Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Ruling Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джудит Майкъл

Заглавие: Заслепени от страст

Преводач: Райна Чернева; Жулиета Пенчовска

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Коала

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ ООД — Хасково

ISBN: 954-530-024-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2325

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Премиерата на „Финансов наблюдател“ бе през втората седмица на януари. Въпреки цялата си подготовка, когато седна на бюрото няколко минути преди включването в ефир, Сибил замръзна. Сърцето й ускори ход и тя бе сигурна, че пропусна няколко удара. Ще получа сърдечен пристъп, помисли си тя. Ще умра преди Куентин. Не, не мога да направя това, не съм го планирала по този начин.

Някой дойде с микрофона и тя го взе, като прокара кабела му под сакото си и го защипа на ревера. Не можеше да понася хората да я докосват. Някой друг й подаде слушалката. Тя я сложи в ухото си и нагласи жичката така, че да не се вижда от камерата.

— Три минути — чу гласа на помощник-режисьора в ухото си. Сибил кимна и стисна ръце, за да успокои треперенето им. Челюстите й сякаш бяха залепнали, а устата й бе пресъхнала.

После чу музиката и видя как на монитора се появи клипът на предаването, който сама бе направила. Дебела, черна, енергична писалка Мон Блан, държана от невидима ръка, изписваше по екрана „Финансов наблюдател“. Директорът на продукцията вдигна ръка с разперени пет пръста, така че да може да ги вижда, докато брои последните секунди. Говорителят съобщи за предаването и червената лампа на камерата, насочена срещу нея, светна. Сибил Ендърби бе в ефир.

Остави ръцете си да лежат в скута й, скрити под бюрото. Гледаше право в камерата. Произнасяше думите и се усмихваше на обектива. Опитваше се да мисли за него като за приятел. Валери бе казала, че трябва да флиртуваш с камерата. След шестмесечно обучение Сибил все още нямаше и най-малка представа какво трябва да означава това.

Бе най-дългият половин час в живота й. По-късно не можеше да си спомни нищо. Знаеше, че е правила интервю чрез сателитна връзка с известен финансист, който бе извън страната, в планинска хижа в Югославия. Знаеше, че експертите, които бе поканила са изказали мнението си за това кои стоки да се купуват и продават. Знаеше, че филмовите материали с финансовите новини по света са се появили и свършили точно в определеното за тях време, докато тя четеше съпровождащия ги текст. Но в мига, в който този половин час свърши, всичко изчезна от съзнанието й.

— Прекрасно, Сибил! — възкликна директорът на продукцията, когато екранът стана черен и после се появиха рекламите. Сибил усети как я заля вълна на оживление. Беше успяла, бе доказала, че може.

— Чудесно! — още веднъж повтори той. Засуети се около нея като махаше слушалката и жичката от гърба й. — Никога не съм виждал толкова много новини, събрани в една-единствена програма. Изобщо не забави темпото, не стана скучна и за миг. Страхотна идея бе да се свържеш с… този, как му беше името, в Югославия. Как успя да го направиш…

Вълнението на Сибил постепенно изчезна.

— Добро предаване — каза един от операторите, като откопча микрофона.

— Наистина изстреляно като на един дъх — каза другият оператор, когато мина покрай него. Вече й бе студено. Нищо от оживлението й не бе останало.

— Ти наистина го сглоби — каза помощник-продуцентът, като я срещна пред стаята за новините.

— Не беше лошо като за пръв път — подхвърли Ендърби, когато влезе в офиса му.

— Какво не беше както трябва? — настоя тя.

— Ти кажи.

— Не знам. Всичко ми е като в мъгла. Но всички повтарят какво страхотно предаване е и нито една дума за мен.

— Е, и? — той кръстоса крака. — Предполагам, че всички те са видели, че нещо не е както трябва.

— Какво? Какво са видели?

— Че ти все още не си готова.

— По дяволите! Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу. Откажи се, бебче. Знаеш за какво говоря. Не успя, все още не можеш да го направиш. И ти първа щеше да го кажеш, ако някой като теб искаше работата на водещ и четеше новините като теб.

— Как като мен? Да чете как?

— Като някой, който рецитира на конгрес на вледеняващи се трупове. Като учител, който трябва да възседне кон с неудобни ботуши. Ти обясняваше, а не приказваше. Не се получи контакт с аудиторията. Държеше се така, сякаш зрителите изобщо не съществуват. Ти се усмихваше, но очите ти оставаха сериозни. Ти бе студена и твърда, не секси. По дяволите, Сиб, всичкото това обучение…

— Не ми казвай Сиб. Казала съм ти да не го правиш.

