Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Ruling Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джудит Майкъл

Заглавие: Заслепени от страст

Преводач: Райна Чернева; Жулиета Пенчовска

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Коала

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ ООД — Хасково

ISBN: 954-530-024-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2325

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Зазоряваше се, когато Ник се прибра вкъщи заедно с Валери и Розмари. Заведе Розмари в апартамента на третия етаж, носейки малката чанта, която тя си бе приготвила, преди да тръгнат. След стрелбата тя не можеше да спре да трепери и повтаряше непрекъснато, че трябва да отиде някъде. Ник предложи тя и Валери да дойдат в неговата къща и да останат колкото искат.

Той я разположи на третия етаж, увери се, че се чувства удобно и слезе в своята стая. Валери вече бе в леглото. Отпусна се до нея и двамата се вкопчиха мълчаливо един в друг. Искаха спокойствие и сигурност, че са заедно и че ще бъдат заедно отсега нататък. Заспаха така, прегърнати, когато един час по-късно се събудиха едновременно.

— Би трябвало да позвъним в болницата — каза Валери.

Ник вече вдигаше слушалката. Той набра интензивното отделение.

— Лили Грейс — каза той. — Преди два часа й бе направена операция, бихме искали да знаем как е. Аз съм Ник Филдинг. — Той притегли към себе си Валери. — Не съм роднина, тя няма роднини. Но живее при нас, ние сме отговорни за нея.

— Да, спомням си — отговори сестрата. — Стабилизирана е, мистър Филдинг. Повече от това не може да се каже засега. Ако се обадите след два или три часа…

— Благодаря — каза Ник. До тогава ще бъдем там. — Той се облегна на една страна и привлече Валери към себе си. Краката й бяха между неговите, гърдите — притиснати в неговите, устните й — меки и отворени под неговите.

— Обичам те — прошепна той, целувайки я бавно и нежно. — Мечтал съм си да се събудим заедно. Това, разбира се, не е сутринта, за която съм мечтал, но пак е хубава, защото си тук. Искам да се оженим, не ти ли казах вчера?

Тя се усмихна.

— Допусках подобно нещо. Може би, защото същото искам и аз. — Те се раздвижиха, желанието бързо заличи спомена от предишната нощ. Валери бавно освободи краката си и обгърна с тях Ник. Съвсем леко, почти като продължение на разговора, той проникна в нея — плавно, дълбоко, почувства как тя се отваря към него. Легнали на една страна, прегърнати, те се усмихваха, а очите им изразяваха смесица от тъга и радост, обещание, че така ще бъде винаги. Любов и радост, които да ги подкрепят и в трагични моменти, топлота и близост да ги поддържат в мрак.

Вкъщи, помисли си Валери. Където и да сме, но заедно. Тя се усмихна на себе си, мислейки за страстта към удоволствията, която някога бе ръководила живота й и как тази страст се бе развила и променила. Любовта й към удоволствията не бе намаляла ни най-малко, но сега страстта й бе насочена към истински живот. Не бе открила всички неща, на които е способна: че умее да работи и работи добре, че умее да обича и обича добре, че умее да раздава себе си и го прави добре. Трябва да кажа на Лили, тя би разбрала. Всичките й проповеди бяха посветени на вярата в себе си, в това, което можем да бъдем…

При мисълта за Лили и за всички незавършени проблеми, които седяха пред Ник и нея, тя се раздвижи.

— Обичам те — прошепна тя, сложила устни върху сърцето му — и бих могла да остана тук цял ден, но ние наистина трябва да ставаме.

Той се усмихна.

— Някой ден, много скоро, ще останем така колкото време искаме. Прислугата ще внася непрекъснато храна и питиета, а в съседната стая ще свири тиха музика.

— И ще отговарят на всички телефонни позвънявания — засмя се Валери. — Харесват ми фантазиите ти.

— Имам и други. Но точно сега трябва да помислим за Чад, както и за Лили, и Боб.

— Трябва да му занесем нещо — предложи Валери колебливо и се изправи. — Книги? Ядене? Списания? Какво мислиш?

— Може би всичко, което изреди. Не мога да измисля нищо, което би го направило щастлив в момента, нали?

— Не. Не го очакват хубави неща — тя бавно поклати глава. — Толкова е тежко. Трудно е за възприемане, ужасно… Ще се върна след няколко минути. — И излезе да вземе душ.

Полицията претърси целия квартал. Полицаите пристигнаха три минути след позвъняването на Ник, но беше вече късно да се обкръжи парка или която и да е улица, но обиколиха навсякъде, а трима от тях отидоха в къщата на Валери. Ник ги отпрати:

— Ще бъдем в болницата, трябва да разберем за Лили. Там ще можем да разговаряме. — Тримата — той, Валери и Розмари — тръгнаха след линейката, отнасяща Лили и Таргъс в болницата.

Докторите и сестрите бързо се справиха. Таргъс, с раната от куршум в рамото, не беше в критично състояние. Лили веднага бе отведена в операционната.

Чакаха в една ниша встрани от главния коридор, с кресла от изкуствена кожа, с метални лампи по стените и разкъсани списания, разхвърляни на една масичка. Заглавните страници на списанията липсваха, рекламите и рецептите бяха откъснати, а кръстословиците — наполовина решени. Розмари постоя замислено, след това взе две списания и седна на едно от креслата.

