Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Първо събитие
Позор за цялото училище!

Ако аз и Костя Малинин не бяхме „преучили“, та получихме двойки по математика още в началото на учебната година, може би в нашия живот нямаше да се случи нищо невероятно и фантастично. Но ние си заслужихме двойките и затова на другия ден с нас се случи нещо невероятно, фантастично и може да се каже, свръхестествено!…

Веднага след злополучното събитие в междучасието Зинка Фокина — председателката на класа — се приближи до нас и каза: „Ах, Баранкин и Малинин! Ах, какъв позор! За цялото училище позор!“. После събра около себе си момичетата и започнаха, както си личеше по всичко, да заговорничат против нас с Костя. Съвещанието продължи цялото междучасие, чак до звънеца за следващия час.

През това време Алик Новиков, специален кореспондент на нашия стенвестник, ни фотографира с Костя и с думите „Препуска двойка! Лети двойка!“ залепи нашите физиономии в раздела „Хумор и сатира“.

След това Ера Кузякина, главен редактор на стенвестника, ни изгледа унищожително и изсъска: „Ах, вие! Развалихте хубавия вестник!“.

Вестникът, който според Кузякина ние с Костя сме развалили, беше наистина много красив. Целият бе нашарен с разноцветни бои, а на най-видно място от край до край беше изписан с ярки букви лозунгът: „Получавай само петици и шестици!“.

Честно казано, нашите мрачни физиономии на типични двойкаджии не подхождаха на разкошния и празничен вид на вестника. Аз дори не издържах и пратих на Ерка бележка:

Кузякина, предлагам да махнете нашите снимки, за да стане вестникът пак красив! Или в краен случай задраскайте лозунга!

Думата „красив“ подчертах с две дебели линии, а „задраскайте лозунга“ — с три, но Ерка само сви рамене и не ме удостои дори с поглед… Много важно!…

Второ събитие
Не те оставят да се опомниш дори…

Щом удари последният звънец, децата се юрнаха накуп към вратата. Аз щях вече да блъсна вратата с рамо, но Ерка Кузякина кой знае как успя да се изпречи на пътя ми.

— Не си отивайте! Не си отивайте! Ще има общо събрание! — развика се тя и добави с ехиден тон: — Посветено на Баранкин и Малинин!

— Няма да е събрание — извика Зинка Фокина, — а разговор! Много сериозен разговор!… Сядайте по местата!…

Че като почнаха… не ти е работа! Всички взеха да се възмущават, да тропат по чиновете, да ни ругаят с Костя и да крещят, че за нищо на света нямало да останат. Разбира се, ние с Костя надавахме вой повече от всички. Какви са тия порядки? Още не сме успели, така да се каже, да получим двойки и веднага общо събрание, е, не било събрание, а „сериозен разговор“… Кое е по-лошото — не се знае. Миналата година нямаше такива неща. Тоест ние с Костя и миналата година имахме двойки, но никой не правеше от това трагедия. Обработваха ни, разбира се, но не така, не веднага… Оставяха ни, дето се казва, да се опомним… Докато тези мисли ми се въртяха из главата, председателката на класа Фокина и главната редакторка на стенвестника Кузякина успяха „да потушат бунта“ и заставиха всички да седнат по местата си. Когато шумът постепенно затихна и в класа настъпи относителна тишина, Зинка Фокина започна веднага събранието, тоест „сериозния разговор“, посветен на мене и на най-добрия ми приятел.

Разбира се, не ми е много приятно да си спомням какво говориха за нас с Костя на това събрание Зинка Фокина и останалите другарчета, но въпреки това ще ви разкажа всичко тъй, както си беше, и няма да изопача ни една дума, нито пък ще добавя от себе си…

Трето събитие
Получава се като в операта

Когато всички насядаха и в класа настъпи временно затишие, Зинка Фокина се развика:

— Ах, ученици! Какво нещастие! Още не сме започнали учебната година, както трябва, а Баранкин и Малинин вече успяха да получат двойчици!…

Отново в класа се вдигна страшна олелия, но отделни викове все още можеха да се различат.

— При такива условия аз се отказвам да бъда редакторка на стенвестника! — (Това каза Ерка Кузякина.)

— Пък дадоха дума, че ще се поправят! — (Мишка Яковлев.)

— Търтеи такива! Миналата година с тях се занимавахме, и тая ли година пак! — (Алик Новиков.)

— Да се извикат родителите им! — (Нина Семьонова.)

— Само позорят класа! — (Ирка Пухова.)

— Решихме да получаваме само петици и шестици, а какво излезе? — (Ела Синицина.)

— Позор за Баранкин и Малинин!! — (Нинка и Ирка заедно.)

— Да се изгонят от нашето училище и край!!! — (Ерка Кузякина.)

„Потрай, Ерке, ще дойде време и аз да ти припомня какво си казвала.“

След тези думи всички закрещяха в един глас и при това тъй силно, че ние с Костя не можахме вече да разберем кой какво мисли за нас, макар от отделни думи да ни ставаше ясно, че ние с Костя Малинин сме безделници, готовановци, търтеи! Най-често се чуваше: лентяи, хаймани, егоисти! И тъй нататък! И тъй нататък!…

А от всичко най-много ни ядоса това, че Венка Смирнов крещеше по-силно от другите. Присмял се хърбел на щърбел! Миналата година успехът на тоя Венка бе по-лош и от нашия с Костя.

— Рижи — креснах аз на Венка Смирнов, — ти какво ревеш повече от другите? Ако тебе те бяха вдигнали на дъската, ти щеше да изкараш не двойка, а единица! Затова затваряй си устата.

— Ех ти, Баранкин — нахвърли се срещу мене Венка Смирнов, — аз не съм против тебе, а с тебе! Ето какво искам да ви кажа, ученици!… Слушайте, не бива веднага след ваканцията да се изпитва на дъската. Трябва първом да се съвземем от ваканцията…

— Смирнов! — викна му Зинка Фокина.

— И изобщо — продължаваше да гърми гласът на Венка — предлагам първия месец да не се задават никакви въпроси и изобщо да не се изпитва на дъската!…

— Недей да крещиш заедно с всички, ами го кажи отделно!… — извиках аз на Венка.

И всички пак закрещяха един през друг, и то толкова силно, че бе невъзможно да се разбере кой е съгласен с Венковото предложение и кой не.

— Ох, по-тихо, ученици — каза Фокина, — млъкнете най-сетне! Нека говори Баранкин!

— А за какво да говоря? — отвърнах аз. — Ние с Костя не сме виновни, дето Михаил Михалич ни вдигна на дъската първи тая година. Да беше изпитал най-напред някой от отличниците, например Мишка Яковлев, щяхте да започнете с шестици…

Всички взеха да шумят и да се смеят, а Фокина каза:

— Ти, Баранкин, не пускай шеги, ами вземи пример от Миша Яковлев.

— Брей, какъв пример-министър^[1]! — подхвърлих аз не много силно, но така, че да чуят всички.

Децата се засмяха пак. Зинка Фокина заахка, а Ерка поклати глава като възрастна и каза:

— Баранкин! Ти по-добре кажи кога вие с Малинин ще си поправите двойките?

— Малинин — казах на Костя, — обясни…

— Ама че се заяждате — каза Малинин. — Е, ще си поправим тия ваши двойки… тоест наши двойки…

— Кога?

— Юра, кога ще си поправим двойките? — попита ме Костя.

— А ти, Малинин, нямаш ли си ум в главата! — развика се Кузякина.

— В края на срока ще ги поправим — натъртих аз, за да внеса пълна яснота по въпроса.

— Ученици, на какво прилича това? Значи класът трябва цял срок да страда заради тези проклети двойкаджии! — изплаши се Кузякина.

— Баранкин! — каза Зинка Фокина. — Класът реши да поправите двойките утре!

— Извинете, моля! — възмутих се аз. — Утре е неделя!

— Нищо, ще поучите! — (Миша Яковлев.)

— Така им се пада! — (Алик Новиков.)

— Да ги вържем с въжета за чиновете! — (Ерка Кузякина.)

— Ами ако ние с Костя не разберем задачата? — (Това вече казах аз.)

— Аз ще ви я обясня! — (Миша Яковлев.)

Ние с Костя се спогледахме и нищо не казахме.

— Мълчанието е знак на съгласие! — каза Зинка Фокина. — Значи разбрахме се за неделя! Сутринта ще поучите с Яковлев, а после ще дойдете в училищната градина!

— Какво? — викнахме с Костя в един глас. — На всичко отгоре и дървета да садим?… Та ние… ние ще бъдем уморени след ученето!

— Физическият труд е най-добрата почивка след умствена работа — каза главната редакторка на нашия стенвестник.

— И какво се получава — казах аз, — получава се значи както в операта… Ни сън, ни отдих за измъчената душа!…^[2]

— Алик! — каза председателката на класа. — Внимавай да не избягат!…

— Няма да избягат! — каза Алик. — Усмихнете се! С мене няма шега! В случай на нужда… — Алик насочи апарата към нас с Костя. — И надпис…

Четвърто събитие (Много важно!)
Ами ако съм се уморил да бъда човек?

Децата приказваха и напускаха класа, а ние с Костя продължавахме да седим на чина и да мълчим. Да си призная, и двамата бяхме, както се казва, шашардисани. Казах вече, че и по-рано ни се е случвало да получаваме двойки, и то неведнъж, но никога съучениците не са ни обработвали още от началото на годината така, както тая събота.

Смятах, че сме останали с Костя сами в класа и исках вече да споделя с него мрачните си мисли, но в това време изведнъж отстрани се приближи до мене Зинка Фокина.

— Юра! — каза Зинка Фокина. — (Чудна работа! По-рано винаги ме наричаше само на фамилното име.) — Юра… Хайде, бъди човек… Хайде, поправи си утре двойката! Ще я поправиш ли?

Говореше ми така, като че сме сами в класа. Като че не седеше до мене най-добрият ми приятел Костя Малинин.

— Фокина! — казах аз официално. — Ако бях невъзпитан, щях да ти кажа: „Остави ме на мира!“…

Фокина (възмутено). С теб е абсолютно невъзможно да се разговаря човешки!

Аз (хладнокръвно). Тогава не разговаряй!

Фокина (още по-възмутено). И няма!

Аз (още по-хладнокръвно). Пък разговаряш!…

Фокина (хиляди пъти по-възмутено). Защото искам ти да станеш човек!

— Да не би пък да не съм човек?

— Не, Юра! — каза Фокина сериозно. — Искам да станеш човек в пълния смисъл на тая дума.

— Ами ако съм се уморил… Уморил съм се да бъда човек! Тогава?

— Как така си се уморил? — попита Фокина изумена.

— Ей така! Ей така! — закрещях възмутено на Фокина. — Уморих се и това си е! Уморих се да бъда човек!… Уморих се! В пълния смисъл на тая дума!

Зинка Фокина толкова се смути, че просто не знаеше какво да ми отговори. Стоеше мълчаливо и бързо-бързо мигаше с очи. Мислех си, че ще се разциври. Но Зинка не се разциври, а някак си се промени цялата и каза:

— Е, Баранкин! Знаеш ли, Баранкин!… Това е, Баранкин!… — и излезе от класа.

А пък аз си останах на чина, седях си мълчаливо и си мислех, че наистина съм се уморил да бъда човек… Вече съм уморен… А ми предстои цял човешки живот и толкова тежка учебна година… А и утре такава тежка неделя!…

Пето събитие
Все пак ни връчват лопати… И Мишка всеки момент ще се появи

Ето че настъпи тоя неделен ден! В татковия календар датата и буквите бяха нашарени с весела розова боя. За всички деца в нашата къща беше празник. Едни отиват на кино, други на мач, някои по свои лични работи, а ние седим на пейката в двора и чакаме Мишка Яковлев, за да почнем с него да учим.

И в делник да учиш не е голямо удоволствие, а в празник, когато всички почиват, е истинско мъчение. А времето като напук е чудесно. На небето няма ни едно облаче и слънцето припича като през лятото.

Сутринта, като се събудих и погледнах навън, цялото небе беше в облаци. Вятърът свиреше и брулеше жълти листа от дърветата.

Зарадвах се. Помислих си, че ще завали град като яйца, Мишка няма да посмее да излезе навън и нашите занятия ще се провалят. Ако няма град, то може да завали сняг или дъжд. Мишка с неговия характер ще се домъкне, разбира се, и в сняг, и в дъжд, но в кишаво време няма да те е толкова яд да си седиш в къщи и да дремеш над учебниците. Докато си кроях разни планове, всичко се обърна наопаки. Облаците отначало се разпръснаха, а после изчезнаха съвсем. А когато дойде Костя Малинин, времето изобщо се оправи и сега навън е слънчево, а небето е чисто-чисто. И въздухът не трепва. Тихо е. Толкова е тихо, че от брезата, под която седим с Костя, престанаха да падат жълти листа.

— Ей вие, брезови манатарки! — чу се от прозореца на нашето жилище маминият глас. — Ще дойдете ли най-после да учите, или не?

Този въпрос тя ни задаваше за пети или шести път.

— Чакаме Яковлев!

— А без Яковлев не бива ли да започвате?

— Не бива! — казахме с Костя в един глас, обърнахме гръб на прозореца и загледахме през акациевите храсти вратичката, откъдето трябваше да се появи Мишка.

Но Мишка го нямаше и нямаше. Вместо него над вратичката се мяркаше и от време на време се подаваше иззад дърветата Алик Новиков. Той бе, както винаги, целият накичен с фотоапарати и всякакви фотографски принадлежности. Аз, разбира се, не можех да гледам спокойно тоя шпионин и се извърнах настрани.

— И това ми било неделя! — казах аз, като стиснах зъби.

В това време към Алик се приближи Зинка Фокина. Тя носеше на рамо четири лопати, под мишницата си бе стиснала картонена кутия, а в лявата ръка държеше мрежа за пеперуди.

Алик фотографира Зинка с лопатите и после заедно тръгнаха към нас. Мислех си, че сега Алик ще вземе лопатите на своето рамо, но това не стана. Зинка Фокина продължаваше да мъкне и четирите лопати, а пък Алик продължаваше да държи с две ръце фотоапарата, който висеше на шията му.

— Хей вие, Фото-Граф — казах на Алик, когато заедно със Зинка се приближиха до скамейката. — Изглежда тези лопати не са по силите ви, ваше проявителство!

— Затова пък те ще са по силите на вас с Костя — каза Алик Новиков, без да се смути ни най-малко, и насочи апарата към нас с Костя. — Надпис: Председателката на класа З. Фокина връчва тържествено селскостопански инвентар на своите съотечественици…

Зинка Фокина опря лопатите на скамейката, а Алик Новиков щракна фотоапарата.

— Да — казах аз, като разглеждах внимателно лопатите. — Получава се като в списанието „Костьор“…

— Какво се получава? — попита ме Фокина.

— Скрита картинка — поясних аз.

— Разбрах — каза Алик, — къде е дръжката на тази лопата?

— Не — казах аз на Алик. — Къде е момчето, което ще работи с лопатата?

— Баранкин! — възмути се Зина Фокина. — Ти нямаш ли намерение днес да озеленяваш училището?

— Защо да нямам намерение? — отговорих аз на Зинка. — Колкото до намерение, имам намерение… Само че не се знае колко време ще се каня…

— Баранкин, бъди човек! — каза Фокина.

Тя искаше да каже на мене и Костя още нещо, но размисли, фръцна се и с лопата на рамо, закрачи мълчаливо към училището.

Алик Новиков отново зае своя пост до вратичката зад дървото. Костя се намръщи още повече и втренчи поглед в лопатите: гледаше ги като хипнотизиран, а пък аз, обратно — опитвах се да не обръщам никакво внимание на „инвентара“. Като се мъчех с всички сили да си придам весел вид, аз започнах да гледам дърветата, без да допусна дори, че остава съвсем малко време до невероятните, фантастични и, бих казал, свръхестествени събития, които се разиграха в нашия двор.

Шесто събитие
Седем почивни дни в седмицата — ето какво порази моето въображение

В храстите цвъртяха силно врабчета. На весели орляци те току се откъсваха от клоните, прелитала от дърво на дърво, като ятата им ту се свиваха, ту се разтягаха. Сякаш врабчетата бяха навързани едно за друго с ластик.

Точно пред носа ми безгрижно си летеше във въздуха някаква мушица. Над лехата пърхаха пеперуди. По скамейката, на която седяхме с Костя, пълзяха чернички мравки. Дори една мравка се качи на коляното ми и взе да се грее на слънчицето.

„Ето за кого всеки ден сигурно е неделя!“ — помислих си аз, като гледах със завист врабчетата. Без да свалям очи от акацията, може би за двеста и петдесети път започнах да сравнявам моя живот с живота на врабчетата и дойдох до много печално заключение. Достатъчно бе един поглед, за да се убедя, че животът на птиците и разните насекоми е безгрижен и просто чудесен: никой никого не чака, нито учи, нито го изпращат насам-натам, нито му четат нотации, нито му дават в ръцете лопати… Всеки си живее както си знае, и върши каквото му хрумне. И така цял живот! Всичките му дни са розови! През цялото време — празник! Седем дни в седмицата — и всичките неделни! А ние с Малинин на седем дни имаме само един почивен, поне да е истински почивен ден. А то само такова име му е излязло. Ех, да може да си поживееш, макар един-единствен ден, така, както си живеят тия щастливи мравчици или врабчета, или пеперуди и да не слушаш тия глаголи, които от сутрин до вечер се сипят върху нещастната ти глава: ставай, обличай се, тръгвай, донеси, занеси, купи, почисти, помогни, научи! И в училище не е по-леко. Щом се появя в клас, и само това чувам от Фокина: „Ех, Баранкин, бъди човек! Не се върти, не преписвай, не нагрубявай, не закъснявай!…“. И така нататък, и така нататък…

В училище бъди човек!

На улицата бъди човек!

У дома бъди човек!

А кога ще почивам?!

И откъде да се вземе време за почивка? Малко свободно време все някак ще се намери, разбира се, но къде ще откриеш такова място за почивка, където абсолютно никой няма да ти пречи да се занимаваш с каквото си щеш. И тогава ми дойде наум невероятната идея, която отдавна ме занимаваше. А какво ще стане, ако взема и я о-съ-ще-ствя! И то още днес! На минутата! Може би никога вече няма да има по-подходящ момент, по-подходяща обстановка, а също и настроение!… Отначало трябва да разкажа всичко на Костя Малинин. А може би не си заслужава?… Не, заслужава си! Ще разкажа! Пък да става каквото ще!

— Малинин! — казах аз шепнешком. — Слушай, Малинин!… — Едва не се задуших от вълнение. — Слушай!

Разбира се, ако не ми се налагаше през почивния ден да уча, а след това и да работя в училищната градина, аз може би никога не бих споделил с Костя своята невероятна и нечувана идея, но двойката, която се мъдреше в бележника ми, и опряната до мене дръжка на лопатата препълниха, както се казва, чашата на моето търпение и аз реших да действам.

Седмо събитие
Единствена в света инструкция

Погледнах още веднъж прозореца на нашето жилище, небето, врабчетата, вратичката, през която всеки момент можеше да влезе Мишка Яковлев, и казах с истински развълнуван глас:

— Костя! Знаеш ли какво твърди мама?

— Какво? — попита Костя.

— Мама твърди, че ако истински пожелаеш нещо, дори чипият нос може да се превърне в орлов! — казах аз.

— В орлов ли? — попита Костя Малинин и без да разбира защо му говоря такива работи, се вторачи в стената на къщата ни, където бе написано с тебешир:

БАРАНКИН ФАНТАЗЬОР НЕЩАСТЕН!!!

— В орлов! — потвърдих аз. — Но само ако пожелаеш истински.

Малинин махна поглед от стената и се взря недоверчиво в носа ми.

Моят профил бе пълна противоположност на орловия. Аз бях чипонос. Според мама аз съм толкова чипонос, че през дупчиците на моя силно вирнат нос може да се види за какво мисля.

— Защо ходиш с такъв нос, щом можеш да го превърнеш в орлов? — попита Костя Малинин.

— Не става дума за нос, глупчо!

— А за какво? — все още не разбираше Костя.

— За това, че ако пожелаеш истински, можеш значи да се превърнеш от човек например във врабче…

— А за какво ни е да се превръщаме например във врабчета? — попита Костя и ме изгледа, като че съм ненормален.

— Как за какво? Ще се превърнем във врабчета, та поне една неделя да прекараме човешки!

— А какво разбираш под човешки? — попита смаяният Малинин.

— Човешки, значи истински — обясних му аз. — Ще си устроим истински празничен ден, ще си починем, както се следва, от математиката, от Мишка Яковлев… от всичко на света ще си починем. Разбира се, ако не ти е омръзнало да бъдеш човек, може и да не се преобразяваш — седи си и чакай Мишка…

— Как да не ми е омръзнало? Много дори ми е омръзнало да бъда човек! — каза Костя. — Дори повече от тебе може да ми е омръзнало!…

— Ето! Това вече е по приятелски!

И с още по-голямо увлечение взех да описвам на Костя Малинин оня безгрижен и весел живот, който според мене ни очаква, ако успеем някак да се превърнем във врабчета.

— Чудесно! — каза Костя.

— Разбира се! — казах аз.

— Чакай! — сети се Костя. — А как ще се превръщаме? По каква система?

— Че ти не си ли чел в приказките: „Бухна се в земята и се превърна Иванушка в орел бързокрил… Бухна се още веднъж, и се превърна…“.

— Слушай, Юрка — каза ми Костя Малинин, — а непременно ли трябва да се бухнеш в земята?…

— Може и без удряне — казах аз, — може и с помощта на силното желание и вълшебните думи…

— А откъде да ги вземем вълшебните думи? От старите приказки ли?

— Защо пък от приказките? Аз сам съм измислил. Ето… — подадох на Костя тетрадката, оная тетрадка, която никой в света освен мене не бе виждал.

— „Как да се превърнеш от човек във врабче по системата на Баранкин. Инструкция“ — прочете Костя със свистящ шепот надписа върху корицата на тетрадката и обърна първата страница…

Осмо събитие
„Да се уча не искам, да бъда птица искам!…“

— „Да се уча не искам, да бъда птица искам!…“ А това стихове ли са? — попита ме Костя.

— Не са стихове, а заклинание. В рима… — обясних аз. — В приказките винаги е така. Не си ли чел „Снежната царица“? Снип-снап-шур-ре-пер-ре-базелюрре…

— „Аз съм уверен, без грижи врабчето живее! Ето аз! Ето аз!…“ А по-нататък не се разбира…

— Какво не се разбира? — казах аз. — „Ето аз! Ето аз! Превръщам се във врабче!…“

— Разбрано. Гладко излиза.

— Цяла нощ не съм спал — казах аз шепнешком от страх някой да не чуе.

— Почвай, да не губим време! — викна Малинин. — Хайде по-скоро да се превръщаме, докато не е дошъл Мишка Яковлев!

— Чуден човек си ти, Малинин! Как така по-скоро? Може нищо да не излезе, а ти вече се радваш и на всичко отгоре крещиш, та да те чуе целият двор.

— А какво от това?

— Как какво! Работата е тайнствена, може да се каже — непроверена. Някой ще ни подслуша и после ще ни се смеят, ако нищо не излезе.

— Нали ти самият каза, че ако има вълшебни думи и ако пожелаеш истински, то непременно ще стане! — каза Костя шепнешком.

— Ще стане, разбира се, ако пожелаем истински. Ама как става това истинско пожелаване — ето къде е загадката! — прошепнах аз. — Ти, Костя, през живота си пожелавал ли си нещо истински?

— Не знам — каза тихо Костя.

— Виждаш ли! А казваш — по-скоро! Това не ти е да превръщаш двойката в тройка. Тука, братле, двама човека трябва да превръщаш във врабчета. Там е работата!

