Елъри Куин
Последният удар

Глава първа
Четвърт век преди… Януари 1905 година

в която една дама в интересно положение изпада в беда поради природен катаклизъм и ината на собствения си мъж

За Клер Себастиан новата година започна много радостно. Детето беше удивително енергично — да не би там да има някое жребче, а, Джон? — и когато й се случваше да се усамоти с мъжа си в спалнята на хотелския апартамент, тя даже му позволяваше да опита корема й — как там малкото шава и подритва в утробата й. През тази седмица те често се смееха заедно.

Идеята да отидат за Нова година в Ню Йорк и да изкарат там още няколко дена, за да си поживеят хубавичко, подхвърли Джон. Нали знам как ти се иска да се повеселиш — и как не, толкова месеца изкара затворена в това Ри — каза той на Клер. — Струва ми се, че трябва да се разсееш, преди да си поела тежкия товар на майчинството.

Клер тайничко смяташе, че е твърде рисковано да се впусне във вихъра на светските удоволствия в Ню Йорк в такова състояние. Но тя съзнателно обърна гръб на собственото си подпухнало отражение в огледалото.

Обхвана я вълна от приятно лекомислие. Е, нека тези нюйоркски типчета й се полюбуват!

До сряда, четвърти януари, нещата вървяха просто великолепно. Джон нае луксозен апартамент в „Уолдорф“ и за празниците решително прати по дяволите всички проблеми на фирмата „Себастиан и Крейг“. Тази седмица ти принадлежи, скъпа — твърдеше той. — Издателството и Артър Крейг все ще изкарат няколко дена и без мен. При тези думи той учтиво я целуваше. Клер даже се изчерви: това толкова й напомняше за медения месец. Джон, ти направо си се побъркал с тези целувки — усмихна се тя. — Може би трябва и да потанцуваме на този ужасен рагтайм? Но Джон решително отказа да стигнат чак дотам.

Клер не успя да почувства тази загуба. Те посрещнаха Новата година в луксозния дом на един от приятелите на мъжа й, издател, сред литературни знаменитости. Разговорът и шампанското успешно си съперничеха. Някои даже проявиха интерес към мнението на Клер за бестселърите на сезона: „Прехвърляне през реката“ на Уинстън Чърчил. „Младият пастир от царството небесно“ на Джон Фокс младши, „Детето от фермата Сънибрук“ на мисис Уигин, а също и за младите автори, такива като Джек Лондон, Джордж Бър Маккачън, Линкълн Стефънс и Джоузеф К. Линкълн. На Клер рядко й се случваше да участва в изискания нюйоркски живот на съпруга си и затова тази вечер премина изключително впечатляващо за нея.

По настояване на Джон й носеха закуската в леглото, а самият той в това време преглеждаше вестниците, като й четеше на глас най-интересните места. На Клер й се струваше, че целият свят отбелязва появяването на детето й с някакви особени събития. Тя следеше последните дни от обсадата на Порт Артур така, като че ли лично участваше в нея. Когато на втори януари сутринта вестниците съобщиха, че руският генерал Стесел предава крепостта на генерал Ноги, тя беше поразена от мрачния тон на мъжа си: Тепърва ще си патим с тези нагли японци, помни ми думата. Клер реши, че той каза това специално, за да й развали настроението. Но когато й прочете предложението на президента Рузвелт — подражавайки великолепно на лаещия глас на Теди — да изправят на позорния стълб и да наказват с пръчки онези, които посягат на жените си, тя не можа да сдържи смеха си.

Обядваха в „Рейзенвебер“, всяка вечер ходеха на театър и вечеряха след полунощ в „Делмонико“. Срещу Нова година гледаха Сатърн и Марлоу в „Ромео и Жулиета“, в понеделник — госпожа Фиск в „Геде Габлер“, а във вторник, макар че по обед започна силен снеговалеж, им се отдаде да се насладят на Дейвид Уърлдфилд в „Учителят по музика“.

Денем Клер обикаляше бродуейските магазини. От „Арнолд Констебъл“ тя с чувство на изпълнен дълг купи няколко рокли със специална кройка за последните месеци от бременността, но още в „Лорд и Тейлър“ на Пето авеню и в „Б. Алтман“ на Шесто тя заряза всякакво благоразумие и го удари през просото при покупките за после. Запаси се с долни фусти от тафта, шумящи като морска пяна, и с най-модните къси фусти, дръзко разкриващи крайчеца на обувката — това беше последният писък, и неотразими велурени обувки в пастелни цветове за всеки ден, и съответното количество пружини, без които е просто невъзможно да се сътвори прическа помпадур, и даже най-новите дълги игли за шапки, които по думите на продавачките от „Алтман“ бяха много по-елегантни от обикновените къси, и, от само себе си се разбира, с множество рокли.

— Не се ли сърдиш? — запита тя мъжа си с вълнение. Но той само се разсмя и я целуна още веднъж.

Изобщо всичко беше божествено. А след това започна виелицата.

Снеговалежът, през който таксито им едва си проби път във вторник вечерта, вилня през цялата нощ. Сутринта в „Хералд“ се появиха съобщения, че градът е парализиран и че целият транспорт за и от Ню Йорк е спрян. Наложило се е пътниците от много влакове да бъдат евакуирани, а вагоните — изоставени в дълбоките преспи. Лонг Айлънд беше отрязан от целия свят.

В сряда семейство Себастиан не напусна „Уолдорф“. Празничното настроение на Джон се изпари. Когато стана ясно, че билетите им са пропаднали — а те се канеха да гледат Джон Февършъм в „Лети“, — той си поръча бутилка ръжено уиски „Редтоп“ и пи мрачно през цялата вечер. Клер за пръв път изпита съжаление, че не са си останали в спокойното Ри.

В четвъртък сутринта градът започна полека да се измъква изпод снега. По време на закуската Джон изостави Клер и твърде дълго не се завърна в апартамента. Когато се появи, той решително каза:

— Прибирам те вкъщи.

— Добре, Джон — погледна го спокойно Клер. — Влаковете вървят ли?

— Засега не и не е известно кога ще ги пуснат. Възможно е да завали дъжд и всичко да се превърне в ледена пързалка. Тогава вече няма да сме за завиждане.

Той не й каза защо всъщност иска да я изведе колкото се може по-бързо от града: бяха съобщили, че полицейският комисар Македу е поискал подкрепление от хиляда и петстотин души, тъй като не бил сигурен, че хората му ще се справят с вълната от грабежи, заляла горен Уест Сайд.

— Колкото по-рано потеглим, толкова по-добре.

— Но, Джон, как ще се приберем до дома?

— А как пристигнахме тук?

— С кола? — Клер пребледня. — Как е възможно, Джон? Пътищата…

— Не се безпокой за това. Нашият пирс ще мине навсякъде — едрата фигура на мъжа й излъчваше увереност. — Обличай се, скъпа, и се стягай. Потегляме незабавно.

Клер покорно стана от кревата. Тя знаеше, че е по-добре да не спори с мъжа си за любимите му автомобили.

Но беше ужасена. Тя така и не можа да преодолее страха си от тези екипажи без коне, макар че всеки път се стараеше да демонстрира пълен възторг. Мъжът й продаде своя двуместен хейнс-аперсън: тази кола беше твърде бавна за него. Сега те имаха пирс грейт ероу със заден ход. За тази кола той плати четири хиляди долара. Беше с двигател от тридесет и две конски сили, скоростният лост беше разположен направо на кормилото, имаше газови фенери и специален сандък за инструментите под предната седалка. Но и това не беше достатъчно съвременно за мъжа й. Съвсем наскоро той купи едно от знаменитите локомотивчета на Уайт — автомобил, известен под името Свирчо Били, способен да развие скорост над една миля в минута. Вътрешно Клер благодареше на бога, че за това пътуване до Ню Йорк Джон избра пирс.

Тя чакаше на тротоара пред „Уолдорф“, докато мъжът й се оправяше с товаренето на багажа, включително и на нейните придобивки, през задната врата на техния грейт ероу. Каруци и файтони предпазливо заобикаляха автомобила по полуразчистената улица. На кръстовището на тридесет и четвърта улица и Пето авеню полицай от сформираната през септември миналата година конна полиция на Ню Йорк се опитваше да въведе ред в хаоса от буксуващи транспортни средства. Други автомобили в полезрението им не се мяркаха.

Клер трепереше в кожената си шапчица и тежкото автомобилно яке. Джон си подсвиркваше любимата си песничка Беделия, сякаш нищо на света не го вълнуваше.

В колата той уви жена си с коженото покривало, опъна и закрепи гумирания покрив на колата, нахлузи защитните си очила през каскета, хвърли един долар на носачите и, тъй като моторът работеше от половин час и беше загрят, потеглиха.

Този ден — 5 януари 1905 година, кулминационен, ден в целия тридесет и две годишен живот на Клер Себастиан — беше един непрекъснат кошмар, включващ отвратителната воня на бензин, ужасни замръзнали картини край пътя, и самия път, хлъзгав и заплашващ всяка минута с гибел. А най-лошо от всичко беше трескавото веселие на Джон Себастиан. Като че ли всичко — и огромните пресни, приличащи на замръзнали в полет крила на бяла птица, и предателските дупки, и екипажите, изоставени по градските улици и околните пътища, и ясно виждащите се тук-там вкочанени крака на мъртви коне — всичко това нарочно беше разхвърляно по пътя на Себастиан, за да го предизвика на бой. И той се сражаваше с тях, мощен и алено бузест, с яростната решителност на човек, който е убеден, че неговата сила и воля неизбежно ще възтържествуват. Бременната жена се сви на топка до мъжа си, треперейки под всичките си кожи, ту гледайки страхливо през заскрежените си очила, ту безуспешно придърпвайки вълнения шал върху безчувственото си лице… полумъртва от студ и глад, и окончателно изгубила кураж.

А Себастиан сякаш беше недоволен само от това, че заради лошото време се е лишил от толкова удоволствия. Той крещеше проклятия срещу злите стихии, принудили ги да изтърват утрешния спектакъл на „Аида“ с участието на мадам Нордика, Скоти и тази нова италианска звезда, Енрико Карузо, който според критиците бил приел възторженото преклонение на цяла Америка като наследство от Жан де Рецке. Освен всичко останало, Себастиан страстно се увличаше по опера и театър. Това е единственото му увлечение — мислеше си Клер, което аз споделям от все сърце. И въпреки всичките си страдания, тя си спомни за вечерната рокля, която трябваше да облече за операта — от розов атлаз с гарнитура от корали и черно кадифе, украсено с бисери — и изпита искрено съчувствие към мъжа си и към самата себе си.

Още щом се прехвърлиха от шосето за Бронкс на бостънския пощенски път, ливна дъжд. Клер хвана мъжа си за ръката.

— Джон, повече не може да се пътува! — извика тя през грохота на мотора. — Сигурно ще се преобърнем!

— И къде според теб трябва да спрем? — изрева в отговор той. — Не се страхувай, Клер, всичко ще бъде нормално. Нашият пирс ни вози просто страхотно, нали? Вечерта ще си бъдеш вкъщи.

Още по светло му се наложи да спре и да запали фенерите. След това запълзяха със скорост пет мили в час. Клер чувстваше как колелата на грейт ероу се плъзгат и буксуват, опитвайки се някак да се задържат върху бързо вледеняващия се сняг. Себастиан престана да ругае вдъхновено. Той въобще не произнасяше нито дума.

Измина доста време преди Клер отново да отвори очи. Пирсът беше спрял до стара конюшня недалеч от малък сглобяем дом. Газени ветроупорни фенери се люлееха от вятъра. Тя гледаше безсмислено как мъжът й се измъкна от колата и с мъка, затъвайки в снега, се довлече до входната врата. Той блъсна по нея докато тя се отвори и отвътре надникна крайно учуден човек със съдран пуловер. Клер чу как мъжът й извика:

— Видях там табелката ви. Нужен ми е бензин. Ще ми продадете ли? — Тя видя как човекът кимна в отговор. — А на жена ми не биха попречили чашка горещо кафе и сандвич.

На Джон му се наложи да я занесе на ръце до кухнята, пълна с кълба пара. Тя беше мръсна, оплюта от мухи още от лятото, но на Клер й се струваше, че никога през живота си не е била в такова райско кътче. Залепи се за зачервената като цвекло печица, отпивайки от горещото кафе, което на вкус й напомняше амброзия, сварена с кал. Чувстваше как тялото й постепенно се връща към живота. Чу някакъв слаб глас и веднага разбра, че говори самата тя.

— Бедното мъниче! Още ли си тук? — тя се разсмя на нелепите си думи и с тревога почувства, че ей-сега ще изпадне в истерика. Нарочно отпи голяма глътка и всичките й глупости бяха буквално попарени.

Мъжете се върнаха прекалено бързо. Джон набързо изпи кафето си и тя разбра, че всичко ще започне отново.

— Непременно ли трябва да тръгнем? — тя се опитваше да сдържи трепета на гласа си: Джон не можеше да понася страхливи жени. — Би било по-добре да остана тук, отколкото отново да съм там… Толкова е опасно, Джон. Ако не мислиш за себе си, за мен, помисли поне за детето…

— Нито с теб, нито с детето нищо няма да се случи.

Човекът със скъсания пуловер каза:

— Ама жена ви е в положение? Лично аз днес и козел не бих пуснал на улицата. Така че, дамичке, тук, разбира се, не е резиденцията на мисис Астор, но креватът ми винаги е на ваше разположение.

— Много сте добър — промълви тихо Клер. Тя знаеше, че всичко е напразно. Всякаква съпротива и несъгласие само дразнеха мъжа й, само засилваха ината и злобата му.

— Клер, готова ли си?

— Господине, да не сте откачили! — възкликна конярят.

Джон Себастиан хвърли няколко монети върху кухненската маса, стисна жена си под ръка и я помъкна в тъмнината. Той мълчаливо я натика обратно в пирса и като се настани до нея, процеди:

— Ти ще спиш днес в леглото си! Освен това не съм пропътувал толкова път, за да отстъпя сега.

Ето, това е — помисли си Клер, — ето кое е най-важното за него — да не отстъпва пред нищо, каквото и да му струва това.

И всичките й страхове отново се стовариха върху нея. Тя се зави с кожата и грижливо закри корема си с ръце.

Катастрофата стана внезапно. Дъждът премина в мокър сняг и рядката кал се покри с ледена коричка. Грейт ероу замря на ръба на склона, сякаш се замисли, наклони се и самоволно се понесе обратно. Всички мускули на Клер се стегнаха. Втренчила обезумелите се очи в тъмнината, тя се опря здраво в пода на колата. Огромният пирс набираше скорост със замайващо темпо. Джон Себастиан яростно въртеше безпомощното кормило на различни страни. Колата се занесе. Клер изкрещя:

— Джон!

Това беше последният звук, който Себастиан чу преди удара.

 

 

Струваше му се, че някой го удря с всички сила по главата. Той се съвзе от болката и се оказа в леден мрак. Беше изхвърлен от колата. Лежеше в пряспа край пътя. Сигурно беше лежал така известно време: дъждът беше спрял, на небето светеше луна. Той седна на снега и стисна главата си с ръце. Но пулсиращата болка не преставаше. Олюлявайки се, се изправи и се опипа. Болеше го навсякъде, но изглежда нямаше нищо счупено.

Провървя ми си помисли. И веднага си спомни: Клер! Заоглежда се стреснато на всички страни. Отначало не я видя. Пирсът лежеше с колелата нагоре като мъртво животно, наполовина изхвърлен извън пътя. Беше се ударил в едно голямо дърво и се бе преобърнал. По целия път бяха разпилени вещите им, покупките на Клер.

После видя и нея. Беше паднала от колата и лежеше под нея. По-голямата част от тялото й беше свободна, но колата беше притиснала левия й крак и бедрото. Тя изстена.

— Клер! — възкликна той с облекчение.

Примъкна се към нея, опитвайки се да се задържи на краката си. Тя беше в безсъзнание. На леда, на мястото, където беше ударила тила си, тъмнееше петно кръв. Себастиан хвана автомобила и с всичка сила го задърпа нагоре. Платът на покрива беше залепнал за леда. Обзе го ярост. Той дърпаше, докато не почувства, че нещо изпращя и се поддаде. Но спря дотук — не беше по силите му едновременно да повдигне автомобила и да измъкне Клер.

— Клер — той гледаше посиняващото й лице, стараейки се да не изпадне в паника.

После хукна по безлюдния път. Един път се подхлъзна и падна лошо. Болка опари десния му лакът и бедрото, но той се изправи и продължи да тича.

И след неколкостотин фута като по вълшебство на пътя се появи затрупан със сняг бял стобор, няколко заскрежени дървета, а зад тях — къща със запалено фенерче. До оградата стърчеше железен стълб, на стълба се люлееше черна табелка, а на нея в лунната светлина блестяха позлатени букви:

КОРНЕЛИУС Ф. ХОЛ, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА

Обхвана го огромна радост. Той рязко отвори вратичката, втурна се по пътечката, оставяйки дълбоки следи в снега, и заблъска вратата на лекаря.

 

 

— Боя се, че счупеният крак и травмата на черепа не са най-лошото, господин Себастиан — изрече доктор Хол, нисък муден човек на около четиридесет години с твърда рижа коса и уморени кафяви очи. — Наместих костта на крака, обработих раната, макар че за известно време още няма да мога да определя степента на сътресението. Но това сега далеч не е най-главното.

Джон Себастиан трудно долавяше думите на ниския лекар. Шумът в главата му прерасна в някакъв глух рев, през който звуците на реалния свят едва достигаха до него. Той едва ли би могъл да си спомни как измъкнаха Клер, как я пренесоха до къщата на лекаря. Повече от два часа прекара свит пред полузагасналата печка в студения хол, докато докторът и нискочелата му мълчалива жена — той си спомни уверенията на лекаря, че тя е квалифицирана медицинска сестра — свещенодействуваха над Клер зад затворената врата. Чашата с чай, която му даде мисис Хол, така си изстина в дланите му.

— А кое е най-главното? — зададе той глупав въпрос.

Лекарят го изгледа внимателно.

— Мистър Себастиан, сигурен ли сте, че с вас всичко е наред? Знаете ли, аз ще ви прегледам, докато имаме възможност.

— Не. Жена ми. Заемете се с нея. Няма какво да го увъртате. Какво става с нея?

— Травмата, шокът от аварията — всичко това заедно е предизвикало напъни, мистър Себастиан. Тя ще роди преждевременно — печално произнесе Хол. — Мисис Хол подготвя там всичко необходимо. Извинете ме.

— Чакайте, чакайте, не разбрах — промърмори издателят. Една от рисунките в стила на Гибсън-Колиер, окачени по стените, висеше някак накриво и постоянно го разсейваше. — Искате да кажете, че жена ми ще ражда?

— Да, мистър Себастиан.

— Но това е невъзможно! Тя не трябва да го прави!

