Анатолий Алексин
Действащи лица и изпълнители

На ъгъла, до театъра, имаше стъклена телефонна будка. В нея нямаше телефон: бяха го извадили по молба на Иван Максимович. Разговорите по телефона му се струваха лекомислени и затова не можеха да стават в съседство с детския театър.

Иван Максимович влезе в будката и почна да наблюдава как децата отиват на театър. Той често правеше това преди започване на представленията. Будката, според Иван Максимович, го отделяше от онова, което ставаше на площада: той можеше да преценява събитията някак отстрани, а децата можеха да се държат непосредствено — те не знаеха, че директорът на театъра ги гледа скришом. Освен това те не знаеха, че Иван Максимович е директор на театъра. Затова опасенията му изобщо бяха напразни… Но той се боеше да не би дори за миг да убие детската непосредственост — качество, което Иван Максимович ценеше много у другите и ненавиждаше у себе си: то му носеше голямото уважение на колектива и още по-големи неприятности.

Стъклената телефонна будка беше известна. Наричаха я „наблюдателен пункт“, „кабинет на директора“, „барокамера“ и още някак.

Иван Михайлович успяваше да наблюдава събитията, които ставаха на площада „някак отстрани“, винаги не повече от две или три минути. А после ставаше нещо, което го караше да напусне наблюдателния си пункт и да се превърне в участник на тези събития.

„И все пак сега, в ранна есен, нашият ТМЗ^[1] не е какъвто е през зимата, когато рано се стъмва и светлините посрещат децата!…“ Не беше успял Иван Максимович да помисли за това и вече видя едно единайсет-дванайсет годишно момиче, което изскочи от театъра, сякаш го преследваха. То се огледа нервно, хукна към ъгъла на жилищния блок, където беше служебният вход и долепило ръце и лице до пожарната стълба, се разрева…

Сюжетите на трагедиите, които се разиграваха край театъра или във вестибюла му, бяха почти винаги едни и същи. Затова Иван Максимович изтича към момичето и го попита:

— Какво, не те ли пускат?

Момичето вече не вярваше, че някой на света може да му помогне и затова не отговори.

Иван Максимович го погали по потрепващата глава.

— В кой клас си?

— В пети — глухо отвърна то, без да се откъсва от стълбата.

— А пускат от осми! Така е написано и на билетите. Да беше казала, че си в осми!

— Тя няма да повярва…

— А ти защо си тръгнала през главния вход, където стои тя? Да беше минала отстрани, където е само контрольорката.

Момичето още по-силно се долепи до стълбата.

— Мини тихичко през вратата, дето е отстрани. А аз ще погледам отдалеч.

— Тя ме запомни. Аз й казах…

— Какво й каза?

— „Нима не ви е жал за хората?“

— А тя?

— „Жал ми е… — казва. — Затова иди и продай билета.“

Затишието, което настъпва в не излетия детски плач, винаги е само кратка пауза. Кой знае дали момичето мислеше сега вече за театъра и за представлението. В душата му господстваше чувството на несправедлива обида.

— Аз я попитах: „Какво ще стане, ако гледам тази пиеса? Кажете де, какво ще стане?…“.

— А тя?

— „Един ден ще разбереш!…“ А аз никога няма да го разбера.

Момичето се поотдръпна от стълбата, но пак се притисна към стъпалата й.

— Аз ще те преведа през служебния вход — каза Иван Максимович.

Момичето се разделяше без желание със своите преживявания.

Той й обясни, че през служебния вход минават артистите и главният режисьор, и той самият, директорът на театъра. При тия думи момичето се отдръпна от стълбата и го погледна недоверчиво — той не приличаше на директор: ни по ръст, ни по външност, ни по увереност в движенията.

Той разбра погледа му. И тихо каза:

— След петнайсет минути започва. Да вървим, а?

Те минаха край дежурната. Лицето й почти никога не се виждаше: само челото и очилата. Тя винаги четеше вестник и съобщаваше на минаващите край нея последните новини.

— Четохте ли? — питаше тя. — Една перуанка родила четири!

— Е-е, какво приказвате? — стеснително каза Иван Максимович и посочи момичето. И обясни: — Аз такова… искам да вкарам тази моя роднина.

— Минете, моля — разреши дежурната.

Те минаха по дългия служебен коридор и се озоваха във фоайето.

Децата не могат да отминат без внимание нищо неочаквано или необичайно: те с удивление гледаха мъжа и момичето, които прекосиха фоайето с шлифери.

Като слязоха във вестибюла, Иван Максимович каза:

— Е, дойдохме… Дай шлифера си на гардероба. И всичко е наред.

Той облекчено въздъхна, обърна се… и видя нея.

Това беше завеждащата педагогическата част Валентина Степановна. Момичето също я видя и примря, втрещи се. Иван Максимович разпери ръце, сякаш искаше да каже: „По-добре мене не пускайте!“. Валентина Степановна разбра отчаяния поглед на момичето.

— Свали си шлифера и върви в салона — меко каза тя, — щом директорът ти е разрешил.

— Да, аз мисля… — започна Иван Максимович.

— С вас ще си поговорим после! — тихо, но сериозно каза завеждащата педагогическата част.

Разговорът стана веднага щом момиченцето се скри от погледа им.

— Аз отговарям за възпитателното въздействие на нашите спектакли, Иван Максимович. Това въздействие може да бъде със знака плюс или със знака минус. И тук съответната възраст играе колосална роля!

— Благодаря Ви, Валентина Степановна, от името на дирекцията… Задето винаги сте си на поста.

— Не искайте да се отървете с шега, приятелю мой. Законите на педагогиката не могат да се заобикалят от служебния вход!

Той покорно сведе глава, като знаеше, че още никой не си е отивал от нея, без да е изслушал всичко, което тя е искала да каже.

— В театъра за възрастни, Иван Максимович, година или дори десет години нямат съществено значение. Разбира се, не може да се каже, че човек на трийсет и седем години разбира повече от човек на трийсет и четири години. Но в детската възраст всяка година е цяла епоха! И вашата доброта в дадения случай може да се обърне на жестокост.

Той меко и в съгласие кимаше в такт с резките думи на Валентина Степановна, а през цялото време мислеше, че момичето, което плачеше по стълбата, вече е горе.

— Защо се усмихвате? — попита Валентина Степановна.

Без да отговори нищо, той тръгна към кабинета си. По пътя продължаваше да се усмихва. Имаше този навик — да се усмихва сам — на мислите си или на спомените си.

До кабинета спря едно момче и го попита:

— Ти за пръв път ли идваш в нашия театър?

— За пръв — отговори момчето.

Това го огорчи. И той попита другото момче, което стоеше до него.

— И ти ли за пръв път идваш в нашия театър?

— Какво говорите! — отвърна момчето.

Поолекна му. Погледна с нежност момчето.

— А колко пъти си бил в нашия театър?

— Тази година ли?

Той беше готов да разцелува момчето.

— Не, изобщо…

— Във вашия театър съм гледал всичко.

— Слушай, не искаш ли да пиеш нещо? Имам нарзан^[2].

— Какво говорите! Вече би звънецът…

— А нашите аквариуми харесват ли ти?

— Аз винаги храня вашите рибки!

— Виж това не бива да правиш. За тях е опасно.

— Купих от бюфета пирожка и я натроших.

Иван Максимович знаеше, че театралният бюфет обслужва сега и рибите, които плуваха в големите кълбовидни аквариуми във фоайето.

Представлението започна. И веднага на вратата се почука.

— Влезте, Николай Николаевич! — викна директорът. Той знаеше, че с почукване при него в кабинета влиза само главният режисьор на театъра.

Иван Максимович стана и приглади възрижите си коси около голямото си плешиво теме.

В стаята влезе висок, възрастен човек с красиво и малко уморено лице. Беше с черен официален костюм и бяла, колосана риза, която блестеше.

Иван Максимович закопча всички копчета на поизвехтялото си сако. И пак ги разкопча.

— Седнете, Николай Николаевич. — След поканата главният режисьор седна. — Вие винаги сякаш сте на премиера…

— Да-а… — без да бърза, се съгласи Николай Николаевич. — Вечер идвам в театъра като на театър. А не като на работа! Такъв си ми е навикът.

Той имаше дълбок, плътен баритон, който звучеше като че ли извинително: дето ще рече, не ми придирвайте толкоз, вари ме, печи ме — такъв съм си аз.

— Зад кулисите бяхте, разбира се?

— Както винаги… — пак като че ли се извини Николай Николаевич. — Няма как, не мога да не намина.

Преди всяко представление той отиваше зад кулисите, питаше актьорите как се чувстват и им пожелаваше успех.

— Искам да ви съобщя една новина — каза Николай Николаевич. Той прокара ръка по тежките си, гъсти коси. — Викат ме в комсомолския комитет.

— Защо?

— Искат да поговорят с мене.

— С вас? За какво?…

— Не зная точно. Но се съгласих веднага. И повярвайте ми: с удоволствие! Да разчиташ на младежта, значи да разчиташ на нещо сигурно. Може би ги интересува моята следваща лекция?

— На тема?…

— „За културата на театъра“. Това е една вечна тема. Вярно, предвиждам някои усложнения.

Иван Максимович стана, готов незабавно да помогне на главния режисьор.

— Видите ли, някои теоретични положения на моята лекция могат да влязат в противоречие с практиката на нашия театър.

— Какви именно положения? — Иван Максимович с цялото си късо, но тежко тяло се устреми към Николай Николаевич.

— Ние с вас мислим еднакво — полугласно, сякаш под секрет, каза главният режисьор. — Затова ще бъда напълно откровен. Видите ли, в своите лекции аз ще доказвам, че зрителят не може да бъде на „ти“ с театъра. Театърът е тайнство. Неговия праг прекрачват с благоговение. И артистите са вълшебници, с които човек не може да се среща ей тъй, фамилиарно, като със съседите си. И директорът на театъра е също тайнствена личност. Личност, която няма нищо общо с директора на училище или, да речем, с директор на библиотека. И изведнъж този тайнствен човек се появява във вестибюла след представлението и пита: „Е, какво? Хареса ли ви?“. Всичко се опростява… Вече няма никакво тайнство! Повярвайте на моя опит: не е прието. Аз говоря не за някакви официални нареждания, а за кодекса на традициите, за нещо такова… За свещените традиции на театъра!

За миг в очите на Николай Николаевич се появи смут: той забеляза, че левият маншет на ризата му се е скрил в ръкава на сакото, докато десният с достойнство блестеше с ахатовото си копче. Главният режисьор винаги внимаваше дали маншетите му са наред. Те трябваше да изглеждат като близнаци.

Николай Николаевич внимателно, без да бърза, оправи левия си маншет.

Иван Максимович харесваше тази подчертана акуратност. Той чувстваше, че тя неволно се предава и на другите и някак стяга, дисциплинира всички, които общуват с Николай Николаевич. Пък и изобщо Иван Максимович ценеше у хората онова, на което сам не беше способен.

Николай Николаевич закри лицето си с ръце. Връхчетата на пръстите потънаха за миг в посивелите му коси. Сякаш беше стигнал в разговора си до кулминацията, която изискваше от него решителност и някакво преодоляване.

— Иван Максимович, бъдете така добър… Седнете, моля ви се. Неудобно ми става, наистина.

Иван Максимович седна и в очакване се облегна върху масата с тежкото си тяло.

— Гледах как наблюдавате зрителите от телефонната кабинка. Това вече, извинете, е някаква детинщина! Разправят, че преди започване на представленията разговаряте със зрителите във вестибюла. И дори на улицата. Най-опасното в това знаете ли кое е?

— Кое?… — с напрегнато любопитство попита Иван Максимович.

— Това, че за тези разговори разказват с умиление. И дори с възторг. Актьорите не виждат в това нищо противоестествено. Те не разбират, че така не е прието… Че това противоречи на елементарните представи за театъра.

— И за детския?…

— Театърът си е театър! А дали е детски или за възрастни — няма значение. Според Станиславски той „започва от гардероба“, а не от разговорите във вестибюла. Станиславски е имал предвид, че дори гардеробът в театъра трябва да бъде не такъв, какъвто е навсякъде. Дори гардеробът трябва да хипнотизира зрителя: не да смъкне палтото си и да отмине, а с душевен трепет да го предаде в ръцете на служителката на изкуството. Да, да, гардеробиерката в театъра не е служеща, а служителка. Така е. Или трябва да е така… Повярвайте на моя опит.

Не може да се каже, че Иван Максимович не знаеше всичко това. Но както познато произведение, изпълнено от голям артист, звучи за нас често по нов начин, така и известните истини, произнесени от Николай Николаевич, нерядко му се струваха откровение.

— А вашите аквариуми? — продължаваше главният режисьор.

— Те успокояват… Настройват децата лирично.

— Но ги отвличат от главната цел на тяхното идване тук, в тази сграда. Струва им се, че са в зоомагазин… И най-сетне, последното! — Николай Николаевич сниши глас и се огледа, сякаш искаше да се увери, че в кабинета са само двамата. — Знаете ли, че вас в театъра ви наричат Ванечка?…

— Зная — отговори Иван Максимович.

— Честна дума, това е някаква детинщина! А моя предшественик, когото аз дълбоко уважавам, наричат Петруша…

— Но нали от това не преставате да го уважавате?

— Не преставам… Пьотр Василевич създаде интересен репертоар. Постави твърде своеобразно „Тримата мускетари“. И Катаевата „Самотна лодка“ се бялна у него някак по нов начин.

— Ами „От много ум“?

— Този спектакъл съм гледал в изпълненията на велики и най-велики. Затова към него имам особено отношение… Но общо взето Пьотр Василевич остави след себе си добър спомен.

— Петруша?… — Иван Максимович се вслуша в звука на своя глас. — Звучи много гальовно.

— И все пак аз не мога да си представя, че биха наричали Всеволод Емилиевич Майерхолд в неговия театър Севочка. Макар че също не звучи грубо. Или че Владимир Иванович Немирович-Данченко го наричат Володенка… Не мога да си го представя!

— Да, трудно е да си го представи човек.

— Според мен невъзможно! — Николай Николаевич стана и закрачи из стаята. От едната стена до другата той правеше не повече от три крачки. — Всички тези факти сами по себе си нямат голямо значение. Но събрани с други (подобни на тях), те създават атмосфера на клуб или на Дом на културата. С една дума, професионална, самодейна атмосфера. А самодейността относно професионалите знаете ли как се нарича?

— Интересно как?

— Дилетантство. Това е опасно заболяване.

— Струва ви се, че нашият театър е… болен?

— Не още. Но профилактиката на заболяванията винаги е за предпочитане пред лекуването им.

— Профилактиката трябва да започне от мен. Защото аз съм главният носител на вирусите…

Иван Максимович изрече тези думи сериозно, замислено.

— Аз никога не бих ви нарекъл така! Вие сте създател на този колектив и се ползвате, както се казва, напълно със заслужен авторитет. На вас ви подражават…

— На мене?

— На вас, Иван Максимович. На вас! И това, струва ми се, трябва да го имате предвид. Ето, Зина Балабанова, например… Великолепна актриса! Тя трябва да бъде кумир за зрителите. Загадка, непостижимост… А тя ги кани у дома си на чай и ги пита какви критически бележки имат да й кажат. Прави у дома си конференции на младите зрители. Зная, защото живея срещу нея. Това вече дори не е клуб. А Дом на пионерите… Детинщини!

— Да бяхте го казали на нея.

— Казах й.

— А тя?

— Отговори ми: „Не се съмнявам, че срещите със зрителите са нещо хубаво, а не лошо“.

— И толкоз?

— Толкоз!

Зина знаеше, че всеки човек, който уважава себе си, непременно трябва да се съмнява в нещо. Но у Зина, за съжаление, не възникваха почти никакви съмнения. „Не се съмнявам, че постъпвам правилно“ — казваше тя. А ако сгрешеше, казваше: „Не се съмнявам, че постъпих неправилно!“.

Зина знаеше също, че нормалните хора не изказват гласно всичко, което мислят. Особено ако става дума за спорни и остри проблеми. Но именно в такива случаи Зина мислеше на глас.

„Каква ужасна праволинейност!“ — й казваха. А тя никак не можеше да разбере защо правата линия да е по-лоша от начупената. „Каквото е на ума й, това е и на езика й!…“ — говореха по неин адрес. А тя не разбираше защо на ума си човек трябва да има едно, а на езика си нещо друго.

„Все фронтално! Все фронтално!“ — упрекваха я. „Толкоз по-добре: по-бързо ще разберат!“ — отговаряше Зина.

Преди година, когато беше първата среща на Николай Николаевич Патов с колектива на ТМЗ, Зина стана и каза:

— Ще ви е трудно. Защото всички ние обичахме много Пьотр Василевич.

Някой се изкиска… Зина се обърна към тази страна и добави:

— И аз също го обичах много.

— Това ме радва! — тържествено рече Николай Николаевич. — Колектив, който е благодарен на своя режисьор, прилича на деца, които са благодарни на родителите си. Едното и другото не се случва често.

И той спечели доверието на залата.

— Ти някак рязко! — каза на Зина секретарят на комсомолския комитет Костя Чичкун, когато срещата с главния режисьор свърши.

Зина облещи срещу него изумените си детски очи.

— Рязко ли? Обратното! Аз го предупредих. — Тя се обърна към главния режисьор. — Нима ви обидих?

— Кога ще свърши всичко това? — простена Галя Байкова, която наричаха в театъра „пеещата актриса“. Тя имаше и по-дълъг прякор: „Иди, че я разбери!“.

Николай Николаевич галантно се наведе и хвана Зина под ръка.

— В живота вие сте така непосредствени, както и на сцената. Това е много приятно! Още повече че ние с вас ще бъдем съседи. Аз влизам в квартирата на Пьотр Василевич.

— Така ли? — Зина облещи своите немигащи очи.

След няколко дни, когато се връщаше от представлението в къщи, Зина видя при входа камион с покрита каросерия. Николай Николаевич и девойка с широк клош панталони и пъстра блуза мъкнеха масивната горна дъска на старинно бюро. Зина се спусна да помага. Това беше нейна особеност: веднага да се притича на помощ.