Той сви рамене.

— Понякога успяваш да стопиш един-два инча и тогава не си лоша. Върху това трябва да работиш и започваш от утре. Все още можеш да опиташ. Ако не успееш, ще намерим някой друг.

— Кога?

Той отново сви рамене.

— Нямаме ограничения във времето, бебче. Поработи още малко. Ще видим какво ще се получи.

— Колко време?

— Шест месеца. Това е много повече, отколкото ти би дала на някой, когото си наела на работа. Нямам нужда от звезда в леглото си. Харесвам те, независимо дали си пред камерата или не. Но изглежда дяволски глупаво. Такъв добър продуцент като теб да се опитва да стане водещ, дяволски глупаво.

— Не и за мен. — Гласът й пресекна. — Ще поработя. И ще успея.

Ендърби се изправи и я прегърна.

— Караш ме да се чувствам много износен… цялата тази амбиция и упорство…, но пък друг път ме караш да се чувствам дяволски добре. Млад и секси като теб. Все едно че ще живея вечно. Късметлийка си, че ме намери. Няма толкова много мъже, които могат да ти предоставят всичко това.

— Не късмет, а умение — измъкна се Сибил, като превърна всичко в шега. — Аз търсех силен мъж и го намерих. — Тя се насили да го каже нежно. „За всичко е виновен Ник, помисли си тя. Беше го умолявала да дойде в Ню Йорк за премиерата на предаването. Но той й каза, че е прекалено зает. Ако бе тук, за да я подкрепи, може би щеше да се справи по-добре. Имаше нужда от приятелски лица. А той я бе предал. Той и Валери, винаги са го правили.“

— А сега какво има? — нетърпеливо попита Ендърби. — Беше някъде много далеч оттук. Никога не знам за какво мислиш. Но обикновено не е весело.

— Мислех си, че е по-добре да се приберем и да се преоблечем. Имаме среща със семейство Дюрхайм в девет часа на „Плаца“.

— Семейство Дюрхайм? Кои са те, по дяволите?

— Нямам представа. Ти си определил срещата. Ти каза, че ще бъдем с тях. Благотворителен фонд за болните от рак.

— А, това ли? Тя е в комитета, който организира благотворителния бал. А той притежава малка кабелна мрежа във Вашингтон. Той е дяволски скучен, но тя е едно малко дяволче. Ще се приберем рано.

— Добре — отговори Сибил, както обикновено. — Ще останем, колкото да хванем ранните издания на вестниците, за да видим има ли някакви отзиви за предаването.

— Прекалено рано е. Ще излязат в следобедните издания. Забрави за предаването. Ще имаш достатъчно време да четеш отзиви утре.

Сибил не отговори. Беше по-добре да го остави да има последната дума и да не спори с него като е толкова глупав и не я разбира. „И все пак си приказваме повече от останалите семейни двойки“, помисли си Сибил.

Ендърби обичаше да клюкарства. Със същия остър, вулгарен език, който бе използвал в галерията през първата вечер, когато бяха заедно. Правеше дисекция на всеки. С еднакво удоволствие сплетничеше за стари истории, семейни връзки, разводи, фалити, убийства, съдилища и даже за добрите бракове. Но никога не отделяше много време, за да говори за сполучливите връзки. Те не му даваха добра храна за клюки.

Що се отнася до Сибил, точно злобата я правеше толерантна в брака си с него. Ако действаше достатъчно умно, тя успяваше да накара Ендърби да одумва хората докато се измори, така че да иска направо да заспи. Като Шехерезада, цинично си мислеше тя, караше съпруга си да й разказва истории, докато заспи и я остави сама.

Ако клюките поддържаха брака й свеж, то светският живот бе неговата храна. Сибил страстно обожаваше светския живот в Манхатън и всичко свързано с него и само заради това би останала с Ендърби. Не би могла да си купува достатъчно дрехи, особено сега, когато се бе научила да не обръща внимание на цените, когато вече я познаваха в повечето луксозни магазини и дизайнерски студиа. Имаше хиляди, от които можеше да направи своя избор. Стана член на един гимнастически клуб и започна да играе тенис. Откри един клуб във Флешинг, в който можеше да се върне към спортната стрелба. Харесваше й да чувства пушката в ръцете си и владеенето на всеки нерв от тялото си. Чувстваше се по-висока и стройна в новите дрехи. Като излизаше от къщи сутрин или вечер, нямаше неприятното чувство, че въпреки че се е харесала в спалнята с тоалета си, навън не изглежда добре. От погледите, които й отправяха другите жени разбираше, че изглежда наистина добре.

