Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Art of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2010)
Корекция и форматиране
aradeva (2015)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Картината

Преводач: Галина Курчатова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-027-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2005

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Кърби включи розовата нощна лампа и наля бренди. После подаде едната чаша на Адам, изрита обувките си и седна по турски на леглото. Наблюдаваше го как скъса хартията и започна да разглежда картината — мазките, използването на цветовете, венецианската техника, типична за Тициан. Удивително, помисли той. Абсолютно удивително.

— И това е копие?

Тя не можа да сдържи усмивката си. Топлеше брендито в длани, но не отпиваше.

— Знакът на папа е на рамката.

Адам видя червеното кръгче, ала не го намери за достатъчно доказателство.

— Бих се заклел, че картината е автентична.

— Всеки би се заклел.

Той опря портрета на стената и се обърна към нея. Приличаше на индийска жрица — черна като нощта коса, спускаща се върху непорочно бяла коприна. Със загадъчна усмивка продължаваше да седи в поза лотос, обхванала брендито с две ръце.

— Колко още картини в колекцията на баща ти са копия?

Кърби бавно вдигна чашата и отпи. Трябваше да се постарае да не се ядосва от въпроса, като си напомни, че Адам имаше правото да пита.

— Всички картини в колекцията на папа са автентични. Освен сега този Тициан. — Безгрижно размърда рамене. В момента едва ли имаше значение.

— Когато говореше за техниката му да обработва боите така, че да изглеждат стари, останах с впечатление, че я е използвал не само в една картина.

Какво я бе накарало да мисли, че не би се хванал за някоя случайно изпусната забележка като тази, запита се тя. Все едно, нещата бяха отишли прекалено далеч, а Кърби бе уморена да се прави, че не ги забелязва. Завъртя чашата в ръце и по стъклото затанцуваха червеникави и кехлибарени отблясъци.

— Аз ти вярвам — промълви тя за изненада и на двамата. — Ала не искам да те забърквам в нещо, за което ще съжаляваш, че го знаеш. Наистина искам да разбереш това. След като ти кажа, ще бъде прекалено късно за съжаления.

Не му хареса чувството на вина, което изпита. В края на краищата, кой кого мамеше? И кой накрая щеше да плати цената?

— Остави на мен да се безпокоя за това — заяви той. Сега трябваше да се справи с Кърби, собствената си съвест щеше да остави за по-късно. Преглътна брендито и почувства как топлината се разлива из него. — Колко копия е направил баща ти?

— Десет… Не, единадесет — поправи се тя, без да обръща внимание на бързата му ругатня. — Единадесет, без да се брои Тициан, който попада в различна категория.

— В различна категория — повтори Адам и отиде да си налее още. Бе сигурен, че ще му трябва. — И какво му е различното?

— Тициан беше лична уговорка между Хариет и папа. Просто начин да се избегнат лоши чувства.

— А другите? — Той седна на натруфено елегантния фотьойл в стил „Кралица Ана“. — Какви уговорки има за тях?

— Всяка е сама за себе си, естествено. — Кърби се вгледа в него и се поколеба. Ако се бяха срещнали след един месец, щяха ли нещата да са по-различни? Вероятно. Отново моментът, помисли тя и отпи от затопленото бренди. — За да опростим нещата, папа ги рисуваше и ги продаваше на заинтересованите страни.

— Продавал ги е? — Адам се изправи, защото не можеше да седи на едно място. Закрачи из стаята. Искаше му се да бе възможно да я спре, преди да бе започнала. — Боже мили, Кърби! Не разбираш ли какво е направил? Какво прави? Това е измама, чисто и просто.

— Не бих го нарекла измама — възрази тя и замислено се вгледа в чашата си. В края на краищата, това бе нещо, върху което много бе мислила. — И определено не е чисто и просто.

— Какво е тогава? — Ако имаше възможност, в този момент би я отвел, би изоставил Тициан, Рембранд и лудия й баща в странния им замък и би я отвел. Някъде. Където и да било.

— Глупости — реши Кърби и се поусмихна.

— Глупости — повтори той тихо. Бе забравил, че и тя бе луда. — Глупости. Да продадеш фалшификат на картина за огромна сума пари на нищо неподозиращ човек са глупости? — Адам продължи да крачи, търсейки отговори. — По дяволите, неговите работи струват цяло състояние. Защо го прави?