— Защо сами? — каза високо тя и също подхвана старата горна дъска на бюрото. — Трябваше да съобщите в театъра. Щяхме всички заедно…

— Това са таткови отклонения! — обясни девойката с панталона.

— Ето че се запознахте с моята дъщеря — каза Николай Николаевич. — Я да си отдъхнем малко…

Изправиха дъската до стената. И дъщерята на Патов се представи:

— Лера.

— А това е Зинаида Балабанова! — тържествено, сякаш от сцената представи Зина Николай Николаевич. — Актриса от нашия театър!

Лера внимателно и недоверчиво погледна Зина.

— Аз играя момичета — каза Зина. И пак се нахвърли срещу Патов: — А защо не ни казахте? Когато си заминаваше Пьотр Василевич, ние го натоварихме и тук… и на гарата.

— Той е имал правото да се грижите за него. А аз още нямам това право.

— Хващайте дъската! — каза Лера.

— Тя не разбира тия неща. — Патов кимна към дъщеря си. — Актьорите не бива да започват запознанството си с главния режисьор от неговите кошници, дюшеци и кухненски принадлежности. Има носач, шофьор… Те ще ни помогнат.

— И аз!…

— Че какво пък, съседите трябва да си помагат — съгласи се Патов. — Това е в реда на нещата.

Сякаш играейки „степ“^[3], носачът се спусна по стълбището и сам хвана дъската, която току-що мъкнеха и тримата. Николай Николаевич, Лера и Зина се върнаха на улицата и взеха по един куфар. Предварително Патов определи тежината на всеки от тях и взе най-тежкия.

Вратата на апартамента беше отворена. Но Зина се спря и остави куфара на площадката. Всеки ден тя виждаше тази врата и дори вземаше писмата от пощенската кутия, които все още пристигаха на името на Пьотр Василевич. Тя ги препращаше в далечния южен град, където той замина. Струваше й се, че може би той ще се върне: че не може да живее без техния театър и ще си дойде. Сега всичко ставаше абсолютно определено и окончателно. Това чувство на неотвратима определеност възникна у нея в деня, когато Николай Николаевич се запозна с техния колектив. Но стана още по-остро сега.

— Тежко ли ви е? — попита Патов.

— Да… Тоест не — отговори Зина. И хвана дръжката на куфара.

В този момент от жилището излезе една жена. Зина я погледна и пак остави куфара на площадката. В присъствието на красиви жени тя винаги някак се смущаваше, почваше да разрошва късо подстриганата си коса, да оправя роклята си. Сега тя също се зае с косата си, макар че красотата на жената на Николай Николаевич не беше дръзка, предизвикателна, а добра и мека.

— Моята съпруга! Ксения Павловна — каза Патов. — А това е Зинаида Балабанова. Актриса и наша съседка.

— Играя момичета — побърза да обясни Зина.

— Влезте, моля ви се — каза Ксения Павловна така, сякаш Зина беше дошла у тях на гости за вечеря.

— Трудно е да ви гледа човек — каза Зина.

— Защо? — кротко се учуди Ксения Павловна.

— Много сте красива.

— Още една такава фраза и аз завинаги съм ваша! — каза Лера. — Само дано не помислите да се изказвате за татковата външност. Първо, за мъжете това няма значение, а второ, аз приличам на него.

— Ле-ерочка… — плесна ръце Николай Николаевич. — Това е детинщина!

Ксения Павловна едва се съвзе от смущение и се опита да помогне на Зина да внесат куфара.

— Ти не бива да носиш тежко! — спря я Николай Николаевич.

— Добре, добре… Само да не почнеш да разказваш за моите болести. Моля те!

— С твоите болести той може да се защитава от мъжете, но не и от жените — каза Лера. И първа влезе в апартамента.

— Те двамата много се обичат — взе да обяснява на Зина Ксения Павловна. — Но често си разменят остри думи. Не го вземайте сериозно…

Зина знаеше, че през лятото правиха ремонт на тази квартира. Тогава тя беше заминала в отпуск, но когато се върна, видя на плочите до затворената врата засъхнали алабастрови пръски, прах от мазилката. Всичко в квартирата сега беше друго: тапети, тавани… А главното — беше празно. Тя остави куфара в коридора и премина в кухнята.

Пьотр Василевич имаше голямо семейство. Животът в апартамента затихваше рано: кой трябваше сутринта да отива на работа, кой на училище, кой в детската градина.

Пьотр Василевич звънеше на Зинината врата и я канеше:

— Елате в кухнята, да поговорим за изкуството!

… От коридора се разнесе горестният шепот на Николай Николаевич:

— Тя ще си състави абсолютно превратна представа за нашето семейство. А пък е моя актриса. Впрочем къде е тя?

— В кухнята — високо отвърна Лера. — Тука ли сте? — Тя надзърна в кухнята. — Най-уютното място в едно жилище!

„Външно тя прилича на баща си — помисли см Зина. — А по характер, струва ми се, на мене… Казват, че еднозначните заряди се отблъскват. Жалко, ако винаги е така…“

Лера й харесваше. Чертите на лицето й, правилни и изразителни, бяха бащините й черти. Но както често се случва, дъщерята, приличаща на красивия си баща, не беше красива.

— Жалко, че не приличате на Ксения Павловна — каза Зина. И млъкна, засрамена от собствените си думи, което с нея се случваше много рядко.

— Всички така мислят. А вие първа го казахте.

Зина каза така, защото Лера не можеше да извиква съжаление или съчувствие. В нея нямаше самоувереност, а имаше увереност, която никога не е присъща на несретниците.

— С какво се занимавате? — попита Зина.

— Постъпих в медицинския.

— Имаме добър медицински институт.

Всички пак излязоха на стълбищната площадка. По пътя Зина успя да каже на Ксения Павловна:

— Вие би трябвало да станете киноактриса.

— Някога бях…

— Вие? Ама наистина ли? — Зина облещи очи.

— Край на разтоварването! Край на разтоварването!… — каза Николай Николаевич. — Остава да направим още един рейс до гарата. За нашето останало имущество!

Скоро те с Лера заминаха за гарата. Той не пусна Зина в камиона.

— Елате, моля, при мене — покани тя Ксения Павловна.

Зина държеше малка стая в двустаен апартамент. Съседката й беше завеждащата литературната част Тонечка Гориловска. Тонечка участваше в работата на всички литературни обединения в града, ходеше на всички вечери на младите прозаици и поети, на всички читателски конференции, които се свикваха в библиотеките. Затова Зина беше с впечатлението, че живее сама в апартамента.

Цялата стая беше накачена с фотографии, на които изпъкваше портретът на Пьотр Василевич по време на репетиции.

Като влезе, Ксения Павловна не взе с любопитство да оглежда стените, както често правят, когато влизат в непознато жилище.

— Тук може ли да се седне? — попита тя.

— Сядайте където си искате!

Ксения Павловна седна на края на дивана.

— Това е Пьотр Василевич — каза Зина, без да сочи към стената; в стаята нямаше никакъв друг портрет на мъж.

— Разправят, че бил много мил и талантлив човек… — каза Ксения Павловна.

— Друг като него няма! — отговори Зина.

— Вярвам ви…

— В туристическите справочници пише, че нашият град се слави с металургичния си завод, с курорта, където лекуват ревматизъм, и с Театъра за младия зрител. А до неговото пристигане градът се славеше само със завода и курорта…

Изведнъж Зина си спомни нещо, тръшна се на дивана до Ксения Павловна и я загледа внимателно:

— Та вие сте играли в киното?

— Това беше преди сто години. Тогава още се учех в института.

— В кой институт?

— В театралния.

— Не може да бъде! Значи и вие сте актриса?

— Сега вече не.

— Напуснали сте театъра?

— Фактически изобщо не съм влизала в него.

— Нищо не мога да разбера… И сте така спокойна?

Зина хвана Ксения Павловна за ръка. По детски изумените й очи искаха отговор.

— Това стана някак от само себе си — замислено, но без тъга каза Ксения Павловна. — Не можех да играя ролите, които някога ми се искаше да играя.

— Защо?

— Николай Николаевич винаги беше главен режисьор на театъра. И аз, неговата жена, да изпълнявам главните роли… Изобщо той не можеше да допусне такова нещо. И аз го разбирах. Хора с принципи и правила заслужават уважение. Съгласна ли сте?

— А другите театри? — продължи да разпитва Зина.

— В градовете, където сме живели, обикновено имаше само един театър. Отначало работих в радиото… Четях стихове. Но после, престанах… Роди се синът. Сега той учи в Ленинград. После Лера… Трябваше да се грижа за Николай Николаевич. Те станаха главни действащи лица в пиесата, в която участвам и досега. И с голяма радост…

Зина, като дете, бързо преминаваше от едно настроение в друго. Изведнъж тя скочи от дивана и плесна с ръце:

— Вие навярно сте гладна? И те също! Сега ще приготвя вечеря.

Зина сякаш се готвеше за празничен прием, затича из жилището, зашета.

— Да ви помогна — предложи Ксения Павловна.

— В никакъв случай!

— Вие обичате ли да се грижите за други хора? Да уреждате чужди съдби?…

— Както всички самотни жени! — весело отговори Зина.

Ксения Павловна помълча малко, като наблюдаваше Зина, която редеше масата и току само се отвличаше от предстоящата вечеря, замисляше се за нещо и дори сложи сиренето в съдинката за хляба.

— Значи вие играете момичета? — попита Ксения Павловна.

— А пък съм на двайсет и седем години. Казвам ви това, защото и без туй всички го знаят.

— Как… всички?

— Ония, които идват в нашия театър. То си е интересно: да знаят на колко години е актрисата, която играе тринайсетгодишни момичета. Първо, почват да възклицават: „Не, това не е актриса! Не ни лъжете… Това е момиче! Не може да бъде да е жена. На колко години е?…“. И тогава разпоредителките, гардеробиерките и изобщо всички, на които го казват, с гордост съобщават: „Тя е на двайсет и седем години!“. Догодина ще кажат: „На двайсет и осем!“. И колкото повече стават годините ми, толкова повече ще има гордост в гласовете им.

— Значи добре ги играете… тези момичета?

— Казват, че било добре — машинално отговори Зина: в този момент тя пак се замисли за нещо.

— Може би имате някаква работа? — обезпокои се Ксения Павловна. — Не се стеснявайте, моля. Ние можем да вечеряме заедно и утре! Може би трябва да се подготвите за репетиция?

— Не… Мисля си за друго.

— За нещо неприятно?

— Напротив! Мисля си, че в нашия град има два театъра. Два! Един детски и един за възрастни… Разбирате ли?

Оттогава измина година.

Като научи, че канят Николай Николаевич на заседанието на комсомолския комитет, Иван Максимович взе да се безпокои: заместник-секретар беше Зина. Тя можеше да наруши свещените традиции на театъра, към които беше привикнал Николай Николаевич, с някоя рязка забележка или с някое неочаквано искане. Иван Максимович мечтаеше „присаждането“ на главния режисьор от организма на театъра за възрастните към организма на детския театър да стане благополучно и безболезнено, да не се разкрие ненадейно някаква несъвместимост. Той с радост наблюдаваше как беседите на Николай Николаевич, лекциите му, дори външният му вид и начинът му на общуване с хората облагородяваха колектива с белезите на високото изкуство.

„Прихваща се! — мислеше си Иван Максимович. — Прихваща се…“

И изведнъж това повикване в комитета! Иван Максимович реши да освежи обстановката. Той помоли Костя Чичкун и Зина Балабанова да се отбият при него след представлението.

Считаха Костя Чичкун за „актьор с отрицателно обаяние“. Трудно е да се каже коя беше причината за това: дали едрата фигура, големият орлов нос, или басът, който звучеше хрипкаво поради не съвсем здравите гласни струни? Тъй или иначе, но Костя Чичкун беше ненадминат изпълнител на отрицателни роли в представленията за най-малките. В театъра го наричаха „професионалния Бармалей“. Но още по-големи висоти достигна той в „Златното ключе“, където беше несменяем, без дубльори Карабас Барабас. Децата от града се бояха от него и го обожаваха. Те познаваха гласа му по радиото. А когато го срещнеха на улицата, се криеха зад гърбовете на майките си.

Избраха Костя за секретар на комитета поради отзивчивостта и добротата му.

А за да може добротата да се съчетава с остротата и принципността, за заместник избраха Зина.

Костя и Зина влязоха при директора зачервени от току-що изнесения спектакъл, от аплодисментите и зле измития грим. Иван Максимович обичаше много артистите. Той винаги подчертаваше, че те могат без дирекцията, но дирекцията без тях — никога, че те не са тук за него, а той — за тях, че главното място в театъра е сцената, а не неговият кабинет.

— Извинете, моля ви се, че трябваше да ви повикам, въпреки вашата заетост… — започна той, като ставаше да ги посрещне. — Донесъл съм нарзан… Аз, разбира се, бих дошъл при вас зад кулисите, но тук просто е по-удобно. Никой няма да ни пречи.

— Да не се е случило нещо? — попита Зина, като си наливаше нарзан.

— Не… Просто исках да разбера какви въпроси ще поставяте утре в комитета?

— Значи така… Ние поканихме Николай Николаевич — забоботи Костя. За каквото и да говореше, лицето му си оставаше мрачно и гласът му звучеше така, сякаш ей сегичка ще хвърли в огъня Буратино.

— Ако не е тайна, с каква цел го викате?

— С най-възвишена — каза Зина. — Искаме да поговорим за репертоара на нашия театър.

— А от какви позиции? Ако не е тайна…

— От разни позиции — каза Зина. — Костя — от една, пък аз — от друга.

Иван Максимович преди всичко се заинтересува от позицията на Зина.

— Не, нека по-добре основен доклад направи секретарят. Пък аз ще взема участие в разискванията — каза тя.

— Значи така… — започна Костя. — Педагогическата част раздаде анкети на зрителите от горните класове. Въпросът беше само един: „За какво трябва да разкаже предстоящата премиера на нашия театър?“. Учениците от горните класове отговориха: „За любовта“. Не всички, разбира се… Но повечето.

— Зная — каза Иван Максимович. — Валентина Степановна беше малко поогорчена. Но аз успях да я убедя, че няма нищо страшно в това.

— Значи така — продължи Костя. — Учениците от горните класове бързо отговориха на анкетата, защото ние обещахме да изпълним желанието им. Но в театъра не се оказаха пиеси за любовта. Тогава Тонечка Гориловска мобилизира всички автори — столични и местни. Те изпратиха каквато са имали на тази тема.

— И какво избрахте?

— „Ромео и Жулиета“ — отговори Костя.

Иван Максимович се понадигна и облегна набитото си туловище в края на масата.

— Последната дума, разбира се, има художественият съвет. Но аз съм съгласен още отсега. И Николай Николаевич, уверен съм, няма да е против.

— Защо сте уверени? — попита Зина.

— Защото съвсем наскоро… буквално тази вечер той ми каза, че да се осланяш на младежта, значи да се осланяш на нещо сигурно.

— Афоризми, цитати, формули… — измърмори на носа си Зина.

— Какво? Какво?… — недочу добре Иван Максимович.

— Ей тъй… нищо особено.

— Шекспир в ТМЗ?… — гласно размишляваше директорът. — Това ще е новаторство.

— Какво-о? Новаторство ли? — Зина погледна вторачено директора. — Това е традиция. В Ленинград поставиха „Хамлет“. А „Дванайсета нощ“ показват денем и вечер в разни ТМЗ!

— Зная… Но на наша сцена Шекспир още не е игран.

— Според мене театър, който нито веднъж не е поставял Шекспир или Островски, не е истински театър — отсече Зина.

Костя укорително погледна своята заместничка.

— Току-що говори за формулите… — Той поклати глава. — Значи така, Иван Максимович. Ние искаме представлението да е младежко.

— На Шекспир — от комсомола! — допълни Зина.

Костя пак укорително я погледна и продължи:

— Значи тъй… Актьорите — младежи, художникът — младеж, композиторът — младеж.

— Ще ни се, разбира се, и постановчикът да е младеж — добави Зина.

— Това би било неетично спрямо главния режисьор — каза Иван Максимович.

— Много се съмнявам, че Николай Николаевич може да постави спектакъл за любовта.

— Че защо? Такъв красив мъж!…

— Пък нека постави! — изведнъж се съгласи Зина. — А то все лекции и беседи! Нека направи пред очите ни скок от теорията към практиката.

— Това е несправедливо — възрази й Костя Чичкун. — На неговите лекции ходят всички. Мнозина дори си правят конспекти.

— Режисьор наставник — измърмори Зина. — За цяла година ни една постановка!

Иван Максимович се развълнува:

— Ти каза, че в разговора с главния режисьор Костя ще има една позиция, а ти друга. Това ли ти е позицията?…

Зина скочи и закрачи бързо-бързо из кабинета. От стена до стена тя правеше двойно повече крачки от Николай Николаевич. Но вземаше това разстояние двойно по-бързо.

— Аз дружа със семейство Патови. С жена му и дъщеря му… Те са прекрасни хора. Макар и различни… — В оценката за хората Зина обичаше точността. — Ксения Павловна е същински домашен ангел. Домашен само защото си седи у дома: добрината й би могла да стигне за целия наш ТМЗ. Лера казва всичко, което мисли!

— В нашия театър такъв характер вече си имаме — додаде Иван Максимович.

— Не, ние с нея не си приличаме. Тя е по-остра!

— Клетият Николай Николаевич!… — шумно въздъхна Костя. Неговото застъпничество винаги изглеждаше много убедително и солидно, защото беше в дисонанс с външността и с гласа му. „Щом такъв те съжали, готов е и да се застъпи за тебе!…“ — мислеше си всеки, който за пръв път виждаше Костя.

— Е, та какво? — извика Зина и втренчи немигащите си очи някъде в пространството. Сякаш тя мислено се изумяваше от самата себе си. — И двете са от добри по-добри. И какво? Та заради това аз трябва да си мълча?

— Кажи конкретно, обясни… За кое не можеш да мълчиш? — с умолителен глас рече Иван Максимович.

— Лекарят трябва да лекува хората, зидарят да строи къщи, а режисьорът да поставя спектакли. Нима това трябва да се доказва?