Бялото лице на доктор Хол почервеня.

— Човек предполага, а Бог разполага, сър. Боя се, че нямате избор.

— Няма да позволя! — кръвта се блъскаше в слепоочията на Себастиан. — Нейният личен лекар… Ри… Къде ви е телефонът?

— Аз, мистър Себастиан, нямам телефон — промърмори доктор Хол.

— Тогава автомобил, шейна — каквото и да е! Някакъв си ветеринар да… Аз тръгвам да го доведа!

— Сър, аз нямам автомобил, а плазът на шейната днес се счупи, когато се връщах от пациент. Файтонът ми е в обора, но по този лед нито вие, нито конят ми няма да изминете и петдесет ярда — малкият доктор заговори по-решително: — Всяка секунда, с която ме забавяте, мистър Себастиан, може да коства живота на жена ви. Жената, разбира се, е ваша, но бих ви предложил да не размисляте прекалено дълго.

Себастиан се отпусна в голямото сгъваемо кресло. Доктор Хол го гледаше мрачно. Тайнствено се отвори вратата. Мисис Хол твърде настойчиво повика мъжа си:

— Докторе!

Себастиан отмести погледа си към нея и зад гърба й. Клер беше просната като мъртва на кревата и скимтеше някак по кучешки. Мисис Хол изчезна. И вратата отново хлопна.

— Побързайте, мистър Себастиан. Да започвам ли или не?

— Да — прошепна издателят. — Но нали ще направите всичко възможно, докторе?

— Мистър Себастиан, разберете, вашата жена е в крайно тежко състояние.

— Разбирам. Е, хайде де, давай, отивай при нея, за Бога!

Измина цяла вечност.

Отначало на Себастиан му се струваше, че ако виковете не спрат, главата му ще се пръсне: но когато те стихнаха, той изведнъж осъзна, че се моли да започнат отново. В главата му нямаше някакви свързани мисли. Виждаше всичко през някаква мъгла — унил фикус, олеографически портрет на брадат човек над каминната дъска, украсена с ресни на топчета, покривка върху пианото, стереоскоп с комплект изгледи на масата, зелени въжени завеси, зад които се криеше невзрачно антре. Той дори се надигна по едно време от стола и оправи рисунката с „гибсъновската красавица“, защото му стана просто непоносимо да гледа как виси накриво. По стените имаше и други репродукции — динамични сценки от живота на Дивия запад от Фредерик Ремингтон, изпълнени с оранжеви тонове. Но беше достатъчно да се обърне само за секунда и той вече не би могъл да си спомни какво е изобразено на тях.

После като привидение отново изникна доктор Хол. Той се приближи тихо, със ситни стъпки, като отпиваше бързо чай от чашата си и поглеждаше към Себастиан над ръба й. По халата му имаше дълги червени ивици, сякаш му се беше наложило спешно да избърши ръцете си в него.

Себастиан гледаше петната като омагьосан.

— Имате син, сър. В един часа и девет минути сутринта. Поздравявам ви.

— Сутринта — повтори високо Себастиан. — А какъв ден сме?

— Може да се каже, че е петък, шести януари, нали полунощ мина — доктор Хол говореше оживено, но в уморените му кафяви очи се криеше опасение.

— Той, мистър Себастиан, е много мъничък, бих казал, че е около четири фунта.

— Къде сме? — промърмори издателят. — Къде се намира домът ви?

— В покрайнините на Маунт Кидрон, до Пел Менор. Четири фунта за недоносено съвсем не е лошо и момченцето е яко като долар… Знаете ли, мистър Себастиан, още щом свършим, ще трябва най-сериозно да ви прегледам.

— Маунт Кидрон — Себастиан отмести очите си от окървавения халат. — Жена ми. Как е жена ми?

— Сър, при тези обстоятелства не трябва да скривам истинското състояние на нещата — припряно отговори доктор Хол. — Състоянието на жена ви е критично. Фактически… Изобщо, сър, аз правя всичко, което е по силите ми.

— Да — каза Себастиан. — Да, о, Боже мой!

— И още, сър, трябва да го знаете — тя ще има второ дете.

— Какво? Какво каза? — изхриптя Себастиан.

— Виждате ли, първото раждане я изтощи до опасен предел. А второто… — на Себастиан му се стори, че рижите коси на доктора от само себе си се разпиляха на всички страни. Но не, докторът просто поклати глава. — Сега се опитайте да се отпуснете, а аз отивам при пациентката. Ето, допийте този чай.

— Но това ще я убие!

Себастиан скочи, дърпайки яката си. Изпъкналите му очи ослепително святкаха.

— Да се надяваме, че няма да я убие, мистър Себастиан.

— Изрежете детето от нея. Нея, нея спасете!

— В състоянието, в което се намира жена ви, вряка хирургическа намеса почти сигурно ще се окаже фатална. Освен това, детето се движи по естествения начин.

— Искам да видя жена си.

Доктор Хол погледна Себастиан с печалните си кафяви очи.

— Мистър Себастиан — каза той отчетливо, — тя не желае да ви вижда.

И отново излезе.

Себастиан рухна в креслото, чувствайки, че губи последните остатъци от самообладанието си. Той даже не забеляза, че горещият чай се излива от чашата, подадена му от лекаря, направо на коляното му.

Близнак…

Проклет да е.

Тя не иска да ви вижда…

Проклет да е, проклет!

Себастиан изтърва чашата от ръцете си, тя се удари в решетката на камината и се счупи на парченца. Дълга струя се плисна в огъня, който злобно засъска. Но той възприемаше само някакъв глас, който го упрекваше в безразсъдство. Чупейки пръсти в пароксизъм на отчаяние, седеше, смазан от собствената си вина.

 

 

Себастиан вдигна глава.

— Е? — започна той дрезгаво.

С всичката си безполова непривлекателност, стиснала тънките си устни до невидимост, мисис Хол застана до затворената врата. Ръката й, стиснала синята порцеланова дръжка на бравата, беше толкова напрегната, че изглеждаше безцветна като стара кост.

Доктор Хол бавно се приближи до седналия. Той беше без халат, по риза с навити над лактите ръкави. Луничавите му ръце бяха сбръчкани и бели, като че ли току-що ги беше мил дълго и грижливо. Измивайки от тях смъртта.

— Е? — попита Себастиан, повишавайки тон.

— Мистър Себастиан — малкият доктор помълча, — вторият син, близнак, се роди в два и седемнадесет…

— Да върви по дяволите! Как е жена ми?

Доктор Хол каза с вдървен глас.

— Съжалявам много, сър. Тя почина.

Последва мъртва тишина.

— Ако желаете да я видите…

Себастиан рязко махна два пъти с глава.

— Тогава може би новородените — каза лекарят.

— He — той скочи на крака. Лицето му окаменя. — Колко е часът, моля?

Доктор Хол извади от джоба си никелиран часовник.

— Четири и две минути — той се прокашля и отново каза: — Мистър Себастиан…

— Ако се вълнувате за заплащането, кажете сумата и аз ще ви напиша чек.

— Не, сър, работата не е там…

— Свидетелството за смъртта готово ли е?

— Още не. Сър…

— Съставете го, моля. Ще направя необходимото погребалната служба да пристигне колкото е възможно по-скоро. Що се отнася до детето, принуден съм да ви помоля с госпожа Хол да поемете грижите за него, докато осигуря превоз. Без съмнение, лекарят на мисис Себастиан ще пожелае да изпрати тук квалифицирана гледачка за пренасянето на детето в Ри.

— На детето? — доктор Хол примигна. — Вие, разбира се, искахте да кажете децата?

— Аз казах детето — повтори Джон Себастиан. — Първородният.

— Но, сър…

— Докторе, моята жена ми роди само един син. Вторият я уби. Той не може да ми бъде син. Не искам да знам за него. И без това ще ми бъде много тежко… даже с първия — той се обърна.

Доктор Хол и жена му, застанала в другия край на хола, се спогледаха.

— Сериозно ли го казахте, мистър Себастиан?

Себастиан се засмя.

— Къде тук мога да наема или да купя шейна с кон?

— Но как можете хей така да отритнете собствената си кръв и плът?

— Как ще го разберете вие — каза издателят с презрение. — Това змийче уби жена ми.

Докторът си замълча. Мисис Хол, застанала до вратата, леко помръдна.

— Вие навярно имате някакви намерения относно… второто дете — изрече най-после лекарят. — Какво се каните да направите с него?

— Ще ви платя да постои при вас, докато моите юристи не го настанят някъде. Разбира се, ако това не ви затруднява…

— Не ни затруднява ни най-малко — мигновено реагира мисис Хол.

— Ни най-малко — повтори въодушевено мъжът й. — Мистър Себастиан, може би това е пръстът на Съдбата. Ние с мисис Хол никога не сме имали деца. Това много ни измъчваше. Ако преждевременната кончина на мисис Себастиан наистина ви подтиква да признаете само първородния си син…

— С други думи, мисис Хол и вие, докторе, бихте искали да оставите второто при вас?

— Ако го дадете.

Себастиан ядно махна с ръка.

— Ваше е. И нека ви донесе повече щастие, отколкото на мен.

Мисис Хол възкликна тихо и след това изчезна безшумно като мишка.

— Това би трябвало да се оформи според закона — каза доктор Хол. — Ще вземете да размислите по-късно, а това би било прекомерно жестоко. Разбирате ли, сър? Документи, длъжен сте да ни оставите документи.

— Ще си получите документите. Даже ще му открия сметка по пълномощно. Всичко, което пожелаете, докторе, но в границите на разумното. Ще поговоря с моите юристи за това при първа възможност.

— Благодаря ви, мистър Себастиан. И от името на мисис Хол, и от мое лично много ви благодаря?

— Със здраве — изрече Себастиан сухо, олюля се внезапно и се хвана за облегалката на стола.

— Мистър Себастиан! — доктор Хол се спусна към него.

— Не, не, всичко е наред. Просто ми се вие свят… Нерви…

— Да бяхте легнали, сър…

— Не — Себастиан се овладя. — Не ми отговорихте. Откъде бих могъл да взема шейна?

Доктор Хол втренчено го изгледа, след това промърмори:

— Да, може би така ще е по-добре. На около миля по пощенския път.

 

 

Възрастната камериерка каза с плачлив глас:

— Мистър Себастиан, дойде мистър Манчи. Не би трябвало да приемате никого. Да бяхте ни позволили да повикаме лекар…

Лежащият в леглото Себастиан се обади:

— Стига сте мрънкали и доведете Манчи тук.

Това ставаше в сряда, на 11 януари 1905 година, през деня. Легнал в креват с балдахин на четири стълба, Джон Себастиан можеше да гледа как по брега на Ри се търкалят огромни вълни, студени като леда в душата му. Студени като Клер… ако тя можеше да чувства студ…

— Ее, мистър Себастиан — прозвуча жизнерадостен глас.

— Влизай, Манчи, сядай.

— Казват, мистър Себастиан, че сте болен — адвокатът приседна на края на кревата. — И не преувеличават. Изглеждате зле.

Това не се хареса на Себастиан.

— Манчи…

— Доколкото ми е известно и преди погребението имахте пристъпи на главозамайване, а след това те се засилиха. И през тези пет дена се прояви явна загуба на памет. Защо не разрешихте да извикат лекар?

— Не ми трябва лекар! Манчи, искам да изготвя ново завещание.

— Сега? — адвокатът беше явно объркан.

— Разбира се, че сега! Какво, да не си престанал да разбираш английски език!?

— Не би ли било по-благоразумно, господин Себастиан, да изчакаме, докато се оправите окончателно след аварията?

— Намекваш, че съм недееспособен? — Себастиан гневно изгледа адвоката.

— Не, не — прибързано се съгласи Манчи, отваряйки куфарчето си. — И така, какви именно изменения бихте искали да включите в съществуващото завещание, сър?

— Оставете без промени сумите, които съм завещал на слугите, сътрудниците на „Себастиан и Крейг“ и останалите. Но приходът от основната част от имуществото ми — и имуществото на жена ми, когато приключат всички тези юридически разправии — ще принадлежат на сина ми Джон — Себастиан леко се надигна. — Знаете ли за кой син говоря, Манчй?

— Разбира се — адвокатът беше изумен. — Детето е в детската, наглежда го бавачката и то изглежда направо като юнак — той се прокашля. — Може би ще оставим всичко за по-късно, сър?

— Детето е в детската — промърмори Себастиан. — Вярно, Манчи, моят син Джон. Моят единствен син. Именно така и напишете: на моя единствен син, запетая, Джон.

— … единствен син, запетая, Джон — промърмори адвокатът.

— Той ще получава определен доход до двадесет и пет години. На двадесет и пет основният капитал преминава в ръцете му. Записа ли?

— Да, мистър Себастиан.

— Ако аз умра преди синът ми да навърши тази възраст, той минава под опеката на моя съдружник и приятел Артър Б. Крейг. Крейг вече се съгласи да поеме тази отговорност. Крейг ще бъде също така пълномощник и управител на имуществото — това го има и в сегашното завещание. Ако моят син умре, преди да навърши двадесет и пет години, аз завещавам имуществото си на Крейг. Това е всичко, Манчи. Да се оформи незабавно.

— Ще ви го дам за подпис още утре, мистър Себастиан.

— Ще ми го дадеш за подпис още днес! — изнемощял, Себастиан се отпусна на възглавниците.

— Не съм сигурен… Мистър Себастиан, но тази работа не е чак толкова неотложна! — Той изцеди слабо хихикане през устните си. — Даже да имахме нещастието да ви загубим още в този час, сър, синът ви все още ще ви наследи като единствен наследник…

Себастиан прошепна:

— Искам всичко това да е на хартия, с мой подпис, Манчи — именно така, както казах — той се надигна и извика: — Ясно ли е, дяволите те взели!

Адвокатът се спаси с бягство.

 

 

Вечерта Манчи се завърна с двама писари. Той прочете завещанието на Себастиан с рязък, обиден глас. Издателят слушаше с интерес, кимайки след всяка фраза. Когато адвокатът приключи, болният стисна писалката и грижливо се разписа на двата екземпляра. След това писарите се подписаха като свидетели и тримата тръгнаха към изхода.

— Благодаря ви, джентълмени — каза Себастиан. — Да, Манчи!

Адвокатът се обърна.

— Извинете ме, ако съм бил прекалено категоричен. Вие проявихте изключително разбиране.

— Моля ви, моля ви, мистър Себастиан — каза донякъде ободрен адвокатът. — Работата е свършена. Има ли още нещо?

— Да, би трябвало да свърша още една работа… да открия една сметка… да съставя някои документи.

Може би това може да почака до утре? — запита Манчи усмихнат. — Най-сериозно бих ви посъветвал да се обърнете към лекар, преди да се товарите с още нещо.

— Може би сте прав — проговори едва чуто издателят. — Ще поканя сутринта доктор Уесткот. А работата, за която казах… Добре, Манчи, след това.

Гласът му замря. Адвокатът изчака малко и излезе. Удовлетворен, Джон Себастиан се отпусна на възглавницата. Беше отмъстил на убиеца — в завещанието за него не се споменаваше нито думичка: нито Манчи, нито Крейг, никой, свързан с Джон Себастиан, издателя и вдовеца — никой, освен съпрузите Хол не знаеше за съществуването на малкия убиец: а онези двамата имаха достатъчно основания да си държат езиците зад зъбите.

Себастиан заспа.

И през нощта умря. Сутринта камериерката го намери вече изстинал. По настояване на приятеля и съдружника на покойника, Артър Бенджамин Крейг, патологоанатом направи аутопсия. Той откри хематома в мозъка. След като паднал от преобърнатия пирс, Себастиан получил вътрешночерепна травма. Отказът му да потърси медицинска помощ след аварията най-вероятно е станал и причина за смъртта му. Беше направен също така изводът, че необяснимото му поведение през последните пет дена от живота му е пряко следствие от травмата.

Погребаха Джон Себастиан в семейния парцел в гробището на Ри, до пресния гроб на жена му.

Когато доктор Корнелиус Ф. Хол прочете за смъртта на Себастиан, той каза на жена си:

— Провървя ни повече, отколкото предполагахме. Този тип беше способен на всичко.

Мисис Хол трепна и се втурна към стаята, в която почина Клер Себастиан. Сега това беше детска стая.

Доктор Хол предпазливо направи проверки и се увери, че Себастиан е починал, без да успее да открие обещания влог. Когато условията на завещанието бяха публикувани, малкият доктор ги прочете внимателно. На втория син не се полагаше нищо, нещо повече, за него там въобще не се споменаваше. Доктор Хол се усмихна. Доколкото му беше известно, никой на света не знаеше, че освен новороденото от мъжки пол, което се намира в детската стая на семейство Себастиан в Ри, жената на Джон Себастиан е родила още някого.

— Слава на Всевишния! — каза жената на доктора и с такава радост се зае с новите за нея майчински задължения, че доктор Хол даже придоби навика докато се друса в шейната по пътищата на долен Уестчестър, да си тананика песнички.

Той регистрира раждането заедно с градския писар в кметството на Маунт Кидрон. Докторът изчака, докато се съберат още седем раждания в Маунт Кидрон и околностите и се натрупа цяла купчинка актове. Градският писар беше глух и полусляп. За четиридесет и пет години служба той беше записал толкова раждания в своя регистър, че подробностите просто не се задържаха в паметта му.

— Ето че се осигурихме — заяви доктор Хол на жена си.

— От какво, Корнелиус?

Той сви рамене.

— Кой знае?

Тези събития се разиграха в същата година, когато на бял свят се появи Елъри Куин и точно четвърт век преди той да се съгласи да участва в необикновените коледни празници в Елдър хауз, в щата Ню Йорк.

Глава втора
Вторник, 24 декември 1929 година, Бъдни вечер

в която Елъри пристига в Уестчестър, за да прекара коледните празници в домашна обстановка, а Джон Себастиан намеква за някакви предстоящи събития.

За младостта на Елъри можеше да се съди по това, че той гледаше сериозно на всички рецензии. От хвалебствените той се надуваше, само дето не се пръскаше, от критичните видимо се смаляваше. Общо взето рецензиите за „Тайната на цилиндъра“ бяха приемливи. Но лъжичката катран в „Съботен литературен преглед“ му подействува силно. Снизходителното прилично четиво му беше противно, думите за книжния червей, напомнящ с нещо за Фило Ванс го уязвиха, а пък обвинението претенциозност съвсем го възмути. В първата публикация на млад автор винаги се влага толкова трепетна наивност и да се ругае тя с какви ли не думи значи да се върши престъпление против природата.

Елъри буквално се гърчеше от мъка.