— Трябва да се занимавам с нещо — каза тя почти с извинение. — Не мога повече да мисля за Лили или за всичко случило се… Никога нищо подобно… — Гласът й заглъхна…

Ник и Валери седяха на тясна кушетка, хванати за ръце.

— Полицията ще бъде тук — каза Валери. — Трябва да им кажем, че сме познали гласа на Сибил, нали?

Той кимна.

— Няма как да избегнем това. Ще говорим с Чад, преди някой репортер да надуши историята. Господи, какво можем да му кажем? Има твърде много…

— Сигурен ли си, че беше нейният глас, Ник? Аз помислих, че е така, но…

— Чувал съм я да вика доста пъти — отвърна той сухо. — А и тя има причина да се опита да попречи на Боб да се види с нас. Би трябвало да се сетя за това. — Той се раздвижи неспокойно и стана. — Ще й позвъня отново.

От автомата в ъгъла на помещението той набра номера на Сибил и изчака да позвъни няколко пъти.

— Не отговаря. — Той седна до Валери и отново взе ръката й. — Все още не се е върнала от екшъна по стрелба във Фолс Чърч.

Седяха тихо, погълнати от собствените си мисли.

— Чудя се какво ли ще стане с Лили? — попита Валери. — Тя ще трябва да започне сама да се справя с живота. Мисля, че никога досега не е била самостоятелна.

Ник кимна.

— В някои отношения тя разсъждава на нивото на Чад.

Валери се замисли.

— Не съм много сигурна. Лили знае много повече неща, отколкото показва.

— Каквото и да стане, ти сигурно ще бъдеш в течение. Бедничката ми, ти вече имаш грижи с Чад и Лили преди изобщо да сме родили собствени деца.

Валери се усмихна.

— Ще се справим някак си.

— По-добре е да побързаме с децата. Не ми се чака, нали?

— Не, как бихме могли? Аз съм на трийсет и четири и от години искам да имам деца.

— Някога не беше сигурна.

— Някога бях много млада и не знаех какво би означавало за мен да живеем като семейство.

Те се целунаха нежно. И тогава пристигна полицията.

Въпросът им беше един: кой е имал причина да стреля срещу Боб Таргъс и Преподобната Грейс? От казаното от Валери и Ник, те бяха разбрали, че снайперистът е стрелял най-напред в Таргъс, който е бил сам, когато са го улучили. Но веднага щом се е появила Преподобната Грейс, тя също е била улучена. Питаха кой има зъб на двамата.

— Имаме няколко свидетели — каза един от полицаите. — Няколко тийнейджъри са чули вик в гората. Вие също трябва да сте го чули. Звучало им нещо като „Лии“, но достатъчно близко до Лили, за да се усъмнят. Децата са се огледали и са видели жена да влиза в кола. Италианска — Тестаросса. В района вероятно няма и половин дузина такива коли, но можеш да се обзаложиш, че всеки хлапак на тая възраст знае много добре как изглежда всяка марка коли. Така че ние ще бъдем в състояние да проследим колата, няма да ни затрудни. Познавате ли някой, който кара Тестаросса?

— Да. — Ник почувства, че Валери стисна по-силно ръката му. — Името й е Сибил Ендърби.

— Ендърби? Чухте ли вика й?

— Да. Ние познахме гласа й.

— Коя е тя?

Ник почувства безпомощността си. Коя е тя? Телевизионен продуцент. Бивша съпруга. Съмнителна майка. Може би движещата задкулисна сила на Грейсвил. Жена, чиято водеща страст бе завистта. Злощастна жена.

— Тя е телевизионен продуцент на „Часът на божията милост“. Боб Таргъс беше пилот на корпорацията „Часът на божията милост“, докато преди няколко седмици самолетът не бе продаден. Той щеше да дойде в къщата на мисис Стърлинг, за да говори за вероятното участие на Сибил… мисис Ендърби… в самолетната катастрофа преди година и половина.

Полицаят се намръщи.

— Не схващам връзката. Преподобната Грейс и самолетна катастрофа?

— И ние все още се мъчим да го проумеем — каза Ник. — Има много неща, които не знаем. Не можем да ви кажем нещо за Сибил Ендърби, в което не сме сигурни.

— Защо не? Всички други казват. Кажете си предположенията.

— Не. Питайте нея.

— Ще го направим, не се грижете за това. Знаете ли къде живее?

— В Морган Фармс, в Мидълбърг.

Когато си тръгнаха, Валери и Ник останаха притиснати един до друг, а Розмари пак запрелиства списанията, мърморейки за Сибил. Спомни си времето, когато майката на Сибил й бе шивачка. Сибил, тогава — дете, винаги се въртеше около тях — мълчалива и наблюдателна, тя си играеше с парчетата плат, заслушана във всичко, което се казваше — напрегната, наблюдателна, сериозна — като че ли складираше всичко в паметта си. Когато Розмари й даваше роклите, омръзнали на Валери, тя ги вземаше, без да отрони дума за благодарност. Само я гледаше втренчено с онези странни бледи очи.

Докторът дойде след три часа. Лили бе преместена от интензивното отделение. Операцията е минала успешно. Тя е млада, силна и е имала късмет.

— Би трябвало да си отидете вкъщи — посъветва ги докторът. — Нищо повече не мога да ви кажа, а и вие не можете да я видите сега. Утре — може би.

Ник подкара колата по просветлелите, пусти улици на Джорджтаун. Вкъщи, помисли си, с Валери.

