Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Ruling Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джудит Майкъл

Заглавие: Заслепени от страст

Преводач: Райна Чернева; Жулиета Пенчовска

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Коала

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ ООД — Хасково

ISBN: 954-530-024-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2325

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Бяха толкова заети, че почти не се виждаха. Ник и Тед бяха основали консултантска фирма „Омега компютинг сървисис“. Прекарваха дните си като поставяха нови компютри във фирми и обучаваха персонала как да оперира с тях. Вечерите през уикенда, даже по време на обяд обсъждаха предложения за привличане на нови клиенти, изработваха компютърни програми, внасяха подобрения във вече инсталираните. А когато късно през деня се върнеха вкъщи бяха толкова уморени, че даже не им се обядваше и тогава изчезваха по спалните си, за да се отдадат на сън, което така рядко им се случваше.

В същото това време Сибил се издигаше в KTOV, непрестанно вървеше нагоре. Преди да дойде в Сан Хосе бе писала на президента на KNEX в Пало Алто. В писмото го заплашваше, че ще изложи на показ сексуалния живот на Терънс Борегард, ако не получи отговор. След седмица мълчание той изпрати писмо, написано на машина, но по-добро, отколкото бе очаквала. Въпреки това, когато се появи първия ден на новата си работа, бе изпълнена с колебания и страхове, които не я напуснаха, докато не се убеди, че никой не я свързва с името на Рамона Джаксън. От този момент нататък целият този скандал сякаш никога не бе съществувал. Тя стана част от KTOV. Започна, изпълнена с нови сили.

Работеше от сутрин до вечер, по дванадесет, дори по четиринадесет часа на ден. Слушаше, наблюдаваше, събираше информация. Намираше начин да използва всичките си знания и да впечатли хората, за които работеше. Не се опитваше да се хареса. Искаше да бъде уважавана и да й се възхищават. Искаше да бъде забелязана. Искаше да бъде пред камерата. Но не това искаха от нея.

— Прекалено си добра, за да си говорителка — казваха й те. — Трудно е да се попадне на добър продуцент, а ти си от най-добрите. И точно като такава си ни нужна.

Увеличиха заплатата й и й дадоха по-голямо бюро в новинарската стая. И дума не можеше да става да я сложат от другата страна на камерата.

Сибил си помисли да напусне, но в Сан Хосе нямаше по-голяма телевизионна станция от KTOV. „Ще ги накарам да променят мнението си, твърдо реши тя. Ще направя такива предавания, които искат от мен и когато стана достатъчно влиятелна, те ще ми дадат това, което искам. Ще бъдат принудени да го направят.“

В продължение на година пишеше и режисираше обедната емисия новини пет дни в седмицата. А в почивните дни правеше петминутната емисия от десет часа. Освен това работеше по една нова програма, която щеше да бъде изцяло нейна, ако я одобряха.

Работеше толкова усилено, че за пръв път от години нямаше нужда от диети, за да поддържа теглото си. Всеки ден преди съмване играеше по един час гимнастика. След това изпиваше чаша кафе с Ник и Тед и отиваше на работа. Изобщо не се сещаше за ядене до вечерта. Това ставаше обикновено около девет или по-късно, в къщи или на работа. Все някой от тримата донасяше нещо, или Ник приготвяше.

Щом пристъпеше стъклените врати на KTOV, Сибил изхвърляше от главата си всички мисли, които не бяха свързани с работата й. KTOV достигаше до всички. И защото беше агресивна и новаторска, и защото успешно си избираше всяка група — мишена, към която насочваше предаванията си, този телевизионен канал бързо се разрастваше и бе един от най-богатите в долината. Бе идеалното място за човек, движен само от амбициите си.

В ранния час, когато Сибил прекрачи входната врата, жената на рецепцията още не бе дошла, секретарките също не бяха поели задълженията си, нямаше посетители, нито гости. Премина през смълчаното фоайе, по мъгливите коридори, изпълнена с вълнение. Чувстваше, че всичко около нея й принадлежи — от общата стая за актьорите до гримьорната, от контролната зала, до студиото с високия таван и четирите постоянни подиуми: за новините и времето, за предаването по готварство, за следобедното публицистично шоу и за неделното следобедно развлекателно предаване. Имаше право да е там. То й принадлежеше.

Защото телевизионното студио беше на върха, в цялата сграда цареше атмосфера на нещо вълнуващо. Сибил почти не забелязваше дългите работни и „почивни“ дни на Ник. Тя бе изцяло отдадена на работата си или в студиото, или на малкото бюро, което бе поставила в ъгъла на спалнята им. Харесваше й да чувства присъствието на Ник и Тед само на няколко крачки от нея в дневната. Но всъщност не се виждаха, докато не прекъснеха работата си или някой от тях огладнееше.

Понякога първа се появяваше Сибил, за да им предложи да вечерят или просто да се пошляе наоколо и да огледа дневната, която бе превърната в офис, работилница и приемна на „Омега компютинг сървисис“. Огромни диаграми висяха по стените, топове от компютърни разпечатки бяха разхвърляни по дългата импровизирана маса — една врата, подпряна върху две шкафчета. На подобна маса наблизо бе поставен голям компютър, по чийто тъмен екран танцуваха цифри и букви.

Сибил обикновено наблюдаваше разсеяно двамата мъже, докато мислите й все още бяха заети със собствената й работа, или пък се взираше в разпечатките и се опитваше да разбере програмния език.

— Това е чужд език — каза тя. Но не помоли да й обясни. Когато веднъж Ник се опита да й покаже, тя разсеяно гледаше бавно движещите се пред очите й цифри и знаци, но не я интересуваше достатъчно, за да си даде труд да вникне. Затова погледна с изненада работата на Ник, като на някаква мистерия и го попита дали не иска вече да си направят нещо за вечеря. Обикновено тримата се хранеха точно тук. Бутаха настрана купищата листа и разчистваха малко пространство на една от работните маси. След вечеря Сибил се връщаше на бюрото си.

Вечерите, когато си бе у дома, Ник идваше към полунощ и я повеждаше към леглото. И двамата бяха прекалено уморени, изтощени от работата през деня и от мислите за утрешния ден. Но веднага щом си легнеха, Ник се възбуждаше и точно през тези дни Сибил се приближи най-много до чувствата, за които бе мечтала. Всъщност страстта им се дължеше на изтощението и вълнението от това, че живееха почти разделени, но те не го съзнаваха. И затова си мислеха, че то е любовта.

Валери няма нищо от всички тези неща.

Тази мисъл непрекъснато идваше в главата на Сибил в най-неподходящите моменти, като светкавица, която ярко и внезапно осветява всичко наоколо. И после толкова бързо отминаваше. Но други мисли за Валери спохождаха Сибил по всяко време. Образът й вече не я изпълваше с ярост, но все още бе в нея и я тормозеше. Къде е тя? Какво прави сега?

Бе чула малко от майка си, която все още работеше за семейството на Валери. След колежа прекарала една година в Европа, а после пътувала по света. Някъде по пътя се омъжила за Кент Шорхем от Бостън. Двамата с Кент прекарвали времето си на Мерилендското източно крайбрежие или в Ню Йорк, където купили апартамент на Пето авеню. Това бе всичко, което майката на Сибил знаеше.