— А защо във врабчета? В пеперуди, мисля, е по-лесно.

— Защо пък в пеперуди? Пеперудите са насекоми, а врабчетата все пак са птици. Миналия урок взехме тъкмо за врабчетата. Ти тогава не слушаше, четеше странична книга.

— Вярно. Не слушах за врабчетата.

— Виждаш ли, а пък аз слушах. Нина Николаевна цял час ни говори за врабчетата. Знаеш ли как чудесно си живеят?

— Щом ще е във врабчета, да е във врабчета! — примири се Костя Малинин. — Аз и в драмкръжока играх врана в „Снежната царица“, та във врабче ще ми е по-лесно дори. Хайде по-скоро!

— Ти само това знаеш — по-скоро, та по-скоро! Отначало трябва да се потренираме малко — казах аз и стъпих с крака на скамейката.

Клекнах като врабче, сгуших глава в раменете и вдигнах ръцете си зад гърба, като че са криле.

— Прилича! — каза Костя, като повтаряше след мене всички движения. — Чик-чирик!

— Виж какво! — казах аз. — Тренировката си е тренировка, но няма защо да чуруликаш преждевременно. Хайде най-напред да си изработим врабешка походка.

Клекнали, ние взехме да скачаме по пейката и едва не тупнахме на земята.

— Тежко! — призна си Костя, размахвайки ръце за равновесие като крила.

— Нищо — успокоих го аз, — когато станем истински врабчета, ще скачаме по-лесно.

Костя искаше да поскача още малко, но аз му казах, че тренировката е приключена и сега трябва да преминем към най-главното — превръщането на човека Малинин и човека Баранкин във врабчета.

— Замри! — изкомандвах аз Костя Малинин.

— Замрях!

— Съсредоточи се!

— Съсредоточих се! — отговори Костя.

— А сега по команда започни мислено, както се казва, в своето въображение, да се превръщаш във врабче! Ясно ли е?

— Ясно!

— Щом е ясно, тогава готов ли си за превръщане от човек във врабче?

— Готов съм.

— Започваме!

— Започваме!

Зажумях, напрегнах се и повтаряйки наум заклинанията, започнах с всички сили да се превръщам мислено, в своето въображение, от човек на врабче, но се съмнявах, че ще имам достатъчно истинско желание и истински сили, необходими за тази нечувана и невиждана, а може да се каже, и свръхестествена задача…

Девето събитие
Стига да пожелаеш истински и…

Да си призная, цял живот в главата ми са възниквали всякакви трудно осъществими желания и фантазии.

По едно време например мечтаех да изнамеря апарат, с който да мога от разстояние да изключвам гласа на който и да е човек. По моите сметки този апарат (нарекох го ТИХОФОН БЮ-1 — прекъсвач на гласове по системата на Баранкин) трябва да действа така: да предположим, че днес учителят ни разказва нещо неинтересно и с това ми пречи да мисля за нещо интересно; аз щраквам в джоба ключа на тихофона и гласът на учителя изчезва. Който си няма такъв апарат, продължава да слуша, а аз в тишината се занимавам спокойно със своята си работа.

Друг пример: влизам сутрин в клас. Зинка Фокина налетява върху ми и започва да ми чете нотации; аз щраквам спокойно ключа в джоба и изключвам гласа на Фокина за цял ден…

Много ми се искаше да се сдобия с такъв апарат, измислих му дори име, но работата не тръгна, дали защото не съм пожелал истински да изобретя такъв апарат?

Или, да речем, миналата година в последния ден на лятната ваканция, преди да си легна, ужасно ми се прииска да стана голям, но не след петнайсет-двайсет години, както е при нормалните хора, а още утре. Например така: лягаш си момче, а се събуждаш сутринта и гледаш — вече си голям, с мустаци, и няма нужда да ходиш на училище… Желанието ми беше ужасно силно, дори насън само за това си мислех. Сутринта на първи септември се събудих, разбира се, по-рано. Гледам — лежа си в кревата точно такъв, какъвто заспах — без мустаци, и трябва да вървя на училище…

Имал съм и други силни желания, но нито едно от тях не ме е обземало така истински, както желанието да се превърна от човек във врабче!…

Седях на скамейката, без да мръдна, без да се отвличам, без да размишлявам за нищо странично, и мислех само за едно: „Как по-скоро да се превърна във врабче“. Настъпването на този момент чаках толкова силно, колкото не съм чакал дори започването на лятната ваканция. А това, че всяка минута на двора можеше да се появи Мишка Яковлев, само удесеторяваше моите сили и намерения.

Отначало седях на скамейката просто така, както седят всички обикновени хора, и не чувствах нищо особено. В главата ми, както и преди, се въртяха всякакви неприятни човешки мисли: и за двойката, и за математиката, и за Мишка Яковлев, но се мъчех да не мисля за всичко това. Считах, че щом съм решил твърдо да се превърна във врабче, то и да мисля трябва изключително за нещо врабешко. След известно време забелязах, че най-после вместо човешки мисли в главата ми започнаха да се появяват не съвсем човешки. Така например внезапно ми се прииска да почуруликам по врабешки.

След тези мисли започнаха да възникват сами по себе си разни нечовешки мисли и намерения: ту ми се искаше да подхвръкна от скамейката и да полетя малко из въздуха, ту да поседя на самия връх на брезата, ту пък да поживея малко в къщичка за скорци…

А когато по навик опитах да помисля за нещо човешко, то за мое учудване този път нищо не излезе. Математиката ми се стори най-глупавото нещо. Двойката престана изобщо да ме безпокои и загуби всякакво значение, а Мишка Яковлев започна да ми се вижда не като прочут в цялото училище отличник, а като някакво недодялано и нещастно същество, което не може да върши дори такова просто нещо — да лети из въздуха.

Точно тогава по краката ми запълзяха мравки. Пълзяха все по-бързо и по-бързо. После затичаха по гърба, по ръцете, по цялото ми тяло. Изведнъж съвсем неочаквано ми се прищя овес. Да, да! Овес! Неочистен, суров овес! И да е пръснат по земята в прахта. И този овес да бъде много, извънредно много. Толкова, че да мога да се накълва до насита.

Седя на скамейката със затворени очи, по тялото ми мравки, сякаш побъркани, тичат като децата през голямото междучасие, а аз седя и си мисля: „Интересно, какво ли означават тия мравки и този овес?“. За мравките все пак мога да си обясня — сигурно краката са ми изтръпнали, но от къде на къде овес?

Дори мамината овесена каша с мляко и сладко ям у дома без никакво удоволствие. Защо ми се прииска суров овес? Все пак съм човек, а не кон? Седя, мисля си, гадая, но нищо не мога да си обясня, защото очите са ми затворени и поради това в главата ми е тъмно и неясно.

Тогава си помислих: „Да не се е случило с мене нещо такова…“ — и затова реших да се огледам от главата до краката.

Със замрял дъх поотворих едва-едва очи и най-напред погледнах краката си. Гледам — вместо моите крака, обути в обувки, боси врабешки крачета и аз стоя бос на скамейката като същинско врабче. Отворих си очите по-широко, гледам — вместо ръце имам крила. Отварям очите още повече, въртя си главата, гледам — опашка стърчи отзад. Какво е станало? Станало е това, че съм се превърнал на врабче!

Аз съм врабче! Не съм вече Баранкин! Аз съм най-истинското, най-врабешкото в света врабче!

Ето защо изведнъж ми се дощя овес: овесът е любимата храна на конете и врабчетата! Всичко е ясно! Не, не всичко е ясно! И така какво излиза? Значи мама е била права. Значи, ако ис-тин-ски пожелаеш, можеш всичко да постигнеш и получиш!

Това се казва откритие! За такова откритие си заслужава да почуруликаш, та да те чуе целият двор. Какво ти целият двор — целият град, пък дори целият свят!

Разперих криле! Изпъчих гърди! Обърнах се към Костя Малинин и се вцепених със зяпнала човка.

Приятелят ми Костя Малинин продължаваше да седи на скамейката като най-обикновен човек… На Костя не му се е удало да се превърне във врабче!… Гледай ти!

Десето събитие
Което на врабешки език означава…

… Костя Малинин не е могъл да се превърне във врабче!

Той се напъваше, жумеше, през цялото време се опипваше с ръце, мърмореше си едва чуто под носа: „Ето аз! Ето аз! Превръщам се във врабче!“ — и всичко напразно. А пък ме караше да бързам и крещеше, та всички да чуят: „По-скоро да се превръщаме във врабчета! Хайде по-скоро! Хайде веднага!“. А пък какъвто си беше Малинин, такъв си и остана. Само се зачерви като рак и нищо повече.

— Малинин! — закрещях аз на Костя. — Какво става? Защо не се превърна във врабче?…

Но вместо тези думи от устата ми излетя обикновено врабешко чуруликане: „Чик-чирик! Чвит-чвит! Чиу-чиу!“.

Костя обърна глава към мене, погледна ме и опули очи.

— Баранкин! — извика той. — Това ли си ти, Баранкин?…

— Чио! Чио! Чя! Чя! — отговорих му по врабешки, което означава: „Аз съм, разбира се! Не ме ли познаваш?!“.

Като се убеди, че не лъжа, и че аз вече не съм аз, а най-истинско врабче, Малинин се изчерви още повече — сигурно от завист! — и едва не се разрева.

— Как го направи? — попита той, като мигаше бързо-бързо.

Аз казах:

— Чен-чен-чен! Чик-чик-чик!… (Много просто! Чик! Чик! Чик! И готово!)

После между мене и Костя се поведе следният разговор на различни езици:

Костя (със сълзи на очи). Значи превърна се! Браво! А защо аз не се превърнах?

Аз. Чирик! Чим-чирим. (Откъде да знам!) Чирик-чиквит-чит! (Навярно не си желал истински!)

Костя. Какво ми чвикаш? Говори човешки!

Аз. Р-р-р-чик. Чут-чут-чвим-чим. (Как мога да говоря човешки, като съм врабче!) Чи-чо! Чи-чи-нип!

Костя. А-а, на туй отгоре и „чичо“ ме наричаш!

Аз съвсем не го нарекох „чичо“. Казах му: „Не падай духом, Малинин! Опитай се още веднъж!“. Костя започна да ми се кара, че без да го дочакам, съм се превърнал във врабче, а аз нищо не му изчуруликах в отговор. И на мене ми беше неприятно. Сговорихме се заедно да се превърнем във врабчета, а какво излезе. Разбира се, сам да си врабче не е така интересно, както ако сме двама.

Махнах с крило. Полетях. Седнах на стобора ядосан-преядосан и обърнах гръб на Костя Малинин. И как можа точно в тая минута откъм ъгъла да се покаже на велосипед Мишка Яковлев. Хванах се с крила за главата. Всичко пропадна! Сега вече Малинин в нищо няма да успее да се превърне.

— Ето аз! Ето аз! Превръщам се във врабче! — дочух гласа на Костя Малинин.

Без да свалям поглед от Мишка Яковлев, аз викнах на Костя от стобора:

— Чим-чим-чим! Чер-чилич! Чир-чир! (Късно! Мишка идва на велосипед! Сега ще те вземе да учите!)

Чуруликам и гледам как Мишка вече влезе в двора и се приближава до скамейката, на която седи Костя Малинин, тоест не седи, а трябваше да седи… Казвам „трябваше“, защото когато Мишка Яковлев стигна до скамейката, там нямаше никого. Вместо Костя на скамейката стоеше едно врабче и по всичко личеше, че това врабче не е истинско врабче, а бившият Костя Малинин. Значи, докато аз съм се тревожил и съм бил напълно обезсърчен, Костя Малинин успял да се превърне и той във врабче при втория, а може би при третия опит. Всъщност не е важно при кой опит, важното е, че се е превърнал.

— Костя — викна Мишка и слезе от велосипеда. — Малинин! Къде се скри? Странно! Аз като че го видях на пейката. Разбира се, че го видях. Ето му учебниците и тетрадките!

Мишка събра тетрадките и учебниците, без да обръща внимание на кацналото до тях врабче (което съвсем не беше врабче, а Костя Малинин — голям майтап!), огледа целия двор, после погледна към нашия прозорец, от който се подаде главата на мама.

— Здравей, Миша! — рече мама. — А къде са Юра и Костя?

— Тъкмо исках да ви попитам за тях — каза Яковлев. — Учебниците и лопатите са на скамейката, а тях ги няма…

— Калпазани такива! — рече мама. — Сигурно са изтичали на улицата… Ти, Миша, влез в стаята да ги почакаш.

Мишка сложи Костините учебници върху седлото на велосипеда и се скри във входа, а аз подхвръкнах от стобора и кацнах на скамейката при Костя Малинин.

— Ир-чик! Ир-чик! Чут-чут-чут! — казах аз на Костя. (Браво, Малинин! Успя най-сетне!)

А Костя ми изчурулика:

— Че-че-че? (Честна дума?)

— Че-че-че! — казах аз. — Чуф-чуф-чуф! Чи-чи-чи! (Честна дума! Отвори си очите и ще видиш!)

И Костя отвори сините си като на момиче очи… Очите му си бяха останали сини! Врабче със сини очи! Ама работа!

Стои си на крачетата, олюлява се, помага си с опашката за равновесие и не може да се съвземе от учудване.

А аз изтрих с крило потта от челото си и казах:

— Всичко е наред! (Ч-уфф!)

— Ч-уфф! (Всичко е наред!) — каза Костя Малинин и също си избърса с крило челото.

Ние се прегърнахме и като подскачахме от радост, затанцувахме по скамейката…

Единадесето събитие
Среща с безопашатите

— Се-га ще се наядем с овес — казах аз на Костя Малинин — и ще по-по-по-летим. Ще полетим!

— Накъде?

— Може наляво, може надясно. Щом се превърнахме на врабчета, сега всичко е възможно. — Вдигнах крило, отместих настрана едното си краче и издекламирах с патос: „Та ние сме пти-ти-ти-ци — о време е, брат! Натам, где белее планинския скат, натам, где синее морето пред нас…“^[3]. С една дума, където си поискаме, натам ще поле-тим-тим! Това се казва живот!

Малинин се засмя.

— Юр-чи-чик! — каза той. — Превърна се на врабче, а клюнът ти си остана чип. Чип-чип! Чор-чор-льо! Чу-чу-деса!

— Лъжеш!

— Хич-хич, хич-хич!

— На тебе пък очите ти си останаха сини като на моми-че-че! Чи-чо!

Хвръкнах от пейката при локвата и взех да се оглеждам във водата. Клюнът ми действително беше чип и целият бях някак си погрознял: перата ми стърчаха на всички страни, а на челото ми се мъдреше качул… Костя Малинин изглеждаше другояче: имаше красиви бели гърдички с връзка — такъв един чистичък, спретнатичък, с пригладени перца, като че току-що е хвръкнал от бръснарница.

Всъщност аз ни най-малко не се разстроих: никога не съм се отличавал с особена красота и спретнатост, дори когато бях човек. Щом съм чипонос, нека съм си чипонос. Нека да съм и чорльо. Чудо голямо!

Не е там работата. Работата е, че съм враб-че и сега никой с нищо не може да развали доброто ми врабешко настроение. А настроението ми бе действително чудесно! Не ще и дума! Главата ми е съвсем празна — ни грижи, ни мисли, ни тревоги! И така ще бъде цял ден! Цял ден-ден-ден-ден! Ей че ден-ден-ден-ден! Ама че ден-ден-ден! Чу-чу-десен ден! Изключително чу-чу-десен.

Пийнах си дъждовна вода, цапнах с крило отражението си и опръсках Костя Малинин, който подскачаше от другата страна на локвата.

— Костя-чок-чок-чок! Е, как ти се вижда животът?

— Чу-чу-десен! — изчурулика Малинин, като ме пръскаше с вода.

— Какво ти казвах, а? Пък ти: „Да се превърнем в пеперуди, та в пеперуди!“. Хайде да се изкъпем!

— Студено е! По-добре да потърсим овес. Много ми се яде.

Не беше лесна работа да намерим овес в нашия двор. Попадали са ми и конопени зрънца, и динени семки, и обикновени семки, но овес никога.

— Защо ме чу-чу-каш! — чух зад гърба си гласа на Костя. — Юр-чик! — Той ми издърпа едно перо от опашката! — Хулиган такъв!

Огледах се и видях наблизо Костя Малинин да гони по тревата едро безопашато врабче.

— Скачам си аз — зацвърча Костя, като дотича с подскоци и се скри зад гърба ми, — скачам си и гледам — в тревата овес, навеждам се, а някой ми отскубна перо от опашката! Какъв хулиган!

— Ти защо се закачаш с по-малките? — казах аз и подскочих към едрото врабче. — Защо разваляш по-чив-чивния ден на хората?

— Аз ни-що-що не правя! А защо това пти-че-че напада моя овес? Довтаса в чу-чу-ждия двор, пък иска и да се разпорежда! Досега никога не съм ви-виждал тука!

Исках да пообясня с добро на врабчето защо по-рано не ни е виждало на двора, но дангалакът врабец не искаше и да чуе. Подскочи към мене и без да каже дума, ме удари по врабешки в гърдите. Удари ме. Отскочи. Разкрачи се и наежи крила, та да ме сплаши.

Но аз не се изплаших. Разпервам си крилата като ветрило, вирвам опашка право нагоре, скачам под носа на дангалака и му слагам „марка“. Обикновена човешка „марка“. Разбира се, дангалакът врабец не познаваше такъв начин на бой и макар да беше с цяла глава по-голям от мене, тупна на тревата като подкосен. Лежи на гръб, вири крака нагоре, мълчи и повече не се закача. Сигурно си е мислил, че ние с Костя хубаво ще го напердашим. А на мене, кой знае защо, дори ми дожаля за врабчето.

— Ей ти, сакатушко! — казах аз. — Ставай. На падналия не посягаме! Пръждосвай се… Впрочем може и да останеш! Сега ще те почерпим с овес. Костя, къде е овесът?

— Тук в тревата. Ето зрън-зрън-ца и ето зрън-зрън-ца.

Но безопашатият не обърна на думите ми никакво внимание. Стана мълчаливо, отърси се и заподскача уплашено нататък.

— Чор-р-льо — викна след него Костя, като размахваше опашка.

— Ти си чор-р-льо! — казах аз на Костя, като натиснах с крак едно златно зрънце. — Без моя помощ не можа да се оправиш!

Настроението ми се подобри. И Костя Малинин стана пак весел-превесел.

— Ама здравата го чу-чу-кна! — каза Костя, като изравяше из тревата овесени зрънца.

Слюнки ми потекоха само при вида на апетитните зрънца. Наточих си клюна о един камък и още по-здраво притиснах с краче зърното. Ей сега ще го раздробя и изям… Ей сега!

Дванадесето събитие
Котката Муска иска да ме изяде

И така, аз се обърнах… Гледам, Костя Малинин го няма на земята, вече е на акацията. Увиснал на едно клонче надолу с главата, маха крила и крещи като побъркан:

— Котка! Зад гърба ти котка!

Обърнах глава на другата страна. От бараката към мене наистина се приближаваше котка, обикновена котка. Само че не можех да разбера какво страшно има в това и защо Костя вдига такава паника, като че на двора се е появил тигър. Побъркан човек е тоя Малинин! Ако знаех, че ще бъде такова нервно врабче, хич нямаше да се залавям с него.

— Юр-чик! Хвръквай по-скоро! — продължаваше да се мята на клончето Костя Малинин.

Котката се приближи и спря. Аз подскочих към нея странешком и веднага познах мамината любима котка Муска. Когато седях на скамейката още като човек, тя скочи от перваза право при мене и започна да се трие о краката ми, а аз я изгоних, за да не ми пречи да мисля.

— Здравей, Муска! — изчуруликах аз радостно. — Разбра ли кой съм, или не? Ти какво, не можеш ли да познаеш господаря си? Не бой се де, ела по-близо, няма да те изям! Това съм аз! Гледай ти, чу-чу-дачка! А там на дървото е Костя Малинин. И него ли не позна? Костя, не се бой, ела насам! Това е нашата Муска!

— Ти си се побъркал! — зацвърча пак от акацията Костя. — Тя ще те изяде!

— Мене? Своя господар? Ти си май побъркан, не аз!

Още не бях завършил думите си, когато отзад ме връхлетя нещо фучащо, тежко и ме притисна под себе си. „Муска“ — помислих си и отскочих силно настрана и нагоре към акацията, в чиито клончета продължаваше да цвърчи Малинин. Излетях като камък от прашка. Едва не съборих от дървото най-добрия си приятел. Добре че той се задържа. Същевременно и аз успях да се заловя за едно клонче. Погледнах от акацията надолу. Муска шареше с опашка по тревата и фучеше.

Във въздуха плуваха бавно, като рибки в аквариум, откъснатите от хълбока ми перца.

— Полу-чи-чи си го! Полу-чи си го! — Продължаваше да цвърчи злобно Костя Малинин.

— Ни-що-що не разбирам — изчуруликах аз. — Толкова позната котка… Може да се каже, близка, скъпа…

— „Близка, скъпа“… Да благодариш, че се отърва…

— Пред котки Баранкин никога не е отстъпвал!

— Брей, какъв храбрец! Раз-чу-чу-руликал се: „Ела тука, няма да те изям, чу-дач-ка!“. Ти си чу-чу-дак! Да не би да си забравил, че котките ядат врабчета?

— Не съм забравил — казах аз, — просто още не мога да свикна с това, че съм врабче.

— „Не мога да свикна!“ А защо аз веднага свикнах? — каза Костя и добави: — Какво щях да кажа на майка ти, ако те беше изяла твоята скъпа Муска?

Представих си за секунда какво наистина щеше да стане, ако не бях успял да се изтръгна от Мускините лапи, и ми стана зле. Да си призная, просто се изплаших и макар че опасността беше минала и нямаше от какво да се боя, перата ми взеха да се надигат и аз целият настръхнах.

— Какво ти е? — попита ме Костя. — Ти си като чу-чу-чумав!

— Нищо… Горещо е! — казах аз и взех да си вея с едното крило.

Костя започна пак да ми се кара, а аз си мушнах главата под крилото, но в това време някой ме ръгна с нещо остро в хълбока…

Тринадесето събитие
За какво цвърчат бабите

Надзърнах изпод крилото и видях до себе си стар проскубан врабец.

— Ти, пти-че жълтоклюно — каза ми старият врабец, — през цялото време те наблюдавам от брезата. Чу-чу-дак ли си, или глупак, или се преструваш на такъв.

— Какво искате от мене?

— Не нагрубявай възрастните.

— Не нагрубявам. Такъв ми е гласът.

За да се отърва от стареца, аз пъхнах отново глава под крилото си, но старецът пак ме клъвна до болка по шията.

— Ще внимаваш, когато с тебе разговарят по-възрастни! Не бъди лош! Почитай възрастните! По-чи-чи-тай!

— Не съм лош, а сговор-чив-чив!

— Какви глупости чуруликаше за котките? Какви близки котки могат да имат врабците? Ах, вие пти-пти-птички! На какво ви учат родителите?

Старецът вдигна очи нагоре и зачурулика колко прилежни и послушни били по негово време врабчетата, колко умни били, не като сега.

Струваше ли си да се превръщаме във врабчета, за да слушаме тая глупава нотация. И у нас бабите, като насядат вечер по пейките, само за това цвърчат, тоест разговарят.

— Вие чии деца сте? Чии сте? Чии сте? — попита ме старчето.

— Ничииии! Ничиии! — казах аз и литнах от клончето.

— „По-чи-чи-тай, не почи-чи-тай“! — каза Костя, като махаше крила. — Ча-ча-чалнат някакъв!