Сега, седнал в леглото, докато Валери вземаше душ, цялата нощ изглеждаше много по-ясна на Ник. Там той беше погълнат от събитията и не можеше да мисли за детайлите. Колата й, разсъждаваше той. Тестаросса. Винаги си е падала по неща, от които да личи колко е богата. И вероятно никога не й е минавало през ума, че това е все едно да вървиш с развят червен байрак.

— Татко? Буден ли си? — Гласът на Чад, зареден със сутрешна енергия, проникна през затворената врата.

— Почти. — Ник си метна халат и отвори вратата.

Чад погледна зад гърба му към разхвърляното легло, видя панталоните и ризата на Валери, хвърлени на стола.

— Не те чух, кога си се върнал.

— Ние много закъсняхме. Нещо се случи снощи. Искаме да говорим с теб за това. Ще слезем долу за закуска след петнайсет минути. Бих искал да ни почакаш.

— Разбира се. Звучи като нещо лошо.

— Ще говорим след няколко минути.

— Не е свързано с теб и Валери, нали? Искам да кажа, че с вас всичко е наред?

— Ние сме съвсем наред.

Чад хвърли още един поглед към леглото.

— Мисля, че вече знам. — Той се засмя. — Направо е върховно. Чакам ви долу.

Ник го гледаше как подскача по стълбите, кипящ от жизненост и предчувствия за новия ден, който го очаква, че дори перспективата за нещо лошо не можеше да го сломи. Сърцето на Ник трепна. Какво ще му кажа?

— Ти можеш да помогнеш — каза той на Валери, когато тя излезе от банята, с кърпа увита като тюрбан около главата. — Господи, толкова си хубава, как бих могъл да мисля за нещо друго, освен за теб?

— Мисли за сина си — каза тя усмихнато. — С какво мога да помогна?

— За разговора с Чад. — Той я гледаше как изважда дрехи от куфара си. — Искам да бъдем заедно.

Валери спря. След това бавно поклати глава.

— Мислех, че би искал да поговориш насаме с него. Нищо не мога да направя, за да помогна, Ник. Не мога да кажа на Чад какво да чувства за майка си и не мога да ти кажа как да говориш с него за нея. Каквото и да кажа, ще бъде неуместно.

— Твоето присъствие никога не е неуместно. Но ти си права. — Привлече я за момент към себе си, за да почувства хладината на тялото й до горещината на своето. След това се отдръпна. — Ще си хвърля един душ и слизам долу. Искаш ли да почакаш тук?

— Ще се кача горе да видя как е мама. Ще слезем при вас по-късно.

Десет минути по-късно Ник слезе сам в кухнята. Лицето на Чад помръкна.

— Къде е Валери?

— Скоро ще дойде. Добро утро, Елена — каза Ник на Елена, която му подаде чаша сок. Той седна до Чад на тапицираната пейка до кленовата маса, където закусваха. — Майка й дойде тук снощи и е на третия етаж. Валери искаше да се види с нея, преди да я доведе долу за закуска, за да не се чувства неудобно.

— Майка й? За какво е тук?

— Нещо се случи в тяхната къща снощи. Аз бях с тях. — Той се огледа разсеяно, докато Елена поставяше чиния с палачинки и термос с кафе пред него и напълни отново чинията на Чад.

— Отивам в килера — съобщи тя. — Ако ви трябвам, извикайте ме.

— Какво всъщност има? — попита Чад, с уста пълна с палачинка.

— Свързано е с Грейсвил — започна бавно Ник. Той видя, че Чад се вкамени, спря да яде, след това продължи, дъвчейки усилено. Ник знаеше, че го слуша. — Гледал си всички репортажи за телевизионни проповедници, знаеш какво става. Има доказателства, че Фондацията, която ръководи Грейсвил, може би върши същия вид измами, а може би и някои други. Ние не знаем…

— Засяга ли това и майка ми?

— Не сме съвсем сигурни. Мислим, че я засяга.

— Тя не прави като Тами Бакър… разбираш ли, тя има огромна къща с климатична инсталация, грамаден кабинет, по-голям от стаята ми и в него виси страхотен полилей… Мама няма такива неща.

— Сигурно няма. Не знам как харчи парите си, Чад, но изглежда има доказателства, че тя и някои други са замесени в някаква машинация за измъкване на пари от Грейсвил и от Фондацията. Но много хора ще се заемат с разследването и колкото повече научават, толкова повече внимание телевизията и вестниците ще им отделят. Никой няма да може да се скрие, когато това стане. Сибил не би могла, както и ти. Трябва да се подготвиш, защото ще преживееш труден период.

Чад забоде последното парче палачинка с вилицата си и внимателно го завъртя в чинията, за да се напои по-добре в сиропа.

— Това ли се случи снощи? Чул си приказките за това?

— Не. Беше друго.

— Няма ли да си изядеш палачинките?

Ник се усмихна и побутна чинията си към Чад.

— Не съм много гладен. Чад, историята тръгва отдавна. Веднъж, почти преди година и половина, Сибил е искала да попречи на един човек да присъства на среща във Вашингтон. Той е трябвало да лети дотам и тя е накарала някой да сипе вода в резервоарите на самолета му, не за да го нарани, а само да го забави. Щяло да му се наложи да поиска основен преглед от механик. Това е щяло да отнеме време. Трагичното е, че той не е направил цялостен преглед на самолета си, преди да отлети и заради това не е открил водата. Малко след като се е издигнал, самолетът е катастрофирал и самият той е загинал.