Всяка вечер се прибираха вкъщи прекалено рано, защото Ендърби се уморяваше, а и искаше да мине през леглото й, преди да си легне в своето. Но въпреки всичко, Сибил имаше своя собствен живот. Обядваха екзотична храна, ходеха по модни представления и театрални партита, на които се събираха повечето от хората в света на богатството. Танцуваха по благотворителните балове с хора, които влагаха по стотици милиони долара всяка година за борба с болестите.

Ендърби танцуваше ентусиазирано. С дясната си ръка движеше ръката на партньора си надолу и нагоре. Накланяше я назад, като се привеждаше над нея. Или започваше да я върти, без да я предупреди. Стъпките му бяха дълги и ексцентрични. Никой, дори и той самият, не знаеше какво ще направи в следващия миг. Той водеше партньора си по дансинга с такава бързина, че другите скоро се научаваха да не се пречкат на пътя му, когато се отправеше в тяхна посока.

Сибил мразеше начина, по който той танцуваше. Знаеше, че хората винаги ги гледат. Тя се чувстваше като на показ и затова отвратително. А и защото съпругът й бе прекалено стар. Затова с готовност приемаше поканите за танц, независимо кой й ги отправяше. Танцуваше с мъже, които мразеше и с мъже, които презираше. Танцуваше с мъже, които я държаха на една ръка разстояние и с мъже, които й говореха за бизнеса си по време на танц.

Сибил не можеше да проумее обаче как може Валери да се забавлява като танцува с Ендърби. Няколко пъти в месеца в разгара на сезона четиримата се срещаха и между аперитива и супата, или супата и предястието, Валери и Ендърби се отправяха към дансинга, като оставяха Сибил и Кент сами. Сибил сигурно не би обърнала внимание на това, защото Кент бе приятен и добър танцьор, но мисълта, че Валери може да прекарва времето си с нейния съпруг по-добре, отколкото можеше тя самата, я притесняваше. Можеше да ги наблюдава. Валери се смееше, Ендърби също й се усмихваше, когато в танца я накланяше назад, все едно че прави любов с нея. А когато се завъртаха, държеше ръцете й високо във въздуха. Тогава Валери изглеждаше като балерина. Краката й едва докосваха земята, а разкошната й коса се разпиляваше наоколо, докато се въртеше. А когато Ендърби се отправяше през дансинга, Валери никога не изглеждаше изненадана. Тя сякаш винаги знаеше накъде ще бъде следващата стъпка. Когато танцуваше с Валери Ендърби изобщо не изглеждаше глупаво.

— Той е цяло предизвикателство — смееше се Валери, когато се връщаха от дансинга и сядаха отново на масата и Сибил я питаше добре ли се е забавлявала.

На един от последните балове за сезона, през юни, Валери бе облечена в бяла сатенена рокля, която подчертаваше стройната й фигура и свършваше под колената с черна ива. На ушите и около врата си носеше черен кехлибар и диаманти. И доколкото Сибил можеше да прецени, изобщо нямаше никакъв грим. Сибил бе облечена в черна коприна и знаеше, че е толкова елегантна, колкото и Валери, но й се искаше и тя да е облечена в бяло. Келнерите бяха поднесли плодова салата във високи кристални купи. Валери отпи от виното, за да си поеме дъх след танца.

— Той е непредсказуем и изтощителен. И е страхотен. Виждам, че нямаш нищо против да го монополизираме на дансинга.

— Да имам нещо против! Даже ми е много приятно — каза Сибил. — Не е типът танцьор, който аз бих предпочела.

— Слава богу, и доста други не биха го предпочели — засмя се Валери. — Но знаеш ли, човек просто не може да му устои. Той е като малко момче, което се забавлява и не се страхува да го покаже.

— Не може да му се устои — като ехо повтори Сибил, без да може да се разбере съгласна ли е с Валери, или не.

— Предполагам, че може да го прави, защото пет пари не дава какво мислят другите за него — продължи Валери. — Но въпреки всичко, много е забавно да танцува човек с него. И освен това е хубаво да откриеш човек, който иска да ти покаже момчето, което живее в него.