Кръжихме над нашия двор да търсим място, където да няма врабчета. Макар и сам да бях врабче, но кой знае защо, изведнъж пожелах да съм по-далеч от тях. Запознанството с безопашатия и със старчето съвсем не ми направи приятно впечатление. А най-много ме разстройваше това, че мина вече половин час, откакто се превърнахме с Костя във врабчета, а нашият врабешки живот все не се подреждаше и изобщо всичко вървеше не както очаквах. А времето тече… Утре пак ще се ходи на училище…

Разбира се, нищо не казах на Костя Малинин. В края на краищата пред нас имаме още цял ден — животът ще се нареди и всичко ще тръгне добре. Главното е да не се отчайваш, да не губиш надежда.

Като покръжихме из въздуха, кацнахме с Костя на едно дърво. На дървото нямаше нито едно врабче.

Клончето, на което се настанихме, беше на припек. Слънцето грееше както лятно време. Аз сгуших с удоволствие глава между раменете и вече се канех да я скрия под крилото, когато изведнъж нещо свирна отвратително над ухото ми. Чу се щракане. Попадаха листа. Какво има още? Какво става? Отворих очи и погледнах надолу.

Четиринадесето събитие
Дългобойна прашка с оптически мерник

При пейката, на която доскоро седяхме с Костя Малинин, стоеше беличкият Венка Смирнов и присвиваше отвратително очи. В ръцете си държеше прашка с оптически мерник. Веднага познах прашката. Никой по-добре от мене не правеше такива дългобойни прашки. И Венковата прашка направих аз по негова лична молба.

Венка ме гледаше през оптическия уред. И аз гледах Венка. На Венковото лице бе написано: „Не улучих! Жалко!…“. Така. Не ми стига, дето за малко не ме лапна котката, а сега ме и стрелят с прашка, направена със собствените ми ръце.

— Почакай, Венка! — изцвърчах аз от дървото. — Почакай, белчо! Като се превърна пак в чо-чо-век, ще ти покажа как се стреля по мене с прашка!

Без да обръща никакво внимание на моето цвърчене, Венка се наведе и взе да търси камък. Ние с Костя се спогледахме и мигом се откъснахме от дървото. Реших да отлетя по-далече от нашия двор, от котката Муска, от беличкия Венка с прашката, от свадливите и негостоприемни врабчета. Ние летяхме над дворовете. От височината на птичи поглед забелязах, че в нашия град има много повече котки, отколкото предполагах, когато бях човек. Също така много бяха и момчетата с прашки. От малкия си врабешки опит бях успял вече да разбера, че всяко запознанство с прашка или котка свършва зле за врабчетата. Кой знае защо, но и Малинин започна ужасно да ме дразни. Мъкне се на опашката, изостава през цялото време и изобщо лети с такъв вид, като че ми прави благодеяние.

— Защо че-че-сто изоставаш? — не изтърпях аз и се нахвърлих на Костя. — Влачиш се отвратително!

— Уморих се!

— „Уморих се“! Че-че-тири пресечки прелетяхме и вече-че се умори!

— Не съм се уморил да летя, а да бъда врабче!

— Брей! От половин час е врабче, а вече се бил уморил! Ами врабчетата как цял живот са врабчета?! Да знаех, нямаше да се захващам с тебе.

Зърнах отгоре малка градинка и се спуснах плавно надолу.

— Можеш да починеш! — казах на Костя, когато той след мене буквално се пльосна на едно клонче.

Костя вдигна крило и понечи да скрие глава под мишницата, но изведнъж над нас се чу глас:

— Ето ги къде са безделниците! Пратих ги за слама, а те се припичат на слънце! Хубава че-че-ляд!…

Петнадесето събитие
Какво става, когато синовете се отричат от майка си

Погледнах нагоре и видях дебела врабка, увиснала на съседното клонче. Тя ни нарече свои синове.

— А защо мълчи-чи-те, защо нищо не отговаряте на своята май-чи-чи-ца?

— Нищо не разбирам! — прошепна ми Костя: — Защо се нарича наша майчица?

— Какво има за разбиране? Сигурно ни взе за свои птичета.

— Та приличаме ли?

— Откъде да зная…

— Защо се криете от своята май-чи-чи-ца? — продължаваше да чурулика врабката. — Не се бойте! Летете насам! Е, добре, този път ще ви се размине.

— Дали пък наистина приличаме на синовете й?

— Може би!

— И таз добра! Извинете, гражданко! — каза Костя. — От никого не се крием, а вас изобщо виждаме за първи път!

— Каква ти гражданка! — закрещя врабката. — Милички врабчета, чуйте само как нарича той своята май-чи-чи-ца!

Цялото ято врабчета, накацали на съседното дърво, се възмутиха гръмко, а дебелата врабка така се ядоса, че дори клъвна Костя Малинин по шията.

Костя запищя.

— Ле-лич-ко! — застъпих се аз за своя приятел. — Че-че-стна дума, ние не сме ваши деца. Че-че-стна, пре-че-че-честна!

— Гледайте, милички врабче-че-та, и този не иска да ме признае за своя май-чи-чи-ца — зац-върча врабката и заподскача на клончето, като махаше с крилца.

Врабчетата взеха още по-силно да ни се карат, а нашата „майчица“ ни удари такава тупаница, че пух полетя от нас като от възглавници. Трябваше с Малинин да си вземем думите обратно и да наречем врабката „майчица“.

— Това е! — успокои се в същия миг врабката. — А сега, синчета, да летим! Да се учи-чим да вием гнездо!

— Ка-ак — да се учим ли? — викнахме с Костя в един глас.

Шестнадесето събитие
Учим се с Костя да вием гнездо

— Какво, нима сте забравили? — каза врабката. — Вчера вашата майчица ви научи как се вие гнездо, а днес ще виете сами!

— Интересна работа! — изчурулика тихо Костя. — Защо не ми каза, че и врабчетата се учат?

— Откъде мога да зная?

— А защо казваше, че животът на врабчетата е чудесен?

— Не аз, а Нина Николаевна го каза — излъгах аз. — Драка си ти!

— Ти както искаш, но аз лич-но няма да се у-ча да вия гнездо! — изчурулика Костя.

— Кой каза, че не иска да се у-чи да вие гнездо? — попита заплашително врабката, като долетя при нас с Костя.

— Не го каза той, аз го казах — зацвърчах аз, като закривах Костя, и добавих: — А според мене да се бие не е педаго-гично!

— Какво?! Откъде си научил такива думи?

Врабката ме клъвна с всичка сила по гърба и ни подгони с Костя на съседното дърво, където бяха приготвени сламчици, конски косми и други строителни материали.

— Зна-чи-чи-чи гнездо се вие така… — зачурулика врабката. — Взема се в чо-човката слам-чи-ца, свива се на колелце… Хайде, повторете, синчета!

— Взема се в чо-чо-човката слам-чи-ца — зачуруликахме с Костя в хор — и се свива на колелце…

Урокът започна. Ние с Костя, без да се погледнем, взехме с отвращение по една сламка в устата. „Интересно, имат ли врабчетата междучасия?“… — помислих си аз тъжно, като свивах сламчицата на колелце така, както ни учеше дебеланата врабка.

— После зна-чи… — продължаваше да чурулика врабката, като подреждаше умело сламчиците и ги притискаше с гърди. — После зна-чи…

Но какво се прави „после“, така и не узнахме, защото в тая минута се стовари от небето право на главата ни дебел риж врабец. Клончето, на което бяхме, се залюля под неговата тежест.

— Та-тен-це-то долетя! Нашият Чиканка! Чика! Чика! Чика! — зарадва се врабката и като приседна, разклати още по-силно клончето.

Ние с Костя зяпнахме от учудване, изпуснахме сламките и се втренчихме в рижия врабец Чика, който според думите на дебеланата врабка ни бил роден баща…

Седемнадесето събитие
Бой за къщичка на скорци

— По-бързо, синчета! По-бързо, врабчета — зацвърка рижият чичко врабчо, като пляскаше с крила по тлъстите си крачка и хълбоци. — Скорците отлитат на юг. Освобождава се къ-щи-чка-та им. Чу-чу-десна къщич-ка!

— Къ-щич-ка! — зачурулика радостно врабката. — Моята меч-та! Меч-та! Меч-та!

— Да-да! Трябва само да побързаме да я заемем. Боя се, че ще трябва да се бием за нея. По-скоро на път-път-път! Летим-тим-тим!

— Летим-тим-тим! — подхванах аз, като реших, че по-добре е да се бия за къщичката, отколкото да се уча как се вие гнездо.

— А може и да не се бием… Може да се научим как се вие гнездо например — записука Костя Малинин.

— Къса ти е още опашката, за да поучаваш възрастните! Я да те видя какво ще запееш през зимата, когато хване студ!

— Точно така! — съгласих се аз моментално с рижия врабец.

Врабецът се откъсна от дървото, удари с крило мене и Костя и като цвърчеше отчаяно, се юрна напред, показвайки ни посоката. Врабката застана отзад и щом почнехме с Костя да изоставаме, тя веднага ни подгонваше с острия си клюн.

— Чик-чик! Чик-чик, не изоставайте! Чик-чик! Напред! Напред! Чик-чик! — цвърчеше рижият врабец и току се оглеждаше.

— Никога няма да ти простя това, тъй да знаеш! — ми каза Костя, летейки. — Щом си решил за цял живот да останеш врабче, оставай си и се бий за врабешката си къщичка. Аз лично не искам. При сгода ще избягам! Ще отлетя и толкоз!

— По-тихо бе, щурчо! Ще развалиш цялата работа! Сега от рижия жив няма да се отървеш!

— Какво да правя! Сили вече нямам да бъда врабче!

— Какво да правиш ли? Ще избягаме по пътя! Чакай сигнал! С Баранкин няма да пропаднеш!

— Няма да пропадна ли? Брей! Тъкмо с тебе току-виж съм пропаднал! — простена Костя Малинин.

И той се оказа прав. За малко не пропаднахме, и то по моя вина. Защо склоних изобщо да се бия за тая къщичка?!

По пътя, разбира се, не успяхме да избягаме. Рижият врабец и врабката през цялото време ни следяха и не ни даваха да изостанем. Положението ставаше напечено. Ако пък се намесим в боя, то аз може би ще се измъкна, но Костя сигурно ще си изпати. Него и на земята не го бива за бой, а с врабци, и то във въздуха — съвсем е загубен.

Тъкмо си мислех това, когато изведнъж се чу отчаяно цвърчене и цялото ни „семейство“ се вряза в рояк врабци, които се биеха в една непозната градина за същата къщичка, за която мечтаеха нашите „родители“.

Не разбрах дори как стана, та ние с Костя се озовахме в разгара на боя и загубихме от очи „родителите“ си. Отляво, отдясно, отгоре, отдолу, кръжеха, цвърчейки отчаяно, съвсем чужди и непознати врабчета.

Добре че Костя се сети да се вкопчи с клюна си в опашката ми, иначе сигурно щяхме да се загубим в тая суматоха.

Трудно ми беше да мъкна Костя на буксир и да отбивам ударите, но аз доста ловко се измъквах от нападащите ме врабчета, като ги обсипвах със заплахи и проклятия. Добре че наскоро бях прочел една книжка за фигурите на висшия пилотаж. При тоя врабешки бой това доста ми помогна…

Стрелвах се нагоре по всички правила, наклонявах се на крило, изпълнявах фигурата свещ, влизах в свредел и накрая с бръснещ полет успях да се измъкна от врабешкото обкръжение. Като видя, че опасността мина, Костя пусна опашката ми и ние двамата с последни сили го ударихме на бяг от тези проклети врабчета.

— Бийте ги с чо-чо-човките! — раздадоха се изведнъж зад гърба ни врабешки гласове.

Огледах се и видях как четири врабчета се юрнаха след нас…

Осемнадесето събитие
Костя Малинин се „начурулика“

— Има ли край това, или няма? — простена Малинин и усили летенето.

— Ето тези най-силно чу-чуруликаха! — викна някой зад нас.

Преследващите ни врабчета взеха да ни заобикалят.

— Деца! Какво правите! Та ние само така си чуруликахме! — оправдавахме се, летейки.

— А за-що-що долетяхте?

— За нищо. Просто така — да погледаме!

— Да погледате ли! Сега ще ви дадем да се разберете!… Сега ще ви разпердушиним!

Врабчетата вече ни настигаха и сигурно щяха да ни напердашат и разпердушинят, ако не бях използвал един остроумен боеви похват, който летците наричат „бъчва“. Издебнах удобен момент, допуснах преследвачите близо до себе си, после най-неочаквано се обърнах във въздуха по гръб и ритнах с крак един от нападателите. Врабчето изхвърча встрани и се шибна в стобора.

— Аха! — закрещях аз със страшен глас. — Баранкин е във въздуха! Пази се!

Ритнах втори — и той отхвръкна! Така летях, крещях и ритах, докато не разпръснах на разни страни всички преследвачи. Противниците, като нямаха, разбира се, и понятие от висш пилотаж, се сащисаха, объркаха пусулата и взеха да изостават, изостават, изостават…

Като използвахме объркването на врабчетата, ние побързахме да се скрием зад дърветата и паднахме изтощени на първия изпречил ни се покрив.

От мене се вдигаше пара, а сърцето ми подскачаше като капаче на кипящ чайник.

— Разбира се! — каза Костя, като едвам си поемаше дъх. — Ти както искаш, но аз лич-но се на-чу-ру-ликах! Край!

Малинин чукна с клюн по покрива и взе да ми се кара с последни сили, задето му наговорих куп измислици за чудесния живот на врабчетата.

— „Цял месец съм ги наблюдавал…“ — каза Малинин, като ми подражаваше: — „Животът им е безгрижен! Животът им е без труд!“

— Виновен ли съм — казах аз, — че така ми се е сторило?…

А Костя Малинин отвърна:

— Аз ти казвах, че трябва да се превърнем в пеперуди. Пеперудите и гнезда не вият, и котки ги не ядат, и се хранят не с овес, а със сладък нектар. Ох, колко ще е вкусно!…

Мълчах. Костя Малинин, разбира се, много по-добре от мене познава живота на пеперудите. По едно време той имаше дори цяла сбирка, но я смени за марки. Сигурно Костя е бил прав и ние трябваше веднага да се превърнем в пеперуди. Изкушение е наистина по цял ден да си пърхаш от цвят на цвят и през цялото време да ядеш сладки неща…

И все пак преди превръщането ни в пеперуди аз исках да разпитам Костя по-подробно за техния живот. Да не загазим втори път…

— Помниш ли, Нина Николаевна ни разказваше — казах аз, — че пеперудите опрашват цветята…

— Нека си ги опрашват! — каза Костя. — А пък ние няма! Да не сме луди!

Въпреки че в Костиния отговор имаше желязна логика, аз все пак реших да му задам още един въпрос.

— А как стои въпросът с ученето при пеперудите? — попитах аз. — Може би и те учат нещо.

— А ти докога ще ми задаваш въпроси? На, и котки довтасаха! — закрещя ми като бесен Костя Малинин.

Помислих си, че се шегува. Гледам — от таванското прозорче наистина излизат три котки, целите омърляни с въглища, и впиват поглед в нас с Костя. Двете от тях ми бяха непознати, а третата беше нашата Муска. Изглежда, възнамеряваше да свърши с мене. Нямаше време за повече разсъждения.

— За превръщане в пеперуди приготви се! — изкомандвах аз с възбуден шепот.

— Приготвих се! — обади се Малинин.

— За-поч-ва-ме! — казах аз.

— Как така — за-поч-ва-ме? — каза Костя Малинин. — А какво се казва? Какви думи?

Наистина бях съвсем забравил, че старото ми врабешко заклинание не подхождаше за новото превръщане в пеперуди.

— Сега! — казах аз. — Сега! Сега ще го преправя!…

— По-бързо го преправяй! — закрещя Костя.

— Готово! — казвам аз. — Повтаряй след мене!… „Не искам да бъда врабче! Искам да бъда пеперуда!“

Пеперудката, зная,

е безгрижна докрая.

Ето аз! Ето аз!

Пеперудчица ставам завчас.^[4]

— Излиза нескопосано! — каза Костя, като гледаше с ужас приближаващите се котки.

— Ще се намериш в корема на котката — казах аз — и тогава ще излезе скопосано! Повтаряй по-скоро!

Костя Малинин затвори очи и почна да бърбори бързо-бързо думите на моето нескопосано вълшебно заклинание, като ме изпреварваше на всяка дума:

Пеперудката, зная,

е безгрижна докрая.

„Само да успеем! — помислих си аз. — Само да успеем да се превърнем, преди да ни сграбчат котките!…“ Това бе последната мисъл, мярнала се в измъчената ми врабешка глава, която се пръскаше от грижи, тревоги, ужас и вълнения…

Деветнадесето събитие
Вредител, познат на населението

Докато ние с Костя Малинин шепнехме в надпревара думите на заклинанието и се съсредоточавахме, котките начело с Муска не си губеха напразно времето. Те пристъпяха внимателно и се прокрадваха все по-близо и по-близо до нас.

„Хубаво, Муска — мярна се в главата ми, — ако оцелея, ще си видя сметките с тебе у дома!“

Реших да не мисля повече за котките, тъй като това ми пречеше да се превръщам в пеперуда. Цялото си внимание съсредоточих върху цветята, върху живота, при който не трябва да виеш гнездо или да се биеш за къщичка на скорци, а само ще си пърхаш от цвят на цвят, ще се припичаш на слънце и ще ядеш сладък нектар. Но вместо това като напук в главата ми се въртеше проклетият овес, а пред очите ми се мяркаха врабчета, котки, Венка с прашката и всякакви подобни глупости от врабешкия ми живот.

Разтревожих се, отворих очи и видях, че разстоянието между мене и котките се е съкратило значително, а аз — пустото врабче, каквото си бях, такова и си останах. Тогава се разтревожих още повече и реших да не си затварям вече очите — да става каквото ще!

Котките направиха още няколко крачки и изведнъж се спряха и започнаха помежду си за нещо да мяукат и фучат.

„Съвещават се коя кого ще изяде — помислих си аз, — делят две врабчета на три котки. Нека… Сега вече навярно няма да успея да се превърна в пеперуда…“ За всеки случай още няколко пъти произнесох мислено вълшебното заклинание:

Пеперудката, зная,

е безгрижна докрая.

Ето аз! Ето аз!

Пеперудчица ставам завчас.

В това време котките се разделиха: една започна да се промъква към Костя, а Муска със своята приятелка се насочи към мене. „Виж ти, хитрушата! Знае си, че няма да се справи с мене… И какво съм й направил — помислих си аз, без да махам поглед от Муска, — само веднъж я полях с мастило, и то без да искам…“

На три крачки от мене Муска и помощницата й замръзнаха на мястото си. Клекнаха, извиха гърбове като трамвайна дъга и зафучаха. Като драскаха железния покрив с нокти, те се приготвиха за скок. „Готвят се да скачат! Значи не сме се превърнали с Костя в пеперуди — помислих си аз. — Не успяхме! Значи всичко пропадна!…“ Стана ми студено. Побиха ме тръпки. Очевидно това бяха последните тръпки в моя живот… Понечих вече да викна: „Сбогом, Малинин! Прощавай, че те въвлякох в такава история!“.

Но тогава с котките стана нещо непонятно: опулиха очи, зафучаха и вместо да скочат върху нас, с всички сили скочиха в обратна посока. Козината им настръхна; повъртяха като пощурели глави и като подскочиха още веднъж на място, хукнаха през таванското прозорче.

Изчезнаха така бързо и неочаквано, сякаш видяха зад мене и Костя огромно куче. Огледах се — никакво куче нямаше отзад. Но затова пък видях крила на пеперуда, които стърчаха зад гърба ми като две платна на лодка.

Ето какво изплаши толкова котките: пред очите им аз се превърнах от вкусно врабче в негодна за ядене пеперуда! Значи успях! Ама че работа! От възторг размърдах малките си триъгълни крилца и се обърнах към Костя Малинин да споделя с него радостта си, но опулих очи от изненада. До мене на същото място, където само преди няколко минути лежеше като чувал и цвърчеше едва чуто полуживото врабче Малинин, сега се мъдреше прекрасна пеперуда с огромни триъгълни крила, обагрени с приказен черно-зелен цвят. Такава красива пеперуда никога не бях виждал, дори и на картинка в книжка.

Не може да бъде Костя Малинин да се превърне в толкова красиво насекомо. Не, това е истинска пеперуда — веднага личи. Но ако това е най-истинската пеперуда, то къде е най-добрият ми другар Малинин?… Дали пък от страх не е паднал от покрива на улицата? Погледнах надолу. Може би в суматохата, без да забележа, котката все пак е успяла да го сграбчи? Погледнах към таванското прозорче. А може, уплашен от котките, да е прелетял на съседното дърво? Обърнах се и взех да разглеждам растящата до къщата топола.

— Какво се въртиш като в час? — попита ме неочаквано приказно красивата пеперуда с гласа на най-обикновения Костя Малинин.

Втренчих се в пеперудата и попитах с чужд от вълнение глас:

— А ти коя си?

— Не коя си, а кой си!

— А ти кой си?

— Бе ти, Баранкин, нарочно ли не ме разпознаваш?

— Малинин, ти ли си това?

— Че кой друг? Не ме ли позна?

— А как да те познае човек! Е, бива си го това превръщане! Аз вече се бях уплашил, помислих си, че ти се е случило нещо.

— Ами! Ще има да взимаш! — каза Малинин, като разтвори крила и образува около себе си вятър.

Не можех да откъсна очи от Костя. Толкова необикновен бе той.

— Костя — казах аз, — как се наричаш?

— Как се наричам ли? Много просто!… Сега ще си спомня. Крилата ми черно-зелени ли са отгоре?

— Черно-зелени.

— А от обратната страна?

— Кафяво-черни.

— Със златни точки?

— С точки… И на всяко крилце има по половин луна и по една разноцветна дъга.

— Всичко е ясно! Превърнал съм се в пеперуда полумесец от семейството на папилионидите.

— А аз?

— Ти си се превърнал в… такова… Я се обърни!

Обърнах се. Малинин ме огледа критично от главата до краката.

— Така… — каза той. — Крилата ти са малки, жълти, с черни петънца. Ясно. Превърнал си се във… вредител.

— В какъв вредител?

— Във вредител по растенията. Известен на населението под наименованието зелева пеперуда от семейството на пиеридите.

— Ама работа! — възмутих се аз. — А защо аз съм се превърнал в зелева пеперуда, а ти в полумесец?

— „Защо, защо!“ Откъде да знам! Сигурно защото полумесеците се въдят в Далечния изток, пък аз съм живял три години в Хабаровск. А ти се въдиш в средния пояс на Русия.

— Това точно така ли е?

— Точно така е! Та нали имах сбирка! Аз познавам всички видове пеперуди. Аз съм полумесец, а ти си вредител.

— „Вредител“! Като че от тебе има някаква полза! Ако искаш да знаеш, да си зелева пеперуда е дори по-добре, отколкото да бъдеш полумесец.

— Защо?

— Защото… защото… крилата ти са натруфени като на момиче. Мене например би ме било срам да се появя с такива крила сред децата… тоест сред малките пеперуди.

— Щом те е срам, появявай се сред своите!

— И ще се появя!

Полетях над покривите и направих пробен кръг до таванското прозорче. Крилата ми бяха, разбира се, не така удобни и здрави, както на врабчетата, но да се лети с тях бе особено приятно.

Летиш си и все пропадаш в някакви въздушни ями. Пропадаш и летиш. А от това дъхът ти спира и в корема имаш усещането, че летейки, ще умреш от радост. Затова ти се иска просто като момиче силно да извикаш „ух!“ или „ах!“ или „ох!“. Или просто да свиркаш от радост!

И те чака сладък нектар! Амброзия^[5], може да се каже! И нови въздушни ями! И това удивително усещане, от което дъ-хът-хът-хът ти спира!… И съзнанието, че всичко това ще продължава толкова, колкото ние с Костя пожелаем.