Чад продължаваше да се тъпче с палачинки.

— Да — каза той.

Ник наблюдаваше как сина му непоколебимо продължава да яде. Гледаше го и почувства болката, скрита зад това съсредоточено ядене и борбата с напиращите сълзи.

— Мъжът, който загина, е съпругът на Валери, Карлтън Стърлинг. Точно вчера Боб Таргъс, който е сипал вода в резервоарите, бе взел решение да разкаже какво е направил. Бил е на път за къщата на Валери, за да говори. Сибил е научила за това. Искала е да го възпре, точно както е искала да спре и Карлтън.

Чад бе изял палачинките. Седеше тихо, с наведена глава, загледан в празната си чиния.

— Да — повтори той.

— Ужасно е да се говори за това, Чад, но ти трябва да чуеш всичко. Ако аз не ти кажа, някой непознат ще го направи и това би било най-лошото. Искам да те накарам да разбереш всичко, но много от нещата не ги разбирам и аз самият. Следиш ли мисълта ми?

Чад не вдигна глава.

— Да.

— Нещо се е случило със Сибил миналата година. Тя никога не е била особено приятна, ти знаеш, но се владееше много добре и можеше да се справя с всички ситуации, с всякакви хора. Но през миналата година, тя изглежда се промени, като че ли отпадна, като че ли бе болна от болест, която не можеше да овладее. Преди, когато е искала да спре Карлтън, тя се бе опитала само да го забави. Когато сега поиска да спре Боб Таргъс, тя се опита да го убие с пушка.

— Не, не е стреляла! — Чад хвърли гневен поглед към баща си. — Не е… не се е опитала да… не е стреляла! И ти знаеш, че е така. Обзалагам се, че нищо такова не е направила! Хората разправят лъжи за нея, тя ми е казвала. Казвала ми е, че хората са ревниви и затова говорят лъжи, всичко ми е обяснила.

— И аз не исках да повярвам — каза Ник. — Бих те предпазил от всичко това, но няма нищо свързано със Сибил, което да може да се премълчи. Не мога да спра това. Единственото, което мога, е да ти помогна да го преживееш.

Чад поклати упорито глава.

— Нямам нужда. И без това всичко е лъжа.

— Не, Чад, изслушай ме. — Ник го прегърна, но Чад яростно се изтръгна от ръцете му. — Виж, достатъчно тежко ще е за нас да го преживеем и без да се самозалъгваме. Сибил преживя живота си в самозалъгване, но ние няма да се държим като нея. Опитваше се да живее сякаш светът е голяма картина, която тя постоянно променяше: криеше някои неща, добавяше други, местеше хора и случки от едно на друго място, след това пребоядисваше всичко, за да изглежда като че ли винаги е било така. Ние няма да живеем по този начин. Винаги настъпва време, когато няма да успееш да пребоядисаш нещо. Ние двамата с теб ще трябва да живеем в света такъв, какъвто е, Чад. Някои неща можем да променим, някои — да пренебрегнем, но с повечето неща трябва да се научим да се съобразяваме по най-добре познатия начин. Сибил, изглежда, никога не разбра това.

— Добре, щом е толкова ужасна, защо се ожени за нея? — изкрещя Чад.

Ник се поколеба. С Чад бяха разговаряли за това и по-рано.

— Бях млад, а тогава тя беше различна — каза той след известно време и сам се запита колко милиона мъже и жени казват същите думи, като се опитват да обяснят несполучлива женитба. — Тя притежаваше неукротима воля за успех, искаше да победи бедността, която познаваше и да направи от себе си известна и влиятелна личност. Аз й се възхищавах и мислех, че можем да се разбираме един друг. Мислех, че е смела, силна, обичлива, а също така — самотна и нуждаеща се от закрила. Някой трябваше да я закриля — никой не се бе грижил за нея, разбираш ли — да не се чувства сама в света. Аз самият исках някой да има нужда от мен и се излъгах, защото взех състраданието и възхищението за любов. След това се роди ти и аз намерих всичко, от което се нуждаех и те обичах толкова много, че си мислех, че животът ми би могъл да е щастлив, само защото ти беше с мен.

Чад погледна баща си.

— Тогава правила ли е лоши неща? Заради това ли се разделихте?

Ник напълни чашата си отново от термоса, оставен от Елена.

— Ние наистина имахме твърде малко неща за споделяне, много по-малко, отколкото си мислех, когато се оженихме. А имаше толкова много неща, по които не бяхме съгласни.

— Лоши неща! — беше почти стон. Очите на Чад преливаха от сълзи, които се стичаха по бузите му. — Тя е лош човек!

Ник протегна ръка и прегърна сина си. Този път Чад не се отдръпна, а се приближи по-близо до него.

— Запомни какво ти казах, то е като болест. Сибил е избухлива жена, Чад, много неща и хора я карат да избухва. Няма значение какъв успех е постигнала, тя не може да се почувства доволна или спокойна. Мислех, че страстта, която я ръководи, е желанието за успех, след това реших, че е завистта, но не бях прав. Това е яростта. Ние всички се разяряваме понякога — има неща, които ни принуждават да се ядосваме, като несправедливост, злоба или предразсъдъци, ядосваме се, когато сме наранени или разочаровани — но повечето хора контролират яростта си, за да не ги контролира тя. Яростта трябва да поставяме във вярна перспектива спрямо цялостния живот. Сибил не умееше да постъпва така. Яростта й е като отрова, която я яде отвътре и когато болката или гневът се увеличат дотолкова, че не може да се въздържа, тя експлодира. Това вероятно се е случило снощи. Мисля, че просто не е можела да се възпре от това действие.

