Джеймс Типтри-младши
И тъй нататък, и тъй нататък

Защото хората идват и си отиват, но…

В една ниша на кораба детето беше успяло да активира един екран.

— Роуви! Нали ти казаха да не си играеш с екраните, докато трае Скокът. Колко пъти да ти повтаряме, миличък, там няма нищо за гледане, само светлинки. Хайде сега, ела тук да си играем заедно…

Докато младата кланова съпруга привикваше детето обратно към техните пътнически пашкули, нещо се случи. Беше съвсем незначително нещо, само колкото да накара полузаспалите пътници да вдигнат глава. Веднага прозвуча спокоен глас, придружен от смесеното жужене на множество преводи.

— Говори капитанът. Моментното прекъсване, което усетихте, е съвсем нормално в този участък на паракосмоса. Вероятно ще изпитаме още едно-две такива прекъсвания, преди да стигнем Орионовия комплекс, което трябва да стане след около две единици корабно време.

Дребната случка предизвика разговори сред пътниците.

— Казвам ви, направо съжалявам младоците днес. — Едрото създание в търговска роба, което си беше включило скенера за галактически новини, изду ушните си торбички самодоволно. — За нас всичко беше толкова вълнуващо. Ами че, когато за първи път дойдох насам, това беше дива неизследвана територия. Човек трябваше да е голям куражлия, за да мине отвъд мъглявината Въглищарска торба^[1]. Преди пътуването те караха да си направиш завещанието. Още помня първия си отвъдгалактически скок.

— Колко бързо се е променило всичко! — обади се неговата говореща вторична личност и дръзко добави: — Младите днес са толкова апатични. Приемат всички тези чудеса като нещо нормално и се присмиват на идеята за героизма.

— Герои! — изсумтя търговецът. — Не и те!

При това той се огледа предизвикателно из първокласната кабина и си спечели няколко любезни кимвания. Внезапно един пашкул се завъртя с лице към него и разкри землянин, облечен в мисионерско сиво.

— Героизъм — произнесе той меко, като наблюдаваше търговеца изпод сключени вежди. — Героизмът е пространствено понятие. Щом вече няма свободно пространство, няма и герои.

Веднага след това той отново се извъртя, сякаш съжаляваше, че е проговорил или го измъчваше някаква лична болка.

— А какво ще кажете за сър Орфиън? — попита едно жизнерадостно разплодно създание. — Да прекоси галактическия ръкав съвсем сам в единична капсула. Това според мен е героично — заяви създанието и се разкиска закачливо.

— Не е точно така — отговори провлечено един изискан академичен глас. Лутроидът, който досега беше ползвал справочната станция, си свали свързващите електроди и се усмихна хладно на разплодника. — Подобни начинания са последно издихание, събиране на остатъците след като реколтата е прибрана, ако щете. Нима Орфиън се отправи на пътешествие в неизвестното? Съвсем не. Единственият въпрос, на който той си постави за цел да отговори, беше, дали той сам би могъл да осъществи пътуването. Само си поигра на изследовател — гласът му придоби школуваната ясна дикция на Хроникьор. — Не, примитивната фаза вече приключи. Ако е останала някаква граница за покоряване, тя е вътре у нас. Нашето лично вътрешно пространство — той довърши мисълта си и поправи плоската академична шапка.

Търговецът отново преглеждаше своя скенер.

— А, ето една интересна оферта — измърмори той. — Продава се пръстеновидна слънчева система в сектор Еридани. Този сектор отдавна плаче да бъде разработен, някой ще направи истински удар. Ако само някои от тези вечно недоволни младоци се стегне и се включи, ехе! — И той тупна своята аква-вторична личност по муцуната, при което тя жално записука.

— Не дай си боже да се хванат с някоя работа — довърши мисълта му говорещата вторична личност.

Мисионерът беше следил разговора в мрачно мълчание. Сега се наведе към лутроида.

— Споменавате вътрешното пространство. Предполагам имате предвид психиката? Говорите за напълно субективно самоопознаване?

— Нищо подобно — отвърна лутроидът с видимо задоволство. — За мен култът към психиката се явява временна сензация. Не, аз говоря за реалността, за онази по-проста и много по-дълбока реалност, простираща се отвъд до̀сега на общоприетите научни методи; реалност, която може да се достигне единствено чрез подхода на естетиката или религиозното изживяване, божествената искра, вложена у всяко създание, ако щете…

— Да ви видя как чрез едната религия ще стигнете до Орион — обади се един космически пес-ветеран от съседния пашкул. — Ако не беше науката, нямаше да препускате през парсеците^[2] в първичен кораб за галактически скок.