Сибил проследи погледа й и видя Кент, в средата на дансинга, да целува ръка на висока чернокоса красавица. Валери внезапно се обърна.

— Не, не е това, което изглежда. Той е абсолютно верен. Горкият Кент. Не е порасъл достатъчно дори за да се впусне в някоя авантюра.

Сибил се вгледа в нея.

— Това ли е, което искаш да направи?

— Веднъж го направих. Но това вече няма голямо значение.

— Защо го направи?

— Защото така можеше нещо да се случи. — Седна обратно на стола, като пренебрегна чинията, която келнерът бе сервирал пред нея. Музиката спря и вниманието на всички се насочи към сервираните ястия. Във внезапно настъпилата тишина, нарушавана само от тихия говор около масите, Сибил ясно чу тихия глас на Валери.

— Не го разбираш, нали? Ти винаги си толкова заета с предаванията си. Куентин също е зает с телевизионния си канал. После имаш посещенията си при Чад… възхищавам ти се, Сибил. Винаги правиш нещо. Около теб винаги нещо се случва. Щастлива ли си?

Играе някаква игра, помисли си Сибил. Валери Шорхем не завижда на хората, хората й завиждат.

— Но ти също винаги си заета. Тези срещи, конете ти, пазаруването, това, което правиш в телевизията…

— Много добре знаеш какво правя в телевизията — каза Валери. Сибил се раздразни като видя, че тя се забавлява. — Но разбира се, си права. Толкова съм заета, че времето не ми стига за всичко. Дори започнах да ходя на лов. Казах ли ти? Все още не съм решила дали ми харесва или не. Но във всеки случай е нещо по-различно. — Погледът й стана замислен. — Лошото е, че в края на деня невинаги мога да кажа какво съм направила с времето си. Сякаш се е изнизало между пръстите ми и нищо не е останало след него. — В един кратък миг замисленият й поглед сякаш изчезна и тя отново се усмихваше. — Много е отегчително да слушаш хората да се оплакват, нали? Както и да е, аз не се замислям много за тези неща. Това няма да ме доведе доникъде.

— А с какво се занимава Кент? — попита Сибил. — Освен с банката.

— Много е добър в кръстословиците. Горкичкият, дяволски отегчен е, но за него светът е толкова изумителен, че той се страхува да излезе навън и да се захване енергично с него.

— Но той се е оженил за теб.

— О-о, ние с баща му организирахме това — усмихна се Валери. — Господи, изглеждаш толкова шокирана. Подобни неща се правят много по-често, отколкото можеш да предположиш. Бащата на Кент смяташе, че ако Кент си има свое семейство ще се чувства много по-уверен и ще може да поеме банката в свои ръце. А пък аз се чувствах свободна, без определена работа след тези пътувания. Освен това двамата с Кент бяхме приятели. Аз също исках да създам свой дом. Не можеше да навреди на някого и освен това навремето идеята изглеждаше добра.

— И? — попита Сибил.

— Но не излезе добра идея. И горкият Кент мисли, че отново се е провалил. Въпреки че аз непрекъснато му повтарям, че вината е моя.

— Така ли?

— О-о, кой знае? Така му казвам, защото той се чувства много нещастен, че не е годен за нищо добро. А на мен какво ми пука? Животът е пълен с погрешни стъпки. Не можеш да се оплетеш в тях. Трябва просто да се съвземеш и да продължиш в друга посока. Така че решихме да приключи сезона, да покажем щастливите си лица на всички тези балове, партита и малки вечери, които приемаме и после всеки да тръгне по пътя си. Не си ли забелязала, че Кент дебне привлекателните жени през последните няколко седмици? Не иска да бъде сам и става нервен, защото вече е юни и последното ни парти е следващата седмица. А той все още не е открил това, което иска.

— Трябва да накара баща си да го направи вместо него — каза Сибил.

Валери повдигна едната си вежда.

— Това е много подло.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи така. Никога не бих могла да бъда подла с теб. Ти винаги си била така добра с мен. Но изглежда странно…

— Може би не е.

— И освен това ти танцуваше през цялото време и изглеждаше така, сякаш прекарваш най-чудесното време в живота си… Сигурно се радваш, че ще се отървеш от него?

Валери й хвърли един поглед.

— Ти радваше ли се, че се отърва от Ник?

— Аз не се отървах от него. Прекарахме ужасни дни, докато си кажем сбогом. Мразехме да бъдем разделени, но не можахме да измислим никакъв друг начин. Просто трябваше да бъдем на различни места и да правим това, което искаме. Ник продължи да търси друг начин. Искаше да дойде в Ню Йорк, но и двамата знаехме, че бизнесът му е в Калифорния и че трябва да остане.