— Защото може — отвърна Кърби простичко и протегна ръка. — Папа е гений, Адам. Не го казвам само като негова дъщеря, а и като художник. Гениите са може би малко ексцентрични. — Продължи, без да обръща внимание на подигравателното му изсумтяване: — За папа рисуването не е просто призвание. Изкуството и животът са едно цяло, те са взаимно заменяеми.

— Ще приема всичко това, Кърби, но то не обяснява защо…

— Остави ме да довърша. — Отново бе стиснала с две ръце чашата си в скута. — Нещото, което папа не може да понася, е алчността, в каквато и да било форма. За него алчността се проявява не само в преклонение пред парите, а и в трупане на произведения на изкуството. Сигурно знаеш, че неговата колекция непрекъснато се предоставя на музеи и художествени училища. Макар да е убеден, че мястото на изкуството е и в частния сектор, и в обществените институции, той не може да приеме идеята на богатите да купуват голямо изкуство с цел инвестиции.

— Това е достойно за възхищение, Кърби. Обаче баща ти е направил бизнес от продажбата на фалшифицирани картини.

— Не е бизнес. Той никога не се е облагодетелствал финансово. — Кърби остави чашата си настрани и сплете ръце. — Всеки потенциален купувач на репродукциите на папа се проучва внимателно. — Замълча за момент. — От Хариет.

Адам едва не седна.

— Хариет Мерик е забъркана във всичко това?

— Всичко това — обясни тя тихо — през последните петнадесет години е тяхно общо хоби.

— Хоби… — измърмори той и вече наистина седна.

— Нали разбираш, Хариет има много връзки. Тя се уверява, че купувачът е много богат и че живее далеч. Преди две години папа продаде на един арабски шейх невероятен Реноар. Беше една от любимите ми картини. Както и да е… — продължи Кърби, като стана да долее на Адам, после и на себе си. — Всеки купувач трябва, освен това, да е известен с пристрастеността си към парите и — или с пълната липса на чувство на дълг към обществото. Чрез Хариет те научават, че папа притежава рядко, официално неоткрито произведение на изкуството. — Взе чашата си и се върна на леглото. Адам мълчеше. — При първия контакт папа е винаги несговорчив, без напълно да отказва. Постепенно се оставя да го изтормозят, докато накрая сделката се сключи. Естествено, цената е безбожна, иначе любителите на изкуството биха се обидили. — Отпи малка глътка и с удоволствие почувства топлия поток. — Приема само налични, така че да няма документи. После картината заминава за Хималаите или за Сибир, или някъде другаде, където никой няма да я вижда. Тогава папа прави анонимно дарение за благотворителност. — В края на речта си Кърби пое дълбоко въздух и се възнагради с още бренди.

— Ти искаш да ми кажеш, че той минава през всичко това, цялата работа, цялата интрига, за нищо?

— В никакъв случай за нищо — поклати глава тя и се наведе напред. — Татко получава много, Адам. Получава удовлетворение. В края на краищата, какво друго е необходимо?

Адам се мъчеше да си спомни понятията си за добро и зло.

— Кърби, той краде!

Тя наклони глава и се замисли.

— На кого се възхищаваше ти, Адам? На шерифа на Нотингам или на Робин Худ?

— Не е същото. — Той прокара ръка през косата си, опитвайки се да убеди и двамата. — По дяволите, Кърби, не е същото.

— Има наскоро обновено педиатрично крило в местната болница — започна тя тихо. — Едно малко градче в Апалачия има нова пожарна кола и модерно оборудване. Друго бедно градче има чудесна нова библиотека.

— Добре. — Адам отново се изправи, за да я прекъсне. — Сигурен съм, че за петнадесет години се е натрупал доста голям списък. Може би по някакъв странен начин това е достойно за похвала, обаче, освен това, е незаконно. То трябва да престане.

— Знам. — Простото съгласие уби ентусиазма му да спори. С полуусмивка Кърби сви рамене. — Беше много забавно, ала от известно време разбирам, че трябва да престане, преди нещо да се обърка. Папа е замислил един проект за серия от картини и аз го убедих да започне скоро. Това ще му отнеме около пет години и ще ни даде възможност да си поемем дъх. Но междувременно той е направил нещо, с което не знам как да се справя.