Засега това й бе достатъчно. Тя просто искаше да следи пътеките на Валери, за да може един ден да се срещнат отново. И тогава… Все още не знаеше какво ще направи. Но ще реши, когато има достатъчно време да помисли за това и да изработи плана си.

Искаше да се научи да язди. Знаеше, че Ник бе яздил заедно с Валери. Но това бе прекалено скъпо удоволствие и освен това бе нещо временно, така че се отказа. Но не се отказа от стрелбата. И успя. Ръката й бе стабилна и окото — точно. И резултатите й бяха много по-добри от тези, които някога бе постигала Валери. Валери няма търпение, мислеше си тя, за да стане най-добрата в каквото и да е.

Имам Ник, помисли си Сибил. Имам работа, имам и спорта си. Повтаряше си го вечер, преди да заспи. Във всяко едно отношение надминаваше Валери.

Когато разбра, че е бременна, си купи няколко нови рокли и успяваше един път месечно да се измъква, за да отиде на лекар. Иначе нищо друго в живота й не се промени. През февруари нае бавачка, а през март Чад се роди.

Сибил си позволи няколко дни почивка от бързото темпо, в което преминаваше животът й през последните две години. Седеше до прозореца, наблюдаваше тежките облаци, които се спускаха над покривите на съседните къщи и си мислеше как всичко това може да повлияе на плановете й.

— Това е невероятно хлапе — каза Ник, докато седеше до нея седмица след раждането на Чад. — Видя ли го как се усмихва?

Въпреки че бе изцяло погълната в мислите си, тя усети гордостта и въодушевлението в гласа му.

— Много е красив — съгласи се тя. — Прилича на теб.

Ник се усмихна.

— И аз мисля така. Но има твоята уста. Късметлия. Има уста само за целувки.

Тя поклати глава.

— Не виждам нищо, което да прилича на мен. Много повече прилича на теб. Вероятно ще започне да си служи с компютър, преди да се е научил да приказва.

Не го кърмеше, нито го бавеше. Нямаше време за това.

— По цял ден съм в студиото и ако не се наспя през нощта, няма да мога да си гледам добре работата.

— Не се връщай известно време на работа — предложи Ник. — Нали ти дадоха два месеца отпуск, защо не се възползваш?

— Но през това време няма да ми плащат.

— Нямаме такава нужда за пари сега. Не мисли за това.

— Добре, Ник. Правя това, което искам да правя.

След две седмици Сибил отби Чад и го остави на грижите на бавачката. Върна се в студиото към обичайния четиринадесетчасов работен ден. След месец бе толкова уморена, че дори не излизаше за вечеря.

— Не трябваше да почваш работа — каза й Ник. — Вземи си няколко месеца отпуск.

Бе неделна сутрин и те все още лежаха в леглото, а радиото пръскаше тихи звуци. Чад спеше в коша до леглото им. От време на време през облаците се прокрадваше слънчев лъч и погалваше завивките. Ник усети красотата на мига и обви ръка около Сибил.

— Казах ти го в деня, когато Чад се роди — можем да си го позволим. Двамата с Тед имаме все повече клиенти, много повече, отколкото можем да поемем.

— Не — отказа тя.

Той се умълча. Вероятно не можеше да каже нищо повече, за да я убеди, но изтощението й го плашеше и затова опита отново:

— Няма да ти навреди, ако си вземеш малко почивка. Това дори няма да забави кариерата ти. Порадвай се известно време на детето. Не можеш да имаш всичко изведнъж.

— Защо не? — озъби му се тя. — Ти искаш всичко. Защо да не искам и аз? Знаеш колко много неща вече постигнах, защо трябва да се откажа? За какво? Заради едно бебе, което пет пари не дава кой го храни, стига някой да го прави?

— Ти беше тази, която искаше дете — произнесе с недоумение Ник. — Аз мислех, че трябва да изчакаме още някоя друга година, но ти не се съгласи. Защо, след като единственото ти желание е да работиш?

— Искам ги и двете — отговори Сибил.

— Защо? — отново попита той. — Ти си по-щастлива, когато си на работа, а не когато си с Чад.

Тя сърдито го изгледа.

— Да не би да искаш да кажеш, че не обичам собствения си син?

— Не съм казал такова нещо. Но не се чувстваш добре с него. Затваряш се в себе си, не си естествена.

— Не съм любяща — спокойно каза тя.

— Разбира се, че го обичаш. Не се съмнявам в това.

— Съмняваш се — настоя тя. — Мислиш, че не го обичам и че съм го захвърлила. Точно това искаше да кажеш.

— Не съвсем. — Облегна се назад, за да може да я погледне. — Грижа ли те е за него? Искаш ли да си близо до него? Никога не си се опитвала да скриеш какво искаш и дяволски сигурно е, че не е детето.

Тя не отвърна нищо, но напрегнатото й тяло разкриваше колко е ядосана.

— Сибил, погледни ме! Ти не си домошар, за да можеш да приличаш на майка. Дори когато си си вкъщи, обръщаш дяволски малко внимание на Чад. За теб се превръща в проблем, ако се наложи по-дълго да го поносиш на ръце. Уморяваш се или се отегчаваш, или започваш да мислиш за всички други неща, които би могла да правиш в това време. Ти…

— Пак започваш! — гневно извика тя. — Искаш да кажеш, че не го обичам!

— Кажи ми, че греша!

— Всяка майка обича детето си! Искаш да ме изкараш някакво чудовище!

Ник бе шокиран от думата.

— Не съм искал да кажа такова нещо. Изобщо не съм си го мислел. Но бих искал да чуя от устата ти, че обичаш Чад.

— По дяволите, знаеш, че е така!

— Бих искал да съм сигурен. Наблюдавал съм те, когато си с него и не съм забелязал някаква… — спря, а после сви рамене. — Дори когато го държиш в ръцете си изглежда така, сякаш просто го прикрепят с ръце. Това ме тревожи. Той има нужда от майка.

— Има си бавачка.

— Но си има и майка, и има нужда от нея.

— Искаш да ме накараш да се чувствам виновна.

— Не виновна, Сибил, а любяща. Но това не може да стане насила, нали? Той е част от теб, но в теб няма нищо, отдадено на него. — Видя как потъмнява лицето й и можеше да спре, но бе прекалено ядосан. — Предполагам, мога да разбера, че работата ти за теб е по-важна от всичко друго, но… Ще се опитам…, но искам да разбера какво те накара да настояваш да имаме дете? Ти си прекалено егоцентрична, за да се грижиш за него. Ти самата се държиш като непълнолетна, изцяло си погълната само от себе си. В теб няма и капка съчувствие или интерес към някой друг човек… Какво, по дяволите, те накара да искаш дете, когато ти самата не…

— Защото Валери няма дете! — избухна тя.

Един слънчев лъч се прокрадна до леглото и изчезна затулен от облаците. Детето изплака. И стаята отново утихна.

Ник измъкна ръката си изпод рамото на Сибил и седна на леглото. Стаята се завъртя около него. Почувства се в затвор.