Валери я гледаше с проницателен поглед. После се усмихна, сякаш на себе си.

— Това е Ник. Той е много последователен човек.

Сибил не отговори.

Музикантите отново засвириха и дансингът се изпълни с танцуващи двойки.

— Кога пак ще ходиш до Калифорния? — попита Валери.

— Не зная. Може би през юли. Бях там през март за рождения ден на Чад. Ходихме до Сан Франциско.

— Само двамата с Чад?

— Не. И Ник дойде с нас. Тригодишните са направо непредсказуеми и много уморителни. Непрекъснато искат да отидат някъде, да вземат нещо, да поговорят с някого… сам човек не може да се справи. Беше много хубав уикенд, но не можех да остана по-дълго. Сега ще трябва да решим някои неща за предаването ми и няма да им дам възможността да го направят без мен. — Спря за момент. — Какво мислиш за това?

— За кое? За отиването ти до Калифорния?

— Не, не разбира се. За „Финансов наблюдател“. Каза, че си го гледала.

— Гледах „Световен наблюдател“ и ми хареса. Не гледам предавания, в които става дума за пари. Не се интересувам от финанси.

— Не се интересуваш?

— А защо трябва да се интересувам? Мъжете в сиви костюми винаги се опитват да го направят да изглежда много по-сложно, отколкото е в действителност. Вероятно, за да може останалите от нас да се почувстват невежи, а те да прозвучат като експерти. Просто не ме интересуват такива неща. Имам си съветници, които се грижат за парите ми и с които разговарям няколко пъти в годината. Това ми е напълно достатъчно. Защо трябва да правя нещо повече?

— Защото това е, което те отделя от бедността, от гибелта — каза Сибил. И ако мога да ти отнема всичко това, арогантна кучко, ще го направя. Имаш нужда от няколко урока за това кои са наистина важните неща в живота.

— Съжалявам — каза внимателно Валери. — Зная, че това зависи от произхода ни. Аз съм имала късмет. Никога не ми се е налагало да мисля за пари. Зная, че някои хора го правят и ги разбирам. Но това не е начинът, по който живея аз. Разкажи ми за „Финансов наблюдател“. Рейтингът сигурно е добър. Повечето хора не са като мен. Те се интересуват от пари.

Връщането на Ендърби спаси Сибил от необходимостта да разказва. Извини се на Валери, че я бе изоставил като партньорка за танци и седна на свободния стол.

— Помниш ли Стан Дюрхайм? Срещала си го преди…

— През януари — каза Сибил. — На благотворителния бал. Той притежаваше кабелна мрежа във Вашингтон. Имаше кротка безцветна жена и не можеше да държи ръцете си спокойно.

Ендърби се изсмя.

— Не си ми казвала това.

— А защо трябваше да ти го казвам? Аз сама се погрижих да си държи ръцете, където им е мястото.

— Мога да се обзаложа, че си го направила. Тази вечер е тук, някъде наоколо… — вяло помаха с ръка към балната зала… Ще ги доведа за едно питие веднага щом успеем да се измъкнем оттук.

— У нас? Последния път трябваше да се молим да се отървем от тях, а бяхме само на бара.

— Така ли? Не си спомням. Е, това е твоя работа. Пусни една от блестящите си усмивки и се погрижи да си тръгнат, по дяволите, след един час. Сигурно ще ми се наложи да правя бизнес с него, така че трябва да се държа като джентълмен.

— Какъв бизнес? Ние нямаме нищо общо с кабелната телевизия.

— Можем да имаме, ако купя мрежата му.

Тя се втренчи в него.

— Но в нея няма бъдеще. Нали той сам ни го каза. Той пуска по нея някакви панели програми и почти никой не ги купува.

— Е, тогава значи някой ще има шанса да я изгради отново. — Взе чашата й с вино и я пресуши. Огледа се за келнера. — По-рано персоналът тук бе по-добър. Какво те изненада? Нали непрекъснато ме преследваш да направя нещо… да стана по-голям, по-добър, по-умен, по-смел… WEBN не ти е достатъчен. Мислех си, че ще заподскачаш от радост. Твоето малко сърчице не започва ли да пърха при мисълта, че ще притежаваме мрежа? Мога да те направя неин изпълнителен директор.

Сибил погледна към него през присвитите си клепачи.