Тя щеше да му даде нещо повече. Още преди да бе заговорила, Адам разбра, че Кърби щеше да му даде цялото си доверие. Той седеше мълчаливо и се мразеше, докато тя му разказваше всичко, което знаеше за Рембранд.

— Предполагам, че донякъде е отмъщение към Стюарт — продължаваше Кърби, докато Адам пушеше мълчаливо и тя отново започна да върти брендито си, без да пие. — По някакъв начин Стюарт е научил за хобито на папа и в нощта, когато развалих годежа, заплаши, че ще го издаде. Папа ми каза да не се тревожа, че Стюарт не е в положение да му навреди. По това време аз нямах идея за тази работа с Рембранд.

Кърби разтваряше душата си пред него, без въпроси, без колебание. Адам щеше да я разпита. Господ да му е на помощ, нямаше избор.

— Имаш ли някаква представа къде може да я е скрил?

— Не, ала не съм и търсила. — Когато вдигна очи към него, това не бе знойната циганка, нито екзотичната принцеса. Тя бе само една дъщеря, загрижена за обожавания си баща. — Той е добър човек, Адам. Никой не го знае по-добре от мен. Знам, че има причина за онова, което е сторил, и засега трябва да се задоволя с това. Не очаквам ти да споделяш моята лоялност, само моята увереност. — Той не отговори и Кърби прие мълчанието му като съгласие. — Основната ми тревога сега е папа да не подценява безмилостността на Стюарт.

— Няма да го подценява, след като му разкажеш за сцената в библиотеката.

— Няма да му разкажа. Защото — продължи тя, преди да бе успял да й отговори, — не мога да предвидя реакцията му. Може и да си забелязал, папа е много непостоянен човек. — Надигна чашата си и срещна погледа му с внезапна смяна на настроението. — Не искам да се безпокоиш за всичко това, Адам. Ако искаш, говори с папа. Поприказвай си и с Хариет. Лично аз мисля, че е полезно периодически цялата работа да се покрива за известно време и да се оставя да спи зимен сън. Като мечка.

— Като мечка.

Кърби се засмя и стана.

— Дай да ти сипя още малко бренди.

Той я хвана за китката и я спря.

— Всичко ли ми каза?

Тя се намръщи и изтупа някакво мъхче от покривката на леглото.

— Споменах ли за Ван Гог?

— О, Господи… — Адам притисна пръсти към очите си. Кой знае защо, бе се надявал да има край, макар всъщност да не го вярваше. — Какъв Ван Гог?

Кърби стисна устни.

— Не точно Ван Гог.

— Баща ти?

— Последното му творение. Продаде го на Виктор Алварес, кафеен барон от Южна Америка. Условията за работа в неговата плантация са убийствени. Разбира се, не можем да направим нищо, за да поправим това, обаче папа вече е определил сумата от продажбата за едно училище някъде в тази област. Това му е последното за няколко години, Адам — добави тя, когато той седна, притиснал пръсти към очите си. — И наистина мисля, че ще му е приятно, че знаеш всичко. Много ще се радва да ти покаже тази картина. Татко особено се гордее с нея.

Адам разтърка лицето си с ръце. Ни най-малко не се изненада, като се чу да се смее.

— Предполагам, трябва да съм благодарен, че не е решил да направи тавана на Сикстинската капела.

— Чак когато се пенсионира — вметна Кърби весело. — А дотогава има години.

Той не бе сигурен дали тя се шегуваше, или не, затова го пусна покрай ушите си.

— Трябва ми малко време да преглътна всичко това.

— Съвсем справедливо.

Нямаше да се върне в стаята си, за да докладва на Макинтайър, реши Адам и остави брендито настрани. Още не бе готов за това, толкова скоро след като Кърби сподели всичко с него, без въпроси, без ограничения. Не бе възможно да мисли за работата си, нито да си спомня страничните си задължения, когато тя го гледаше с цялото си доверие. Не, той щеше да намери начин, някакъв начин, за да оправдае това, което щеше да реши да направи накрая. Доброто и злото вече не бяха толкова ясно определени.

Като я гледаше, Адам имаше нужда да дава, да успокоява, да й покаже, че е била права да му даде най-скъпоценния подарък. Неограничено доверие. Може би не го заслужаваше, но имаше нужда от него. Имаше нужда от нея.