— Тя никога не ме е обичала, никога — каза Чад през сълзи като че ли не бе чул нищо от казаното от Ник. Но Ник знаеше, че е слушал, че ще го запомни и че ще си помисли за това в по-спокойно време. И може би заради казаното, щеше да мисли по друг начин за майка си.

Чад преглътна, пое дъх на пресекулки и изхълца.

— Когато ходехме да вечеряме заедно, аз специално се подготвях със случки от училище, или от телевизията или от книги и й ги разказвах…, но тя не ги харесваше! Тя слуша, но не се смее, нито разказва друга случка в отговор, както момчетата в училище. Или като теб. Тя просто е… там, разбираш ли? Само че тя не беше наистина… там. Искам да кажа… о, ти знаеш. Мразех го това и после аз… я… мразех… Не истински, нали разбираш, но усещах, че я мразя… след това се прибирах вкъщи и вече не ми изглеждаше толкова лошо, колкото си мислех и че следващия път няма да е така… — Сега вече ридаеше горчиво, триеше очите и носа си с опакото на ръката си. Ник му подаде салфетката и го прегърна силно. Толкова малко можеше да направи. Основното оставаше за Чад.

— Мразя я! — проплака силно Чад. — Няма повече да ходя да я виждам! Тя е злобна и лоша. Нека върви в затвора и остане сама завинаги. Въобще не ме е грижа! Мразя я!

Сълзи запариха в очите на Ник. Заболя го от мъката на сина му, почувства се като пребит.

— Прекалено е — каза той. — Защо не изчакаш, преди да вземеш решение? Може да промениш мнението си. Ако тя наистина е болна, ти не би я мразил, нали?

— Не знам… Какво значи това, всъщност? Тя не е болна.

— Не бих бил толкова сигурен в това. Когато някой застане в тъмнината и застреля човек в гърба, за мен това е много болен човек.

— В гърба?

— Била е от другата страна на улицата, а той е звънял на вратата, така че е бил с гръб към нея.

Настъпи продължителна тишина, докато Чад се бореше с мислите си.

— Не знам.

— Помисли какво ти казах преди това, да си луд от ярост.

— Да, но дори ако някой те подлуди от ярост, ти няма да тръгнеш да го стреляш!

— Ти и аз — няма, и за щастие, повечето хора няма да направят така. Затова, когато някой постъпва така, ми изглежда като болен. Повечето хора поумняват като израснат, държат под контрол страстите си и престават да си въобразяват, че могат да нарисуват отново света, когато нещата не вървят добре. Ти си научил това, Чад. Започваш да разсъждаваш като възрастен човек.

— Но аз не съм още!

— Не, но си на път. Научил си много неща от света на възрастните и се справяш с много тежки проблеми. Гордея се с теб, приятелю. И много те обичам.

Настана тишина.

— Да — въздъхна Чад и кимна. Сълзите тихо се стичаха по лицето му. — Да. Аз също те обичам, татко. Повече от всичко. — Изведнъж той се плъзна и се излегна по цялата си дължина на пейката с глава в коленете на Ник. Ник зарови пръсти в косата на Чад и го разроши. Трябва да му кажа и за Лили, помисли си той, но не сега. Скоро, но не сега. Така останаха известно време, когато Валери се появи на вратата.

Тя погледна към Ник и след това се огледа в стаята.

— Чад не е ли тук? Мислех, че разговаряте.

Чад скочи.

— Тук съм!

Валери видя набразденото от сълзи лице на момчето и след това се загледа в Ник. Беше почти щастлив, че в този момент Сибил не би могла да види радостта, която светна на лицето на неговия син, когато Валери се появи.

 

 

Лили беше в самостоятелна стая на най-горния етаж на болницата. Обичаше да седи до прозореца и да гледа отгоре града.

Сибил бе арестувана и бе пусната под гаранция. Боб Таргъс, изписан вече от болницата, продължаваше да лекува рамото си, но очакваше присъда и затвор. Каза на Лили, че вероятно няма да отиде в затвора или поне не за много време, защото щеше да свидетелства срещу Сибил на страната на обвинението. Загубил бе новата си работа и нямаше изгледи някой да го вземе след всичко, което бе направил. Мисълта, че повече няма да лети го бе депресирала толкова, че Лили си каза, че той вече е строго наказан.

И тя щеше да си върви вкъщи, защото бързо се оправяше.

— Млада и издръжлива — каза докторът тази сутрин. — И много късметлия. Ако този куршум беше попаднал само инч по-нагоре, щеше да прониже сърцето ти.

Значи отново съм късметлия, помисли Лили. Не предопределена, не спасена заради по-висши цели. Просто късметлия.

Но какво ще правя сега? Трябва да имам нещо, в което да вярвам, нещо, около което да построя живота си. Нещо, към което изпитвам влечение, страст. А аз не знам… не знам какво би могло да бъде. Какво ще правя? Къде ще отида, когато ме изпишат?

— Ще дойдеш при мен — каза Розмари същата вечер, когато дойде на посещение. — Беше чудесно, когато прекара при нас няколко дни. Приятно ми е да се чувствам полезна, а Валери е станала толкова независима, че се чувствам напълно излишна. Мисля да си потърся работа, можеш ли да си представиш? Говорих с няколко художествени галерии и една от тях може наистина да ме вземе. Но ти ще се настаниш при мен.