При това каква е разликата дали си безвреден полумесец или вредна зелева пеперуда? В края на краищата хората знаят коя пеперуда каква е, а самите пеперуди нищо не разбират от пеперуди.

И ако всичко това е така, то — ух! ах! ох! — и браво на Малинин, че ме посъветва да стана пеперуда.

Точно в това време при мене долетя най-добрият ми приятел Костя — полумесецът — Малинин и ние започнахме да се люлеем във въздуха на някакви невидими люлки.

— Е, как е? — попита ме Малинин, като летеше надолу.

— Всичко е наред! — отговорих му аз, излитайки нагоре. — Само че много ми се яде.

— Това е лесна работа — каза Малинин. — Хей сега ще те нагостя с нектар. Да пиеш нектар, не като да кълвеш овес! Това, братко, е такава вкусна работа!… Пипалцата да си оближеш. Да литваме по-бързо!

— Летим! — казах аз. — На един дъх-ъх-ъх!

— Летим! — каза Костя. — На един дъх-ъх-ъх! С крило мах-мах-ах-ах! Като пух-ух-ух!

Двадесето събитие
„Спящата красавица“

Направихме с Костя още един прощален кръг над тавана и вече щяхме да полетим за нектар, когато Костя Малинин неочаквано забеляза на стената на къщата малка жълта пеперудка. Тя бе кацнала под ламаринения улей, вкопчила крачка в стената, свила крилца като прочетена книга.

— Истинска! — каза Костя Малинин. — Не е като нас с тебе! Здравей, пеперудке! — извика той и й махна с краче. — Това е жълта ливадна пеперудка.

— Какво от това! — казах аз. — Хайде по-скоро да летим за нектар!

— Чакай! Трябва да се запознаем с нея.

— Ами! Нямаме си друга работа! Ех ти, женкар!

— Здравей, пеперудке! — каза Костя Малинин, като се залови за стената до ливадната пеперуда.

— Костя-полумесеца — женкар! Костя-полумесеца — женкар! — взех да дразня аз Малинин, летейки над главата му.

— Привет на ливадната пеперуда — каза Костя и вдигна двете крачета нагоре в знак на поздрав.

— Позор на женкарите! — извиках аз.

Костя още веднъж поздрави пеперудата, но тя продължаваше да седи мълчаливо и неподвижно, без да обръща на Малинин никакво внимание.

— Уф, колко се надува — казах аз. — Така ти се пада!

— Съвсем не се надува — каза Костя, като разглеждаше внимателно ливадната пеперудка. — Спи. Разбира се, че спи!

— Спяща красавица! Ясно. Събудете се, спяща красавице! Самият Костя-полумесеца от семейството на папилионидите иска да се запознае с вас!

Кацнах до спящата пеперуда и я побутнах с краче.

— Безполезно! — каза Костя. — Сега и топ не може да я събуди. Заспала е за цяла зима!

— Защо за цяла зима?

— Защото при пеперудите това е закон на природата.

— Какви ги съчиняваш, Малинин, какъв е пък тоя закон на природата?

— Честна дума! Всички пеперуди през есента умират или пък заспиват чак до пролетта. Имат си дори разписание кой кога да заспи.

— Почакай, ами ние с тебе?

— Какво ние?

— Ние също сме пеперуди, значи и ние ще заспим по разписание, а?

— Изобщо, щом сме пеперуди, значи също навярно трябва да заспим… някога.

Това откритие просто ме изуми.

— Тогава защо се превърнахме в пеперуди? Щом всяка минута може да заспим, и то за цяла зима! Ние се превърнахме само за един ден, пък ако изведнъж заспим — ще проспим и зимната ваканция! Ех, Малинин, Малинин!

— Какво крещиш? — каза Костя. — Сега нали не ти се спи?

— Още не.

— Е, тогава да литнем за нектар, а после ще видим.

— Какво значи „после ще видим“? А ако заспя, докато летя, и се събудя чак през пролетта, превърна се на човек и тогава какво ще правя на изпитите? По всички предмети ще ми лепнат двойки заради тебе.

— Представи си — каза Костя, — в къщи не можеш го накара да заспи, а тука, видите ли, страх го е да не заспи, докато лети. Не бой се, няма да заспиш. Аз отговарям!

— Няма ли да заспя?

— Разбира се, че няма. Кои пеперуди заспиват есен? Обикновените. А ние с тебе сме необикновени пеперуди.

— Ние пък какви сме?

— Ние сме човекообразни пеперуди! — закрещя ми Костя.

— Та какво от това? — закрещях на свой ред аз.

— Това, че за човекообразните пеперуди този закон на природата може би не важи!

— Може да не важи, а може и да важи!

Исках да смъмря Малинин още малко за неговото лекомислие и особено за това, че скри от мене тоя ужасен закон на природата, но в същия миг над нас прелетя врабче и веднага се върна обратно. Неизвестно защо при вида на врабчето Малинин престана да ми крещи, сви се и тръгна да се крие под покрива.

Врабчето се залови за стената близо до мене и взе да ме мери с едно око. Лицето на врабчето ми се стори познато. Като се обърна настрани, видях, че то няма опашка. Сега го познах: това беше същото куцо врабче, с което се сбихме на двора заради овеса.

— Здравей, чик-чирик! — извиках аз на стария си познат. — Нали не ми се сърдиш?

— Баранкин, скривай се веднага! — чух зад гърба си гласа на Костя. — Той ще те клъвне!

— Мене ли да клъвне? Баранкин пред врабчета никога… — Не успях да се доизкажа, защото Малинин изскочи изпод покрива, хвана ме и ме отмъкна под ламаринения улей.

В същата секунда безопашатото врабче се намери на моето място. Като откри, че съм изчезнал, то повъртя глава на всички страни, приближи се до спящата пеперуда, огледа я внимателно, клъвна я, моментално я глътна и отлетя — като че нищо не е било. Погледнах изпод покрива след отлетялото врабче и впих очи в Малинин.

— Забравих да те предупредя, Баранкин — каза Костя виновно, — че истинските врабчета много обичат да ядат пеперуди, така че гледай да не им се мяркаш пред очите…

Много ми се искаше да кажа на Костя всичко, което мислех в тоя момент и за него, и за живота на пеперудите, но скръстих мълчаливо крачка на гърдите си и се сдържах. В края на краищата аз не съм Малинин, който се разхленчи, когато се умори да бъде врабче. Аз съм Баранкин! Щом веднъж съм се превърнал в пеперуда, ще понасям мълчаливо като истински мъж всички трудности и всякакви нечовешки мъчения. Още повече в момента нямах и сила да се карам с Малинин, защото много ми се ядеше.

Двадесет и първо събитие
Каскет — зенитно оръдие

Почакахме врабчето да се отдалечи, излетяхме внимателно изпод покрива и се отправихме за нектар към една леха с цветя. Аз, разбира се, както и по-рано, като летях, падах във въздушни ями, но неизвестно защо вече не изпитвах чувството, че умирам от радост. Изведнъж ми се отщя да „ахкам“.

— Птиците са опасни само горе — каза Малинин, — колкото си по-близо до земята, толкова е по-безопасно. В краен случай, като видиш врабче — маскирай се.

„Маскирай се!“ „Ами ако докато ям нектар, мене ме изядат, тогава?…“ Идеше ми да задам тоя въпрос на Малинин, но пак се въздържах. В лехата имаше много цветя — и червени, и бели, и сини — и от всички се разнасяше такава чудесна нектарна миризма като от мамините сладки в кухнята.

Само от миризмата на нектара слюнките ми потекоха и дори ми се замая главата. Вече не слушах какво ми говори Костя. Избрах си самостоятелно най-големия цвят и закръжих над него, търсейки място за кацане.

— Смачкай я! — чу се внезапно зад гърба ми нечий пронизителен глас.

Преобърнах се във въздуха и видях наблизо две момчета с лопати; те размахваха каскети и тичаха към мене, тежко тропайки.

— Това е гъботворка! Смачкай я! Аз я познавам! — викна едното от тях, сложи пръсти в уста и свирна оглушително.

Тъй като аз според Костя бях зелева пеперуда и нямах никакво отношение към гъботворката, то не обърнах внимание на виковете на децата. Пак се преобърнах най-спокойно във въздуха и отново закръжих над същия най-голям цвят, който миришеше така вкусно на нектар. В това време отзад ме покри огромна сянка, до крилата ми нещо свирна и със силен въздушен удар ме запрати на земята.

— Ур-ра! Съборихме я! — закрещя едно от момчетата и размаха каскета над главата си.

Гласът на момчето ми се стори много познат.

— Не, не сме я съборили! — каза другото момче. — Скри се между цветята! Търси!…

И вторият глас ми се стори познат. Вгледах се по-добре в изтребителите на гъботворките и познах съучениците си Венка Смирнов, същия Венка, който стреляше с прашка по нас с Костя, когато бяхме още врабчета, и Генка Коромислов, Венковия придворен.

„Добре, Венка! — казах си. — Имаш късмет, че сега съм пеперуда, а иначе щях да си видя сметките с тебе!“ В същото време Венка и Генка тършуваха из тревата да ме открият сред цветята. Но аз не се уплаших. Щом паднах на земята, веднага си свих крилцата и се престорих на сух лист от бреза. Децата тъпчеха наоколо, едно дори ме отхвърли с носа на обувката си. Като почаках да се обърнат с гръб към мене, аз подскочих и полетях.

— Ето я! — закрещяха изтребителите на гъботворки, но беше вече късно.

Издигнах се високо във въздуха и съвсем неочаквано се намерих до Малинин.

— Аз ти викам: „Отлитай!“ — разкряска се уплашеният Костя, — а ти в цветето се навираш!

— Ами нали те викаха „Смачкай гъботворката!“, а ти каза, че съм зелева пеперуда от семейството на пиеридите.

— Много ти разбират тия дръвници от пеперуди! — каза Костя и кацна на електрическия часовник, който висеше на стълба над лехата.

Погледнах колко е часът и си почесах врата с краче. Беше точно дванайсет часът, а животът ни съвсем не течеше така, както го рисуваше Костя Малинин. Все повече и повече ми се прияждаше, а Венка и Генка киснеха на лехата. Те ми намигаха, махаха ръце, кимаха с глава и търпеливо изчакваха да се спусна пак в лехата. Да имат да вземат, не съм глупак! Мислех си, че ще им омръзне да чакат, ще си отидат и тогава ние с Костя ще се наядем с нектар. Но тия хаймани започнаха пак да свиркат, да размахват каскети и да ме наричат с най-обидни имена и прякори.

— От вредители го чувам! — извиках аз ядосан. — Зинка Фокина ви чака в градината на бригада, а вие тука с пеперуди се забавлявате!

След това Генка запрати по нас каскета си, а Венка се покатери на стълба и падна.

— Тука не може да се закуси! — каза Костя, сякаш знаеше за какво мисля в тая минута.

Двадесет и второ събитие
Прощавайте, деца! Може вече да не се видим…

— Знаеш ли — казах аз на Костя, — я най-добре да отхвърчим в някоя зеленчукова градина. Сега там е хубаво; всичко е узряло: и репите, и морковите, и зелето! Има и цветя. Пък и хората не са толкова много.

— Ех ти, нещастна зелева пеперудо — каза Костя. — Не бива сега да отиваме в никаква зеленчукова градина.

— Защо пък?

— Защото сега във всички зеленчукови градини тровят такива вредители като тебе.

— С какво ги тровят?

— С какво ли? С различни химически отрови…

След тези думи просто крилцата ми се отпуснаха и пред очите ми заплуваха някакви разноцветни кръгове.

— И какво излиза? — възмутих се аз. — На улицата току-виж откъснали ти крилцата, в градината те тровят, в небето врабчетата те кълват… Тогава защо се превърнахме на пеперуди? За да пукнем от глад ли?

— Добре, Баранкин — каза Костя, — не се тревожи. Ще те нагостя с нектар. Да хвръкнем!

— Къде?

— В училищния двор!

— Ами там децата садят дървета!

— Точно това е хубавото! Там и с нектар от цветя ще се наядем, и с децата ще се видим…

Костя Малинин каза тези думи така, като че много му е домъчняло за нашия клас.

— Тъй да бъде! — казах аз. — Там и децата са познати. Може да не ни закачат…

Да си кажа право, и на мене ми се прииска да се видя с децата. Не знам дори защо. И макар че страшно много ми се ядеше, неочаквано силно ми се прииска просто да прелетя край нашето училище, край скъпия клас, с който ме свързваха толкова чудесни спомени!… Кой каза „чудесни“? Кой каза „покрай скъпия клас?“ Нима го казах аз, Баранкин? Какво става с мене? Май започвам да се побърквам от глад. За да се опомня, аз се отърсих като куче след къпане.

И добре сторих, защото след отърсването тъжните ми мисли като пръски се разлетяха в различни посоки и изведнъж ми олекна. Сега вече можех да мисля за срещата мъжествено, без всякакви вълнения, а не като Костя Малинин. Щом заговорихме за децата, и очите му станаха едни такива големи-големи и дори ми се струва мокри-премокри.

— Там ще закусим — каза тъжно Костя Малинин.

— И ще обядваме, и ще вечеряме — казах аз с бодър глас, защото чувствах, че само закуска ми е малко.

Хвръкнахме от часовника и в надпревара полетяхме към училищната градина. За първи път в живота си ние с Костя Малинин се втурнахме към училището с такава скорост, с каквато обикновено бързахме от училище за в къщи. Аз, разбира се, бях уверен, че пръв ще долетя в градината. Но какво бе моето учудване, като веднага изостанах от Малинин с три къщи. Отначало дори не повярвах на очите си. Костя го считаха за най-слабото момче в класа и в часовете по физкултура не се опитваше дори да се състезава с мене. Виж, по физкултура в бележника ми имаше само шестици. Но мама, кой знае защо, никога не смяташе тези шестици за истински. Реших да се понапрегна и замахах като луд с жълтите си триъгълници, но и това не помогна ни най-малко. Костя-полумесеца летеше като по линия, разсичаше с натруфените си крила въздуха и причиняваше някакво изкусно красиво свирене, пък аз през цялото време пропадах, както и преди, във въздушни ями, преобръщах се от една страна на друга, премятах се презглава и беззвучно се наклонявах ту на едното крило, ту на другото.

Като забеляза, че изоставам, Костя Малинин за мой срам се върна обратно и ми каза на мене, на Баранкин, първия борец в класа, думи, които няма да забравя цял живот: „Хей ти, зелева пеперудо! Не можеш ли да летиш по-бързо? Защо все изоставаш?“. Като каза това, той сякаш напук пак ме изпревари, после пак се върна, после пак ме изпревари и викна: „Баранкин! Защо летиш като баница със зеле? Давай газ! Нектарът е близко!“. Тия думи на Малинин също никога няма да му простя.

Когато той, загребвайки въздух с крилата си като с весла, прелетя още веднъж тържествено над мене, аз се хванах за задните му крачета и така се закачих за Малинин на буксир. Като се убеди, че вече няма да изоставам от него, Костя престана да ме обсипва с отровни думички. Колкото и да се опитваше да се отърве от мене — не сполучи.

— Нещо тежичко стана летенето! — каза Костя. — На един дъх-ъх-ъх!

— А според мене летенето стана по-леко! — казах аз и си помислих: „Нека Костя поработи и за двамата, щом има такива криле. Аз го мъкнах на опашката си, когато беше врабче, сега малко да си почина“.

Прибрал крилца, аз се плъзгах по въздуха след Малинин и се наслаждавах на изящното свирене на Костините крила и само на вид помахвах от време на време с равнобедрените си триъгълници. Така на буксир Костя ме докара до самото училище, до онова място в градината, където нашият клас садеше дръвчета.

— Спирай! — викнах аз на Костя, когато той, пъхтейки, ме мъкнеше покрай оградата на училището.

Кацнахме на един от первазите на прозорците на третия етаж, допълзяхме до самия му край и погледнахме надолу. В градината кипеше работа. Едни деца, като си подвикваха весело, копаеха дупки, други слагаха грижливо в земята фиданки и с лейки ги поливаха с вода. Костя Сергеев нарочно се бе изпоцапал целият с пръст и правеше разни гримаси. Всички се смееха. Всички бяха доволни! На всички им беше добре!

— Нека си работят! — каза Костя. — Те работят, а ние ще ядем нектар. Ако знаеха, че ние ще ядем истински нектар, сигурно щяха да завиждат…

— На кого — на нас ли? — попитах аз.

— На нас, пеперудите… — каза Костя Малинин неуверено.

Спомних си „спящата красавица“, клъвната от безопашатото врабче, вслушах се в куркането на гладните ми черва, погледнах с омраза врабчетата, които сновяха нагоре-надолу из училищната градина, и казах:

— Да, разбира се. Биха ни завидели… — Казах го без всякакъв ентусиазъм, обърнах гръб на децата и видях как през училищната врата влетяха на велосипед Мишка Яковлев и Алик Новиков (той седеше на багажника).

Те крещяха с всички сили, стигнаха до Зинка Фокина, скочиха на земята и започнаха да разказват нещо на нея и обкръжилите я деца. Никой вече не се смееше, не се шегуваше, а Костя Сергеев дори изтри с кърпичка лицето си и престана да се криви.

— Случило се е нещо — каза Костя.

Аз мълчах. Мишка и Алик, като поговориха с председателката на класа, седнаха пак на велосипеда и се понесоха. Зинка Фокина сложи ръка над очите и загледа след тях, после извика още три от нашите момчета, взе им лопатите и им даде някаква задача.

Децата изтичаха на улицата и се пръснаха в различни посоки.

— Търсят някого… — каза Малинин.

— Не някого, а нас с тебе! — казах аз на Костя.

— Нека! — каза Костя. — Те ще ни търсят, а ние ще си лапаме нектар. Хвръквай!

Аз мълчах. Гладът ми, разбира се, все повече и повече растеше и нектарът беше близко… Но и врабчетата бяха около нас и цвърченето им убиваше апетита ми.

„Дано само не ни клъвнат…“ — мислех си аз, като гледах врабчетата да сноват между лехите с цветя. Едно помислих, а казах, разбира се, съвсем друго.

— Хвръкваме! — казах аз високо и решително, а добавих на себе си: „Прощавайте, деца! Ако врабчетата клъвнат мене и Костя, то сигурно вече няма да се видим!“.

Прицелих се в цветната леха, разперих крилца и като лястовица се стрелнах от перваза надолу, сякаш скочих от трамплин в студена вода.

Двадесет и трето събитие
Ваксинация против кихане

Във въздуха пак замириса на вкусен нектар като в кухнята от мамините сладки. Потекоха ми слюнки и пак ми се замая главата. Прибрах крилца, насочих се към най-големия цвят в средата му, гмурнах се в него надолу с глава, но не улучих (никак не е чудно!) и се забих в тревата чак до петите на задните си крачета. Трябваше да се измъквам от тревата и да започвам всичко отначало.

Този път се изкачих по стеблото на цветето и си мушнах хобота точно в средата на цвета, там, където по моите сметки трябваше да се намира нектарът. Ала в цветчето не се намери очакваният нектар. Миризма на нектар имаше, а самия нектар го нямаше. Миришеше хубаво, точно като маминото шишенце с парфюм, а нямаше с какво да се облажа. Тогава взех, та целият се напъхах в цветчето, така че навън ми стърчаха само крилцата и крачката. Взех да шаря в тъмното с хобота по стените, но в това време нещо залази насреща ми.

Помислих, че е някаква чужда пеперуда, успяла да се вмъкне преди мене в цветчето и да излапа всичкия нектар. Само при мисълта за това ме хвана яд. Ти заради тоя нектар рискуваш живота си, може да се каже, а тя го изблизва под носа ти. Взех, че ръгнах с глава пеперудата. Пеперудата забръмча още по-застрашително, ръгна ме и тя, а после допря глава до моята и ме изтика навън като зъбна паста от туба. От яд шибнах тичинките с крила така силно, че се вдигна стълб от цветен прашец и ме обгърна като облак. Едва не се задуших от прашеца.

— Добре, пеперудке — казах аз, като разпръсвах с крила прашеца, — само да се мернеш пред очите ми и аз… А-а-п-чих!!! Ще ти дам да се разбереш как чужд нектар… А-а-п-чих!…

Докато кихам, гледам — от цветчето изпълзява… само че не пеперуда, а истинска пчела, цялата на райета, като че е с пижама. Изпълзява от цвета и втренчва в мене зъркелите си. Гледа ме, а аз си седя на края на цветчето, кихам срещу нея и най-важното — съвсем не мога да се въздържа. Пчелата, изглежда, така се смути, че дори престана да бръмчи. Аз кихам, тя се избърсва с крачето, аз кихам, тя се избърсва и мълчи. Кихнах срещу пчелата може би десет пъти, не по-малко, а после се опомних и дори се ужасих. „Баранкин — казах си аз, — срещу кого кихаш, Баранкин? Срещу пчела кихаш, нещастна зелева пеперудо… Ето сега тя ще ти… апчхи!… като ти направи инжекция против кихане, тогава ще разбереш… как се киха срещу пчела!… Нали веднъж, когато беше човек, те ужили пчела… апчхи!… та си й сърбал попарата…“

„Сърбал съм я!“ — отговорих сам на себе си и както си седях на края на цветчето, катурнах се назад в тревата.

Скрих бързо празното си хоботче, преметнах се няколко пъти през глава, изравних полета над самата трева и взех да офейквам от пчелата през пътя, към дърветата, където между стволовете се мяркаше нещо пъстро, подобно на крилата на Костя Малинин.

Мислех си, че Малинин най-позорно ме е изоставил сам в лехата, но се оказа, че и него го е подгонила една пчела, която все още се въртеше около него и ядосано бръмчеше нещо на своя пчелен език.

„Така му се пада! — помислих си аз, като наблюдавах как пчелата гони усърдно Костя. — Жалко, че пчелата е само една. Аз бих пратил срещу Малинин още стотина пчели, та друг път да не дрънка много-много и да не заблуждава хората. «Ще си пърхаме от цвят на цвят! На един дъх-ъх-ъх! С крило мах-мах-ах-ах! Като пух-ух-ух! Ще се наядем с нектар!…» Ето сега пчелата ще го нагости с такъв «нектар», та друг път няма и да помисли да се превръща в пеперуда… Апчхи!“

— Помощ! — закрещя в това време Малинин. — Баранкин! Къде си? Олеле, мамо!

Искаше ми се пчелата да го погони повечко, та да му уври пипето, но когато закрещя, и то с такъв жален глас, стана ми мъчно за него. При това се сетих, че Малинин не е човек, а пеперуда. Пчелата го ужилва, а той взема, че се разболява или още по-лошо — умира от пчелната отрова. Какво ще правя тогава!… Та аз не зная как пеперудите понасят ужилване от пчели, може би те изобщо не го понасят…

Хванах с крачка лекичка пръчица, долетях до пчелата отзад и с все сила я цапнах по главата. Замаяна от удара, пчелата падна в храстите, а мене от глад ми притъмня пред очите и наклонен на една страна, взех да падам в тревата…

Двадесет и четвърто събитие
… Но започна да действа ужасен природен закон

Когато отворих очи, видях, че лежа на брега на голяма локва, а до мене седи най-добрият ми приятел Малинин и ми маха с шарените си крилца.

Не зная защо изобщо погледнах. Съвсем не ми се искаше да си отварям очите. Не ми се искаше вече и да ухкам. И да охкам вече не ми се искаше. И да ахкам не ми се искаше. И желанието ми да свиркам от радост също пропадна. И от къде на къде пък да свиркам! И носът ми смъди от тоя проклет прашец… Апчхи!… И в корема ми отдавна няма това усещане, че ще умра от радост… Ап-чхи!… Тоест усещането, че умирам от нещо, остана, само че от какво ли?… Навярно от глад… Всичко изчезна нанякъде! Остана само спирането на дишането. Дишането ми през цялото време продължаваше да спира. И спира все повече и повече. Ето сега ще спре съвсем… и край… Ап-чхи!… Нямам вече сили и да кихам дори…

— Защо лежиш, Баранкин? — попита ме Костя.