— Седни, моля ти се… Всички знаят това. Всички са абсолютно убедени в това!

— Но убежденията и възгледите невинаги съвпадат с постъпките. Ето вие, Иван Максимович, като директор, и Костя, като секретар на комитета, сте убедени, че Патов трябваше за една година да се прояви… като режисьор. Но вашето убеждение си остава у вас. А у мене не си остава. И ще го изкажа пред комитета!

— Седни, моля ти се — повтори молбата си Иван Максимович, — и ме изслушай… Вярната мисъл не съществува абстрактно, сама по себе си. И тя съществува във времето и пространството. Ето, хирургът например, решава да направи операция на сърцето. Но практически пристъпва към нея едва тогава, когато подготви и себе си, и болния. Близките не могат да го препират: „По-скоро! Ние много се тревожим!“.

— Близките могат и да почакат. Ако са уверени, че този хирург може да оперира сърце. Но ако не са уверени, ще потърсят друг хирург.

— Не си напълно обективна — намеси се в разговора Костя. — Николай Николаевич никога не е бил режисьор на детски театър. Той иска да разбере неговата специфика. Той се вживява в колектива.

— Точно така! — зарадва се Иван Максимович. — Той се вживява. И доста успешно. Извършва се процес… извинете ме за голямата дума, на взаимно обогатяване. Той дава на театъра своите теоретични знания, а театърът му дава своя практически опит в работата си с децата.

— Само че нужен ли му е този подарък? — каза Зина.

— Е, така не бива! — Костя с мрачен вид поклати глава. — Какви ти са основанията?…

— А вие забелязахте ли каква дума употребява той най-често като… е, като ругатня, или нещо такова?

Иван Максимович и Костя напрегнаха паметта си, но не можаха да си спомнят.

— Той ругае с думата „детинщина“! Нима не сте чули? Когато е особено възмутен, вика високо: „Това е някаква детинщина!“.

Зина произнесе тази фраза така, че директорът и секретарят на комитета изведнъж си я спомниха. И дори се стреснаха: стори им се, че са чули гласа на Патов.

— Думата „детинщина“ звучи като нещо дълбоко отрицателно в устата… на режисьора на детския театър!

Зина изумено повдигна рамене. И най-после седна.

А Иван Максимович, обратното, стана, промъкна се между масата и креслото и с възтежката си, тромава походка отиде до Зина.

Преди много години, когато започваше да работи в театъра, го предупреждаваха, че актьорите са сложни хора. „Преувеличават!“ — мислеше си той, защото като зрител беше получавал от театъра само удоволствие. Но после се оказа, че предупреждаващите го приятели не са преувеличавали. И май че дори са умалявали. Най-сложно беше с ония актьори, които Иван Максимович особено ценеше. „В живота винаги е по-трудно с ония, които обичаш!“ — като направи веднъж това откритие, директорът намери за неприятностите си теоретично обоснование. То му помагаше да се въоръжи с търпение и аргументи.

— Зная, че Николай Николаевич обича много децата си — каза Иван Максимович. — В кабинета му под стъклото е цялата им биография в снимки. Видяла ли си?

— Аз съм видял — отговори Костя.

— Значи той съвсем не е равнодушен към децата! Ето при мене под стъклото няма снимки… на моя Альоша…

— И за какво говори това? — попита Зина.

— Може би за нищо. Но все пак… Искам да си справедлива. През тази година поставихме три спектакъла.

— Възобновихме стари работи на Пьотр Василевич. Направиха това самите актьори. Помагаше им асистентът на режисьора.

— Но Николай Николаевич всеки път му обясняваше творческата задача. Правеше поправки, бележки.

— И не прие нито една нова пиеса! Имайте предвид, че Тонечка Гориловска кореспондира с всички драматурзи в нашата страна. Николай Николаевич прочете това, което тя му предложи, и във всяка пиеса намери непоправими празноти и недостатъци. Сега много от Тонечкините пиеси се играят с успех в други театри.

— Е, та какво от туй, той търси… Разбери: той трябва да каже своя дума, а не просто да продължи онова, което прекрасно говореше на зрителите Пьотр Василевич. Фактически той трябва да влезе в съревнование с Пьотр Василевич. А това не е лесно! Прости ми гръмките фрази, но аз съм длъжен да ти докажа… Нали ще ми простиш, а?

— Ще ви простя.

— Така че… Той се стреми да създаде в театъра атмосфера, която е необходима именно на него, за неговото творчество. Сега тази атмосфера, според мене, е създадена.

— Остава да почне творчеството! — отсече Зина.

— Може би и вие, Иван Максимович, ще дойдете в комитета? — предложи Костя.

— Не е нужно… Нека от името на старците бъде само Николай Николаевич. Мисля, че вашият замисъл ще му допадне много: Шекспир, класика!… Колективът се надява на него. Чака. И ти, Зиночка, не убивай, моля те, тази надежда… на утрешното заседание на комитета.

— Ще видим — каза Зина.

Когато излязоха във фоайето, тя със съжаление погледна Костя:

— Виждам, че ти само в приказките си бил зъбат.

— За да намерим с човека общ език, не е задължително да му показваме зъбите си — мрачно каза Костя.

На заседанието на комитета Зина не взе думата. Пък и изобщо освен Николай Николаевич там фактически не говори никой.

Само в началото Костя разказа за анкетата, показа последния брой на областния комсомолски вестник със заглавие на половин страница: „Зрителят гласува за любовта“, и запозна главния режисьор със замисъла на комсомолците.

Николай Николаевич го подкрепи веднага, без да се замисли ни за минута. Той оправи маншетите си, стана и протегна ръце срещу членовете на комитета, сякаш искаше да ги обхване в прегръдките си.

— Това е прекрасна, прекрасна идея! Именно такъв спектакъл може да стане визитна картичка за младежта в нашия театър. И ето интересното: Шекспир е написал тази трагедия, когато също е бил млад. Това е едно от ранните му творения. — Николай Николаевич седна и се замисли. — Казваме, че днешните деца се развиват по-рано. Смешно! Лермонтов е написал „Маскарад“ на двайсетгодишна възраст. Добролюбов — философът! — е умрял на двайсет и пет. Писарев се е удавил на двайсет и седем… Жулиета нямала и четиринайсет! А съвременните деца „се развивали по-рано“. Смешно…

Зина отдавна беше забелязала, че съвременните деца дразнеха главния режисьор. Той не им прощаваше нищо: нито гръмкия смях, нито изпуснатия в салона номер от закачалката, нито странния, както му се струваше, стремеж непременно да огледат във фоайето фотографиите, а някои да ги попипат с ръце, непременно да пийнат плодов сок в бюфета, непременно да влязат в тоалетната.

— Струва ми се, че представлението никак не е най-важното за тях — каза той веднъж на Зина.

— Вие били ли сте дете? — попита го тя.

Николай Николаевич се замисли, сякаш си припомняше.

— Такова не съм бил — отговори той. — А този техен маниер да надничат в салона преди звънеца?

Когато Николай Николаевич изрази съжалението си пред комитета, че съвременните деца се развиват не чак толкова рано, Зина каза:

— И правилно постъпват. За къде да бързат?

— И все пак колкото по-скоро се приобщят към големите философски мисли и големите човешки преживявания, дори към големите страсти, толкова по-добре! — възкликна Николай Николаевич. — Толкова по-скоро ще станат хора!…

Той често говореше за това, че децата с годините трябва да станат хора. Веднъж Зина му възрази: „Те отдавна вече са хора, Николай Николаевич!“. Но на заседанието на комитета тя не каза ни дума.

А Николай Николаевич заговори за ранната трагедия на Шекспир. Той знаеше имената на всички актьори, които някога с успех бяха изпълнявали ролите на Жулиета и Ромео, а с някои от тях дори беше лично познат. Имената на великите английски и италиански актьори той произнасяше така, както се произнасят в Англия и Италия, затова Зина или се сещаше с мъка за известните й имена, или изобщо не се сещаше.

Членовете на комитета притихнаха: беше интересно да слушат Николай Николаевич. „Той би бил прекрасен екскурзовод!“ — помисли си Зина.

— И само с едно ваше предложение аз не мога да се съглася — каза в заключение Николай Николаевич. — Макар че не е лесно да се откаже човек от него… Да, не е лесно, но нека в бъдещия спектакъл всички бъдат млади: автор, герои, актьори… И режисьорът! Че защо така безпощадно да се подчертава моето възрастово откъсване от всички вас?

„Защо се отказа да постави този спектакъл? — размишляваше Зина по пътя за вкъщи. — Какво го плаши? Може би не какво, а кой? Нима все още не се решава да влезе в съревнование с Пьотр Василевич?“

Зина си спомни думите, които беше казал в нейно присъствие един млад журналист: „Най-добрият редактор на списание е този, който не пречи на колектива да прави списанието!“. Тези думи се сториха на Зина цинични и тя отговори на журналиста нещо такова, след което той цялата вечер я наричаше „блажената“. Прякорите с невероятна бързина стават популярни: още след една седмица мнозина взеха да наричат Зина „блажената“.

„Списание без редактор? — мислеше си Зина по пътя за вкъщи. — Не зная… Според мене чиста глупост! И театър, уверена съм, без режисьор не може да съществува, както децата без майка. Ако нямат родна майка, друга става такава… осиновителката. Интересно кой ли ще стане наша осиновителка?“

След разговора с Иван Максимович Зина си зададе и друг въпрос: „Нима никой освен мене не изпитва тревога? Поне Ванечка или Костя?“. И сама си отговаряше: „Трево-о-жат се… Но те просто имат по-голямо търпение от мене! Искат да намерят общ език…“.

От вчера Зина чувстваше належаща потребност да се срещне с Ксения Павловна и Лера. Тя искаше да им каже всичко, което беше казала на Иван Максимович и Костя, за да не излезе, че действа тайно от тях. Снощи у Патови нямаше никого…

Като се качи на третия етаж, Зина отиде до вратата на Патови. По навик надзърна в отвора на пощенската кутия. Там се белееше нещо. Но това не можеше да е писмо до Пьотр Василевич: всички приятели на Петруша отдавна вече знаеха новия му адрес.

Ксения Павловна беше сама в къщи. Тя посрещна Зина с някаква особена тревожна радост.

— Влезте! Скоро ще си дойде Николай Николаевич. Извикаха го на заседание на комсомолския комитет…

— Поканиха го — поправи я Зина.

— Да, да… Разбира се, поканиха го. Аз се тревожех… Аз винаги се тревожа, когато го извикат някъде. Докато не ми позвъни, място не мога да си намеря!

Зина гледаше смутената, трогателно беззащитна Ксения Павловна и си мислеше, че за нищо на света не може да стане злия гений на тази жена. „Защо ли взех да нападам Николай Николаевич? — изведнъж си помисли тя. — Та още нищо не е известно. Иван Максимович има много по-голям опит в общуването с главни режисьори от мене. И той чака… Надява се. А мене както винаги ме прихващат дяволите!“

— Я да идем в моята стая — предложи тя на Ксения Павловна. — Нищо особено нямам в къщи. Но има чай с бонбони и курабии. Възприех от скъпите си зрители вкуса към евтините бонбони и ментовите курабии. На тях им е все едно дали бонбоните ще са обикновени или шоколадови, да има там нещо сладко!

— И на мене ми е все едно — каза Ксения Павловна. — Но скоро ще си дойде Николай Николаевич… Бихме могли да си поседим и тримата заедно. Би било сюрприз за него!

— Не се съмнявам — каза Зина. И веднага си помисли: „Защо аз пак?…“.

— Много искам вие да сте приятели — почти с молба рече Ксения Павловна.

— Аз зле се учех по математика — каза Зина. — Но някои формули запомних за цял живот. Например: две величини, поотделно равни на трета, са равни помежду си! Ние с Николай Николаевич ви обичаме поотделно и това е гаранция за бъдещите ни дружески отношения.

— Зная… вие се отнасяте добре с мене — тихо и благодарно каза Ксения Павловна.

— Затова я да идем у нас да пием чай.

— Ами ако се върне Николай Николаевич? Той от сутринта нищо не е ял! Ще забода на вратата една бележка…

— Не е нужно. Аз веднага долавям стъпките, които се насочват към тази врата.

Зина обичаше, когато Ксения Павловна се отбиваше при нея. В такива вечери й се струваше, че тя подценява своята стая: не забелязва колко е уютна, как предразполага за почивка и спокойствие.

— Ако бях мъж, бих се оженила само за вас — каза Зина и сложи на масата съдинката за хляб с белите, сякаш посипани с брашно ментови курабии и купичка с „Театрални“ бонбони. — Николай Николаевич е щастливец!

Ксения Павловна се зарадва, че Зина спомена за Патов: на нея много й се искаше той да стане главна тема на техния разговор.

— Пък аз, ако отново започнех живота си, пак бих се омъжила за него. Пак! Повярвайте ми: той е идеален съпруг.

— Идеалният мъж — това понятие не е толкова положително. Ако си спомним класиката на чуждата драматургия! — каза Зина. И като погледна нежно към Ксения Павловна, добави: — Шегувам се. И не много сполучливо!

— Между приятели минават всякакви шеги — каза Ксения Павловна. — Важното е да се знае, че този човек ти е приятел, тогава вече думите нямат значение.

— Така е — съгласи се Зина. — Смешно е да се обиждаш на приятели. Аз изобщо не обичам хората, които се обиждат. В повечето случаи това са ограничени хора. Те не разбират, че ако ти говори добър човек, трябва да се вслушваш в думите му. Пък ако е лош… тогава защо да му се обиждаш?

От страх да не изпусне главната тема Ксения Павловна възкликна:

— Николай Николаевич умее да стои над обидите!

„И изобщо над всичко, което става около него!“ — си каза наум Зина. Изглежда, Ксения Павловна беше първият човек, който я караше да произнася мислено, за себе си, някои неща.

— Знаете ли защо дойдохме в този град? — попита Ксения Павловна.

— Николай Николаевич е пожелал да опита силите си на сцената на ТМЗ!

— Не е съвсем така… И все пак нашето идване е свързано с неговата обич към децата.

— Интересно! — каза Зина и погледна втренчено с немигащите си очи Ксения Павловна.

— Юра, нашият син, отиде да се учи в Ленинград: той е с ярко изразени математически способности. И постъпи във физико-математическия.

— Правилно!

— Кое?…

— Че човек с математически способности отива в математическия факултет! А не в биологическия например…

Ксения Павловна погледна Зина с недоумяващ поглед. И продължен:

— Това беше удар за Николай: той не може да си представи живота без децата. Без нашите деца! После дойде време и Лера да постъпи в институт. Тя мечтаеше да стане лекар. От дете!… Представяте ли си, обичаше да боледува.

— За да не ходи на училище?

— Не-е!… За да дойде при нея жена в бяла престилка. Тя задаваше на лекарите толкова най-различни въпроси, че ми ставаше неудобно… В нашия град нямаше медицински институт. И тъкмо тогава един наш приятел от института предложи да дойдем тука. Той се занимава с театрите тук, в отдела за култура.

— В управлението — уточни Зина.

— Е, да… Аз не ги разбирам много тия названия= Николай научи, че във вашия град има медицински институт. И това имаше решаващо значение.

— Така си и мислех!

— Така сте си мислили? — учуди се Ксения Павловна.

— Разбирах, че Николай Николаевич…

Със Зина ставаше нещо невероятно: тя търсеше думи? „Мила, наивна Ксения Павловна — мислеше си тя. — Как да ви обясня всичко?…“

— Радвам се за децата ви — каза тя. — Те имат призвание. И ще му служат.

— Безусловно!… На това ги учеше баща им. Той се стремеше те да разберат какво искат от живота.

— А какво вие искахте, той разбра ли? Тогава, след завършването на театралния институт.

— Той не е виновен, че се случи така. Той никога не е нарушавал принципите си… Това е достойно за уважение. Повярвайте ми, Зиночка!

Тя го защитаваше, както майките защитават децата си. „Човек, когото защитават така, навярно е достоен за тази защита! — помисли си Зина. — Дали пък не съм догледала нещо в него!“

Тя искаше да припомни на Ксения Павловна, че те още преди една година бяха съставили подробен план за нейното връщане в театъра. В театъра на възрастните, където главният режисьор не беше неин роднина. Зина искаше да попита защо Николай Николаевич и досега не й е помогнал да подготви някаква сцена за проба в театъра. Но попита съвсем друго.

— А какво той самият иска… в дадения момент?

— Да отдаде всичките си знания…

— ТМЗ не е лектория — каза Зина. — Нужно е още…

— Той всичко ще отдаде!

— Важното е да има какво да отдава… — замислено каза Зина.

— Какво имате предвид, Зиночка? Кажете ми. Аз ще му подскажа… Аз винаги съм била негов приятел!

— Посъветвайте го по-скоро да постави спектакъл за младите зрители. Защото нашият театър така се и нарича: Театър за младия зрител.

— Той ще го направи! Аз искам само да сте приятели.

„Кой дявол ги прати да живеят срещу мене на една площадка! — мислеше си Зина. — Сега през цялото време ще се мятам между съвестта и Ксения Павловна…“

— Нашите възнамеряват да поставят „Ромео и Жулиета“ — каза тя. — За мене в тази трагедия няма роля. Но аз не мога да не мисля за този спектакъл. Николай Николаевич можеше да го постави… А той отказа. Впрочем, чувам стъпките му.

И на художествения съвет предложението на комсомолците беше одобрено. Всички стигнаха до извода, че щом трябва да се говори с учениците за любов, то да е любов огромна, велика.

— Аз съм „за“ — каза завеждащата педагогическата част Валентина Степановна, — но само при условие че на това представление за великата любов Иван Максимович няма да вкарва първокласници от служебния вход.

Валентина Степановна считаше, че ТМЗ не е един, а три театъра в едно помещение: един — за най-малките, друг — за по-големите и трети — за юношите. По-точно казано, така считаха и всички останали, но тя особено често подчертаваше това.

— Спомнете си своето детство — както обикновено помоли тя членовете на художествения съвет.

— Че кой може да го забрави? — замислено рече уважаваната от всички Анна Гавриловна — ветеран на театъра, която на времето е играла момчета, а сега баби.

