Анатолий Алексин
Завчера и вдругиден

1

— Искам ти да не повтаряш в живота моите грешки! — често казва мама.

Но за да не повтарям грешките й, трябва да зная в какво именно се състоят те. И мама редовно ми разказва за тях.

За една мамина грешка ми е известно много добре. Зная, че мама „е загубена за голямото изкуство“. Затова пък в „малкото изкуство“ тя се проявяваше превъзходно!

„Малкото изкуство“ наричам самодейността. Татко спори с мене.

— Няма големи и малки роли! Така твърди Станиславски. И ти не можеш да не му вярваш — каза веднъж татко. — В Москва до Болшой театър е Малий театър. Но той се нарича така, съвсем не защото е по-лош от Болшой.

— Нали мама казва, че е загубена за голямото изкуство — възразих аз.

— Тя има право да говори така, но ти нямаш. Изкуството си е изкуство. И талантът си е талант!

Татко мисли, че почти всички хора на света са талантливи. В една или друга степен… Всички, освен него. Но особено талантлива е мама!

С годините разбрах, че в „малкото изкуство“ човек може да се прояви много по-пълно и по-ярко, отколкото в голямото. Например професионалните драматични артисти са артисти и толкоз. А мама успя да се прояви и в драматическия кръжок, и в хоровия, и дори в литературния.

Понякога, след някой самодеен концерт, мама пита баща ми какво най-много му е харесало. Той се опитва да го изпее, но от опита му нищо не излиза, защото татко няма слух. Всички песни изпълнява на един и същ глас.

У нас в къщи никой нищо не държи под ключ. Нищо освен чекмеджето, в което татко пази албумите. „Мама в роли“ — е написано на една корица. „Мама пее“ е написано на друга. „Мама в поезията“ е написано на трета.

Ние доста често се местим от град на град. Защото татко е строител, той „увеличава мощностите“ на различни заводи. Пристигаме, увеличаваме мощностите и отиваме на друго място…

Но преди да пристигнем на новото място, татко непременно ще разучи има ли там клуб или Дом на културата. Когато стане ясно, че има, той казва:

— Можем да тръгваме!…

Да се местиш от място на място не е лесна работа. Но мама си дава вид, че това й е много приятно.

— Видиш ли, там има хор — каза тя веднъж на татко. — А аз толкова отдавна вече не пея!

— Кой е виновен, че аз умея да правя само онова, което правя? — сякаш се извиняваше баща ми.

— Много по-хубаво е да пътешестваме, отколкото да седим на едно място — каза мама. — За това пишат в стиховете и пеят в песните.

И макар татко прекрасно да знаеше, че мама го утешава, той повярва на стиховете и песните.

Ето вече около три и половина години живеем в голям град, където татко увеличава мощностите на металургичния завод. Преди да се преместим, той, както винаги, направи справка, дали има Дом на културата. Разбра, че в него активно работят всякакви кръжоци, каквито могат да съществуват на света. И че там „детската работа“ също е прекрасно организирана.

— Не искам ти да повториш моята грешка и да се приобщиш твърде късно към света на прекрасното — каза ми мама. — Време е!… Какво предпочиташ: пеене или танци?

Избрах пеенето.

Няколко дни след пристигането ни мама ме заведе в Дома на културата на строителите. Предварително бяхме научили, че хора дирижира един „отличен педагог“ на име Виктор Макарович.

В голямата стая, на вратата на която беше написано „Малкият салон“, видяхме момиченце. Сложило нотите върху абсолютно черния капак на рояла, то тихичко нещо си тананикаше.

— Къде можем да намерим ръководителя на хора? — попита мама.

Момичето затвори шумно нотите си и аз прочетох на обложката: „Йохан Себастиян Бах“.

— Те пеят Бах! — успя да ми пошепне мама. И попита: — Къде можем да намерим Виктор Макарович? Можете ли да ни кажете?

Към момичето, което общуваше с Бах, мама се обърна на „вие“.

— Той е в коридора — отговори момичето. — Елате… Аз ще ви заведа.

Излязохме в коридора, отрупан по стените със снимки. На тези снимки пееха, танцуваха, представяха търговци от пиесите на Островски.

Мама оглеждаше Дома на културата така, както навярно опитният морски вълк, видял през живота си много най-различни кораби, разглежда новия параход, на който му предстои да плава.

Чувствах, че мама се бори със себе си. Тя не искаше да се учудва на нищо, защото опитните морски вълци не се учудват. Но в същото време искаше да ме зарази с любовта си към самодейното изкуство и затова от време на време „потупваше“ Дома на културата на строителите по рамо:

— Интересно… Браво на тях! Не лошо са го измислили.

Момиченцето с Бах под мишница свърна зад ъгъла. Там сякаш беше краят на коридора, завършващ с две тоалетни.

— Ето го — каза момиченцето. — Скача!…

Един възслаб, с посивели коси човек, прескочи едно момче, което бе навело гръб, и се метна върху гърба на друго. Момчето се изправи, а човекът се наведе и застана на неговото място.

— Какво… прави той? — попита мама.

— Играе на „прескочикобила“ — обясни момичето. И притиснало под мишница Йохан Себастиян, си отиде.

Приближихме се до един невисок възрастен човек, когото в този момент прескачаха. Лицето му беше такова, сякаш се занимаваше с най-любимата си работа.

— Извинете, моля! Вие… ли сте Виктор Макарович? — неуверено попита мама.

Все още наведен, той я погледна от долу нагоре.

— Да, аз съм. Ние тук… се разкършваме.

— Разбирам — каза мама, сякаш всички диригенти, които познаваше, обичаха да играят на „прескочикобила“. — Моят син би искал да се запише във вашия хор.

— Прекрасно! — възкликна Виктор Макарович, сякаш аз бях някакъв знаменит певец и той отдавна е чакал моето появяване. После, като зае нормална поза, попита: — Как те казват.

— Миша Кутусов.

— Чудесно! — възкликна Виктор Макарович. И изведнъж нещо се смути, взе да пъха ризата в панталоните си, която беше излязла навън, когато скачаше.

Ние с мама се огледахме и видяхме една строга жена, с много правилни, както каза мама, черти на лицето. Представих си тези черти в тежка музейна рамка, с етикетче отдолу: „Някога тя е била красавица“.

Има лица, които съвсем не напомнят за своето минало. А това сякаш през цялото време напомняше.

— Не е ли време да започваме? — попита жената.

И аз веднага разбрах, че и тя дирижира — целия хор или само Виктор Макарович. В първия момент не можах точно да определя.

Като почувства това, Виктор Макарович каза:

— Нашият акомпанятор и диригент — Маргарита Василевна…

— Втори диригент — поясни тя. Сякаш искаше да каже: „Не е нужно да се преувеличават длъжностите ми, защото работата не е в длъжността!“.

— А този Миша иска да се запише в нашия хор — каза Виктор Макарович.

За разлика от него, Маргарита Василевна не възкликна, че това е прекрасно. Тя учудено попита:

— Сега! В часовете за репетиция?

— Но нали не е трудно да го чуем? Останалите нека още си поотпочинат.

— Е, щом вие мислите така…

Маргарита Василевна се върна и тръгна към Малкия салон. Виктор Макарович я настигна и вървешком почна било да се извинява, било да й доказва нещо. При това той скришом, зад гърба й, няколко пъти ни махна: дето ще рече, не изоставайте!

Влязохме в Малкия салон.

— Дръж се — пошепна ми мама.

И ми се стори, че загубих гласа си.

Маргарита Василевна седна на рояла, който блестеше като черно огледало. В капака му видях лицето си и лицето на Виктор Макарович. Мама стоеше малко настрана, подчертавайки с това, че тя само ме придружава.

Аз си помислих, че роялът блести така, защото за него се грижи Маргарита Василевна, у която всичко беше в ред: и ръце, и рокля, и коси.

— Значи ти си Миша! — каза Виктор Макарович.

— Миша Кутусов.

— Прекрасно! Почти Кутузов!

И аз самият неведнъж съм си мислил, че фамилното ни име някога е било Кутузови, но татко или някой негов дядо (такъв като него!) от скромност е променил петата буква.

— Изпей нещо, Миша — предложи Виктор Макарович.

Мама още в къщи ме предупреди, че трябва да повтарям след ръководителя на хора разни музикални фрази. Но той ме помоли да изпея нещо.

— Той в къщи толкова често пее! — рече мама. Макар че в действителност в къщи пееше само тя.

— А какво обичаш да пееш най-много? — попита Виктор Макарович.

— Най-много ли? — повтори мама. — От класиката? Или нещо съвременно? Той пее и едното, и другото.

Наскоро бяхме репетирали любимата мамина песен „Щъркел“ и песенчицата на момчетата от „Дама пика“.

— Изпей нещо от Чайковски — ми предложи мама с такъв тон, сякаш нищо не ми струваше да изпея нещо и от Шуберт, и от Мусоргски, и от Римски-Корсаков. — Е, да речем от „Дама пика“! Песенчицата на момчетата…

Маргарита Василевна сякаш само чакаше тези думи: тя тутакси удари по клавишите. Аз запях… И веднага спрях.

— По-добре за Щъркела — предложих аз.

Маргарита Василевна без да ми даде да се опомня, веднага засвири. Смелостта ми стигна за първия куплет.

— Може би по-добре без акомпанимент? — предложи диригентът на хора, сякаш се извиняваше пред Маргарита Василевна.

— Както желаете — каза тя.

Разбрах, че без акомпанимент моят глас ще е съвсем беззащитен и самотен. От страх аз обявих високо, като че ли бях конферансие:

— Бизе! Детската песенчица от операта „Кармен“!

Тази песенчица бяхме разучавали на урок по пеене в училище.

— Правилно! — възкликна Виктор Макарович. — Операта „Кармен“ е написал Жорж Бизе. — И като се обърна към Маргарита Василевна, добави: — Той обича музиката!

Тя тихо затвори капака на рояла, сякаш сложи точка.

— Ние с вас никога не лъжем децата, Виктор Макарович. Момчето няма ни слух, ни глас. Ни чувство за ритъм!

„Съвсем като татко!“ — казах си наум.

Маргарита Василевна се обърна към мама и повтори:

— Ни глас, ни слух! Но от това не се умира.

Мама ме хвана под ръка и гордо се изправи.

— Не се тревожете, моля ви — побърза да я успокои Виктор Макарович. — Безспорно той има глас…

— Глас и слух има всеки човек. Освен, разбира се, глухонемите! — обясни Маргарита Василевна.

Мама пак се изправи.

Виктор Макарович я спря: изглежда, не му се искаше да се раздели с мене.

— Я хайде произнеси още веднъж: „Бизе!“. И така нататък…

Аз произнесох.

Виктор Макарович победоносно погледна помощничката си:

— Чухте ли? А вие казвате: „Няма глас“. На нас ни е нужен един водещ програмата — момче с открито и приятно лице!

Мама закопча всички копчета на куртката ми.

— Вие съгласна ли сте той да стане водещ? — попита Виктор Макарович.

— Водещ ли? Съгласна съм — отговори мама.

А пък тя на другия ден се записа в литературния кръжок, понеже по това време съчиняваше стихове.

2

По професия мама е счетоводител. И не обикновен счетоводител, а главен! Мама не харесва думата „счетоводител“ и се нарича „финансист“.

— Майка ти е талантлив финансист! — казва татко.

Много отдавна, още преди да се появи на бял свят, някой казал на мама: „Финансите пеят романси“. Ние се местехме от град на град, и този дълъг прякор по някакъв загадъчен начин ни следваше. Сякаш някой го съобщаваше по радиото или по телефона.

— Разбираш ли — обясни ми татко, — майка ти е талантлива във всичко, с което се захване. Абсолютно във всичко! Тя е надарена личност. Такива личности са типични за Русия. Е, спомни си, да речем, за Шаляпин или за Бородин. Единият в неделни дни е съчинявал музика, а вторият между другото е рисувал великолепно. За тях също това е било нещо като самодейност!

Баща ми говори тихо. Той счита, че няма право да повишава глас. От това думите му изглеждат многоосмислени и убедителни. Когато човек вика, винаги съм мислил, че гласът му не предава точно мислите и чувствата му: навярно пречи вълнението.