— Не исках да кажа това. — Тя седна до него и очите й се изпълниха с тревога. — Исках да кажа, че тя не е искала да има дете. Или че тя… о-о, не знам… говорехме си веднъж за деца, доста си поговорихме и тогава тя каза, че не иска да има деца…, че не ги харесва. — Гласът й спадна. Двете с Валери никога не бяха говорили за деца. Никога не си бяха говорили за интимни неща. — Както и да е, това не е важно сега… Имаме Чад и това е, което има значение, нали? — Очите й се изпълниха със сълзи. — Прав си. Не съм много добра с него, но не знам какво да правя… Сигурна съм, че ще се науча. Не мога да си представя как някои хора вземат бебето и знаят точно какво трябва да правят.

В гърдите на Ник се надигна горчилка. Коя бе тя, жената, за която се бе оженил — така обладана и ръководена от завистта, че не можеше даже да осъзнае такъв превратен момент в живота си, като раждането на дете? Горчивината премина в гняв. Сърдеше се на себе си, че не бе го разбрал още от самото начало. Внезапно неудържимо му се прииска да стане и да се махне оттук, преди да е открил какво още не знае за нея. Но Чад спеше в другия край на стаята и Ник не можеше да помръдне.

— Слушай, Ник — Сибил сложи ръка върху неговата. — Слушаш ли ме? Не зная какво да правя.

Долови нотката на оправдание в гласа й. Знаеше, че е искрена. Задавяше се от сълзи. Погледна с търсещ поглед очите й. Никога не се е страхувала, помисли си той. Винаги бе вървяла с главата напред срещу всяка неприятност.

— Ще се науча! Обещавам! — каза тя. Сега в гласа й се долови топлина и нежност, но все още бе малко неуверен. — Искам да се гордееш с мен. Мога да се науча на всичко, ако опитам. Ти ми го каза веднъж.

Той бавно кимна с глава. Взе ръката й и се насили да изглежда така, сякаш нищо между тях не се бе променило. И действително нищо не се бе променило, освен че сега виждаше нещата много по-ясно.

— Сигурен съм, че ще се научиш — тихо се съгласи той. — Двамата с Чад ще се разберете чудесно.

Никой от тях не забеляза, че това е странен начин да се говори за майка и син.

 

 

Бавачката се казваше Елена Гарсия. Бе на тридесет и една години, закръглена, с червени бузи. Бе израсла с деветимата си по-малки братя и сестри. И повече от всичко на света мечтаеше за собствено самостоятелно легло. И изведнъж, като започна работа, имаше не само собствено легло, а дори и цяла стая. Една от стаите на втория етаж, които бе освободил Тед Макилвън. Когато „Омега компютинг сървисис“ започна да трупа пари, той се бе преместил.

— Забавлявайте се добре — каза Сибил на Елена като й върна Чад. Все още не можеше да го държи на ръце. Въпреки че сега, когато навърши седем месеца и можеше да държи гръбчето си изправено, бе сравнително по-лесно. Първия месец се ужасяваше като видеше как главичката му изведнъж се килва на една страна. Но седеммесечното бебе означаваше, че е и по-тежко, истинска тежест, като се има предвид, че тя бе пазила диета, за да се върне към предишните си килограми. Бе започнал и много да се върти, понякога издраскваше личицето си с ръчички и започваше да пищи. За нищо на света Сибил не можеше да проумее как едно толкова приятно бебе можеше да се превърне в такова нечовешко същество. Всичко, което й се искаше в такъв момент, бе да го даде на някой друг, който може да реши проблемите му, каквито и да бяха те. Изглежда Елена винаги можеше да се справи в такъв момент.

— Не зная кога ще се върна — каза й Сибил. Взе ключовете на колата и малкото си куфарче и когато стигна до вратата се обърна. — Оставила съм пари на шкафа в кухнята за пазар. Преди да излезеш, не забравяй да попиташ господин Филдинг дали иска нещо специално за вечеря.

Отвори вратата, но нещо я накара да се обърне. Може би бе мълчанието на Елена. Чад бе заспал — красив, със зачервени бузки. Бе подпрял с юмруче брадичката си. Погледът на Сибил срещна очите на Елена. Прекоси стаята и се наведе, за да докосне бузата си до тази на Чад. Кожата му бе като кадифе и нежна като току-що разцъфнал цвят. Винаги се учудваше на мекотата й.

— Внимавай да не изгори на слънцето — каза тя, като още веднъж докосна детето. След това тихо се измъкна навън.

Щом прекрачи прага на къщата, вече бе забравила за Чад и Елена. Както и за Ник. Забрави колко й е омразна малката им къща, бедна и препълнена с хора. В беден квартал, неприятен с големите семейства, кучетата и котките и даже коза през няколко къщи. Забрави за всичко това, защото днес бе денят, когато щяха да излъчат нейната програма.

Беше я съставила, бе неин продуцент и режисьор. Бе убедила изпълнителните продуценти станцията да пусне два пилотни епизода. Използваха ги, за да накарат спонсорите да подпишат за три седмици. Тогава тя настоя за повече програми и тази вечер в шест и половина, веднага след новините, щяха да излъчат едно от новите предавания за септември — „Горещ стол“.

Независимо че отзивите за пилотното предаване бяха много добри, това не означаваше, че след тазвечерната програма критиката не може да я разкъса. А и зрителите можеха да изключат каналите си. Страхуваше се и да не се случи нещо — земетресение, например.

Разбира се, нищо подобно няма да се случи. Програмата ще започне в точно определеното време и сигурно ще има невероятен успех. Името й ще стане известно. Ще има какво да покаже, когато отиде да работи в по-известен и престижен канал в някой по-голям град. Този канал щеше да бъде трамплинът й за по-силна позиция.

Тази вечер моят живот наистина започва.

И за пръв път от месеци тя напусна по-рано студиото и се отправи към къщи.

— Ела да гледаме нещо заедно — предложи тя на Ник, като взе молива от ръката му и го остави на масата.

Той стоеше до една от дългите маси и правеше някакви бележки по разпечатката на дълга ролка хартия. В едната си ръка държеше пингпонгово топче и ритмично го търкаше по дланта си. Тялото му бе извито от напрежение и изпълнено с енергия. А погледът му, когато срещна нейния, бе някъде далеч оттук.

— Какво да гледаме? — като ехо повтори той. Сякаш едва сега очите му я фокусираха. — Колко е часът?

— Минава шест. Искам да видиш едно ново предаване по телевизията. — Стисна ръката му, както дете търси подкрепата в дланта на родителя си. — Предаването е мое. Аз го измислих, режисирах го и днес започва да се излъчва. Иска ми се да го гледаме заедно. Ник, слушаш ли ме?

Той смръщи вежди.

— Твое ли — бавно попита той. — Да направиш ново предаване изисква месеци работа. Не си споменала за него.

— Не можех, поне докато не бях сигурна, че ще стане. О-о, Ник, моля те не започвай. Нали сега ти казвам за това? — Вдигна поглед към него. — Ник, не мога да го гледам сама.