— А може би твърде много препускаме — усмихна се лутроидът. — Може би нашите технически постижения на свой ред пришпорват нас…

— А какво ще кажете за войните в Ръкава? — провикна се разплодното създание. — Ооо, науката е ужасна. Аз плача всеки път, когато се сетя за онези бедни обитатели… — Огромните очи на създанието се премрежиха и то изкусително обви ръце около себе си.

— Хайде сега, не можете да обвинявате науката за това, което някои от по-силните хрътки правят с нея — отвърна космическия пес и плъзна пашкула си по-близо до мястото на разплодника.

— Точно така — обади се още някой и групичката, подела този разговор, се отдалечи заедно.

Изтерзаните очи на мисионера не се отделяха от лутроида.

— Ако сте толкова сигурен в тази дълбока реалност, това вътрешно пространство — попита той тихо, — тогава защо ноктите на лявата ви ръка са изгризани почти до корен?

Лявата ръка на лутроида бързо се сви в юмрук, но после бавно се отвори и разкри изгризаните нокти. Явно все пак не му липсваше самодисциплина.

— Осъзнавам, че членовете на вашия орден имат правото да отправят нетактични лични забележки — тросна се той, но после въздъхна и се усмихна. — Е, признавам си, и аз съм подвластен на универсалната тревога, и на мен ми се случва да изгубя самообладание. Понякога ме обзема страхът от застой и разруха, сега, когато животът ни достигна границите на тази галактика. Но избирам да възприемам това като предизвикателство, което ние трябва и ще превъзмогнем посредством вътрешните си сили. Ще открием истинската си нова граница — кимна той решително. — Животът никога не се е провалял пред абсолютното предизвикателство.

— Животът никога досега не е бил изправян пред абсолютното предизвикателство — отвърна мисионерът мрачно. — От историческа гледна точка всяка раса, всяко общество, всяка планета или федерална система, всяка съвкупност е започвала да запада в момента, в който е достигала границите на предоставеното й пространство. Започва се със застой, после все по-засилваща се ентропия^[3], разтрогване на установените структури, хаос, смърт. Във всеки един случай процесът е прекъсван единствено чрез проникване в ново пространство или чрез поява на нови хора, дошли отвън. Всичко се свежда до простичкото, грубовато външно пространство. Вътрешното пространство? Помислете за веганците…

— Именно! — прекъсна го лутроидът. — Точно това оборва становището ви. Веганците приближаваха най-плодотворните идеи на трансфизичната действителност, идеи, към които ние непременно трябва да се върнем. Само ако Мирмидското нашествие не беше нанесло такива поражения.

— Това е малко известен факт — произнесе мисионерът тихо, — но, когато мирмидците кацнали, те заварили веганците да ядат собствените си ларви и да използват свещените си сънни тъкани като прости украшения. Почти не били останали такива, които можели да пеят.

— Не!

— Кълна се в Пътя.

Очните ципи на лутроида премрежиха очите му. След момент успя да проговори безучастно.

— Вие носите отчаянието със себе си.

Мисионерът отговори шепнешком, сякаш на себе си.

— Кой ще дойде да отвори небесата ни? За първи път животът е затворен в ограничено пространство. Кой ще спаси галактиката? Облаците са пусти, а пространствата, които познаваме отвъд, не могат въобще да бъдат прекосени от материя, а какво остава за живи форми. За първи път наистина сме достигнали края.

— Но… младежите… — произнесе лутроидът ужасѐн.

— И младите го усещат. Затова гледат да си създадат псевдограници, субективни малки бягства. Може би вътрешното пространство, за което говорите, ще привлече някои от тях за известно време. Но отчаянието ще расте. Животът не може да бъде имитиран. Достигнали сме края на безкрайността, края на надеждата.

Лутроидът се беше втренчил в склонените очи на мисионера, а ръката му неволно беше повдигнала стихара на робата му, сякаш да го използва като щит.

— Вярвате, че не ни остава нищо? Че няма изход?

— Пред нас е единствено необратимото западане. За първи път знаем със сигурност, че няма нищо друго отвъд нас самите.

След малко лутроидът сведе очи и двете създания оставиха тишината да ги обгърне. Извън кораба галактиката се извиваше покрай тях — невидим, огромен, искрящ, абсолютен затвор. Без никакъв изход.

В нишата зад тях нещо се размърда. Детето Роуви упорито се приближаваше към екраните, обърнати към празното пространство. В светлите му очи се четеше решителност.