За мамините таланти баща ми говори почти шепнешком, сякаш разкрива някаква свещена тайна.

Мама наистина, както вече казах, и счетоводството си ръководи, и пее, и стихове съчинява… Тя умее да поправя телефона и бравата на вратата, ако се развалят.

Мама има още една удивителна особеност: да помни малките, бащините и фамилните имена на всичките си колеги, с които е работила през живота си, на всички наши далечни и близки роднини. Тя помни всички важни дати в живота на тези хора: кога са родени, кога са се оженили… Тези дати мама е записала в специален бележник, в който почти никога не поглежда.

— Уникална памет! — тихо се възхищава татко.

И всички тези хора мама поздравява за разни тържества. Пред Нова година например мама до късна нощ седи над купчина честитки. Отговарят й. Наистина, не всички… Но и на ония, които не й отговарят, мама продължава да пише.

— Да не помислиш само, че това е счетоводителска педантичност — обясни баща ми. — Те живеят в сърцето й… А не просто в паметта й. Разбираш ли?

Татко има друга особеност: обича да се възхищава на хората. А в някои просто се влюбва.

На строителството на металургичния завод татко се влюби в Лукянов. Този Лукянов е заместник-началник на строежа.

— Даровита натура. Творческа личност! — казваше баща ми.

И баща ми си има прякор: „Таен съветник“. Измисли му го мама. И само тя го нарича така.

С баща ми наистина често се съветват — главно надарените личности и творческите натури.

А Лукянов се съветваше ту с баща ми, ту с майка ми.

— Забелязал ли си: той поздравява само оня, който му е нужен в момента? — попита веднъж мама баща ми.

Тъй като аз не бях нужен на Лукянов, той изобщо не ме поздравяваше.

— Представи си мащаба на неговите грижи! — тихо възкликна баща ми. — Просто няма време за излишна дума, за излишна фраза.

— Поне веднъж да беше те попитал: как си? И за моето здраве нито веднъж не е питал.

— Той няма време за етикеция. Но ако ние се разболеем, би ни помогнал. Не се съмнявам.

— А защо не ни идва на гости? — попитах аз. Беше ми интересно да видя този Лукянов.

— В наше време телефонът най-често заменя живото човешко общуване — обясни ми мама.

— Денонощието има двайсет и четири часа… И за това Лукянов не е виновен — възрази баща ми.

— Няма време ли? — замислено рече мама. — Така е… На него се крепи строежът!

— Е, чак толкова? — не се съгласи баща ми. — У нас има много даровити хора. — Той изреди няколко малки и фамилни имена. И като се обърна към мама, добави: — Ами ти? Нито едно правителство не може да мине без министър на финансите!

Мама сякаш не чу последното изречение.

— Лукянов е умна глава! — каза тя. — Моментално разбира нещата.

— Освен това се съветва, звъни… И винаги гледа напред! — съгласи се баща ми.

И наистина, когато разговаряха с Лукянов, татко и мама току само повтаряха:

— Прави сте: това е изминат етап. Трябва да гледаме в бъдещето!

Лукянов дори ми се присъни веднъж с далекоглед в ръце: гледаше какво става… там, напред.

Аз не обиквам хората така често, както баща ми. Но един човек обичах вече повече от три години. Това беше диригентът на нашия хор, Виктор Макарович.

Възрастните хора твърдят, че трудно можеш да обясниш защо именно обичаш даден човек. Но аз, струва ми се, бих могъл да обясня…

Първо, той най-рано от всички забеляза, че имам открито и приятно лице. Второ, умееше да показва фокуси, да играе не само на „прескочикобила“, но изобщо всякакви игри. И непременно побеждаваше!

Той побеждаваше на билярд директора на Дома на културата, когото ние нарекохме Дирдома. Дирдома много нервничеше и обясняваше пораженията си с това, че на него се е стоварила грижата за „цялата култура“.

„Ако Лукянов изгубеше на игра с Виктор Макарович — помислих си аз, — навярно би казал, че «върху него лежи грижата за цялото строителство.» Добре са го измислили!…“

Аз изгубих от Виктор Макарович няколко игри на тенис на маса. След това ми съобщиха, че на кортовете той играе тенис много по-добре, отколкото на маса.

Веднъж, когато Виктор Макарович победи на шах едно момиченце от групата на малките в нашия хор, чух как Маргарита Василевна му каза:

— Е, с нея поне можехте да играете така, че да ви победи.

— Защо да унижавам момичето? — отговори Виктор Макарович. И изплашен, че Маргарита Василевна ще се обиди, взе да обяснява: — Нали вие самата казвате, че децата трябва да се уважават… И да не се лъжат.

С малките участници в нашия хор той обичаше да играе на криеница. И те никога не можеха да го намерят.

— На мене и фамилното ми име подхожда за игри: Караваев! — казваше той. — Ех, кравай, ти кравай! С кого искаш си играй…

Само една игра Виктор Макарович отхвърли направо пред очите ми. Той не пожела да играе на шашки, защото в нея печели онзи, който пръв загубва всичките си пулове.

— Това е някаква антиигра! — каза той. — Победата се състои в поражението… Да си поставиш за цел да те унищожат ли? Не разбирам.

За много неща той имаше особени възгледи. Например, не му харесваше думата „конферансие“. Думата „водещ“ му се струваше нескромна. И той ме нарече „обявител“.

„Обявителят“ — така ме наричаха всички.

— Ти си нещо като разузнавач — обясни ми Виктор Макарович. — Пръв започваш общуването със салона. Гласът ти зазвучава още преди аз да замахна с палката, преди да зазвучи музиката… Ти трябва да заредиш хората с внимание и интерес. Това е много отговорно! Ти си нещо като наша обложка. А обложката на книгата не е най-маловажното нещо. Дори може да се каже, че е най-важното: с нея започва всичко. Трябва не просто ей тъй да произнасяш фамилиите имена на композиторите и названията на песните, а с гласа си да изразяваш отношението и към автора, и към музиката му… А за да имаш свое отношение, трябва да знаеш!

Изобщо аз стоях на всички репетиции.

Виктор Макарович репетираше без сако. Той току само пъхаше ризата в панталоните си, както тогава, след играта на „прескочикобила“.

— Вие сте хор! — напомняше той на децата. — А кое е синоним на думата „хор“? Ко-лек-тив! Така мисля аз… Маргарита Василевна, съгласна ли сте с мене?

Тя никога не отговаряше на тези му въпроси. Но той упорито продължаваше да ги задава.

— Никой не може да живее на сцената някак сам за себе си. И същевременно всеки трябва да се чувства като солист. В смисъл че не бива да се крие зад гърба на стоящите отпред. И зад гласовете им! В смисъл на чувство за отговорност… всеки от вас е солист! Съгласна ли сте, Маргарита Василевна?

Тя навеждаше глава, почти я опираше на поставката за нотите, която, както научих, се наричала „пюпитър“. Тя беззвучно движеше пръсти по клавишите. С една дума, с целия си вид показваше, че въпросите му са излишни.

Особено се смущаваше той, когато трябваше да се пее без съпровод, т.е. без акомпанимента на Маргарита Василевна.

Такова пеене се нарича с красива чужда дума „а капела“. В такъв случай той десет пъти се извиняваше:

— Извинете, моля, Маргарита Василевна… Ние сега ще попеем „а капела“. Та да си починете малко. Извинете, моля…

Струваше ми се, че той се боеше малко от нея. „Не може чак толкова да я уважава! — мислех си аз. — Бои се навярно… ма за какво! Нали тя откри, че аз нямам ни слух, ни глас. Ни чувство за ритъм!“

Маргарита Василевна се обръщаше към нас на фамилните ни имена. А Виктор Макарович — на малките ни имена, макар това да беше рисковано: само Серьожовците в хора бяха петима или шестима. Виктор Макарович извърташе глава по посока на оня, към когото се обръщаше. Но ми се струваше, че и без това един Серьожа би отличавал себе си от друг: към всеки от нас Виктор Макарович се отнасяше някак особено.

Например освен мене в хора имаше още двама Мишовци. Но Мишенка той наричаше само мене. Не зная защо… Може би защото единствено само аз в целия хор не пеех и той искаше със своята нежност някак да смекчи този мой недостатък.

И ме кастреше само насаме.

— Ти изхождай не от звученето на имената, а от характера на произведенията. Защото, ако човек те послуша, излиза, че най-прекрасният композитор на земята е Орландо Ласо. Той е съчинил твърде колоритната песен „ехо“. Не споря… Но ти го обявяваш направо с упоение. А защо? Защото звучи красиво: Ор-лан-до Ла-со! А името „Бородин“ произнасяш ей тъй, между другото. Защо? Може би защото в нашия хор пее Люда Бородина? Ще рече, никаква екзотика, а? Така е, ако… не надзърнеш в дълбочина. Запомни: името на твореца се създава от неговите творения. Съгласна ли сте, Маргарита Василевна? Извинявай… Нея я няма тука. Запомни… твоите интонации трябва незабелязано, някак скришом да дават характеристика на произведенията. С такъв един полунамек… Не бива абсолютно еднакво да обявяваш фугата на Бах и прелюдията на Хендел, и „Песен за горите“ на Шостакович, и „Мелодия“ на Рубинщайн. Но за да можеш да почувстваш по какво се различават те едни от други, ти трябва да знаеш!

И аз продължавах да стоя на всички репетиции.

Мама считаше, че макар и да не пея, присъствието на репетициите ме „развива музикално“. Тя беше права. Освен „Орландо Ласо“, „пюпитър“ и „а капела“ аз научих много други твърде красиви думи. Например „солфеж“. Оказа се, че това е названието на урок, на който всички деца пеят по ноти. Аз дори си помислих, че нищо не пречи и ученическите уроци да се наричат със същите красиви имена: щеше да ни е по-приятно да ходим на училище!

В нашия гардероб на най-почетното място виси мамината „концертна“ рокля. С нея мама излиза на сцената, за да чете стихове или да пее. От време на време роклята се прекрояваше, защото тя трябва, както казва мама, „да е в крак с модата“.

„Крачещата рокля“… Това е образ, създаден от мама. На строежите, където мама и татко работеха, имаше крачещи екскаватори. А в гардероба беше окачена „крачеща рокля“. Делници и празници…

— Символично! — тихо рече веднъж татко.

Сега до концертната рокля, сякаш ръка за ръка с нея, в гардероба беше окачена и моята концертна униформа: сини панталони и гълъбова куртка със златна лира на страничния джоб.

Изобщо всичко в живота ми стана по-празнично!

Съседите, като ме срещнеха, питаха кога е следващият концерт. Най-интелигентните учители, когато ме вдигаха на дъската, питаха дали не съм изморен от репетициите. Ако не си знаех урока, казвах, че съм изморен. И ме връщаха да си седна на мястото… А след концертите на нашия хор по телевизията просто не ме оставяха на мира. Най-красивите момичета в училището, като ме видеха, започваха ей тъй, безпричинно да се смеят високо. Беше ми приятно.

Повече от три години ме съпровождаха аплодисменти и ме ослепяваха прожектори! И макар Виктор Макарович да предупреждаваше: „Аплодират Шостакович и само пет процента всички нас!“, на мен напълно ми стигаха и тези пет процента.

След репетициите и концертите аз през цялото време се въртях край Виктор Макарович, за да ме види и попита:

— Какво, Мишенка, ще си вървим ли в къщи заедно?

Него никой не го изпращаше в Дома на културата и никой не го посрещаше. Той живееше самичък. На същата улица, на която живеехме и ние.

Мисля, че той просто не е имал време да си създаде семейство и деца, защото сутрин репетираше с групата на малките в хора, денем — с групата на средните, а вечер — с групата на по-големите. Или обратното… Така е било цял живот. Значи заради нас, заради нашите песни, той е живял самичък на света.

По Малкия салон Виктор Макарович крачеше бодро и по младежки. А когато се връщахме в къщи, той леко понакуцваше, често се спираше и ме молеше да не бързам.

