Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Art of Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2010)
Корекция и форматиране
aradeva (2015)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Картината

Преводач: Галина Курчатова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-027-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2005

История

  1. — Добавяне

Пета глава

На сутринта небето бе сиво, лениво валеше дребен мокрещ дъждец. Адам се изкушаваше да се претърколи по корем, да затвори очи и да си представи, че е в собствения си добре подреден дом, където за основните неща се грижеше икономът и не се виждаха никакви водоливници. Отчасти от любопитство, отчасти като проява на смелост стана и се подготви да се справи с деня.

От това, което бе дочул предишната нощ, не разчиташе да научи нещо много от Кърби. Очевидно тя знаеше за Рембранд по-малко и от него. Адам бе също толкова сигурен и че няма да измъкне нищо от Феърчайлд, както и да го ръчка и подпитва. Старецът може да изглеждаше невинен и безобиден, ала бе много хитър. И потенциално опасен, помисли Адам, спомнил си колко чисто се бе справил с Хилър.

Най-добрата тактика си оставаше търсенето през нощта с помощта на проходите. За да запази разсъдъка си, определи дните за рисуване.

Изобщо не трябваше да съм тук, каза си Адам, докато стоеше под душа и се подлагаше на силните студени струи. Ако Макинтайър не ме беше подлъгал с Рембранд, изобщо нямаше да съм тук. За последен път, обеща си той, докато се бършеше. За най-последен път.

Щом свършеше тази шумотевица с Феърчайлд, рисуването щеше да бъде не само първата му работа, то щеше да бъде единствената му работа.

Облечен и доволен от идеята да прекрати допълнителната си кариера само след няколко седмици, Адам тръгна по коридора с мисълта за кафе. Вратата на Кърби бе широко отворена. Докато минаваше покрай нея, той надзърна вътре, намръщи се, спря, върна се и застана на прага.

— Добро утро, Адам. Чудесен ден, нали? — Тя му се усмихваше отдолу нагоре, застанала на главата си в ъгъла.

Адам погледна през прозореца, за да се увери, че светът си бе на мястото.

— Вали.

— Не обичаш ли дъжда? — Кърби се почеса по носа с опакото на ръката. — Погледни го по този начин. Трябва да има десетки места, където грее слънце. Всичко е относително. Добре ли спа?

— Да. — Дори и в това положение лицето й сияеше, без следа от неспокойната нощ.

— Влез и ме почакай една минутка. Ще сляза на закуска с теб.

Той се приближи и застана точно срещу нея.

— Защо стоиш на глава?

— Това си е една моя теория. — Бе кръстосала крака срещу стената, а косите й се спускаха на пода. — Можеш ли да седнеш за малко? Трудно ми е да ти говоря, когато главата ти е там, горе, а моята е тук, долу.

Адам знаеше, че ще съжалява, но приклекна до нея. Пуловерът й се бе свлякъл и откриваше тънкия й гладък кръст.

— Благодаря. Моята теория е, че цяла нощ прекарвам в хоризонтално положение, а цял ден ще съм с главата нагоре. Затова… — Кой знае как, успя да свие рамене. — Затова стоя на главата си сутрин и преди лягане. По този начин кръвта може за малко да циркулира по-добре.

Той стисна носа си между палеца и показалеца.

— Струва ми се, че разбирам. Ужасен съм.

— Трябва да опиташ.

— Благодаря, ще оставя кръвта си да се застоява.

— Както искаш. По-добре се отдръпни, аз ставам. Тя спусна крака и се изправи с бърза атлетична подвижност, която го изненада. Когато се озова лице в лице с него, отметна назад косата, която падаше върху лицето й, и го възнагради с дълга, бавна усмивка.

— Лицето ти е червено — измърмори Адам, по-скоро като самозащита, отколкото поради някаква друга причина.

— Нищо не може да се направи, това е част от процеса. — Снощи бе прекарала доста часове в спорове със себе си. Тази сутрин си бе казала, че ще остави нещата да се случват така, както се случват. — Това е единственият път, когато се изчервявам — съобщи на Адам. — Така че, ако искаш да ми кажеш нещо смущаващо или ласкателно…

Макар да знаеше, че не бива, той обви ръце около кръста й. Кърби не се отдръпна, не се приближи, просто чакаше.