— Прииска ми се да полежа и си лежа — казах аз. — Ап-чхи!…

Ама какво става с мене, не мога да се накихам.

— Да не би да си настинал? — попита Малинин.

— Не съм настинал — казах аз, — просто се наахохухках…

Малинин поклати печално глава и каза:

— А знаеш ли къде още можем да хапнем нектар?

— Върви по дяволите със своя нектар… Апчхи… — Измерих Малинин от главата до краката с презрителен поглед и едва не се разсмях.

Той седеше на брега на локвата, омазан целият с цветен прашец, едното му крило бе щръкнало, а другото увиснало като ухо на куче. Целият му вид беше от нещастен по-нещастен, че пак ми дожаля за него, но този път се овладях.

Събрал последни сили, аз допълзях мълчаливо до локвата и започнах да пия с наслада обикновена дъждовна вода. Малинин се опита още веднъж да ми заговори, но на всичките му въпроси отговарях с презрително мълчание. Реших да не разговарям с него до края на живота си.

Пиех най-демонстративно от локвата непреварена вода (вместо обещания нектар!) и размишлявах. Нима съм се излъгал? Не, невъзможно е да няма на земята такъв живот, за който мечтаех там, на пейката в двора. Има такъв живот и аз ще го намеря на всяка цена! Просто ние с Костя Малинин не сме го търсили където трябва. Разбира се, превръщането ни в пеперуди и врабчета беше грешка. Сега това е съвсем ясно. Техният живот изглежда прекрасен само когато го гледаш отстрани, а всъщност се оказа просто непоносим. Но защо? Аз пиех мълчаливо вода, мислех, мислех и реших, че такъв живот, за който мечтаехме с Костя, сигурно няма на земята…

В това време край мене по брега на локвата изтича една мравка. Тя ту бягаше, ту се спираше, а аз я гледах и продължавах мъчително да размишлявам: „… Щом като такъв живот няма на земята, то може би има там, под земята, и щом като не можеш да отлетиш от трудностите и грижите, то вероятно може просто да изчезнеш, да вземеш и да се скриеш от тях например в ей тоя мравуняк…“.

Погледнах след мравката и поклатих със съмнение глава. Да се скрия в мравуняка, разбира се, може, но как ще се разбера с мравките? Те, може да се каже, са славни работници. Колко съм ги наблюдавал, никога не съм видял някоя мравка просто да седи на едно място и нищо да не върши. Все тичат нанякъде или се връщат отнякъде и винаги мъкнат някое листче или бучица пръст, или борова игличка… И мравуняка като погледнеш, все го ремонтират от сутрин до вечер…

Ще се превърнем в мравки, а те ще вземат и ще ни накарат да пъшкаме заедно с тях на строителството… Не, ако рискуваме още веднъж, то да се превърнем в нещо друго, само не в мравки! В какво да се превърнем, та да не хлътнем пак в тия ужасни караници и бели, от които ние с Костя едвам се отървахме? В какво да се превърнем? В какво?

Изведнъж неочаквано си спомних как в оня злополучен ден на общото събрание Алик Новиков ни нарече, кой знае защо, търтеи! Тър-тей! Една минутка! Една минутка! Ами какво е това търтей? Ами търтеи, това са същества, които водят такъв живот, за който ние с Костя мечтаехме на пейката. И не „струва ми се“, а абсолютно точно! Дори съвсем определено! Затова се и наричат тър-теи. А щом е така, защо се превръщахме във врабчета и пеперуди? Виж ти, глупци! Ама какви сме с Костя кръгли глупци!

— Малинин! — развиках се аз (когато разбрах нашата грешка, аз, разбира се, веднага престанах да се сърдя на Костя и реших незабавно да споделя с него откритието си). — Малинин! — закрещях аз. — Ох, какви сме глупци ние с тебе, Малинин!

— Разбира се, че сме глупци! — съгласи се на драго сърце Малинин. — Особено ти, Баранкин!…

— Да бе, аз съм просто кръгъл идиот, Малинин! И как веднага не ми дойде наум!… Колко време загубихме напразно!

— Точно така! — съгласи се Костя.

— И защо ни трябваше да се превръщаме във врабци и пеперуди?

— Това и аз исках да те попитам, Баранкин! — каза Малинин. — Защо ни трябваше да се превръщаме във врабци и пеперуди?

— Когато можеше веднага да се превърнем в търтеи!

— Как — в търтеи ли? Защо в търтеи? — закрещя изплашено Костя Малинин.

— Затова в търтеи, защото търтеите затова се наричат и търтеи, защото в живота си нищо не правят или пък правят само това, което им се иска. А ние с тебе точно за това мечтаехме на пейката.

— Знаеш ли, Баранкин — каза Малинин с един такъв противен глас. — Заради тебе толкова сили изразходвах за да не върша нищо, че по-добре през цялото време да бях вършил нещо!

— Малинин! — извиках аз. — Но нали и аз изразходвах не по-малко сили от тебе! А сега ще се превърнем в търтеи и ще си починем от всичко това!

— Как — да се превръщаме! — ревна Костя Малинин. — Пак да се превръщаме?… Знаеш ли, Баранкин! Стига ми толкова, Баранкин! На мене и без това от тия две превръщания ми дойде до гуша!

— Костенка! Ама тия два пъти се не смятат! Щом не се превърнахме в това, в което трябва, значи не се смятат!

— Защо да не се смятат?

— Защото трябва в края на краищата да се превърнем в това, в което трябваше да се превърнем… А трябваше да се превърнем в тър-теи!

— В какви търтеи?… — попита Костя с някакъв спокоен и безразличен глас.

— Ама ти какво? — казах аз. — Да не би да не знаеш какви са търтеите?

— Не знам какви са търтеите — отговори Малинин, като се прозяваше и протягаше.

— Моля ти се, Костя — казах разтревожено аз, — ти трябва да знаеш какво представляват…

— Защо трябва да зная?… А ти, Баранкин, знаеш ли?

Исках по инерция да закрещя, че аз, разбира се, зная как изглеждат търтеите, но се закашлях и нищо не казах, защото, казано честно, аз… аз нямах ни най-малка представа за тези изумителни търтеи, в каквито отдавна трябваше да се превърнем ние с Костя Малинин. Вместо това казах съвсем друго нещо.

— Е пък ти, Малинин — казах аз, — нима не помниш, че Нина Николаевна ни е разказвала за търтеите и рисунки ни е показвала…

— Не помня — каза Малинин — и ти не помниш…

— Защо пък?

— Защото на тоя урок ние с тебе заедно съчинявахме нов език…

Така си е, на тоя урок ние с Костя и двамата не слушахме Нина Николаевна: в това време съчинявахме нов език. Задачата бе трудна, трябваше да се съчини такъв език, който да разбират само двама души в цялото земно кълбо — аз и Костя Малинин. Затова, разбира се, не ни беше до Нина Николаевна и до търтеите…

— Чакай, Малинин — казах аз, — но ти поглеждаше от време на време към дъската.

— Е, та какво?

— Ами може би ти, макар и случайно, си запомнил как изглеждат търтеите?…

— Нищо не съм запомнил — каза Малинин и пак се запротяга и запрозява.

— А да не би нарочно да не ми казваш, за да не се превръщаме на търтеи?

— Честна дума!!!

Това беше ужасен удар. И аз, и Малинин нямахме ни най-малка представа за търтеите, каквито трябваше да станем.

Тогава какво излиза? Значи превръщането се отменя?! Значи превръщането няма да стане?! А как то може да стане, Баранкин, щом като нямаш представа как изглежда то, в какво ти трябва да се превърнеш! Ах, защо на тоя урок се занимавах със странични неща?! Ех, Баранкин, Баранкин! Нина Николаевна трябваше да слушаш, а не нов език да съчиняваш!

— Тър… тър… тър… — изведнъж ни в клин, ни в ръкав замърмори Малинин под носа си. — Спомних си, спомних си… Пчелички едни такива мънички… с кри… с кри… с кри…

При тия думи Малинин се олюля някак си странно и взе да пада на хълбок.

— С кри… с кри… с крила! — подхванах аз. — Правилно, Малинин!

Спомни си! Сега и аз си спомних рисунката на един търтей, окачена на дъската в нашия клас… Това бе пчела, такава една малка пчела от нашия, мъжкия, както се казва, род, с мънички прозрачни крилца…

Това е!!! Сега ще си починем най-после с Костя истински, както се полага! Ще си починем от всичко на света. Всички надежди, целия ентусиазъм, дори напразно изразходваните сили — всичко, всичко си възвърнах!

— Ставай, Малинин! — закрещях аз на Костя. — Няма какво да се излежаваш тука! Трябва да се работи! — казах аз, като под думите „да се работи“ разбирах единствено необходимото, единствено правилното, единствено умното нещо, което ни предстоеше сега — превръщането в търтеи.

— Ставай де, Малинин! — завиках аз с изменен глас, разтреперан целият от нетърпение и желание по-скоро да попълним с Костината и моята персона редиците на търтеите в света.

Но моите радостни викове, неизвестно защо, не направиха никакво впечатление на Костя.

Малинин продължаваше да лежи на хълбок и ми измърмори нещо, от което не разбрах нито дума.

— Какво казваш? — попитах го аз.

— Хър-ри… — каза Костя.

— Костя, какво става с тебе! — извиках аз на Малинин с все сила и взех да го разтърсвам за крачето. — Какво?… Да не би да се преструваш, че спиш? Значи не искаш да се превръщаме в търтеи?! Тогава върви по дяволите! Аз мога и сам!

— Хър-ри! — отговори Малинин и почна тихичко да дрънка такива глупости, че аз веднага разбрах: Костя не се преструва, той спи!

Костя Малинин спи! Заспа. Спомни си за търтеите и в последния момент заспа. Заспа в такава минута! Преди такова превръщане! Заспа съгласно ужасните правила и закони на природата, според които всички истински пеперуди заспиват есен… Заспа, без дори да ме предупреди, а пък говореше, че този закон не се разпростира върху нас, човекообразните пеперуди. Не се разпростирал, а той взе, че заспа като оная „спяща красавица“, която врабчето клъвна… Добре че наблизо няма врабчета… Няма! Засега няма, но скоро ще се появят. Трябва да събудя Костя Малинин, по-скоро да го събудя… Да го събудя, докато не е станало късно, докато не са се появили проклетите врабци!

Дърпах Костя за краката, мушках го в хълбока, теглех го за крилцата, но напразно — Костя Малинин не се събуждаше. Разтревожих се.

— Костя — закрещях аз, — събуди се веднага! Чуваш ли? Или ще ти се разсърдя за цял живот!

— Хър-ри… — каза Костя.

„Ако е заспал човешки, разбира се, че ще го събудя, но ако е заспал като пеперуда чак до пролетта, и при това по разписание, то аз… то аз!… Все едно, ще го събудя! На всяка цена трябва да го събудя! Трябва му… Какво му трябва?… Трябва да го… Какво трябва? Знам!… Трябва да го залея с вода!“

Литнах от камъчето до локвата и взех да си пълня с вода устата през хобота, когато чух откъм храстите гласове на деца от нашия клас…

Двадесет и пето събитие
Такава пеперуда като мене имало в сбирката им

— Не е справедливо! — каза появилият се откъм храстите Костя Семьонов. — Всички тук работим, а Баранкин и Малинин си седят в някое кино…

Вдигна се врява, а аз си помислих: „Да ви бяха показали на вас такъв филм, дето ние с Костя видяхме!…“.

— Правилно казва Семьонов! — рече Вера Болшова. — Ако ще работим, то всички, ако не работим — пак всички…

— Баранкин и Малинин избягаха, а Смирнов и Пенкин никакви ги няма! — каза Семьонов.

„Ама че без време се довлякоха тук — казах си аз, като се криех в тревата. — Интересно, дълго ли ще стърчат тука или не?…“

— Да се изгони тоя Баранкин от училището и край! — закрещя Ерка ядосано. — Стига сме се занимавали с него!…

— Къде да го изгоним? — каза Фокина. — На улицата ли?

— Защо на улицата? — отговори Кузякина. — Да се премести в триста и петнайсето училище…

— А защо в триста и петнайсето? — попита Костя Семьонов.

— Защото с това училище се съревноваваме. Нека Баранкин получава там своите двойки! За нас това ще е дори изгодно!…

— Значи, Ера, ти предлагаш да преместим в друго училище Юрините двойки? — каза Фокина. — А с Баранкин какво да правим?

— Добре, вие тука умувайте, а ние отиваме да пием лимонада! — каза Костя Семьонов.

— Омръзна ми да слушам за тоя Баранкин — добави Валя Череваткина. — Да вървим.

— Моля да останат юнатите^[6] — каза Фокина.

Момчетата се отдалечиха, а момичетата насядаха на полянката около Зинка Фокина, като се кискаха и нещо си говореха.

— Тихо, момичета! — каза Зинка Фокина, като отвори една дебела книга. — Не се отвличайте, моля. Тема на нашето днешно занятие са…

— Пеперудите! Пеперудите! — закрещяха в хор момичетата и заразмахваха мрежи за пеперуди.

— Правилно! Пеперудите! — потвърди Зинка и взе да прелиства книгата.

Пеперуди ли? Какво значи това? Това значи… Аз и Костя сме тема на днешното занятие… Ама работа! Едва не се задавих със същата вода, с която се готвех да напръскам Костя Малинин. Ха сега де!… Веднага ми стана ясно защо тези юнатички-лунатички са надомъкнали мрежи за пеперуди: за да ловят нас, пеперудите. В такива условия да се буди Костя е дори опасно… Изпуснах водата през хоботчето си. Ако се събуди, ще замаха в полусън с крилца и момичетата веднага — цап-царап… Но какво да правя с него? Ама че работа! Дали да го скрия?… Ето едно парченце вестник. Да взема да го покрия с хартията, та никой да не види… Вкопчих се в хартийката и започнах да я мъкна към Костя Малинин.

Зинка Фокина си оправи очилата, изкашля се и започна да чете с ужасно противен глас:

— „Пеперудите са едно от най-интересните явления в света на насекомите…“

Спрях за минутка да си почина и с нови сили помъкнах парченцето вестник през пътечката (най-опасното място! Само да не ме забележат!). Като пренесох хартийката през пътечката, мушнах се в тревата и се огледах. Като че всичко бе наред. Костя Малинин продължаваше да хърка насън. Момичетата седяха мирно. Фокина продължаваше да бърбори.

— „Пеперудите имат голямо значение за стопанската дейност на човека…“

— Ой, Зиночка! Пеперуда! Пеперуда! — завика изведнъж с нечовешки глас една от юнатичките.

Обърнах се нататък, откъдето се чу гласът, и примрях.

— Къде? Къде е пеперудата? — вдигнаха врява изведнъж всички момичета.

— Ето я! В тревата до локвичката! Нима не виждате?!

Зинка Фокина затвори книгата, впи поглед в тревата и наостри уши като ловджийско куче. От ужас просто се изпотих.

„Всичко е загубено! — мярна се през главата ми. — Забелязали са някого от нас! Но кого? Мене или Костя?… Дано не е Костя, само дано не е Костя!…“

Настъпи тишина. Аз стоях като глупак до парчето вестник, бършех си с краче потта от челото и гледах момичетата. Струваше ми се, че те гледат Костя Малинин, а аз стоях като глупак и ги гледах (какво друго можех да правя?).

— Така — каза Фокина, като си оправяше очилата и гледаше някъде към мене, — зелева пеперуда от семейството на пиеридите. Не обръщайте внимание, момичета! Такава пеперуда има в нашата сбирка!… — Тя заби пак нос в книгата, а аз от радост дори се ядосах.

„В сбирката им имало такава пеперуда като мене!… Хайде де!… Ще има да вземате! Юнатици-лунатици!“

Направих с краче „нос“ на момичетата, които след думите на Фокина загубиха изведнъж всякакъв интерес към мене. Впрочем за мене това бе добре дошло. Сега можех, без да привличам внимание, на бърза ръка да скрия Костя от очите на момичетата с парченцето вестник.

Като казах „раз“, аз домъкнах хартийката до Костя, на „два“ взех да вдигам хартийката на ребро. Но кой знае откъде появилият се вятър изтръгна хартийката от крачката ми и я понесе над тревата.

— Ой, Зиночка! — отново заврещя една от юнатичките, като че ухапана от змия. — Вижте само каква пеперуда. Според мене такава нямаме в сбирката!

— Момичета! Ще престанете ли да се отвличате? — каза Фокина недоволно. Вдигна поглед от книгата и така си замръзна с ококорени очи. — Какво е това?… — прошепна тя изплашено. — Не може да бъде! Ой, момичета! Сигурно спя! Ощипете ме!… Ой, момичета! Та това е по-лу-ме-сец! Най-истински полумесец от Усурийския край… Но как се е намерил тука? Полумесец в нашия град? Гледай ти чудеса! Поразително явление! Цяло откритие! Тема за научен доклад!

Като бъбреше, тези думи, Фокина успя да вземе тихичко от едно момиче мрежа за пеперуди, стана, направи крачка напред и застина на един крак.

И така случи се това, от което се боях най-много от всичко на света: кръжокът на юнатичките начело със Зинка Фокина откри спящия полумесец, тоест не полумесец, а спящия Костя Малинин, и сега моя сърдечен приятел го заплашва може би най-смъртната опасност от всички опасности, на които бяхме подложени с него през цялото т-о-в-а в-р-е-м-е…

— Момичета! — командваше шепнешком Фокина втрещените юнатички. — Обкръжавайте, само че тихо… Заплювам, аз ще го ловя!…

Двадесет и шесто събитие
В морилката^[7], после в сушилката…

 

— Ей сега ще я хванем! — изсъска шепнешком Фокина, като се клатушкаше на един крак и внимаваше да не изплаши Костя. — Ще я хванем и — в морилката, после в сушилката…

— Хър-р-и — чуваше се хъркането на сладко спящия Малинин.

Костя спеше и не предполагаше дори каква страшна смърт му готви председателката на класа Зинка Фокина. Не биваше да се губи ни минута. Още повече че момчетата се върнаха, веднага се присъединиха към Зинка Фокина и също изразиха най-горещо желание да уловят Костя Малинин, тоест полумесеца, и да го затворят в морилка. (Виж ги ти безделниците! Съгласни са всичко да правят, само да не работят!)

Довтасаха отнякъде Венка Смирнов и Генка Коромислов и решиха и те да вземат участие в тая ужасна работа. Ванка разбута момичетата, погледна Костя Малинин и закрещя: „Та ние с Генка преди малко гонехме по улицата тоя тип!“.

Зинка Фокина, вместо да се скара на Смирнов и Коромислов, че закъсняват за трудовия ден, само зашътка към Венка. Момичетата се възползваха от суматохата, избутаха всички момчета към храстите и почнаха внимателно да стесняват около Костя Малинин кръга на смъртта.

Какво да се прави? Какво да се прави?

Аз изхвръкнах от тревата, налетях на Зинка Фокина и започнах да кръжа около дясното й ухо и да я моля да остави на мира Костя Малинин.

— Зиночка! — крещях аз. — Спри! Та това не е пеперуда! Това е човек във вид на пеперуда! Не е полумесец! Това е Малинин!

Но Зинка Фокина ме пропъди с ръка, като че съм нахална муха.

— Момичета! Какво правите! — крещях аз с всичка сила.

Но те бяха като оглушали и ослепели: нито ме виждаха, нито ме чуваха, сякаш изобщо не съществувах на света.

Страшният кръг около Костя Малинин се стесняваше все повече и повече.

Замятах се насам-натам, после литнах нагоре: оставаше ми само едно — да съборя от камъка спящия Малинин. Дано поне от удара се събуди. Свих крилца, юрнах се надолу и с все сила ударих с глава Костя по хълбока. От силния удар главата ми се зашемети, свитки изхвръкнаха от очите ми, а Костя падна от камъка, подскочи, подхвръкна, събуди се във въздуха и взе да върти очите си като побъркан.

— Изпълнявай „свещ“! Изпълнявай „свещ“! — закрещях аз със страшен глас.

— Каква свещ? — не можеше да схване той, като триеше сънен очи.

Тогава аз го пипнах за крачето и го помъкнах след себе си право нагоре в небето. И откъде се взе тази сила у мене! За една секунда издигнах като с асансьор Костя Малинин над храстите.

Отдолу, някъде под нас, се раздаде дивашки вик.

— Какво е това, голямото междучасие ли е? — попита ме Костя, замаян от съня, и затвори очи.

— Какво ти междучасие! — отвърнах аз и цапнах Костя отзад, та да се свести макар малко. В очите ми продължаваше да сияе някакво северно сияние. — А ти още ли спиш?

— Сега, сега! — каза Малинин. — Да се наям с нектар и ще седна да уча по математика… А на тоя Мишка трябва да му скъсаме крилцата…

— Какъв Мишка?

— Яковлев… от семейството на отличниците. Та да не се съгласява друг път да учи с нас в неделя…

Малинин искаше да каже още нещо, но изведнъж спря да маха крилца, захърка силно и взе да пада в храстите, в най-гъстия шумак.

— Костя! Не заспивай! Ще загинеш! — изревах аз и политнах надолу след приятеля си в люляковите храсти, като се залавях с крилцата за клончета и листа.

Костя се удари в едно клонче и пак се събуди. По клончето пълзяха напред-назад мравки: те се мотаеха в краката ми и се наложи на две мравки да ударя по един хубав ритник, та да не се бъркат, дето не им е работа, в такъв, може да се каже, критичен момент.

— Превръщай се веднага от пеперуда в търтей! Чуваш ли, Малинин? — казах на Костя, като гонех мравките.

— В какъв търтей? От каква пеперуда? Ти, Баранкин, да не си се побъркал? — каза Малинин и полегна на хълбок.

Вероятно всичко така се е объркало в главата на спящия Малинин, че той вече не можеше да разсъждава и говореше всякакви врели-некипели. Вдигнах го за крилцата.

— Превръщай се в търтей! Чуваш ли, Малинин?

— Как може човек да се превърне в търтей? Ти, Баранкин, си фантазьор… от семейството на човейте… тоест на чо-ве-ци-те… тоест искам да спя — каза Малинин и се обърна на другата страна.

Чуваше се как момичетата с викове и писъци продължаваха да тичат из градината. Ако забележат в храстите ярките крилца на Костя-полумесеца, загубени сме.

— Ще се превърнеш ли в търтей, или не? За последен път те питам! — Вдигнах пак полегналия настрани Малинин, при това успях да ритна със задните си крачета две нахални мравки, които се готвеха да пропълзят на тумбака ми.

— Добре, Баранкин! — изсумтя Костя. — Щом толкова ти се иска… Само че най-напред да поспя…

— Не! Най-напред ще се превърнеш в търтей, а после ще спиш! Слушай моята команда! — Хванах Костя за предните крачка и взех с все сила да го разтърсвам и да му говоря: — Повтаряй след мене! Повтаряй след мене!

През деня, през нощта

пеперудка да бъда не ща.

Всичко става много леко,

щом си мързелив, човеко!

— Ето къде се е скрил! — изпищя наблизо Зинка Фокина. — Така си и знаех, че няма да отлети далече! Момичета! Обкръжавайте храста!

„Край! Откриха ни! Загубени сме! — казах си аз. — А Малинин пак заспа! И сега вече нищо не мога направи за него!“

Само при мисълта за това крилцата ми се отпуснаха и аз вече взех да оставям мравките да припълзяват до мене.

„Нека си пълзят — казах си аз наум, — все едно е сега.“

И неочаквано точно в тая минута се разнесе смехът на Костя Малинин.