Видя напрежението, изписано на лицето й.

— Разбира се, че не можеш. И няма нужда. — Трябваше да си каже, че за да съществува бракът им и двамата трябва да полагат усилия за това. Но Сибил никога не си правеше този труд. Беше я наблюдавал. Държеше се по-добре с Чад. Полагаше усилия да е грижовна и любеща, въпреки че на Ник му бе ясно, че за нея бе проблем.

Но все пак се беше опитала да се сближи с него и Чад след онази разправия в леглото в неделната сутрин. Дни наред подир това почти не си говореха. Беше нещо като раздяла. После постепенно нещата отзвучаха. Като живеят хората в една и съща къща бе много трудно да не си говорят. Скоро започнаха да разменят думи, първо за Чад, после за къщата, за работата си и най-накрая взеха да се държат така, сякаш нищо не се бе случило.

Прегърна я през рамото.

— Ако имаш нова програма, това засяга цялото семейство. Хайде, ще вземем и Чад. За пръв път семейство Филдинг ще гледат заедно телевизия. Може би трябва да си направим и пуканки.

Вдигна поглед към него, за да види дали не й се подиграва. Но в очите и в усмивката му видя много топлота.

— Благодаря — произнесе дрезгаво тя. Устата й бе пресъхнала от страх.

Ник взе Чад от стаята му и го донесе на горния етаж. Облегна гръбчето му на гърдите си, а с другата си ръка прегърна Сибил. Видяха края на местните новини и блока с рекламите. После с ярки букви на екрана се изписа: „Горещ стол“. Цялото тяло на Сибил изтръпна и сякаш се сви от напрежение.

На екрана се появиха двама мъже и една жена, седнали в кожени кресла около кръгла маса. Пред тях се виждаха бележници и моливи. В червен кожен стол седеше плешив млад човек с очила и вратовръзка под високата колосана яка. Кръгът от ярка бяла светлина сякаш открояваше червения кожен стол.

— Горещият стол — промърмори Ник.

Сибил се усмихна.

— Горещ стол — каза дълбок глас, докато камерата се движеше по лицата на групата около масата. След това бавно спря върху всеки един от тримата участници и младия мъж в червения стол.

— Най-трудното място в Сан Хосе. Там, където човек не може да се скрие. Няма измъкване. — Камерата отново обиколи събеседниците. — Горещ стол. Дискусия между равноправни, в която ще бъде открита истината, защото нашите водещи ще зададат всичките въпроси, които вие — нашата аудитория — бихте задали, ако сте на тяхно място. Никакви ограничения.

Водещият представи събеседниците и човека на горещия стол.

— Уилфред Брум, кандидат на републиканците за сенатор. Ще открием дискусията с Мортън Кейс.

Кейс бе нисък и закръглен, с весели очи и червени бузи. Гласът му бе като мед.

— Господин Брум, преди тринадесет години вие ръководехте няколко демонстрации в Калифорнийския университет в Бъркли. Днес едва ли бихте…

— Това е било отдавна. — Брум се усмихна само с устни. — Няма нищо общо с настоящите избори.

— Или с Вас? — попита другият събеседник.

— Това няма нищо общо с мен днес — отговори Брум с още по-подчертана усмивка. — Всички ние сме минали през младежките години. Знаете как е. Аз също съм имал своите „зелени години“, но те не траят вечно. Узрях, когато разбрах… — той изпъна назад рамене, вирна нагоре брадичка и думите му сякаш сами започнаха да се изливат — че не мога да рискувам да разруша тъканта на обществото ни, вярата и морала и започнах да ценя и да защитавам…

— Този морал, който позволява на една жена да ви даде под съд за издръжка на дете, за чийто баща сте признат?

Жената, която бе подхвърлила въпроса си по средата на изречението на Брум, го погледна и вдигна вежди.

— Какво? — камерата показа как очите на Брум потъмняха. Мускулите на лицето му някак странно се отпуснаха. — Не можете да изваждате на… — Прокара ръка по бузата си и стисна устни в тънка усмивка. — Това беше много отдавна. То е минало. Няма нищо общо с мен.

— Но вие сте бащата — каза един от тях.

— Бях хлапак! — възкликна Брум.

— На тридесет и една. — Внезапно разговорът набра скорост. — Било е преди осем години…

— Вече сте се занимавали с бизнес…

— И сте изнасяли речи за американския морал…

— Казвахте, че майките не трябва да работят, за да се грижат за семейството…

— Заклеймете абортите, казвахте вие, пазете семейството…

— Докато учителката от основното училище в Санта Круз забременяла от вас.

— Никога… хей, какво е това, аз не…

— Не плащате издръжка на детето си днес!

— Да! Не! Помогнах на млада жена, която беше в беда! — Около масата настъпи тишина. Тримата събеседника оставиха тишината да се разтегли. Устните на Брум също се разтеглиха. — Но това е отвратително. Няма да стоя тук и да ви позволя да се ровите в миналото ми.

Кейс посочи вратата зад рамото на Брук.

— Вратата е зад вас, господин Брук. Не сте длъжен да говорите за нищо.

Ник се наведе напред, сякаш екранът го привличаше. Той не харесваше Брук, както мразеше и всичко, зад което той заставаше. Но все пак имаше регламент за задаване на въпроси на кандидатите и това не бе начинът, по който го правеха сега. Почувства безпомощната ярост на Брум толкова осезателно, сякаш самият той се гърчеше под ярката светлина.

— Не е ли невероятно? — попита Сибил. — Работи. Наистина работи. О-о, Ник, не е ли прекрасно?

Погледна към нея. Лицето й сияеше като на дете. Очите й искряха, а влажните й устни бяха леко разтворени. Дишаше учестено, все едно че бе на върха на сексуално удоволствие. Ник се отдръпна и се изправи. Държеше Чад, който с широко отворени очи извиваше главичка, за да гледа в телевизионния екран.

— Къде отиваш? — викна след него Сибил. — Не си го видял цялото.

— То ще продължава в същия дух, нали? — Вдигна Чад до рамото си. — Ще размахват мечове. Те не се интересуват от това какво мисли, нито търсят някаква информация. Всичко, което искат да направят, е да го накарат да се гърчи. Не го намирам за забавно. Сигурно и други ще мислят като мен.

— Грешиш — каза тя. — Хората обичат да гледат как се гърчат другите. Колко хора се интересуват от идеите му или търсят някаква информация? Предпочитат да видят как някой се подхлъзва на бананова кора, как се пльосва в локвата, или как го правят на глупак. Те искат да видят човека. Е, това е най-добрият начин да им го покажеш. Това е начинът да накараш зрителите да се почувстват по-добри от глупака на екрана.

Тя се загледа в Мортън Кейс, който зададе три последователни въпроса.

— Когато показвахме пробното предаване на Уъстър Иншурънс и се опитвахме да ги направи наши спонсори, президентът на компанията каза, че мога да стоя на първия ред в Колизеума и да гледам как хвърлят християните на лъвовете.

Сърцето на Ник се сви.

— И ти приемаш това като комплимент?

Очите й срещнаха неговите.