— Кой го забравя ли? Дирекцията! — възкликна Валентина Степановна. — Една година в нашата възраст, това са дванайсет месеца. А всяка година в детството…

— … е епоха! — завърши фразата й Иван Максимович. — Съгласен съм с вас.

— Теоретически! А на практика всяка вечер ходатайствате за ония, които трябва да ходят на театър сутрин.

Всички в театъра разговаряха с Иван Максимович като „равни с равен“. И не защото си позволяваха това, а защото към това ги предразполагаше и характерът на директора, и лицето му, и неговата тромава, стеснителна походка. Но по-непосредствено и по-рязко от другите се изказваше Валентина Степановна, защото беше дошла в театъра заедно с него, преди двайсетина години. И още затова, че убеждаваше всички: „Ще видите, когато излезе в пенсия, всичко ще свърши!“.

Членовете на художествения съвет съчувстваха на Тонечка Гориловска: този път тя нямаше да работи с автора над текста на произведението, което много обичаше да прави. И на отиване поздравиха Костя Чичкун за хубавата идея.

— Тя не е моя. Тя е на другарите — с мрачен вид отговори доволният Костя.

Иван Максимович помоли да останат главният режисьор, Костя и Зина.

— Сега ще позвъним в Москва и ще разберем как стои работата с младите режисьори!

— По-добре да поканим съвсем млад — каза Николай Николаевич, като проверяваше и оправяше замислено маншетите си. — Някой, който сега се дипломира!

— Такъв по-лесно се ръководи! — пошепна Зина на седналия до нея Костя.

— Ще помолим за помощ Терешкина от министерството — каза Иван Максимович и набра номера на междуградската линия.

— Терешкина от министерството!… — с ирония каза Николай Николаевич.

Зина скочи от стола.

— Познавате ли Сусана Романовна?

— Толкова съм слушал за нея, че струва ми се, ще я позная, ако я срещна на улицата.

— Ако я срещнете, предайте й моите поздрави!

— Разпорежда се със съдбините на детския театър?

— Тя не се разпорежда. Тя помага…

— Терешкина ще ни помо-огне! — мрачно потвърди Костя Чичкун. — Тя оби-ича да ни помага! — Костя погледна часовника си и добави: — Сега, наистина, е обедно време…

— Тя не обядва — каза Иван Максимович.

Сусана Романовна се случи на мястото си.

Когато Иван Максимович й изложи молбата на театъра, тя възкликна:

— Тъкмо навреме позвънихте!

— През обедната почивка ли?

— Не се шегувам. Има един прекрасен момък, Андрей Лагутин!… Той постави „Ромео“. Това беше дипломната му работа.

— Дипломант? Това, което иска Николай Николаевич?

— На̀, видите ли… Тъкмо навреме позвънихте. За Андрей се бият!

Иван Максимович рядко се обръщаше за помощ към Терешкина. Но когато и да стореше това, тя непременно възкликваше: „Тъкмо навреме позвънихте!“. Създаваше се впечатлението, че Сусана Романовна седи и чака неговото позвъняване, като се мъчи отнапред да разбере какво именно ще е нужно на неговия театър.

— Вярно, Андрей има едно малко условие…

— Навярно квартира, а? Квартира нямаме. Помолете го да не настоява за квартира.

— Той може да спи във вестибюла. Или във вашия кабинет. Това не го интересува. Но има едно условие, което моля да изпълните. Той сам ще ви обясни всичко.

— Е, щом министерството ни моли…

— Моля аз.

— Толкоз повече!

Иван Максимович постави слушалката и тържествено съобщи:

— Има режисьор. И тъкмо дипломант! Терешкина ще го изпрати. Тя ни помоли да изпълним едно негово малко условие. Ще го изпълним, нали?

Николай Николаевич нервно оправи маншетите си.

— Начеващ режисьор с условие? Ние, доколкото си спомням, започвахме не с условия, а с благодарност, че са ни поканили.

— Ние не знаем с какво ще започне той — каза Зина. — Иван Максимович разговаряше със Сусана Романовна…

— А какво друго съобщи тя за него? — сякаш не беше чул Зинините думи, Николай Николаевич се обърна към директора.

— Каза: „Прекрасен момък!“.

— Изчерпателна характеристика за един режисьор!

Валентина Степановна постави на масата в кабинета на директора чиния със сандвичи, фруктиера с пирожки и три бутилки нарзан. Като видя това, Николай Николаевич почна нервно да оправя маншетите си, които бяха съвсем както трябва. В отношението си към тях винаги се проявяваше неговото настроение.

— Е, не е педагогично, нали? — обърна се той към завеждащата педагогическата част. — Че той не идва в бюфет, а в театър. Детинщина някаква!…

— Ами ако е гладен? — каза Иван Максимович. — От път идва човекът! Аз помолих Валентина Степановна…

— Цветя, сандвичи, шампанско — всичко това след премиерата, скъпи мои! Ако тя, разбира се, излезе успешна. А такива аванси… Изобщо, Иван Максимович, аз бих искал пак да подчертая: не ние трябва да сме щастливи, че той пристига, а той трябва да е благодарен, че сме го поканили. Кой от великите е започвал с Шекспир? Дори не мога да си припомня. Според мен просто никой.

В този момент в стаята се втурна Зина.

— Посрещнахме го! — възкликна тя. — Тук всичко в ред ли е? Наистина прекрасен момък!

— Ето на̀!… — Николай Николаевич безнадеждно махна с ръка и седна на стола, небрежно постави крак върху крак и уморено отпусна глава назад. Той се приготви за срещата.

— Представете си — продължаваше Зина, — той от всичко се възхищава!

— Лакировчик, а? — пошегува се Николай Николаевич.

— Лакировчиците са фалшиви хора. А той — от все сърце! И гарата много му хареса, и това, че го посрещнахме… „Колко, казва, всичко това е прекрасно!“ В момента се възхищава на рибите.

По начало възторжените натури дразнеха Зина с това, че понякога изопачаваха истинските събития на живота, сякаш ги „пригаждаха“ към своето възприятие. Но младият режисьор не я дразнеше. Напротив, по пътя от гарата до театъра той през цялото време сякаш изостряше и Зинините възприятия: караше я да се радва на неща, които тя по навик отдавна вече просто не забелязваше. На прага се показа Андрей Лагутин. Той беше с куфарче, с пуловер и кецове.

Като го видя в лице, рядко усмихващата се Валентина Степановна се усмихна. И Иван Максимович се усмихна. Лицето беше доверчиво и приветливо.

— Здравейте, аз пристигнах — каза Андрей.

Един миг всички мълчаха, като чакаха пръв да заговори в отговор Николай Николаевич. Но тъй като той се бавеше, Зина каза високо:

— Ние толкова ви чакахме! Запознайте се, моля…

Разбрал, че в присъствието на Зина паузите са твърде опасни, Николай Николаевич стана и пръв подаде ръка. Представи се и каза:

— Чувах, че у нас ви харесва?

— Много! — отговори Андрей. — В купето с мене пътуваха трима мъже. Най-младият от тях беше към петдесетте. Но всички казваха: „Нашият ТМЗ!“. Това е прекрасно! Аз бях горд, че са ме поканили тук.

— Нашият град е прочут с металургичния си завод, с курорта, в който се лекува ревматизъм, и с ТМЗ — съобщи Иван Максимович.

— Аз съм уверен, че ще издържите сериозния изпит, който ви предстои. С наша помощ, разбира се — пак се намеси в разговора Николай Николаевич.

— Всички изпити той вече е взел в института — каза Зина.

Костя, който стоеше зад гърба на Андрей, я погледна с изразителния поглед на един от своите персонажи. Зина и сама разбираше, че първата среща трябва да бъде безконфликтна и радостна. „Не се стърпях!“ — с досада си помисли тя.

— Първият спектакъл винаги е изпит — каза Андрей. — Какво има да се говори? Разбирам.

Валентина Степановна с жест на гостоприемна стопанка посочи чинията и фруктиерата.

— Именно Николай Николаевич предложи млад режисьор да постави този спектакъл — каза Иван Максимович. — Вярно ли е?

— Вярно — каза Зина.

— Имал съм късмет! — възкликна Андрей и взе един сандвич.

Насърчен от директора, Патов си наля малко нарзан, отпи една глътка и с чаша в ръка започна:

— Аз много съм мислил за тази трагедия. И по-рано, и сега, знаейки, че ще трябва като по-възрастен другар от време на време да ви подавам ръка за помощ!

— Той предварително е уверен, че Андрей ще затъне? — пошепна Зина на ухото на Костя. Готовността да се притече в защита на доверчивостта и добротата не я напускаха ни за минута.

Андрей взе втори сандвич.

— И ето интересното — продължаваше Николай Николаевич, — тази повест, от която няма „по-печална на света“ е била известна дълго време преди Шекспир. Нали той я е написал в… — Патов се запъна.

— Около 1595 година — подсказа Андрей.

— Имало два варианта. Те се различавали помежду си… е, да речем — за да разберете всички тук! — като „Ханц Кюхелгартен“ на Николай Василевич Гогол от неговия „Ревизор“ или от „Мъртви души“. Като фейлетоните на Антоша Чехонте от творенията на Антон Павловия Чехов!

Николай Николаевич назоваваше винаги великите хора по малкото и бащиното им име.

— Както виждаме, дори гениите не изведнъж са намирали себе си. И почти винаги с тях е имало придружвачи, които са им помагали да намират пътя си.

— Струва ми се, той иска да каже Андрей да напише „Ревизор“ с негова помощ — пошепна Зина на ухото на Костя.

— Стига само да се получи „Ревизор“! — отговори Костя.

— И ето интересното — продължаваше Патов, — ако днес в една пиеса синът не уважава баща си и в друга синът не уважава баща си, почват да обвиняват авторите в липса на оригиналност. Че дори и в плагиатство! А някога, през епохата на Възраждането например, традиционността на сюжета се е считала за голямо достойнство. Как ви се струва?… Простете, не зная бащиното ви име!

— Просто Андрей.

— Не е много удобно: вие ме наричайте…

— А вие мене — просто Андрей!

— Та как ви се струва, Андрей, защо на оригиналността на сюжета по-рано не са придавали такова голямо значение?

— Не зная.

— Защото много по-голямо значение са придавали на средствата за художествено изразяване! От това, че сюжетите си приличали, произведенията не почвали да си приличат едно на друго. Защото художниците в онова време били наистина самобитни!

„Ама той нарича на малко и бащино име само ония велики хора, които отдавна вече са умрели…“ — изведнъж си помисли Зина. Тя искаше да сподели това свое наблюдение с Костя. Но се стърпя.

Николай Николаевич още веднъж глътна от вече обезгазирания нарзан. И сякаш подкрепен, продължи:

— Пръв този толкова близък сега на нашия колектив сюжет е обработил Мазучо. Това е било около…

Патов се запъна.

— През втората половина на петнайсети век — каза Андрей.

— Като на изпит! — възкликна Зина.

Патов я погледна, както се поглежда зрител, който изведнъж е заговорил по време на представлението. Останалите зрители мълчаха. Макар по всичко да си личеше, че и на Валентина Степановна много се искаше да заговори, тя няколко пъти се повдигаше от стола си. Патов не обръщаше на това никакво внимание.

— Но героите на Мазучо имали други собствени и фамилни имена — продължаваше той. — А ето че у Луиджи да Порто в „История на двамата благородни любовници“ ние вече срещаме Ромео и Жулиета. Представяте ли си, ако днес в две пиеси имаше не само еднакви сюжети, но и едни и същи имена на действащите лица?!

— Не мога да си представя — каза Андрей.

— А по-рано това било възможно! Поради обстоятелството, за което вече говорих… И у Данте, както всички вие помните, фамилиите на враждуващите семейства са Монтеки и Капулети! В „Чистилище“… Е, разбира се, както почти във всяка история със странстващи сюжети, не е минало без куриози. Джироламо дела Корта в известната си „История на Верона“ представил стария сюжет за истински. Или както се казва сега, за документален! А след това вече изградили във Верона една явно фалшива гробница на Ромео и Жулиета. Никой ли от вас не е бил във Верона?

Валентина Степановна не се стърпя.

— Лично аз не съм била — каза тя.

— И аз, колкото и да е странно, също — добави Зина.

— Но защо иронизирате? Сега има толкова туристически екскурзии в чужбина! На мене ми се случи… Така че на всички туристи сега показват тази гробница. Аз видях Верона! И после ще ви разкажа на вас, Андрей, и на художника на спектакъла за непосредствените си впечатления.

— Прекрасно! — възкликна Андрей.

— И чак след това сюжетът стигнал в Англия. Появила се поемата на Артър Брук „Ромео и Жулиета“. Представяте ли си, ако беше сега… Изобщо какво да говорим! Има разни мнения за това, от къде е взел сюжета Уилям Шекспир. Но аз съм уверен, че той го е взел от поемата на Брук. Известно е обаче, че от един и същ камък един изсича статуетка, а друг — чудеса! Когато вие, Андрей, сте чели поемата на Брук, навярно сте забелязали…

— Аз не съм я чел.

— И нищо, както се казва, не сте загубили. Но ето кое е интересното: у Брук действието продължава девет месеца, а у Шекспир — от неделя до петък. Тоест всичко пет дни. Как мислите, защо той е скъсил толкова времето на действието?

— А вие как мислите? — попита Зина.

— Аз мисля, че той е искал напрежението и стремителността на събитията да са в унисон с напрежението на младежките чувства!

— Може би — каза Андрей. Той погледна с добродушните си, доверчиви очи всички присъстващи, сякаш се съветваше с тях.

„По нещо прилича на Зина Балабанова — помисли си Иван Максимович. — Но по какво именно?“ И си отговори: „В него също има нещо детско! И се усмихва чистосърдечно, както нашите по-малки зрители…“.

Андрей пак обърна поглед към Николай Николаевич:

— Но все пак тази любов трябва да изглежда на зрителите вечна. Без начало и край… — Той се обърна към Валентина Степановна. — Как мислите вие?

„Преди малко същият въпрос — «Как мислите вие?» — зададе Николай Николаевич. Но Патов изпитва — помисли си Зина. — Макар да не му е нужен ничий отговор. Той сам знае всичко предварително. А този се съветва… Интересно му е да знае мнението на Валентина Степановна!“

— Мисля — каза завеждащата педагогическата част, — че вариантът на нашия театър на трагедията трябва да бъде преди всичко химн на първата любов, каквато именно сега, в този момент, изпитват нашите по-големи зрители. Не можем да ги учим да обичат. Не можем да ги накараме да подражават на чуждите чувства, но да се възхищават от силата и красотата на тези чувства — те просто са длъжни!

— Да… — замислено рече Андрей, — бих искал да се възхитят!

— Вашата задача се облекчава от това, че нашите по-големи зрители са много възприемчиви — каза Валентина Степановна. — Макар че за разлика от малките те се стесняват да го показват.

Като почувства, че престава да бъде център на разговора, Николай Николаевич стана — представителен, елегантен, красив. И всички пак се обърнаха към него.

— Вие знаете ли, че Белински и Пушкин са писали за тази трагедия?

Зина като на урок вдигна ръка:

— Може ли аз?

— Моля — тихо, предвиждайки лошия номер, рече Николай Николаевич.

— Не зная какво е писал Пушкин, но зная, че има опера на Гуно — „Ромео и Жулиета“, а също фантазия на Чайковски и балет на Прокофиев със същото име.

— Е, това вече е цяла детинщина!… — рече с досада Патов. — Ние водим сериозен, професионален разговор…

— Може би ти ще дойдеш на репетицията? — пошепна Костя Чичкун на Зина.

— Самичък няма да го оставя тук!

— Уверен съм — каза Иван Максимович, като се изправи зад масата и примирително разпери ръце, — абсолютно съм уверен, че във всичко, което се отнася до същността на бъдещия спектакъл, вие, Андрей, ще намерите с Николай Николаевич общ език.

Патов реши да се изкаже незабавно за същността на бъдещия спектакъл.

— Аз виждам всичко това… като разказ за една смела и горда личност, която къса оковите на закостенелите средновековни норми.

— Казаното навярно съвпада и с вашето гледище, Андрей, а? — с надежда попита Иван Максимович. Погледът му сякаш молеше Николай Николаевич и Андрей: „Хайде де, подайте си ръка!“.

— На мене ми се струва, че оковите на средновековието не тегнат на днешните зрители — каза Андрей. — И въпросът за закостенялостта на средните векове не ги вълнува.

„Ама какво си намислил да правиш?“ Такова възклицание не се изтръгна от Иван Максимович, но сякаш се изписа на лицето му. Директорът се отпусна в креслото.

— Тогава какво ли? — с добродушно удивление попита Андрей. — В едно велико произведение всеки открива нещо свое.

— И какво открихте вие? — уморено прокара ръка по тежките си гъсти коси и попита Николай Николаевич.

— Аз бих искал да поставя спектакъла съвременно.

— Нов прочит?… Това сега е моден термин. Но да добавяте себе си към Шекспир… Удобно ли е?

— А нима само в средновековието е могло да има такава битка за истинското и мнимото? Такава схватка на любовта и доброто с омразата, фарисейщината и лицемерието.

— Любов и омраза — да, помня. Но фарисейщина? Лицемерие?… Че кой там е носител на тези качества?

— Кой ли?… — Андрей изгледа всички с добродушния си поглед, сякаш питаше: „И вие ли не помните?“.

Зина веднага откликна на този въпрос.

— Ами враждуващите семейства! — възкликна тя. — Които дори не помнят заради какво е възникнала тяхната вражда, но се правят, че в злобата си са страшно принципни!

— Аз мисля, че на нашите по-големи зрители този аспект действително е по-близък — каза Валентина Степановна.

— Може би напразно подхванахме този разговор? — каза Николай Николаевич. — Такива проблеми не се решават на форуми. Ние ще се съберем двамата и ще изработим обща концепция… Аз, струва ми се, ще ви бъда полезен, Андрей, и в подбора на кандидатурите за главните роли. Например аз вече определено виждам в нашата трупа две нелоши Жулиети и един нелош Ромео…

— А на вас нима не са ви казали за моята молба? — попита Андрей.

— За молба ли? — учуден вдигна вежди Николай Николаевич.