Без да каже дума я привлече в прегръдките си и притисна устни към нейните, без търпение, без молба. Преди някой от тях да бе успял да помисли, свали ципа на гърба на роклята й.

Кърби искаше да му даде — каквото и да било, всичко, което пожелаеше той. Не искаше да го пита, а да забрави всички причини да не могат да бъдат заедно. Би било толкова лесно да потъне във водовъртежа на чувствата, които бяха толкова нови и толкова неповторими. Ала всичко истинско, всичко силно никога не бе лесно. От ранна детска възраст бе научена, че е най-трудно да бъде постигнато това, които има най-голямо значение. Отдръпна се назад, решена да върне нещата на ниво, където можеше да се справи с тях.

— Изненадваш ме — отбеляза с усмивка, за която трябваше много да се постарае.

Адам я привлече обратно към себе си. Този път нямаше да му се изплъзне.

— Хубаво.

— Знаеш ли, повечето жени биха очаквали прелъстяване, макар и съвсем формално.

В очите й можеше да свети смях, но той чувстваше ударите на сърцето й срещу своето.

— Повечето жени не са Кърби Феърчайлд. — Ако тя искаше да го дава леко, Адам щеше да направи всичко възможно, за да й угоди… Стига резултатът да бе един и същ. — Защо да не наречем това моето следващо спонтанно действие? — предложи и смъкна роклята от раменете й. — Не искам да те отегчавам със старомодни изпълнения.

Как можеше да му устои? На ръцете, които леко докосваха кожата й, на устните, които се усмихваха и изкушаваха? Никога не се бе колебала да вземе това, което иска… Досега. Може би бе дошъл моментът играта на шах да завърши с цайтнот, без никой да спечели всичко, без никой да загуби нищо.

Бавно се усмихна и остави роклята да се плъзне почти безшумно на пода.

Той откри съкровище от прохладен атлаз и топла плът. Бе толкова съблазнителна, толкова подмамваща, колкото бе очаквал. След като бе решила да дава, вече нямаше ограничения. С прост жест отвори ръце към него.

Тихи въздишки, прошепнати думи, плът срещу плът. Лунната светлина и розовите отблясъци от лампата се пребориха и се сляха, когато матракът поддаде под теглото им. Устните й бяха топли и разтворени, ръцете му силни. Докато Кърби се движеше под него, подканваща, подлудяваща, Адам забрави колко бе малка.

Всичко. Цялото. Сега. Страстта ги караше и двамата да вземат без търпение, и въпреки това… Някъде под страстта, под топлината имаше нежност, която никой не бе очаквал от другия.

Той докосваше. Тя трепереше. Кърби вкусваше. Адам пулсираше. Желаеха се, докато сякаш въздухът заискри от желание. С всяка секунда двамата намираха повече от това, което искаха, ала то ги правеше само още по-алчни. Вземи, сякаш казваше тя, и после давай, и давай, и давай.

Кърби нямаше време да се унесе, само да запулсира. За него. От него. Тялото й копнееше — желанието бе много слаба дума. Искаше него, нещо специално за нея. А той с целувка, с докосване на ръката можеше да я издигне до висоти, които само бе мечтала, че съществуват. Тук бе пълнотата, тук бе насладата, на които цял живот се бе надявала, без истински да вярва. Тук бе това, което толкова отчаяно бе искала през живота си, но никога не бе намирала. Тук и сега. Адам. Нямаше нужда да има нищо друго и нямаше нужда да го има.

Той бе на ръба на лудостта. Тя го притискаше силно и здраво, докато се люшкаха заедно към ръба. Заедно — това бе всичко, за което Кърби можеше да мисли. Заедно.

Тишина. Бе толкова тихо, че можеше никога да не бе съществувало такова нещо като звук. Косите й гъделичкаха гърдите му. Ръцете й, свити в юмруци, почиваха върху сърцето му. Адам лежеше в мълчание и го болеше, както никога не бе очаквал, че ще го боли.

Как бе допуснал да се случи? Самообладание? Какво го бе накарало да мисли, че може да се владее, когато ставаше дума за Кърби? По някакъв начин тя се бе обвила около него, и с тяло, и с душа, докато той се преструваше, че знае точно какво прави.