— Той го произнесе като комплимент. Каза ми, че харесва твърди хора. Той купи предаването, защото бе уверен, че няма да отстъпя.

— Има предвид, че няма да се размекнеш?

— Точно. И ти това имаше предвид нали, когато ми каза, че ти харесва моята решителност?

— Не съвсем. — Чад започна да си дъвче ръкавчето и Ник с облекчение въздъхна. — Ще отида да нахраня този млад човек.

— Какво имаше предвид, когато ми го каза?

— Имах предвид, че не се предаваш, че не се страхуваш да опиташ отново. — Обърна се да си върви, но спря. — Трябва да те поздравя. Не е лесно да пуснеш нова програма в ефира. За кратко време направи чудеса. Надявам се, че си доволна.

— Разбира се — автоматично отговори Сибил. Почувства студенина. Твърдостта в гласа на Ник бе развалила удоволствието й от програмата. Мразеше го за това. Погледна към него, докато стоеше до вратата и държеше сина им на ръце така естествено, както държеше и молива си. Добър е във всичко, с което се захване, помисли си тя. Всичко му се удава лесно. Заболя я особено заради Чад. Ник никога не е бил баща, дори е нямал по-малки братя и сестри, но се отнасяше с Чад така, сякаш специално се бе учил как се гледат бебета. От мига, в който в болницата бе взел малкото същество в ръцете си, Ник се грижеше за него с такъв безспорен авторитет, за който Сибил не можеше и да мечтае. И с неразбираемо за нея удоволствие.

Чад се чувстваше много по-спокоен с баща си, отколкото с майка си. И беше много подъл заради това, мислеше си Сибил. Беше едва седеммесечен, а започваше да пищи, да плаче и да се извива, когато тя го вземеше на ръце. Но мигът, в който се почувстваше в ръцете на Ник, започваше да се усмихва и да издава приятни гърлени звуци, сякаш пееше. Сякаш двамата бяха влюбени един в друг, те двамата, а тя бе страничен човек.

— Разбира се, че съм доволна — каза тя. — Ще накарам хората да ме забележат. За това става дума. — Обърна им гръб и се загледа отново в екрана. — Съжалявам, че няма да го догледате с мен. Напоследък не вършим много неща заедно.

— Ако решим да направим нещо заедно — каза той, преди да излезе от стаята — няма да е да гледаме телевизия.

 

 

В един топъл пролетен ден Ник и Тед преместиха „Омега компютър сървисис“ от фамилната къща в гаража. През цялото време се шегуваха.

— Не ми изглежда като някакъв прогрес… — каза Ник — да се преместим в гаража.

Но в интерес на истината бяха направили крачка напред — за по малко от пет години можаха да направят състояние, за което не бяха посмели да мечтаят.

Намираха се пред прага на революция. Малцина бяха успели да видят бъдещето на компютрите. Ник бе един от тях. Знаеше го още като смениха името на компанията на „Омега компютър“, че пред тях се отварят широки хоризонти.

От 1974-та, годината, когато Ник и Сибил се преместиха в Сан Хосе, се бе появил първият сполучлив микропроцесор — силиконов чип. Големината на чипа едва достигаше четвърт квадратен инч, но вършеше същата работа, която преди това вършеха пет хиляди отделни транзистора. Появата на чипа щеше да промени не само компютърната индустрия, но и част от Калифорния — тази част между Сан Франциско южно до Монтерей, наречена вече Силиконова долина.

В домовете и офисите, в гаражите, мазетата и фамилните къщи щяха да се раждат идеи, да се появяват по терминала на мониторите. До късно през нощта в кафенетата щяха да дискутират възможностите, да чертаят диаграми и да си правят бележки за програмирането на гърба на пликове, върху салфетки.

Ясно им бе какво искат: да могат да разрешат всеки проблем, да организират хаоса така, че този объркан свят да изглежда подреден.

Сибил не го разбираше, въпреки че веднъж се бе опитал да й обясни.

— Обичам да се забавлявам — каза той. — Прилича на игра, като тази, в която децата си пишат разни знаци едни на други, сякаш е секретен код или като разрешаването на някой пъзел.

— Не звучи много сериозно.

Той й се усмихна.

— То и не е. Ние всички сме като малки деца с новата си играчка, която продължаваме да усъвършенстваме.

— Не мислиш точно така.

— Играта понякога изисква от нас много повече концентрация, отколкото работата. Защо да не извлечем колкото се може повече удоволствие от това?

Тя сви рамене.

— Няма значение. Аз живея живота си така, както го разбирам, не мога да живея по твоя начин.

Така всеки от тях тръгна по своя път и Ник споделяше тежката си работа и чувството си за игра с Тед и другите, които станаха негови приятели през тези първи години на „Омега компютинг“. Всичко започна с новия им клиент: верига от двадесет и шест скъпи магазина за дамски спортни дрехи в Пебъл Бийч, наречени Пари. Те се простираха по целия Западен бряг от Кармел на юг до Сан Диего и на север до Ванкувър. Пари Шандър, четиридесет и девет годишна, умна, проницателна, изящна малка и тъмнокоса жена бе изградила тази верига преди петнадесет години, след като мъжът й я напуснал заради по-млада от нея. Енергична и любопитна, Пари приветстваше всяка нова идея, която привлечеше вниманието й. Две години по-рано Ник й бе инсталирал компютърна система за нейното счетоводство — приходи и разходи, оборот.

— Мисля, че отново можеш да ми помогнеш — започна тя, когато с Ник се разположиха върху красивата мебел от коприна и кадифе. Тя живееше сама в каменен дворец, кацнал сякаш над океана на Севънтийн майл драйв в Пебъл Бийч. Висока каменна ограда я пазеше от любопитните погледи на туристите, които идваха с колите си, за да се любувай оттук на океана и на кипарисите, на прочутите игрища за голф и на огромните къщи. През отворените прозорци се чуваха сърфовете да цепят вълните и виковете на чайките в сребристосиньото небе. Иначе стаите бяха изпълнени с тишина и спокойствие, с произведения на изкуството от Индия и Америка. Атмосферата бе топла и малко тежка като прегръдка.

Пари наля чая в изящни порцеланови чаши и приближи чинийката с малки кексчета към Ник.

— Искам да знам какви налични стоки има в моите магазини всеки ден. Ще бъде много по-добре, ако всеки ден сме наясно какво сме продали и да попълваме наличния списък. Ясна ли съм?

Ник кимна.

— Искате в края на всеки работен ден да имате доклад какво сте продали във вашите двадесет и шест магазина. Вероятно искате в същото време автоматично да се подменят и данните във вашия списък на наличните стоки.

Тя го погледна с грейнали очи.

— Възможно ли е? Когато подхвърлих тази идея на един човек, той ми каза, че не може да бъде направено.

— Може да се направи, но има проблеми. Това е, което можем да направим веднага. — Той се наведе и започна да скицира. Чертаеше бавно и уверено, но част от съзнанието му бе другаде. Усещаше парфюма й, шумоленето на коприната, която носеше, блясъка на абаносовочерната й коса, разпиляна по врата й. Стилът на прическата подхождаше на прелъстителния парфюм, а мекият шепот на коприната караше един мъж да си мисли за голи бедра и мека кожа, за нежна прегръдка…

— Но какви са тези стрели? — попита Пари. Погледът й бе съсредоточен върху рисунката му, но на устните й играеше лека усмивка и Ник си помисли, че по някакъв начин тя бе усетила неговите мисли.