И през цялото време говореше за бъдещите програми и за това, че Маргарита Василевна всички много ни обича, но от педагогически съображения не иска да го покаже. И за това, че аз, като изляза на сцената, не трябва да си давам вид, че поднасям на залата някакъв подарък. По време на концерта ще стане ясно: дали поднасяме подарък, или не.

Той също като Лукянов през цялото време гледаше напред… Напоследък там, напред, се замяркаха два отчетни концерта — един за младите граждани на нашия град, а другият за възрастните.

Като мислеше за тези концерти, Виктор Макарович така се вълнуваше, че дори на улицата пъхаше ризата в панталоните си.

3

Мама и татко не признават политиката на ненамеса. Затова ако мама закъснее за работа, татко си изкарва ума:

— Навярно тя пак се е спречкала с някои хулигани!

Мъчех се да успокоя баща си и му напомнях, че мама този ден има занятия в литературния кръжок, каквито всъщност няма.

Ако пък баща ми закъснее, мама ще каже високо:

— Той пак помага на някой новоизлюпен Едисон!

Когато татко най-сетне се върне в къщи, мама казва приблизително следното:

— Не бива да се отделя толкова време на чуждите дарования. Собственото ще увехне!

— Не може да увехне нещо, което не съществува — отговаря баща ми.

— Да помагаш на другите е също талант! — възразява мама. — Но не най-рентабилният за семейството.

Мама често употребява привични за нея счетоводни думи.

— А ти самата нима не се намесваш, когато е нужна помощ? И то в много по-рисковани ситуации. Макар че ти, като жена, би могла и да отминеш…

— На какво ме учиш? — възмущава се мама.

Те често се уговарят един друг „да не се намесват“. През време на такива разговори току само се чуват думите: „А ти самият? А ти самата?! Ти не би ме уважавал, ако… Ти не би ме уважавала…“.

И двамата продължават да се борят с „политиката на ненамеса“.

Понякога вечер в нашия двор се разнасяха звуци на музика. Свиреше Володка с прякора Мандолината. Той живееше в съседния вход. Татко и мама веднага заставаха на прозореца: тя — защото обожаваше самодейността, а той — защото не можеше да отмине чуждите дарования.

— Бъдещ виртуоз! — каза веднъж мама.

— Защо бъдещ? — възрази баща ми.

Но мнозина от живеещите в блока посрещаха Володковото свирене без възхищение. Особено защото около Мандолината винаги се събираше цяла тълпа.

— Събира се хулиганщината! — чухме веднъж с татко.

— Защо когато много деца се събират в училище, това се нарича клас или отряд, а когато се събират в двора, е хулиганщина? — попита татко. И сви рамене: — Колко много изневерява паметта! Дори собственото си детство забравят.

Съседът, който спомена за хулиганщината, много обичаше да се обръща за помощ към вестниците и списанията.

— Навсякъде пишат за правото на човека на тишина!

— Е, щом за вас музиката и шумът са едно и също нещо…

— Той вече майка си прати в болницата, този ваш музикант!

— Как така я прати?

— Вие първом си изяснете нещата, че после вече се застъпвайте!

Като кимна по посока на Мандолината, баща ми каза:

— Трябва да го преместим на друга сценична площадка! Но какво общо има тук болницата? Не разбирам.

След няколко дни аз пак се връщах от Дома на културата заедно с Виктор Макарович. И му разказах за Мандолината.

— Според татко загива един талант — казах аз.

Виктор Макарович нищо не отлагаше за после.

— Трябва да го чуем. Доведи го утре. Ако е добър, ще го сложим в струнния оркестър.

— Той няма да дойде… Аз вече му предлагах.

— Отказа ли? Защо?!

— Не зная… Той изобщо е неразговорлив момък.

— Неразговорлив ли? Та това е прекрасно качество. А къде живее?

— До нас. В съседния вход.

— Е, щом Мохамед не отива при планината…

Мандолината не беше в къщи. Но и да беше, пак в първия момент никой не би го забелязал. Защото в коридора се разигра една сцена, която бе невъзможно да се предвиди.

Един абсолютно плешив човек, на когото поради липсата на коса — бузи, брадичка, чело и тил — всичко се сливаше в нещо еднакво кръгло, голо и добро, ни отвори вратата, нервно оправи очилата си и възкликна:

— Виктор Макарович!

А Виктор Макарович набързо напъха ризата си в панталоните и възкликна:

— Нима… Димуля?

Като влезе в стаята, Димуля веднага взе да маха нещо от масата, нещо да покрива, да крие друго… Но Виктор Макарович не обръщаше никакво внимание на безредието.

Той отиде бързо до стената и впи поглед в снимката, която висеше на нея.

— Това съм аз! — каза Виктор Макарович. И посочи с пръст гърба, изобразен на преден план.

В ъгъла на снимката имаше дата… И макар да бяха минали, както бързо пресметнах аз, трийсет години, гърбът на Виктор Макарович беше същият, какъвто е и сега: подвижен, цял устремен напред, срещу хора, който на снимката пееше.

— А това са Дима и Рима! — каза Виктор Макарович. И посочи с пръст солистите, които стояха с раззинати уста пред хора.

В единия от тези солисти веднага познах Димуля. Черният кичур коси не правеше лицето му по-малко беззащитно и добро.

— Дима и Рима… Рима и Дима! — замечтано рече Виктор Макарович. — Имената се римуваха… И пееха дует!

— Тя е в болницата — смутено и тъжно каза Димуля. — Та ето как сме разхвърляли тук с Володка…

Той продължаваше да пъха нещо в чекмеджето, нещо да крие под покривката.

Виктор Макарович рязко се обърна и погледна Димуля:

— Вие какво… оженихте ли се?

— Преди седемнайсет години.

— И не сте ми казали? И не сте наминали нито веднъж! А ми бяхте любимците! Маргарита Василевна ме обвиняваше в предубеденост: „Не може да се отделят деца от деца!“.

— Тъкмо затова се стеснявахме — обясни смутено Димуля. — Вие ни предсказвахте музикално бъдеще. А ние нищо от това… не оправдахме. Аз изобщо след десети клас не продължих. А Рима завърши техникум. При това търговски… Сега Рима е в болницата.

— Нима аз съм ви обичал заради гласовете ви? — замислено рече Виктор Макарович. — Дима и Рима… Значи завинаги сте се фотографирали? Запазили сте дуета! Много се радвам…

Той изведнъж се сепна:

— Ти каза, че Рима била в болницата ли? А какво се е случило?

— Сърцето й… Цял живот сърцето.

— Да, да… Помня. Тя боледуваше от ангини. Все се страхувах за гласа й!

— Не биваше да ражда. А тя роди.

— Мандолината ли? — неочаквано попитах аз.

Виктор Макарович ме изгледа с изумление.

— Това е прякорът на нашия син — обясни Димуля. И ме успокои: — Нищо, нищо… Ти познаваш ли го?

— Целият жилищен блок го познава — казах аз.

— Но не целият блок го обича.

Димуля огорчено разтвори ръце.

— Някой беше казал: „Човек, който на всички се харесва, предизвиква у мене подозрения!“ — успокои го Виктор Макарович.

— Според мен не е лошо момче… Как мислиш ти? — обърна се Димуля към мен.

— Бъдещ виртуоз! — уверено казах аз.

— И досега да не се познаваме с него? — Виктор Макарович погледна укорително към Дима и Рима, които на снимката пееха под негово диригентство. — Забравили сте ме. Съвсем, значи, сте ме забравили.

Ръцете на Димуля се притиснаха към гърдите му.

— Ние? — Той обхвана с ръце кръглата си глава. — Рима през цялото време ми сочи вас за пример. И на сина, и на мене. А пък аз ви соча за пример и на нея, и на сина.

— Представям си как вашият син ме мрази!

— Вас? Та ние го възпитаваме „по метода на Виктор Макарович“. Така каза наскоро Рима.

— А резултатът?

— Зле се учи.

— На̀, видиш ли!

— А от останалото съм доволен. Добър е… Свири на мандолина. От мъничък го учим на музика. Сами, с домашни средства… Нали ни внушихте, че музиката е радост, а понякога и спасение.

Виктор Макарович пак се обърна към снимката на стената:

— Но защо не сте го довели при мене?

— Срамувахме се… В бележника му — тройка до тройка. Математиката хич не му върви.

— И на мене не ми вървеше — каза Виктор Макарович.

— И на мене не ми върви! — гордо казах аз.

— Ти, значи, ни слушаш? — сепна се Виктор Макарович. — Да си музикант е призвание. Той може в края на краищата да си позволи… А „обявителят“ трябва да е добър по всички дисциплини.

— Знаем, че с тройки в Дома на културата не приемат — тъжно каза Димуля. — Всички казват: „Първом — бележките, а после вече кръжоците!“.

— Може и обратното… Макар че не биваше да го казвам пред Мишенка! — възрази Виктор Макарович.

— Ние ходихме при директора на Дома. Ей тъй, за да ни е чиста съвестта.

— При Дирдома? — възкликнах аз.

— Такъв ли му е прякорът? — кой знае защо се зарадва Димуля. — Той решително ни отказа.

— На какво основание? — попита Виктор Макарович.

— Ние, казва, трябва да мислим за репутацията на Дома на културата. За неговото лице!

— Тогава да бяхте дошли при мене!

— Досрамя ни… Дойдохме до Малкия салон, погледнахме през ключалката. Всичко, както преди… И Маргарита Василевна на рояла. Рима заплака и си тръгнахме за вкъщи.

— Как може така? Как може така? — продължаваше да пита Виктор Макарович пред фотографията на стената.

— А след три дни Рима отиде в болницата. И това лепнаха на Володка.

— Кой му го лепна?

— Така стана… Той беше получил двойка на контролното по алгебра. Е, Рима го погълча малко. Както се полага… А в нашия блок много се чува! Един съсед живее тук…

— Зная го — рекох аз.

— На другия ден сутринта казал: „Такива като вашия син във вестниците ги наричат трудни деца“. А вечерта Рима получи пристъп… Не заради Володка, разбира се. Но на него му го лепнаха! Той си върви с чантата по двора, а те подире му: „Разболя майка си, а сега се тревожи!“. Ако нещо се случи, казват: „От компанията на Мандолината!“. Нима той може да отговаря за всички… които се навъртат край него? Чак обидно ти става…

Когато излязохме на улицата, Виктор Макарович ме помоли да го изпратя.

Но по пътя той разговаряше със себе си. Често се спираше, разтриваше прасците на краката си. Дори посядаше на пейките. И продължаваше да разсъждава:

— Чудно нещо! Досрамяло ги… Сякаш съм ги готвил за певци. Добри хора станаха — и прекрасно! Станаха ли добри хора?

— Станаха — отговорих аз.

Но той беше задал въпроса на себе си и на моя отговор не обърна никакво внимание.

— Човек с тройки не бивало да пее! Как можаха да го измислят… Не му вървяла алгебрата, та хайде, зарежи мандолината. Къде е тук логиката?

— Няма логика — тихо отвърнах аз.

— И защо всички мислят, че аз подготвям певци? Гриша Дубовцев стана началник на конструкторско бюро, заслужил деятел на науката. А съобщава за това така, сякаш се извинява, че е станал заслужил деятел, а не заслужил артист на републиката. Макар че от моите ученици все пак един стигна и до заслужил артист… Гордея се!

Изведнъж Виктор Макарович се спря и каза високо:

— Прекрасно, Мишенка! Зная какво трябва да правим.

— Какво? — попитах аз.

— Ще пуснем Володя на нашите отчетни концерти. Нека това бъде сюрприз!

— За Дирдома?

— И за него! Представи си… „Дунавски вълни“! Или, да речем, Гурильовото „Звънче“… Изпълняват мандолина и хор… Великолепно! Нали тембърът на мандолината, Мишенка, е близък до детския глас. Особено в средния регистър. Така-а-а… — Виктор Макарович нищо не отлагаше за после. — Да се върнем обратно! И да му съобщим…

— Аз мога сам да намина.

— Не, аз трябва да направя официална покана!

Изтичахме обратно.

4

Трудно беше да се каже кой се готви за отчетни концерти — аз или мама.