— У вас е пренаселено — каза Лили. — Много сте добра, но аз въобще не съм смятала да оставам дълго.

— Изобщо не е пренаселено. Не си представям Валери да прекарва много време при мен. Аз наистина те искам, Лили. Това малко място ще ми изглежда огромно, ако остана сама.

Всяка вечер новините по телевизията излъчваха репортажи за разширяващите се разследвания за Грейсвил и Фондацията „Часът на божията милост“. В началото на седмицата имаше дълги репортажи за стрелбата по Лилит Грейс, а репортерите се снимаха пред храстите в парка, или около входната врата на Валери, като изнамираха най-различни начини, за да повторят малкото, което знаеха. В края на седмицата новините за Лили се сведоха само до споменаване в репортажите за Грейсвил и Фондацията. Новинарите съобщаваха, че се оправя, но отказва всякакви интервюта и никой не знаеше кога ще възобнови проповедите си.

В събота, осем дни след стрелбата, прекарала часове в мълчалив размисъл и молитви, Лили взе решение: позвъни на репортери в радиото, телевизията и вестниците и каза, че ще направи изявление.

Идеята си не бе споделила с никого, освен със сестрите, които й разрешиха да използва техния салон за пресконференция. И тази вечер, когато Ник и Валери дойдоха да я посетят, водейки и Чад, тя им каза, че иска да гледа новините в седем часа заедно с тях.

— Не е ли по-добре просто да си поговорим — предложи Валери. — Донесли сме ти нови книги и плодове — тя изпразваше пазарската торба — и една игра, която можеш сама или с някой…

Лили поклати глава.

— Моля те, Валери, аз наистина искам да гледам новините.

— Те не искат, заради мен — каза Чад. — Разбираш ли, трудно е, когато хората говорят за майка ти всяка вечер, затова не включват новините. Аз ги гледам горе в единайсет часа.

Ник повдигна вежди.

— Гледаш ги сам?

— Да. Бих предпочел да съм с теб или Валери, но вие винаги сте така загрижени!

Ник се засмя.

— Отсега нататък ще ги гледаме заедно. Не знам защо, но ми се струва, че в единайсет би трябвало да спиш.

Лили включи NBC, където започнаха с някакъв репортаж за Съветския съюз. Тя прехвърли нервно на CBS, но и там се занимаваха със същото. Върна се обратно, след това отново изреди каналите, докато чу един говорител да казва „… продължаваме с финансите на Фондацията «Часът на божията милост». Още двама членове на борда, Арч Уорман и Монти Джеймс са подали оставка вчера, три дни след като Преподобният Ларс Олсен им я поиска. Но главната история тази вечер принадлежи на преподобната Лилит Грийс. Преподобната Лили, както е известна, беше простреляна миналата седмица при странни обстоятелства, свързани с паричните вложения в Грейсвил. Тя даде пресконференция днес от болницата и направи толкова невероятно изявление, че ние ще ви дадем възможност да го видите изцяло.“ Валери и Ник размениха погледи.

На екрана беше Лили, бледа и нежна, в голямо плетено кресло, в синя копринена роба, която Валери й бе подарила.

— На всички вас, непознати, приятели и вярващи — започна тя с високия си гласец, познат на милиони, — дойдох да кажа, че се отказвам от проповядването. Не мога да бъда проповедник, какъвто винаги съм мечтала да бъда, докато не разбера повече за себе си и за света, а в момента не разбирам почти нищо. Хората, които ми се доверяваха, или търсеха отговор, всички хора, които вярват в своите проповедници, свещеници и равини, те заслужават почит и любов. Най-страшното нещо е да се възползваш от тяхната любов.

На екрана в очите на Лили блеснаха сълзи. Слаба усмивка трепна на устните й, преди образът й да изчезне и да се появи водещият: „Преподобната Лилит Грейс се оттегля от проповедничество, а разследванията за Фондацията «Часът на божията милост» продължават. Тя ще бъде разпитана от следователите веднага щом бъде изписана от болницата, вероятно следващата седмица.“

— Татко, може ли да поговорим за малко? — попита Чад. Стоеше близо до вратата, пристъпвайки от крак на крак. Когато Ник се приближи до него, той понижи глас. — Мислиш ли, че мама е гледала предаването?

— Вероятно. Нали си ми казвал, че гледа новините по трите канала едновременно?

— Да, но може би не сега.

— Сега — повече от всеки друг път, предполагам. За какво си мислиш, приятелю?

— Мислех, че може би аз… е, стана ми мъчно, разбираш ли, за нея, когато гледах как Лили говореше. Тя е вероятно сама, тя няма изобщо приятели и си помислих, че може би се чувства отвратително заради казаното от Лили, че някога я е обичала и й е вярвала. Нали разбираш? Помислих си, че може би, нали разбираш, защото си няма никого…

— Искаш да говориш с нея.

— Е, да. Искам да кажа, че тя си няма никого, който да й каже, просто… някой наоколо.

Ник прегърна сина си, след това разроши косата му.

— Не искаш да телефонираш. Искаш да те откарам до Мидълбърг, нали?

— Да. — Чад вдигна глава и го погледна. — Благодаря ти, татко.

— Знаеш, че няма да вляза вътре с теб.