— Червенината ти вече избледнява, май си изпуснах шанса.

— Утре можеш да опиташ пак. Гладен ли си?

— Да. — Устните й го правеха гладен, ала още не бе готов да се изпита. — След закуска искам да прегледам дрехите ти.

— О, наистина ли? — подметна тя и прехапа език между зъбите си.

Лявата му вежда се повдигна, но само Кърби забеляза жеста.

— Заради рисуването.

— Не искаш ли голо тяло? — Смехът в очите й се смени с досада и тя се отдръпна. — Това е обичайният подход.

— Аз не си губя времето с подходи. — Вгледа се в нея — студените сиви очи, които можеха да се стоплят от смях, надменните устни, които можеха да поканят и обещаят само с една усмивка. — Аз ще те рисувам, защото ти си създадена, за да бъдеш нарисувана. Ще правя любов с теб точно по същата причина.

Изражението й не се промени, но пулсът й се забърза. Тя не бе толкова глупава, та да се преструва дори пред себе си, че това бе от гняв. Гневът и възбудата са различни неща.

— Колко решително и нахално от твоя страна — забеляза Кърби, приближи се до тоалетната масичка, взе четката и бързо я прокара през косата си. — Аз не съм се съгласила да ти позирам, Адам, нито съм се съгласила да спя с теб. — Замахна за последен път с четката и я остави. — Всъщност, сериозно се съмнявам и за двете. Ще тръгваме ли?

Преди да бе успяла да стигне до вратата, той я хвана. Бързината му я изненада, макар че силата не. Бе се надявала да го подразни, ала когато отметна глава назад да го погледне, не видя в очите му гняв. Видя студена, търпелива решимост. Нищо не можеше да е по-нервиращо.

В следващия миг Адам бе толкова близо, че лицето му се размаза и останаха само устните. Тя не се съпротивляваше. Кърби рядко се съпротивляваше на онова, което искаше. Вместо това пусна топлината да се носи на воля из нея като бавен непрекъснат поток, едновременно ужасяващ и успокояващ.

Страст. Не си ли бе представяла винаги, че ще я има с мъжа, с когото трябва? Не бе ли чакала това от първия момент, в който се бе почувствала жена? Сега я имаше. Тя разтвори ръце да я прегърне.

Сърцето му не биеше равномерно, а би трябвало. Съзнанието му не бе ясно, а трябваше да бъде. Как можеше да победи в схватката с нея, ако губеше почва под краката си всеки път, когато бе край нея? Ако изпълнеше своето обещание — или закана — че ще станат любовници, колко още щеше да изгуби той? И да спечели, помисли, позволявайки си да потъне в нея. Рискът си струваше.

— Ще ми позираш — прошепна в устните й. — И ще правиш любов с мен. Нямаш избор.

Това бе думата, която я спря. Това бе фразата, която я накара да устои. Кърби винаги бе имала избор.

— Аз не…

— За никой от нас няма — довърши Адам и я пусна. — Ще изберем дрехите след закуската. — Понеже не искаше да даде на никой от двамата възможността да каже нещо, я измъкна от стаята.

Един час по-късно я домъкна обратно.

По време на закуската тя бе спокойна. Но него не можеше да го излъже. Бе разгневена и той я искаше точно разгневена. Кърби не обичаше да я надхитрят, дори за дреболии. Доставяше му удоволствие, че може да го стори. Предизвикателният, сърдит поглед в очите й бе точно това, което му трябваше за портрета.

— Червено, мисля — заяви Адам. — То най-много ще ти отива.

Тя махна с ръка към гардероба си и се просна по гръб на леглото. Загледа се в тавана и се замисли за своето положение. Вярно бе, че винаги бе отказвала да я рисуват, освен на баща си. Не бе съгласна да допусне никой друг толкова близо до себе си. Като художник знаеше колко са близки отношенията между художник и модел, пък бил моделът човек или купа с плодове. Никога не бе искала да споделя дотолкова себе си с никого.