Погледнах с ужас към него — от всички тези преживявания не е ли полудял насън — и виждам как две мравки пълзят по корема на Костя и го гъделичкат с мустачките си. Те го гъделичкат, а той се смее, наистина тихо, но се смее, спи и се смее. Какъв съм тъпак, как можах да забравя, че Костя Малинин най-много от всичко се бои от гъделичкане. Още в лагера колко пъти съм го будил с гъделичкане. Да благодаря на мравките, че ме подсетиха. Без да губя нито секунда, започнах да гъделичкам Костя под мишниците с четирите си крачета едновременно. Тихият смях на Костя-полумесеца веднага премина в кикотене и той се събуди. Веднага се събуди! Отвори очи и съвсем престана да спи.

Цял се тресе, кикоти се, залива се просто от смях като побъркан, държи се за корема с крачетата и говори, като се задавя от смях:

— Ох, Баранкин! Ха! Ха! Защо ме гъделичкаш? Ха! Ха! Ха!

— Ха! Ха! Ха! — отговарям аз на Малинин.

В тая минута и мене ме хвана смях, първо — на нервна почва, второ, защото се зарадвах много, че Костя се събуди от ужасното спане и съвсем дойде на себе си. От тая нервна радост за известно време дори забравих смъртната опасност, която заплашваше Костя Малинин. И най-важното, макар че Костя се събуди, аз продължавах да го гъделичкам. Отде да зная! Ще спра да го гъделичкам, а той ще вземе пак да заспи.

— Махайте се! — каза Костя Малинин на мене и мравките, като отблъскваше от себе си мене и мравките. — Какво сте ме загъделичкали! Ха-ха! А какъв е тоя шум! Ха-ха-ха!

И чак тогава с ужас си спомних какво заплашва най-добрия ми приятел и не само си спомних, а и разбрах, че като се съди по гласовете, Зинка Фокина и момичетата вече обкръжават храста.

— Малинин! — закрещях аз. — Веднага се съсредоточи и започвай да се превръщаш в търтей!

— Защо в търтей? В какъв търтей? — попита Костя, като се протягаше сладко-сладко.

— Защото там е Зинка Фокина с юнатичките. Искат да те пъхнат, защото си полумесец, в морилка! После в сушилка!

— Как така в морилка! Защо в морилка?

— За колекция! — креснах аз.

При думата „колекция“ сънят му мина съвсем и очевидно изведнъж си спомни всичко, всичко, разбра всичко, всичко и осъзна целия ужас на положението, в което бяхме попаднали! Не ще и дума! Костя добре знаеше какво е това колекция, нали и той самият по-рано беше юнатик, и той самият имаше по-рано такава колекция, в каквато искаше да го пъхне сега Зинка Фокина.

— Защо не ме събуди веднага?

— Не съм те будил ли?! Да благодариш на мравките. Те ми напомниха… Изобщо повтаряй след мене!

Аз взех да крещя заклинанието в самото ухо на Малинин, но той съвсем не ме чуваше. Очевидно при думата „колекция“ така се бе шашардисал от ужас, че престана да разбира изобщо какво искам от него.

А аз крещях с все сила:

Всичко става много леко,

щом си мързелив, човеко!

А Малинин мълча, мълча, пък като викна:

Ой, моя мамо,

пеперудка не ща да съм само.

Не е хубаво пеперудка,

а мравка — макар за минутка!

Отначало не разбрах, че този път ние с Малинин започнахме да се превръщаме в съвсем различни насекоми и пътищата ни, както се казва, ще се разделят. Аз желая да стана търтей, а Малинин иска да свърже живота си с мравките! Защо прави така? Нима не разбира какво го чака тогава? Не, според мене той сега изобщо нищо не разбира. Сега разбира само едно, че е по-добре да бъде жива трудеща се мравка, отколкото мъртва пеперуда.

Как мислите, можех ли да оставя Малинин сам в такава ситуация? Можех ли аз да стана дългоочакван търтей, а да позволя на Малинин да се превърне в работна мравка? Разбира се, не можех. Отговорен ли съм за Малинин, или не съм? Отговорен съм и още как съм отговорен! Нали аз го въвлякох в тая история, а не той мене.

На всичко отгоре в тая минута зад храстите се раздаде сякаш конски тропот, пращене на счупени клончета. От всички страни се замяркаха зад листата разноцветни мрежи за пеперуди. Няколко момичета дори се покатериха със своите мрежи на дървото и с това ни отрязаха всякакъв път за отстъпление.

Край! Нищо вече не ми оставаше, освен да набера повече въздух в гърдите си и да вложа всичкото си старание в заклинанието, което измисли в бързането тоя ненормален Малинин.

Ой, моя мамо,

пеперудка не ща да съм само.

забърборих аз след Костя Малинин.

Хубаво е, зная, да,

да си мравчица в света!

Ох, съвсем не съм уверен в това, съвсем не съм уверен! Малинин, какво да правим ние с тебе?

И защо ни е да се превръщаме в мравки?

Това беше последната мисъл, която се мярна в измъчената ми пеперудешка глава, разкъсана от грижи, тревоги, ужас и вълнения…

Двадесет и седмо събитие
Неприятно за Зинка Фокина и спасително за нас с Костя

— Зиночка! — изсъска едно момиче зад храста. — А ако излети зелева пеперуда, какво да правим с нея?

Като говореха за зелевата пеперуда, момичетата имаха предвид, разбира се, мене, Баранкин. Затова този въпрос на мене ми прозвуча така: „Зиночка, а ако излети Юрий Баранкин, какво да правим с него?“.

— Също в морилката! — отговори Зинка Фокина. — Полумесецът ще ни бъде експонат, а върху зелевата пеперуда ще ви уча как да опъвате крилцата.

„Дочака и това, Баранкин!“ — помислих си аз, като се вслушвах в звуковете, долитащи откъм храстите. По всичко личеше, че там се правят последните приготовления за щурм на люляковия храст: дрънчаха флакони, шумоляха кутийки за опаковане на пеперуди, чуваха се страшни въпроси и още по-страшни отговори.

— Зиночка, ами ако полумесецът (тоест Костя Малинин) попадне в мрежата, може ли да го хващаме за крилцата?

— В никой случай! Пеперудите не бива да бъдат с изтрити крилца… Пригответе морилките! Нина, у кого са топлийките…

— У мене!

— Приготви топлийки!

— Ох, страх ме е!

— Катя, вземи топлийките ти!… Зоя, води наблюдението!…

— Аз и без това го водя!…

— Всички готови ли са?

— Всссички! — засъскаха момичетата като змии.

— Отворете морилките!

Морилките бяха отворени — във въздуха замириса на тютюн. Някой кихна силно. Друг каза: „Ох, страх ме е!“. Едно момиче се опари с коприва и се разохка. Всички й зашъткаха. Чу се шум от внимателно разгръщани клони. Въпроси:

— Къде са?

— Ето ги!…

— Къде? Не виждам! На долното ли клонче?

— Не! По-горе!

— По-горе ли?

— По-долу!

— Още по-надолу. По-надясно! Сега по-наляво! Ей го сухия лист, а до него две пеперуди!…

— Ах, момичета! Наистина!

— По-тихо, вие там!

Шумоленето на разгръщаните клончета се засили и от най-гъстите клони се подаде лицето на Фокина, зачервено, изподраскано, покрито с паяжина: очите й като на луда шареха по листата.

— Е, какво има там, какво има, какво има? — разпискаха се от всички страни момичетата.

— Нищо… — каза Зинка Фокина с безпомощен глас. — Нищо!…

Разбира се, ако Зинка Фокина бе разгледала по-внимателно мястото, където преди няколко минути с очите си бе видяла две пеперуди, то тя, ако желаеше, можеше да забележи две малки черни мравчици, вкопчили се с шестте си крачета в грапавата кора на люляка, но на Зинка Фокина не й беше до мравки. Пошари още веднъж с тъжни очи по клончетата, въздъхна дълбоко и каза:

— Като че в земята потънаха… Нищо няма!

— Как така — нищо?… А ние какво сме? — прошепна едната мравка на другата.

Синеоката мравка се разсмя, размърда мустачки и тупна с краче по рамото на тъмнооката мравка.

Чернооката мравка погледна разстроеното лице на Зинка Фокина, също размърда мустачки, но не каза нищо.

— Не може да бъде! — прошепна Зинка Фокина. — С очите си видях… Не могат да потънат в земята я!… — Тя огледа още веднъж с мокри от сълзи очи целия храст и каза: — Дявол да го вземе! Ех, дявол да го вземе!

— Ругае! — зарадва се синеоката мравка (това беше, разбира се, Костя Малинин). — Ругае! — каза той, като си потриваше крачетата. — Зин-зин-зинка Фокина два пъти спомена дявола! Чудесно!

Костя засука мустаци, тупна чернооката мравка по гърба (това бе, разбира се, Баранкин) и цял се разтресе от беззвучен смях.

Зинка Фокина направи крачка назад. Клончетата свирнаха и се събраха и ние с Костя останахме сами на едно люлеещо се клонче.

— Урра! — каза Костя Малинин. — Опасността от въздушно нападение мина! Отбой!

Костя Малинин се радваше, радваше се като човек, тоест като мравка, избягнала смъртна опасност, когато е била още пеперудка. Веселият му мравчи глас наподобяваше сигналите на електрически зумер^[8].

И аз като Костя избягнах смъртната опасност и успях навреме да се превърна в мравка, но съвсем не се радвах: щом като сполучихме да се превърнем в мравки, то със същия успех можеше да се превърнем и в търтеи. От мравешкия живот аз нищо хубаво не очаквах и затова не споделях възторга на Костя, а казах мрачно:

— Ех, Малинин! Какви ги забърка, Малинин!

— Защо пък аз? — взе да „стърже“ Малинин весело. — Да не би по свое желание да съм заспал? Това е природен закон!

— Не ти говоря за природния закон! Казвам ти: „Защо ние с тебе се превърнахме в мравки, а не в търтеи?“.

— И тебе да те за-плаш-ва-ше опасност да попаднеш в колекцията, много щеше да избираш в какво да се превръщаш…

Нищо не отговорих на Малинин, защото в думите му имаше истина.

— И изобщо, Баранкин — продължаваше Костя, — търтеите са нещо като мравки, само че с крила, а на нас с тебе не ни трябват крила, ние с тебе вече се налетяхме с крила. Хайде по-добре да отпълзим-зим-зим от тоя свят под земята, в мравуняка. Там вече никого няма да срещнем — ни юнатици, ни отличници, ни котки, ни врабци…

— Като че ли много ще се скриеш в мравуняка — нахвърлих се аз на Костя: глупавите му разсъждения просто ме вбесиха. — „Да отпълзим-зим-зим!“ Да не би да не знаеш, че мравките са най-най-трудещите се насекоми в целия свят? И че всеки ден ги заставя да работят… този, как се казваше… инстинкт?

— Защо да не знам! — взе да се оправдава Малинин. — Дори много добре зная, че мравките са трудещи се. Но днес е почивен ден!

Такова изявление от страна на Костя Малинин беше за мене съвсем неочаквано.

— Та какво като е почивен ден! — казах смаяно аз.

— Ами в почивен ден те сигурно не работят!

— Значи според тебе в почивен ден инстинктът на мравките не действа, така ли?

— Знаеш ли, Баранкин — каза Малинин убедително. — Аз считам, че изобщо няма никакъв инстинкт.

— Как да няма — учудих се отново аз. — Нали ни преподават за него в училище!

— Та какво като преподават? Просто този инстинкт, учителите нарочно са го измислили, за да ни задават въпроси в часовете! Схващаш ли?

Когато Малинин ми наговори всичко това, аз веднага взех да схващам нещата: може би наистина Костя е прав и мравките да нямат изобщо никакъв инстинкт, а обратното, да имат почивен ден… И ако мравките имат почивен ден, то нищо страшно няма в това, че сме се превърнали не в търтеи, а в мравки… Разбира се, че имат почивен ден! Ами ако нямат? Опитах се да си представя живота без почивни дни и не можах. Спомних си и беседата, която изнесе в училище докторът. Беседата беше за това, че трябва непременно да почиваме в неделя. Щом като хората трябва да почиват всяка неделя, толкова по̀ е нужно това на мравките: та те са такива мънички и слабички. Не! Мравките трябва да имат почивен ден и те, разбира се, го имат! И тогава всичко е наред! И да не стоиш с клюмнал нос, тоест мустаци, а да изтичаш в мравуняка и да заемеш там някоя отделна стая, да почнеш да ходиш по глава и изобщо да вършиш каквото ти хрумне. Хубавата се развеселих от тия мисли.

— Малинин! — взех да „стържа“ аз, като скочих от клончето на земята. — Сега ще намерим мравуняка, ще заемем отделна стая, ще се затворим, ще заключим вратата и…

— Те може би нямат в стаите врати и брави — усъмни се Костя.

— Не е важно! — казах аз още по-развеселен. — Важното е, че има стаи, а ние ще съумеем да се оградим с нещо от всичко на света! Ние с тебе сме учени пеперуди, много видели и патили врабчета, няма да се хванем в капан!

Разтичах се по земята и от радост ударих първата изпречила се на пътя ми кръгла семчица, която по форма ми напомняше футболна топка.

Костя Малинин прие подаването и подхвърли обратно семчицата. Едва тук, на земята, аз разгледах хубавичко Костя-мравката. Целият блестеше като намазан с вакса и талията му беше много смешна, тъничка-претъничка, като на момиче, а краката му бяха шест парчета. „Чудесно е, че мравките имат шест крачета — помислих си аз, — удобно е при футболна игра. Особено да биеш по вратата с всичките шест крачета. И вратар да бъдеш също е удобно: на два крака ще стоиш, с четири ще ловиш топката…“

Като доказателство скочих във въздуха и поех ловко на гърдите семчицата топка с четирите крака едновременно. Прегърнал топката, аз паднах на земята и се затъркалях, като се смеех силно от удоволствие.

— Купчинката е малка! — викна Костя и се хвърли върху мене.

Тъкмо започнахме да се премятаме презглава и аз забелязах, че от гората, тоест от тревата, излязоха насреща ни шест души мравки. Много се зарадвах, разбира се. Скочих.

— Здравейте, деца! — викнах аз на мравките, като вдигнах в знак на поздрав четири крака. После ударих с крак топката и казах: — Да бяхме поиграли на футбол по случай почивния ден, а, деца? Колко души сте? Шест ли? И ние сме двама! Тъкмо! Ще се разделим на два отбора по четирима! Пу, аз съм централен нападател!

Истинските мравки ме погледнаха някак странно, потупаха се една друга с мустачки, пошепнаха си нещо, дадоха заден ход и се скриха тихо в тревата.

Ние с Костя хукнахме да ги догоним, но в съседната гора, тоест трева, вече нямаше никого. Затова пък съвсем близо, долу, под височинката, открихме пътечка, по която ставаше най-оживено мравче движение.

— Какво правят, Малинин? — попитах аз Малинин и застанах нащрек. — Да не би да работят?

— Какво говориш, Баранкин! — отговори Малинин. — Разхождат се по своята главна улица.

— Как разхождат се? — попитах аз недоверчиво.

— Така, разхождат се. Нали днес е неделя!

— А защо мъкнат разни греди и камъни, щом като днес е неделя?…

Малинин мълчеше.

— Според мене те не се разхождат, а работят…

— Ех, пък ти, Баранкин — възмути се Малинин, — каква ти работа в почивен ден?

— А гредите на рамо? — попитах аз Малинин.

— А гредите… — отговори Малинин — гредите… При тях така е прието — да се разхождат с греди на рамо!

— Прието ли? — попитах аз пак, после разтърках очи с крачетата, вгледах се по-внимателно в мравките и сърцето ми се сви от едно много лошо предчувствие.

Това чувство възникна у мене и от видяното, и от думите на Малинин, които той произнесе, като гледаше мравуняка.

— Знаеш ли, Баранкин — каза Костя, — я по-добре да не отиваме в мравуняка, я по-добре да се разхождаме сами някъде нататък… — И Костя махна с ръка в посока, противоположна на мравуняка.

Право да си кажа, и аз самият исках да предложа това на Костя, той просто ме изпревари малко и затова аз не се поколебах ни секунда и казах:

— Хайде, Малинин, хайде! Включвай, Малинин, на заден ход. — „Докато не е станало късно“ — исках да добавя аз, но премълчах.

Искахме да отстъпим от мравуняка, но и с двамата се случи нещо непонятно: вместо да отстъпваме назад, ние взехме да настъпваме напред, право към мравуняка. Чувствах ясно, че правя това въпреки желанието си, чувствах и разбирах, но нищо не можех да направя със себе си, защото някаква непозната сила започна бавно, крачка по крачка, да ни приближава с Костя към мравуняка.

Двадесет и осмо събитие
Ремонтираме мравуняка

Бавно, въпреки желанието си ние с Костя продължавахме да се приближаваме до сновящите напред-назад мравки. С всяка измината крачка ми ставаше все по-ясно и по-ясно, че всички мравки, всички до една са заети с работа, въпреки че този ден за всички хора беше почивен.

Мравките работеха ли, работеха, трудеха се и да се отрича това бе просто безсмислено. Незабелязано се озовахме в средата на мравчата тълпа, толкова близко, че се чуваше как те силно пъшкат под тежестта на товарите… До нас например цяла бригада мъкнеше в къщи огромно водно конче. Мравките от тази бригада се суетяха като момичета, пречеха си една на друга, а главно дърпаха водното конче в противоположни посоки и все пак по някакво чудо го движеха към мравуняка.

— Работят мравките! — казах аз на Костя.

Мравките работеха! Работеха всички без изключение. Никоя не кръшкаше, никоя не се занимаваше със странични неща или с празни приказки, или пък с някаква игра, никой не се излежаваше на сянка, нито се припичаше на слънце, а главно, никой никого не командваше и на никого не крещеше, а не като нашата Зинка Фокина. Само да можехте да я чуете какъв шум вдига на всяка бригада!

— Работят! — казах аз на Малинин.

— Е, и какво, какво като работят? — озъби се Костя. — Прости са и затова работят. Необразовани личности! Навярно не знаят дори какво е това неделя. А ние с тебе сме образовани! Ние с тебе няма да работим!

— Значи инстинктът съществува — казах аз много сериозно, — щом му се подчиняват, значи той съществува!

— Нека му се подчиняват! А ние на никого няма да се подчиняваме! — каза упорито Костя Малинин.

И аз като Костя Малинин бях абсолютно уверен, че на инстинкта може и да не се подчиниш, дори ако той наистина съществува… Но какво беше моето учудване, когато изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, ми се поиска страшно да пристъпя към работа заедно с простите и необразовани мравки. Това желание бе силно и непреодолимо. Струваше ми се, че ако веднага не взема на рамо някакъв товар и не почна да се трудя като всички мравки, просто ще умра на място.

Взех от земята сухо клонче, метнах го мълчаливо на рамо и го помъкнах към мравуняка. Изведнъж ми стана леко, като че планина се смъкна от гърба ми! Стана ми дори някак весело и приятно. В това време същото се случи и с Костя Малинин, тоест отначало, когато вдигнах на рамо клончето, той ме гледаше, като че съм ненормален, а после изведнъж с необикновена енергия и желание подхвана клончето от другия край и взе да ми помага мълчаливо, като залиташе и падаше на всяка крачка.

Клончето бе тежко, истинска греда, която постоянно се закачваше за тревата, за камъните, смъкваше се от раменете, но ние продължавахме да се мъчим и да я мъкнем с голямо удоволствие, докато я домъкнахме най-сетне по подземния ход до самия мравуняк. До входа на мравуняка две мравки я поеха от нас и я напъхаха в тъмното, а ние с Костя послушно се обърнахме и припнахме за нови строителни материали.

Виж ти каква стана! Така ние с Костя се присъединихме, както се казва, към „разхождащите се“ мравки и взехме като тях да се „разхождаме“ с всякакви боклуци на рамо, като ту се отдалечавахме от мравуняка, ту се връщахме обратно при него. Напред-назад! Напред-назад! С клончета на рамо, с борови иглички, със сухи листенца, с бучици пръст, тичахме като курдисани и дори престанахме да разговаряме помежду си, така се бяхме увлекли от работата.

Честно казано, да работиш, ръководен от инстинкт, е неинтересна работа и, бих казал, глупава. През цялото време само една фраза човърка мозъка ти: „Давай, Баранкин! Давай! Мъкни! Влачи! Пренасяй, Баранкин! Търкаляй, Баранкин“! А защо „мъкни“? За какво „мъкни“? Не разсъждаваш, все нещо ти пречи и не ти дава да разсъждаваш и затова се чувстваш просто като глупак и дори кретен… Веднъж само ми дойде просветление, когато ми омръзна да мъкна гредите на рамо и измайсторих за нас с Костя носилка, но въпреки това глупостта в главата ми не изчезваше и фразата: „Давай, Баранкин! Давай! Мъкни! Влачи! Пренасяй!…“ — продължаваше да човърка мозъка ми.

За втори път ми дойде просветление, когато поисках да попитам Малинин (щом като той ме въвлече в тая мравча история) дълго ли ще ни гони този проклет инстинкт, но после с голям труд си спомних, че в неотдавна прочетената книга „Парола на кръстосаните антени“ черно на бяло беше написано, че инстинктът заставя мравките да работят чак до залез-слънце…

Не зная, може би през този ден ние с Костя щяхме да свикнем с мравешкия конвейер и да работим до залез-слънце, ако не беше едно произшествие, което се случи, когато за двайсети или трийсети път се връщахме с носилката при мравуняка. Точно тогава покрай нашия (нашия!) мравуняк мина Венка Смирнов. „Сега нищо добро не очаквайте!“ Едва си помислих това и Венка, като си подсвиркваше, заби два пъти лопатата в мравуняка и пак така, подсвирквайки, се отдалечи.

И какво само се случи с нас! С „нас“… Имам предвид не само нас с Костя, а всички мравки. Какво само се случи с всички нас! Изведнъж всички като един, като по команда, к-а-т-о се разлудувахме, к-а-т-о занервничихме, к-а-т-о се замятахме насам-натам и к-а-т-о се хвърлихме всички да преизпълняваме нормите за ремонт на нашия общ мравуняк. Създаде се такова впечатление, че заради тоя Венка инстинктът взе, че „превключи“ всички нас от първа скорост на трета и затова всички почнахме да работим с удесеторена сила.

Когато почувствах всичко това, така ми се прииска да цапардосам Малинин с носилката по гърба, но въпреки желанието си не успях да го направя, защото Костя Малинин държеше носилката от другата страна и още, защото с удесеторена сила продължаваше да човърка мозъка ми фразата: „Давай, Баранкин! По-скоро давай! Мъкни по-скоро! Влачи по-скоро! Търкаляй! Давай, Баранкин! Давай по-скоро! Давай! Давай! По-скоро! По-скоро!…“. И още за това, че колкото и да се сърдех на Костя, никога не бих могъл не само да го ударя, но и с пръст да го докосна дори.

Нали и той заедно с мене сега се носи на трета скорост и в нещастната му глава в тая минута вероятно също човърка мозъка му фразата: „Давай, Малинин! Давай! Мъкни по-скоро! Влачи по-скоро! Търкаляй! Давай, Малинин! Давай! Давай! Давай! По-скоро! По-скоро! По-скоро!…“.

Двадесет и девето събитие
Това бе навярно единственият по рода си „бунт“ на земята

Край!