— Не, тя ще побеснее, ако влезеш. Нали нямаш нищо против да останеш в колата? Няма да се бавя много. Никога не сме имали какво толкова да си кажем, нали знаеш?

— Знам. — Ник се отправи към Валери, седнала на стол до леглото на Лили. — Чад иска да го закарам до Мидълбърг. Това ще отнеме най-малко два часа.

— Аз ще остана при Лили — незабавно отвърна Валери. — Вие двамата вървете. Аз ще бъда тук, когато се върнете.

Той се наведе и я целуна.

— Благодаря ти, любов моя.

И двамата с Чад потеглиха за Морган Фармс.

 

 

Всички светлини бяха запалени. Къщата изглеждаше празнично. Всеки прозорец грееше като слънце, а фенери осветяваха дългата автомобилна алея.

— Има парти — каза Чад несигурно.

— Съмнявам се — каза Ник. — Тук няма коли.

— Но…

— Мисля, че не иска да стои на тъмно.

— О!

Ник паркира на известно разстояние от къщата.

— Върви сега. И не мисли за времето. Не си длъжен да бързаш.

— Добре. — Чад отвори вратата, но не помръдна. — Мислиш ли, че ще се зарадва като ме види?

— Не знам — отвърна Ник. — Може да се радва и да не знае как да го изрази. Може да се срамува, заради онова, което е извършила и сигурно й е много тежко, че знаеш всичко. Мисля, че не бива да се надяваш, че ще се държи по-приятелски, отколкото в миналото.

— Да. И аз така си мислех. Добре. — Чад се измъкна от колата, без да разсъждава повече, хукна по алеята, мина покрай фенерите, изправи се пред вратата и позвъни. Звънът проеча силно.

— Заповядай — покани го икономът. — Майка ти е в стаята с телевизорите.

— Благодаря. — Чад изтича нагоре по стълбите, към стаята, съседна на спалнята на Сибил. Някога беше тоалетната стая на Валери. Сега имаше четири телевизора, два огромни кожени фотьойла и кръгла, ниска масичка, затрупана с книги. Бутилка коняк и чаша стояха на друга малка масичка до лакътя на Сибил.

— Здравей — каза Чад и спря до вратата, докато Сибил се извърне от шумотевицата на телевизорите, всеки включен на различен канал.

Тя се намръщи.

— Какво правиш тук?

— Помислих, че може би ще ти е приятно малко компания. Може ли да вляза?

— Компания! — повтори тя. — Защо?

— Аз…, аз видях… аз гледах… Може ли да вляза?

Тя сви рамене и Чад го взе за разрешение. Той седна в едното от големите кресла, като се опита да не потъне напълно в него. Икономът внесе поднос с чаши, различни безалкохолни напитки и чиния с бисквити. Той го сложи на масичката близо до фотьойла на Чад и излезе тихо, както бе и влязъл. Чад се придърпа напред и си наля джинджър ейл. Взе си лед от кофичката пред Сибил и две бисквити.

— Благодаря — каза той.

Сибил гледаше телевизионните екрани. От очите й като че ли изскачаше волтова дъга. Чад чакаше, нервно хрускаше бисквити и се опитваше да прибере трохите, паднали в скута му.

— Какво си гледал? — попита след дълго време Сибил. Тя все още следеше екраните, но изключи звука с дистанционното.

— Лили. По телевизията. Мислех, че ако си го гледала, ще ти стане неприятно, защото тя каза…

— Знам какво каза. Защо дойде тук?

— Нали току-що ти казах. Помислих, че ще ти е неприятно.

— И какво си помисли, че можеш да направиш?

— Просто… — Чад се смути. Искаше му се в момента да е някъде другаде, където и да е другаде. Не можеше да издържи сковаността в стойката на главата й, защото издаваше страдание, но и го плашеше, защото излъчваше ярост и затвореност. — Просто да ти кажа, че съм тук! — избърбори той. — Мразя да съм сам, когато нещо лошо се случи и си помислих, че и ти мразиш, а аз не исках, ъъ, не исках да се чувстваш самотна!

Сибил раздвижи устни.

— Много мило.

Обичай ме, молеше се мълчаливо Чад. Моля те, обичай ме, моля те, съвсем мъничко.

Тя стоеше тихо, загледана в екраните.

— Ти ще станеш голямо момче. Ще станеш висок като баща си.

— Да. Или по-висок. Той казва. — Раменете му отчаяно се отпуснаха. Предполагам, че не може, мислеше той. Може би никой не я е научил да обича. Освен… не съм знаел, че трябва да се учиш на това.

— Тя лъжеше — каза Сибил категорично. — Те всички лъжат за мен. Помниш ли, аз ти казвах, че хората лъжат, когато се отнася за мен? — Чад мълчеше. — Помниш ли?

— Да — каза той.

— Извадих я от калта. Направих я една от най-известните проповедници в страната. И съм вземала нищожна част от парите, които идваха в Грейсвил. Но това ми се дължеше. Казах й всичко за това. Тя ми каза, че трябва да правя каквото искам, дори да взема повече, ако ми е необходимо, защото заслужавам. Тя знае какво ми дължи. Ние се разбирахме много добре. Но някой я отвлече и я натъпка с лъжи. Каза, че мислела, че ме обича! Каза го по телевизията!

— Да — каза Чад. — Аз само исках да знаеш, разбираш ли, че съм наблизо. Искам да кажа, че не смятам, че някой я е натъпкал с лъжи, но ако искаш да поговориш или друго нещо, или да вечеряме, обади ми се и ще отидем някъде. Искам да кажа, че мога да те слушам, ако на теб ти се говори. Защото не си… да речем сама. Нали разбираш?