Ала Адам бе различен. Кърби можеше, ако желаеше, да си каже, че това бе заради таланта му и защото той искаше да я рисува, не да я ласкае. Това не бе лъжа, но не бе и съвсем истина. Ала в определени случаи тя се чувстваше удобно с частичните истини. Ако бе честна, трябваше да признае, че бе любопитна как точно би изглеждала през неговите очи. Но това донякъде я притесняваше.

Без да помръдва, като движеше само очите си, Кърби го наблюдаваше как рови из гардероба й.

Адам нямаше нужда да знае какво става в главата й. Тя определено умееше да пази мислите си за себе си. Можеше да се окаже предизвикателство да го прави под острия поглед на един художник. Можеше да е интересно да види колко точно ще успее да го затрудни. Скромно кръстоса ръце върху корема си.

Докато Кърби бе заета със спора със самата себе си, той разглеждаше невероятното разнообразие от дрехи. Някои бяха съвсем като за сираче, други като за ексцентрична хлапачка. Чудеше се дали тя наистина носи пурпурната минипола и как точно изглежда с нея. Елегантни рокли от Париж и Ню Йорк висяха между военни мундири. Ако дрехите отразяваха човека, имаше повече от една Кърби Феърчайлд. Чудеше се колко от тях щеше да му покаже тя.

Адам отхвърляше дреха след дреха. Една бе прекалено безцветна, друга прекалено шик. Намери широк гащеризон, преметнат на една и съща закачалка с лъскава рокля с пайети с етикет за две хиляди долара. Отмести строг костюм, идеален като за заместник окръжен прокурор, и я намери.

Алена коприна. Бе несъмнено скъпа, ала не шик по начина, по който според него би я направила Мелани Бърджис. Квадратно деколте, прибрана в талията, широка пола. В долния край и отвътре на подплатата имаше волани в бяло, черно и розово. Ръкавите бяха къси и бухнали, с ивици в същите цветове. Бе рокля като за богата циганка. Беше идеална.

— Това. — Той я занесе до леглото и застана над Кърби. Тя намръщено продължаваше да се взира в тавана. — Облечи я и ела в ателието. Ще направя някои скици.

Кърби заговори, без да го поглежда:

— Усещаш ли, че нито веднъж не си ме помолил да ти позирам? Каза ми, че искаш да ме нарисуваш, каза ми, че ще ме нарисуваш, но нито веднъж не попита дали може да ме нарисуваш. — Ръцете й още бяха скръстени. Започна да потропва с пръст. — Инстинктът ми казва, че ти си в основата си възпитан човек, Адам. Може би просто си забравил да кажеш моля.

— Не съм забравил. — Той хвърли роклята на леглото. — Ала мисля, че чуваш прекалено много молби от мъже. Ти си жена, която с едно премигване сваля мъжете на колене. Аз нямам слабост към колениченето. — Не, нямаше слабост към колениченето и започваше да става задължително да овладее положението, и заради двамата. — И съм свикнал не по-малко от теб да правя каквото аз реша.

Тя се вгледа в него, замислена за неговите думи и за своето положение.

— Аз още не съм премигала към теб.

— Не си ли? — прошепна Адам.

Усещаше аромата й, този див, необуздан аромат, който подхождаше като за самотни зимни нощи. Устните й бяха нацупени, не нарочно, а от настроението й. Това бе, което го изкуши. Трябваше да ги вкуси. Стори го леко, както бе смятал. Само едно докосване, само едно вкусване, после щеше да се заеме за работа. Но устните й отстъпиха пред него, както цялата жена не отстъпваше. Или може би го завладяха.

Страстта го изгори. Огънят бе единственото, с което можеше да си го обясни. Пламъци, топлина и дим. Това бе нейният вкус. Дим и изкушение и обещание за безразсъдни наслади.

Вкуси, ала това вече не бе достатъчно. Трябваше да докосне.