Бе дошъл да върши работа, напомни си Адам. Все още не я бе свършил, независимо какво бе преминало между тях. Можеше ли да продължи с това, заради което бе дошъл, и в същото време да я защити? Бе ли възможно да се разцепи на две, когато пътят му винаги е бил толкова праволинеен? Вече не бе сигурен в нищо, ала решителната схватка все едно щеше да загуби, както и да завършеше играта. Трябваше да помисли, да създаде дистанцията, която му бе необходима за това. И за двамата щеше да е по-добре, ако започнеше веднага.

Но когато понечи да се отдръпне, Кърби го прегърна по-здраво, вдигна глава, така че лунната светлина заблестя в очите му, и го омагьоса.

— Не си тръгвай — прошепна тя. — Остани да спиш с мен. Не искам още да свършва.

Сега не можеше да й устои. Може би никога нямаше да може. Без да казва нищо, Адам я привлече отново към себе си и затвори очи. За малко можеше да се преструва, че утрешният ден щеше сам да се погрижи за себе си.

 

 

Събуди я слънчевата светлина, ала Кърби се опита да не я забележи, като натрупа възглавници върху главата си. Не се получи за дълго. Примирено ги хвърли на пода и продължи да лежи тихо, сама.

Не бе чула кога Адам си бе тръгнал, не бе и очаквала, че той ще остане до сутринта. Бе всъщност благодарна, че се събужда сама. Така можеше да помисли.

Как бе станало така, че бе дала пълното си доверие на човек, когото почти не познаваше? Нямаше отговор. Защо не бе избягнала въпросите му, защо не бе заобиколила някои факти, както много добре умееше? Нямаше отговор.

Не беше вярно. За момент затвори очи. С Адам бе по-честна, отколкото със себе си. Тя знаеше отговора.

Бе му дала повече, отколкото някога бе давала на който и да било мъж. Това бе нещо повече от физическа близост, нещо повече от няколко часа удоволствие през нощта. Бе споделила самата своя същност с него. Сега вече не можеше да си я вземе обратно, дори ако и двамата биха го предпочитали.

Без да знае, той бе взел нейната невинност. Емоционалната девственост бе също толкова реална, също толкова жизненоважна, както физическата. И бе също толкова невъзможно да бъде върната. Като мислеше за нощта, Кърби знаеше, че няма желание да се върне назад. Сега и двамата щяха да вървят напред, към каквото и да ги очакваше там.

Стана и се приготви да посрещне деня.

Горе, в ателието на Феърчайлд, Адам разглеждаше селския пейзаж. Усещаше възбудата и драмата. Спокойната сцена трептеше от трескав живот. Жив, реален, тревожен. Неговият създател стоеше до него, но това не бе Ван Гог, макар Адам да би могъл да се закълне, че той бе майсторът на четката и палитрата, а Филип Феърчайлд.

— Великолепно! — възкликна той, преди да бе успял да сдържи комплимента.

— Благодаря, Адам. Аз го харесвам. — Феърчайлд говореше като човек, който отдавна е приел своето превъзходство и отговорностите, които следват от него.

— Господин Феърчайлд…

— Филип — прекъсна го Феърчайлд добродушно. — Няма причина за официалности между нас.

По някакъв начин Адам чувстваше, че дори непринудената близост би могла да усложни и без това вече безнадеждно напрегнатата ситуация.

— Филип — започна той отново, — това е измама. Вашите мотиви може и да са искрени, ала резултатът си остава измама.

— Абсолютно. — Феърчайлд заклати глава в знак на съгласие. — Без съмнение измама, фалшификат, откровена лъжа. — Той вдигна ръце и ги пусна да паднат. — Изобщо не мога да се защитя.

Как ли пък не, помисли Адам мрачно. Освен ако много грешеше, щяха да му поднесат най-големите глупости, които бе чувал.

— Адам… — Феърчайлд разпери ръце. — Ти си проницателен човек, разумен човек. Аз се гордея, че съм познавач на човешкия характер. — Сякаш бе много стар и немощен, той се отпусна в един фотьойл. — Освен това имаш богато въображение и не си предубеден.

Адам посегна към кафето, което Карти бе донесъл.

— Е, и?