Но всичко това беше вече минало. Книгата излезе в средата на август, по средата на октомври рецензиите пресъхнаха, а към края на октомври Елъри даже ги забрави. В онези дни му беше присъща гъвкавата самоувереност на младостта, която може да бъде превита, но не и пречупена. И той без учудване прие поканата на Артър Б. Крейг да му гостува за коледните празници и Нова година — покана, изпратена далеч преди Деня на благодарността — като нещо, което му се полага като на известен писател. Ако можеше да узнае, че са го поканили не толкова като литературно лъвче, колкото като интересен екземпляр, би се разстроил извънредно много. За щастие той никога не го научи.

Връзката му с Крейг беше само чрез Джон Себастиан, негов познат и възпитаник на Крейг. Младият Себастиан имаше квартира в Гринуич-Уилидж и Елъри го срещаше в различните гринуичски салони — литературни и художествени, и в средите около тях. Сближи ги известно нахалство, присъщо и на двамата. Себастиан беше поет-дилетант с впечатляващо обаяние и, както подозираше Елъри, с известен талант. Без да принадлежи напълно към изгубеното поколение на Ф. Скот Фитцджералд, той беше от онзи байроновски тип с пронизващ поглед и гъста права коса, който беше тогава на мода сред нюйоркските бохеми. За богатия си опекун говореше с цинична симпатия и с оня добродушно снизходителен тон, към който прибягват младите, когато става дума за горе-долу поносимите представители на по-възрастното поколение.

Артър Бенджамен Крейг беше по професия печатар, книжен график, беше се специализирал в издаването на луксозни книги и беше издигнал занаята си до нивото на високопрофесионално изкуство. Елъри не знаеше за него нищо, освен това, че Крейг има отношение към Себастиан и че печатницата му печата най-реномираните книги, издавани от издателя на Елъри, Дан 3. Фримън.

Елъри прие поканата на Крейг, без да се замисля и с много голямо закъснение — едва срещу Коледа — осъзна, че така баща му ще остане сам през празниците. Той предложи да изпрати писмо с извинения, но инспектор Куин не поиска и да чуе за такава синовна жертва.

— Изникна нова следа по убийството на Арнолд Ротщайн, така че няма да скучая по Нова година — убеди го инспекторът. — Отпрашвай, синко, за Елдърууд и се повесели хубавичко. Само не прекалявай много с домашната ракия.

Елъри се усмихна.

— Ако се вярва на Джон, там по-скоро ще сервират марково шампанско и отлежало шотландско уиски.

Инспекторът го погледна скептично и отбеляза с тревога:

— Вестниците обещават за Коледа много сняг. Кога потегляш?

— Във вторник, през деня.

— В понеделник се очаква виелица, а във вторник — силен снеговалеж. Може би ще е по-добре да пътуваш с влак?

— Бабичката Дузи засега не ме е излагала нито един път. — Дузенбергът на Елъри не спадаше към най-новия аристократичен модел на годината таун-кабриолет. Това беше открит автомобил, производство 1924 година, доста очукан след 135 хиляди мили не препалено нежно кормуване. Елъри изпитваше към колата си привързаност, приличаща на онази, която човек изпитва към престарял, но още годен за работа ездитен кон. — Освен това, татко, купих комплект от тези новите свръхяки вериги Унд Америкън. Всичко ще се оправи.

Както се и очакваше, рано сутринта във вторник заваля силен сняг. По обед, когато Елъри потегли, улиците бяха съвсем побелели. В гаража на Осемдесет и седма Западна му монтираха покрив и странични щори, така че той беше защитен от снега; но даже старото енотово яке и кожените наушници не можеха да го предпазят от жестокия североизточен вятър, който преминаваше през щорите, сякаш бяха от марля. Когато излезе на заледения участък на шосето за Уестчестър, той се почувства като погребан в ледник сибирски мастодонт. Наложи му се да се отбие в закусвалнята в Маунт Кидрон, където скришом разреди кафето си с бренди от сребърната манерка, която носеше на колана си. В Мармаронек и Уайт Плейнз също спря да сгрее душичката си. Когато прекоси Уайт Плейнз, поемайки на северозапад по пътя за Елдърууд, манерката му беше празна. Той пристигна в градчето в приятно неутрално състояние — наполовина от лед, наполовина от огън.

Елдърууд се намираше на четиридесет мили от Ню Йорк. Това китно градче, застроено с частни къщи и вили, имаше население шест хиляди души и безупречен миниатюрен делови център, където по Главната улица сияеха заснежени коледни фенери, а в искрящите от скреж витрини се трупаха безбройни Санта Клауси. Както той си изясни, къщата на Крейг се намираше в северния край на града и Елъри го откри, след като само два пъти се отклони по пресечки, които не водеха наникъде.

Къщата се оказа разпростряла се на всички страни сграда, приличаща повече на гигантски връх — на два свръхвисоки етажа с толкова широка мансарда, че тя изглеждаше като нахлузена на този връх. В сградата Елъри без усилия долови достоен образ на онзи гравитиращ към триъгълните форми стил, който беше на мода през осемдесетте години на миналия век и се наричаше американска стряха. На потъмнялата от годините странична стена изпъкваха един над друг два огромни еркера, което придаваше на дома учудващо съвременен вид. А входът стоеше перпендикулярно на главния път и започваше с голяма открита галерия с колони от дялан камък. Цялата тази грамада акуратно се съчетаваше с гъст храсталак — направо не къща, а Старият Мореплавател с грамадна ирландска брада, повдигнат на гребена на вълната на отрупаните със сняг полянки.

Вероятно вътрешният огън, разлял се приятно по жилите на Елъри, беше причината докато караше своя Дузеберг през величествения, направо феодален портал, да изпита престранно усещане — сякаш се приближаваше в парадна карета към вратите на английски замък от времето на кралица Елизабет. В това малко отпуснато състояние той нямаше да се удиви, ако бяха го посрещнали лакеи с перуки и херцогски ливреи, а домакинът беше излязъл с дантелена яка, камзол и прилепнали панталони. Вече му се привиждаха огромни цепеници, даже цели дънери в камините, тръстикови рогозки по каменните подове, приличащи на вълци кучета, ръфащи еленов труп. И, разбира се, море от пунш — димящ, в оловни канчета.

Той започна да си подсвирква Гринсливз.

А когато стигна до галерията, там вече стояха в очакване високият тъмнокос красавец Джон Себастиан и до него — човек-планина, приличащ едновременно и на президента Хувър, и на Хенрих Осми — огромен, брадат, с квадратно лице. Той пушеше лула и се усмихваше добродушно и приветливо.

— Все пак се добра! — възкликна младия Себастиан, като скочи направо в снега и стисна сърдечно ръката на Елъри. — За колата и багажа не се безпокой. Артър, това е Елъри Куин, страшилището на драконите и велик ум. Освен това баща му е истински, жив полицейски инспектор.

— И, не забравяй, добродушен любител на енфие — произнесе Елъри със заплитащ се език. — Мистър Крейг, аз съм щастлив, аз съм потресен, аз съм заледен… И съкрушен — добави той, тръсвайки дясната си ръка. — Ръкостискането на Крейг съответстваше на размерите му, а шестдесет и трите години никак не бяха повлияли на силата му.

Брадата и косата на Крейг бяха светли и все още гъсти, тъмните му очи бяха не по-малко живи от тези на възпитаника му, само че в тях светеше такава добрина и търпимост, каквито нямаше у Джон и, казано между другото, също и у Хенрих Осми.

— Класически еталон за баща — отбеляза Джон със сериозен вид. — Този с хватката си винаги ме е поставял на мястото ми още от времето, когато припках по къси панталонки.

— Боя се, че резултатът е твърде съмнителен — произнесе Крейг с приятен бас. — Добре сте дошъл, мистър Куин. Не зная защо трябва да сте поласкан или потресен, а със заледяването веднага ще се справим. Фелтън, погрижете се за куфара на мистър Куин и колата му. — Мускулест камериер в черен костюм с папийонка безшумно пристъпи към колата. — Пуншът е на лавицата на камината.

Между другото, пунша наистина го сервираха в оловни канчета. Елъри даже не се учуди, когато се оказа в грамадна, почти феодална зала, наполовина облицована с дърво: дъбови панели, греди на тавана, обковани в бронз скринове, камини до тавана с медни отдушници и навсякъде — мед, кожа, потъмняло желязо и блестящ бронз. Той се качи след Фелтън, съпровождан от приятеля си и канче ароматно питие, като отбеляза възторжено:

— По-добро място за Коледа е невъзможно да се намери, Джон. Направо чувам как сър Ендрю Егуичик вика на сър Тоби: А не е ли време да пийнем?

А старият Балч реве в отговор: Че какво друго ни остава да направим? Нали сме родени под знака на Телеца!

— Лично аз съм Близнаци.

— Както казва една стара досадница, ти скоро ще се запознаеш с нея, човек се познава по зодията. Честна дума! — Себастиан прегърна Елъри през раменете. Той изглеждаше щастлив като момченце. — Ей, пор, страхотно е, че успя да дойдеш. Какъв празник ще стане, да се гръмнеш!

— Без убийства, моля.

— О, дявол, ще се наложи да сменим темата. Ето я твоята колиба, Елъри. Ако ти потрябва нещо, звънецът за Фелтън е тук. Като се оправиш, смъкни се долу. Ще ти поднеса едно нещо.

— Сега? Не е ли преждевременно?

— Ще ти поднеса, в смисъл че ще ти го представя. Нещото се казва Ръсти Браун, което няма да мога да крия повече от теб.

— Ръсти Браун? Да не е случайно бейзболист?

— Пази боже! Ние с нея сме, разбираш ли, много големи приятели, така че, Елъри, ръцете долу. Компрене^[1]?

— Приличам ли на женкар?

— Когато става дума за чувствата ми към мис Браун, всяко същество с панталон е женкар, докато не се докаже обратното — Себастиан отново надникна през вратата. — Между другото, като слизаш надолу, внимавай да не се загубиш. В тази стара къщичка има повече от тридесет стаи, като се броят и двете крила, и половината от тях са необитаеми. През детството си имах повече скривалища, отколкото братлетата Джеймс. Ако се загубиш, може да не те намерим чак до Богоявление. Побързай, а?

За Елъри не беше трудно да се увери, че опасенията на Джон Себастиан са основателни. Ръсти Браун в излишък притежаваше онова, което Елино Гуин наричаше нещо, и то се допълваше от немалка доза елегантност и очарование. Тя беше весело, енергично създание, без никаква грубоватост, с момичешки черти на лицето, с трапчинки на бузите, с огнени коси, подстригани модерно късо. Беше облечена с изящна небрежност и носеше ефектни обици, направени явно от заварена стомана. Тя поразително приличаше на Клара Боу. Но зелените й очи гледаха прямо и открито, а твърдото й, решително ръкостискане допадна на Елъри. Тя с много талант се занимаваше с дизайн на украшения за облекло, работеше с тъкани, тапети и подобни материали. Беше най-много на двадесет и четири години, колкото и годеникът й, но беше успяла да открие собствено ателие на Медисън авеню и творбите на Ръсти Браун бяха започнали вече да се споменават в „Ню Йорк“, в рубриката „За какво приказват в града“, и имаха успех сред обитателите на сградите по Парк авеню.

— Значи вие сте онзи обещаващ начинаещ писател, който Джон ни хвали до втръсване.

Тя имаше звънлив глас, не по-малко искрен от погледа й.

— Той даже ме накара да прочета вашата книга.

— Да, от такива гамбити аз така и не се научих да се защитавам — каза Елъри. — Но все пак ще рискувам. И така, харесва ли ви?

— Стори ми се ужасно умна.

— Има ли някакво бодване или само ми се стори?

— Може би е малко прекалено умна. — Ръсти невинно се усмихна и продемонстрира трапчинките си. — Бих казала, умна не за годините си.

— По-внимателно с това момиченце, Елъри — каза Джон с обожание. — Тя може и кръвчица да ти пусне.

— О, тя вече рукна — изстена Елъри.

— Младостта не е престъпление, мистър Куин — каза тихо Ръсти. — Лошото е, когато я виждат всички.

— Край — каза Елъри. — Ставам хемофилик. А тази почтена дама е майката на мис Браун?

Мисис Браун беше копие на Ръсти — но на Ръсти от стаята на смеха на Кони Айлънд: с хитри зелени очи, развалени зъби и коси, отдавна превърнали се от рижи в сиво-розови. От нея, както от Медуза Горгона, се разнасяха почти видими флуиди на някакво напрежение. Елъри незабавно я определи като жена от типа Борец За Правда или най-малкото като фанатична. Изясни се, че тя е яростна привърженичка на астрологията, окултизма и на всичко отгоре е и медиум-любител. Наричаха я Оливет.

— Зодията ви е Близнаци, нали, мистър Куин? — незабавно попита мисис Браун, дишайки често и дълбоко.

— О, да, мисис Браун.

— Майка ни е ясновидка, макар че някои предварителни сведения не са й излишни — обясни сухо Ръсти. — Мили, може ли още малко пунш?

— А тази млада леди, мистър Куин, е моя племенница, тя пристигна тук направо от Уелсли за ваканцията — каза Артър Крейг, галейки нежно с лапата си дългата изящна ръчичка на племенницата си. — Елен, Джон и „Ей-Би-Си Прес“ — ето трите неща, заради които живея. Всички те носят моя фирмен знак.

— Продукцията е просто клас екстра, мистър Крейг. И тази пленителна особа ли сте отгледал сам?

— Бащата на Елен умря скоро след раждането й. Това беше единственият ми брат. Естествено, Елен с майка си се преместиха при мен. Марсия боледуваше и не можеше да отгледа детето без чужда помощ. После Марсия почина и се наложи да заменя за Елен и бащата, и майката.

— Единствената брадата майка в зверилниците по света — каза Елен Крейг и опъна брадата на Крейг. — Уникална и във всички други отношения. Смятате ли, мистър Куин, да ме гледате отвисоко — нали съм без диплом?

— Какво говорите, мис Крейг! Само неопровержимите факти ме накараха да се изразя за вас толкова емоционално преди минута. Кога Уелсли ще има нещастието да се раздели с вас?

— През юни.

— Непременно ще бъда там — изрече галантно мистър Куин.

Елен се засмя. Смехът й беше просто забележителен — възхитително музикален, женствен и естествен. Тази висока светлокоса девойка беше с предизвикателна прическа и момчешко, малко ъглесто лице. Елъри бързо схвана, че мис Крейг далеч не е толкова наивна, че в нея се крие цяло съкровище и почувства хазарта на иманярството.

Затова когато Ръсти и Джон отидоха да чакат останалите гости, а Крейг с добрата си душа позволи на мисис Браун да го замъкне да разчитат хороскопи, Елъри каза:

— Имате ли нещо против компанията ми, мис Крейг?

— Ще ви издам един секрет, мистър Куин. Безнадеждно се увлякох по вас още щом прочетох книгата ви.

— Слава Богу, че не сте ме сметнали за умен не според годините ми — Елъри си придаде наплашен вид. — Поне имате ли двадесет и една?

Елен се разсмя:

— През април ще станат двадесет и две.

— Тогава хайде да открием закътано местенце край камината или някъде другаде и да продължим беседата си — каза мистър Куин зарадван.

 

 

Голям зелен мармон, осми модел, не без усилия се движеше по заснежената Главна улица на Елдърууд. Гумите бяха без вериги, а седящото на кормилото момиче караше твърде небрежно, поради което спътникът й непрекъснато се въртеше и подскачаше.

— За Бога, Валентина, внимавай за пътя!

— Гледай си симфонията, Мариус — каза момичето. — Аз пък ще те закарам здрав и читав!

— Можеше да ти стигне съобразителност поне да спреш до някой сервиз и да сложиш вериги!

— Не се впрягай. Вече почти стигнахме.

Валентина Уорън беше момиче темпераментно и своенравно. В артистичната си кариера тя стигна до нивото на главните роли в летни гастролиращи трупи и на малките роли на Бродуей. Тайно тя подражаваше на външността и маниерите на Джоан Кроуфорд — беше гледала „Неукротимите“ пет пъти. Холивуд беше за нея като Ерусалим на кръстоносците, а да стане знаменита кинозвезда — все едно да завоюва Светия Граал.

За извънградското пътуване тя се докара със свръх моден зимен спортен комплект, препоръчан от списание „Вог“ — скиорски костюм, състоящ се от норвежки панталон с лампази, яркозелен пуловер от тънко сукно с копринена гарнитура и подходяща на цвят барета. Върху тях тя наметна като пелерина дебело зелено вълнено палто с черна кожена яка и маншети. Валентина обичаше зеления цвят — струваше й се, че в съчетание с бухналите й златисти коси и мъртвешки бледото й лице това й придава вида на героиня от гръцка трагедия. Тя страшно се ядосваше, когато някой я считаше за забавна. Мрачността и славата за нея бяха неразделни.

Но ако природата беше лишила мис Уорън от истинска мрачност, тя беше предоставена с лихвите на младия Мариус Карло, в който беше смесена испанска, италианска и ирландска кръв и чиято душа беше толкова мрачна и разядена, колкото и кожата му. Мариус изцяло владееше дарбата да се презира. Романтичната му, надарена с въображение натура го заставяше да изживява болезнено собствените си физически недостатъци и постоянно да се подценява. За самозащита той прибягваше към сарказъм.

Карло беше рядко талантлив, макар и не съвсем оригинален композитор, продължител на традициите на Стравински и Хиндемит. Но неотдавна той попадна под магията на австрийския модернист Арнолд Шенберг и започна да твори обилно в шенберговски стил. Тези пестеливи анотални опуси не беше чувал никой, с изключение на кръг негови почитатели, състоящ се от поети, художници и музиканти от Гринуич Уилидж, които се лепяха за него като инфекция. Той си изкарваше хляба, като свиреше на алт в оркестъра на Уолтър Дамрош, чиито концерти се предаваха в събота вечер от „Ей Би Си“ за цялата страна. Това беше неговият тежък кръст и когато го поканиха да прекара Коледа в Елдърууд, незабавно се улови за тази възможност и веднага съобщи на администрацията на оркестъра, че е легнал с двустранна остра пневмония.

— Нека си свирят своя дяволски Чайковски без мен — гнусливо обясняваше той на приятелите си и добавяше с присъщия му оптимизъм: — Може би и ще ме уволнят.

Той имаше вроден дефект на стъпалото и досега му се налагаше да носи тежки ортопедични обувки, което му пречеше при ходене, а когато бързаше се превръщаше направо в мъчение.

— Ракът Мариус, чували ли сте? Ами това съм аз — изричаше той горчиво.

Валентина преодоля без загуби Главната улица на Елдърууд, превърнала се в непрекъсната пързалка, и насочи своя мармон към северните покрайнини на града.

— Мариус, а ти осъзнаваш ли какво става? — попита внезапно тя.

— Къде какво става?

— Там. Защо са се заели с това многодневно гостуване?

— Откъде да знам? Дните, когато Джон ми се доверяваше, отдавна потънаха в бездната на времето.

— Не ставай такъв… Едип. Нали разбираш за какво говоря. Джон е намислил нещо, но какво именно?