Мама произнасяше на глас фамилните имена на композиторите и названията на песните, стараейки се да ми подскаже как трябва да прозвучат от сцената.

Тя ме караше да пия вечер валерианови капки, та да спя добре и изобщо да сложа в ред нервната си система.

— Нито един годишен счетоводен отчет не ми е струвал толкова напрежение, колкото отчетите на вашия хор! — казваше мама. И също пиеше валерианови капки.

За предстоящите концерти мама редовно напомняше на всички наши познати. И ако се окажеше, че някой е болен или заминава в командировка, тя много се разстройваше.

До телефона лежеше разделен на две половини с червен молив лист хартия. В едната графа пишеше — „Деца“, и другата — „Възрастни“. Мама записваше имената на всички, които трябваше да покани на сутрешния и на вечерния концерт.

— Я да видим баланса! — казваше тя. — Практически всички съм включила!

А след минута тичаше да попълни списъка с нови имена. Заради това мама трябваше час по час да се обръща към администратора на Дома на културата, който разпределяше поканите за концертите.

Мама възнамеряваше да запълни половината салон със своите познати, но все пак предупреждаваше:

— Не повтаряй моите грешки: не гледай към нас. И изобщо не си спомняй, че ние те слушаме. Веднага се поражда натегнатост и неестественост. А това практически проваля всичко! Повярвай на моя опит…

Мама често взема от хората, които й харесват, техни любими думи и изрази. „Практически“ — беше дума на Лукянов. Той обичаше да казва още — „изминат етап“ и кратката дума „работа“.

Аз никога не бях виждал Лукянов, но ми се струваше, че бих го познал, дори ако го срещнех нейде на улицата. Особено ако това се случеше близо до управлението на строителството, където работеше Лукянов. Веднага бих разбрал, че това е той: висок, забързан, никога не поглеждащ назад. И начинът, по който говори, неговите любими изрази също ми бяха добре познати, защото мама има още една интересна особеност: когато разговаря, понякога повтаря последните фрази на своя събеседник. Например, когато обсъждаше с Лукянов по телефона разни финансови въпроси, тя замислено повтаряше последните му мисли: „Значи, вие считате, че това практически е изминат етап?“, „В полза на работата ние трябва да считаме това за изминат етап? Така ли считате?…“.

Повтаряйки след събеседника си последните му думи мама сякаш обмисля верни ли са или не, може ли да се съгласи, или трябва да възрази. С Лукянов мама понякога влизаше в решителен спор. И колкото повече се горещеше, толкова по-често употребяваше негови думи: „Практически вие не сте прав! Ако се мисли каква ще е ползата за работата, ние трябва…“.

Споровете понякога завършваха и с мамина победа. Но тя не ликуваше; уважаваше Лукянов.

— Но какво толкова се вълнуваш? — казах на мама в деня на първия отчетен концерт, на който бяха поканени децата. — Нали аз съм само един обявител…

— Само обявител ли? — повтори мама. — Не! На тези концерти ти трябва да докажеш на всички и на себе си, че ти съвсем не си „обявител“, а че си артист!

Навярно тъкмо защото трябваше да доказвам това, мама изпитваше такова голямо нервно напрежение.

— Обърни особено внимание, когато преразказваш съдържанието на песните, които изпълнявате на чужди езици — предупреди ме мама. — Ние трябва да почувстваме, че с твоя помощ пътешестваме по земното кълбо…

Нашето семейство беше свикнало да пътешества!

А татко се вълнуваше за Мандолината:

— Дано не се провали…

— И Виктор Макарович се безпокои за него — казах аз. — Вие седнете, моля ви, до Димуля!

— Все пак да беше научил малкото и бащиното му име. На нас с майка ти никак не ни е удобно… Нали не сме пели заедно с него в хора!

За да не се измъчва дълго Володка, Виктор Макарович го сложи в началото на програмата. „Дунавски вълни“ беше нашият четвърти номер.

Аз високо нарекох Володка „Владимир“ и „солист“. Той излезе, седна, наведе се над мандолината си, като над дете… И сякаш взе да я приспива.

Още щом се върнах зад кулисите, върху ми налетя Дирдома. Как беше успял за две или три минути да довтаса от ложата до мене и досега не мога да разбера. Видът на Дирдома беше такъв, сякаш току-що беше изпил чаша рибено масло.

— На него… — той посочи към Виктор Макарович, който сякаш плуваше в този момент по Дунав, — на него не мога сега да изкажа… Но в ръцете ти е програмата, която е утвърдена? Къде тук са „Дунавските вълни“? Покажи ми…

— Те са извън програмата — обясних аз.

— А кой е утвърдил това „извън“?

— Мандолината е даровита личност! — казах аз. — Послушайте само как свири…

Има правила за приемане в хора! Има утвърден ред! Аз обясних това на родителите му. А те, значи, през задния вход!

Дирдома имаше навика дълго да втълпява на хората онова, което те отдавна вече са разбрали. Той продължаваше да ми обяснява, че правилата за всички са едни и същи, че не може да има изключения… Провери дали в програмата не е записано още нещо такова, което той да не е чул.

— В нашия двор… — започнах аз.

— Тук не е двор! — крясна Дирдома.

В този момент „Дунавските вълни“ свършиха. Как беше свирил Володка, за съжаление, не можах да чуя. Но по-важно за мене беше другото…

— Слушайте! — пак възкликнах аз.

Знаех, че децата от нашето училище сега ще викат „бис!“ и ще скандират. За това ние твърдо се бяхме уговорили.

Те започнаха да викат… И дори прекалено високо. Някои тропаха с крака, което не беше уговорено.

— Триумф! — казах аз.

Но Дирдома се изпари. Той не искаше да бъде свидетел на нашата победа.

Володка засвири отново… На „бис“ в първата част се изпълняваха само „Дунавски вълни“. А Дирдома нищо не каза на Виктор Макарович за Мандолината. Ни дума… „Значи ние наистина победихме!“ — ликувах аз.

Но през този ден главното не беше това…

5

Главното беше туй, което чух от Виктор Макарович, когато се връщахме в къщи.

Той беше много уморен. Спираше се по-често от друг път и по-често от друг път разтриваше прасците на краката си.

Вървяхме и мълчахме… Защото всички възторзи относно концерта бях успял да му изкажа още в Дома на културата.

Когато вече стигнахме близо до дома на Виктор Макарович, той изведнъж печално каза:

— Аз съм щастлив.

— Да! Днес ги смаяхме!

— Не е там работата. Чух как Димуля телефонира в болницата на жена си. Не я повикаха. Тогава той помоли сестрата да й предаде, че Володя са го викали на „бис“. Щастлив съм… — Той помълча. И добави: — Но колко много този Мандолина прилича на Димуля! Когато за пръв път дойде на репетиция, ми се стори, че се подмладих с трийсетина години. Стори ми се, че ей сега ще се яви Рима с червена вратовръзка, ще застане до него — и ще запеят!

— Главата му е също такава кръгла — съгласих се аз. — Само че е с коса и без очила. А Дирдома казваше, че лицето му не ни подхождало. Той счита нашите бележници за наши лица!

— И Пушкин не е могъл да овладее математиката — каза Виктор Макарович. — И какво щеше да стане, ако Пушкин постъпеше в нашия литературен кръжок…

— Дирдома не би го приел! Защото лицето му би могло да развали лицето на Дома на културата…

— И моето лице може да го развали. А по-точно, краката ми — с тъжна усмивка каза Виктор Макарович. — Затова днес аз дирижирах вашия хор за последен път.

Виктор Макарович умееше да показва фокуси и обичаше състезанията… Погледнах го с недоверие.

— За последен път — повтори той.

— Как… за последен?!

— Имаше консилиум — продължи той. — Това е страхотен съвет на докторите! И най-страшното е, когато вземе единодушно решение. Неизлечима болест на краката…

— От какво става?

— Казват, че от пушенето. Но аз никога не съм пушил. Казват, от застоял начин на живот. Но аз цял живот съм се движил. А сега… Не бива да ходя дълго, не бива да стоя дълго прав. Мога да дирижирам седнал…

— Та какво от това? — възкликнах аз. — Та какво от това? Ще ви отличава от всички останали. Вие седите, а те пред вас — прави! Учителят, когато разговаря с ученик, също седи, а ученикът стои прав пред него.

— Но Дирдома счита, че седящ диригент на пионерския хор не е за неговия Дом на културата. И мисля, че в дадения случай можем да се съгласим с него. И без туй не съм висок… Ако пък седна на стол, изобщо няма да ме виждат. Така че ела сега с мене в къщи… ще имаме много време — ще поиграем малко шах.

— Но нали можете да оздравеете!

— Доброто ми момче… — каза Виктор Макарович.

— Нали все пак има някакви средства?

— По-малко да стоя прав, да не претоварвам краката си… Преминавам на „седнали игри“. Време е вече: нали влязох в пенсионерска възраст.

„Втурнах се!“ — искаше ми се да го поправя. Защото той винаги твърде стремглаво се движеше.

— А как ще я караме… сега? — попитах аз.

— Ще бъдете „под управлението“ на Маргарита Василевна. Тя ви знае и ви обича.

— Маргарита Василевна? Но и тя също… не е млада.

— Нима й личи? — бавно и с учудване попита той. Аз не отговорих нищо. — Нека тя, като диригент, се прояви още на следващия отчетен концерт! В присъствието на обществеността и на вашите родители. Та те да са спокойни.

— След една седмица?

— А защо да протакаме?

„Не! По-добре той седящ, отколкото тя права!“ — твърдо реших аз в тази минута.

Родителите ми бяха потресени от тази новина не по-малко от мене.

— Той не бива да напуска: такъв талант! — тихо възкликна татко.

— Нима нищо не може да се измисли? — каза мама. И се изправи.

Когато тя произнася тази фраза, ние с татко веднага започваме да вярваме, че ще се намери изход. Безизходни положения мама не признава.

— Аз ще си помисля… — рече тя.

— Много те моля — казах й аз.

— Трябва да докажем, че без него вашият хор не ще може да пее! — решително заяви мама.

Тази фраза ме наведе на една неочаквана и смела мисъл. „Да, ние ще докажем, че без него е невъзможно да пеем! — реших аз. — Нека мама търси свой изход от положението. Но и аз няма да седя със скръстени ръце!“

Планът, който се роди в главата ми, разкрих пред участниците в средната група на нашия хор. Средна група не по качество, а по възраст; в нея влизаха деца от четвърти, пети и шести клас. С представителите на тази възраст ми беше най-лесно да се уговоря. По-малките можеха да не разберат моя план. А по-големите да не го приемат.

Средната група, както и предполагах, веднага ме разбра! Макар планът да беше рискован и опасен…

Веднъж мама беше казала, че децата на моята възраст са много смели, защото нямат опит и още не ги е очукал животът. Мама много иска аз да имам пред вид нейният опит и нейните грешки. Но аз все повече се убеждавам, че ако взема под внимание нейните патила, трудно ще мога да се науча на нещо. „И изобщо — разсъждавах аз — няма да е много благородно, ако един трупа върху себе си синини, а друг върху тези синини… върху чуждата, значи, мъка, се учи!“

И ето настъпи този неделен ден.

Възрастните се събраха във фоайето на Дома на културата много преди да започне концертът… Родителите и роднините на нашите хористи бяха много възбудени. Някои майки се целуваха и кой знае защо се поздравяваха.

Дойдоха и бивши участници в нашия хор. Между тях, както можа да ни съобщи Дирдома, имаше и такива, които бяха постигнали твърде много в живота! Например заслужилият артист на републиката, за когото веднъж спомена Виктор Макарович… Фамилното му име беше Наливин. Това име беше известно на всички в нашия град. И затова, когато Дирдома доведе Наливин зад кулисите, всички много се изплашиха.

Само Маргарита Василевна посрещна Наливин мрачно. Той тържествено, с широко разтворени ръце заплава насреща й. Но тя се извърна и едва чуто промърмори:

— Здравейте, Женя.

И след това каза ясно да чуят всички:

— Вече удари първият звънец!

Тя навярно се страхуваше, да не би Наливин да отвлече вниманието ни от предстоящото излизане. „Иска да се покаже!“ — помислих си аз за Маргарита Василевна.