Сибил изглеждаше погълната от автомобилно рали на един от екраните.

— Никога не сме имали много за говорене.

— Не. Искам да кажа… предполагам, че нямаме. Но бихме могли да се научим.

— Отивам в затвора — избухна тя след малко. — Загубих всичко, за което работих, целия си живот, ясно ли ти е? Не разбирам как се случи, започна толкова добре, но после… просто се разпадна. И сега отивам в затвора. Там ще ме мразиш.

— Можеш ли, можеш ли да ме погледнеш? — помоли се Чад.

Много бавно Сибил обърна глава.

В настъпилата тишина, двамата дълго се гледаха. В огромното кресло майка му изглеждаше малка, помисли Чад, като че ли се беше стопила. Косата й не бе подредена както обикновено и носеше хавлиен халат. Никога не я бе виждал в хавлия. Обличаше се винаги в нещо с кожи или златни копчета. И изглеждаше самотна, каза си той, сама сред телевизорите.

Чад изпита силна болка. Заболя го, но след малко той разбра, че я съжалява. Сълзи изпълниха очите му, задавяха го, мислеше, че му прилошава. Бързо скочи от креслото и застана до Сибил. Инстинктивно я погали по косата като че ли тя беше детето.

— Няма да те намразя, не мога. Ти си моята майка и аз ще се грижа за теб. Ще направя каквото мога. Ще те посещавам, ще ти пращам книги и цветя и други неща и… разбираш ли, каквото поискаш. Само…, само искам…

Тя вдигна глава, за да го погледне. Загледа го втренчено с бледосините си очи. Може би искаше да му каже, че го обича, но може би не искаше. Чад никога не узна, защото макар че никога не бе престанал да мечтае за това, никога не бе чул тези думи от устата й.

— Ще ти позвъня, окей? — каза той накрая. Гласът му бе задавен и тъжен. — Да кажем, всеки ден, ако искаш.

— Ако и ти искаш — каза Сибил.

— Но ти искаш ли да ти се обаждам?

— Е, защо не? Ти ще ми разказваш за света, докато съм в затвора.

— Може би все пак няма да влезеш там.

Тя мълчеше. Не можеше да каже на сина си думите опит за убийство.

— Добре — каза Чад. — Мисля, че ще си ходя.

Тя кимна и се обърна към телевизионните екрани. Дори не го беше попитала как е дошъл до нея.

— Ще ти позвъня.

— Чудесно. — Тя помълча. — Благодаря ти, че дойде. — Поколеба се и продължи. — Радвам се, че дойде.

Чад просия. Наистина е била щастлива да го види. Наистина й е необходим. Наведе се надолу и целуна Сибил два пъти по бузата.

— Утре ще ти позвъня. — Той грабна още една бисквита от чинията и хукна от стаята надолу по стълбите. Икономът го чакаше пред входната врата, за да му отвори. В същия миг Чад чу как четирите телевизионни апарата гръмнаха отново.

 

 

Когато се върнаха, Лили спеше. По пътя бяха спирали, за да купят хамбургер на Чад и когато влязоха в болничната стая, Валери четеше в едно кресло. Тя го погледна и видя сънения израз на лицето му.

— Направи наистина добро нещо — каза тя и тръгна към него. — Гордея се с теб.

Чад я прегърна и зарови нос във врата й.

— Не беше забавно.

— Обзалагам се, че не е било. Но и да изоставяме хората в беда, също не е забавно. Ти не би бил доволен от себе си, ако ги забравиш. — Тя го отдалечи от себе си и взе в ръце лицето му. — Обичам те, Чад. Ужасно съм щастлива, че искаш да стана част от вашето семейство.

— Да. Аз също те обичам, Валери. Обичам те, обичам те, обичам те. — С този спонтанен изблик, след объркването със Сибил, любовта стана за Чад отново реалност. Трябва да е лесно да се обича, помисли си той, не е трудно, но му се спеше и не можа да продължи мисълта си.

— Тук ли ще останем? — попита той Ник. — Много ми се ще да си полегна.

— Веднага тръгваме — отвърна Ник. Но когато се обърнаха, за да тръгнат, видяха, че Лили се е събудила.

— Всичко наред ли беше? — попита тя Чад. — Сигурно е било много тежко?

— Да, но мина добре. Някой път ще ти разкажа, ако искаш.

— Много ще се радвам. — Полуседнала в болничното легло, все още в синята роба, Лили погледна към Валери и Ник, застанали близо един до друг прегърнати. — Бих искала да мога да ви оженя. Нали би било чудесно? Но не мога, след всичко, което се случи. След няколко години, може би… но вие няма да чакате толкова дълго.

— Не — каза Ник категорично. — Чакали сме четиринайсет години. И ако зависи от мен — нито ден повече.

— Но ти можеш да ни дадеш благословията си — обади се Валери и погледна Ник.

Той се усмихна.

— Да, би било наистина чудесно! След толкова много бури, би било наистина прекрасно да започнем с твоята молитва.

Лили просия. Тя се изправи и протегна ръце. Прегърнати, Ник и Валери поставиха ръцете си в нейните.

— Нека Бог ви благослови и закриля — произнесе топло Лили. — Нека Бог ви дари с подкрепата си… И да ви даде мир!

Край