— Питай него — Мариус не сваляше мрачния си поглед от заснежения път. — Надявам се, че поне пиенето ще бъде прилично.

— Той правеше такива ужасно тайнствени намеци — дълбокомислено каза Валентина. — След Нова година, казва, ще се случи нещо значително. Интересно все пак какво именно.

Младият музикант оголи зъбите си, което можеше да се приеме за усмивка.

— Може би за теб ще е по-добре да не го знаеш.

— Как ще заповядаш да те разбирам?

— Стига, да те вземат дяволите!

— Добре де, Мариус! Все пак какво знаеш?

— Виждала ли си напоследък Ръсти?

Актрисата трепна.

— Преди Деня на благодарността.

— Момичето цяло сияе, особено, безименното пръстче на лявата му ръка.

— Сгодени ли са? — възкликна Валентина.

— Пръстен на приятелството. Така се нарича това. Дреболийка от четири карата.

— Значи мислиш, че докато сме тук…

— От Джон може да се очаква всичко. Даже сватба — Мариус сви рамене. — Съдба. Ще стане каквото е писано.

— Ой, спри, а! Аз не вярвам.

— Ами? — тихо каза той.

Тя го шибна с погледа на теменужените си очи и отново се загледа в пътя.

— И съвсем не е задължително — каза тя също така тихо. — Знаеш ли, Мариус… ти би могъл да ми помогнеш. Ние бихме могли да си помогнем взаимно.

Той я погледна сърдито, после се разсмя.

— Ах, мръснице! Все пак си забелязала. Не си и мислех, че толкова ми личи.

— Та ще ми помогнеш ли, Мариус?

След като помълча известно време, той промърмори:

— Че защо пък не? — Уви се още по-плътно и омота шала си.

 

 

— Вали сняг — заяви Елъри, който се спря в хола заедно с Елен Крейг, за да отърси снега от обувките си.

— При това се стъмнява и се застудява — добави Елен. — Отлично начало за Коледа.

— Я и двамата при камината! — подвикна чичо й. — Елен, ръцете ти са на лед.

— Но затова пък какъв огън в очите! — Джон Себастиан се усмихна. В отсъствието на Фелтън, изпратен на гарата с неговия пирлес, той изпълняваше задълженията на барман. — Не искаш ли коктейл, сестричке?

— Боже мой, иска ли питане!

— Елъри?

— Разбира се. Колко гости още ще има?

— Четирима. Мариус, още?

— Безкрайно — каза Мариус Карло.

— Няма защо да се безпокоим — каза Крейг. — Дан Фримън и Роланд Пейн пътуват заедно, а дановият линкълн-кабриолет ще мине отвсякъде. Сам Дарк живее на другия край на Елдърууд. А ако мистър Гардинър пътува с влака…

— Толкова се надявам, че не са отменили нюйоркските влакове — каза Ръсти. — Би било просто ужасно, ако това чудно старче не дойде на празника ни.

— Бих си прерязъл гърлото — каза Джон и показа как. — Ще пийнеш ли, Вал?

— Не сега, благодаря — отказа Валентина и възкликна оживено: — Значи ще бъде свещеникът, а, Ръсти? Да ни будалкате ли сте намислили?

Ръсти се разсмя.

— Всяко нещо с времето си, деца — смигна Джон. — Хей, Елъри, я дай да ти сипя?

— Тпру! Не препускай. Мистър Крейг, вие казахте, че ще дойде Фримън? Дан З. Фримън?

— Да, мистър Куин.

— Ще ви разкажа чудеса, така ли? Как ви се е удало да измъкнете Фримън на домашен празник? Не съм срещал по-заклет самотник. Знаете ли, той е моят издател.

— Знам — усмихна се Крейг.

— Тогава поне двама присъстващи ще имат за какво да си говорят — избоботи Мариус Карло. — Вие, Куин, ще можете да предявите всичките си претенции към Фриман за това, че не е направил никаква реклама за книгата ви, а той ще ви опише как вървят бестселърите от списъка му.

— За какво говорите, Мариус? — запита объркан Елъри.

— Не му обръщайте внимание, Елъри — каза Ръсти. — Мариус презира всичко, което не се помества в неговата мярка за изкуство.

— Особено лошото изкуство — заяви Мариус.

— Особено ако то носи пари — парира Елен.

— Мариус, млъкни! — намеси се Валентина. — Той сам не вярва на нито една своя дума, Елъри. Него просто го гризе завистта. Смятам, че книгата ви е просто великолепна.

— А аз смятам, че трябва да сменим темата — предложи весело Елъри, като при това заинтересовано гледаше към Мариус. — Мистър Крейг, позволете да запитам, кой е Роланд Пейн?

— Моят адвокат и стар приятел. — Домакинът-гигант също с любопитство оглеждаше младия музикант. — А Сам Дарк е семейният ни лекар още от времето, когато се появи в Елдърууд. А, мисис Браун! Отдавна ви очакваме.

— Преглеждах хороскопните ни бележки, мистър Крейг — възкликна майката на Ръсти, втурвайки се в стаята — и съм сигурна, че съм объркала малко. Положението на изгряващия Юпитер…​

— Разбирам ви така, че трябва да изпитам облекчение — Крейг се усмихна. — Мартини, мисис Браун?

— Просто обожавам хвойната! Знаете ли, в нея се крие толкова много смисъл. Никога не режете хвойнов храст в Уелс — след една година ще умрете!

— Пийнете някой джин, който уж е бил направен с хвойна, и ще умрете много по-рано — ухили се Джон.

Елъри отбеляза със сериозен израз:

— Той също така лекува от змийско ухапване и укрепва зрителния нерв.

— Наистина ли, мистър Куин? Аз пък не знаех — извика майката на Ръсти. — Джон, Ръсти ми каза, че очакваме още гости.

— Четирима, майко Браун.

— О, тогава ще бъдем дванадесет! Каква радост, Джон! Помисли си само ако бяхте поканили още един човек! — тя глътна мартинито наведнъж и се сгърчи — дали от джина, дали от ужасната мисъл, Елъри така и не разбра.

— Дванадесет? — Мариус Карло продемонстрира празната си чаша. — Вие, разбира се, не броите слугите?

— Слугите? — мисис Браун беше явно озадачена.

— Никой не брои прислугата. А като избухне…

— … революция. Мариус, това вече сме го слушали — той вече явно започваше да ядосва Валентина. Тя отметна глава и произнесе с дълбок гърлен глас: — Е, посвети ни, Джони. В голямата тайна.

— Първо, съвсем скоро имам рожден ден. На шести януари, след две седмици. Надявам се, че дотогава ще гостувате тук.

— Защо?

— Има четири причини — той явно се наслаждаваше на тайната си. — Веднага след полунощ на пети януари в живота ми ще настъпят четири важни събития — той махна с усмивка след въпросите на присъстващите. — Потърпете, докато дойдат останалите.

— Ето ме и мен — разнесе се от вратата пронизителен мъжки глас. — Да започваме тържествата!

— Сам! — Крейг радостно се втурна към него. — Както виждам, добрал си се без проблеми. Мейбъл, я поеми вещите на доктор Дарк.

Гостът поздрави камериерката на Крейг, млада червенобузеста ирландка, с ощипване по бузата. Мейбъл прихна, взе кожената шапка, шубата и галошите на доктор Дарк и излезе.

— Е, Сам, според мен ти не се познаваш и с мисис Браун…

Доктор Сам Дарк, едър и шишкав, по ръст малко отстъпваше на Крейг, но затова пък чувствително го превъзхождаше на дебелина. Светлите коси стърчаха над малката му глава като хусарски кивер. Ако не бяха очите му, излъчващи проницателност и ум, той би бил смешен. Синият му костюм от серж беше измачкан, копчето на маншета му висеше на дълъг конец. Но в него се долавяше някаква солидност, сигурност, която веднага допадна на Елъри.

— За цяла седмица ли се освободи? — запита Крейг, когато доктор Дарк се настани до камината, стиснал чаша в мощната си длан. — Отрицателни отговори не се приемат.

— Заменят ме Холинз и Бърнстайн — кимна шишкавият доктор. — Отдавна не съм посрещал Коледа в семейна обстановка. Казано между нас, старите ергени, ти, Артър, постигна повече от мен. Елен, Джон, аз пия за онзи свързващ шнур, простете, за веригите… и не ми разправяйте разни глупости — че, виждате ли, свой за своя е винаги брат.

— Докторе, нали не сте присъствали при раждането на Джон? — Елъри беше подочул някъде, че с появяването на Джон Себастиан на бял свят е свързана някаква необикновена история.

— О, не — каза доктор Дарк. — Джон дойде при мен, така да се каже, постфактум.

— Тогава съм бил на шест седмици, нали, доктор Сам?

— Не на шест, а на седем — поправи възпитаника си Крейг. — Виждате ли, мистър Куин, неговите родители починаха с разлика от няколко дена, през деветстотин и пета година. Клер и Джон — нашият Джон е наречен в чест на баща си — са се завръщали с кола от Ню Йорк в Ри в страшна виелица и катастрофирали край Маунт Кидрон. Аварията предизвикала преждевременното раждане на ей този господин, а Клер починала още в същата нощ. Не се мина и седмица и Джон умря от травмите си. Преди смъртта си той ме назначи за опекун на новороденото, защото нямаше близки роднини нито от едната, нито от другата страна, други деца — също. Джон — младши беше първото. Гледачката, мисис Сапфира, се премести при мен заедно с бебето. Това беше предана душа! Тя така и не ни напусна, умря в тази къща само преди няколко години. Двамата със Сапфи все пак отгледахме този млад разбойник.

— С моята немалка помощ — вметна доктор Дарк. — Колко пъти ми се е налагало да тичам дотук посред нощ, защото на малкия Джон му скимнало да изгледа накриво Сапфи или Артър.

— С немалката помощ на всички — каза Джон, като сложи ръка на рамото на Крейг. — На Сапфи, на доктор Сам, на Елен, когато тя се премести при нас, но на първо място — на ей този брадат чудак. Боя се, Артър, че няма да ми стигне красноречието, за да опиша достойно твоите заслуги.

— Вярно е, вярно е — кимна Мариус Карло преди Крейг да свари да отговори. — Още щом се отрони първата сълза, ще изпълня на това пиано Сърца и цветя — стига само да е настроено, в което тепърва ще трябва да се уверим.

— Мариус е неспособен да възприема роднински чувства — пропя с нежното си гласче Ръсти и тръсна рижата си глава. — Виждате ли, той никога не е имал нито баща, нито майка, той се е излюпил в застояло езеро, нали така, миличък?

Черните очи на Мариус блеснаха срещу нея, после той сви рамене и повдигна чашата си.

— Имахте общо предприятие с бащата на Джон, така ли, мистър Крейг? — побърза да запита Валентина.

— Да, „Себастиан и Крейг“, издатели. Аз се занимавах с производствената страна, а издателската работа я разбирах слабо, така че след смъртта на Джон продадох предприятието и се заех с онова, с което се занимавах първоначално — с печатарство.

— Казвате го така, сякаш за вас това е крачка назад, мистър Крейг — каза Елъри. — А аз бих имал много повече основания да се гордея, ако притежавах и „Ей Би Си Прес“, отколкото много от издателствата, които познавам. Да не сте продал случайно предприятието на Дан Фримън? Но не, тогава той е бил твърде млад.

Крейг кимна.

— От деветстотин и пета предприятието на няколко пъти смени собственика си. Дан го купи в началото на двадесетте. А, ето го и него, ей Богу! И Роланд е с него. Влизайте, влизайте.

Издателят и адвокатът изглеждаха странно един до друг.

Дан З. Фримън беше дребничък блед мъж на около четиридесет години, с голяма глава, която изглеждаше още по-голяма от това, че косата по нея започваше от темето. Той имаше красиви, ярки кафяви очи.

Изглеждаше, че предстоящият тежък ритуал на запознаване с пълна зала непознати хора просто не беше по силите на издателя. Той стисна ръката на Елъри със силата на удавник, докопал се до изпратеното му от небето плаващо парче дърво. Елъри го беше виждал само веднъж, когато Фримън прие за публикуване „Тайната на цилиндъра“.

— Толкова ми е приятно да ви срещна отново, Куин — пелтечеше Фримън, — много, много ми е приятно…

При първа възможност той се мушна в едно кресло и се сви там.

И да искаше, Лоранд Пейн не би могъл да се скрие някъде. Той беше висок, червендалест, с красива грива сиви коси и неизменна, леко разсеяна усмивка, присъща на политиците. Беше малко над петдесет години, а плътният му приятен баритон би направил чест на всеки актьор от старата школа. Елъри беше чувал за него от инспектор Куин, който обичаше да се хвали, че познава всички Адвокати в Ню Йорк. Пейн беше твърде предвидлив и пресметлив адвокат и, подобно на държавните акции със златен кант, привличаше само най-консервативната клиентела. Въпреки блестящата си външност и кадифения си глас той рядко пледираше в съда. Практиката му се състоеше главно от уреждане на завещания и имуществени въпроси.

— Сега, след като пристигнаха господата Пейн и Фримън — заговори Джон, — аз съм готов да посветя присъстващите в две от четирите събития от глобален мащаб, за които споменах по-рано. Мистър Пейн, като семеен адвокат на Крейг, кажете как ще се промени статутът ми, начиная от шести януари?

— В този ден, отбелязващ вашата двадесет и пета годишнина — произнесе с усмивка сивокосият юрист, — съгласно условията на последното завещание на вашия баща, Джон Себастиан старши, вие встъпвате във владение на основния капитал, който се пази за вас от хиляда деветстотин и пета година. Убеден съм, че Джон няма да възрази, ако отбележа, че той ще стане твърде заможен млад човек.

— И неотразим, разбира се! — възкликна Елен Крейг, стискайки ръката на Джон. — Представяте ли си, Джон — милионер!

— Отвратително, нали? — Джон се ухили. — А сега, мистър Фримън, в качеството си на служебно лице, кажете какво важно за мен ще се случи на шести януари?

Издателят се изчерви, когато всички погледи се насочиха към него.

— Събитие според мен по-важно, отколкото получаването на наследството. На шести януари „Къщата на Фримън“ ще издаде на бял свят стихосбирка на многообещаващ млад поет. „Храна на любовта“. Автор е Джон Себастиан.

Вдигна се глъчка, Ръсти възкликна:

— Колко е прекрасно, Джон! А на мен не си казал думичка. Мистър Крейг, а вие знаехте ли?

Крейг мръдна брадата си.

— Да не мислите, Ръсти, че някой можеше да ме лиши от удоволствието да направя първата книга на Джон? Но ние с Дан сме двойка стари траписти-мълчаливци — Крейг от сърце разтърси издателя за крехкото рамо — и знаем как да си държим езика зад зъбите.

— Джон, толкова се радвам за теб — измърка Валентина. — Поздравявам те — тя наведе главата му и го целуна.

Ръсти Браун се усмихна.

— И аз искам! — каза весело Елен, изхитри се да се промуши по някакъв начин между Джон и Валентина и след като го целуна, остана там.

Ушите на Джон се зачервиха.

— Исках това да е сюрприз. Нали е чудесно. Все ми се струва, че всичко е сън.

— И ще бъдат разпространени точно четиристотин петдесет и девет екземпляра — заяви Мариус, като размахваше чашата си като диригентска палка — и ще се появи възторжена рецензия в „Списание за ветеринарна медицина“.

Но скърцащият му глас потъна в глъчката; когато пристигна последният гост, Мариус вече спеше в креслото.

 

 

Човекът, чийто скромен куфар Фелтън донесе от пирлеса, беше твърде жив, слабоват старец с едва докоснати от побеляването черни коси, детски сини очи, голям нос на янки и с яка на пастор. Крейг го представи като преподобния Ендрю Гардинър, напуснал неотдавна мястото на енорийски свещеник на епископалната църква в Ню Йорк. Той беше преди всичко приятел на семейство Браун: Оливет Браун от много години беше негова богомолка, а Ръсти беше кръстена и получи причастието си от него.

Още щом зърна стария свещеник, Валентина Уорън притихна. Наместила се на облегалката на креслото, в което спеше Мариус Карло, тя се залови леко да роши черните му коси. Погледът на теменужените й очи често се спираше върху лицето на Ръсти. Към Джон тя не поглеждаше изобщо.

Елъри я наблюдаваше. Той тихичко попита Елен:

— Елен, а какво става в онази зона?

— Да не би да приличам на агент от контраразузнаването? — прошепна Елен в отговор. — Ще ви се наложи сам да си направите изводите, господин Всезнайко. Предполагам, че го правите добре.

— При мен излиза триъгълник.

— С вашата математика ще се оправите и без мен.

— Мисля, че познавате Елен, моята племенница — произнесе Крейг, като се приближи към тях с последния от пристигналите гости.

— Мистър Гардинър, а това е приятел на Джон, писателят Елъри Куин. А това е преподобният мистър Гардинър.

Желязното ръкостискане на стареца удиви Елъри.

— Чух, мистър Гардинър, че сте напуснал службата си, но, в името на небето, защо трябва да излиза в оставка човек с такава желязна хватка?

— Мистър Куин, небето няма с това нищо общо — отговори усмихнато свещеникът. — Просто епископът меко ми напомни, че вече съм прехвърлил възрастта за задължителната оставка — седемдесет и две години. Елен, вие сияете дори по-силно от обикновеното…

— Струва ми се, че това е от моето влияние — отбеляза Елъри. Елен леко се изчерви, но не изрази никакво недоволство.

— В такъв случай — очите на мистър Гардинър весело блеснаха — присъствието на свещеник, макар и в оставка, може да не е излишно. Мистър Крейг, не бих искал да причинявам безпокойство на вас и на гостите ви, но трябва да присъствам на нощната служба. Според мен в Елдърууд имате епископална църква. Ако би могло да заема колата на някого…

— Хубава работа. Ще разпоредя да ви закарат Фелтън или Джон — каза Крейг. — Но работата е там, че пътят към главното шосе след няколко часа може да стане непроходим. Нещо не чувам снегорините.

— Моля ви, мистър Крейг, не се безпокойте. Ако потрябва, мога да отида и пеш. Не е повече от миля, забелязах го на идване. Повече от петдесет години не съм пропускал коледната служба и мисля, че на моята възраст би било неразумно да изпадам в грях.

— Ние ще ви закараме до църквата — каза Джон. — Моля всички за внимание!

Мариус Карло трепна и се събуди. При това Елъри забеляза, че настанилата се на креслото му блондинка силно се вкопчи в косата му.

— Сега, когато пристигна мистър Гардинър и сме събрани всички заедно, мога да обявя третото колосално събитие на шести януари. Мистър Гардинър ще прекара тук всички празници и още няколко дена не само по причини от светски характер — Джон светна. — Незабавно след полунощ на пети януари светият отец ще извърши брачна церемония. Да! Ръсти и аз.