Наливин беше висок и дебел. И беше странно, че от грамадното му тяло се откъсваше и сякаш чуруликаше във въздуха един тънък женски глас. Когато той за пръв път отвори уста, аз дори трепнах и се огледах: стори ми се, че говори някой друг.

— А къде е нашият безценен Виктор Макарович? — попита Наливин. И разпери ръце встрани, готов да го прегърне.

— Той навярно е в салона — бързо-бързо рече Дирдома. — Днес ще дирижира Маргарита Василевна.

— Значи ще се видим с него в антракта? — зачурулика гласът на Наливин. — Боя се само да не почне пак да ме гълчи, както през ония невъзвратими години… — Певецът измери с поглед фигурата си. — Вече ми е трудно да играя млади влюбени: зад креслото не можеш да се скриеш и от балкона не можеш да скочиш!

Той пак се измери с осъдителен поглед.

Аз бях забелязал, че има хора, които сами бързат да кажат на шега за недостатъците си от страх, че други ще направят това сериозно.

Наливин се обръщаше едновременно към целия ни хор. Той правеше това с лекота: беше свикнал, навярно, да споделя преживяванията си с огромния салон на театъра за опера и балет!

— Напомням: вече удари вторият звънец! — деловито мина край тях и каза Маргарита Василевна.

— Но третия можем и да забавим. Всичко е в наша власт! — отвърна подире й Дирдома.

— В никакъв случай!… — изплашено зачурулика Наливин. — Заради мене! Ако Виктор Макарович научи… А защо той не дойде зад кулисите?

— През антракта ще се видите. В моя кабинет — бързо-бързо обеща Дирдома, сякаш изрече скоропоговорка.

Виктор Макарович седеше на деветия или на десетия ред. Аз мислех, че той иска да покаже на всички, че хорът ще се справи с програмата без всяко въздействие от негова страна. Но аз реших да докажа нещо съвършено противоположно!

Излязох на сцената и като се стараех лицето ми да е колкото може по-открито и приятно, съобщих, че концертът започва, че ще дирижира Маргарита Василевна. Съобщих названието на първата песен и имената на авторите й.

Маргарита Василевна махна ръце и сякаш даде сигнал: „На старт! Внимание… Марш!“.

Групата на малките и групата на по-възрастните се устремиха напред. А средната група малко се позабави на старта и не започна навреме. Затова пък на друго място тя, сякаш се беше изплашила и стремейки се да навакса изпуснатото, започна малко по-раничко, отколкото беше нужно…

Аз наблюдавах всичко това зад кулисите. Но се мъчех да не забелязвам Маргарита Василевна, за да не допусна в себе си жалостиво чувство.

Моят план започна да се осъществява!

После обявих втория номер. И пак се върнах на своя наблюдателен пункт.

Този път всичко започна благополучно. Средната група не изоставаше… Хоровото многогласие се разливаше из салона. Но когато Маргарита Василевна даде знак за свършване на песента, средната група, която внимателно я гледаше, не забеляза знака и продължи да пее… Песента сякаш стана с опашка.

Когато се върнах на своя наблюдателен пункт за трети път, там вече беше Виктор Макарович… Той се опираше на бастун, който за пръв път видях у него, и ми се стори, че е станал още по-нисък.

— Нима на нищо не съм ви научил за всички тези години? — тихо попита той.

— Вие ни научихте! Но ето че без вас…

Той ме прекъсна:

— В една страна, разказваха ми, имало следната традиция… Главният лекар на болницата непременно го изпращали на продължителна командировка. И ако и без него всичко вървяло така, както когато и той бил там, той се връщал на предишното си място. Ако ли пък макар и нещичко почвало да върви зле, правели го обикновен лекар. Ординатор… Прекрасен обичай!

— Какво искате да кажете?

— Аз ще трябва публично да се извиня пред залата, пред вашите родители… пред Маргарита Василевна…

При тия думи аз го прекъснах:

— За нищо на света! Аз няма да ви пусна!

Третата песен отиваше към края си… Знаех, че средната група готви на Маргарита Василевна нов сюрприз.

— Една минутка!… — казах аз на Виктор Макарович. И заех такава поза, че средната група да ми обърне внимание. Но тя се готвеше… И не гледаше към мен.

В следващия миг Виктор Макарович побледня. И още по-тежко се опря на бастуна, защото на сцената успешно продължаваше да се осъществява моят замисъл.

Не знаех как да постъпя… Но вероятно мама е права, когато казва, че няма безизходни положения. Изведнъж измислих!

Третата песен вече свърши. А аз не се появявах на сцената… Бързо надрасках с молив на едно парче вестникарска хартия: „Деца! Свършвайте!“.

Когато излязох на сцената, някой заръкопляска. Навярно от дългото чакане нервите не издържаха. Може би бяха моите родители?…

— Вече постъпват заявки… от салона! — обявих аз така високо, както никога още не бях обявявал нито един номер. — Аз предавам тази молба на хора. Тя, разбира се, ще бъде изпълнена!

На последните думи наблегнах особено силно. И предадох бележката… Но не на Маргарита Василевна, както би трябвало, а на моя съученик Льошка, който беше главният ми съюзник в средната група.

Като се върнах зад кулисите, казах на Виктор Макарович:

— Сега всичко ще е наред.

Той не ми повярва и почна внимателно да слуша и да мърда устни: знаеше целия ни репертоар наизуст. Аз също се заслушах… Особено в средната група. Макар че можеше вече да не се тревожа: молбата на приятеля за Льошка беше закон!

— Какво значи това? — попита Виктор Макарович.

Мама ме моли да не повтарям в живота нейните грешки. И аз не ги повтарях… Аз въобще не бях уверен грешка ли беше моят план. Просто не можех да допусна Виктор Макарович да… И шепнешком му обясних всичко.

— Значи ти си направил това? — бавно рече той. — Моето добро момче?

— Ние не искахме да се разделяме с вас!

В този момент песента свърши. Аз излязох на сцената с лице, което, мисля, беше не така открито и приятно, както обикновено. А когато се върнах зад кулисите, Виктор Макарович вече го нямаше.

В антракта хукнах да го търся. Но през цялото време ме задържаха ръкостискания и похвали. Почти всички ми казваха „браво“. Но всеки го казваше различно…

„Браво на тебе!“ — възкликваше един. „Е, днес — браво на тебе!“ — потупваше ме по рамото втори. „Браво, браво, но помни, че има още цяла една част!“ — предупреждаваше ме трети.

— На вас с Мандолината, струва ми се, ви беше най-трудно: и двамата бяхте солисти — каза татко. — Но та-талантливи солисти.

— Само не повтаряй моята грешка: не се изчерпвай напълно още в първата част! — предупреди ме мама. — Защото именно в края на втората ще преразказваш съдържанието на чуждите песни! Моля те! Постарай се да нюансираш спецификата на всяка страна… — И като притисна ухото ми до устните си, мама попита: — А какво ставаше там… в началото?

— Нищо не съм забелязал! — отговорих аз.

— Значи Маргарита Василевна беше права: У тебе не всичко е както трябва със слуха и чувството за ритъм.

Във фоайето, в бюфета и в салона не намерих Виктор Макарович… Затова пък срещнах Димуля. Той търкаше с кърпичка добрата си кръгла глава и нещо търсеше.

— Как бих могъл да позвъня… на Рима? — попита той.

— Телефон има при директора!

— Миналия път звъних оттам. Но сега при него…

— Долу, до касата има автомат! — прекъснах го аз. Защото в тази минута си спомних, че Дирдома беше обещал на Наливни среща с Виктор Макарович в кабинета си.

И хукнах натам.

Наливни още го нямаше. Виктор Макарович, Маргарита Василевна и Дирдома стояха посред кабинета. Мъжете нервничеха, а Маргарита Василевна само оправяше огромния кичур на тила.

— Влез, Миша, влез — повика ме Виктор Макарович, когато открехнах вратата. Струва ми се, че за пръв път той не ме нарече Мишенка.

И Дирдома също, стори ми се, с нетърпение ме чакаше.

— Аз съм убеден, че това безобразие в началото… не стана случайно! — каза Дирдома. — Това беше опит да се провали нашият преглед. Нищо подобно по-рано, до появяването на вашата… или на вашия Мандолина не е ставало! Казват, че той родната си майка пратил в болницата. А сега ще прати и нашия хор.

— Володя тук няма никаква вина. За всичко съм виновен аз…

Дирдома сякаш пак изпи чаша рибено масло:

— Ти?

Маргарита Василевна все така бавно, както слагаше в ред огромния си кичур на тила рече:

— Защо някой трябва да поеме вината върху себе си? Всичко беше естествено: децата не са свикнали с мене. И се вълнуваха.

Аз исках да възразя. Но Виктор Макарович ме дръпна за ръката.

В тази минута от приемната се донесе чуруликащият глас на Наливни:

— Дирекцията е налице?

Дирдома веднага изпи рибеното масло с чаша плодов сок.

Още от прага Наливни се спусна към слабичкия Виктор Макарович, затули го с тялото си.

— Фотограф да имаше тук! Фотограф!… — със сладникав глас възкликна Дирдома.

След това Наливни почна да прегръща мене, после Дирдома. Когато прегръдките свършиха, забелязах, че ние, мъжете, бяхме останали сами: Маргарита Василевна незабелязано беше излязла.

— Десетилетия изтекоха като миг — разтваряше ръце Наливин. — И ето днес ме върнаха в невъзвратимото време на детството. Само че вече ей такъв… — Той пак се изгледа с критичен поглед, сякаш изпреварваше в това отношение Виктор Макарович. — Повярвайте, учителю, това не е от преяждане, а от неправилна обмяна на веществата! За болест нали не съдят човека…

— Победителите изобщо не ги съдят — каза Виктор Макарович. — Щастлив съм, че ти си знаменит и заслужено заслужил!

— Но за това и вие имате заслуга — отговори Наливин. — Защото вие ме открихте… — Той погали гърлото си. — Ако не бяхте вие!… Вие пръв чухте моята увертюра. Моята прелюдия… А сега вече завесата се спуска.

— Ти нещо си се побъркал! — весело възкликна Виктор Макарович. — И Карузо е бил пълен! А Джили?

— Лекарите ме съветват да премина към концертите. А може би и на педагогическа работа.

— И ти ли се занимаваш с… лекари?

— Какво ми носи утрешният ден?^[1] — изпя Наливин.

Дирдома изръкопляска.

— Е, гласът ти е абсолютно здрав! — зарадва се Виктор Макарович.

— Уви… Вечният конфликт между форма и съдържание. Макар че у вас няма никакъв конфликт: вие сте в образцова форма. — Той с добродушна завист огледа слабичкия Виктор Макарович. — Общуването с тях не ви дава да стареете! — Наливни посочи с пръст към мене. — А сега аз би трябвало да пея бас! Или в краен случай баритон… — Той се огледа и пак зачурулика: — Вас, учителю, днес ви нямаше на сцената! — Дирдома почна вторачено да се рови в книжата. — Впрочем къде е нашата неустрашима Маргарита Василевна? — Наливин огледа кабинета.

— Тя не е виновна — твърдо казах аз.

Виктор Макарович пак ме дръпна за ръката.

— Аз винаги съм се възхищавал, учителю, че вие толкова години сте… сред този бушуващ океан! — Наливин посочи към мене. — Аз един ден не бих издържал.

— Как тогава възнамеряваш да преминеш на педагогическа работа?

— Ще уча вокал. Само вокал… А вашето призвание е целият техен свят! — Наливин пак ме посочи с мекия си пръст.

Дирдома съвсем потъна в книжата. „Има хора, които възприемат чуждия успех като голямо лично нещастие!“ — беше казала веднъж мама. Не зная дали Дирдома беше такъв човек, но авторитетът и успехите на Виктор Макарович го дразнеха. Отдавна вече бях забелязал това.

— И изведнъж днеска напуснахте поста — продължи Наливин. — Защо?

— Краката, Женечка… Все същата неправилна обмяна, която времето произвежда: здраве за болест. И аз също ще трябва да потърся ново място в живота.