— Те показват начина, по който системите ще работят за вас — опита се да говори с равен тон. — Вашата продавачка ще нанася продажбата — кашмирен пуловер например, за сто долара…

— Опитай за двеста или триста долара — каза Пари и топло се засмя.

Вдигна вежди. Никога не бе купувал на Сибил кашмирен пуловер. Напоследък нищо не й бе купувал.

— Добре. Значи продавачката въвежда кода за този пуловер в регистъра на касата и когато бъде въведен, той автоматично се декодира с размера на пуловера, стила и цената и…

— По един във всеки магазин?

— Да. — Погледът му срещна нейния. Тя гледаше повече него, отколкото молива му. Имаше малка бенка под лявото си око, което правеше кожата й да изглежда още по гладка. Не я бе забелязал преди. Знаеше, че ако леко се размърда, ръката му щеше да се докосне до нейната.

Сведе поглед към диаграмата.

— След затваряне на магазина магнетофонът ще предаде информацията чрез телефонната система до вашия главен компютър в Монтърей.

Сега и тя гледаше към диаграмата и кимаше с глава.

— Прекрасно. Прекрасно. Кога мога да го имам? Какво ще ми струва? Но това ще ми спести толкова много, така че мога да си позволя да отделя… добре, ще видя какво ще мога да си позволя да отделя. — Сложи ръката си върху неговата. — Никълъс, трябва да знам какво ще ми струва всичко това и кога ще можеш да го инсталираш. Така че ако ми дадеш някаква цена, ще се опитам да се справя.

Ръката й изгаряше неговата. Всеки един от тънките й пръсти бе като малко огънче върху ръкава му. Но той се усмихна на внезапната й загриженост за парите.

— Още не мога да ти обещая нищо. Бих искал да помисля как да свържем всичко това. Все още никой не е постигнал нещо добро за събиране на информацията, съхраняването й и нейното предаване. Това, което ни е необходимо е нещо малко и бързо, не много сложно, с ниска цена и на което може да се разчита…

— Нещо като отбор работници в Бомбай — засмя се Пари. — Вероятно от това имам нужда.

— Не. — Като почукваше с молива по масата, той разсеяно отхапа от едно парче кекс. После си взе друго. — Мога да ти направя компютър с печатащ превключвател, наистина… той ще свързва микропроцесори в направен по поръчка комутатор… достатъчно малък, за да може да се сложи в чекмеджето на бюрото… или в малък шкаф, трябва да има захранване с енергия и…

Погледна към Пари и се усмихна с широка, лъчезарна усмивка. Това бе усмивка на дете, внезапно направило откритие, което коренно изменя представата му за света.

— Можем да го програмираме да извършва цялата работа — каза той, като си взе още едно парченце кекс. — Да преобразува информацията от регистрите на касите в сигнали…

Пари го наблюдаваше. Нямаше представа какво е това микропроцесор, или микрокомпютър или превключвател. Но тя разбираше, че става въпрос за нещо по-евтино, по-малко и по-бързо. Тя му вярваше. Вярваше на Ник. В долината се говореше, че никой не вижда толкова бързо вероятните възможности, както Ник Филдинг.

— Много добре — каза решително Пари. — Кажи ми колко пари ти трябват, за да направиш тези специални микро… каквото им беше името. Искам ги.

Ник изглежда не я чуваше.

— Сигурно ще може да прави и други неща. — Изяде още едно парченце кекс. — Ако може да превръща информацията и да я предава… защо да не може да прави и четири операции? Или дузина? Къде ще бъде границата? Защо изобщо трябва да има някаква граница?

— Никълъс — започна Пари, — искаш ли още кекс?

Той погледна към чинията.

— Господи, аз ли го изядох всичкия?

— Да. Искаш ли още? Или нещо друго? Може би да вечеряме заедно?

— Не, благодаря, Пари. Трябва да свършим един проект тази вечер. — Диаграмата привлече погледа му. — Това е идея. Никой не го е правил досега. Но ние ще го направим…

— Но по-късно, да? По-добре сега, преди да си започнал нещо друго. Ще го направиш, нали, Ник? Трябва да го имам скоро.

Той се засмя.

— Преди час дори не беше мислила за това.

— Но сега виждам каква огромна нужда имам от него.

— Говорех за компютър, достатъчно малък, за да бъде поставен на бюрото ти и който да прави всичко, което поискаш. — Небето все още бе ясно синьо. Бе април и кипарисите леко се полюшваха от топлия бриз откъм морето. — Не можем да предвидим всички възможности на нещо, преди да сме го конструирали. — Погледът му бе прикован все още към небето. Измина само миг, преди да се обърне отново към нея и да стане. — Първо ще конструирам твоя, Пари, обещавам.

Тя кимна с признателност.

— Благодаря ти. — Застана до него. Стигаше до раменете му.

— Не е хубаво да се бъркаш в работата на мъжете и аз ще се съобразя с това, но все пак моята работа е всичко, което имам.

Без да иска, мисълта на Ник отлетя към Сибил, която никога не даваше признаци да се съобразява с някого. Дали и тя ще каже, че работата й е всичко, което има?

Въпреки че бе направила опит да бъде по-мила и грижовна, въпреки че и той се бе опитал да й помогне, премиерата на „Горещия стол“ бе променила брака им. От този момент, без да се преструва, тя бе дала възможност на всяко чувство на близост между тях постепенно да угасне. Сибил бе отново там, откъдето бе тръгнала, когато я срещна. Имаше само работата си.

— Съжалявам — каза Пари, като се опитваше да разгадае изражението на лицето му. — Нещо лошо ли казах?

— Не, ти не си виновна — тихо отговори Ник. — Моите мисли просто отлетяха другаде. Оценявам готовността ти да се съобразяваш, но няма да се наложи. Ще започнем още утре. — Подаде му ръка и Ник я пое. Тя леко се наклони към него и той се наведе, за да целуне челото й. Усети аромата на косата й. Тя бе така близо, че топлината на тялото й го обгърна като прегръдка. Желанието премина през тялото му така стремително, че го накара да потрепери. Когато вдигна лицето си към неговото, устните й бяха леко отворени. Ник я взе в прегръдките си. Устните му покриха нейните и ги отвориха още повече. Гладът му бе толкова яростен, че превърна езика му в оръжие.

Нежно, но решително Пари се освободи от прегръдката му.

— Не трябва да бързаме — каза тя. Очите й се смееха, но Ник почувства думите й като упрек.

— Съжалявам — прошепва той. Но желанието изпълваше цялото му тяло, толкова дълбоко и горчиво, че чувстваше, че ще заплаче. — Обикновено не съм… — Изчерви се. — Наистина съжалявам.

— О-о, Никълъс.