— Сусана Романовна предупреди, че имате някакво малко условие — каза Иван Максимович. — И ние обещахме да го изпълним. Нали така? — обърна се той към Патов.

— Лично аз със Сусана Романовна не съм разговарял.

— А какво е условието? — попита Иван Максимович.

— Ромео бих искал да играя самият аз.

— Да не сте завършили актьорския факултет? — попита Николай Николаевич.

— Не, режисьорския. Но в своя дипломен спектакъл играх Ромео.

— Струва ми се, че ролята на режисьора на спектакъла е толкова голяма, че едва ли има нужда още от една роля. — Доволен от своя афоризъм, Николай Николаевич сведе глава, сякаш очакваше аплодисменти.

— Андрюша… вие настоявате ли на това, а? — попита директорът.

— Аз просто много бих искал.

— Известни са случаи, когато големи артисти са ставали велики режисьори. И после са карали едновременно двете професии — каза Патов. — Всеволод Емилиевич Майерхолд, например. Или Константин Сергеевич Станиславски… Но голям режисьор да се е прославил в роля?… Такова нещо не мога да си спомня.

— Той още не е голям! — каза Зина.

Патов закрачи из кабинета в търсене на аргументи. И изведнъж се спря по средата.

— За какъв Ромео може да става дума? Нали вие сте тук, при нас… временно?

— Ако моят Ромео се хареса, аз мога да остана повечко. А после ще подготвя дубльор.

— Значи така… — мрачно се намеси в разговора Костя Чичкун. Това беше толкова неочаквано, че всички трепнаха и се обърнаха към него. Костя стигаше до решенията си бавно и с много мислене. Но почти никога не ги променяше. Той се изказваше така, сякаш теглеше черта под дискусията. А всъщност теглеше черта на собствените си размишления и съмнения. — Аз ето какво искам да кажа. В един младежки спектакъл трябва да има експерименти. Така че трябва да опитаме.

— Това би било интересно, а? Как мислите вие, Николай Николаевич? — попита директорът.

— Не е позволено… според мене.

— От кого не е позволено? — попита Зина.

Без да й отговори, Патов се обърна към Андрей:

— Добре де, а Жулиета, Парис, Тибалд и дойката?… За изпълнителите на тези роли ще се посъветвате ли с мене?

— Че как иначе? Само че отначало трябва да се запозная с всички актьори.

— Ние ще ви уредим среща с трупата — предложи Иван Максимович.

— По-добре просто аз да видя всички ваши спектакли!

В жилищния блок, в който живееше Зина, на първия етаж имаше актьорско общежитие. Иван Максимович освободи там за Андрей една малка стая — от девет квадратни метра.

— Девет метра ли? Това е дворец! — възхищаваше се Андрей.

След вчерашното представление те със Зина се връщаха заедно в къщи.

— Салонът ви е прекрасен! — продължаваше да се възхищава Андрей. — Човек се чувства в него като в театър и като у дома си: с мярка подредено и с мярка скромно.

— Ами представлението?

— Беше превъзходно.

— Днес… или някога?

Зина се спря и в очакване втренчи в Андрей немигащите си очи.

— Аз си го представям такова, каквото е било навярно на премиерата.

— А днеска то, значи, изглеждаше като някогашна хубавица? Защо? Обясни.

Още сутринта те с Андрей някак незабелязано преминаха на „ти“.

— Ти игра осмокласничката превъзходно! Децата, които седяха до мене през цялото време се мъчеха да разберат на колко си години.

— Навярно не са от нашия град. Целият град знае, че съм на двадесет и седем.

— И Анна Гавриловна през цялото време сравняваха с класната си ръководителка. В полза на Анна Гавриловна! Но помисли си: ти, момичето, влизаш в сражение за учителката, която иска да напусне училището… поради създалите се там ненормални условия. Режисьорът, който е поставил спектакъла, е искал да покаже, че става трагедия. Че да се разделиш с учениците е почти равносилно на смърт. Но учениците, които днес ходеха по сцената около тебе, според мен трудно могат да бъдат обикнати с такава сила. Актьорите са подвели режисьора… Не могат да се издигнат до неговия замисъл.

— Преди се издигаха. Спектакълът се играе две и половина години.

— Много от децата, които бяха в салона, вече са го гледали. Забелязах това… Те обясняваха на съседите си какво ще стане по-нататък.

— Нищо не може да се стори… Нашият град не е чак толкова голям. А не може безкрай да се дават премиери!

— Не се обиждай, моля… Но това винаги е било традиция… — Андрей помълча в търсене на някаква дума — традиция на не столичните театри.

Зина помисли, че ще е трудно да се поддържа тази традиция с Патов.

— Но ако всички актьори бяха на нивото на режисьорския замисъл — продължаваше Андрей, — децата, струва ми се, нямаше да преразказват на глас съдържанието на пиесата. Те щяха да гледат към сцената!

Зина мълчеше. Това беше нейният любим спектакъл. При това негов сюжет беше станала истинска история, която Пьотр Василевич беше открил в едно училище в града. Той беше колекционер на истински случки.

— От местен автор ли е написана пиесата? — за да наруши мълчанието попита Андрей.

— Да.

— И така е станало, че там в центъра е тъкмо едно четиринадесетгодишно момиче?

— На мене ми върви почти във всички съвременни пиеси. От местни и не местни автори… Защото тези пиеси са подбирани и „организирани“ от Тонечка Гавриловна.

— Коя е тя?

— Нашата завеждаща литературната част и моя съквартирантка.

— Ти не се обиждай, моля ти се…

— Аз никога не се обиждам — прекъсна го Зина. И повтори своята отдавнашна мисъл. — Говори ли добър човек, трябва да се вслушваш в думите му. А говори ли лош… За какво да му се обиждаш?

— Мене за какъв човек ме смяташ?

— По думите на Терешкина от министерството трябва да те считаме за „прекрасен момък“!

„Книгите и филмите, ако са талантливи, не губят от времето своите достойнства — разсъждаваше Зина, когато се върна в къщи. — Те са създадени сякаш веднъж завинаги… Създателите им умират, а те продължават да съществуват все в същото първоначално качество — нито една мисъл не умира, нито един ред не се изменя. Опитай се да разместиш дори един препинателен знак в някакво знаменито стихотворение! А спектакълът е като жив човек: името и фамилното име са все същите, но характерът може с времето да се измени. И всеки път на сцената той нещо придобива или нещо губи. Нашите спектакли губят… Аз се досетих за това, но твърде смътно: от сцената не виждаш спектакъла така ясно, както ако си в салона. Андрей го видя именно от салона. И каза истината… А пък някога с тези спектакли се гордеехме! За тях говореха и пишеха не само в нашия град. Сусана Романовна пращаше на техните прегледи млади режисьори — да се учат!“

Зина взе да се вглежда в снимките, които бяха окачени на стената. Тя сякаш молеше от Петруша прошка, задето не беше опазила ценностите, които той й остави. И още молеше да й отговори на следния въпрос: „Защо се случи така? Същите актьори, които все така обичат своя театър и все така се стараят…“.

Пьотр Василевич нямаше време да я слуша: той се хващаше за главата, запушваше ушите си, викаше. Той репетираше. Нямаше време. Зина все по-втренчено се взираше във фотографиите и започваше по-ясно да разбира какво става… Отдавна вече в празния салон, където както на масата на писателя или на композиторския роял се създават произведения, никой не се хващаше за главата, не запушваше ушите си и не викаше.

„Ако не се създава нещо ново, то и старото посърва — помисли си Зина. — Навярно е така? Умира творчеството… Ето къде е причината. И все пак Петрушовите спектакли трябва да се спасят! Отново да се репетира… В празния салон. С режисьор, който ще се хваща за главата…“

Зина бързо вземаше решения. И като ги вземеше, започваше веднага да ги изпълнява.

Още на другия ден сутринта тя домъкна Костя в кабинета на Иван Максимович.

— Репертоарът, с който по навик се гордеем, е в аварийно състояние — каза тя.

Костя, като човек, който живееше в съседство с вулкан, в сеизмично опасен район, беше свикнал с подземните трусове. Затова спокойно и мрачно попита:

— Кой ти каза това?

— Зрителят.

— Е, знаеш ли — проточи глас Костя, — на всички не можеш да угодиш!

— А на този трябва да угодим.

— Момче или момиче? — като се надигна от стола си попита директорът.

— Мъж.

— Е, знаеш ли… А ние сме театър за младия зрител — не много уверено, някак по инерция възрази Костя.

— Нали възстановихме три стари работи на Пьотр Василевич — тъжно каза директорът.

— Ремонтирахме ги… и ги показахме! — подкрепи го Костя.

— С ръцете на асистентите ремонтчици ли? — облещила очи срещу Костя, извика Зина. — Произведенията на изкуството не се ремонтират. Тях ги ре-ста-ври-рат! Разбра ли? И това умеят да правят само художниците.

— Николай Николаевич няма да се съгласи да стане реставратор — каза Иван Максимович.

— Той просто не ще може! — отсече Зина.

— Те с Пьотр Василевич имат различни почерци… — замислено рече директорът.

— Съвсем различни — съгласи си Зина.

— Значи така… Първо ние с вас трябва да решим: нужно ли е изобщо да се прави това? — бавно се намеси в разговора Костя. — Ето вие, Иван Максимович, често се интересувате от мнението на младите зрители. След представленията… Какво казват те?

— Казват: „Много ни хареса“ — тъжно отговори директорът.

— И по-рано казваха: „Много ни хареса“.

— И по-рано. Но… по-иначе.

— А какво искаш да отговорят, щом ги пита директорът на театъра?! — намеси се Зина. — Интелигентни станаха зрителите.

Иван Максимович излезе пред масата. И като стъпваше още по-тежко, отколкото преди, взе да ходи из кабинета.

— Не — възрази той, — по очите им човек винаги може да разбере. И по гласа… Думите не са чак толкова важни.

— Има си хас! Наоколо афиши, полилеи, снимки и аквариуми… Разпоредителни със сини костюми. Нали всичко това действа! — Зина погледна Костя: — А нима ти самият не го чувстваш от сцената? — Тя махна ръка. — Макар че зрителите на „Червената шапчица“ и „Златното ключе“ винаги са във възторг!

— Изобщо аз забелязах — с мъка изрече думите Костя, — че нашите артисти… престанаха да пеят. По-рано идваха на репетиции много преди началото и по пътя непременно пееха. Особено младите… А сега вървят тихо. Някои дори закъсняват. Само Анна Гавриловна идва по-рано…

— Ветераните не влизат в сметката! — каза Зина.

— Ще трябва да отидем на някое и друго представление да проверим…

— Да проверим ли?! — Зина закрачи бързо-бързо из кабинета. Блъсна се в Иван Максимович. Той се извини… А тя не седна, а падна на стола, също като подкосена. — Ако си говорим съвсем откровено, знаете ли какво правим ние?

Иван Максимович и Костя притихнаха. Когато Зина се готвеше да говори „съвсем откровено“, трябваше да се очаква най-страшното.

— Ние предаваме Петруша… Извинете, Пьотр Василевич! Той не може сега вече да защитава своите творения. Той ги повери на нас. А ние ги изоставихме на произвола на съдбата!

— Е, ти май прекаляваш… — рече Костя.

— Тя е права — каза Иван Максимович. — Ние можем търпеливо да чакаме, докато Николай Николаевич пристъпи към осъществяването на своята заветна мечта. Но сме длъжни да поддържаме в ред старите спектакли. А?… Съгласни ли сте?

 

 

Всички актьори знаеха, че всяка вечер на седмия ред седи младият режисьор, който ще поставя Шекспир.

Когато полилеят в залата почваше да гасне, а завесата се вдигаше (Пьотр Василевич обичаше в театъра да има завеса), Андрей, както през детството, впиваше поглед в сцената. Той най-внимателно гледаше, по-силно от всички се заливаше от смях и по-дълго от всички ръкопляскаше. Той вече се отнасяше към ТМЗ така, както се отнасят към близък човек, чиито недостатъци забелязват и преживяват по-силно от недостатъците на другите хора, но от това не престават да го обичат и да му се възхищават.

Когато Андрей най-после изгледа всички спектакли, настроението на актьорите се развали: от седмия ред изчезна най-благодарният и отзивчив зрител.

— Какъв мил млад човек! — каза Анна Гавриловна. — Знаех, че не изпуска ни един мой жест. Много способен зрител!

Анна Гавриловна цял живот считаше, че зрителите, както и актьорите, могат да бъдат способни и неспособни.

— Кога да е аз непременно ще се срещна с вашия Петруша — каза Андрей на Зина. — Сега познавам този човек. Той ми е нужен. Аз го обичам! И струва ми се, отгатвам главното му качество: той е дете. Както ти, както Гайдар… Чист и добър. И при това мъж: умен и твърд. Не съм ли сбъркал?

— Не си сбъркал. И затова именно ти трябва да бъдеш реставратор.

— Какъв?

Зина не отговори нищо: тя се понесе към директора.

 

 

Същата вечер Зина реши да намине у Патови, за да си поговори с Ксения Павловна. „Нали тя обеща да бъде добър посредник между мене и Николай Николаевич — разсъждаваше Зина. — Дойде време да се възползвам от нейната помощ!“

Вратата отвори Лера. Тя имаше навика веднага, без да е поздравила, да съобщава за онова, което я вълнуваше в момента.

— Зубря — каза тя. — И изпадам в ужас, като си помисля колко детайли има в човешкия организъм! И всеки може да се развали, да откаже да работи… Как всички ние сме живи и здрави? Просто човек не може да разбере.

— Навярно е голям запасът на здравината? — предположи Зина. И веднага, вярна на маниера си да пренася всичко върху работите в театъра, си помисли: „И на нашия ТМЗ запасът на здравината е колосален, щом и досега не е рухнал. Благодаря на Петруша!…“.

— За мнителните хора е цяло наказание да учат медицина. Те намират в себе си признаците на всички болести.

— Но ти нали не си мнителна.

— Какво приказваш? Това е единствената черта, която съм наследила от татко. Като не се счита, разбира се, лицето!

Зина знаеше, че Патов постоянно профилактично гълта хапове и безброй пъти мие ръцете си и ги бърше с книжни салфетки, каквито винаги носеше в джоба си.

— Но мнителността на лекаря, мисля, е полезна — каза Лера. — Ако той я разпростира и върху пациентите си. Пък то дойде, знаеш, едно такова бодро старче и току каже на болния: „Нищо! В неделя ние с вас ще идем да ловим риба. Коремът ли ви боли? Кого не боли? Пийнете салол с беладона…“. А през нощта на пациента му се спуква язвата.

— Но и да се всява у човечеството страх навярно също няма полза — възрази й Зина. — Всички хора са пациенти.

— Не! — решително заяви Лера. — По-добре да живееш, вслушан в себе си, отколкото да умреш, уверен, че си абсолютно здрав. Аз ще се презастраховам!

От стаята излезе Ксения Павловна. Беше невъзможно човек да я завари неподготвена: тя винаги беше красиво вчесана и красиво облечена, сякаш се готвеше да отиде на гости. Макар по-голямата част от живота си да беше прекарала в къщи.

— Знаете ли кои професии са най-опасни? — попита Лера майка си и Зина. — При които не бива да се греши. Летецът изпитател например. Или лекарят! Ако актьорът не е изпълнил както трябва ролята на Градобоев от комедията на Александър Николаевич Островски „Горещо сърце“, ще развали настроението на зрителите… Та какво от туй? Друг актьор ще я изпълни иначе. И ще поправи настроението на зрителите.

„И тя назовава великите хора по малко и бащино име — забеляза Зина. — Но с ирония, сякаш пародира Николай Николаевич.“

— Сега сравнявайте! — продължаваше да разсъждава Лера. — Хирургът е направил операцията на болния не така както трябва. Дори обикновена операция… Изваждане на жлъчката. Страхувам се, че този болен може изобщо никога вече да не види комедиите на Александър Николаевич Островски.

— Права си… Лекарят няма право да прави не така както трябва — съгласи се с нея Зина.

— Затова отивам да зубря! — Тя изчезна в стаята си. После отново се появи: — Ти нали, както винаги, идваш при мама?

— Честно казано, да.

— Поне веднъж да беше казала нечестно! — Лера пак изчезна.

„Съчетанието на Ксения Павловна с Лера в едно семейство е завидна режисьорска находка“ — помисли си Зина. Тя обичаше съзвучието на нежните и резките цветове.

Зина пак се учуди на новите тапети, на грижливо изцикления паркет и от устата й едва не изскочи фразата, която тя винаги мислено си казваше в коридора на Патови: „Я да идем в кухнята: да поговорим за изкуството!“.

— Да идем в нашето тихо кътче — предложи Ксения Павловна.

Петруша обикновено отрупваше кухнята с пиеси, които в изобилие му доставяше Тонечка Гориловска. Върху кухненската маса, върху табуретките винаги лежаха ескизи, стояха макети; стаите бяха заети от многобройните членове на режисьорското семейство. Сега кухнята беше пълна с лавици и лавички, с буркани и бурканчета. Всичко блестеше с чист, безукорно бял цвят. И всеки път Зина си мислеше: „Ако бях мъж, бих се оженила само за Ксения Павловна!“.

— Е, какво има у вас в театъра? — попита Ксения Павловна.

Всички се обръщаха към Зина с този въпрос, защото знаеха, че тя няма никакъв друг живот. И не само защото беше фанатично предана на своята професия, но и защото така се бяха стекли обстоятелствата.

— Тъкмо затова исках да си поговорим!

— Да, да… Готова съм да слушам.