— То е само тук, в този Дом! — уверено заяви Наливни. — Сред тях! — За кой ли вече път той посочи с пръст към мене. — Без вас Домът на културата ще изгуби първата дума в името си: ще престане да бъде дом. Поне за тях!

При тия думи аз изръкоплясках.

— Маргарита Василевна по образование е диригент. И педагог по призвание — каза ясно Виктор Макарович. — До известна степен аз препречвах пътя й. Сега тя бързо ще намери с тях общ език! — Той също посочи към мен.

Аз приличах на експонат, който са донесли на урок или на лекция.

— Тя притежава този талант — уверено завърши Виктор Макарович.

— Пък аз не! — призна си Наливин. — Но тя няма да играе с тях на „прескочикобила“, няма да им показва фокуси… Помните ли как ви прескачах?

6

След час, час и половина ние с Виктор Макарович, както винаги без да бързаме, се връщахме в къщи. Родителите ми сметнаха, че не бива да ни разделят в такава вечер и след концерта си отидоха с Димуля и Мандолината.

— Ние искахме всичко да си е както до сега — обясних по пътя на Виктор Макарович. — Вие да си останете главен диригент — седнал или прав… Ние само това искахме!

— Първо, има средства, които могат да погубят благородната цел… — бавно каза Виктор Макарович. — Запомни това за цял живот. За да не ти кажат един ден, че „пътят за ада е постлан с добри намерения“. А второ… — Той така сниши гласа си, че аз едва го чух: — Второ, аз обичах Маргарита Василевна.

— Нея? — Аз се спрях от изненада. — Навярно… отдавна, отдавна? Когато още сте били млад?

— Не е важно кога е било. Важното е, че е било.

— И мина ли?

— Мина — не значи изчезна, Мишенка. Това, първо. А второ… Днес май взех да слагам всяко нещо на мястото му? Изглежда, защото ти задаваш премного въпроси.

И все пак аз се осмелих да кажа шепнешком:

— А защо… не се оженихте за нея?

— Бяха го направили преди мене.

— А тя… вас?…

— Тя обичаше да работи с мене. И ако трябва да го кажем с думите на Дирдома, не помисли за собственото си творческо лице. Сега най-после… Това до известна степен беше мой дълг.

— Може би вие напускате заради това?

— Заради „неправилната обмяна“… Но всяко зло за добро, както казват. Разбери: тя беше в живота ми цяла епоха. Ти ще кажеш: минала епоха. Но минало и забранено са две различни неща. Изобщо винаги е по-добре да помниш, отколкото да забравяш, Мишенка. Лошото понякога може и да се зачеркне… Но доброто… — Той помълча, разтри крака си. — Оня, който не помни вчерашното, ще забрави и днешното… А всъщност завчера и вдругиден са неотделими в живота!

Виктор Макарович явно беше уморен. Но ми се стори не от това, че го боляха краката, а от мислите си. Поседнахме.

— Ако от една книга, Мишенка, изхвърлят прочетените страници и глави, цялата книга ще се разсипе. Впрочем, да се върнем към Дома на културата… — каза той. А пък се върна към Маргарита Василевна: — Колко черна работа поемаше тя върху себе си! А лаврите главно бяха за хора и за мене. Казват, че в един от най-страшните кръгове на ада… същия, пътят към който е постлан с твоите рухнали намерения, попадат „предателите на своите благодетели“. Тоест хора, които не помнят доброто. Нека не бъдем от тях, Мишенка!

— Нека!… Аз например вас никога няма да ви забравя!

— Благодаря ти… Споменът може да удължи човешкия живот. Разбираш ли? Дори угасващият или отдавна угасналият…

Помълчахме. После аз казах:

— А моята майка помни всички дати в живота на нашите роднини и познати. И поздравява всички. Дори й се смея.

— А какво смешно има в това?

— Да помниш всичко и всички ли?… Та човек трябва да има такъв склад! — Аз се почуках с пръст по главата.

— Паметта не е склад и не е хранилище — възрази Виктор Макарович. — Тя е светилище… Извини ме за голямата дума.

Пак помълчахме.

— Добре че Дирдома не знае нищо за това — казах аз. — Че инак не би назначил Маргарита Василевна за диригент… с такова удоволствие де…

— Може би.

— А деца никога ли не сте имали? — попитах аз.

— Цял живот бях такъв многодетен баща в нашия Дом на културата, че някак не успях да си създам свой дом… А Маргарита Василевна се разплака, когато разбра, че трябва да напусна.

— Разплака ли се? Тя? Не мога да си го представя.

— Толкоз по-скъпо за мене е това събитие!

Станахме от пейката и тръгнахме нататък.

— Но кой ще помогне на мене да намеря… както се казва, ново място в живота? — без да отправя въпроса към някого, каза Виктор Макарович.

 

 

Тъкмо една от забележителните особености на майка ми е умението й да намира онова, което другите вече не се надяват, че ще могат да намерят: да достави някакво много рядко лекарство, или да занесе на приятели книга, издадена преди четиридесет години, или да открие болярски костюми за самодейни спектакли, макар в града изобщо никога да не се даваха представления за боляри. Тя може да поправи бушоните вечер, когато всички вече са се приготвили да стоят на тъмно, защото работният ден на монтьора е свършил.

— Намерих изход от положението! — след няколко дни рече мама.

Ние с татко затаихме дъх.

— Спомних си, че в Дома на културата „Хоризонт“ имаше детски ансамбъл. В него влизаха и хорът, и хореографската трупа, и струнният оркестър. А в ансамбъла освен диригенти, балетмайстори и други, имаше и художествен ръководител. Той обединяваше всички. Помните ли?

Ние с татко не си спомняхме, защото тогава мама се беше увлякла по драматическия кръжок и никакви други самодейни колективи не ни интересуваха. Албумът „Мама в роли“ се отнасяше тъкмо за това време.

— Та ето… ние с Лукянов обмислихме как да учредим такава длъжност и в нашия Дом на културата! Дирдома вече знае… Защото трябва да подготви някои и други книжа. Аз дори и името на ансамбъла измислих: „Запламтете като огньове!“… Лукянов го одобри. Разбира се, въпросът не е в името. Трябва да прокараме щатна единица! Аз обясних на Лукянов, че това е нужно „за работата“. Той бързо изучи въпроса и каза, че „практически това е възможно“. Художествен ръководител на ансамбъла „Запламтете като огньове!“… Звучи добре, нали? Хайде, Миша, излез и обяви!

Аз застанах посред стаята, направих лицето си открито и приятно и казах високо:

— Започваме концерта на ансамбъла „Запламтете като огньове!…“. Художествен ръководител — Виктор Макарович Караваев! Диригент — Маргарита Василевна… Не помня фамилното й име.

— Все едно, прозвуча много ефектно — каза мама. — Да, нашият Лукянов е умна глава! Веднага влезе в контакт с профсъюзите. Постави всичко на делова основа. Мисля, че след петнайсетина дни нашият проект ще се осъществи.

— Аз бях сигурен, че мама ще намери изход — каза баща ми. — Щом трябва да се помогне, за нея не съществуват непреодолими джунгли и лабиринти!

Когато мама успее за пореден път да „поправи бушоните“ (така у дома се наричат всички мамини действия, свързани с поправка, помощ и намиране на разни неща), баща ми винаги сияе от радост. Той е щастлив и защото мама е поправила нещо, помогнала е на някого, но най-вече, струва ми се, защото мама пак се е проявила като даровита личност, с което той толкова се гордее.

— Само не повтаряй моята стара грешка: не разказвай за това на Виктор Макарович преди да му дойде времето — продължаваше мама. — Знаеш, че съм суеверна!

— А на мене ми се струва, че трябва да му се каже — възрази татко. — Нека знае, че някой мисли за него, че някой се грижи… Сам по себе си този факт ще му бъде приятен. За него са важни не само резултатите от нашите усилия, но и нашите намерения. Той разбира, че резултатите могат и да не зависят от нас…

— Разправят, че пътят за ада бил постлан с добри намерения! — казах аз.

— Това е, когато добрите намерения не се осъществяват с добри средства — отговори баща ми.

— Тъкмо това се случи…

— Кога? — учуди се баща ми.

Не отговорих на въпроса му. Вместо това възкликнах:

— Още сега трябва да съобщим на Виктор Макарович! За да не страда ни един час повече. Мама и Лукянов ще постигнат целта си. Аз съм абсолютно сигурен!

— И аз — каза татко.

 

 

Виктор Макарович не беше у дома си. На вратата беше забодена бележка: „У Димуля съм“. Значи, той чака някого…

Не някого, а само мене! Защото само аз знаех, че Димуля го наричат Димуля.

Хукнах обратно към къщи. Нали Димуля, Рима и Мандолината живееха в съседния вход.

Вратата ми отвори Володка.

Той само дето не припадна от радост, като ме видя. Погледна ме така, сякаш бях идвал при него всеки ден по същото време. А видът ми навярно е бил толкова тържествен, така съм горял от нетърпение по-скоро да разкажа на всички мамината новина, че Володка попита:

— Какво става с теб?

— Нищо… Сега ще разбереш!

— Ела — каза той. — Гладен ли си? — и тръгна към кухнята.

— Накъде се запъти? — извиках аз. — Първо чуй какво ще ти кажа…

— Почакай малко, че ще загори…

Мандолината беше момче къщовник.

Пред първия преглед той много се вълнуваше, разбира се, но все пак забеляза, че на Льошка от средната група копчето на куртката му е скъсано.

— Искаш ли да го зашия? — попита той.

— А конец и игла?

— Ще се намерят.

Оказа се, че у Маргарита Василевна наистина имало и едното, и другото.

— А копче? — попита Льошка.

— Ще скъсаме от задния джоб на панталоните. Там никой няма да го види.

Той го откъсна и го заши.

Когато разказах тази случка на мама, тя каза:

— Значи в бъдещото си семейство той ще играе същите две роли, които аз изпълнявам в нашето.

— Кои две? — попитах аз.

— На мъж и на жена.

Володка не обичаше възклицанията и суетата. Когато в деня на концерта го извикаха на „бис“, той излезе така, сякаш децата от нашето училище не си деряха гърлата и не се пръскаха от възторг. Сякаш той беше сам с мандолината си. Седна, пак се приведе над нея, като над дете, и за втори път засвири „Дунавски вълни“…

Разбира се, не му казах, че нашето училище изпълняваше обещанието, което ми даде. Той не би ми простил това…

Искаше ми се в момента, когато съобщя моята новина, всички да са събрани наедно. Затова почаках в коридора, докато Володка се появи с огромна тенджера в ръце.

— Ще ядем супа — каза той. — Гладен ли си?

— Сега няма да ви е до ядене. И до супа! — отвърнах из. — Виж, да имаше шампанско!…

Володка ме погледна с недоумение.

— Потрай! Сегичка ще разбереш! — казах аз. Макар да знаех, че Мандолината беше много търпелив и можеше да чака колкото си щеш.

Влязохме в стаята… Виктор Макарович и Димуля играеха шах на дивана.

— Мишенка! — възкликна Виктор Макарович. — Тъкмо печеля.

— Поне веднъж да можех да не загубя… — с досада, като поглаждаше кръглата си глава, каза Димуля.

— Днеска всички ние победихме! — казах аз.

— Кого? — попита Виктор Макарович.

— И вашият консилиум… И Дирдома!

— Какво имаш предвид?

— Ще бъде създаден ансамбълът „Запламтете като огньове!…“. И този ансамбъл ще има художествен ръководител. Отгатнете кой? На снимката ние виждаме сега неговия гръб! — Всички впериха поглед във фотографията. А аз продължих: — Художественият ръководител не трябва да седи и не трябва да стои прав — той трябва само да ръководи!

Володка остави тенджерата на масата така тежко, че аз разбрах: моята новина му беше направила впечатление.

— Остава само да се издейства щатна единица. Ще действат Лукянов и моята майка. Така че може да не се съмняваме!

Всички мълчаха.

— А Маргарита Василевна ще дирижира… — казах аз.

И в този момент разбрах, че поговорката „Планина се смъкна от гърба ми“ е много вярна. Виктор Макарович стана, изправи се.