В настъпилата бъркотия Елъри съумя да се измъкне назад, за да може да наблюдава Валентина и Мариус. Актрисата беше прекомерно оживена, от напрежение гръдният й глас стана писклив, когато се хвърли да прегръща Ръсти и Джон. Тя беше толкова бледа, че на Елъри му се стори, че всеки момент ще загуби съзнание. Очевидно и Мариус си помисли същото: той я хвана над лакътя и я стисна силно. След миг Валентина се съвзе и рязко тръсна ръката на музиканта. Елъри чу, как Мариус й каза: Ама че си бездарна актриса все пак, а тя изсъска: Млъкни, дявол да те вземе! А после и двамата се усмихнаха и протегнаха чашите си, когато Фелтън, поел отново задълженията си, се приближи, за да ги напълни преди тоста.

След това самата Ръсти настойчиво запита жениха си:

— Но, мили, нали ти сам каза, че на шести ще настъпят четири събития. А какво пък е четвъртото?

— Това е голяма моя тайна — усмихна се Джон. — Никой не я знае и няма да я узнае чак до въпросната нощ. Даже моята годеница.

И никакви умилквания на Ръсти, нито благожелателните подпитвания на останалите — включително и на Артър Крейг, който продължаваше да твърди с усмивка, че няма никаква представа за какво намеква Джон — не успяха да подтикнат младия поет да разкрие тайната си.

И едва по-късно, в трапезарията с дъбови панели, когато пламъкът се мяташе в камината, а всички гости се наместваха зад огромната дъбова маса, украсена със зеленина, Елъри каза на Елен, до която седна:

— Ето ти интересно съвпадение.

— Какво имате предвид, Елъри?

— От двадесет и пети декември до пети януари, тоест от Рождество до деня, известен като Дванадесетата нощ или навечерието на Богоявление, има точно дванадесет дена. Толкова ще продължи празникът ни, Елен.

— Е, и какво?

— Огледайте се. В празненството участват дванадесет души. Не ви ли се струва интересно?

— В ни най-малка степен — отбеляза Елен. — Колко своеобразен начин на мислене имате, Елъри!

В този момент Оливет Браун възкликна:

— Ние сме дванадесет! Трябва да кажа, че душата ми се радва, че не сме с нито един човек в повече.

— Видяхте ли? — прошепна Елъри на Елен Крейг.

Глава трета
Първа вечер: сряда, 25 декември1929 година

в която тайнственият Санта Клаус се материализира от преддверието на ада и на авансцената се появяват Волът, Малката Къщичка и Камилата

Когато се събудиха, гостите на Артър Бенджамин Крейг видяха свят, напомнящ пейзаж от пощенска картичка: заскрежена хвойна и сняг с непорочна белота. Даже от най-високите храсти се виждаха само връхчета. От алеята към входа и от пътя нямаше и помен. Където и да се погледне, се издигаха и спускаха преспи като белоснежни параболи.

Повечето от обитателите станаха рано, разменяйки възклицания за приказната гледка от еркерите и наслаждавайки се на коледната закуска а ла фурше, приготвена от яката готвачка, по съвместителство и икономка на Крейг, мисис Янсен, и сервирана от червенобузестата камериерка-ирландка. В трапезарията беше шумно.

Преподобният мистър Гардинър беше неутешим. Той все пак не попадна на коледната нощна служба. Вчера се оказа невъзможно да изкарат кола, а в безсмислието на опитите да се преодолеят преспите на два крака той се убеди сам. Крейг облекчи страданията му, като включи радиото в единадесет и половина през нощта и го настрои на радиостанция „Оу Ар“, за да може свещеникът да изслуша Хор небесен и камбаните на църквата „Свети Тома“, а в полунощ всички се присъединиха към стария пастор и изслушаха литургията, която предаваха по „И Ей Еф“ от манастира „Светото сърце“. Ръсти и Джон се наместиха на пода до радиото, а Елъри с изумление наблюдаваше лицето на Валентина, заприличало на неподвижна трагична бяла маска и сардоническата извивка на устните на Карло.

Елен също ги забеляза и изглеждаше разтревожена. След това те пяха коледни химни и украсяваха елхата в хола. После повечето от гостите се прибраха да си легнат.

След закуската Джон обяви, че има за всеки коледна изненада и подгони всички към хола.

— Под елхата — упъти Джон и замря в глупав вид. Той погледна към Ръсти, а Ръсти погледна към майка си.

— Нищо не разбирам — каза Ръсти. — Ние сами ги сложихме там през нощта, след като всички си легнаха.

— Странно — измърмори Джон. — Мейбъл?

Камериерката надникна от вратата на трапезарията.

— Сутринта, когато палеше камината, видя ли тук някакви пакети?

— Не, мистър Джон.

— Ако някой е решил да се шегува така… — започна Джон твърде хладно, но изведнъж се разсмя.

Всички се обърнаха. В коридора, водещ към хола, беше застанал Санта Клаус, а в ръцете му имаше купчина пакетчета с коледни подаръци.

— Санта!

— Джон, трябва да станеш актьор!

— Но аз не…

— Забележително си го измислил!

Това беше класически Санта Клаус с огромен корем, дегизиран чудесно с бяла брада и вежди. Без да пророни нито дума, той започна весело да раздава ярките пакетчета.

— Ой, Джон, каква разкошна брошка!

— Щипка за пари във формата на… Какво би могло да бъде това?

— Моето според мен е агне?

— Нима не е ясно? — изписка Оливет Браун. — Всичко това са вашите лични зодии. Ти, Елен, си Овен, затова ти се пада агънце. Валентина, вие сте Стрелец и затова за вас е фигурката на стрелеца с лък. И така нататък. Това беше моя идея, нали, Джон?

— Ваша, разбира се. Ръсти направи ескизи и поръча фигурките в златарското ателие на Мойлън на Пето авеню.

— Ние здравата се потрудихме, докато узнаем рождените дни на всички — засмя се Ръсти, — но все пак се справихме със задачата и тогава се оказа, че всички ние, дванадесет души, сме се родили под различните знаци на Зодиака. Наистина ли ви харесва?

Това бяха оригинални миниатюри от злато, украсени с полускъпоценни камъни — брошки за жените, а за мъжете — щипки за пари, заменящи портмонето. На щипката, предназначена за Елъри, твърде изкусно бяха изобразени Кастор и Полукс.

— Би трябвало да благодарим на Фелтън — каза той. — Прекрасно изигра ролята на Санта Клаус. Къде е той?

Но Санта Клаус го нямаше.

— Фелтън? — запита Джон. — А това Фелтън ли беше?

— Ти знаеш по-добре. Защо, не е ли така?

— Е, не знам, Елъри. Никакъв Санта не съм планирал. Артър, твоя ли е идеята?

— Моя? — Крейг поклати глава. — Нямам никакво отношение към това.

Последва кратка пауза.

— Какво пък, все пак трябва да е бил Фелтън — каза Елъри. Ние поне всички бяхме тук, докато той раздаваше подаръците. Не е възможно в този костюм да е била Мейбъл, а още повече мисис Янсен… това непременно е бил Фелтън.

— Аз ли, сър?

Всички се обърнаха изумени. Но това беше просто Фелтън, застанал пред вратата, водеща към трапезарията. Беше със зелена гумена престилка и насапунисани гумени ръкавици.

— Аз миех съдовете в бюфета. Мисис Янсен може да го потвърди.

Тази пауза се оказа по-дълга. Артър Крейг каза рязко:

— Добре, Фелтън.

Слугата се отдръпна и изчезна.

— Артър, възможно е да не мислите както трябва — неочаквано промърмори Дан З. Фримън. — Може би е била сянката на бащата на Хамлет.

Никой не се засмя.

— Тринадесетият! — мисис Браун задиша тежко. — Тринадесетият!

Джон пристъпи към най-близкия прозорец и се втренчи в снега с недоволна гримаса. Ръсти отиде до него и му каза тихо нещо. Той сви рамене.

— Тайните са ваша специалност, мистър Куин, нали така? — жизнерадостно изписка доктор Дарк. — Няма ли да ни разкриете тези?

Думите на доктора поуспокоиха обстановката. Всички започнаха да убеждават Елъри да влезе в ролята си, както се изрази Валентина.

— Всичко може да се окаже просто до нелепост — предположи Елъри. — Някой е поканил Санта Клаус, така да се каже, отвън. Защо виновникът не си го каже направо? Рано сутрин съм слаб детектив.

Но всички заявиха, че са невинни.

— Почакайте за минутка — Елъри излезе.

Той се върна, изтупвайки снега от обувките си и тръскайки го от крачолите си.

— Нито една стъпка, никакъв белег около къщата. Така че никой отвън не е успял да се промъкне тук през нощта, поне, след като е спрял снеговалежът. Знае ли някой кога точно снегът спря да вали.

— Около два и половина — каза Ръсти, — точно преди ние с Джон да се приберем горе.

— Следователно, ако някой се е промъкнал в дома, това е станало до два и половина сутринта, иначе по снега щеше да има следи. Доколкото си спомням, всички се разотидохме, за да си легнем приблизително около един час преди Ръсти и Джон. Аз не съм чул нищо. А вие?

Никой нищо не беше чувал.

— Хм — учуди се Елъри. — А знаете ли, това е интересно.

Домакинът усмихнато поклати глава.

— Предлагам да забравим всичко това.

— Мистър Крейг, това може да не се окаже толкова лесно.

— Тоест?

— Недокоснатият сняг навън ни подсказва две неща. Първо, ако Санта е дошъл отвън, направил го е преди два и половина през нощта. Второ, когато и да е влязъл в дома — дали през изминалата нощ, дали през миналата година — той все още е тук. Даже ако се беше опитал като стария свети Ник да напусне дома през комина, би му бил нужен цял отбор хвъркати елени — Танцьори, Скокливци, Гръмобои и други — за да се махне, без да остави никакви следи по снега.

— Елъри, може би той си е отишъл, след като се върнахте! — Елен изтича навън, но се върна веднага, клатейки глава. — Нищо, освен собствените ви следи.

— Действително, Артър, много странно — Роланд Пейн се намръщи професионално. — Че кой би могъл да бъде?

Мариус Карло запита в настъпилата тишина.

— И как смята да постъпи по-нататък нашият специалист?

— Прогнозата не е прекалено мрачна, Мариус — погледна го с усмивка Елъри. — Който и да е бил, той е все още в къщата и се крие. Най-вероятно в необитаемата й част. Ако мистър Крейг не възразява, аз бих се заел с издирването.

Брадатият обезпокоено махна с ръка.

— Сигурно така ще е най-добре, мистър Куин.

— Елен, нали познавате този дом като петте си пръста? Какво ще кажете да потърсим заедно? — той добави малко по-сухо: — За да бъде опитът чист, моля всички да останат тук.

Явно разтревожена, Елен първа се заизкачва по стълбата.

— Елъри, какво означава това според вас?

— Просто някой е решил да се позабавлява. И хитро е подредил всичко. Елен, не трябва да губим кураж. Хайде и ние да приемем това като добра шега и да постъпваме по съответния начин.

След един час мистър Куин съвсем не приличаше на човек, увлечен от весела игра. Те обиколиха всички стаи в необитаемата част на къщата, без да открият каквато и да е следа от нечие присъствие. Даже се покатериха на тавана и се завъртяха из стаите на прислугата, надникнаха под стряхата и в няколко килера. След като слязоха оттам, по настояване на Елъри огледаха мазата. Докато това траеше, готвачката, камериерката и Фелтън се заразиха от общата тревога и, събрани в кръг в голямата кухня, си шепнеха нещо. Най-накрая, макар че снегът вече го беше накарал да си направи категоричен извод, Елъри си проби път, газейки дълбоко в преспите, до стопанските пристройки. Едната от тях беше двуетажен гараж, преоборудван от стара плевня за карети, другата се използваше за конюшня. Елъри ги изследва от пода до тавана.

Не намери никакви признаци за тринадесетата персона.

— Бедата е — оплака се той на Елен, че има полкова много стаи, затрупани с толкова вехтории, толкова много шкафове, че нашият неканен гост би могъл да се спотайва безкрайно, просто като притичва от скривалище в скривалище, изпреварвайки ни. Интересно, какво ли се крие зад всичко това?

— Каквото и да се крие, то не ми харесва.

— Дванадесет — измърмори Елъри. — Дванадесет участници във веселието, дванадесет дни и нощи от Рождество до Богоявление, а сега — изчезнал Санта Клаус, който раздава дванадесетте знака на Зодиака.

— Вие откачихте.

— Кълна се в брадите на лъжепророците, мис — изръмжа Елъри, — сам не мога да разбера откачил ли съм или не.

Откритието направи малката Мейбъл, камериерката. Тя се канеше да сервира масата за обед, когато внезапно се разнесе пронизителният й писък. Елъри, който в компанията на Елен, мистър Гардинър и още няколко гости се намираше в хола и слушаше специалното предаване — коледни поздрави до Америка от Холандия — изтича към хола. Ирландката стоеше до стената, гледайки с ужас към голям дъбов скрин.

— Аз… аз исках да взема големи салфетки за масата — опита се да обясни Мейбъл, тракайки със зъби. — Отварям аз скрина, а там… — тя посочи с треперещ пръст, — а там ето какво има!

В скрина лежеше сгъната грижливо пълна екипировка на Санта Клаус — шуба, шапка, ботуши, накоремник, ръкавици, бутафорни вежди, перука и брада.

Докато Елен успокояваше наплашеното момиче, Елъри набързо огледа костюма. Той изглеждаше съвсем нов, по него нямаше нито етикети, нито следи от употреба.

— Трябва да отбележа, че този, който е организирал всичко това, има чувство за хумор — изхили се шишкавият доктор. — Той определено е знаел, че Мейбъл или някой друг рано или късно непременно ще надникне днес в скрина.

Роланд Пейн избоботи, като запазваше изисканата си интонация:

— Намирам това за не по-смешно от неприличните анекдоти на пикниците на нюйоркските демократи.

— Смейте се колкото си искате — произнесе със страстно вибрато Оливет Браун. — Но в тази къща има нещо. Опасност. Аз я чувствам. Тя се търкаля към мен като вълна.

Силно стисна очи и за един кошмарен миг Елъри си помисли, че изпада в транс. Но бодрият коментар на доктор Дарк оказа върху мисис Браун галванизиращо въздействие.

— Нима действително вярвате в тези бълнувания?

— Бълнувания! — тя едва не се нахвърли срещу него. — Не хулете онова, за което не знаете нищо. На земята и на небето има много повече…

— Отколкото в моята, да речем, философия — вметна Елъри, без да откъсва поглед от безмълвния червен костюм. — Не споделям предчувствията на душата ви, но трябва да си призная, че всичко това също не ми харесва особено. Излиза, че никой даже и с крайчето на окото си не е видял кой тази сутрин е сложил този костюм в скрина?

Не беше видял никой.

През втората половина на деня небето се скри зад някаква пелена, която не можеше да се отъждестви напълно с облаците. Сиви вълма закриха слънцето, позатопли се и Елдърууд започна полека да се измъква изпод снега. През целия ден наоколо тракаха снегорини. Появи се местният автомеханик с камионче, оборудвано с голям дървен щит, и разчисти пътя до къщата на Крейг. Джон и Елъри хванаха лопатите и помогнаха на Фелтън да разчисти пътека около сградата.

Но сякаш някой буквално беше изстискал от тях цялата радост от живота. Ръсти, Валентина и Елен се опитаха да се замерват със снежни топки, но бързо се отказаха. Възникна идея да впрегнат един от конете от конюшнята в старата шейна с ръждясали плазове, но и тя бързо угасна.

 

 

В музикалния салон Мариус Карло седеше на пианото, присвил око над димящата в устата му цигара, и извличаше от него яростни малки арпеджио и карикатурно изопачени фрагменти от опери, спирайки често, за да напълни чашата си с коктейл; в същото време Оливет Браун, безчувствена към музикалния сарказъм на Карло, се свря в ъгъла с книга, която откри в Крейговата колекция от старопечатни американски издания — „Чудесата на невидимия свят“ на Котън Мезер. Заедно те представляваха удивително хармонична картина.

Дан Фримън, доктор Дарк и мистър Гардинър се разходиха в горичката зад къщата. Неочаквано за самите себе си те завързаха оживена дискусия за двата най-нови бестселъра: Историята на Сан Микеле на Аксел Мунте и Изкуството да мислиш от абат Ернст Димке, за нито един, от които при нормални условия не биха сметнали, че си заслужава да се спори.

Крейг и Пейн се бяха отпуснали в библиотеката и обсъждаха сравнителните достойнства на администрацията на Хувър. Обикновено при спорове на тази тема от тях хвърчаха искри. Но днес адвокатът твърде безлично коментираше преувеличаването на съдбоносната роля на Черния четвъртък, а силите на Крейг стигнаха само за вяла критика на сенатора Хефлин и другите хувърократи, не допуснали в Белия дом Ел Смит, а значи и стабилната икономика.

Тази тревожна атмосфера не се разсея и от изобретателния коледен обяд на мисис Янсен, сервиран в пет часа. Сякаш всички, макар и с половин ухо, се ослушваха няма ли да се раздадат над главите им стъпките на призрака. Ръсти и Елен с всички сили се опитваха да поддържат беседата на масата, но тя упорито не вървеше и се давеше в паузи.

— Прилича повече на помен! — Джон захвърли салфетката. — Хайде да отидем в хола и да изпием по едно кафе с коняк. Може би ще уловим нещо весело по радиото.

— В шест и половина е Чичо Джон — каза с невинен израз Мариус. — Или пък титаните на мисълта и музите предпочитат Амос и Енди в седем или Фурнаджиите-веселяци в осем и половина. Непременно, непременно да се обърнем към този висш инструмент на културата.

Но им се удаде да послушат радио не скоро, а едва през самата коледна нощ. Защото когато влязоха в хола, преди всичко се сблъскаха с нова загадка.

Под елхата лежеше голям пакет, завит с червено-зелен станиол и завързан с позлатена панделка. Към панделката беше закрепена коледна картичка, изобразяваща весел Санта Клаус. На картичката имаше акуратен машинописен надпис: За Джон Себастиан.

— Ето и нещо приятно за разнообразие. И кой е този скромен дарител?

Джон повъртя пакета и така, и иначе, опитвайки се да намери отговор на въпроса си. Но така и не успя. Из стаята премина някакъв хлад.

— Глупости! — каза внезапно Джон. — Някой е бил достатъчно любезен да ми направи подарък, а ние всички стоим тук с такъв вид, като че ли той ей: сега ще избухне!

Той разкъса опаковката и измъкна бяла кутия, без каквито и да е надписи. След като свали капака, видя в нея няколко предмета, завити поотделно в червена амбалажна хартия. Отгоре лежеше чиста бяла картичка, на която имаше написано нещо.

Намръщен Джон го прочете на глас:

Ето, в първата коледна нощ

Вол изпращам ти, гълъбче мое.

От сандалово меко дърво.