Видя лекото поклащане на главата й и нежното пламъче в очите и се почувства много млад. Аз съм на двадесет и осем години, а Пари е на четиридесет и девет. Но това нямаше значение. Изобщо не бе помислил за това, когато непреодолимо я желаеше. Но се чудеше какво ли й бе така забавно. Младежката му недодяланост или неопитността на мъжа, който никога не бе кръшкал от съпружеското легло.

Нямаше значение. Това, което шокира Ник в този момент бе, че е готов да предаде Сибил и че не се чувства виновен или ядосан от това. Не изпитваше никакви чувства. И точно това правеше нещата по-лоши, защото говореше много за брака му, много повече, отколкото за младежката му недодяланост или неопитността му в съпружеска изневяра.

Пое ръката на Пари в своята.

— Беше глупаво от моя страна. Ти заслужаваш много повече. Искам да се любя с теб, Пари. Ще чакам, докато ми кажеш, че и ти ме желаеш, но трябва да знаеш колко много искам… колко много имам нужда… — Прочисти гърлото си. — Предполагам, че всичко това ти изглежда твърде детинско.

Тя нежно поклати глава.

— Защо трябва да ми изглежда детинско? Всички ние имаме желания и нужди и ако един ден не можем да ги задоволим, държим ги дълбоко в себе си за… друго време.

Усмихна й се с благодарност. Оценяваше тактичността й.

— Надявам се. Надявам се, че ще бъда посрещнат с добре дошъл, ако се върна.

— Мили Никълъс, ти винаги си добре дошъл тук.

Пое си дълбоко въздух. Все още можеше да остане. Можеха да си поговорят, да вечерят заедно, и вероятно да прекарат нощта в леглото й. Но Пари му бе показала какво желае и той нямаше да се опита да промени намеренията й. По-добре беше да не бързат. Веднъж вече насилих нещата и сгреших, помисли си той. Избързах със Сибил, преди да преценя дали не трябва отново да опитам с Валери. Толкова се съжалявах, че не можех да чакам. Трябваше…

Изведнъж се улови. Никога преди не бе мислил, че бракът им от самото начало е бил грешка. Имаха и хубави спомени заедно. Дори смяташе, че я обича. В края на краищата познаваше Пари вече година! Тогава двамата със Сибил бяха по-близки.

— Никълъс, каза, че днес искаш да се прибереш по-рано вкъщи.

Усмихна й се с кисела усмивка.

— Права си. — Наведе се и я целуна по бузата. — Благодаря ти, че бе с мен. Ще ти се обадя за компютъра веднага щом уредя цените. Дай ми няколко дни.

Напусна стаята в коприна и кадифе и повече от два часа кара към Сан Хосе. Движеше се покрай океана. Следобедът бавно изчезна в нощта, превръщайки пясъчните дюни и овощните градини в тъмни очертания. През целия път до къщи мислеше за компютъра, за новото, което трябваше да открие, за начина, по който можеше да свърже магнетофонния запис с телефонната система. Беше по-лесно да мисли за това, отколкото за Сибил.

Когато прекрачи прага, тя говореше с Тед в ярко осветената кухня.

— Работата е в това, че нищо не се променя — чу я да казва Ник, когато затваряше вратата на дневната след себе си. Остана да стои в тъмното. — Шоуто има невероятен успех. Никой не се осмелява да откаже да участва в него. Или нямат кураж да кажат, че се страхуват или си мислят, че ще бъдат първите, които ще успеят да се справят със събеседниците… получаваме купища писма…

— Не всички са много ласкави — вметна Тед.

— Това няма значение. Писмата означават зрители. Те може да ни изпращат писма, в които ни казват колко ни мразят, но ние ги обичаме, докато продължават да ни гледат. В този половин час не се гледат другите канали. Елиминирахме ги. И готварското шоу е добро. Не е като „Горещия стол“, но всеки месец става все по-добро.

— Какво готварско шоу?

— Е, нещо, което също правя, за да покажа колко съм добра. Не е нещо важно.

— И за него получаваш много писма — каза Ник като влезе в кухнята. Леко докосна челото на Сибил с бузата си.

Тя го потупа по ръката. Но внезапно вдигна вежди.

— Господи боже. Последва го до хладилника и завря носа си в сакото му, за да го подуши. — Не е ли хубав? Малко е силен, но е класически. Предполагам, че е кралска прищявка. Компютрите създават странни приятели в леглото, така ли им казвате? Ако ще си правиш питие, направи едно и за мен.

— Какво искаш? — попита равнодушно Ник.

— Уиски със сода. И по-леко със содата. Целия ден ли прекара с нея в леглото или между другото свърши и малко работа?

Тед бутна стола си назад.

— Ще бъда в гаража.

— Остани — каза Сибил. — Ако той се усуква около клиентите ви трябва да знаеш за това. Нали ти е партньор.

— Но той ми е и приятел и ако има нещо, което трябва да знам, той ще ми го каже.

Когато излезе, в кухнята настана тишина. Чуваше се само лекото съскане на ледените кубчета, с които Ник напълни двете чаши.

— За Тед ли се притесняваш или за себе си? — попита Ник като подаде на Сибил чашата.

Тя сви рамене.

— Каква е разликата? Ще направиш това, което си решил.

— Какво искаш да кажеш?

— Означава, че дойдохме в този проклет град, защото ти искаше. Преместихме се в тази барака, защото ти така искаше. Знаеш, че аз мечтаех за Ню Йорк. Знаеш го откакто сме се оженили. Но никога, никога не си мислил да се преместим там. Ти искаш да бъдем тук. Това е всичко, което има значение.

Ник спря върху нея втренчения си поглед.

— Не си споменавала за Ню Йорк, откакто започна работа в телевизионното студио. Каза, че това е подходящо място за теб, че научаваш много неща, които ще ти трябват по-късно.

— В Ню Йорк. По-късно — означава в Ню Йорк. И ти добре го знаеш.

Кимна.

— Може би.

— Е, добре. Вече ги научи. И нямам никаква причина да стоя още тук.

— Освен тази, че имаш съпруг и син, които живеят тук. А аз не мога да напусна точно сега. Всичко, което сме постигнали с Тед се основава на репутацията ни тук. Безсмислено е да отиваме някъде другаде и да започваме от нулата.

— Кой казва, че имам съпруг? Имам някой, който е някъде по пътя до калифорнийския бряг и… по дяволите, как можа! Нищо ли не означава за теб, че сме женени? Аз дори не съм си помисляла за някой друг, откакто те срещнах! Виждам толкова много мъже в работата си, но никога не съм искала да легна с някой от тях! А ти се връщаш в къщи и миришеш на бардак и очакваш от мен да ти кажа, че искам да остана тук. Няма значение какво ще ми струва, само защото ти го искаш. Това искаш, нали? Някой, който ще ти остане верен и няма да ти задава въпроси.

Ник довърши питието. Ледът в чашата изстудяваше ръката му.

— Но ти не искаш да останеш вярна на никого, нали?

Тя бе отишла до хладилника и вадеше ново шише със сода. Допълни чашата си.

— Искаш ли още едно?

— Чудесно.

— Цял ден ли се въргаля с нея в леглото?

— Ще се промени ли нещо, ако е така?