Ксения Павловна се изчерви, развълнува се. „Колко много се тревожи за него! — помисли си Зина. — Защо? Чувства, че той не стои здраво на краката си? Или просто го пази като дете? Разбира се, лично за мене е много трудно да си представя Николай Николаевич като дете… Но казват, че зрението на любовта е развалено. Това трябва да се има предвид!“

Като си помисли така, Зина за миг се сепна. „Дали не твърде често напоследък с нещо се съобразявам и от нещо се въздържам?…“

Когато това й се случи за пръв път, тя го сподели с Петруша. „Ставаш възрастна — отговори й той. — Само не ставай докрай!… Че инак ще престанеш да си гениална актриса.“

Той често я наричаше гениална. И без каквато и да било усмивка. „Трябва да изразяваш онова, което чувстваш в момента — често повтаряше той. — Да контролираш правилността на думите е много опасно: това убива вкуса, цвета, аромата. Истинските чувства — любов или омраза — винаги са хиперболични.“

— Току-що говорихме за медицината — започна отдалеч Зина, макар че решително предпочиташе правата линия пред начупената. С Ксения Павловна тя не умееше да бъде праволинейна. — Ако приложим към театъра медицинските термини, може да се каже, че пулсът и сърцебиенето му се определят от репертоара. — „Колко красиво говоря!“ — ядосваше се на себе си Зина. И все пак продължи: — Нашият ТМЗ беше абсолютно здрав. И щастлив…

— Разбирам — каза Ксения Павловна.

— В човешкия организъм все още рядко сменят застарял детайл с нов, а в организма на театъра, това трябва да става непременно: репертоарът винаги се обновява. Николай Николаевич засега още само се готви за това… Тогава трябва да поизлекуваме сърцето, което така прекрасно ни служеше! Трябва да направим стария репертоар отново като млад.

— Ще се помъча да убедя Николай…

— Самият той няма да пожелае да стане режисьор доктор. Те с Пьотр Василевич имат различни творчески маниери. Разбирате ли? — Зина избърса челото си: ролята на дипломат не отговаряше на нейното амплоа. — А сега при нас дойде един млад режисьор.

— Чувах. Харесва ли ви той?

— Прекрасен момък! Ще поставя Шекспир. Но аз съм уверена, че не би се отказал едновременно… паралелно с основната постановка… Стига само Николай Николаевич да не възразява. Днес с него и с Андрей ще говори нашият директор. Ние бихме могли да натиснем и от страна на комитета. Но най-добре, все пак, е чрез вас.

В този момент се позвъни. Лера изтича да отвори.

От коридора се чу нейният глас:

— Ти какво така, както пише в моя учебник, да не си в състояние на стрес? Или просто казано, нервно настроен? Кажи! Аз мисля да ставам невропатолог.

— Пък аз вече трябва да ида при психиатър! — отхвърлил своя обичаен отмерен тон, сякаш задъхан, отговори Патов. Вместо обичайната му галантна ирония в гласа му звучеше открита злоба. — Тази новоизлюпен Немирович-Данченко се готви не само да поставя Шекспир и сам да изпълнява ролята на Ромео, но още и да възстановява… така да се каже, да галванизира творенията на моя предшественик. Току-що в подкрепа на инициативата на младите сили ми съобщи това директорът!

Ксения Павловна побледня. Тя искаше да предупреди, че в стаята са тя и Зина, и с това да спре мъжа си. Но не се решаваше… А Лера не спираше баща си.

— И още едно сътресение! — продължаваше непознатият на Зина глас на Николай Николаевич. — Нашият Немирович-Данченко предложи кандидатурата за ролята на Жулиета. Но не взе под внимание главното: зрителят трябва да повярва, че тази Жулиета може да се влюби! Знаеш ли кого предложи? Не можеш си представи… Балабанова! Вашата Зиночка… Тя издига него, а той издига нея!

Зина погледна Ксения Павловна, която беше близко до припадък и тихо каза:

— Аз не знаех за това. Честна дума. Андрей не ми е говорил за това… Вярвате ли ми, Ксения Павловна?

На прага на кухнята се появи Лера. Тя мълчеше, но погледът й питаше: „Тук всичко ли се чуваше?“.

— Не се тревожете, моля ви се — обръщайки се и към двете, каза Зина. — Нищо не се е случило!

Тя излезе в коридора и като погледна Николай Николаевич, който за пръв път пред очите й се беше стъписал, ясно, за да се чуе в кухнята, каза:

— Колкото до Жулиета, вие сте абсолютно прав. В дадения случай аз съм съгласна с вас!

И без да му даде да се опомни, отвори и затвори вратата след себе си.

Нея винаги я обичаха като човек. И я убеждаваха, че тази човешка обич е много по-трайна и по-хубава от другата „нечовешката“. И самата тя в някои представления беше обяснявала на своите млади зрители, че дружбата е по-ценна от любовта. Но правеше това без вдъхновение и убеденост.

В ТМЗ я беше поканил Петруша. Като я видя в студентския дипломен спектакъл, той високо каза:

— Тя ще стане гениална актриса!

Педагозите взеха да правят условни знаци на Петруша, но той не им обръщаше никакво внимание.

— Някои мислят, че главното в колата е двигателят с вътрешно горене и кутията със скоростите, а други — спирачната система. Аз спадам към първите — често казваше той.

И още обичаше да повтаря:

— За хората трябва да се говори не хубаво и не лошо, а каквото заслужават.

Петруша доведе Зина от ГИТИС^[4] в своя ТМЗ и официално я обяви за най-добрата актриса на театъра.

Когато Валентина Степановна се опита да му покаже не педагогичността на подобно изявление, той й възрази:

— И другите искат да бъдат най-добри, нали? Това е приятно. Нека станат и аз ще го съобщя със същата радост.

— Кога, най-сетне, ще престанете да бъдете дете? — въздъхна завеждащата педагогическата част.

— Никога! Ако ли пък се случи такова нещо, веднага ще напусна ТМЗ.

Петруша беше прехвърлил петдесетте. „Колко голямо чело има!“ — казваха хората, сякаш не забелязваха, че това е голямата му плешива глава. — „Какви благородни сребърни слепоочия!“ А това беше чисто и просто посивялата му коса.

Петруша не наричаше Зининото амплоа с думата „травести“^[5].

— Актьорите на сцената не могат да имат „длъжности“ — уверяваше той. — Герой, героиня, наивник, травести… Защо да ги заковаваме в тези звания.

Като чу, че наричат Костя Чичкун „актьор с отрицателно обаяние“, Петруша кипна:

— Пак етикети? Приказните злодеи са весели злодеи. Нима те са истински негодници? Те повече разсмиват, отколкото плашат… И актьор с неприятни, отрицателни черти не би могъл да ги играе.

Ако ефектната блондинка Галя Бойкова наричаха „пеещата актриса“, той възразяваше:

— Тя просто умее да пее. Но това не е главното й качество. Инак тя би постъпила в операта. Или в краен случай би станала естрадна певица.

Той наричаше актьора просто „актьор“ и предпочиташе, кой знае защо, тази дума пред думата „артист“.

Зина се влюби в Петруша изведнъж, още в коридора на ГИТИС, когато той почна да изказва пред нейните приятели, които чакаха разпределение, мислите си за техните възможности и перспективи. След това мнозина взеха да въздишат: „Ех, ако този не беше в ТМЗ!“. Но той не възнамеряваше да ги кани. Той покани в своя театър само Зина…

Петруша не забелязваше чувствата й. Зина ходеше дори на ония негови репетиции, в които самата тя не участваше, и той се възхищаваше от нейното увлечение по театъра. Когато семейството на Петруша заминаваше на лятна почивка, Зина му купуваше продукти, готвеше и той я наричаше добрата съседка. Когато веднъж в отсъствие на семейството получи сърдечен пристъп, тя намери дори лекарства, каквито нямаше в града, седя до него цяла нощ и той взе да я нарича „бърза помощ“. И още каза, че така се е грижила за него само майка му.

Като заминаваше за някъде, жената на Петруша сама молеше Зина да се грижи за мъжа й. Изобщо съпругите имаха към Зина безгранично доверие. Веднъж ефектната Галя Бойкова, която живееше на първия етаж в общежитието, донесе на болния Петруша писмо от театъра. Жена му тихо, но твърдо каза:

— Много ви моля, нека това прави Зиночка.

Петруша замина заради жена си: не й понасяше климатът на града. Имаше алергия.

Отначало Зина не повярва, че той може да си отиде. После Петруша с досада каза, че „на сцената не може да я познае“. После, чрез една приятелка в Москва тя достави всички най-нови медицински препарати, които можеха да помогнат при алергични заболявания. И най-после помоли Петруша да я вземе със себе си. Той не я взе. И изобщо никого не взе.

— Майстор е оня строител, който разваля тухла по тухла изградената от него сграда, та от същия материал да издигне нейде друга.

Като си спомни тези негови думи, Зина си помисли: „Той пожертва желанието си да не се разделя с нас… А сградата все пак се руши. И ние наблюдаваме това със срамна търпимост!“.

На сбогуване Петруша й каза:

— Аз много ви обикнах, Зиночка, като актриса и като човек!…

„Вероятно иначе мене не могат да ме обикнат“ — каза си Зина, когато се върна от Патови и си спомни за всичко.

След десетина минути при нея дойде Ксения Павловна.

— Николай Николаевич искаше сам да дойде, но аз не го пуснах… Ние с вас по-лесно ще се разберем. А Лера тръшна вратата и избяга. Не зная ще се върне ли… Каза, че няма да се върне!

— Ще се върне — успокои я Зина.

— Вие трябва да разберете, че той съвсем не мисли това, което каза. Навярно смята, че изглеждате прекалено млада. А пък това е достойнство за жената. Това не може да се нарече недостатък. Съгласна ли сте, Зиночка?

— Че мъничето до старост си остава кученце, е аксиома. И главният режисьор има право да го каже.

— Какво общо има тук мъничето? Ние с Лера ви знаем малко повече от година и вече много ви обичаме… като човек!

„Пак същото!…“ — помисли си Зина.

— Вие сте толкова чувствителна душа… И трябва да разберете, че на Николай Николаевич му е много трудно. Той намира, че вие малко се съобразявате с него. Той знае, че Терешкина от министерството му търси кусури. И заради нея нещо там не утвърждават. Макар че ако тя го познаваше лично, биха станали приятели. Уверена съм! И този млад режисьор… Според Николай той се залавя за твърде много неща…

— Той не се залавя. Ние го молим.

— И тъй да е… На Николай му е обидно. Той смята, че вие с него сте… е, да речем, резки, или нещо такова… Че твърде често му изтъквате като пример неговия предшественик. За всички тия неща той мисли… Но това, което каза, не го мисли! По-точно, мисли не така, както би могло да се разбере…

Ксения Павловна беше готова да признае съществуването на всички преценки, които Патов имаше за Зина, освен тая, която изказа в коридора.

— Тъкмо в това Николай Николаевич е абсолютно прав — повтори Зина. — Каква Жулиета може да стане от мене? Шекспир ще се обърне в гроба!

— Той имаше предвид вашата твърде очебийна… е-е — как да го кажа, детска наивност — продължаваше да я уверява Ксения Павловна. — Надявам се, че тези думи никак няма да повлияят на отношенията ви с нашето семейство! За нас с Лера вие сте най-близкият човек в този град.

— И аз ви обичам.

— И сега?

— Че какво изобщо се е случило? Главният режисьор не вижда в мен Жулиета. И правилно. Аз също не я виждам в себе си. И ще го кажа на Андрей. Само че защо той не ме е предупредил!

— Навярно е искал преди това да съгласува… Само че вие знаете: Николай Николаевич няма да възразява! Инак ние с Лера…

— Не го напускайте — помоли Зина. — Аз нямам семейство… Това само липсва — и вашето да се разпадне!

— Вие се шегувате… Значи не се сърдите. Толкова ми е приятно! Знаете ли какво? — Ксения Павловна помълча, сякаш се решаваше на някаква важна за нея стъпка. — Аз изпитвам към вас голямо доверие. И се обръщам към вас с една молба. Помогнете ми да изпълня оня ваш план… Помните ли? Да опитаме в Драматичния театър. Ние ще направим това тайно от Николай. И ще видите колко ще е доволен. Ще се убедите, че той съвсем не е против… Просто си има правила. Аз винаги съм уважавала тази принципност в него. Той не обича да прави нещо, което не е прието. Което не е редно… Да нарушава нормите…

„За да не си помисля, че той е домашен тиранин, тя е готова на всичко! — помисли си Зина. — Но това няма значение… Главното е, че тя се съгласи!“

Зина си умираше да урежда чужди съдби.

— Ще ми помогнете ли да подготвим някаква сцена? — попита Ксения Павловна. — Да я репетираме! С Николай няма да мога… От него някак се стеснявам. С вас ми е по-лесно. А главното, искам това да е сюрприз!

— Че защо аз? Ние имаме режисьор! — възкликна Зина.

— Режисьор ли?

— Да, разбира се! Прекрасен момък! Същият оня. Андрей! Той ще е щастлив да помогне на една актриса да се върне на сцената. Не се съмнявам!

— Същият оня?… — повтори Ксения Павловна. Тя се замисли. А после каза: — Вие навярно, както винаги, сте права. Николай ще му бъде благодарен… — И може би ще станат приятели?

На другия ден Зина решително настоя Иван Максимович, Андрей и Костя да се съберат в директорския кабинет. Иван Максимович я погледна и попита:

— Завещание ли трябва да напишем?

— Засега покушението се извършва срещу мене! — отговори Зина. Втренчено вгледана в Андрей, тя каза: — Все пак режисьорът трябва да има опит. Сега аз не се съмнявам в това! Нима Пьотр Василевич можеше да си позволи, без да се е посъветвал с една актриса, да я предлага за главната роля?

Андрей искрено и спокойно се учуди. После погледна към Иван Максимович и Костя в очакване те да го подкрепят.

— Но Пьотр Василевич е бил главен режисьор — каза той. — Пък аз — поканен за една постановка. И затова трябваше първо да поговоря с Николай Николаевич. Ами ако те бях поканил, а той след това откажеше?

— Той тъкмо това направи! — каза Зина. — И правилно. Твърде рядък случай: аз да бъда в съюз с Патов!

— Извини ме, моля ти се — продължи Андрей. — И не се обиждай.

— Аз никога не се обиждам!

— Но нали относно работата със старите спектакли също най-напред поговорихте с главния режисьор, а после вече с мене.

— Има голяма разлика! — възкликна Зина. — Ти можеш да реставрираш тези спектакли, а аз не ще мога да играя Жулиета. За нищо на света!

— Защо мислиш така, а? — заинтересува се Иван Максимович.

— Какво ви прихвана… подигравате ли се с мен, какво? Какво общо има между мене и Жулиета?

Иван Максимович бавно изтегли чекмеджето, извади оттам един том с елегантна корица и отвори страницата, на която беше сложил хартийка.

— Аз предвиждах твоите възражения, и се подготвих — каза той. — Ето чуй какво казва за себе си Жулиета: „Бих искала приличие да спазвам… но късно е! Прощавайте, преструвки!“^[6]. А ти казваш: „Какво общо има между мене и Жулиета?“.

— Ако сте решили да ме превземате с цитати, и аз мога. Я ми дайте книгата!

Иван Максимович без желание й подаде гиздавия том.

— Четете, моля! Буквално на всяка страница… Дори ей това: „Тя факлите край нея учи как да осветяват околния мрак и върху плюша на нощта сияе, като че ли брилянтна обица е, висяща на ухо на чернокож!“. Сега погледнете мене!…

— Тази сцена — спокойно усмихнат, започна Андрей — доказва тъкмо, че между вас има нещо твърде общо… Иван Максимович е прав!

— Да ти дам ли книгата? — попита Зина.

— Тази трагедия я знам наизуст. Парис казва на Жулиета: „Но твоето лице повяхва в сълзи!“. А тя какво му отговаря? „Сълзите няма да му навредят — то никога не е било красиво.“ Тя за Ромео е прекрасна! Разбираш ли?

— Тя просто е скромна.

— Като тебе!

— Аз съм травести! — викна Зина. — Умея да играя само момичета.

— А Жулиета не е ли момиче? Тя е била на четиринайсет години — радостно рече Андрей.

— Момичета на такава възраст Валентина Степановна не пуска на някои представления — каза Иван Максимович.

— Представите за женската възраст изобщо се измениха — каза Андрей. — Някои немлади актриси идваха при мене: искаха да играят ролята на майката на Жулиета. А тя е била на двайсет и седем — двайсет и осем години…

— Какво е ставало в тази Верона! — възкликна Зина.

— С една дума, така… Четиринайсетгодишните в нашия театър играеш само ти — ясно и спокойно обобщи Костя Чичкун.

— И съотношението на силите излиза много вярно! — продължи да я убеждава Андрей.

— Какво съотношение?

— Жулиета е значително по-решителна и по-смела от Ромео. Нали тя предлага да се венчаят незабавно. И тя решава да вземе сънотворното… И ти си значително по-решителна и смела от мене. Както виждаш, всичко се схожда!

— Но нали аз се готвя да участвам в спасяването на спектаклите на Пьотр Василевич? — залови се за последния аргумент Зина.

— И Андрей ще прави и едното, и другото — възрази й Иван Максимович.

— Той окончателно ли е съгласен?

— Отстъпи пред неизбежността. И ти ли се предаваш?

— А Николай Николаевич? Той съгласен ли е?

— Ние много го молихме. От името на дирекцията. И на обществените организации… — Иван Максимович се срамуваше, че беше упражнил такъв натиск върху главния режисьор. Като си спомнеше за това, той страдалчески се мръщеше и с две ръце се хващаше за голямата си, неугледна глава. — А какво можеше да се направи? Аз му предложих: „Тогава хайде да съберем художествения съвет. Нека той реши…“.

— А той?

— Каза: „Е, щом проблемите на изкуството искате да решавате с гласуване, аз отстъпвам“.

— Значи все пак отстъпи! — възкликна Зина.

Директорът я погледна тъжно и укорително.

— Аз ще кажа следното… Беше ми жал за него — тихо рече Костя. — Но си помислих: колко деца всяка вечер идват в нашия театър! Седемстотин и петдесет. Следователно на месец — над двайсет хиляди. А годишно, ако не броим летните месеци, около двеста хиляди! Та ето, помислих си аз, трябва да избираме между тези деца и Николай Николаевич!

— И избра децата? Браво, Костя! — Зина го потупа по рамото. — И ние не току-тъй сме те избрали!

Николай Николаевич влезе в директорския кабинет и за пръв път не поздрави. Той нервно оправяше маншетите си.

Иван Максимович с неловка бързина се измъкна от масата и подаде стол на главния режисьор. Но Патов не забеляза това.