Също Къща, почти построена,

там с невестата си да живееш;

и двуцветна метална Камилка,

нека тя да ви стане любимка.

— Що за дявол! — каза Джон. — Някаква тъпотия!

— Просто безсмислица! — проговори Елен. — И какво трябва да означава това?

Елъри внезапно се обади:

— Джон, я дай да погледна.

Всички се струпаха около тях и зачетоха странните псевдостихове през рамото на Елъри.

— … изпращам ти, гълъбче мое — размишляваше той на глас. Не мога да си представя кой би могъл да напише това. Освен може би вие, Ръсти? Не сте ли го изпратила вие.

— Не — каза Ръсти. — Имам старомодната буржоазна слабост да се подписвам, при това със собственото си име.

— Вие, мистър Крейг?

— Не, не.

Елъри предложи тихо:

— Да погледнем, Джон?

Джон пренесе кутията на дългата тясна маса и с изключителна предпазливост извади предмета, сложен най-отгоре. След това той с яростен замах разкъса амбалажната хартия. Предметът се оказа полирана фигурка, издялана ръчно от кафяво сандалово дърво, закрепена върху обикновена дървена поставка. Фигурката изобразяваше вол с плавно извити рога.

— Нещо далекоизточно — измърмори Елъри.

Ръсти поклати глава.

— По-скоро индийско.

Елъри наклони малкия вол и кимна. На подставката бяха отпечатани думите Мейд ин Индия.

— Сега, Джон, вади онзи, който е по-голям.

Джон измъкна предмета, но обвивката му свали Елъри. Както и беше обещано, оказа се, че е къща — нещо като саморъчно направена къщичка за кукли, сглобена твърде умело от миниатюрни елементи, боядисани с червена боя, имитиращи тухлена зидария. Покривът на къщичката, изработен от малки черни етернитови парченца, лежеше малко накриво върху горния етаж. Елъри го свали и се видя вътрешността й. Тя беше разделена на малки стаички, коридори и стълба, водеща към първия етаж.

— Но какво означава всичко това? — запита Елен.

Елъри сви рамене. В къщичката нямаше мебели. Той преобърна цялото съоръжение, опитвайки се да намери клеймото на производителя или въобще нещо, свидетелствуващо за произхода на къщичката. Нямаше нищо.

— Явно е саморъчно направена. Джон, хайде да видим последното. Какво беше казано там, камила?

Наистина беше малка двугърба камилка.

— Тежка е — Елъри си помисли, че камилката е изработена от някаква оловна сплав, както по-рано правеха войничетата. Фигурката беше покрита с бял и черен емайл. Както и по къщичката, нямаше никакви белези, показващи производителя или мястото на изработването й.

— Според мен е средиземноморска — допусна Ръсти.

— По-точно азиатска — възрази Елъри. — Двугърбата камила е бактрийска, а не арабска. Но според мен няма никакво значение откъде са тези вещи. Макар че някой, разбира се, много се е старал — само не е ясно защо. Интересно, ако съпоставим тези три предмета, какъв ли резултат би трябвало да се получи според замисъла на автора.

— Безумие — отбеляза веднага доктор Дарк.

— Едва ли, докторе, макар и предложението ви да е съблазнително. Стихчетата свидетелстват по-скоро за здрав разум. Между другото, никой ли не е виждал тези предмети по-рано?

Всички задружно поклатиха глави.

— Абсолютно нищо не разбирам — сърдито изрече Джон.

— А аз разбирам! — възкликна Оливет Браун. — Тук имаме явно влияние на духовете. Още не всичко ми е ясно, но камилата… в Индия нито едно привидение няма да прекрачи прага на дома, ако под прага му са заровени кости от камила. Да, имаме и къща — и още, нима на този вол не е написано, че е направен в Индия?

— Изглежда прекалено заплетено, мисис Браун — отбеляза полугласно Елъри. — Почакайте… От трите предмета двата са животни, третият — къща. Сякаш няма връзка, освен ако къщата не е зверилник, а това явно не е така. Материалът е различен: волът е от дърво, къщата — от дърво, камилата — от метал, покрит с емайл. Размерите не съвпадат — волът е по-голям от камилата, а пък къщата е в съвсем друг мащаб. Цветовете? Кафяв, червен, черен, бял, сив и отново бял.

— Усещането е такова, сякаш препрочиташ пак Тайната на цилиндъра — каза издателят Фримън. — Продължавайте.

— Няма накъде да продължавам, мистър Фримън. Не мога да видя в тези предмети нищо общо, освен неоспоримия факт, че са подарени на Джон от неизвестно лице по неразкрити причини. Джон, нищо ли не ти идва наум?

— Не, дявол да го вземе! — сви рамене Джон. — Само чувствам, че зад всичко това се крие някаква гадост. А защо — не знам.

— Най-вероятно някой се развлича така — предположи Ръсти и хвана ръката на Джон. — Не бъди толкова мрачен, мили.

— Волът! — възкликна майка й. — Един от символите на Телеца. Кой от нас е Телец? Но това сте вие, мистър Крейг!

Брадатият домакин каза тъжно:

— Да, разбира се, права сте, мисис Браун. Но позволете ми да ви уверя…

— Мамо, не говори глупости — възпря я Ръсти рязко.

— Но, скъпа, нали е Телец?

— Елъри — каза Елен, — може би разгадката е в текста?

— Ако това е така, тогава аз не я виждам. Очевидно нашият стихоплет е използвал един старинен английски химн… как беше? — той помълча, припомняйки си, после промърмори: — Два пъти да ме вземе дяволът, разбира се, Дванадесет коледни дни.

Като видя недоумяващите погледи на останалите, той обясни:

— Аз вече споменах на Елен, че в цялата тази история по странен начин се повтаря числото дванадесет. Ние сме дванадесет, събрали сме се за празника, наречен Дванадесет коледни дни и всичките дванадесет души случайно, а може би и неслучайно, представят дванадесетте знака на Зодиака. Веднага се появяват тези подаръци, а в стихчетата, които ги придружават, се пародира старинният коледен химн, който така се и нарича Дванадесет коледни дни. Помните ли какво се пее там:

Ето, в първия коледен ден

Ти изпрати ми, гълъбче мое

Яребична на крушова клонка

А на втория коледен ден

Ти изпрати ми, гълъбче мое

Две гургулинки нежни

И яребична на крушова клонка.

И така нататък. За третия ден се добавя Три кокошчици белоснежни и се повтаря за гургуличките и яребичката на крушова клонка. За четвъртия се добавя четири пойни птички. И така върви — след всеки нов подарък се повтарят всички предишни, докато всичко това не свърши на дванадесетия ден с дванадесет барабанчика, биещи барабани.

— Очарователно — каза някой. — И какво следва от това?

Не беше необходимо Елъри да се обърне, за да познае чий гласът.

— Не знам, Мариус. Но тук нещо явно едва започва. Едва ли щяха да вземат за образец в играта този коледен химн, ако не се канят да действат по същата схема.

— О, ден радостен, щастлив! — каза Джон. — Или как?

— И това не знам. Само че едва ли авторът е бил подтикнат от желание да достави радост. Боя се, Джон, че макар че това прилича на будалкане, трябва да се отнесем към него сериозно. Обикновено хората не прибягват към такива хитрости просто заради шегата. Или пък ако все пак е шега, смисълът й е съвършено неясен. И това поражда опасения.

Всички се умълчаха. Обхвана ги усещане за някаква безпомощност — никой не знаеше дали трябва да се смеят или да се тревожат.

Елъри почука по бялата картичка.

— Единственият модус операнди^[2], който мога да предложа, е да изследваме този пародиен текст, като обърнем внимание на различията му с оригинала. Между другото, думите вол, къща и камила са напечатани разредено. Смятам, че това трябва да се приеме като опит някак да се подчертаят, да привлекат вниманието именно към предметите.

Сега за разликите с оригиналния текст. Те започват веднага. В първата строфа на химна се пее в първия коледен ден, а в надписа е казано в първата коледна нощ. Във втората строфа също има разлика. В химна се пее ти изпрати ми, гълъбче мое, а в картичката е изпращам ти, гълъбче мое, т.е. има се предвид конкретно Джон. На третата яребична на крушова клонка неизвестно защо се превръща във вол… от сандалово меко дърво, а по-нататък съчинителят безвъзмездно присъединява още два предмета, които отсъстват в първоизточника даже и като бройка: къща, почти построена, и двуцветна метална камила — Елъри добави неочаквано: — Може разсъжденията ми и да изглеждат глупави, но и онова, което се казва и както се казва там, на пръв поглед не е никак по-умно от това, което аз мога да кажа. И все пак някой си е направил труда да намери или да направи тези предмети, да ги опакова, да съчини стихчетата, да подреди всичко това в кутия, а след това да изчака на някое закътано местенце в тази къща, която прилича на лабиринт, да издебне момента, незабелязано да се промъкне и да подхвърли подаръчето под елхата. Ако вземем предвид, че петнадесет души — дванадесет и още трима обслужващи — през цялото време се движеха из целия първи етаж съвършено непредсказуемо, този негов поход към елхата е бил извънредно рискован — ако той, разбира се, е искал да остане незабелязан или поне незабележим според правилата на избрания от него вариант на играта на котка и мишка. Не, безсмислицата тук е само повърхностна, външна… А това пък тук какво е?

Докато произнасяше монолога си, Елъри машинално обърна картичката. И сега той, свъсил вежди, разглеждаше някакви драскулки по нея.

Всички се струпаха около него и образуваха нещо като миниатюрно копие на объркана тълпа. Даже лицето на мисис Браун, независимо от всичките й връзки в света на сенките, позеленя през пласта червило.

Знаците бяха направени с молив:

— Тук я има думата вол — тихо произнесе Фримън. — Това е ясно като съвест на издател. Но проклет да съм — извинете, мистър Гардинър, — ако мога да разбера всичко останало.

— Нищо, нищо, мистър Фримън — обади се старият свещеник, като направи с пръсти подобаващ за случая и за сана му жест. — Вероятно аз повече от всички присъстващи разбирам от проклятия. А всичко това наистина е много любопитно.

— А ето тези две кулички долу — съсредоточено произнесе доктор Дарк. — Те са като две гърбици. Две камилски гърбици!

— А рисунката в центъра? — измърмори мистър Гардинър. — Нещо ми подсказва, мистър Куин, че тя спокойно би могла да изобразява къщичка с липсващ прозорец долу и върха на покрива горе.

Елъри кимна.

— Да, рисунките несъмнено се отнасят за трите подаръка в кутията: камилата е само загатната, сякаш рисуващият е бил прекъснат или не е завършил рисунката по някаква друга причина. — Той поклати глава. — Боя се, че няма да мога да добавя нищо повече. Освен прогнозата, че ще има още подаръци от този тип, вероятно по кутийка за всяка от дванадесетте коледни нощи. А това означава, че към поредицата дузини, за които вече говорихме, ще се прибави още една. Очакват те дванадесет подаръка, Джон.

— А за него ядец, който и да е! — каза Джон. — Тези глупости ми опротивяха. Иска ли някой да се разходим из градчето?

Очевидно, освен Ръсти никой не искаше. Те с Джони си навлякоха пуловерите, качулките и ботушите и излязоха от къщата. След няколко минути Валентина и Мариус решиха, че и на тях няма да им попречи разходка по снега: Елъри забеляза как те тихичко се измъкнаха след Ръсти и Джон. Но беше прекалено зает с тайния смисъл на числото дванадесет и не се замисли над тайния смисъл на човешките постъпки.

Елъри почувства нечие присъствие.

— Няма ли да попреча на мислите ви? — запита Елен.

— Как може да се попречи на нещо, което го няма — промърмори Елъри. — Извинете, не съм особено галантен. Къде са другите?

— Кой накъде. Едни играят бридж, други слушат радио. Нима не чувате?

— Сега чувам. Седнете до мен, Елен — той освободи място на пейката край камината. — Какво мислите за всичко това?

— Нищо. Но ме е страх.

— Не знаете ли някой да е настроен срещу Джон?

— Настроен срещу Джон? — Елен искрено се удиви. — Не мога да си го представя. Джон е толкова очарователен, талантлив, весел. Сигурна съм, че не е обидил и муха през живота си.

Елъри кимна, макар че не споделяше напълно оценката, дадена от Елен за възпитаника на чичо й. На събиранията в Гринуич Уилидж Елъри беше виждал Джон и в моменти, когато чарът му явно се изпаряваше, а зад поетичната фасада се долавяше нещо прекалено твърдо, склонност към упорито своенравие, което Елен не забелязваше или не желаеше да забележи. Джон спокойно би могъл да обиди муха — помисли си Елъри — и тогава от бедната муха не би останало и мокро място.

— А Мариус?

Елен се изненада.

— Мариус е най-добрият приятел на Джон.

— Той го демонстрира по много своеобразен начин. Влюбен ли е Мариус в Ръсти?

Елен отмести погледа си и се загледа в огъня в камината.

— Защо не попитате него за това?

— Може и да го попитам.

— Докато се каните да го направите, мистър Куин, разрешете на една обикновена студентка от факултета по изкуствата да привлече вниманието ви към нещо, което по всяка вероятност сте недогледали.

Сега се изненада Елъри.

— Недогледал?

— Думите на картичката са напечатани на машина. Това означава, че някъде трябва да има пишеща машина. Нали сам казахте, че който и да се крие зад всичко това, той действа от някакво скривалище в къщата. Възможно е да е напечатал и картичката в къщата. Ако можехте да намерите машината…

— Толкова съм затънал в безплодни мисли, че това въобще не ми дойде наум! Колко машини има в къщата?

— Две. Едната е в библиотеката на чичо Артър, другата — в старата стая на Джон.

— Хайде да пошпионираме.

Те станаха и тръгнаха към библиотеката на Артър Крейг. Играчите на масата дори не вдигнаха глави. Преподобният мистър Гардинър и мисис Браун слушаха като омагьосани картечните тиради на ловеца на сензации, едноокия Флойд Гибънс, излитащи с трясък от големия орехов стромбергкарлъс, който стоеше на шест крачета и имаше формата на половинка от правилен осмостенник.

Елъри погледна часовника.

— Десет и четиридесет. Гибънс надеждно ще прикове мистър Гардинър и мисис Браун, а тази четворка на масата няма да забележи нищо даже и в случай че предсказанията на Волива за края на света започнат да се сбъдват направо под краката им. Само след вас, Елен.

Те се шмугнаха в библиотеката и Елъри тихо притвори вратата. Той предварително беше задигнал бележката от тайнствената кутия, подарена на Джон, и сега помоли Елен да напечата копие от нея на старичката машина, принадлежаща на Артър Крейг. Тя я препечата бързо и с лекота. Елъри сравни копието й с оригинала под светлината на лампата на бюрото и поклати глава.

— Не. Много от буквите на тази машинка са очукани или излизат от редовете. На картичката не е така. Печатали са текста на по-нова машина и от друга марка. Да проверим машината на Джон.

Без да бързат, те продефилираха през хола, а оттам бързо изтичаха нагоре.

— О, Боже — възкликна Елен пред вратата на Джон. — Нима цялата работа на детектива е толкова глупава?

— Угризенията на съвестта се отменят, мис Крейг. Помнете, че идеята беше ваша.

Те влязоха и след три минути излязоха.

Картичката не беше напечатана на машината на Джон.

— Елен, сигурна ли сте, че в къщата няма повече пишещи машини?

— Аз не знам нищо за други.

— По-добре е да се уверим в това със сигурност. Или така: с това ще се заема аз, а вие слезте и отвличайте играчите с някакви ненужни съвети.

Елен тръсна светлите си коси.

— Не се опитвайте да ме наплашите, аз и така съм достатъчно наплашена. Във всеки случай, нали и двамата сме забъркани в това?

И така, тя знаеше, че той се кани още веднъж да потърси изчезналия Санта Клаус. Елъри се ухили, стисна й ръката и тръгна пред нея.

Те не намериха нито третата машина, нито неуловимия неканен гост.

 

 

Преди да си легне, Елъри измъкна от куфара си един от коледните подаръци на баща си — единствения бащин подарък, който той взе в Елдърууд. Това беше дневник за 1930 година, който започваше с няколко страници без дата за последната седмица на декември 1929 година. Грехът да си води дневник му беше останал още от детските години. Дойде му наум, че този навик сега може да се окаже полезен, за да следи хода на онова, което обещаваше да се превърне в цял букет от неочаквани събития.

Елъри започна от първата чиста страница, като записа датата: 25 декември 1929 година, сряда и половин час писа нещо със ситен почерк.

После заспа и му се присъниха волове, камили, гугутки и свежото, излъчващо здраве личице на Елен Крейг.

Глава четвърта
Втора вечер: четвъртък, 26 декември 1929 година

в която загадъчният шегаджия скроява съвсем убийствен номер, а възпитаникът на гостоприемния домакин получава още един удивителен подарък

В четвъртък сутринта започна затопляне и беше много мрачно. По някакво обратно съвпадение всички слязоха за закуска в прекрасно настроение.

— Някой погледна ли вече под елхичката? — осведоми се твърде театрално Валентина.

Тя беше с вълнен костюм от Бергдорф-Гудман в ярко синьо зелено-бежово шотландско каре, контрастно подчертаващо нейната бледост и заставящо погледите омагьосано да се спират на ярко начервените й устни.

— Мис Уорън, ще позволите ли да предприема това малко разследване заедно с вас? — галантно се осведоми Роланд Пейн. Сивокосият адвокат разглеждаше Валентина с вниманието на участник в търг.

Дългите ресници на Валентина трогнато запърхаха.

— Но защо, мистър Пейн, ще съм просто щастлива…

— Републиканците са запазен периметър на нашата Вал. Прави с тях каквото си иска — съобщи Мариус с натъпкана с шунка уста. — Залагам десет срещу пет, в този момент тя измъква от него не се ли е забутал сред клиентелата му някой от холивудските продуценти.

— Свинчо — добродушно промърмори Ръсти. — Джон, мислиш ли, че там има нещо?

— Под елхата? Не знам, радост моя, и не искам да знам. — Това всичко става за хумористична рубрика, но мен никак не ме забавлява.

— Толкова рано Вал и Пейн няма да намерят под елхата нищо — отбеляза Елъри. — Нали на картичката беше написано в първата коледна нощ. А последователността на времето и мястото е едно от положителните качества на този тип подражания на Барни Гугъл.

— Тогава ще му се наложи да продемонстрира своята щедрост направо под носа ми — каза Мариус Карло. — Тази вечер по „И Ей Еф“ ще предават откъси от „Аида“ с Рътбърг в главната партия, а Радамес ще пее Лаури-Волпи. Това няма да заменя и за дузина Барни Гугъловци.

Елен възкликна:

— Е, и?

Изпод елхата се измъкна нацупената Валентина.

— Нищо.