— Може би. — Тя му подаде чашата. — Никоя съпруга не обича мъжът й да кръшка. Може би това е причината, че двамата не можахме да се справим. Нали? Бил си прекалено зает с другите жени, за да имаш време да мислиш за мен?

Ник леко се засмя.

— Досега не сме предявявали претенции за права в брака си, нали? Сигурна ли си, че сега искаш да го направиш?

— Не се прави на умен. Знаеш, че мразя това. Искам да разбера какво сте правили днес.

— Говорихме си за компютърна система за верига от магазини.

— Не ти вярвам.

— Знам, Сибил. Ако ти кажа, че утре ще се преместим в Ню Йорк, ще се почувстваш ли щастлива?

Тя се намръщи. Потърси за какво да се хване.

— Знаеш, че точно това е, което искам. Не мога да остана тук. Прекалено малко градче е и е далеч от всичко. Не могат да ми дадат това, което искам. И ти не трябва да оставаш тук. Щом това, което правиш го измисляш сам, значи можеш да го правиш и в Ню Йорк толкова добре, колкото и тук. Там има и къде да отидем вечер, неща, които можем да правим… Ще прекарваме времето си чудесно, ще прилича на меден месец. Никога не сме имали меден месец.

— А кога ще бъдем с Чад?

— О-о — тя направи неопределен жест. — Ще му отделяме толкова време, колкото и тук. Елена ще дойде с нас, разбира се. Двамата са луди един за друг.

Ник си взе питието.

— Ние с Чад оставаме — каза той. — Права си за къщата. Определено имаме нужда от по-голяма къща с двор, в който Чад да си играе. И близо до училище, в което може да ходи, когато му дойде времето. И „Омега“ също трябва да бъде преместена някъде. Но няма да напуснем Сан Хосе. Поне не в следващите няколко години. Не знам какво може да се случи по-късно, но точно сега всичко, което имам е тук и няма да го захвърля.

— Всичко, което имаш? Не и ако аз замина за Ню Йорк. Тогава няма да имаш съпруга тук.

Ник отново спря върху нея втренчен поглед.

— Точно така.

Лицето на Сибил потъмня.

— Не го мислиш. Ние сме женени. Ти избра мен вместо… някой друг. Няма да се разведеш. Няма да ти позволя, Ник. Ние се чувстваме добре заедно. Имаме нужда един от друг. Просто не сме имали достатъчно време един за друг. Затова искам да отидем в Ню Йорк. Там всичко ще е наред. Можем да се престорим, че отново сме в колежа и започваме всичко отначало. Ник? Слушаш ли ме?

Той гледаше през нея към тъмния прозорец.

— Не се чувстваме добре заедно. — Гласът му бе равен и суров. — Не ти е приятно да правиш секс. Не съм сигурен дали изобщо някога ти е било приятно. И ние нямаме нужда един от друг. Ти не се интересуваш от моята работа, а аз не харесвам това, което ти правиш. Нищо не е останало между нас, Сибил, и не виждам причина да се преструваме.

— Всичко е заради онази жена! — изкрещя тя. — Прекарал си деня в леглото й, връщаш се и искаш развод! Никога преди не си споменавал за развод.

— Никога не си позволявах да мисля за това преди! За бога, Сибил, щастлива ли си с мен?

— Щастлива съм, когато нещата са наред. Когато наистина сме заедно. Ние се чувстваме добре заедно. И по дяволите, на мен секса ми харесва! Обичам да го правим. И не разбирам за какво говориш. Не разбирам какво те кара да мислиш така, Ник. Чуй ме! — Приближи се до него и го хвана за раменете. Притисна се до него. — Не можеш да се преструваш, че не ни е добре заедно. Не можеш просто да захвърлиш всичко.

— Така ли? — презрително попита той. — Трябва да остана заради едно успешно чукане?

Ръцете й се отпуснаха.

— Не исках да кажа само заради това. Исках да кажа…

— Чух какво искаше да кажеш.

Отдръпна се.

— Ще задържа Чад. Ти можеш да ме напуснеш, щом искаш…, ако смяташ, че не давам и пукната пара, дълбоко се лъжеш… но няма да вземеш…

— Чад остава с мен. Изобщо не си прави илюзията за нещо друго. Където съм аз, там ще бъде и той. Теб и без това не те е грижа за него. И сега няма да го използваш за пазарлък. Още тази вечер ще напусна къщата, ако искаш, но Чад ще дойде с мен.

— Ще остане тук! Няма съдия на света, който ще вземе детето от неговата майка!

Ник я погледна със смразяващ поглед, без да отговори. И тя сърдито отвърна погледа си от него. Но после пламъкът в очите й угасна.

— Моля те. — Отново го погледна и той съзря паниката в очите й. — Ник, не ме напускай. Имам нужда от теб. Винаги съм имала нужда от теб. Приятна ми е мисълта, че си ми съпруг. Приятно ми е да съм омъжена за теб. Остани с мен, Ник. Ще се опитам да се променя. Кажи ми какво не ти харесва в мен и аз ще се опитам да се променя. Мога да се справя, когато реша. Познаваш ме. Харесваше ти това. Не ме отхвърляй, Ник. Вече са ме отхвърляли. Не мога да го преживея. Не ме напускай.

— Съжалявам — каза Ник. Гласът му вече не бе така суров. Вместо това бе станал дълбок, изпълнен с уморена тъга. Когато го чу, Сибил знаеше, че всичко бе свършено.

— По дяволите! — Дъхът й пресекна. — Доверих ти как наистина се чувствам. Паднах пред теб на колене! Вече не те е грижа за мен. Не повече, отколкото за приятелката ти. Двамата сте ме предали, в леглото, съсипали сте живота ми… Вървете по дяволите и двамата!

Ник мислеше да й повтори, че не е спал с Пари, но тогава изведнъж почувства, че Сибил нямаше предвид нея. Тя не говореше за настоящето, а за миналото. И замълча.

Сибил здраво стисна устни.

— Ще ми платиш пътните до Ню Йорк. Ще ми пращаш пари, докато си намеря работа там. Когато се установя, ще изпратя някого за Чад.

Ник знаеше, че за нея това бе начинът да се измъкне. Не можеше да признае нито пред себе си, нито на него, че не иска Чад. Затова и не каза нищо. Ако имаше нужда да вярва, че ще изпрати някого за Чад, нямаше да й противоречи.

— Уведоми ме, когато се установиш — каза той. Извади чековата книжка и писалката от вътрешния си джоб.

— Сега мога да ти дам хиляда, а утре след обяд — още пет хиляди. Ще трябва да поговорим колко пари ще са ти необходими, за да живееш.

— Доста — каза тя с равен тон. — Ще имам нужда от доста.

— Ще направя каквото мога. — Ник се чудеше какво има предвид — парите, или живота с неговия син. Сигурно и двете, каза си той. Щеше да започне от този момент.

— Тази вечер ще отидем при Тед — каза равнодушно той. И без да каже нищо повече се качи на горния етаж, за да събуди Чад и Елена и да напуснат къщата, оставяйки брака със Сибил зад гърба си.