Тялото й бе дребно, нежно, нещо, което мъжът може да се страхува да вземе. Той го взе, но вече не заради нея. Заради себе си. Може да бе дребна и нежна, ала можеше да разсече мъжа на две. В това бе сигурен. Но докато я докосваше, докато я вкусваше, пет пари не даваше.

Никога не бе желал повече една жена. Кърби го караше да се чувства като ученик на задната седалка на колата, като мъж, плащаш за най-добрата проститутка във френски бордей, като съпруг, сгушен в сигурността на жена си. Нейната многостранност бе по-еротична от сатен, дантели и мъждива светлина — меките, живи устни, силните, решителни ръце. Не бе сигурен, че някога ще успее да избяга нито от едното, нито от другото. Притежавайки я, би предизвикал безкраен цикъл от усложнения, от борби, от вълнения. Тя бе опиат. Бе хвърляне от скала. Ако не внимаваше, можеше да надхвърли дозата и да се разбие в скалите.

Да се отдръпне му струваше повече, отколкото си бе представял. Кърби лежеше с полуспуснати клепачи, с едва разтворени устни. Не се увличай, каза си Адам трескаво. Вземай Рембранд и се махай. Заради това си дошъл.

— Адам… — Тя прошепна името му, сякаш никога досега не го бе произнасяла. Звучеше толкова красиво от нейните устни. Единствената мисъл, която й бе останала, беше, че никой никога не я бе карал да се чувства така. И никой никога нямаше да го стори. Нещо се разтваряше в нея, ала нямаше да се бори с това. Щеше да дава. Невинността в очите й бе истинска, не физическа, а емоционална. Като я видя, Адам почувства, че страстта отново пламва.

Вещица, каза си той. Цирцея. Лорелай. Трябваше да се отдръпне, преди да го бе забравил.

— Трябва да се преоблечеш.

— Адам… — Все още замаяна, Кърби протегна ръка и докосна лицето му.

— Подчертай си очите. — Той се изправи, преди да бе потънал.

— Очите ми? — Тя го гледаше неразбиращо. В съзнанието й нямаше нищо, тялото й пулсираше.

— И си остави косата разпусната. — Тръгна към вратата, докато Кърби с мъка се опря на лакти. — Двадесет минути.

Нямаше да му позволи да види обидата. Нямаше да си позволи да се почувства отхвърлена.

— Страхотен си, нали? — каза тихо. — И най-любезният, когото някога съм срещала. Но въпреки това може да се окажеш на колене.

Бе права — идеше му да я удуши.

— Това е риск, който ще трябва да поема. — Адам кимна и излезе. — Двадесет минути — подвикна през рамо.

Тя стисна юмруци, после бавно ги отпусна.

— На колене — обеща си. — Кълна се.

 

 

Докато беше сам в ателието на Кърби, Адам търсеше механизма за отваряне на прохода. Гледаше най-вече от любопитство. Едва ли щеше да му се наложи да тършува из стая, до която му бе даден пълен достъп, ала изпита удовлетворение, когато намери копчето. Плочата се отвори със скърцане, също толкова шумно, както и другите, които бе открил. Той надзърна бързо вътре, затвори я и се върна към най-важното — рисуването.

За него то никога не бе работа, но не бе винаги и удоволствие. Нуждата да рисува бе потребност, която можеше да бъде мека и нежна или остра и режеща. Не работа, ала със сигурност труд, нещо също толкова изтощително като изкопаването на окоп с кирка и лопата.

Адам бе добросъвестен художник, както бе и добросъвестен човек. Може би старомоден, както го бе нарекла Кърби. Бе толкова методичен, колкото тя бе разпиляна, но творческият му процес поразително приличаше на нейния. Кърби можеше цял час да се взира в парче дърво, докато види живота в него. Той можеше да прави същото с едно платно. Тя се разтърсваше, когато видеше това, което търсеше. Адам изпитваше същото разтърсване, когато от някоя от десетките скици изскочеше нещо.

Сега само се подготвяше и бе напълно спокоен. На статива постави платното, бяло и чакащо. Внимателно избра три парчета въглен. Щеше да започне с тях. Когато чу стъпките й, прехвърляше първите си неофициални скици.