— Освен няколко иглички — адвокатът леко побутна Валентина, за да се окаже с нея в по-закътано ъгълче. — Защо не ми разкажете нещо за себе си, мис Уорън? По Крайбрежието имам няколко влиятелни познати…

— Някой тук приказваше за уж присъщото ми свинство. Смея ли да прибавя към него твърде осезаемата миризма на козел? — запита Мариус, без да се обръща конкретно към някого.

— Мистър Пейн поне е джентълмен — отряза Оливет Браун.

— Козлуващ джентълмен — кимна Мариус. — Или даже твърде поетично джентълменствуващ козел, защото той упражнява своя козлизъм под знака на Козирога, не е ли така, мисис Браун?

Тя хвърли към него изпепеляващ поглед.

— И така, сега, когато плановете на мистър Пейн за днес са в надеждни ръце, какво ще направят останалите, за да украсят всеки лъчезарен час?

Раздразнението на мисис Браун се смени с надежда.

— Нося със себе си планшет.

Всеобщото отстъпление беше стремително.

И стана така, че докато не сервираха обеда, хората се разпръснаха навсякъде, избягвайки само хола, където мисис Браун се измъчваше като паяк в очакване на страстно очакваното подръпване на мрежата. Но даже и тя правеше оттам набези с надеждата да хване някаква плячка.

 

 

След обяда всички се насочиха към хола и насядаха там полусънени, налегна ги дрямка, предизвикана от произведенията на мисис Янсен и от мигащия огън в камината. И затова когато беше направено още едно откритие, то имаше ефект от мълния по време на пикник.

Откритието направи Джон Себастиан. Крейг го изпрати в библиотеката да донесе на Дан Фримън за преглед първото издание на По. Джон прекара в библиотеката не повече от пет минути и се появи, като правеше някакви неопределени жестове в посоката, от която току-що дойде.

— Артър — той млъкна и облиза устните си, — там има мъртвец.

В мъртвата тишина, предизвикана от това извънредно съобщение, Крейг равнодушно запита:

— Какво, Джон? Какво казваш?

— Там има мъртвец. Никога по-рано не съм го виждал…

 

 

На пода на библиотеката лежеше по корем мършав старец. Главата му беше изкривена настрана, устата — полуотворена. Той имаше уморен вид, сякаш беше посрещнал смъртта не с протест, а с безропотно подчинение. От центъра на тъмното, изстиващо петно между лопатките му стърчеше дръжката на бронзов кинжал, също като тичинка на увехнало цвете.

— Ножът е мой — някак задавено произнесе Крейг. — От онази маса. Етруски уникат. Разрязвах писма с него.

— Етруски кинжал — промърмори Дан Фримън. — Хващам се на бас, че вкусът на кръвта му е бил познат и по-рано.

— Моля ви — каза Елъри. — Излезте всички. Освен доктор Дарк. Елате, докторе, моля ви.

Дебелият лекар се промъкна в библиотеката. Останалите се натрупаха на прага. Всички бяха толкова зашеметени, че даже не изпитваха ужас.

— Не бихте ли могли, без да го докосвате, да определите кога приблизително е настъпила смъртта?

Доктор Дарк се отпусна на колене пред трупа. Преди да се докосне до него, той порови из джобовете си, извади кърпичка и изтри челото си. Най-накрая се изправи.

— Аз бих казал — не повече от два часа.

Елъри кимна и също се наведе над трупа. Доктор Дарк се присъедини към останалите.

Убитият старец изглеждаше някак отпуснат, занемарен — и не само смъртта беше причината за това. Сивият му вълнен костюм беше много износен, както и протритото грубо палто, мръсната филцова шапка, евтиният плетен шал и ръкавиците, които се търкаляха до него на пода. На старомодните му тежки обувки, без никакви боти или галоши, явно не биха попречили нови подметки.

Редки кичури безцветна коса само подчертаваха синкавия цвят на голия му череп. Под ухото се виждаше леко порязване, сякаш ръката на стареца е трепнала при бръснене.

— Знае ли някой кой е той? — Когато никой не отговори, Елъри рязко вдигна глава. — Е, де! Някой тук трябва да го познава. Мистър Крейг?

Брадатият поклати глава.

— Съвършено ми е непознат, мистър Куин.

— Мистър Пейн? Мистър Фримън? Мариус? — Елъри преднамерено изричаше имената едно след друго, принуждавайки всеки да отговаря. Но отрицателните отговори не му дадоха нищо: във всички звучеше искрено недоумение.

— Какво пък, да се установи самоличността му изглежда няма да е толкова трудно. И тогава ще узнаем кой го е пуснал в къщата.

Последва всеобщо мълчание.

— Това е просто смехотворно. Та той не може ей така да вземе и да се материализира тук, на килима в библиотеката на мистър Крейг, като джин или като някой ектоплазматичен приятел на мисис Браун. Обувките са успели да изсъхнат, значи е бил в къщата достатъчно дълго. Фелмън, тук ли сте? Вие ли сте го пуснал?

— Не, сър!

— Мисис Янсен? Мейбъл? — Миг по-късно Елъри предложи безстрастно: — Мистър Крейг, за вас ще е най-добре да позвъните в полицият.

Полицията на Елдърууд се състоеше от петима души — четирима патрулни и началника им, Брикел, който заемаше тази длъжност повече от двадесет години. През тези години на Брикел най-често му се налагаше да мъкне пред местната Темида преминаващи автомобилисти за налагане на глоби, което освобождаваше данъкоплатците от Елдърууд от по-голямата част от разходите за издръжка на полицията. Кабинетът му се намираше в тъмна килийка в един от ъглите на кметството, а арестът се състоеше от две ръждясали клетки в мазата, чиито обитатели бяха само случайните пияници от съботните вечери.

— Боже мой, мистър Крейг, как е станало така, че са подхвърлили убит в къщата ви? — това беше първото, което каза началникът на полицията, влизайки в дома на Крейг.

Крейг изрева в отговор:

— Ей Богу, Брик, аз пък откъде да знам?

Полицаят явно си нямаше никаква представа откъде трябва да започне. Той съумя само да се втренчи в трупа и да промърмори: Значи, в гърба са го наръгали, а? Дявол го знае!, при което обветреното му лице позеленя. Когато му съобщиха, че никой от присъстващите не е признал, че познава покойника, си личеше какво явно облекчение изпитва.

— Тогава, мисля си, няма за какво особено да се безпокоим. Най-вероятно е някой скитник. Може да са хлътнали тук с приятелчето си, за да задигнат нещичко, сбили са се, приятелчето го е мушнало с ножчето и е изчезнало. Така се обяснява всичко.

— Обяснява се, разбира се — намеси се Елъри. — Но все пак не ви ли се струва, че трябва да се занимаете с това дело по-сериозно? Ще се радвам да ви помогна.

— От полицията ли сте?

— Не, но имам опит в такива работи.

— Това е Елъри Куин, Брик — обясни Джон. — Неговият баща е инспектор Куин от нюйоркската полиция. Елъри е оня същият, който разкри знаменитото дело за убийство през миналата година — убийството на Монте Филд в Римския театър.

— О! — Брикел сърдечно стисна ръката на Елъри. — Радвам се да се запозная с вас, мистър Куин. Имате ли някакви предположения?

— Аз бих съобщил на окръжната полиция.

— За да ги заболи главата, да? Мистър Крейг, ще позвъня оттук, не възразявате ли?

— Давай — кимна Крейг с усмивка.

— Да, Брикел, докато се обаждате, мога ли да огледам покойника?

— Карайте.

— Ама че ще зарадвам баща си — каза с половин глас Елъри, когато началникът на полицията излезе, тропайки силно с токове. — Да позволи на един от заподозрените в убийство пръв да огледа трупа!

Когато Брикел се завърна, Елъри беше сварил да пребърка джобовете на мъртвеца.

— Страхувам се, шефе, че окръжната полиция ще получи от нас котка в торба.

— Те сега ще дойдат. Какво казвате, мистър Куин?

— Джобовете му са претършувани. Никакви документи, портмоне, ключове, скъпоценности, пари, носна кърпичка. За да е по-интересно, от дрехите му са отрязани всички етикети и даже вътрешната лента на шапката му. — Елъри замислено изгледа трупа на дребния старец. — Значи, убиецът не е искал убитият да бъде разпознат. Това прави въпроса за установяване на личността му изключително важен. Има ли съдебномедицински експерт в Елдърууд?

— Доктор Тенант — отговори доктор Дарк.

— Не би било лошо да съобщим и на него, шефе.

— Да? Е, да, разбира се.

Брикел излезе прибързано. Всички мълчаха.

— Онзи вчерашен Санта Клаус — внезапно се сети Ръсти, — може би е този човек?…

— Не — каза Елъри. — Нашият невисок гост от другия свят приживе е бил не по-висок от пет фута и четири-пет дюйма. А приятелят ни Санта беше по-висок от мен, аз съм точно шест фута. Бих казал, че той е с ръста на Джон. Джон, нали си шест и два?

— Шест, един и половина.

И всички отново млъкнаха.

Валентина Уорън истерично изрече:

— Двама неизвестни. Единият изчезна, другият е убит? Два призрака! Какво означава всичко това в края на краищата!?

Не й отговори никой. Даже и Оливет Браун.

 

 

Появата на лейтенант Луриа от окръжната полиция внесе в развитието на събитията тревожната нотка на здравия смисъл. Сдържан млад човек с черни вежди и мускулести прасци, той се включи в работата незабележимо, без театралност, набързо разпредели по местата им отряда си от полицаи и експертите от окръжната криминална лаборатория, а после седна и започна да задава ненатрапчиви въпроси, смислени до един.

От самото начало стана ясно, че той не изключва от кръга на заподозрените никого от намиращите се в къщата, включително и Елъри — докато това видно лице не му връчи акредитивните си писма. Но даже и това не удовлетвори напълно Луриа. Той позвъни на инспектор Куин в нюйоркското управление, за да получи потвърждение.

— Инспекторът иска да разговаря с вас — Луриа връчи слушалката на Елъри.

— И в какво си се забъркал този път, синчето ми? — Ако се съди по гласа, инспекторът беше готов за всичко.

— Не знам, татко.

— Не можеш да говориш? Ти самият поне извън подозрение ли си?

— Абсолютно.

— Да прескоча ли?

— Защо? — Елъри затвори слушалката. — С какво мога да ви помогна, лейтенант?

— Разкажете ми всичко, което знаете за това.

Елъри му разказа за безплътния Санта Клаус, за странните подаръци, собствените си неуспешни издирвания в необитаемата част на къщата и за това как беше открит трупът на непознатия. Това изглежда не направи особено впечатление на лейтенант Луриа.

— Цялата тази история със Санта Клаус и подаръците прилича на нечия глупава шега, Куин, и някак си не се връзва с убийството. Може би между тях няма никаква връзка.

— Аз мисля, че има.

— Каква?

— Не знам.

Луриа сви рамене.

— Ние ще претърсим цялата къща от покрива до мазата и ще видим дали ще ни се изпречи нещо от вашия Санта. А сега повече ме интересува покойникът.

Той се обърна към медицинския експерт, плешив и ококорен селски лекар с пенсне, съединено с ревера на сакото му с черно копринено шнурче. Експертът тъкмо се изправяше след огледа на трупа.

— Какво лошо ще ни кажете, доктор Тенант?

— Не много неща, лейтенант. Мъртъв от около три часа. Почти без съмнение причината е удар с нож в гърба. Никакви други рани, никакви натъртвания, освен малка синина на челото, възникнала, трябва да се предполага, при удара в пода. Възраст — е, да речем, наближава седемдесет.

— Белези от рани, други особени белези?

— От първия оглед — никакви.

— А зъбите, докторе? — запита Елъри.

— Доколкото мога да съдя, зъбите му са естествени. Коронки, мостове няма. Липсват няколко кътника, но това едва ли ще ви помогне. Според мен са ги извадили твърде отдавна.

— Добре — кимна лейтенант Луриа. — Предайте ни го, докторе, ще го откараме в окръжната морга. Там ще се поровят в него по-сериозно. Свършихте ли със снимките, момчета?

Когато доктор Тенант изчезна, а след него и трупът, Луриа неочаквано се обърна към Елъри.

— Ето, някакъв дядка се появява посред коледното празненство; никой не знае кой е той и какво търси, как е попаднал в библиотеката и кой е забил нож в гърба му, когато е попаднал там. И за да стане още по-увлекателно, се отстраняват всички документи, по които той може да бъде идентифициран, и даже и етикетите от дрехите. Имате ли идеи, Куин?

Елъри погледна цигарата си.

— Аз съм в малко трудно положение, лейтенант. Като гост в дома на мистър Крейг…

— Значи, не искате да говорите?

— Точно се канех да го кажа, обаче така са ме възпитали, че според мен злонамереното убийство е по-важно от изискванията на добрия тон… много е вероятно, че някой тук лъже. Познава този човек и го е пуснал в къщата, вероятно през нощта. В този лабиринт горе той би могъл да се крие със седмици. Не мога да не свържа убития със Санта Клаус, който — и това ми е известно със сигурност — се е криел в къщата. Не е изключено и да са дошли заедно.

Лейтенант Луриа промърмори нещо.

— Докато не намерим Санта — обърна се Елъри към цигарата си, — всичко ще зависи от идентифицирането на трупа. Убиецът по всяка вероятност се бои, че ако установим кой е убит, следите ще ни заведат направо при него.

— Доколкото разбирам, вие сте успели добре да се нагледате на трупа — каза Луриа. — Ох, пак тоз Брикел! И какво е вашето мнение за убития старец?

— Нищо определено. Ако вехтото облекло не е било само маскарад, той е бил от неудачниците — но от благоприличните неудачници. Не се е отпуснал — облеклото е грижливо закърпено, относително чисто — но е стигнал до твърде отчаяно положение. Човек, за когото дрехи от такова качество са били някога по джоба му, не носи филцова шапка и палто от груб плат, стига само да има възможност да не го прави. Между другото, той не се е занимавал с физическа работа, поне с неквалифицирана.

Луриа се усмихна.

— Значи сте обърнали внимание на ръцете.

— Разбира се. Мазоли няма, счупени или мръсни нокти — също. Дланите са меки и чисти. Въобще ръцете са твърде тънки, ръце на човек със свободна професия — художник, може би е музикант…

Елъри се сепна. Те се спогледаха. Луриа пак се усмихна.

— Две глави, а мисълта е една и съща. Какво ви е известно за този Мариус Карло?

 

 

Но от нищото и не излезе нищо.

Луриа разпита подробно и Карло, и Вал Уорън, и Пейн, и всички останали, без да пропусне и мистър Гардинър и мисис Уорън, която изкара целия ден в полутранс. Накрая му се събра цял бележник с безсмислени бележки и се състави пълен график за движението на всички хора от сутринта, който не му говореше нищо.

— През цялата сутрин вратата към библиотеката е била в полезрението на тази жена, Браун — каза лейтенантът на Елъри, — и ако правилно съм я разбрал, в което се съмнявам, тя не е забелязала, как убиецът е влизал и излиза поради това, че не е имала спиритичен контакт. Какъв пък е този спиритичен контакт. Бутлегер някакъв?

— Във връзка с това мога да ви подхвърля и малко камилски кости, но от мен да мине, ще ви пощадя. Работата е там, лейтенант, че не само убиецът, но и трупът, когато той още е можел да се движи, са минали покрай нея незабелязани. Това означава, че тя или е сляпа, или е напускала стаята в най-важните моменти.

— А какво тя изобразяваше непрекъснато, загледана в пространството и ококорена така, сякаш седейки на флагщока, си е загубила гащичките?

Елъри отговори намръщено:

— Така изглежда разследването в стила Оливет Браун.

— Разследване?

— Разследване чрез гадаене. Мисис Браун има пряк контакт с Тайния свят.

Лейтенант Луриа беше зашеметен.

— Да не искате да кажете, че тази стара кикимора се има с гангстерите?

— В нейния Таен свят си има свои гангстери, как да ги няма, само че те не са като ония, които ядат холандшулцовците и бъгсиморановците от този свят. Не си тъпчете главата с това, лейтенант. Просто на нея малко й хлопат дъските.

Обискът на къщата, извършен от Луриа и няколко полицаи, беше също толкова безрезултатен. Те не откриха нито неизвестно лице, нито следи от такова.

— Знаете ли, току-що ми дойде наум — внезапно каза Елъри, — който и да се е крил, той все пак е трябвало да яде, а?

— Охо, хрумването не е лошо.

Лейтенантът разпита готвачката, която беше и икономка, за съдържанието на килерите й, но и тук всичко беше неясно.

— Когато има толкова много хора и всички се хранят по три пъти на ден, колко според вас запаси трябва да имам под ръка? — каза му мисис Янсен. — Че аз трябва да имам очи на тила си, за да следя за всички продукти. Разбира се, лейтенант, изчезва храна. Най-много в гърлото на мистър Джон, който от малък обича да напада хладилника, а все си е такъв слабичък, бедничкият!

Преди да си тръгне, Луриа събра в хола всички, включително и прислугата.

— Ето какво трябва да разберете всички — каза той спокойно. — Това не е обикновено дело и имам намерение да го разследвам — засега — по необикновен начин. В този дом тази сутрин е убит човек, който според вашите твърдения не е познат на никого. Аз не казвам, че не е така. Случвало ми се е да виждам по-странни неща. Напълно е възможно Брикел да е улучил десетката, когато каза, че покойникът е един от двойка скитници, които са проникнали тук, за да откраднат нещо, а после са се скарали, единият е получил нож в гърба, а другият избягал. Доказателства в полза на тази теория няма: по думите на мистър Крейг, който провери редките книги в библиотеката си, нищо не е откраднато, не са виждали никого да бяга и така нататък. Но тази версия все пак може да се окаже вярна.

— А от друга страна — съвсем любезно продължи лейтенант Луриа, — мъртвецът може да бъде пряко свързан с един или няколко души от вас. Изземването на всички документи, потвърждаващи личността му, етикетите, съдържанието на джобовете му и прочие изглежда свидетелства в полза на такава хипотеза. Така че най-напред трябва да бъде установен мъртвецът. Това ще иска известно време.

Той огледа напрегнатите лица.

— Докато това не се изясни, вие трябва да се намирате там, където ще мога да ви заваря по всяко време, ако ми потрябвате. Доколкото разбирам, този домашен празник е трябвало да продължи поне до Нова година, ако не и по-дълго. Това облекчава нещата за всички ни. Но седмицата може и да не стигне и тогава…

Холът се изпълни от кадифения баритон на Роланд Пейн.

— Осъзнавате ли, лейтенант, че нямате никакви основания да задържате тук, когото и да било? Лично аз възнамерявам да замина оттук едва след Нова година, но ако някакви неочаквани дела налагат моето присъствие в Ню Йорк… Смятам, че изразявам мнението на всички присъстващи като твърдя, че сме готови да ви оказваме съдействие в разумни граници — например, нали позволихме да ни вземат отпечатъци от пръстите. Но не и повече от това!