— Твоята помощ в разрешаването на нашия малък проблем снощи… И ловкостта, с която обърна собствения ми план срещу мен, ме карат да мисля, че ти имаш способността да се приспособяваш към това, което някои биха могли да нарекат необичайно.

— Някои биха могли.

— Сега… — Феърчайлд пое чашата, която Адам му подаде, и се облегна назад. — Ти ми казваш, че Кърби ти е обяснила всичко. Странно, но засега няма да се спираме върху това. — Той вече бе направил своите собствени изводи и бе открил, че му харесват. Нямаше намерение да губи по другите пунктове. — След всичко, което ти е било казано, можеш ли да намериш в моето начинание и най-малкия егоизъм? Виждаш ли моите мотиви по друг начин, освен като хуманни? — Феърчайлд победоносно остави чашата си и отпусна ръце между кокалестите си колене. — От моето хоби са се облагодетелствали болни дечица и хора, по-малко успели от нас. Не съм задържал за себе си нито един долар, нито един франк, нито едно су. Никога, никога не съм искал признание или слава, които обществото естествено би ми отредило.

— Не сте искали и присъдата, която съдът би ви отредил.

Феърчайлд кимна в знак на съгласие, ала не се смути.

— Това е моят подарък за човечеството, Адам. Моята отплата за таланта, отреден ми от по-висша сила. Тези ръце… — Той ги протегна, тесни, мършави и странно красиви. — Тези ръце имат умение, за което съм задължен да платя по мой си начин. Това и направих. — Наведе глава и ги отпусна в скута си. — Обаче, ако трябва да ме упрекнеш, аз ще разбера.

Приличаше, помисли Адам, на християнски мъченик, хвърлен на лъвовете на езичниците — непоколебим в своята вяра, примирен със съдбата си.

— Един ден — измърмори той, — ореолът ви ще се свлече и ще ви удуши.

— Възможно е — засмя се Феърчайлд и отново вдигна глава. — Но междувременно да се радваме на каквото можем. Дай една от онези бисквитки, момчето ми.

Адам мълчаливо му подаде таблата.

— Мислили ли сте как ще се отрази върху Кърби, ако вашето… хоби бъде разкрито?

— Ах… — Феърчайлд преглътна бисквитата. — Улучи направо ахилесовата ми пета. Естествено, и двамата знаем, че Кърби може да поеме всяко предизвикателство и да го преодолее или заобиколи. — Отхапа още едно парче бисквита, наслаждавайки се на малиновия вкус. — И все пак, просто заради това, което е, Кърби има нужда от емоции, едни или други. Съгласен ли си?

Адам си помисли за нощта и за това, което се бе променило у него.

— Да.

Краткият отсечен отговор бе точно какъвто Феърчайлд бе очаквал.

— Аз имам намерение да се откажа от тази работа поради различни причини, първата от които е Кърби.

— А нейното положение, когато става дума за Рембранд на Мерик?

— Това е съвсем друга работа. — Феърчайлд избърса пръстите си в една салфетка и се замисли за още една бисквита. — Бих искал да обсъдя с теб подробностите на този бизнес, ала още не съм свободен да го сторя. — Усмихна се и се загледа над главата на Адам. — Може да се каже, че съм въвлякъл Кърби чисто символично, но докато нещата се разрешат, тя е второстепенен играч в играта.

— Ти и поставяш, и режисираш това представление, така ли, папа? — Кърби влезе в стаята и грабна бисквитата, към която гледаше баща й. — Добре ли спа, скъпи?

— Като пън, хлапе — измърмори той, спомнил си объркването си, когато се събуди на дивана, завит с нейната пелерина. Не му бе приятно да се окаже надхитрен, ала бе човек, който оценява бързия ум. — Разбрах, че вечерните ти занимания са минали добре.

— Работата е свършена. — Тя хвърли един поглед към Адам и опря ръце на раменете на баща си. — Може би за малко трябва да ви оставя двамата насаме. Адам умее да измъква информация. Ти може да му кажеш това, което не си казал на мен.

— Всичко с времето си. — Той потупа ръцете й. — Аз ще посветя сутринта на моя ястреб. — Стана да отвие творението си, очевиден провал. — Преди да започнете да се забавлявате, може да се обадиш на Хариет и да й съобщиш, че всичко е наред.