— Не зная нищо за кабелната телевизия.

— Не се притеснявай, аз знам. — Погледна към келнера, който най-сетне се приближи, за да напълни отново чашите им. — Доста време ви трябваше да дойдете. — Отново се обърна към Сибил. — Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш.

Тя поклати глава. Обземаше я паника. Бавната музика бе секнала и оркестърът започна да свири нещо по-твърдо и на нея й се прииска да се защити от натрапчивите звуци. Танцовите двойки на дансинга започнаха да подскачат и да се кривят като полудели театрални кукли.

— Какво става? Това е нещо, с което искаш да ме накараш да замълча. Какво си направил? — Когато не получи отговор, повиши тон. — Какво, по дяволите, преследваш?

— Сниши малко гласа си. Да не би да искаш да се появим в сутрешните вестници? Ще ти кажа утре в кабинета ми, където трябва да се обсъждат такива неща.

— Не, не утре! Сега! Нещо с моето предаване, нали? Направил си нещо с моето предаване, нали? — отново изчака за отговор, но като не получи, продължи. — Куентин? Не си ме махнал от предаването ми?

Той се потупа по бузите.

— Имаше обсъждане.

— Обсъждане?! — направи гримаса тя. — Кой го е обсъждал?

— Всичко е решено — каза той, небрежно отмести стола си назад и стана. — Знаеш какъв е рейтингът… толкова нисък, че можеш да го прекрачиш в тъмна стая, без да се препънеш… знаеш, че трябва да направим нещо. Не е тайна. Ще поговорим утре сутринта в кабинета. Знаеш, че никой не иска да те притисне, Сиб, знаеш го…

— Повечето от тях ще го направят с удоволствие.

Той сви рамене.

— Ти го направи лошо. Помниш ли, веднъж каза, че не става дума за популярност. Че искаш само да знаят, че си тук. Е добре, те знаят. Ти преобърна работите със „Световен наблюдател“ и с другите програми, които продуцираш. Спечели ни страхотен рейтинг и всички в този град знаят, че ти си го направила. Искаш ли да потанцуваме?

— Не.

— Добре… — Стана и докато гледаше танцуващите двойки на дансинга, започна да си тактува с крак. — Тогава да тръгваме. Семейство Дюрхайм ни чака. Ще се държиш добре с тях, нали?

Сибил вдигна поглед към Ендърби. Стисна устни, за да не му изкрещи. Един ден той ще умре. Утре може би. И тогава аз ще притежавам всичко.

— Разбира се. С тях е лесно да се справиш. Дай ми знак, когато решиш, че е време да си тръгват и аз ще се погрижа.

— Добро момиче — каза той. Гласът му бе пълен със задоволство. А когато тя се изправи, той леко я ощипа, преди да тръгнат.

 

 

През лятото новият домакин на „Финансов наблюдател“ се подготвяше за предстоящата премиера. Името му бе Уолт Годард. Преди бе водещ в новините в Сент Луис, Финикс и Сиатъл. Имаше широки рамене, проницателни очи. Бе красив и лицето му вдъхваше доверие както на жените, така и на мъжете. Сибил почти не говореше с него. Тя го остави в ръцете на помощник-продуцента, напусна телевизионната станция и нае къща за две седмици в Хамптън.

— Можеш да дойдеш, ако искаш — предложи тя на Ендърби, — но с теб, или без теб, аз ще отида.

— Ще отидем в Мейн — заяви той. — Както сме правили до сега.

— Ще оставя адреса и телефонния си номер на бюрото ти. Ако решиш да дойдеш, няма защо да ме предупреждаваш. Леглото ти винаги ще бъде оправено за теб. Ще бъда сама. Надявам се да прекараш добре лятото.

Когато излизаше, го чу как мърмори след нея. Караше към Лонг Айлънд. Яростта и срамът изпълваха цялото й същество. Бе положила толкова много усилия. Никога преди не се бе старала така. Бе го искала повече от всичко друго в живота си. Всеки път като поглеждаше в камерата знаеше, че се появява в домовете на хиляди хора. Нямаше значение, че стомахът й се свиваше от притеснение. И за тридесетте минути, в които бе в ефир, не искаше нищо друго.

Но те й го отнеха. Изритаха я. Да ги вземат дяволите, да ги вземат дяволите, дано. Всички, които й отнеха мечтата, да вървят по дяволите. Никой не я бе защитил. Никой не бе предложил да й дадат още един шанс. Да й дадат още шест месеца, през които да се научи да се държи пред камерата така, сякаш е най-добрият й приятел, сякаш й е любовник.