Всичко рухна!!! Всичките ми надежди, всичките ми мечти и фантазии — всичко рухна! Разбрах, убедих се окончателно, че такъв живот, за който мечтаех, седнал на пейката, докато чаках Мишка Яковлев, такъв живот няма и не може да има никъде — нито на земята, нито под земята… Ни при врабчетата, ни при пеперудите, ни при мравките!… Сигурно и при търтеите няма такъв живот. И такова състояние, при което може нищо да не вършиш, също не съществува, вероятно защото дори да бяхме сега с Костя търтеи, а не мравки, то ние бихме се старали нищо да не вършим, а за да не вършиш нищо, трябва, както се убедих, толкова неща да направиш, че по-добре е нещо да вършиш, отколкото да се опитваш нищо да не вършиш…

… Няма такъв живот! И няма за какво да го търсим! И няма защо да си губим времето! Т-О-Й не съществува! Щом е така, защо тогава аз и моят най-добър приятел Костя Малинин все още продължаваме да сме мравки? Защо на трета скорост ремонтираме мравуняка, където нямаме намерение дори да живеем? Защо се обливаме в пот и падаме на всяка крачка от умора?

Време е! Време е да се връщаме, докато не ни се е случило нещо неочаквано и ужасно. С тези птици и насекоми всяка минута може да се случи такова нещо, че после и костите да не могат да ти намерят. Погледнах към Костя Малинин. Малинин мълчеше, нищо не ме питаше, не мърмореше, задето трети път попадна в такова затруднение, не ми се караше и не ме проклинаше, а това бе непоносимо. По-добре да ме беше направил на пух и прах.

Но Костя мълчеше като риба. Той пъплеше насам-натам, натоварваше се, разтоварваше се, пак се натоварваше и пак се разтоварваше, носеше, мъкнеше, прехвърляше и не изоставаше от мене ни на крачка. Костя работеше като най-същинска мравка.

„Трябва да се спрем! — помислих си аз. — Да прекратим незабавно работата. Трябва да си запазим силите за възвръщането. Иначе до довечера тоя инстинкт ще ни умори така, че няма да можем да мръднем ни ръка, ни крак… В края на краищата нека обикновените мравки се подчиняват на инстинкта без всякакви разсъждения, а ние с Малинин ще М-У докажем, че сме разумни същества. Ще му докажем! А как ще му докажем, като от целия ми разум почти нищо не остана в главата?! Няма и никакви мисли освен: «Давай! Носи! Мъкни! Търкаляй!…». И ето аз давам, мъкна, нося, търкалям, а пък тихичко си командвам: «Мисли, Баранкин! Мисли!… Все пак преценявай напук на тоя инстинкт! Не му се подчинявай! Не се подчинявай!…».“

И ето точно при думата „не се подчинявай“ в главата ми изведнъж съзря план за заговор, може би единствен по рода си в цялото земно кълбо. Реших да вдигна най-истински бунт и най-истинско въстание срещу инстинкта!

Както си тичах и носех борови иглички, спрях се! Вдигнах се на задните крачка, изправих уморения си гръб. И закрещях силно, та да чуе цялото бойно поле, както Петър Първи при Полтава.

— Малинин! — изкомандвах аз. — Хвърляй боклука! Ще има!

— „Ще има“? Какво ще има? — попита Костя съвсем равнодушно.

— Бунт ще има! Ето какво ще има! Заговор!

— Заговор против кого?

— Против И-Н-С-Т-И-Н-К-Т-А! Заговор!…

— А какво е това „заговор“? — попита Малинин.

Ама работа! Изглежда, от тоя мравешки живот Костя взе да си губи ума, щом вече забравя значението на най-обикновени човешки думи. Тогава му обясних набързо значението на думата „заговор“. Костя ме слушаше тъпо и зададе тъп въпрос:

— А какъв заговор?

— Що значи какъв? Обикновен!… Тоест не обикновен, а смъртоносен — ето какъв! Разбираш ли?

— А какво значи „смъртоносен“? — зададе ми той пак въпрос.

— Смъртоносен — това значи: по-добре да умрем, но да не се подчиним на инстинкта!

— А какво е това „да не се подчиним“? Как да не се подчиним? — погледна ме Малинин печално и въздъхна недоверчиво.

— Е, много просто! Разбираш ли, инстинктът ще ни натоварва, мене и тебе… Разбираш ли, натоварва?

— Натоварва — това го разбирам — каза Костя.

— Ето това е! — зарадвах се аз. — Той, инстинктът, ще ни натоварва и заставя да работим, а ние, аз и ти, няма да му се подчиняваме… Няма да се подчиняваме — разбираш ли?…

— А как няма да се подчиняваме?

— А ето как няма да се подчиняваме! Ето така! Гледай!

Взех, че хвърлих от гърба на земята боровите иглички. Костя Малинин отначало ме погледна, както се гледа ненормална мравка, после с усилие взе да мисли нещо и полекичка пусна на земята брезовия лист. После без багаж изтичахме настрани от мравчата пътечка. Инстинктът, разбира се, веднага пожела да ме накара да вдигна боровите иглички, но аз не му се подчиних. Костя постоя до мене, после изведнъж взе да се върти на едно място като куче, което иска да хване опашката си.

— Защо се въртиш? — попитах аз Малинин.

— Много ми се иска да се върна и да вдигна листа — прошепна Малинин.

— Не се подчинявай за нищо на света! Преодолявай!

— Ами аз преодолявам.

— Браво! — похвалих аз Малинин, като се пъхах под тревата. — Ела тука.

Като дишаше тежко и преодоляваше на всяка крачка съпротивата на инстинкта, Костя с усилие се приближи и се вкопчи в мене с всичките си шест крачета. Издърпах към себе си брезовия лист и се покрихме целите като с одеяло, та никой да не ни види.

— А сега — прошепнах аз трескаво, — а сега, Малинин, съсредоточи се и повтаряй след мене:

През деня, през нощта

да съм мравка аз не ща.

Искам навек

да си бъда човек!

Костя изхълца силно, въздъхна дълбоко и вместо вълшебните думи на заклинанието каза:

— Олеле, майчице!…

— Какво ти стана? — попитах аз.

— Някой ме дърпа за крака!…

Помислих си, разбира се, че пак инстинктът се е лепнал за Костя. Приповдигнах брезовия лист, погледнах навън, виждам — не, не е инстинктът, а някаква съвсем непозната мравка е сграбчила Костя за задното краче и го дърпа с все сила…

Тридесето събитие
Небивало и нечувано в целия мравуняк

Мислех си, че лесно ще се отървем от мравката, но се излъгах. Мравката се оказа много нахална. Тя и мене пипна за едното краче.

Аз, разбира се, я заплаших. „Пускай! Иначе лошо ти се пише!“, а тя дърпа ли, дърпа. После взе, че смъкна от нас одеялото, тоест брезовия лист. Аз, разбира се, се разсърдих и скочих на крака. Старата мравка попочука с мустачки Костя и мене от главата до краката също като доктор и попита:

— Да не би да сте болни?

— Не — казвам, — аз лично съм здрав…

— А защо лежите?

— Почиваме си!

— А защо вие почивате, когато всички работят?

— Защото днес е неделя — казах аз.

— Каква неделя? — не разбра мравката.

— Почивен ден — поясних аз.

— Какъв почивен ден? Защо почивен?…

— Най-обикновен ден за почивка — казах аз.

Вестта, че две мравки в разгара на работата са легнали да спят, бързо се разнесе из целия мравуняк. Това произшествие беше вероятно толкова небивало и нечувано, че всички мравки се събраха около нас да ни видят. Едни образуваха на полянката около мене и Костя плътен пръстен и пулеха срещу нас очи, други се покатериха по цветята и тревата, за да ни разгледат отгоре.

— Какво е това почивен ден? — продължаваше да ме разпитва любознателната мравка.

— Почивен ден, това е такъв ден, когато никой не работи — започнах да обяснявам аз на събралите се мравки, но колкото по̀ им обяснявах, толкова по-малко ме разбираха… — Изобщо — казах аз — когато живеехме там, през тоя ден никога не работехме.

— Къде е това „т-а-м“?

— Там! — махнах с краче към голямата каменна къща. — Там… Е-е в оня тухлен мравуняк, тоест не в мравуняк, а в… човеняк…

Обърках се съвсем и млъкнах. От мравчата тълпа се чуха гласове:

— Подозрително! Подозрително!

— Какви ли са те?

— Трябва да се разследва, да се разследва!

— Няма какво да се разследва, да им откъснем краката и това си е!

— Те не са като нас, те са чужди! Те и не говорят по нашенски!

— Трябва да се разследва, да се разследва!

Докато старите мравки се съвещаваха помежду си какво да ни правят, тълпата продължаваше да шуми. Докато тълпата продължаваше да шуми, а старите мравки продължаваха да се съвещават, аз успях да прошепна на Костя:

— Малинин, повтаряй след мене думите, докато не е станало късно:

През деня, през нощта

да съм мравка аз не ща.

Но Костя Малинин сякаш бе оглушал. Гледаше с ужас старите мравки, които се съвещаваха настрани, и нищо не чуваше.

Тогава млъкнах и аз. Не можех да постъпя другояче, още повече че в това време старите мравки завършиха съвещанието и една от тях с думите „слушайте всички“ се приближи към нас с Костя.

— Слушайте всички! — каза тя. — Ето тези две мравки — старата мравка посочи с краче към нас, — ето тези двама безделници, без да дочакат Луната, прекратиха работата в разгара на Слънчевата светлина!… Без да дочакат залез-Слънце, те престанаха да работят и легнаха да спят, покрити с брезов лист. Аз, старата мравка, никога не съм чувала от най-старите мравки да е ставало някога в нашия мравуняк такова невиждано от очите ми и нечувано от ушите ми престъпление.

Тълпата зашумя застрашително.

— Слушайте всички! — повтори старата мравка. — Съветът на най-старите мравки реши да осъди двамата престъпници на смърт!…

Тълпата зашумя одобрително. Костя Малинин не успя и да гъкне, когато до него и до мене довтасаха десетина мравки. Те ни сграбчиха мълком за краката, преобърнаха ни и ни понесоха далече от мравуняка.

Тридесет и първо събитие
Ето какво нещо е мирмики и ето какво е Костя Малинин

Не знам как би завършило всичко това (боя се дори да гадая как би завършило всичко това!), ако седящата на най-високото цвете мравка не се беше разкрещяла:

— Мирмики идват! Мирмики! Мирмики!!!

При думата „мирмики“ мравките, които влачеха мене и Костя, се разтрепериха някак странно от главата до краката и ни хвърлиха на земята. После се замятаха на всички страни, замахаха треперещи мустачки и заритаха смешно с крачка. Всичко това приличаше на някакъв боен танц на диваци. Като се почукваха една друга с мустачки, повдигаха на задните крачета, пристъпваха с танцови стъпки и заемаха от време на време застрашителни пози, мравките повтаряха една след друга странната и непонятна дума, произнесена от седящата на цветчето мравка: „Мирмики! Мирмики!“. После всички като една се хвърлиха презглава в тревата, сякаш ни забравиха нас с Костя. След миг мравките до една се бяха скрили зад стволовете на тревичките. Поляната опустя. Останахме сами.

Не зная защо, но и на мене ми се предаде тревожното настроение, обхванало всички мравки при думата „мирмики“.

— Пълзи след мене! Само, че тихо… Не шуми — казах аз на Костя Малинин, като се покатерих на близкото цвете и заоглеждах околността.

— Защо тихо? — попита Малинин и се закатери след мене.

— Така! За всеки случай — казах аз, без да предполагам, че моята предпазливост точно след минута ще ни спаси живота. — Пълзи нагоре!

— Да не би пък да не пълзя? — озъби се Малинин.

Като се покатерих на един лист, аз исках да се изкача още по-високо, но изведнъж забелязах долу под нас черната куца мравка и останалите наши „носачи“. Те излизаха от гъстата гора, като някак странно обръщаха гърбове. Образуваха верига и се спряха. Надвесили глави от листчето, ние с Костя мълчаливо наблюдавахме странното поведение на черните мравки. Те стояха, без да мърдат, като войници, готови за бой. В същата минута из тревната горичка изпълзяха петнайсетина едри червенорижи мравки. Изпълзяха и също се спряха.

Това, което се случи после, приличаше на кратък кинопреглед за войната.

Рижите мравки като кучета се нахвърлиха върху черните, тракайки с огромните си челюсти — същински клещи. Докато мигна, и по земята се натъркаляха като топчици глави на черни мравки. От всички черноглави войници оцеля само куцият. Изглежда, той бе най-старият и опитен войник — така ловко се отбраняваше от напиращите две рижи мравки. Той успя така да се вкопчи в мустаците на една от тях, че от болка тя се завъртя като пумпал по земята. В това време още две рижи довтасаха на помощ на своите, пипнаха куция за задните крака и го проснаха на земята.

Черната мравка се поокопити, но още един риж мирмик скочи на гърба й. И така с черните мравки бе свършено.

Рижите с победоносен вид се огледаха, пошаваха с мустаци и взеха мълчаливо да чистят прахта от хълбоците си и да оправят външния си вид.

Отпълзях от края на листчето, като чувствах, че инстинктът, същият тоя инстинкт, който доскоро преодолявахме с Костя Малинин, започна пак да се пробужда в мене и да ме зове на бой в помощ на нашите черноглави мравки. Още секунда и аз щях непременно да скоча от цветето право върху гърбовете на рижите мирмики, но не скочих, а взех, както миналия път, да потискам в себе си инстинкта, защото това беше от негова страна явна глупост — да ме праща сам в бой против цял отряд мирмики. А освен това аз си знаех, че ако нападна рижеглавите, то инстинктът ще застави и Костя да се намеси в боя, а за друго да е — всякак може, но в бой с мирмиките нас с Малинин не ни чака нищо добро, това се знае.

Докато се борех мислено с инстинкта, мирмиките успяха да се скрият в гъсталака на тревата и поляната пак опустя. Като се стараехме да не вдигаме шум, ние с Костя на пръсти се покатерихме на връхчето на цветето и едва не ахнахме.

Оказа се, че рижите мравки бяха успели да обкръжат мравуняка от всички страни. На поляните кипеше истинско ожесточено сражение.

— Война, Малинин! — казах аз.

— Война, Баранкин! — каза Малинин.

На бойното поле имаше много по-малко рижи войници, но те бяха по-здрави, по-силни и много по-опитни от черните мравки. Бавно, крачка по крачка те отблъсваха черните мравки, които отстъпваха към мравуняка. Поляните, превзети от рижите мирмики с бой, бяха осеяни с черни трупове. Те лежаха на земята в най-разнообразни пози. Крачката на ранените потреперваха, мърдаха се челюстите им.

— Гадове! — закрещя изведнъж Малинин и се вдигна на задните си крака. — Гледай ти гадове! Бият по-малките!

Хванах за всеки случай Малинин за крачето и го отдръпнах от наблюдателния пункт.

А боят се разгаряше все по-силно и по-силно. Войниците се улавяха един друг за краката, прилагаха си „марки“, отхапваха си мустачките, впиваха смъртоносни челюсти в гърлото.

— Напред, черни тумбаци! Не се бойте! Бийте рижите! — крещеше Костя, изтръгнал се от ръцете ми. — Бийте поробителите!

А черните тумбаци наистина си ги биваше! Много бързо успяха да се приспособят към похватите на мирмиките и сега се биеха като лъвове, използвайки численото си превъзходство. По петима, по шестима се хвърляха върху някой риж великан, хващаха го за мустачките и краката и след като го разпъваха на земята, го пречукваха.

— Така им се пада! Така им се пада! — закрещях аз с цяло гърло.

— Напред, черни тумбаци! — закрещя Костя.

Рижите се объркаха и започнаха да отстъпват.

Сложих краче в устата и свирнах оглушително.

Костя заскача от радост по цветето, завъртя се, но изведнъж се спря като закован.

— Виж — каза той, като гледаше в противоположната страна на мравуняка.

Погледнах надолу и видях далече зад хълма грамаден отряд мирмики, които бързаха на помощ на своите. И то тъкмо когато черните заставиха рижите да отстъпят по целия фронт. Ако тази армия рижеглави успее да дойде навреме, черните са загубени. Ще си изпатим и ние с Костя: нали и ние сме черни мравки. Наоколо бушуваше война, а ние сме се разположили и като че гледаме кино.

Ако бяхме с Костя хора, а не мравки, щяхме да помогнем на черните, както му е редът, а сега каква полза от нас? А може би има полза. Ако сега поема командването на черните мравки, може изведнъж да се промени картината. Наистина те искаха да ни погубят, но карай да върви! Правеха го не от лошо сърце, а заради работата. Изобщо бива си ги тях! И се бият здраво! Само че някак си много инстинктивно, не влагат разум, и главнокомандващ си нямат, всеки я кара, както си знае. Ако имаха командир, щяха да покажат на рижите мирмики къде зимуват раците!

Ами ако аз и Костя наистина поемем командването? Аз — главнокомандващ, а Костя — началник на щаба ми. Не, Костя сигурно ще се изплаши — какъв началник-щаб става от него! Не, по-добре бързо да се превърнем на хора и да отблъснем рижеглавите от мравуняка.

— Малинин! — изкомандвах аз, без да откъсвам очи от сражението. — Повтаряй, Малинин!…

Искам навек

да си бъда човек!

През деня, през нощта

да съм мравка аз не ща.

— Баранкин, след мен! Смърт на мирмиките! — чух зад гърба си отчаяния вик на Костя Малинин.

Обърнах се, но беше вече късно. С думите: „Баранкин, след мен! Смърт на мирмиките!“ — Костя скочи от цветето, подхвана тичешком от земята едно клонче тояга и се завтече напред да пресече пътя на отряда на рижите мравки-разбойници.

Тридесет и второ събитие
Попадаме в обкръжение

Инстинктът! — мярна се в главата ми. Нима у Костя Малинин е заговорил инстинктът и не само е заговорил, но го е хвърлил в сражението? Не! Много добре познавах Костя Малинин, за да мисля така. В живота той не е много смел и никакъв инстинкт не би могъл да го застави да се намеси в сбиване. Просто сега у Костя бе заговорил ЧО-ВЕ-КЪТ! Нали във всеки човек трябва да заговори човекът, ако пред очите му големите започнат да обиждат несправедливо малките, и то симпатични и истински добри работници, каквито бяха черните мравки. Да! У Костя заговори ЧО-ВЕ-КЪТ! Я вижте Малинин! Браво, Малинин! Взел, че от разстояние доловил мислите ми и се хвърли в боя да спасява черните мравки. Без да се мая ни секунда повече, аз също скочих от цветето и се хвърлих презглава след Малинин по нанадолнището на възвишението.

От възвишението се виждаше добре как големият отряд рижеглави започна да заобикаля в тил черните мравки. Трябваше на всяка цена да предупредим нашите, но Малинин, вместо да се присъедини към черните мравки, неочаквано се хвърли яростно наляво и се понесе право срещу настъпващите по целия фронт мирмики.

— Костя! — виках, аз и тичах. — Малинин! Чакай! Не настъпваш където трябва! Накъде? Ще те убият! Костя! Спри!

Но Костя Малинин не обръщаше никакво внимание на виковете ми.

— Напред! Срещу врага! Бий фашистите! — крещеше той, като размахваше тояга и ускоряваше крачките. Носеше се в галоп като кон, оставяйки подир себе си облаци прах.

Отрядът мирмики забеляза спусналата се да им пресече пътя черна мравка и веднага измени посоката на движението. Като се престроиха в движение, мирмиките се посъветваха бързо за нещо и се втурнаха срещу Костя Малинин. Сега ще се сблъскат и главата на Малинин, отсечена от някоя страшна челюст, ще се затъркаля по тревата… Мирмиките обкръжиха с полуобръч тичащия насреща им Малинин и с това съвсем ни отрязаха от нашите.

Сега скоростта решаваше всичко. С три тигрови скока настигнах Костя, сграбчих го за задните крачета и го помъкнах зад хълма към едно малко ручейче. Като се прехвърлихме на брезов лист през бушуващия поток, аз смъкнах Малинин за краката на брега и го скрих в тревата в същия момент, когато на противоположния бряг се изсипаха преследващите ни мравки. За по-голяма безопасност отмъкнах Костя навътре в гората и го изтърсих от гърба си.

Костя Малинин седеше на тревата като побъркан, опулил очи, сякаш все още продължаваше мислено да се носи срещу мирмиките.

— Ех, ти, пишман юнак! — казах аз, като едва измъкнах от крачката на Костя клончето тояга. — Като ти стоваря един по тиквата, друг път няма да се пъхаш където не ти е работа! Трябваше да се съединим с нашите, а ти… Ех, Малинин!…

Щях сигурно наистина да плесна един шамар на Костя, ако в тая минута не се мярна в гъсталака на тревата гърбът на рижа мравка. Обърнах глава. От храстите се подаде една рижа муцуна и замърда зверски огромните си челюсти. И отляво и отдясно се появиха рижи мравки… На̀ ти на тебе сега! Значи и те са успели да се прехвърлят през ручея и не само да се прехвърлят, но и да ни обкръжат от всички страни.

— Катери се на цветето! — прошепнах тихо на Малинин. — Моментално се съсредоточавай и се превръщай незабавно в човек.

— А ти?

— Ще прикривам твоето отстъпление. Сам виждаш в какво положение попаднахме. Катери се!

Костя забърза крадешком по стъблото нагоре, а аз — след него. Мирмиките чуха шумолене и вдигнаха нагоре муцуни. Една от тях, за да види по-добре, се изправи на задните си крака.

— Катери се по-високо — шепнех аз на Костя, — забелязаха ни, гадовете! Покатери се на самия връх на цветето и там по-бързо се превръщай…

Докато Малинин се катереше към върха на цветето, мирмиките обкръжиха стъблото и почнаха мълчаливо една подир друга да се катерят след нас.

Тридесет и трето събитие
Десет големи срещу две малки и паяжина-самолет

— Ах, вие! — викнах аз, като се надвесих от листа. — Десет големи срещу две малки… Не ви ли е срам?

В пълно мълчание мирмиките продължаваха да се изкачват по стъблото все по-високо и по-високо. На два-три сантиметра от нас те се спряха и заскърцаха с челюсти. „Интересно! Ще успее ли Малинин да се превърне в човек, или няма? — помислих си аз, като преместих тоягата от едното краче в другото. — Без мене нито ще успее, нито ще съумее…“

— Ей ти, рижия — викнах аз на най-едрия мирмик, — хайде един срещу един. На дуел!

Рижият дангалак, без дума да продума, направи крачка напред и раззина челюсти. Замахнах с все сила и го чукнах с тоягата по чутурата. Мирмикът се олюля и без да издаде ни звук, тупна мълчаливо на земята. Моментално две рижи мравки заеха без шум мястото на убития.

Вече се бях приготвил да ги посрещна както трябва, когато изведнъж чувам — отгоре се разнася гласът на Малинин:

— Юрка! Внимателно! Трети мирмик пълзи зад гърба ти…

Като се покатерих на листа, с три удара съборих и трите мирмика от стъблото и викнах:

— Малинин! Защо не изпълняваш заповедта ми? Защо не се превръщаш в човек?

— Без тебе в нищо няма да се превръщам! — отсече отгоре Костя.

— Не, ще се превръщаш! — закрещях аз, като отбивах ударите на връхлитащите мирмики и се пъхах във венчето на цветето.

Край. Нямаше накъде повече да пълзя. Долу, под нас, бяха мирмиките, горе — небето, по средата — ние с Костя.

— А защо да не се превърнеш? — завиках аз на Малинин, но в това време иззад венчелистчето се показа една рижа глава и започна да си върти свирепо очите. — Малинин, веднага се превръщай! — И ударих мирмика с тоягата по главата.

Мирмикът се скри.

— Щом ще се превръщаме, то заедно! — каза Малинин.

От другата страна на пропастта се показа пак глава на мирмик.

— Няма да успеем заедно! — Мушнах мирмика с тоягата като с шпага.

Мирмикът се скри.

Замахнах с все сила, изругах и така цапардосах друг един мирмик, че тоягата ми се счупи. Мирмикът полетя към земята, а в ръцете ми вместо страшната тояга остана някакво жалко парче.

