя всичко, каза си Уокър. Той се спусна надолу, в най-тихата и най-спокойна част от себе си, в пълна забрава.

Какво беше пропуснал да види?

Онзи, който притежава основанието и правото, ще го владее до край.

Очите му рязко се отвориха. Ръцете му се повдигнаха бавно нагоре по неговото тяло, опипвайки го. Пръстите му намериха това, което търсеха, скътано грижливо в дрехите, и се затвориха плътно около него. Черният камък на елфите.

Стискайки талисмана, за да го закриля и с ум, пламнал от съзнанието за нови възможности, той бързо се отдалечи.