Движението на колите бе намаляло и тя увеличи скоростта. Колкото повече наближаваше, толкова по-красива гледка се откриваше пред погледа й. От време на време можеше да зърне слънчевия лъч, който си играеше във водата или някоя лодка, която теглеше скиор, част от плажа. Никой в телевизионната станция не бе на нейна страна. Тя бе работила с тях повече от две години, но никой не се бе изказал в нейна защита. Нямаше нищо общо с приятелството… приятелството за нея никога не бе означавало нещо… ставаше въпрос за професионален респект. Те се държаха така един с друг, но не и по отношение на нея. „Винаги са били против мен, помисли си тя. Никой от тях не иска да имам успех. Те са ревниви и враждебни.“

Стигна до Амагансет и намали скоростта, като се оглеждаше за адреса на наетата от нея къща. Бяха я изхвърлили от собственото й предаване. Не бяха й оставили нищо. Освен един съпруг, който танцуваше така, сякаш мислеше да живее още седемдесет и осем години, и работата й на телевизионен продуцент. Трябва ми повече. Повече, повече, повече. Ще измисля нещо. Нали за това дойдох тук сама, за да премисля, да реша каква да бъде следващата ми стъпка.

Камериерката и икономът й бяха пристигнали преди нея и къщата, с поглед към океана, изглеждаше готова за посрещането й. Озова се там по време на върха на социалното безумие, което обхващаше Хамптън всяко лято. Всеки ден се организираха обеди и по три-четири партита на вечер от хора, които я канеха, защото бе съпруга на Куентин. Никой не й досаждаше в студената интимност на нейното легло. С часове се учеше да язди или прекарваше времето си в усъвършенстване на уменията си по стрелба.

— Това, което наистина искам да правя, е да ходя на лов — каза тя на своя инструктор. — И мисля да го направя.

— Имате ли някого предвид? — засмя се той.

— Все още не знам.

— Хей, аз се пошегувах. Знаеш ли какво е шега? Ти си мислиш за лисици, нали?

— Разбира се — каза тя и продължи да стреля по показващите се върху високата арка мишени. Почти не пропускаше.

Върна се през септември. Продължи да прави „Световен наблюдател“ и още две програми.

— Моята върховна колежка, която е достатъчно умна да се пребори със своята раздразнителност и да се отърве от нацупеността си — каза Ендърби доволен, че бе я оставил сама през лятото. Изглеждаше така, сякаш нищо не се бе случило. Както винаги Сибил бе сдържана, умна, резервирана с всички, един от най-добрите продуценти в Ню Йорк.

Но никога повече не стана продуцент на „Финансов наблюдател“.

През октомври Ендърби купи кабелната мрежа на Дюрхайм и Сибил замина с него за Вашингтон, за да подпишат окончателния договор. За пръв път напускаше Ню Йорк, откак бе ходила на лятната ваканция, след като Уолт Годард започна да води предаването й и я бяха унизили. Говореше се, че е била отстранена от предаването заради ниския му рейтинг.

Във Вашингтон нямаше клюки. На всеки, който проявяваше интерес казваше, че е напуснала това предаване, защото двамата със съпруга й имат много работа по изграждането на новата кабелна мрежа. Казваше го толкова често, че сама започна да си вярва. След два дни Вашингтон вече й се струваше много по-цивилизован от Ню Йорк. Хората, които живееха в него й се виждаха по-интелигентни, атмосферата — много по-забавна, обществото — много по-желано. След седмица гневът и срамът, които я изгаряха отвътре, почти преминаха. Тя се почувства свободна.

— Защо не се преместим тук? — попита веднъж Ендърби. Точно излизаха от приемната на адвоката, в късния следобед, след като подписаха документите по продажбата.

— Да се преместим къде? — вяло попита той. Беше уморен и го болеше гърбът. Чувстваше се стар.

— Тук. Във Вашингтон. — Тя му помогна да облече палтото си. — Няма ли да ти хареса?

— Не. Къде, по дяволите, е лимузината? Трябваше да ни чака отпред.

— Ще пристигне всеки момент. Казахме му в пет часа. Уморен ли си?

— Не се дръж с мен като с инвалид. Няма защо да чака да стане точно пет. Трябва да е тук по-рано.

— Няма да имаме повече нужда от него, ако се преместим тук ще си имаме собствен шофьор.