— Ако е така… — каза той. — Ако е така…

И започна да ходи из стаята. А аз вървях след него и му обяснявах, че щом Лукянов и мама се заловят за нещо, можем да сме абсолютно спокойни.

— Колко е хубаво! Колко е хубаво!… — повтаряше Димуля. — Значи и Володя ще остане… А то директорът казва: „Когато поправиш тройките по математика, тогава ще свириш…“. Ами ако никога не ги поправи?

— Не е там работата — измърмори под носа си Мандолината.

— Аз съм ти баща… За тебе се радвам… Трябва да позвъним на Рима. Да й разкажем…

Той стана от дивана.

— Супата ще изстине — спря го Мандолината.

— Къщовник ти е момчето! — похвали го Виктор Макарович. Искаше му се да говори на хората приятни неща.

— Ако сме обективни… — започна Димуля.

Володка веднага тръгна за нещо към кухнята.

— Много е грижовен! — повтори Виктор Макарович.

— Майка му често е в болницата. Така че се налага…

— А сега нека Рима… — започнах аз. И спрях.

— … Григоревна — подсказа ми Димуля.

— Нека Рима Григоревна разкаже на този ваш съсед… Нека лично му разкаже! Тогава всички в двора…

— Тя му каза. А той й отговори: „Какво друго може да каже една майка за сина си!“. Дори припомни някаква стара притча. В тази притча синът в старанието си да докаже на една жестока девойка любовта си, изтръгнал сърцето на майка си. От гръдта й. Тича с него, спъва се, пада… А сърцето пита: „Синко, много ли те заболя?“.

— До каква степен понякога хората умеят да виждат в другите само това, което искат да видят! — каза Виктор Макарович. — И статии вадят в своя подкрепа, и стари притчи…

— Аз мисля, че те просто не обичат музиката. Мандолината ги дразни… Не Володка, а инструментът — стеснително се съгласи Димуля.

Той махна с ръка и отиде в коридора да позвъни по телефона.

Володка веднага се върна. И разля супата по чиниите.

Когато човек се вълнува, няма апетит… На Мандолината му беше неудобно да ни напомня, че супата изстива. А ние с Виктор Макарович стояхме и гледахме снимката, на която Дима и Рима пееха.

— Почти за всички тях това беше нещо като игра… — неочаквано каза Виктор Макарович. — Но аз винаги съм си мислил: човек, който обича песните, не може да бъде зъл човек. Това за мене беше главното… Хайде и ние да поиграем! Защото всичко е добре, което завършва добре. Ей сега ще се върне Димуля и тогава…

Димуля се върна и каза, че дежурната сестра вече е тръгнала към стаята на Рима с радостното съобщение.

— Предлагам да изнесем концерт — каза Виктор Макарович. — И всеки да изпълнява привичната за него роля. Ти, Мишенка, ще обявиш. Аз ще дирижирам, Димуля ще пее както някога, а Володя ще свири на мандолината… — Той се обърна към Володка и баща му: — Вие сигурно сте изпълнявали нещичко заедно?

— Изпълнявали сме… — призна Димуля. — Ние с Римочка на два гласа, а Володя акомпанираше. Но ей тъй… за себе си.

— А какво пеехте?

— Спомняхме си репертоара на нашия хор. Гурильовото „Звънче“ например…

— Чудесно! Володя, вземай мандолината! — Володка я взе. — Мишенка, на авансцената!

За втори път през този ден ми предлагаха да се държа в къщи като на концерт.

„Дали ще доставяш радост на един човек или на цяла зала — няма голяма разлика. Стига да има, Мишенка, радост… — беше ми обяснил веднъж Виктор Макарович. — Истинският артист никога няма да се откаже да излезе на сцената само за това, че не са се събрали достатъчно хора. Дори ако са дошли само неколцина зрители, той ще излезе на сцената. Та те не са виновни!“

Пред мене бяха трима зрители и същевременно трима участници. Направих лицето си още по-приятно и открито, отколкото днес у дома. И обявих:

— Композитор Гурильов… „Звънчето“!

Виктор Макарович истински, като на концерт, замахна с ръце. Володка се приведе над мандолината си и почна да я приспива.

Димуля запя със свенлив, нежен глас:

Монотонно звънчето звъни,

и по пътя лек прах се извива…

Аз местех погледа си от снимката към Димуля. Обичам с помощта на снимките да наблюдавам как с годините се менят лицата на хората. Но изразът на лицата почти не се мени с годините. Поне на Димуля характерът си беше останал същият…

7

След като ми стана ясно, че Виктор Макарович няма да ни напусне, аз обикнах Маргарита Василевна. И тя, струва ми се, ме обикна. Защото знаеше, че моята майка си е спомнила за Дома на културата „Хоризонт“, в който имаше детски ансамбъл и художествен ръководител.

По-рано не можех да си представя добре как Маргарита Василевна разговаря на обикновени човешки теми. В мое присъствие тя произнасяше само ония фрази, които имаха непосредствено отношение към репетициите или концертите: „Можем ли да започваме, Виктор Макарович?“, „Ти, Миша, произнасяш името на Мусоргски така, сякаш ти е другар от училището. Никакво благоговение… С гениите не бива да се отнасяме така!“.

И изведнъж тя от време на време почна да се усмихва, нещо, което по-рано почти никога не бях виждал. А веднъж дори ме подръпна за косата. Аз наведох глава, та да й е по-удобно да ме подръпва. Такова удоволствие беше за мене!

— Ама че хитро си го измислил да провалиш моя дебют! — каза тя. — Значи обичаш Виктор Макарович?

— Ние всички го обичаме — отговорих аз и внимателно я погледнах. — А? Нима не е така?…

Но тя пак стана, както се казва, непроницаема.

 

 

… Този ден имахме репетиция за концерта „Прелистваме страници от опери!…“. Тази програма я измисли Маргарита Василевна. Нашите деца ставаха ту крепостни момичета от „Евгений Онегин“, ту ловци от операта „Вълшебният стрелец“, ту свита на грузинския княз от „Демон“, ту казаци от „Тихият Дон“.

Нашият хор беше изпълнявал всички тези песни и по-рано, когато дирижираше Виктор Макарович. Но Маргарита Василевна ги обедини всички в отделна програма. И измисли пояснителен текст, който аз трябваше да казвам.

Маргарита Василевна ни обясняваше, че според нея няма професия „певец“, а има професия „артист“. Само артистът притежава дарбата да се превъплъщава, дарба, която всички участници в нашия хор трябва да притежават.

— Има и не артисти, а изпълнители на арии. Ние не трябва да ги вземаме за пример — убеждаваше ни Маргарита Василевна.

Откакто Виктор Макарович напусна хора, тя постоянно се позоваваше на него, цитираше неща, които той е казвал преди трийсет години, преди двайсет години и съвсем наскоро.

— Представете си, че ни слуша Виктор Макарович! — възкликваше тя.

Децата си представяха и Маргарита Василевна ги хвалеше:

— Ето на̀… Съвсем друго нещо е. Чувствате ли?

„Навярно по-рано тя просто не е искала да отвлича вниманието ни от Виктор Макарович — мислех си аз. — И затова се държеше незабележимо. Излиза, че наистина той малко й е преграждал пътя.“

Особено внимание Маргарита Василевна отделяше на средната група. Тя дори изказа мнението, че Льошка може понякога да пее соло.

— Ето, видиш ли — казах аз на Льошка. — Колко хубаво стана, че не запяхте навреме на прегледа!…

— Какво ще кажеш, да си призная ли? — отговори ми Льошка.

— Аз вече си признах. Така че пей абсолютно спокойно!

Ние с Маргарита Василевна имахме хубаво настроение: чакахме художествения ръководител.

Маргарита Василевна искаше програмата на репетициите да изглежда точно така, както на концерт. Затова аз излизах на авансцената, обявявах номерата и изговарях обяснителния текст. Когато обявих „Нощ“ от операта „Демон“ на Рубинщайн и казах всичко, което трябваше да кажа за поемата на Лермонтов, която е „легнала в основата“, в Малкия салон се появи Дирдома.

— Дойдох да ви съобщя една извънредно приятна новина! — започна той. Изплаши се, че ние не сме го разбрали, и поясни: — Ако перифразираме репликата на градоначалника от комедията „Ревизор“. — После гордо ни огледа всички: — Току-що подписах заповед за създаването на ансамбъла „Запламтете като огньове!…“. Той органично ще включи вас, цялата наша хореография и оркестъра.

— Ура! — извиках аз. Последва ме средната група.

— Вие сте на репетиция! — рече Маргарита Василевна и погледна към мене.

— Продължавайте работата си — каза Дирдома. И си отиде.

— Маргарита Василевна, разрешете ми да изляза — казах аз.

— Но репетицията не е свършила.

— Трябва да изляза. Извинете, моля…

Тя си даде вид, че е много учудена.

Излязох от Малкия салон и хукнах по коридора. Долу, до касата, имаше телефон… Трябваше да съобщя на Виктор Макарович, че сме победили!

Когато дотичах до таблото за заповедите, поспрях се и останах като закован…

В центъра на таблото беше окачена новата заповед до Дома на културата. В нея се съобщаваше, че се създава пионерски ансамбъл „Запламтете като огньове!…“.

А на втория абзац беше написано: „За художествен ръководител се утвърждава Евгений Аркадиевич Наливни, заслужил артист на републиката“.

— Ти май заспа, а? — попита ме чистачката, която метеше коридора.

За десети или двайсети път препрочитах втория абзац на заповедта. Не може да се каже, че не вярвах на очите си… Не вярвах на друго, че някой е могъл да го напише и друг някой да го препише на пишеща машина и да го окачи в коридора.

„Как може така? — питах се аз. — Как може така!“

Без разрешение влязох в кабинета. Дирдома разглеждаше афишите, закачени по стената.

— Художествен ръководител би трябвало да бъде Виктор Макарович… — казах аз. — Нали беше решено!

— Решено от кого? — попита спокойно Дирдома.

— За това знаеха всички. И мама и аз…

— Вие с майка си? — разсмя се Дирдома. — Вие ли назначихте художествения ръководител? На какво основание?…

— Виктор Макарович целия си живот… Той четиридесет години…

— Трудовият стаж още не е всичко — отговори Дирдома. — Трябва да изхождаме от интересите на Дома на културата. Заслужил артист, известен в целия град певец идва при децата! Да ръководи нашия ансамбъл!… Нима не разбираш, че е прекрасно? За афиширането, за лицето на нашия Дом, за зрителите…

— Това е невъзможно — казах аз.

— Тоест как така… невъзможно? В коридора е окачена заповед.

— А Наливин? Нима той се съгласи?

— Аз му обясних. И той разбра. За разлика от тебе… Изкуството е жестоко нещо.

— Вие сте жестоко нещо! — казах аз.

Дирдома се изплаши. Навярно лицето ми е било едно такова… Той нищо не отговори, не ме изгони от стаята.

— Но нали Наливин каза, че не иска да работи с деца. Чух го с ушите си…

— Той се пошегува. Кой не обича децата? Ти разбери… Виктор Макарович е изминат етап. Бъдещето е на Наливин!

— Защото е заслужил ли?…

— Заслужено заслужил! Както каза Виктор Макарович, когото аз уважавам не по-малко, отколкото ти. При това и млад! Или, както се казва, перспективен. С такова име нашият огън ще пламти много по-високо и по-ярко.

Много доволен от последната си фраза, Дирдома сякаш изпи чаша нектар и почна да се усмихва.

— Но Наливин имаше намерение да отиде там, дето учат… вокал. Аз сам чух.

— За наше щастие там нямаше вакантно място!

— А Лукянов?

— Откъде познаваш ти Лукянов? — Дирдома внимателно ме погледна.

— И той ли се съгласи?

— Той винаги изхожда от интересите на работата. А ти откъде го познаваш?

Струваше ми се, че не бива да се бавя, че е скъпа всяка минута. Сякаш се касаеше за спасяването на тежко болен. „Трябва да намеря мама и татко! Незабавно!…“ реших аз. И изскочих от кабинета.