Кърби протегна ръка.

— Имаш ли някакви забавления наум, Адам?

— Всъщност… — Той се поддаде на импулса и я целуна пред замисления поглед на баща й. — Имам наум един сеанс с масло и платно. Ще трябва да се преоблечеш.

— Ако това е най-доброто, което можеш да направиш… Само два часа — предупреди го тя и излезе. — Иначе тарифата ми се вдига. И аз си имам работа, нали знаеш.

— Три.

— Два и половина. — Кърби спря на площадката на втория етаж.

— Тази сутрин приличаше на дете — прошепна Адам и докосна бузата й. — Сърце не ми даваше да те събудя. — Задържа за миг ръката си, после се отдръпна. — Ще се срещнем горе.

Тя отиде в стаята си и хвърли червената рокля на леглото. Докато с една ръка се събличаше, с другата въртеше телефона.

— Хариет, Кърби се обажда да те успокои.

— Умно дете. Имаше ли някакви неприятности.

— Не. — Тя изхлузи джинсите си. — Успяхме.

— Успяхте? И Филип ли дойде с теб?

— Папа задрема на дивана, след като Адам размени напитките.

— Божичко! — Развеселена, Хариет се настани по-удобно. — Много ли беше сърдит?

— Кой, папа или Адам? — уточни Кърби и сви рамене: — Няма значение, накрая и двамата се държаха много разумно. Адам много ми помогна.

— Тестът ще започне чак след половин час. Разкажи ми подробности.

Докато се събличаше и обличаше, Кърби разказваше.

— Чудесно! — засия на телефона Хариет, доволна от драмата. — Съжалявам, че не съм на твое място. Ще трябва по-добре да се опозная с твоя Адам и да измисля някакъв ефектен начин да му изразя благодарността си. Мислиш ли, че ще му харесат крокодилските зъби?

— Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие.

— Кърби, знаеш колко съм ти благодарна. — Гласът на Хариет изведнъж бе станал сериозен и майчински.

— Ситуацията е, най-меко казано, неловка.

— Договорът обвързващ ли е?

— Да — въздъхна тя при мисълта, че губи Тициан.

— Грешката е моя. Трябваше да обясня на Стюарт, че картината не се продава. Филип сигурно ми е бесен.

— Можеш да се справиш с него. Винаги си можела.

— Да, да. Но един Бог знае какво бих правила без теб. Горката Мели просто не може да ме разбере, както ти.

— Тя просто е създадена различна. — Кърби заби поглед в пода, като се опита да не мисли за Рембранд и за чувството на вина, което й създаваше. — Елате днес на вечеря, Хариет, ти и Мелани.

— О, с удоволствие, скъпа, ала имам среща. Утре?

— Прекрасно. Аз ли да се обадя на Мели, или ти ще говориш с нея?

— Ще я видя днес следобед. Внимавай и наистина благодари на Адам от мое име. Колко жалко, че съм прекалено стара, за да му дам нещо друго, освен крокодилски зъби.

Кърби със смях затвори.

 

 

Слънцето се лееше върху роклята й, обагряше я в пламтящо алено или тъмно кървавочервено. Адам знаеше, че едва ли някой друг път ще има такова идеално осветление, и работеше трескаво.

Той бе художник на неуловимите детайли, художник, който използваше светлината и сянката за настроение. В портретите си търсеше вътрешната реалност, истината под повърхността на моделите. В Кърби виждаше въплъщението на жена — сила и слабост и тази изплъзваща се, мистична сексуалност. Сдържана и подмамваща. Тя бе и двете. Сега го разбираше повече от всякога.

Часовете минаваха, но Адам не забелязваше. Неговият модел обаче бе в друго настроение.

— Адам, ако погледнеш часовника си, ще видиш, че вече съм ти дала повече от определеното време.

Той продължи да рисува, без да й обръща внимание.

— Не мога да остана тук нито миг повече. — Кърби отпусна ръце от нагласената поза и размърда рамене. — Май вече никога няма да мога да боядисвам тавани.

— Мога за малко да поработя върху фона — измърмори Адам. — Трябват ми още три часа сутринта. Тогава светлината е най-добра.

Тя сдържа отговора си. Нормално бе да очаква грубост от един художник, когато бе завладян от изкуството си. Протегна се и отиде да надзърне през рамото му.