Кърби се спря на вратата, отметна глава и го погледна. Той демонстративно внимателно остави скицника си на работната маса.

Косите й падаха свободно и буйно върху копринените ръкави. При всяко движение златните обици и гривните звъняха. В очите й, потъмнели и меки, все още тлееше гняв. Без усилие можеше да си я представи, танцуваща край жив огън под звуците на цигулки и тамбури.

Съзнаваща образа, който бе създала, тя опря ръце на кръста си и влезе в стаята. Широката алена пола се развяваше около бедрата й. Кърби застана пред него и два пъти се завъртя, като всеки път обръщаше глава да го погледне през рамо. В стаята се разнесе аромат на рози и дим от дърво.

— Ти искаш да рисуваш портрет на Катрина, а? — Гласът й се сниши със зноен славянски акцент. Тя прокара пръст по бузата му. Дързост, предизвикателство и след това смях, който се плъзна по кожата му, топъл и опасен. — Първо да сложиш в ръката й сребро.

Би й дал всичко. Кой мъж не би? Като се бореше с нея и със себе си, извади цигара.

— До източния прозорец — каза спокойно. — Там светлината е по-добра.

Не, нямаше да се измъкне толкова лесно. Зад предизвикателството и дързостта тялото й още пулсираше от желание. Нямаше да му позволи да го разбере.

— Колко плащаш? — настоя Кърби и се завъртя във вихрушка от алена коприна. — Катрина не идва безплатно.

— Ще видим. — Адам едва се сдържаше да не я сграбчи за косата и да я повлече обратно. — И няма да получиш нито грош, преди да съм свършил.

С внезапна промяна на настроението тя приглади полите си.

— Нещо не е ли наред? — попита тихо. — Може би, в края на краищата, роклята не ти харесва.

Той рязко смачка цигарата.

— Да започваме.

— Мислех, че вече сме започнали — измърмори Кърби. Очите й бяха блестящи и развеселени. Искаше му се да я удуши, искаше му се да пълзи пред нея. — Ти настояваше да ме рисуваш.

— Не ме натискай толкова, Кърби. Имаш склонността да изкарваш най-лошата ми страна.

— Едва ли можеш да обвиняваш мен за това. Може би прекалено дълго си я държал заключена. — Тъй като бе постигнала точно реакцията, която искаше, тя стана съвсем услужлива. — А сега, къде искаш да застана?

— До източния прозорец.

Равен резултат, помисли със задоволство и се подчини.

Адам говореше само когато бе необходимо — вдигни по-високо брадичката, завърти си главата. За броени секунди успя да превърне гнева и желанието в концентрация. Дъждът валеше, ала звукът се приглушаваше от дебелите стъклени прозорци. Вратата на кулата бе почти затворена и нямаше никакъв друг звук.

Гледаше я, изучаваше я, поглъщаше я, но мъжът и художникът работеха заедно. Може би, като я сложеше върху платното, щеше да я разбере… И себе си също. Той хвана въглена и започна.

Сега Кърби можеше да го наблюдава. Знаеше, че вниманието му бе обърнато навътре. Бе виждала десетки художници да работят — стари, млади, талантливи, любители. Адам, както бе подозирала, бе различен.

Бе с пуловер, в който очевидно се чувстваше удобно, ала не с широка риза. Дори докато скицираше, стоеше изправен, сякаш природата му изискваше винаги да е нащрек. Това бе едно от нещата, които най-напред бе забелязала в него. Той винаги наблюдаваше. Всеки истински художник го правеше, тя знаеше, но тук изглежда имаше още нещо.

Кърби го наричаше старомоден, като знаеше, че не бе съвсем вярно. Не съвсем. Кое бе това в него, което не се вписваше в калъпа, по който бе създаден? Висок, строен, красив, аристократичен, богат, преуспял… И дързък? Това бе думата, която й идваше наум, макар да не бе съвсем сигурна защо.

В него имаше нещо неспокойно, което й харесваше. То уравновесяваше зрелостта, стабилността, които не бе знаела, че иска в един мъж. Адам би бил скалата, за която да се хванеш по време на земетресение. И би бил земетресение. Тя потъваше бързо, осъзна Кърби. Номерът бе да не му позволи да го разбере и да не се направи на глупачка. Ясно бе, че тя го харесваше.