— Кой е казал, че ще се преместим тук?

— Искам да си помислиш за това. Уморена съм от Ню Йорк. Ти също казваш, че е прекалено шумен. Мисля, че имаме нужда от малко промяна. Трябва да започнем нещо ново. Не е ли това причината да купиш кабелната мрежа? Защо да не се преместим тук и да съсредоточим усилията си върху нея? Можем да огледаме апартаментите, докато сме тук, искаш ли?

Намръщи се.

— Ти да не си мръднала?

— Не мисля. Дори ми се струва, че идеята е много добра.

— Никога не съм казвал, че Ню Йорк е шумен.

— Казваше, че би ти харесало някое по-спокойно място.

— Да ме вземат мътните, ако съм казал подобно нещо. Гробището е по-спокойно и тихо. Дотогава нямам нужда от това.

— Не става въпрос само за спокойствие и тишина. Уморих се от Ню Йорк. Бих искала нещо по-различно, Куентин. Искам да живея тук. Няма да оставаме, ако не ни хареса. Но искам да опитаме за известно време. Година. Хайде да опитаме една година.

Той поклати глава.

— Не мога да мисля за това сега. Този адвокат ме изнерви и съм уморен.

— Ще починеш в хотела. Ще поговорим за това на вечеря. — Лимузината спря до тротоара и тя първа се мушна в нея. — Довечера ще бъдем само двамата, ще имаме възможност да си поговорим. — Загърна палтото му около него. — Помисли за това, Куентин. Това, което искам.

Той й хвърли остър поглед.

— Ти искаш да напуснеш Ню Йорк, така ли?

Тя се стресна и отвърна поглед от него. Той продължаваше да я изненадва с рязката промяна от апатичното спокойствие до острата проницателност, която го бе направила милионер. Понечи да отрича, но спря. Негова бе вината, че иска да напусне Ню Йорк, нека да го узнае.

— Разбира се, че искам. И то сега. Дяволски трудно ми е да гледам хората в очите. Те знаят, че ти ме извади от това предаване.

Той изсумтя, но не каза нищо. Има и друго, което той никога няма да узнае, помисли си Сибил. Ще напуснем Ню Йорк, защото на него там му харесва, защото се чувства удобно сред познатите места и хора, защото не обича промените. Ще напуснем Ню Йорк, защото той трябва да си плати за това, което ми стори. Така в мълчание пристигнаха и спряха в широката улица пред „Уилард“, където едно пиколо побърза да притича и им отвори вратата на лимузината.

— Ще помисля за това — каза Ендърби. — Няма защо да бързаме.

— Не, има — настоя тя. — Не искам повече да живея в Ню Йорк. Говоря сериозно.

Той се взря в нея, докато пресичаха фоайето.

— Никога преди не те е интересувало какво мислят хората за теб.

— Винаги ме е интересувало — студено каза тя. — Просто не съм го афиширала, Куентин. Искам година да поживеем тук, за да разберем дали ще ни хареса. Ако не ни хареса, ще се върнем. Няма да продаваме апартамента. Винаги ще има къде да се върнем.

Той замълча. Стигнаха до асансьора.

— Това не е каприз — каза Сибил с рязък тон.

— Добре. — Той сви рамене и от гърдите му се изплъзна дълбока въздишка. — Може би идеята не е толкова лоша. Не знам какво, по дяволите, ще правя с тази кабелна мрежа. Това, което е вървяло досега по нея са няколко кулинарни предавания, малко новини, спорт… Добре. Може и да го направим. Ще поговорим на вечеря. Направи ли резервация?

— Да.

— Добре. Ти си страхотна, Сиб. — Когато се качиха в асансьора той я прегърна и я привлече към себе си. — Ти стопли мъжкото ми сърце и ми създаде щастлив дом. Упорита и твърда си и понякога си като трън в задника ми. Но с теб винаги е вълнуващо… особено, когато не ме караш да се чувствам стар. Предполагам, че вече си избрала къде да живеем?

— Не. Но ако ми дадеш един час, ще го направя.

— Аз ще подремна. Това е твоят час. — Опита се да изправи болезнения си гръб и се усмихна. — Някои хора мислят, че съм прекалено стар, за да започна отново. Но грешат, нали, бебче?

— Разбира се, че грешат. — Влязоха в апартамента. Тя го придържаше под лакътя. Нека да си мисли каквото си иска. Тя по-добре знаеше. Истината бе, че е накрая на жизнения си път. А тя едва сега започваше.