— Добре улавяш светлината — реши Кърби, загледана в оформящата се картина. — Много е ласкателно, наистина, доста пламенно и предизвикателно с тези цветове, които си избрал. — Вгледа се внимателно в неясните линии на лицето си, цветовете и оттенъците, с които я бе пресъздал върху платното. — И въпреки това, тук има някаква деликатност, която не разбирам.

— Може би аз те познавам повече, отколкото ти самата се познаваш. — Той продължаваше да рисува, без да я поглежда, затова не видя потресеното изражение, нито постепенното приемане на думите му.

Тя сплете ръце и се отдалечи. Трябваше да го направи бързо. Това трябваше да бъде направено, да бъде казано.

— Адам…

Нечленоразделно мърморене. Продължаваше да стои с гръб към нея.

Кърби пое дълбоко въздух.

— Обичам те.

— Ъ-хъ.

Някои жени биха се съкрушили. Други биха се вбесили. Тя се засмя и отметна назад косите си. Животът никога не е това, което очакваш.

— Адам, бих искала за момент да ми обърнеш внимание. — Макар че продължаваше да се усмихва, кокалчетата на ръцете й бяха побелели. — Аз съм влюбена в теб.

На втория опит успя. Четката му, потопена в червено, замръзна по средата на пътя. Той много бавно я остави и се обърна. Кърби го гледаше полуусмихната и стискаше ръцете си толкова силно, че я боляха. Не бе очаквала отговор, нито би го искала.

— Не ти го казвам, за да те притискам или да те притеснявам. — Нервността й се прояви съвсем за малко, когато облиза устни. — Просто си мисля, че имаш право да знаеш. — Думите започнаха да се изливат бързо. — Не се познаваме отдавна, знам, ала предполагам, че понякога просто се случва така. Не можах да направя нищо. Не очаквам нищо от теб, нито временно, нито постоянно. — Адам продължаваше да не отговаря и тя усети как я обзема паника, с която не знаеше как да се справи. Бе ли развалила всичко? Сега усмивката не достигаше до очите й. — Трябва да се преоблека — рече безгрижно. — Заради теб си изпуснах обеда.

Бе стигнала почти до вратата, преди той да я спре. Когато я хвана за раменете, я усети как се напрегна. А когато го усети, разбра, че му бе дала всичко, което имаше в сърцето си. Нещо, което, Адам инстинктивно разбираше, не бе давала на никой друг мъж.

— Кърби, ти си най-изключителната жена, която познавам.

— Да, непрекъснато някой ми го казва. — Трябваше да мине през тази врата, и то бързо. — Слизаш ли, или да ти изпратя тук таблата?

Той наведе глава към нейната и се зачуди как нещата се бяха случили толкова бързо, толкова окончателно.

— Колко хора могат да направят такова просто и неегоистично обяснение в любов и след това да си отидат, без да искат нищо? От самото начало не си направила едно нещо, което съм очаквал. — Докосна с устни косите й, толкова леко, че тя едва го усети. — Имам ли шанса да кажа нещо?

— Не е необходимо.

— Необходимо е. — Обърна я към себе си и обхвана лицето й в длани. — И бих предпочел ръцете ми да са върху теб, когато ти казвам, че те обичам.

Кърби стоеше много изправена и заговори много спокойно:

— Не ме съжалявай, Адам. Не мога да го понеса.

Той понечи да й наговори всичките мили, романтични неща, които една жена иска да чуе при обяснение в любов. Всички традиционни, нормални думи, които предлага един мъж, когато предлага себе си. Те не бяха за нея. Вместо това вдигна една вежда:

— Ако не си разчитала, че любовта ти ще бъде споделена, ще трябва да свикнеш.

Тя изчака един миг, защото искаше да бъде сигурна. Щеше да поеме риска, всякакъв риск, ако бе сигурна. Погледна в очите му и започна да се усмихва. Напрежението в раменете й се разсея.

— Сам си си виновен.

— Да, предполагам, че ще трябва да го преживея.

Усмивката й угасна и Кърби се притисна към него.

— Ох, Господи, Адам, имам нужда от теб. Нямаш представа колко много. — Той я прегръщаше също толкова силно, също толкова отчаяно. — Да, имам.