Отстъпихме с Костя в средата на лайкучката. Нямаше вече с какво да се защитаваме и мирмиките сякаш се досетиха за това… Четири рижи глави се показаха едновременно от различни страни.

Ние с Костя се прегърнахме.

— Загубени сме! — каза Малинин. — Прощавай, Баранкин!

Не се опитах дори да успокоя най-добрия си приятел, защото по всичко личеше, че ние с Костя Малинин действително сме загубени. Долу бяха мирмиките, горе — небето, между мирмиките и небето — ние с Костя. Да прескочехме поне на съседното цвете, но къде ти — далече… Може също да се скочи от цветето на земята, но в тревата — гъмжило от мирмики, които това и чакат. А колко пъти успявахме с Костя да избегнем смъртна опасност, може да се каже, по чудо, но нали успявахме! Нима тоя път няма да намеря изход от положението, нима ни е писано да загинем с Костя така глупаво тук, върху лайкучката, на няколко крачки от истинския човешки живот? Нима всичко, всичко, което разбрахме, преживяхме и изпитахме, ще отиде на вятъра?

— Дръж се, Малинин! Сега ще им покажем на тези мирмики как загиват истинските деца!

Повдигнах се на задните крачка, за да посрещна както трябва мирмиките и си ударих главата в силно опъната от вятъра паяжина: тя се бе закачила за венчелистчето и се люлееше над цветчето като нишка от вълшебно килимче-самолет.

— Малинин! — закрещях аз на Костя и този път Костя ме разбра без думи.

Изкачи се бързешком по паяжината нагоре, аз — след него. Остана само да откъснем със зъби паяжината. Откъснах я. И паяжината полетя, полетя в същата минута, когато четири мирмика се нахвърлиха върху нас едновременно от всички страни. Мирмикът, който се бе насочил да ми откъсне главата, само ме рязна мимоходом с челюстите по крака. Четири челюсти, всяка от които приличаше на капан, щракнаха още веднъж, но беше вече късно. Ние с Костя се вдигнахме във въздуха. Погледнах надолу към поляната и не повярвах на очите си: оказа се, че докато ние с Малинин се отбранявахме на цветчето от числено превъзхождащите ни рижи противници, черните мравки бяха успели да разбият напълно мирмиките и се бяха върнали към обичайните си занимания.

Войната завърши така неочаквано, както и започна, и само ранените мравки и носачите на трупове, които мъкнеха убитите по-далече от мравуняка, напомняха, че само преди няколко минути по тези полянки се е водило ужасно сражение. Малката нишка от паяжиненото килимче-самолет ни отнасяше с Костя все по-далече и по-далече от цветчето по посока към мравуняка.

През деня, през нощта

да съм мравка аз не ща.

запях аз силно, с пълен глас.

Искам навек…

— подхвана Малинин —

да си бъда човек!

В това време зад гърба ми се раздаде едно ужасно свистене. Силна въздушна вълна ме удари отстрани, обърна ме надолу с главата, завъртя ме като пумпал и ме откъсна от паяжината. Докато се преобръщах презглава, успях да забележа как една огромна птица клъвна Костя Малинин и се изгуби в небето…

Като разбрах к-а-к-в-о се е случило, стана ми лошо, загубих съзнание и паднах на земята в несвяст…

Тридесет и четвърто събитие
„Задгробен“ глас

Не зная колко време съм лежал в безсъзнание на тревата, вероятно много дълго, но когато паметта ми започна да се възвръща, аз продължавах да се търкалям, като че съм в безсъзнание.

Лежах и бълнувах. Всичко, което преживяхме с Костя, всичко, всичко сновеше пред очите ми с чудовищна непоследователност. Опитвах се да отворя очи, но това нищо не изменяше — или наоколо беше нощ, или аз бях ослепял… Тогава започнах да мисля за Костя.

Костя загина, но в паметта ми беше съвсем-съвсем жив. Паметта ми възкреси, макар за кратко, най-добрия ми приятел и от това ми поолекна. И защо проклетата птица не клъвна мене? Та нали аз въвлякох Костя в тая история и ето аз съм жив, а Костя загина, загина като мравка, без да успее да се превърне в човек! Отначало тази мисъл ми се стори правилна, а като помислих малко, тази мисъл ми се стори неправилна. Какво значи — Костя загина като мравка, без да успее да се превърне в човек? Та нали Костя, в каквото и да се превръщаше, по отношение на мене си оставаше чо-век! И на мравките Костя се притече на помощ като човек! И мене не изостави в бедата! И сам, без мене, не пожела в нищо да се превръща! И от мирмиките не се уплаши! Да беше видяла Ерка Кузякина с очите си колко храбро се държеше Костя Малинин във войната, то щеше да посвети само на него цял един брой от стенния вестник, а Алик Новиков, ако беше мравчи кореспондент, щеше да изщрака цяла лента.

Не, Костя Малинин през цялото време бе човек и загина като човек. И нямаше нужда да шепне никакви вълшебни думи, и нямаше нужда истински да желае да се превръща в човек, защото отдавна се бе превърнал в такъв! Да, Костя Малинин безусловно се превърна в човек, ами аз? Разбира се, трудно ми е да говоря сам за себе си и ми е трудно сам да съдя държал ли съм се към Костя Малинин като човек, или не… Дали както си бях мравка, такъв съм си и останал!… Може би… Но и аз, честно казано, и аз също се стараех да върша добри неща… Нали и на мене заради Костя Малинин мирмиките на няколко пъти едва не ми отсякоха главата. Добре че последния път не улучиха, та вместо главата хванаха крака ми, а кракът и досега колко само ме боли!

С горното си краче погалих внимателно другото, ухапаното от мирмика, и трепнах… Не, този път не с крачето галех мравче краче, а с ръка, с човешка ръка галех крак — така поне ми се стори… Отворих очи и действително видях обикновен крак на момче. Този крак беше мой и само драскотината със съсирена кръв напомняше, че кракът доскоро е бил мравешки. И ръцете ми сега бяха като ръце, и главата… И главата ми беше на мястото си…

Полежах още малко в тревата, за да се окопитя съвсем, после поседях малко, а сетне станах, отърсих панталоните си, мушнах ръце в джобовете и тръгнах като човек към къщи. Вървях, без да се оглеждам, забил поглед в носовете на обувките си. Главата ми бръмчеше, цялото тяло ме болеше, като че съм бит с пръчки, кракът така ме щракаше, че едва пристъпвах. Пет-шест пъти се натъквах на някакви минувачи, които всеки път ми казваха: „Трябва да гледаш в краката си, момче!“ — като че ли аз гледах настрани, а не в краката си.

Не помня как се добрах до нашия двор, защото целия път изминах като насън и се опомних чак когато си блъснах корема във вратичката.

С един ритник, без да изваждам ръце от джобовете, отворих вратата, приближих се до пейката и седнах. В двора всичко си беше както преди. Все така от акациите се юрваха от време на време весели компании врабчета, над лехите пърхаха пеперуди, а по скамейката сновяха черни мравки. Всичко бе на мястото си. Нямаше го само Костя Малинин. Нямаше го и няма да го има никога вече. Също и мене ме нямаше, тоест изобщо ме имаше, но бях някак си друг. Седях на пейката, но не бях на себе си. Струваше ми се, че току-що съм се върнал от някакво много-много далечно и много опасно пътешествие, в което се отправих заедно с приятеля си Костя Малинин преди много-много години. Отправихме се заедно с Костя, а се върнах сам. И сега цял живот ще бъда сам, съвсем сам…

Покрих лице с ръцете си и заревах, заревах за първи път в живота си. Сълзи се стичаха по бузите, по ръцете, по шията и дори по корема ми. Даже се учудих: откъде се вземат у човека толкова сълзи? От друга страна, ако нито веднъж в живота си човек не е плакал, то за толкова време спокойно могат да се натрупат сълзи в такова голямо количество.

— Баранкин, какво си се разциврил? — чух съвсем неочаквано над главата си гласа на Костя Малинин.

Тридесет и пето събитие
Ние съществуваме!

— Костя — казах аз и престанах да хълцам и да се обливам в сълзи. — Ти ли си?

— Аз! — каза Костя отгоре, но гласът му бе глух и далечен, сякаш идваше от небето.

— Ти вече… т-а-м ли си?

— Къде т-а-м?

— Е, къде там, на о-н-я свят, нали?

— Защо пък на о-н-я свят?… На стобора съм, а не на оня свят! Какви ги дрънкаш врели-некипели!…

— Защо ме лъжеш, Малинин? Нали с очите си видях как те изяде една птица. А щом те е изяла, то не можеш да седиш на стобора.

— Кого изяде птицата? Мене ли?… Тебе изяде, а не мене, с очите си видях.

— Аз пък ти казвам, че изяде тебе!

— Как така ме е изяла, като жив и здрав си седя на стобора? Отвори си очите и ще се убедиш!

— „Отвори си“! Ами ако се боя?

— От какво се боиш?

— Ще си отворя очите, а ти не съществуваш — казах аз и отново пролях цели два потока сълзи.

— Добре — каза отгоре гласът на Костя Малинин, — сега ще се убедиш съществувам ли аз, или не съществувам.

Горе нещо се размърда, зашумоля и после скочи на гърба ми.

Паднах на земята и отворих очи. Костя Малинин бе жив, не можеше да има никакво съмнение. Беше ме яхнал, бъхтеше ме с юмруци и говореше:

— Е как, съществувам ли, или не съществувам? Съществувам или, не съществувам?

— Съществуваш! — закрещях аз и заедно с Костя, се затъркалях по тревата, застлана с жълти листа. — Костя Малинин от семейството Малинини съществува!!! Уррра!!! Уррра!!!

— Значи с-ъ-щ-е-с-т-в-у-в-а-м-е?

— С-ъ-щ-е-с-т-в-у-в-а-м-е значи?

— А как съществуваме ние с тебе?

— Като хора!

— Като ч-о-в-е-ц-и!

— Уррра!!! — викнахме от радост в един глас и пак се спуснахме да се прегръщаме.

— Чакай! Чакай! — казах аз на Костя. — Я дай да те погледна…

— Ти пък, Юрка! — засмя се Костя. — Да не би да не си ме виждал?…

— Не съм те виждал! — казах аз. — Никога по-рано не съм те виждал, а и ти също не си ме виждал истински… А най-важното, че по-рано сам себе си не съм виждал, а и ти сам себе си не си виждал…

И ние взехме мълчаливо да се гледаме един друг. Костя гледаше мене, а аз гледах Костя и не само гледах, а го разглеждах целия от главата до петите, разглеждах го като някакво потресаващо чудо на природата. Известно време например, опулил очи, гледах му ръцете, изподраскани и ожулени от боя. По-рано за нищо на света не бих обърнал внимание нито на своите, нито на чуждите ръце. Ръце като ръце… А сега не мога да откъсна очи от тях. Това се казва ръце! Това не са никакви мравчи крачка или врабешки крилца! Вие също никога не сте обръщали внимание на ръцете си, нали? Не, може би някое от момчетата и да е обръщало внимание, но момичетата положително не са, защото момичетата обръщат внимание само на лицето си.

А главата!… По-рано и на главата си не обръщах никакво внимание. Глава като глава. Стои си на раменете и толкова! Нахлупиш каскет — и толкова! Пофантазираш — и край! А сега, сега… След всичко, всичко, което преживях, аз вече знаех положително, че ако човешките ръце са чудо, то гла-ва-та е най-голямото чудо от всички чудни чудеса. Главата дори и на Венка Смирнов е чудо. Само че той още не знае това и, второ, не умее да използва чудото. А такива хора като Венка могат навярно да се насъберат много по земното кълбо. И в Америка има Венка Смирнов, и във Франция, и в Англия… Навсякъде има деца, които за нищо не мислят, и такива, които мислят съвсем не за това, за което трябва да мислят — такива също има. Например аз и Костя Малинин! Но сега зная съвсем точно защо става всичко това: защото не всички деца знаят колко е интересно да мислят изобщо и особено да мислят за това, за което трябва да се мисли. Да мислят и да разсъждават! И то не така, инстинктивно, както се казва, мравешки, а да мислят истински — по чо-веш-ки!!!

Не зная още колко време щяхме така да седим с Костя на тревата и да мислим за едно и също нещо…

Костя, разбира се, нищо не ми говореше, но аз чувствах, чувах, честна дума, готов съм да си отсека главата, чувах, че Костя Малинин мисли дума по дума за същото, за което мисля и аз. Но в разгара на нашите размишления от дървото скочи на гърба ми нещо пухкаво и така се вкопчи през ризата в изпохапаното ми от мравки и изкълвано от врабчета тяло, че едва не писнах.

— Муска! — закрещя зарадван Костя.

Разбира се, това беше тя — нашата Муска, същата Муска, която на два пъти искаше да ме изяде, когато бях врабче.

— Аха, Муска! — завиках аз, като я дърпах от гърба си. — Ей сега ще ти платя за всичко! Муска! — Исках да я хвана за ухото, но ми попречи Костя Малинин.

— Хайде, Баранкин! — каза Костя. — Прости й в радостта си, щом като всичко вече завърши добре!…

Костя, изглежда, така се зарадва пак, че всичко завърши благополучно и дори чудесно, че се хвърли и взе да ме прегръща с все сила. После аз прегърнах от радост пейката, същата пейка, на която седяхме Т-О-Г-А-В-А, после прегърнах стобора до брезата, а после заедно с Костя прегърнахме брезата, същата бреза, под която беше скамейката, където за първи път в живота ми дойде наум мисълта, че, видите ли, аз съм се уморил да бъда човек…

— Аз ги търся по всички дворове, а те прегръщат дърветата! — викна Мишка Яковлев от велосипеда, когато заедно с Алик влетяха неочаквано в двора.

После се показаха Зинка Фокина, Ера Кузякина и всички останали.

— Мишка! — викнахме с Костя в един глас, нахвърлихме се върху Яковлев от двете му страни и го притиснахме в обятията си.

От изненада Мишка изпусна кормилото и падна на земята. Ние с Костя продължавахме да прегръщаме и целуваме Мишка Яковлев и Алик Новиков.

— Какво ви стана? Да не сте се побъркали? Нали вчера се видяхме! Ама какво правите, също като момичетата! — бранеха се от нас и Алик, и Мишка.

— Алик и Мишка! — каза Костя Малинин със сълзи на очи, като мляскаше Яковлев по ухото. — Да знаете какво стана тука без вас!

— Какво стана? Къде стана? — наостри уши Алик.

— Каквото б-е-ш-е, м-и-н-а — казах аз и така погледнах Костя Малинин, че той си прехапа езика.

В това време ни обкръжиха момичетата от нашия клас.

— Търсят ги, разбира се, по целия град — каза Ера Кузякина, — а те, разбира се, се търкалят в тревата!…

— Баранкин! — каза Зинка Фокина. — В края на краищата имате ли намерение да учите, или не?

— Зиночка! — казах аз. — Зиночка! — повторих аз. — Само ако знаеш к-а-к възнамеряваме с Костя да у-ч-и-м!

— И да учим, и да работим! — каза Костя и взе лопатата от ръката на Ера Кузякина.

А пък аз взех лопатата от Зинка Фокина.

— Баранкин! — каза Ера. — А защо вие с Костя сте като ненормални? И поведението ви също… — добави тя.

— Затова защото!… — виках аз.

— Е, хайде, да вървим — каза Мишка, — че и без това толкова време загубихме напразно!…

— Една минутка! — казах аз. — Ученици!… Аз трябва да ви кажа, че човек — това звучи!

— Баранкин — каза Ера. — Казваш го неправилно! Трябва да се каже: „Човек — това звучи гордо!“.

— Добре, Ерка! — казах аз. — Ние сега по-добре от тебе знаем как звучи чо-век! Така ли е, полумесецо?… Тоест така ли е, Малинин?

— Така е, Баранкин!

След тия думи ние с Костя притиснахме пак Мишка Яковлев в обятията си.

— Хайде — каза тържествено Костя Малинин на мене и Мишка — да плъзваме, нали?

Като каза това, той се приготви да лази на ръце и крака. Добре че успях навреме да го хвана за яката.

— Накъде да пълзим? — попита Мишка. — Защо да пълзим?

— Виждате ли ги! — развика се Ерка Кузякина. — Те пак започват своите номера!

— Малинин! — извиках аз страшно. После също така страшно му дадох знак с очи да изхвърли веднага от главата си старите мравчи навици.

— Искам да кажа: да по-ле-тим-тим-тим! — рече Костя и почна да маха с една ръка като с крило на полумесец. Добре че навреме успях да го хвана за ръката.

Всички, разбира се, пак взеха да ни гледат, като че сме ненормални. А аз? Можех ли нещо да им обясня? После стиснах силно-пресилно ръката на Костя и казах многозначително:

— М-а-л-и-н-и-н… — казах аз. — Чвик! Изчвик! Тоест…

— На един дъх-ъх-ъх… — каза Костя.

Децата пак не разбраха, но Костя ме разбра! И аз го разбрах! И нищо повече не казахме, защото и тримата (аз, Костя и Мишка!) литнахме да учим. Тоест не литнахме, а, разбира се, изтичахме, но сякаш полетяхме.

На стълбата съвсем неочаквано се сблъскахме с Венка Смирнов. Нали го помните? Той ни стреляше с прашка, когато бяхме с Костя врабчета. А когато бяхме пеперуди, искаше да ни откъсне крилцата!… А когато бяхме мравки, развали мравуняка ни!…

— Привет! — каза Венка, като присвиваше очи и скачаше надолу през две стъпала наведнъж.

Успях да го хвана за ризата и да го спра.

— Какво искаш? — каза Венка.

— Ето какво! — казах аз и му плеснах един шамар.

— За какво? — попита Венка.

— Друг път да не ме стреляш с прашка!

— Кога съм те стрелял с прашка?

— Когато седях ей на онова клонче! — посочих аз през прозореца същата топола, от която едва не ни събори Венка със своята катапулта^[9].

— Кога си седял на това клонче? Какви ги дрънкаш, Баранкин, какви са тия щуротии?…

— Щу-щу-щуротии ли? А помниш ли двете врабчета на тополата?

Венка присви очи, като размишляваше как по-добре да отговори на въпроса ми.

— На ти един и за пеперудите! Та друг път на нас, тоест на тях, да не късаш крилцата!… А това е за мравките, да не ровиш с лопата мравуняка…

И плеснах още два пъти Венка по врата, взех му от джоба прашката с оптическия мерник, скъсах я и се спуснах да догоня Мишка и Костя.

— Баранкин! — чу се отдолу гласът на Венка.

— Какво искаш?

— Все пак аз нищо не разбрах!

— Като станеш ч-о-в-е-к, в-с-и-ч-к-о щ-е р-а-з-б-е-р-е-ш! — викнах аз, като се надвесих над перилата.

Тридесет и шесто събитие
Искам навеки да бъда човек!

Този ден се занимавахме с Яковлев около четири часа непрекъснато. Когато Мишка в разгара на ученето ни попита: „Не се ли уморихте? Може би искате да починем?“ — ние с Костя закрещяхме в един глас: „Не, не! Не сме уморени! Какво говориш? Каква ти почивка! Давай, не кръшкай, Яковлев!“ — „Аз не кръшкам“ — каза поразен Мишка и взе да ни обяснява следващата задача, после повтори с нас преминатия материал, после обясни още една задача, после проведе малък изпит с нас, после сложи глава на масата и каза с дрезгав шепот, че не може повече да се занимава с нас, защото гласът му е пресипнал и изобщо е капнал от умора.

Тогава взехме лопатите и тръгнахме с Мишка да садим дръвчета в градината. Физическият труд е най-добрата почивка след умствено напрежение. Като изтичахме на двора, видяхме Алик. През цялото време той седеше на пейката и пазеше да не избягаме. Гледай ти чудак! Като узна, че доброволно отиваме да работим в градината, облещи очи и хукна след нас, щракайки с фотоапарата. В градината нямаше какво да садим — всички дръвчета бяха посадени. Тогава взехме да ги поливаме, а Алик пак се пулеше непрекъснато насреща ни и щракаше с фотоапарата. После пак се върнахме у нас и учихме, докато Мишка и Костя не се умориха окончателно.

Когато Яковлев и Малинин си отидоха, аз продължих да уча самостоятелно. Занимавах се самостоятелно, докато най-после заспах на масата. Как съм се намерил в кревата, не помня, сигурно баща ми ме е пренесъл в леглото. Затова пък сутринта се събудих сам, и то толкова рано, че всички още спяха. С-а-м си оправих леглото, закусих тихо, събрах учебниците, на пръсти излязох от дома и се затичах на училище. Днес трябваше, д-н-е-с бях з-а-д-ъ-л-ж-е-н да пристигна в училище най-п-р-ъ-в!

Така и направих. Когато пристигнах в училището, всичките ми съученици още спяха дълбоко — и Зинка Фокина, и Мишка Яковлев, и Алик Новиков, и Костя Малинин — е, за него съм сигурен, че спи, капнал от умора! Само аз от целия клас не спях. Не само че не спях, а бях на училище цели два часа преди започването. Вероятно нито един ученик не е идвал през живота си толкова рано на училище. Какво бе учудването ми, когато видях, че по пътечката отсреща иззад храстите също се насочва към училищната врата нечия фигура. Спрях се. И фигурата се спря. Взех да се промъквам към входната стълба, и фигурата взе да се промъква. Показах се от храста и фигурата показа физиономията си. Дълго и мълчаливо се гледахме един друг, най-после на мене ми омръзна да мълча.

— Малинин! — казах аз.

— Е?

— Защо толкова рано си дошъл на училище?

— А ти?

— Аз п-р-о-с-т-о т-а-к-а. А ти?

— И аз п-р-о-с-т-о т-а-к-а…

— Ясно! — казахме и двамата в един глас.

Тихо, стараейки се да не шумим, ние с Костя се качихме едновременно по каменната стълба, долепихме лица до студения и мокър от росата прозорец на вратата и зачакахме мълчаливо кога ще ни пуснат в н-а-ш-е-т-о у-ч-и-л-и-щ-е.

Стояхме мълчаливо, без да се гледаме, просто стояхме и чакахме, без да подозираме дори, че точно след два часа ще се случат такива невероятни събития, които ще потресат не само целия ни клас, но и цялото училище…

Първо. Точно след два часа и десет минути Нина Николаевна ще ме вдигне на дъската и аз ще й разкажа всичко, което зная за живота на пеперудите. И Нина Николаевна ще ми каже: „Юра Баранкин! Животът на пеперудите ти познаваш много добре. Седни! Браво! Когато отговаряше, дори ми се стори, че крилца израснаха на гърба ти…“. След тия думи целият клас ще се запревива от смях и само ние с Костя няма да се усмихнем и ще седим на чина сериозни-пресериозни.

Второ. След два дни ние с Костя ще си поправим двойките на четворки.

Трето. След три дни Зинка Фокина ще заяви на всеослушание, че ние с Костя по нейно мнение сме заболели от някаква загадъчна болест, но сигурно скоро ще ни мине.

Четвърто. След няколко дни Зинка Фокина изведнъж ще престане при всеки сгоден случай да ми казва: „Баранкин, бъди човек!“.

Пето. След петнайсетина дни баща ми ще проверява, както винаги, бележника ми и за първи път в живота си нищо няма да ми каже и само ще свие учудено рамене и ще се спогледат мълчаливо с мама.

Шесто. Точно след един месец директорът на нашето училище Василий Василиевич Туркин…

Впрочем да се говори за това е още рано, нали това ще се случи след месец, а сега са минали само десет минути, само десет минути, откакто стоим с Костя пред училищната врата, просто стоим и чакаме кога най-после вратата ще се отвори и ще ни пуснат в училище, в н-а-ш-е-т-о у-ч-и-л-и-щ-е.