— Днес се проваля втората ми беседа от цикъла „Моите срещи с велики режисьори“! Макар че този цикъл беше утвърден от художествения съвет, на който вие, Иван Максимович, придавате такова голямо значение. Оказва се, че за нашите артисти срещата с Андрей Лагутин е по-интересна, отколкото с Всеволод Емилиевич Майерхолд, за когото днес исках да разкажа.

— Просто с този работят…

— За да постигнат поне някакви успехи с този, те трябва да знаят за оня. Какво става? В репетициите участват пет души, а в залата седи цялата трупа!

— Домъчняло им е… — тихо рече Иван Максимович.

— За Андрей Лагутин?

— За работа… Вие ме извинете, разбира се.

— Работата на артиста се формира от много компоненти. И един от най-главните е: непрекъснатото проникване в опита на корифеите. Без това в актьорския организъм настъпва авитаминоза!

— Но нали колкото повече човек взема витамини, толкова повече му се ще да ходи, да се движи, да действа…

— Не мислех, че ще ме разберете толкова буквално. С такава Балабановска праволинейност! Впрочем балабановщината изобщо удави нашия… или, по-точно казано, вашия театър. „Служенето на музите не търпи суета!“ — това е известно дори на малкото дете. А тук всички тичат, сноват насам-натам: от салона — в репетиционната. И обратно… „Без бързане, човече! С бавен ход се стига по-далече.“ Между впрочем това е стих от „Ромео и Жулиета“.

— Какво да се прави? Дотегна им да бездействат… Застояха се! Простете ми за грубия израз.

— И какво, моите беседи изобщо се отменят?

— Видите ли, след трапезата…

— Каква „трапеза“?

— Така у нас в театъра наричат репетициите, които стават около масата.

— И вас не ви ли оскърбяват тези ресторантски термини?

— Свикнах с тази дума. Може би не е точна. Но не в нея е работата. Работата е… наистина… В работата. Комсомолският комитет ме помоли репетициите на „Ромео“ и работата над старите спектакли да вървят паралелно. В двете наши зали. Сутрин и вечер.

— Имам едно предложение. Съвсем рационализаторско — скръсти ръце на гърдите си и каза Николай Николаевич.

— Какво? Слушам ви.

— В афишите и програмите пише: „Главен режисьор — Н. Патов“, а малко по-долу: „Секретар на комсомолската организация — К. Чичкун, заместник-секретар — З. Балабанова“. Нима този ваш комитет играе в живота на театъра такава колосална роля. Кой му е доверил тази роля?

— Петруша — тихо отговори Иван Максимович. — Той обожаваше младежта.

— Че кой не я обича?

Николай Николаевич, без да каже довиждане, напусна директорския кабинет.

Иван Максимович се усмихна с щастлива усмивка. „Върна се!…“ — помисли си той.

Почти целият театър цитираше Шекспировата трагедия.

Иван Максимович забелязваше това с радост. „Ето и Николай Николаевич не се стърпя — и той започна да цитира!“ — помисли си той. И сякаш се опомни, угрижено се свъси: „А с беседите не е добре, че става така…“.

Тези дни председателят на местния комитет обърна внимание на директора за настроението на Патов и каза:

Тез навици ще му докарат гибел,

ако съвет разумен от страни

причината за тях не отстрани.

„Причината за това негово раздразнение е спасителна котва за нашия ТМЗ“ — помисли си Иван Максимович. Но пред другарите не каза нищо.

… Няма нужда

да търсим, който иска да се скрие!

С този цитат отговори на директора завеждащата трупата, когато той й поръча бързо да намери актьор, който трябваше да смени друг, ненадейно разболял се.

В защита на актьора, в чиито способности решително се беше усъмнила Зина, Костя Чичкун бавно, припомняйки си в момента, също произнесе два стиха от трагедията:

С прекрасни свойства всички те блестят:

различно всеки с нещо е богат.

Самата Зина, разбира се, най-често прибягваше сега към авторитета на Шекспир. Искайки прямота и яснота в отношенията с Патов, тя възкликна:

По-ясно, чадо! Трудно се лекува

болникът, който с лекаря хитрува.

И най-сетне, дежурната, която седеше на вратата на служебния вход, като коментираше спречкването между двама млади зрители, каза на Иван Максимович:

— Нахвърлиха се един срещу друг като Монтеки и Капулети. А защо? И сами не знаят.

Като чу това, директорът пак си помисли: „Върна се!“.

Зина, Андрей и Ксения Павловна пиеха чай в Зинината стая.

— Не се съмнявам — каза Зина, — че най-добре е Ксения Павловна да вземе сцена от „Без вина виновни“. Кручинина вече не е млада…

— Зина — прекъсна я Андрей.

— … много красива жена!

— Зиночка! — прекъсна я Ксения Павловна.

— Немлада, красива… И актриса! Всичко напълно съвпада. А главното: вие, Ксения Павловна, цяла сте изтъкана от майчински чувства. За вас и Лера е дете, и Николай Николаевич, и аз. След едно голямо прекъсване, не се съмнявам, че за актрисата е най-лесно да изиграе… просто себе си.

— Мисля, че Зина е права — съгласи се Андрей. — Но по-добре да вземем не монолога, а диалога с Незнамов. В него има повече театър… Как мислите вие, Ксения Павловна?

— Съгласна съм. Но кой ще бъде Незнамов? Да искаме актьори от вашия театър е неудобно. Това ще стигне до Николай Николаевич.

— А нима той е против? — учуди се Андрей.

— Ние искаме да му направим сюрприз. Той ще ви бъде благодарен. Само благодарен! Уверена съм. Но да искаме актьори от театъра, в който той е главен режисьор, да репетират и да излязат да играят заедно с мене… С такова нещо той може да не се съгласи. Някак не е прието.

Защото няма… добро, което да не крие

вреда, щом зле прилагаме го ние.

Зина пак се обърна към Шекспир.

Андрей я погледна с откровено изумление. „Защо така? Пред жената!“ — казваше укорително погледът му.

— И все пак добродетелта в някаква степен винаги си остава добродетел — възрази меко Ксения Павловна. — Ако човек греши, но е движен от благородни намерения, трудно можем да го съдим.

За да не успее Зина да изкаже възраженията си, Андрей бързо попита:

— Така че кой все пак ще ви бъде партньор, Ксения Павловна, в тази сцена?

— Как така кой? Ти — каза Зина.

— Пак аз?

— Ако аз можех да изиграя ролята на Незнамов, бих го направила, без да се замисля.

— Андрей, аз чувах, репетира едновременно на две сцени… — каза Ксения Павловна.

— А вечер, след театъра, като за почивка ще репетира с вас. Във вашата компания аз винаги си почивам!

Андрей не умееше да отказва.

— По начало ролята на Незнамов, който не знае родителите си, ми е близка: нали и аз съм дете на детския дом.

— Така ли? — с доброта и съчувствие рече Ксения Павловна.

— Ти си се възпитавал в детски дом? Не може да бъде! — възкликна Зина. — И не си ми казал?

— Не може всичко наведнъж… (Тя сложи ръка на рамото му.) Само не ме гледай като кръгъл сирак — помоли Андрей.

— Но в такъв случай ти си длъжен да изиграеш Незнамов! Сцената на срещата му с Кручинина… Там има съвсем малко реплики. Помня.

— Човешкият организъм не може да издържа такова натоварване — каза Ксения Павловна.

— За да издържи, запознайте ме, моля ви, с някой добър лекар — неочаквано помоли Андрей.

— Какво? — учуди се Зина. — Защо?

— Ей тъй… Профилактично. Имам си една болест, с която, като станеш побратим, вече не можеш да се разделиш.

— Ти? Болест? Каква?

— Тя има много красиво, поетично име. Нефрит.

— Къде е?

— В бъбреците.

— В бъбреците? — повтори Зина. — А опасно ли е?

— Трябва от време на време да се подлагам на проверки.

— Тогава може би не бива да играете Незнамов? — каза Ксения Павловна.

— Човек не бива да мисли за болестите си. Трябва да се отвлича!

Зина харесваше хората, които не криеха и не преувеличаваха болестите си. Не казваха, че ги боли сърцето, ако в действителност ги боли жлъчката.

Ксения Павловна сякаш само това чакаше — да я помолят за нещо.

— Аз имам дъщеря — бъдеща медичка. — Тя енергично стана от дивана. — Ей сега ще я повикам… Защо не казахте веднага?

След няколко минути дойде Лера.

— А това е Андрей Лагутин — каза Ксения Павловна.

— Както се казва в слабите пиеси: „Та ето значи, какъв сте били?!“. По разказите на татко аз не си ви представях такъв.

— По-възрастен? — попита Андрей.

— По-страшен — отговори Лера.

— Те с баща си се обичат много. Но вечно си разменят остри думи — обясни Ксения Павловна.

— От какво се оплакваме? — с тон на професионален лекар попита Лера.

— Нещо в кръста ме пободва. А сега не бива да се разболявам.

— Човек никога не си струва да боледува. Имате ли някакви хронични нарушения?

— Нефрит.

— Нефрит?… — Лера спря да се шегува. — А защо ходите с кецове? Вие не бива да простивате.

— Понеже не бива да простивам, се калявам!

— Утре ще ви заведа при най-добрия специалист по бъбреци в целия град. Той ни чете нефрология. И ще го помоля…

— Сериозно ли е? — пошепна й Зина.

— Нали ти казах, че ще се презастраховам.

На другия ден сутринта Лера заведе Андрей при лекаря. А през деня дойде на репетицията в театъра.

Като я видя, Зина не изтича, а се търкулна от сцената в зрителната зала.

— Ти ли си? Да не е нещо сериозно?

— Лекарят не бива да оставя пациента си сам.

— Е, какво?

— Ти не пита ли самия болен?

— Той каза: „Всичко е наред. Паниката е била преждевременна!“. Професорът веднага ли ви прие?

— Аз обещах, че неговият внук през идния месец ще посети всички представления на вашия театър.

Зина не обичаше, когато благодеянията се вършат срещу нещо и следователно не са безкористни. Но Лера винаги говореше някак полушеговито и затова дързостта в устата й не звучеше като дързост, а цинизмът изглеждаше откровеност.

— Лично за мене диагнозата беше страшна: аз не можех да различа бъбречните болки от апендицит. Той, както каза професорът, също откликва като ехо долу в гърба.

— Андрей има апендицит?

— Нищо друго. При това хроничен. Ще трябва да го наглеждам.

— Но не е ли страшно?

— Слушай, ти като сестра ли преживяваш? Или като Жулиета, ако Ромео има апендицит?…

— Като другар в общата работа! — отговори Зина.

— Всичко ще свърши прекрасно, скъпа другарко. Той ще е под мое наблюдение. И още един въпрос. Това репетиция ли е, или вече представление?

— Репетиция.

— А защо в салона има толкова хора?

— За-то-ва!…

Щастливата Зина полетя обратно към сцената.

Андрей с пръст я повика зад кулисите.

— Ще те помоля. Не се учудвай, моля ти се, когато Ромео ти се кълне в любов. Ти сякаш не вярваш, че в тебе могат да се влюбят.

— А могат ли да се влюбят в мене?

— Глупачка! Тебе не може да не те обичат!…

„Това вече сме го чували“ — мислено отговори Зина.

— Жулиета съвсем не мисли, че е недостойна за любов. Тя изобщо не се вълнува от мисълта как я възприемат другите. На нея й е нужен Ромео! Повярвала веднъж в неговите чувства, тя вече ни за секунда не се съмнява в тях. А ти само едно правиш — да се съмняваш във всяка дума, с която се обръщам към теб. Освободи се от това. Много те моля! Инак от нашата игра нищо няма да излезе.

— Ще се помъча.

— Младите влюбени имат една цел… така да се каже една свръх задача: да спасят любовта си от омразата и враждата. Не им прибавяй други трудности. Моля ти се!… В залата не искам да говоря за тези неща. Но повярвай: ти си Жулиета! И аз, Ромео, те обичам…

На сцената той продължаваше да я убеждава в същото:

Върху криле любовни тук долитнах,

Не спират зидовете любовта.

Когато нещо е възможно, тя

не се поколебава да го стори!

 

… Да зная,

че любиш ме, пък нека ме убият!

По-скоро смърт от тяхната ненавист,

отколкото живот без твойта обич!

В залата взеха да се споглеждат… Зина се беше освободила от неверието. Тя не можеше да подведе Андрей… И като си наложи да забрави, че е Зина Балабанова, обезверена в своите женски достойнства, отговаряше с възторжеността на Жулиета.

… щедростта ми е без бряг

като морето, но и любовта ми

е също тъй без дъно като него

и колкото по-щедро те дарявам,

със толкоз повече любов оставам!

— Краят на такива страсти е страшен — през почивката каза Лера, като повтори думите на монаха Лоренцо.

Актьорите, които отдавна познаваха Зина, я поглеждаха с учудване и дори с обвинения, сякаш тя преди бе крила нещо от тях.

Ефектната блондинка Галя Бойкова я попита:

— Ти без грим ли си?

— Както всички — отговори Зина.

Галя се вгледа в нея и недоволна си отиде.

Лера се съгласи да обядва заедно с Андрей и Зина в театралния бюфет.

Седналата на съседната масичка млада артистка разказваше на приятелките си:

— Току-що при мене във вестибюла идва Пат и ме пита: „Вие бяхте ли на репетицията?“ — „Бях!“ — казвам. „И на вас това харесва ли ви?“ Казвам: „Харесва ми!“ — „Лошото е там, че вие няма с какво да сравнявате!“ — „Защо да няма? Аз сравнявам…“.

— Верочка, дай ми горчица! — помоли Зина младата артистка.

— На нашата маса има горчица — каза Лера. — И нима наред с Пат в театъра няма нито един Паташон?

— В смисъл на ръст?

— Не… в друг смисъл. С никого ли в театъра не влиза в контакт? По-просто казано, не дружи? Макар че самата аз зная, че няма.

— Към него мнозина се отнасят с уважение — каза Зина.

— Не го нагрубяват ли?

— Прекланят се пред ерудицията му. Но не бива… Как да ти го обясня? Не бива да четеш на футболисти лекции за ползата от спорта, а да не ги пускаш на игрището!

— Аз нямам татковата ерудиция — каза Лера. — И няма с какво да сравнявам сцената, която видях днес. Само разбрах, че вие ще покажете не просто една Шекспирова трагедия, а трагедия на младите за младите.

— Това чувства ли се? — възкликна Андрей, който досега беше се съсредоточил в яденето. — Бих ви разцелувал.

— Нима? — каза Лера. (Андрей заби поглед в чинията). — На сцената вие бяхте много по-решителен!

— Не, наистина е много хубаво, ако още сега се чувства, че това ще бъде за младите! — каза Зина. — Трябва да познаваме своите зрители. Разбираш ли?

— Разбирам — с неочаквана тъга отговори Лера. И като се обърна към Андрей, каза: — А на вас ви е необходима диета.

На вечерната репетиция тя пак остана.

Това беше репетиция, която Зина наричаше „реставрация“. Репетираха оня спектакъл, с който Андрей започна запознанството си с ТМЗ.

Той тичаше по сцената и молеше актьорите да бъдат обаятелни.

— Разберете, Анна Гавриловна трябва да обича всички вас! Инак няма никаква трагедия… Е, ще иде в друго училище — и толкоз. А тя не може да се раздели с вас! Като с родните си деца… Но тук има разлика! Родителите обичат децата си, все едно какви са. А учителят — само ония ученици, които заслужават обич. Към вас например тя е привързана, защото ви е тежко: неизлечимо болен баща, малки брат и сестра — от вас преждевременно си е отишло детството… А вие сте й необходими, защото тя първа е видяла вашите математически способности. А вие сте много добри към всички, дори към ония, които не заслужават — и затова и тя към вас е много добра… Само че аз трябва да повярвам, че от вас наистина преждевременно си е отишло детството, че вие действително сте бъдещ математик, а вие наистина сте много добри. Както вярвам, че Зина ще се притече в защита на учителката по математика, която й е писала само тройки! Вярвам, че ще изкаже в очите всичко, което мисли, и на другата математичка, и дори на директора на училището. И няма да послуша ония, които ще я съветват „да не се пъха между шамарите“. Извинете ме, моля… Зная, че са ви омръзнали тези режисьорски „вярвам“, „не вярвам“, „виждам“, „не виждам“. Но сега не мога да намеря други думи.

Андрей се усмихваше така честно и спокойно, че на всички им се прииска да изпълнят молбата му.

Когато се връщаха в къщи, Лера каза:

— Хората на изкуството поумняват в работата… Помня, баща ми имаше един познат драматург. На масата пет свестни думи не можеше да каже, а след пиесата му аз цяла седмица мислих. Или имаше още един известен актьор комик. Помня, бяхме го поканили на Нова година, та на всички да е весело. А той през цялата нощ каза само две думи: „Здравейте!“, когато дойде, и „Довиждане!“, когато се сбогува. Андрей, какво си шепнете там? Май че нещо за майките, които зарязват децата си?…

— За третата… през днешния ден?

— Нали казвате, че хората на изкуството поумняват през време на работата. И ето — старая се! При това ние с нея вдругиден трябва да излезем на сцената.

— Какво-о? Толкова бързо? — втренчи поглед в него Зина.

— Струва ми се, не бива да протакаме. Инак току-виж, че Ксения Павловна се разубедила. Чувствам го.

— Тя ужасно се вълнува — каза Лера. — Баща ми не може да разбере каква е работата. Ако излезе сполучливо…

— Ще излезе! Не се съмнявам — каза Зина.

— Винаги съм мечтала мама да се върне на сцената. Нали съм си върло суетна! Ето, мислех си, тогава ще поканя на театър цялото наше училище. Ще уредя масово посещение! А после мама ще дойде при нас в училищната зала, за да разкаже за своите творчески замисли. И ще си тръгнем двете заедно и всички ще ни гледат. И Мишка Баранов…

— Кой е той? — попита Андрей.

— Аз вече го разлюбих. Той остана да повтаря седми клас.