Чисто и просто.

Адам вдигна поглед и я видя как му се усмихва — обезоръжаващо, мило и без никакви усложнения. Нещо го предупреждаваше, че Кърби без защитата си бе далеч по-опасна, отколкото с нея. Когато тя сваляше гарда си, той вдигаше своя.

— Хилър не рисува ли поне малко?

Видя как усмивката й угасва и се опита да не съжалява.

— Малко.

— Не си ли му позирала?

— Не.

— Защо?

Ледът, който се появи в очите й, не бе това, което искаше за портрета. Мъжът и художникът се бореха, докато Адам продължаваше да скицира.

— Да кажем, че не ми е харесвала много неговата работа.

— Предполагам, че мога да приема това като комплимент към моята.

Кърби го изгледа дълго и безизразно.

— Ако искаш.

Коварството бе част от играта, напомни си той. Това, което бе чул в ателието на Феърчайлд, не му оставяше избор.

— Изненадан съм, че не е настоявал, след като е бил влюбен в теб.

— Не е бил! — отсече тя и ледът се превърна в огън.

— Нали ти е предложил да се омъжиш за него?

— Едното няма нищо общо с другото.

Адам вдигна поглед и видя, че Кърби бе точно такава, каквато я искаше.

— Така ли?

— Аз се съгласих да се омъжа за него, без да го обичам.

Той държеше въглена на сантиметър от платното, забравил да рисува.

— Защо?

Докато го гледаше, Адам видя как гневът й избледнява. За момент бе просто една уязвима жена.

— Моментът — прошепна тя. — Това вероятно е най-важният фактор, който управлява нашия живот. Ако моментът беше друг, Ромео и Жулиета щяха да си родят и отгледат половин дузина деца.

Адам започваше да разбира и от това се чувстваше само още по-неудобно.

— Ти си мислила, че е дошъл моментът да се омъжиш.

— Стюарт е хубав, много възпитан, чаровен и, поне аз си мислех така, безопасен. Осъзнах, че последното, което искам, е възпитан, чаровен, безопасен съпруг. Въпреки това предполагах, че той ме обича. Дълго не развалях годежа, защото се надявах, че ще бъде удобен мъж, такъв, който няма да иска прекалено много. — Звучеше празно. Бе празно. — Който ще ми даде деца.

— Ти искаш деца?

Гневът бързо се върна.

— Има ли нещо лошо в това? Странно ли ти се струва, че искам да имам семейство? — Направи рязко, гневно движение, от което златото отново зазвънтя. — Това може и да те шокира, ала аз имам потребности и чувства почти като истински човек. И не се чувствам длъжна да ти се оправдавам.

Бе минала половината път до вратата, преди да успее да я спре.

— Кърби, извинявай. — Тя се опита да се отскубне и Адам я хвана по-здраво. — Наистина извинявай.

— За какво? — сопна му се Кърби.

— За това, че те нараних — промълви той. — С глупостта си.

Раменете й се отпуснаха бавно под дланите му и Адам разбра какво й струваше това. Отново го заля чувство на вина.

— Добре де, настъпи ме по мазола, това е всичко. — Тя свали ръцете му от раменете си и отстъпи крачка назад. Адам би предпочел да му беше ударила плесница. — Дай ми една цигара, а? — Взе я, изчака го да й я запали и отново се отвърна. — Когато приех предложението на Стюарт…

— Няма нужда да ми казваш всичко.

— Аз не оставям нещата до средата. — Обърна се към него и той видя, че част от дързостта се бе върнала. По някаква причина това поуспокои чувството му за вина. — Когато приех, аз казах на Стюарт, че не го обичам. Иначе не ми се струваше честно. Ако двама души ще имат отношения, които означават каквото и да е, те трябва да започнат честно, не мислиш ли?

Адам си помисли за предавателя, пъхнат в куфарчето му. Помисли за Макинтайър, който чакаше следващото му обаждане.

— Да.