Счетоводството се намираше на втория етаж в управлението на строителството, а баща ми работеше на третия. Но аз не само затова реших първо да изтичам при мама. Просто знаех, че тя няма да се обърка и ще намери изход от положението. И после… в трудни минути мама винаги умее да се държи. „Да се стегне“, както казва баща ми.

„Не може да бъде! — разсъждавах по пътя аз. — Мама измисли всичко това, та Виктор Макарович… да си остане, да не се разделя с нас. Нима Наливин ще може? Но той се съгласил! А Виктор Макарович намери, че гласът му е в ред… Наливин сам казваше. Наричаше го учителю… Той навярно не знае, че в ада попадат «предателите на своите благодетели». Хората, които не помнят доброто… Но не е там работата! Трябва да се поправи… Докато Виктор Макарович не е научил!“

Беше нужен пропуск. Взех да звъня отдолу… Но телефонът на счетоводството, то се знае, беше зает.

И изведнъж видях мама. Тя вървеше, сякаш нищо не беше станало, стиснала в ръка пакет книжа.

— Какво се е случило? — попита тя, предварително готова да посрещне всякаква вест.

— Окачиха заповед! Дирдома я написал… Художествен ръководител ще бъде Наливин!

— Какво? Какво?

— Наливин… Той се съгласил! Дирдома му обяснил, че това е добре за афиширането. А Виктор Макарович… ние го излъгахме!

— Не повтаряй моите обичайни грешки. Не се паникьосвай предварително!

Всъщност мама никога не изпадаше в паника. Просто напоследък тя все по-често почна да си приписва неща, които аз според нея не трябваше да правя. На мама й се струва, че аз по-бързо ще разбера, ако зная, че тя е изпитала тези грешки на собствения си гръб и сама се е убедила в техните ужасни последици.

— Трябва да идем при Лукянов — каза мама. — При него има съвещание. Но това няма значение. Да вървим… Ти ще кажеш своето мнение от името на хора!

— Да вземем и татко.

— Той ще се развълнува. А впрочем…

Баща ми местеше поглед от мама към мене, сякаш питаше: „Вярно ли е това?“.

— А Лукянов нима не е знаел? — вече на глас попита татко. — Ти не му ли говори за Виктор Макарович?

— Говорих му… Но не наблегнах на това. Познавам Лукянов. Той си има принципи. Щатното място трябваше да се издейства не за определен човек, още повече човек пред пенсиониране, а за работата. Но пък и друга кандидатура нямаше!

— Да идем при него! — решително заяви баща ми. И тръгна напред, макар обикновено в такива случаи да ни водеше мама.

При Лукянов продължаваше съвещанието.

— Аз ще надзърна… — каза татко.

Секретарката с две ръце сякаш се защитаваше от него.

— Е, това вече на ваша отговорност!

След минута Лукянов излезе от приемната.

Както и предполагах, той беше висок, енергичен. Лицето му беше не просто приятно и открито, като моето на концертите, но и красиво. И мъжествено.

— Какво има? — без да поздрави, попита той.

— Трябва да ви разкажем… — започна мама.

— Бързо ли е?

— Да! — казах аз.

Той ме погледна с учудване, но дори не попита кой съм.

— Казвайте!

Той разтвори вратата срещу кабинета си.

— За какво се отнася?

— За художествения ръководител на ансамбъла — каза мама.

— Този въпрос е решен положително.

— Там е работата, че не е решен!

— Как не е? Единицата е утвърдена.

— Но персоналното назначение… е неправилно — продължи мама. — Утвърден е не Виктор Макарович, а друг човек.

— Е, в такива детайли не мога да вниквам…

В този момент стана нещо изненадващо: татко повиши глас.

— Не, вие прекрасно знаете, че всеки проект, всяка машина се състои от детайли. И вие постоянно вниквате… Но и художествената творба, и човешкият живот — всичко, всичко се състои от детайли.

— Директорът на Дома ми съобщи вчера, че Виктор Макарович сам решил да си почине. Че лекарите му забранили…

— Дебитът с кредита явно не се покрива! Той ви е излъгал — каза мама.

Баща ми отмести мастилницата на масата:

— Същият този директор на Дома казал, че Виктор Макарович е вече „изминат етап“. Това е ваш любим израз. Но човек не може да бъде изминат етап! — Баща ми решително върна мастилницата на предишното й място. — И изобщо аз трябва да кажа… Какво значи това „изминат етап“? И нашият живот — моят, вашият — се гради върху „изминати етапи“. Като върху фундамент! Не е нужно човек да е строител, за да знае, че без фундамент сградата ще рухне.

Наскоро бях слушал нещо подобно. Но Виктор Макарович говореше за книгата, а баща ми — за фундамента. Защото беше инженер.

Лукянов не можеше да познае баща ми.

— Пък аз ви мислех за прекалено деликатен човек. Това ми харесва!

Мнозина считат баща ми за прекалено деликатен.

„Ти не разбираш достатъчно добре това“ — казва ми татко в случаите, когато аз изобщо нищо не разбирам. Например, когато ми помага да решавам задачи по математика. „На̀, видиш ли как реши всичко!“ — казва той. А фактически всичко бях решил не аз, а той. „Това не е точно така“ — казва татко, когато нещо изобщо съвсем не е така.

Той умее да подскаже, без да проличи, че подсказва. Така става и с моите задачи, и с телефонните разговори с Лукянов.

— На̀, видите ли как отлично го измислихте! — казва той на Лукянов по телефона.

— Но нали ти го измисли — възразява мама, когато татко оставя слушалката.

— Той и без мене знаеше всичко.

— Ако знаеше, нямаше да звъни!

И когато татко възразява на хората, прави го така, сякаш просто допълва собствените им мисли.

А сега той просто крещеше. И на кого? На Лукянов!…

— Нима може да не ценим хората, които вече са изиграли ролята си, изпълнили са, така да се каже, своята функция? — продължаваше татко. — Така, извинете, и майка си и баща си можем да зачеркнем от паметта си. Нали и те са изпълнили функциите си: родили са ни, изправили са ни на крака. Да се огледаш назад, съвсем не значи да отстъпиш! (Лукянов продължаваше да не го познава.) А Виктор Макарович би могъл още дълги години да изпълнява ролята си. Да го наречем ли „изминат етап“?

— Не съм го нарекъл аз, а директорът на Дома на културата.

Лукянов се оправдаваше пред баща ми!

— Аз отдавна познавам Виктор Макарович — каза той, — много отдавна! Пял съм в неговия хор.

— Вие сте… пели? — повтори въпросително думите му мама.

— За кратко време. Певец не станах. Така че практически това нямаше значение.

— Не е могло да няма значение — каза татко. — Не бива да си даваме вид, че сме се появили на бял свят такива, каквито сме сега. Всичко е имало значение! Често слушаме да казват: „Никой не е забравен и нищо не е забравено!“. Нима тези думи трябва да се отнасят само за военните подвизи? Според мене те важат за всичко добро, което правят хората… Отдавна исках да ви кажа това.

— И ето сега го казахте — отговори Лукянов.

— Но как така, щом сте пели… е могло да не позвъните на Виктор Макарович? Да не проверите?… — попита баща ми.

— Вие знаете колко напрегнати са дните сега? — отвърна Лукянов. — На календара ми… там, в кабинета, е записано: „Да позвъня на Караваев“. Исках да разбера как е със здравето. Като повод за разговора. Защото директорът на Дома ме увери… — Лукянов закрачи из стаята. — Отдавна не съм виждал Виктор Макарович. Може би двайсетина години. В Дома на културата ходя главно на съвещания. Време няма. За съжаление… — Лукянов се спря. — А той пък какво, не можеше ли да напомни за себе си?

— Навярно му е било неудобно да… напомня — каза мама.

— И аз имам само една глава! И в нея понякога не стига мястото…

— Сърцето в този смисъл побира значително повече — уверено каза татко.

— Да, разбирам. — Лукянов седна до масата, на която имаше разноцветни телефони. Той вече не беше така напрегнат, така припрян. И макар в кабинета му да продължаваше съвещанието, той сякаш не бързаше. — Лошо стана…

— Дирдома е виновен за всичко! — казах аз.

— Кой?

— Директорът…

— Дирдома ли? — Лукянов високо се засмя. — Това ми харесва! Много му отива… Мисля, че още не е късно да обърнем играта!

Лукянов натисна едно копче. Влезе секретарката и той помоли да го свърже с Дирдома.

Мислех, че Лукянов ще крещи на Дирдома, ще чука по масата. Но той не крещеше.

Без да поздрави, тихо и ясно каза:

— Вие сте ме вкарали в заблуждение. Виктор Макарович е могъл да остане! (Дирдома нещо отговори.) Консилиум ли? (Дирдома пак нещо каза.) Сега нямам време. После ще вникна във всички детайли. А засега отменете заповедта… Тоест как да е късно?

Дирдома му обясни нещо.

Без да му каже нищо повече, Лукянов остави слушалката.

— В тазвечерния вестник ще има кратка статийка: „От театъра — в самодейността. Заслужилият артист идва при децата!“. Или нещо подобно — съобщи той. И погледна часовника. — Вече е пет… Вестникът се печата.

— Виктор Макарович казваше: „Аз съм щастлив човек — никога не се разделям с детството!“. Сега, значи, ще трябва да се раздели… — каза мама.

— В никакъв случай! — Лукянов стана. — Ние ще му намерим друго място.

— Друго място за него не може да има — каза мама.

— Ами ако го върнем на предишната длъжност?

— Диригент ли? Нали там е Маргарита Василевна… — осмелих се да възразя аз.

— Тя ще се върне на своето предишно място.

— Виктор Макарович няма да се съгласи.

— Защо?

— Не мога да ви… обясня…

Лукянов кой знае защо ми повярва.

— Трябва да понапрегнем мозъците си! — По примера на баща ми той едва не събори на пода мастилницата. И се обърна към мама: — Вие наминете при мене утре по този въпрос. — После се обърна към баща ми: — А вие наминете днес. Относно третия цех… Трябва да понапрегнем мозъците си!

Той си отиде в кабинета, без изобщо да попита кой съм аз. Може би се досещаше?

— И все пак аз го обичам — каза татко. — Той е умна глава.

— А душа?… — тихо попита мама.

— И душа има. Само че тя няма време да се проявява…

8

Когато вечерта отидох у Виктор Макарович, той вече знаеше всичко.

— Откъде?… — попитах аз.

— Позвъни ми Петя Лукянов.

Бившите си ученици той наричаше така, както ги е наричал някога, когато са били деца.

— Но защо не сте ни казали, че Лукянов е пял във вашия хор?

— Той никога не споменаваше за това… Мислех, че тази страница от биографията му е неприятна.

— Неприятна? Нищо подобно! Просто не е станал певец. Значи практически за него е нямало значение, че е пял.

— Той беше много способно момче. Не при мене. А после. Побеждаваше на математически олимпиади. Не му се сърдя.

— А на този певец?

— На Женя Наливин ли? — Виктор Макарович помълча. — За грешките на учениците вероятно и учителите са виновни.

— Е, тук вече не мога да се съглася! — възмутих се аз. — Само той е виновен. Само той! И още Дирдома.

— Добре че Маргарита Василевна дирижира хора — неочаквано каза Виктор Макарович. — Тя ще опази всичко… Уверен съм.

— Ще опази! Тя ще опази — завиках аз. — А с това художествено ръководство… Лукянов каза: „Лошо стана“. Той искаше да обърне абсолютно всичко. Но закъсня…

— Би било невъзможно — каза Виктор Макарович.

— Защо?

— Е, първо, Женя Наливин е мой ученик. А второ, победата за чужда сметка… е почти поражение. — Той отиде до прозореца. Стори ми се, за да скрие от мене лицето си. — Май че е време да теглим чертата…

— За нищо на света! — завиках аз. — За нищо на света… Лукянов и мама такива неща ще измислят! А вие засега си починете… И на мене да ми предложеха сега да си почина, щях да съм най-щастливият човек! А помните ли, вие съчинихте две песни? Те имаха огромен успех. Съчинете още!… А мама ще напише текста. Тъкмо сега тя е в литературния кръжок!

— Ех ти, добрият мой „обявител“ — каза той, без да се отдръпне от прозореца.