— А на спектаклите, които поставяше Николай Николаевич, никого ли не водеше? — попита Зина. — Той изобщо поставял ли е спектакли? Отдавна исках да те попитам…

— Изобщо е поставял. За възрастни, разбира се. Но повече като че ли… ръководеше театъра. Преподаваше в курсовете. В училище съм го водила. Харесваше на ученичките от горните класове… Те дори не слушаха какво говори, а гледаха! И аз много се гордеех. Но все пак актрисата е нещо съвсем друго… Аз много съм суетна. Това срамно ли е?

— А, не… — с добродушна усмивка я увери Андрей. — Може би вие ще успеете да доведете на спектакъла, в който ще играе Ксения Павловна, целия медицински институт.

— Тогава ще ви разцелувам!

— Но не преди това — каза Зина.

Андрей смутено взе да обяснява:

— Ние с Ксения Павловна обединихме двете сцени: първия разговор на Кручинина с Незнамов и последния, когато тя узнава, че той е нейният син. Мисля, че ще ни простят…

— Ще ви простят. Не се съмнявам! — каза Зина.

Лера отвори вратата на баща си. Но Николай Николаевич с бързи крачки мина край нея. Погледна в стаята, в кухнята и най-после попита:

— А къде е майка ти?

— У Зина…

— Да, разбира се! Търсят утешение при най-близките си хора. А от чуждите… от съпруга си например всичко пазят в най-дълбока тайна. Може би и нашият Немирович-Данченко е там? — Николай Николаевич направи многозначителна пауза, сякаш пред сюрприз, който се канеше да поднесе на дъщеря си. — Ти знаеш ли, че първата му премиера още днес се е провалила?

— Не е вярно — каза Лера. — Мама сама прекъсна тяхното излизане на сцената… И си отиде…

— А знаеш ли какво е казал под секрет на своите приближени директорът на Драматичния театър?

— Ти откъде знаеш какво?

— Тайните се разчуват най-бързо. А в случая особено побързаха да ми доложат! Когато Кручинина с Незнамов си тръгнали, директорът казал: „Този бихме го взели!“.

— Но нали не за мамина сметка Андрей е играл добре?

— Не мога да търпя хора с много дарования. Това значи, че нямат нито едно истинско!

Лера се замисли. Сведе глава. И попита:

— Не се ли появяват у тебе някои черти на Салиери?

— Виждам, че балабановщината е проникнала успешно и в нашето семейство! Търпя дързостите ти само защото търпението е участ на бащите… Не забравяй само, че дойдох в този град заради тебе!

— Това навярно беше грешка.

Николай Николаевич извади кърпичката си и бавно взе да я разгръща. Избърса челото и очите си. После бавно я сгъна и я сложи обратно в джоба си.

— А за де се превърна в Салиери — пак така бавно каза той, — трябва да има редом и някакъв Моцарт, когото аз засега не виждам.

— Но се боиш да го видиш.

— Боя се за съдбата на поверения ми колектив, който постепенно почнах да превръщам от ТМЗ в театър!

— Този град се е славил…

— С металургичния си завод, с курорта и с ТМЗ! Това са думи от туристическия справочник, а не от театралната енциклопедия.

— Чух как Иван Максимович каза: „Ние сме страна на ТМЗ-вци“. Харесаха ми тези думи.

— Ти вече цитираш Иван Максимович.

— Той е добър човек.

— „Добър човек“, „прекрасен момък“… С тези думи притъпиха професионалната ми бдителност. И допуснах самодейни репетиции в присъствието на цялата трупа. И знаменитите балабановски „реставрации“… Днешният провал ми послужи за сигнал! От днес нататък на дилетантщината ще бъде турен край. Аз съм главният режисьор на театъра. И „прекрасният момък“ ще трябва да се съобразява с това. Колкото и Зина Балабанова да го издига до Моцартовци! Впрочем, той има ли любов с нея?

— Той не може да има любов с нея.

— Откъде знаеш?

— Защото има любов с мене.

Николай Николаевич с проницателен поглед провери не е ли шега това. Когато дъщеря му изменяше на своя полушеговит маниер, той целият беше нащрек. Сега тя беше абсолютно сериозна.

Николай Николаевич оправи маншетите си, които бяха съвсем в ред.

— Затова ли присъстваш на всички репетиции?

— На които ти не дойде ни веднъж…

— Аз вече подозирах, че ти се готвиш да участваш в този спектакъл.

— Всички ние участваме в този спектакъл — замислено и тъжно рече Лера. — И аз, и мама, и ти… Само че нашето участие не е нужно на спектакъла. Напразно дойдохме тука.

— А защо напразно? Ти намери тук своя Ромео! А знаеш ли как ни наричат — мене и него в театъра?

— Монтеки и Капулети… Но това според мене е повърхностно сравнение. Конфликтът между Монтеки и Капулети е бил безпричинен!

— А тук причината е в мен! Това ли искаш да кажеш? И дори за провала на майка ти мислиш, че той не е виновен.

На Лера се стори, че баща й говори за този „провал“ не с мъка, а с вътрешно ликуване. И тя отговори рязко:

— Не той е виновен, че мама престана да бъде актриса. Не той!

В отсрещния апартамент Зина и Ксения Павловна, както винаги, пиеха чай. По-точно казано, чаят беше налят в чашите им, но отдавна вече беше изстинал.

— Но защо направихте това? — за кой ли път питаше Зина.

„Не зная“ — й отговаряше до този момент Ксения Павловна. А сега тя сякаш беше обмислила и разбрала всичко, беше събрала сили, та каза:

— Аз почнах да изобразявам там… просто себе си.

— И прекрасно!

— Но трябва, както казваше нашият професор в ГИТИС, още „плюс нещо“. Инак актриса може да стане всяка жена, която има сърце. Трябва да има „плюс нещо!“ А този плюс го нямаше… Чувствах това и на репетициите. Андрей също ми даваше да разбера… Нали казваше: „Вие, Ксения Павловна Патова, не можете да преживявате всичко точно така, както Елена Ивановна Кручинина. Вие трябва да се заставите да станете като нея…“. А пък аз не можех да се заставя. За това не е достатъчно само желание. Но днешният преглед не беше напразен!

— Какво искате да кажете?

— Човек трябва кога да е да се прости с мечта, която е нереална. Инак тя може да го съсипе.

— Какво приказвате? — Зина закрачи бързо-бързо из стаята. — Няма да се предаваме!

— Понякога предаването е необходимо. Безсмислените атаки водят само към безсмислени жертви.

Зина никога не беше виждала Ксения Павловна такава: навярно това беше един от най-важните дни в живота й. Като разбра, че Зина не може да я познае, Ксения Павловна се сети и рече:

— Николай ще е много разстроен. Повярвайте ми, той не искаше аз да се разделям с театъра. Но не можеше да нарушава правилата…

— Според мен има правила на поведението, а има и правила на живота. Това не е едно и също. (Ксения Павловна я погледна уморено и въпросително.) Ако главният режисьор не разрешава на жена си да изпълнява главните роли в своя театър само защото му е жена, той е верен на правилата на поведението. А ако освен това я лишава от нейните мечти и призвания, тогава нарушава правилата на живота. Които, според мене, са много по-важни.

„Днес би трябвало да я пожаля — помисли си Зина. — Но друг ден няма да мога да се изкажа така ясно, а тя няма да ме разбере.“

— Знаете ли кое правило на живота считам сега за най-важно?

— Кое?

— Човек трябва да бъде на мястото си! Ако това правило се нарушава, става нещастие. И още… Човек, който не е на мястото си, винаги се мъчи да изглежда не такъв, какъвто е в действителност! Той играе чужда роля.

Ксения Павловна не разбра или се направи, че не разбра Зина.

— Николай ще е много разстроен — повтори тя.

А на Зина кой знае защо се стори, че Патов ще ликува, като научи за нейния неуспех.

— Не вярвате ли, че той ще се разстрои? — попита Ксения Павловна.

— Я дайте да налея горещ чай — каза Зина. И си помисли: „А аз се научих да премълчавам. Помъдрявам! Помъдрявам!…“.

 

 

Зина и Лера бързаха за репетиция.

— Той каза на мама… още там, в Драматичния театър: „Извинете, моля ви се, че стана така!“. А какво беше виновен той? На него трябваше да кажат: „Извинете, моля…!“. И хълбокът го заболя.

— Снощи слязох в общежитието — каза Зина. — Но Андрей вече спеше. Поне стаята му не светеше.

— И ти какво?… Трябвало е да почукаш… Да го събудиш! Да му кажеш да не се вълнува. Че не е виновен за нищо. Абсолютно за нищо! — Лера погледна часовника си. — Вече е десет и половина! Нима досега никой не му е казал това?

— Сега ще му го кажем — успокои я Зина. — След пет минути!

— И мене си ме бива! — продължаваше Лера. — Не се решавах да се отбия в общежитието, в стаята му… Защото, както казва татко, „не е редно“. Нима не е все едно какво ще си помисли по този повод Галя Бойкова? Цяла вечер вземаше участие в изясняването на семейни истории, които и без това са съвсем ясни.

— Сутринта се отбих, но той вече беше отишъл в театъра — каза Зина.

Те стигнаха до театъра, свиха зад ъгъла, където беше служебният вход… И видяха колата за „Бърза помощ“.

Лера се спря.

— За него е… — каза тя.

— За кого? — машинално попита Зина, макар да разбра за кого става дума.

И двете хукнаха към театъра.

В този момент вратата се разтвори и на улицата се изсипаха актьорите, объркани, без палта и шапки. Показа се санитар с бяла престилка, облечена върху палтото. Санитарят държеше за предните дръжки носилка, на която лежеше Андрей. Той се мъчеше да се усмихва, но от това не излизаше нищо. Отзад носилката държеше друг санитар. А отстрани на носилката се беше вкопчил Иван Максимович… Той се задържа на вратата и с мъка се провря.

— Андрюша — каза Лера. — Виждаш ли ме? Аз съм тук…

— Ние сме тук! — потвърди Зина.

Той надви болката и все пак се усмихна.

— Всяко зло за добро — каза той. — Човек трябва малко да полежи и да помисли. И от проклетия апендицит трябва кога да е да се отърва! А вие през това време репетирайте…

Качиха носилката в колата.

— Отивам с него — каза Лера. — Аз съм лекар…

— Но там няма място — възрази шофьорът, който затваряше задната врата.

— Отивам с него! — повтори Лера.

Шофьорът я погледна и махна с ръка.

Край колата се въртеше тромаво Костя Чичкун. Сякаш се канеше да вдигне „бързата помощ“ на ръце и да я отнесе заедно с Андрей.

Хубавата бяла кола с червени кръстове отстрани тихо забръмча и тръгна.

— Какво ще правим сега… без него? — попита една млада актриса.

— Сега ще му направят операция — каза Иван Максимович. — Довечера ще идем да го видим…

— Аз ще ида още сега! — възрази Зина.

— Струва ми се, че той отдавна, отдавна вече е в нашия театър… — каза Валентина Степановна, която също стоеше на улицата без палто и само се намяташе с шала си.

 

 

До бялата колона седеше възрастна жена с очила с бяла престилка и бяло боне, което с младежката си кокетност дисонираше на спокойния, безразличен израз на лицето на дежурната. Жената плетеше и сякаш беше дълбоко и всецяло погълната в тази работа.

Понякога устните й почваха да мърдат.

„Сякаш учи роля“ — помисли си Зина, която често на улицата също тъй си шептеше и предизвикваше учудване и лека уплаха у минувачите.

Дежурната броеше бодовете.

От време на време звънеше телефонът. Тя, без да промени израза на лицето си, вдигаше слушалката, поглеждаше в списъка и отговаряше: „Състоянието е удовлетворително… Състоянието е тежко“. Съобщаваше температурата. Би рекъл човек, че в тези минути тя беше далеч от мисълта, че на другия край на жицата чакат със затаен дъх отговора й.

„Свикнала е…“ — помисли си Зина.

Дежурната поставяше ударението само върху цифрите; номера на отделението, номера на стаята, температурата.

Няколко пъти Зина ходи при дежурната и тя й съобщаваше:

— Лежи в следоперационното отделение. Сведения няма.

После от дългата бяла пейка ставаше Костя и дежурната му съобщаваше същото. После ставаше Иван Максимович. Това не учудваше и не дразнеше дежурната. Тя, без да прекъсва плетивото, отговаряше:

— В следоперационната… Сведения няма.

Най-после Зина не издържа.

— Но нали вчера казахте, че операцията е минала добре!

— А нима казвам, че е зле? — като броеше бодовете, отговори дежурната.

— Тогава защо няма сведения?

— Ще има. Поседете спокойно.

Само Валентина Степановна не напускаше бялата пейка. Тя през цялото време говореше на отвлечени теми. Когато някой от съседите й по пейка отидеше при дежурната, тя внимателно се вслушваше. И продължаваше своя прекъснат монолог… Не за Андрей, не за болестите, а за това, как на последната конференция на младите зрители изведнъж дошъл Патов и взел да обяснява какво е театър.

„Търси аудитория!“ — помисли си Зина.

— Беше полезно — каза Валентина Степановна. — Вярно, не обсъдихме представлението, което малко преди това бяха гледали децата… Но му задавахме въпроси. Впрочем, от кой клас ще пускаме на „Ромео и Жулиета“? От осми или от девети?

— Трябва първо да видим какъв ще излезе спектакълът — отговори Иван Максимович. — Ще се посъветваме с Андрей… Нека той реши.

След едно от позвъняванията дежурната не отговори нищо, записа нещо и като сложи слушалката, спря да плете.

Зина подскочи към бялата колона.

— Вие каква му се падате? — без да дочака въпроса попита дежурната.

— Ние сме артисти… — каза Зина.

— И той ли е артист?

— Режисьор и… и артист. А какво се е случило?

Този въпрос Зина не изрече, а сякаш го издуха от устата си.

— Вземете чехлите и се качете на третия етаж. При главния лекар… Палтата и чантите оставете на гардероба — каза дежурната така ласкаво, че Зининото чело стана мокро от пот.

Те се качиха на третия етаж. Секретарката на главния лекар, прилична на доцент или професор, с посивели коси и пенсне, с бързина, която от нея трудно можеше да се очаква, отвори вратата на кабинета. Главният лекар, невисок пълен мъж, който по нещо напомняше на Иван Максимович, веднага стана и подаде столове на Валентина Степановна и Зина.

Секретарката остана да стои на вратата, сякаш искаше да чуе какво ще каже главният лекар.

— Борим се за живота му — каза той. — Единият му бъбрек спря да работи. После и другият… Поставихме изкуствени. Това може да се случи след всяка операция. С бъбречно болните.

Никой нищо не попита.

— Вие поседете, моля, при мене — продължи главният лекар.

Никой не седна… Всички стояха прави. Зина потреперваше.

— Студено ли ви е? — попита секретарката. И затвори малкото прозорче.

— Не се тревожете… Там се борят за живота му! — каза главният лекар.

— Вече не се борят…

Това го каза Лера. Тя стоеше на вратата.

 

 

Андрей лежеше във фоайето на ТМЗ.

По стените, както винаги, висяха фотографии. В аквариумите, както винаги, плуваха риби.

Дойдоха всички… И декораторите, и гримьорите, и дори пожарникарят.

Андрей беше в кецове и с пуловер. Той излизаше същият, какъвто беше дошъл в този театър.

„За него вече никога нищо няма да съществува — мислеше си Зина. — Никога нищо…“ Това, както и другото, че Вселената няма начало и няма край, тя не можеше да проумее. „Какво ще правим сега… без него?“ — звучеше в ушите й въпросът на младата артистка.

Започна погребалната церемония. Зина не знаеше дали някой я беше подготвил предварително. Но пръв заговори Николай Николаевич.

— С чувство на дълбока скръб изпращаме в последния му път Андрей Лагутин… — каза Патов. — Той наскоро дойде в нашия театър, но мнозина вече го обикнаха. Всички заедно ще продължим и ще завършим работата, която той започна…

Той погледна Зина и млъкна. „Вие не можете да продължите и да завършите… Защото не го обичахте — него и това, което той правеше“ — прочете той в очите й. И се стресна, сякаш тя беше произнесла на глас тези думи. Огледа се, като че искаше да провери дали още някой не беше чул?

Тихо и бавно, въпреки желанието си, но подчинявайки се на някаква непреодолима сила, той каза:

— Думата има Зина Балабанова…

— Човек трябва да е на мястото си — каза Зина. — Всеки човек! Непременно… Мястото на Андрей беше тук сред нас. Може да ни се стори, че той успя да направи малко. Но той направи твърде и твърде много: той върна на всички ни радостта… която ние вече няма да изпуснем. За нищо на света! Той каза на Лера Патова… която беше редом с него: „Ако ненадейно нещо се случи, оставете ме тук. Аз съм дете на детския дом, нямам близки…“. Той ще остане тук! Ние ще напишем името му на афишите и на програмите на спектаклите, които той репетираше. И които ще бъдат такива, каквито той искаше да ги види. И лицето му ще бъде тук, в това фоайе… За да го гледат децата, които той много обичаше. И на които много приличаше…

Когато церемонията свърши, вдигаха ковчега и го понесоха надолу.

— По-внимателно… По-внимателно! Това е стълба — чу Зина предупреждаващия глас на Николай Николаевич.

Тя също искаше да носи… Но не можеше да се добере до ковчега.

— Облечи си палтото. На улицата е студено — глухо, нейде отгоре се чу гласът на Костя Чичкун.

Зина си спомни, че беше оставила палтото и шапката си на един стол в салона. Тя изтича натам.

На сцената поставяха декори. Галя Бойкова проверяваше микрофона: вечерта щеше да има музикален спектакъл.

Зина сграбчи палтото и шапката си и по стълбата, посипана с листа от венците, хукна надолу. От вестибюла, като обличаше набързо палтото си, тя видя, че всички вече се качват в автобусите. Пред театъра имаше много хора, сякаш преди започване на представление.

На пода във вестибюла се беше разположил художникът. Той рисуваше с четка върху голям бял лист думите, които някой беше надраскал набързо в бележника му: „Днес представлението се отлага. Билетите могат да се върнат в едноседмичен срок“.

Художникът вдигна глава и като видя Зина, обясни:

— Иван Максимович се разпореди. Току-що…