Кърби кимна. Това бе един от въпросите, с които не правеше компромиси.

— Казах му, че това, което искам от него, е вярност и деца, и че в замяна ще му дам същото и привързаност, доколкото мога. — Дръпна бързо и нервно от цигарата. — Когато осъзнах, че по този начин нещата просто няма да се получат нито за него, нито за мен, отидох да се срещна с него. Не го направих безгрижно, равнодушно. За мен това беше много трудно. Можеш ли да го разбереш?

— Да, разбирам го.

Помагаше й, почувства тя. Повече, отколкото съчувствието на Мелани, повече дори от неизречената подкрепа на баща й. Простото разбиране на Адам й помагаше.

— Не мина добре. Знаех, че ще спорим, но не очаквах спорът да стигне чак дотам. Той направи някои цветисти забележки по повод на моите майчински способности и моето минало. Както и да е, след толкова проляна кръв се разбра истинската причина да иска да се ожени за мен. — Дръпна за последен път от цигарата, смачка я и се стовари на един стол. — Стюарт никога не ме е обичал. През цялото време ми е изневерявал. Не мисля, че е било нещо сериозно. — Ала замълча, защото знаеше, че е било. — През цялото време, докато се е преструвал, че ме обича, всъщност ме е използвал. — Когато вдигна очи, обидата се бе върнала в погледа й. Кърби не го знаеше, иначе щеше да се намрази заради това. — Можеш ли да си представиш какво е да разбереш, че всеки път, когато някой те е прегръщал, когато е говорил с теб, е мислил с какво може да си му полезна? — Тя взе парчето полуоформено дърво, което щеше да бъде нейният „Гняв“. — Полезна — повтори. — Каква гадна дума. Не реагирах така добре, както би трябвало.

Адам забрави за Макинтайър, за Рембранд и за работата, която продължаваше да трябва да свърши. Приближи се, седна до нея и хвана ръцете й. Под дланите му бе нейният „Гняв“.

— Не мога да си представя някой мъж да мисли за теб като за полезна.

Когато Кърби вдигна поглед, вече се усмихваше.

— Колко добре го каза. Идеално. — Прекалено идеално като за бързо разпадащата й се защита. Тъй като знаеше, че й трябва много малко, за да се обръща към него сега и по-късно, тя разведри настроението. — Радвам се, че ще бъдеш в събота.

— На приема?

— Можеш да ми хвърляш дълги изпепеляващи погледи и всички ще си мислят, че съм зарязала Стюарт заради теб. Много си падам по злобното отмъщение.

Той се засмя и поднесе ръцете й към устните си.

— Не се променяй — каза й внезапно сериозно, от което Кърби отново се почувства несигурна.

— Нямам намерение. Адам… О, пух и перушина, ти пък какво правиш тук?

Той предпазливо обърна глава и видя как в стаята се втурна Монтик.

— Той няма да разнесе клюките.

— Не е там работата. Казвала съм ти, че не ти е позволено да идваш тук.

Без да й обръща внимание, Монтик се затича, скочи непохватно и се стовари в скута на Адам.

— Хитро малко дяволче — реши Адам и почеса клюмналите му уши.

— Ъ-ъ-ъ, Адам, на твое място не бих го правила.

— Защо?

— Търсиш си белята.

— Не ставай смешна. Той е безобиден.

— О, да, той да. Тя обаче не е. — Кърби кимна към вратата, през която се промъкна Изабел. — Сега се оправяй сам. Аз те предупредих. — Отметна глава и спокойно срещна погледа на Изабел. — Аз нямам нищо общо с това.

Изабел премигна два пъти и насочи погледа си към Адам. Кърби реши, че нейните отговорности стигат дотук, въздъхна и стана.

— Нищо не мога да направя — обясни на Адам и го потупа по рамото. — Сам си го изпроси. — И с тези думи се изнесе от стаята, като заобикаляше отдалеч котката.

— Не съм го молил да идва тук — започна Адам и се намръщи към Изабел. — И в това не може да има нищо лошо… Господи! — прошепна той. — Хвана ме на местопрестъплението!