— Аз ви разбирам, мистър Пейн — каза лейтенант Луриа леко усмихнат. — Вие бихте искали да сключите сделка.

— Извинете?

— Съгласен съм на сделка. Предполагам, че никой от присъстващите, без да изключваме и мис Уорън, няма да изпадне в особен възторг, ако техните имена започнат да се подмятат във вестниците във връзка с убийството?

— О, Боже, не — произнесе Дан З. Фримън, пребледнял като мъртвец.

— Представям си лицето на епископа — не без известно съжаление каза старият мистър Гардинър. — Обаче заради дълга си на добър християнин съм длъжен да го избавя от това.

— Продължавайте, лейтенант — каза Пейн.

— И така, ако вие всички обещаете да не ми наблягате на правата си по повод на това, че ви молят да не си отивате, аз ще направя всичко възможно вестникарите да не се доберат до вас. Достатъчно е само да премълча в чий именно дом в Елдърууд е намерен труп. За хората си гарантирам. Разбира се, не мога да обещая, че Брикел или доктор Тенант ще си държат езиците зад зъбите.

— По чиста случайност аз знам къде Тенант е заровил чифт трупове — каза не особено весело доктор Сам Дарк. — Така че напълно ще мога да му запуша устата. А ти, Артър, като най-крупен данъкоплатец ще можеш също така да повлияеш на Брикел.

Брадатият кимна.

— Много порядъчно от ваша страна, лейтенант. Нали сте съгласен, Роланд?

— Като правило се отнасям предпазливо към сделки от подобен род — нюйоркският адвокат сви рамене. — Но съм съгласен.

Луриа беше доволен.

— Тогава решено. Между другото, ще оставя тук полицая сержант Девоу. Сержант!

— Да, сър.

В стаята влезе млад човек с огромни размери. Той изглеждаше много добре в полицейската униформа.

— На дежурство, сержант! Не се заяждайте с никого!

— Слушам сър.

— Боже! — въздъхна Валентина. — Сержант, с мен можете да се заяждате, когато поискате.

За нейно разочарование сержант Девоу излезе след лейтенант Луриа и през целия ден те го зърнаха само на два пъти.

Тази вечер вечерята беше твърде тягостна. Над масата осезаемо витаеше сянката на покойника, ядоха малко и беседата, без да е успяла да се разгори, гаснеше по най-жалък начин. След вечеря се настаниха в хола. Под елхата нямаше някаква кутия, а и никой изглежда не беше очаквал, че ще я има.

— Ако цялата история с подаръците и стиховете беше шега — каза Ръсти, — то смъртта на това бедно старче й сложи край.

— Интересно все пак, кой ли е бил? — каза Елен, като се намръщи.

— Кой е — поправи я Мариус.

— Е ли?

— Да, пиленца мои, той навярно е още тук — или не?

И след това никой не каза нищо за Номер Тринадесети, както го кръсти Елъри. Невъзможно беше да се направят някакви смислени тълкувания, когато самият факт за присъствието в къщата на външен човек, който при това броди буквално над главите им, ги възмущаваше със своята безсмисленост.

Мариус се завлече в залата за музика и изсвири накъсана синкопирана пиеска собствено съчинение, която нарече Приспивна. Мисис Браун се местеше от една група към друга, опитвайки се безуспешно да заинтригува публиката с тълкуване на хороскопи. Джон и Ръсти, подвили крака на тапициран с кадифе диван до прозореца в един от еркерите, сериозно разговаряха за нещо с половин глас. Елен и Валентина уговориха Мариус да изсвири традиционни коледни химни, които те даже изпяха, мило и хармонично, макар и може би не много изразително. По-възрастните мъже насядаха в кръг, обсъждайки спектакли, книги, катастрофалните последствия от сухия закон, а малко по-късно и спортните новини. За всеобщо учудване мистър Гардинър се оказа страстен поклонник на бейзбола и това откритие по най-хубав начин възбуди доктор Дарк. Известно време свещеникът и лекарят въодушевено спореха за бъдещето на Бейб Рут, който завърши сезона за 1929 година само с четиридесет и шест точни удара.

— Той издиша, това мога да ви кажа аз, преподобни отче — пискливо твърдеше докторът. — Шестдесет чистака през двадесет и седма, петдесет и четири през двадесет и осма, а сега — четиридесет и шест. Почакайте до следващата година. Той свършва!

— О, неверници — въздъхна свещеникът. — Бейл не трябва да се подценява. Вие да не би да смятате, че Лефти О’Тул бие по-добре?

Елъри страдаше самотен.

В десет часа Мариус обяви, че на всички, за които не е интересно да слушат великата опера, разрешава да си легнат да спят. Той настрои приемника на „И Ей Еф“ и с диви възторжени крясъци застави всички останали да замлъкнат, когато в хола нахлу мощният глас на Лаури-Волпи, който изпълняване „Небесната Аида“. И повече от половин час Карло слуша Лаури Волпи и Елизабет Рътбърг, заставяйки и всички останали да правят същото.

На бедния Карло не му беше съдено да се отдаде изцяло на своите вердически удоволствия, той така и не изслуша програмата до края. Защото в десет и четиридесет и три вечерта в рамката на вратата за вестибюла се появи мощната фигура на сержант Девоу и младият му бас заглуши радиото:

— Знаехте ли за това, мистър Себастиан?

На голямата му длан лежеше коледна кутийка. Елъри скочи към радиото и го изключи.

— Разбира се, та той днес не можеше да го подхвърли в хола, нямаше възможност — каза развълнувано Елъри. — Къде намерихте това, сержант?

— На масичката в съседната зала. Докато отидох в кухнята да вечерям, не съм я виждал там. След това излязох през задния вход и патрулирах отвън — сержант Девоу откровено разглеждаше стихналата компания. — Никой не се е приближавал към сградата… отвън.

Елен каза с лек фалцет:

— Пак приятелят ни Санта.

— Сержант, мога ли да я взема? — запита Елъри.

— Първо трябва да получа разпореждане, мистър Куин.

— Добре, позвънете на Луриа. Само че побързайте, моля ви.

Сержант Девоу излезе, продължавайки да стиска пакетчето в ръка. Никой не отрони нито дума. Когато се появи отново, той връчи пакетчето на Елъри.

— Лейтенантът казва, че може, мистър Куин. Но иска да се свържете с него, когато видите какво има вътре.

Отгоре имаше също такава картичка с изображение на Санта Клаус и напечатано име Джон Себастиан, също такъв червено-зелен станиол, също такава позлатена панделка. Кутията под обвивката пак беше бяла и без надписи. Елъри вдигна капака. Вътре лежаха два малки предмета, всеки от които беше увит в червена амбалажна хартия, а върху тях имаше обикновена бяла картичка с напечатани на машина редове.

Елъри прочете творбата на глас:

А във втората коледна нощ

Врата пращам ти, гълъбче мое.

Чамът трябва за втори етаж;

Прозорец с матово стъкло,

долу трябва да е то.

— О, Господи! — каза доктор Дарк.

Елъри разопакова предметите. Единият от тях беше миниатюрна врата с чамова рамка, а другият — също такова прозорче с матово стъкло.

— Джон?

— Да, Елъри?

— След като показах днес на лейтенант Луриа вчерашната кутия, ти къде я дяна?

— Върнах я в стаята си.

— Донеси къщичката за кукли, моля ти се.

Докато той отсъстваше, никой не се помръдна, само Вал Уорън се засмя фалшиво. Ръсти мълчеше.

Джон слезе забързано, като носеше внимателно играчката. Сред тишината той я остави на масата и пак сред тишина Елъри измъкна малката вратичка от втората кутия и я постави в празната рамка на горния етаж на къщичката. Тя легна точно на мястото си. А когато постави и миниатюрното прозорче с матовото стъкло в рамката на първия етаж, където не достигаше един прозорец, то също пасна идеално.

— Елъри — в гласа на Елен звучеше страх, — а тук на обратната страна няма ли някакви бележки?

— Не — Елъри беше проверил това най-напред.

— Някакво бълнуване! — възкликна Джон. — Кой, по дяволите, прави всичко това? И защо? Даже в мръсната шегичка има някакъв смисъл. А тук какъв е смисълът?

Елъри запита високия полицай:

— Какъв е телефонният номер на Луриа?

Когато се върна, той каза рязко:

— Така. Значи, някой си играе с нас. Луриа, както и Джон, смята, че това е работа на психопат. Аз не съм съгласен. Зад всичко това се крие здрав ум и смъртно опасен замисъл.

Елъри хвърли поглед към малката къщичка.

— Вчера Джон получи къща, почти построена. Днес той получи два детайла, с които къщичката изглежда стана построена. Какво трябва да означава това, нямам понятие. Но не мисля, че тайнствеността ще нараства. Тъй като всичко това има рационална мотивировка, в хода на играта всичко трябва да става все по-ясно. Да видим какво имаме към този момент.

Елъри закрачи, като говореше ту на пода, ту на камината, ту на облицования с дърво таван:

— Сега количеството на подаръците стана променлив фактор. Вчерашният се състоеше от три предмета, днешният — от два. Следователно, можем да очакваме по-нататъшни количествени вариации. В действителност тези вътрешни вариации не влияят на външната вероятност общо да има дванадесет групи подаръци — по една за всяка нощ на Коледа. В крайна сметка общият брой на отделните подаръци може да има някаква съществена връзка с числото дванадесет. Засега не можем да отидем по-далеч.

— Сериозно ли говорите това, Куин? — запита недоверчиво издателят и се огледа със стеснителна усмивка, като че ли канеше всички да се присъединят към неговия скептицизъм. Но никой не се усмихна като него.

А Елъри се ограничи само с думите:

— Аз само участвам в тази игра, мистър Фримън.

Всички започнаха да се разотиват един по един към спалните, докато в хола не останаха само Елъри и Джон Себастиан. Двамата млади мъже седяха мълчаливо край загасващата камина. Накрая Джон изрече:

— Никаква светлина в цялата тази дяволщина.

Той стана и наля две дози уиски. Едната подаде на Елъри, с втората се настани в креслото сам.

— Елъри, нали дела от този род са твоя специалност?

— Само не сега.

— Но ти ме разбираш. Ти имаш гъвкав ум и виждаш онова, което средният глупак не забелязва. Или поне имаш такава репутация. Поне в нещо от това, което става, виждаш ли някакъв смисъл.

Елъри поклати глава.

— Това е свръх силите ми, Джон. Във всеки случай засега. И най-вероятно, защото неизвестните са прекалено много — той отмести чашата си. — А ти сигурен ли си, че не знаеш нещо такова, което би прояснило нещата?

Младият поет се изненада.

— Аз? Как така?

— Някои неща ти определено премълчаваш — ти каза, че на шести януари трябва да станат четири събития. Ти встъпваш в правата си по наследството, излиза твоята книга, жениш се за Ръсти… и още? Четвъртото събитие по твоите собствени думи е сюрприз. Та що за сюрприз ще е това?

Джон прехапа устната си.

— Напълно допустимо е, Джон, това да има отношение към подаръците.

— По кой начин? Аз със сигурност знам, че няма — Джон стана и отново се приближи до бутилката с уиски.

— Не, това никак не е свързано с тези дяволски подаръци.

Елъри запита тихо:

— А с убийството на стареца?

— Не!

Елъри вдигна вежди.

— Каза го така, сякаш не си сигурен.

— Разбира се, че съм сигурен! Залагам си главата!

Елъри вдигна чашата си и я пресуши. После се изправи и каза тихо:

— Възможно е, че именно това и правиш, Джон. Лека нощ.

Той бавно се изкачи по широката стълба. Беше забелязал и по-рано, че приятелят му през последните два дена става все по-раздразнителен, но не му придаваше особено значение. Сега на Елъри му се струваше, че това би могло да бъде свързано по някакъв начин със загадката. Какво криеше Джон? Изумлението му от събитията през последните две денонощия изглеждаше съвсем искрено. Нима се е преструвал?

Нещо накара Елъри да погледне нагоре. Той се спря за малко на площадката. Горният вестибюл включваше и площадка, а след това продължаваше в коридор от двете страни, към който излизаха вратите на спалните. В двата края коридорът завиваше към страничното крило и там вече Елъри не можеше да види нищо. Всяка от двете части на коридора се осветяваше от слаба нощна лампа.

Иззад ъгъла на коридора вляво от Елъри се показа тъмна мъжка фигура. Докато човекът минаваше под лампата, Елъри ясно видя лицето му.

Лицето на Джон.

То се появи само за миг. Джон веднага отвори вратата на спалнята и изчезна. Елъри стоеше на площадката с някакво глупаво усещане. Преди минута той остави Джон долу, в хола. Как е успял да го изпревари и да попадне тук? Освен ако… Разбира се. Джон определено се е качил по задната стълба от кухнята.

Елъри влезе в стаята си, извади дневника и седна, за да запише събитията от деня и вечерта. Но през цялото време докато пишеше, някаква скрита мисъл сякаш се опитваше да овладее неговото съзнание… Това така го дразнеше, че той съвсем заряза писането и измъкна тази мисъл на бял свят.

При разглеждането й тя започна да го дразни още повече.

А тя беше такава: как ли е успял Джон да се добере до втория етаж толкова бързо? Да, вървейки по най-правия път от хола към вестибюла, от вестибюла по парадната стълба към площадката Елъри не бързаше. Но на Джон му се е наложило да пресече целия хол, да мине през трапезарията, да влезе в бюфета, от бюфета — в кухнята, да се изкачи по задната стълба от кухнята на площадката в края на лявото крило на коридора на втория етаж, а след това да извърви цялото крило и да завие на ъгъла. Той какво, да не би да е тичал през глава? Но даже и да е така…

И освен това… защо?

Действително, защо въобще му е потрябвала задната стълба?

Елъри тръсна глава, ядосан сам на себе си. На мен също започва да ми действа общата атмосфера на лъжата, с която е забулено гнусното убийство на стареца. Той заключи дразнещата го мисъл в едно ъгълче и се приготви да поднови работата си с дневника. В този момент започна да бие големият часовник на горната площадка.

Елъри автоматически изброи ударите. Прободе го болка в тила. Дванадесет…

Той сърдито започна да пише…

Глава пета
Трета вечер: петък, 27 декември 1929 година

в която в лятната къщичка се разиграва зимна история, а подаръкът от желязо не позволява да се свали покривът на къщичката на куклите

След като се мъчи няколко часа, опитвайки се да се отърве от натрапчивата мисъл и не успя, Елъри се събуди и откри, че се е успал. Той слезе в петъчната сутрин долу, без да храни особени надежди. И беше прав. Мейбъл прибираше масата.

— Ой, мистър Куин! — възкликна ирландката. Ние вече си мислихме, че няма да излезете. Ей сега ще ви сервирам.

— Не, не, Мейбъл, закъснялото птиче не си е заслужило червейчето, или какви други гадости казват в такива случаи? Само кафе ми е достатъчно. Без мляко, без захар.

— А сте толкова слабичък! — хихикна Мейбъл.

Елъри влезе в хола с чашка кафе и появата му беше посрещната с всеобщо осмиване и захвърлен към него вестник „Ню Йорк Уърлд“.

— Пий си кафето, чети си вестничето и си трай — изръмжа Джон Себастиан. — Имаме едночасова програма Какво става извън стените на лудницата.

Действително, всички четяха вестници. Елъри се мотаеше, отпивайки от кафето и надничайки през рамото на всеки. Мариус беше потънал в рецензията на Лоурънс Хилмън за дебюта на младия виолончелист Григорий Пятигорски в Карнеги хол. Роланд Пейн изучаваше фотография на четири колонки, изобразяваща пищната Хелън Кейн, известна под псевдонима момиченцето Буп-Бупа-Дуп, която участваше в коледните спектакли на театър „Парамаунт“. Валентина и Елен четяха театралната страница, Фримън — литературната, Крейг — уводната статия, а преподобният мистър Гардинър — Съвети за деня на доктор С. Паркс Килмън. Доктор Дарк си беше избрал спортната страница, Ръсти — страницата за дамска мода, а майка й, колкото и да изглеждаше странно — борсовия бюлетин.

Но изборът на Джон най-много заинтересува Елъри. Той беше явно прикован към рекламата на нова конструкция електрически тостер, който препичаше хляба едновременно от двете страни. Елъри се тръшна в креслото до Джон и каза:

— Та ти не четеш. Какво става с теб, Джон? Лошо ли спа? Видът ти днес не е добър.

Джон измърмори:

— Какво?

— Свършвай. Ще ти дам въпрос, който може да ти се стори странен.

— Извинявай. Какво каза, Елъри?

— Вчера вечерта…

Сънливостта на Джон се изпари веднага. Той мълниеносно погледна Елъри.

— Какво вчера вечерта?

— Когато се разделих вчера с теб и те оставих на долния етаж, ти веднага ли се качи горе?

Джон примигна.

— Бива си го въпросчето?

— Бива си го отговорчето?

— Горе веднага? Честно казано, аз не…

— Когато се качваше, все едно кога, по парадната стълба ли мина или по задната?

— По задната? — напрежението по лицето на Джон изчезна. — Може би. Какво значение има това? — и той се задълбочи в рекламата на пурите „Роки Форд“, по пет цента парчето.

Елъри го изгледа със съмнение.

— Добре, забрави го — каза той и разтвори „Ню Йорк Уърлд“.

Искаше му се да има възможността да изпълни собствения си съвет.

 

 

Денят беше някак си напрегнат, всички сякаш очакваха нещо. Сержант Девоу, който се появяваше и изчезваше съвсем неочаквано, не добавяше особено спокойствие.

В средата на деня Елъри откъсна погледа си от книгата и видя пред себе си Елен Крейг. Тя стоеше пред него и потропваше с краче.

— А вие какво четете?

— Антъни Бъркли. Делото за отровните бонбони.

— За отровните свински хрущялчета! — каза Елен. — Вие сте почти толкова скучен, колкото чичо Артър. Как можете всички да седите цял ден на едно място? Елъри, хайде да се разходим.

— Имате енергия колкото Джими Уокър — възрази Елъри. — Чуйте, душо моя, малкото, което успях да прочета от тази книжка, ми подсказва, че в британския ръкав на мистър Бъркли има куп чудни сюрпризи. Трябва да я дочета поне като самозащита. Идете да се насладите на чистия въздух със сержант Девоу.

— Ако искате да знаете, това не е толкова глупаво. По-умно е във всеки случай от онова, което току-що едва не направих! — и Елен се отдалечи с гордо вдигната глава.

Елъри си придаде вид на виновен, но веднага се залови за детектива си.

Елен се отби в стаята си, преоблече се във френски анцуг с ципове, обу боти, нахлузи на къдриците си бяла качулка, грабна чифт ръкавици, изтича по стълбата надолу, излезе на площадката и затръшна вратата зад себе си достатъчно силно, за да се чуе, както се надяваше, в хола.

През изминалите топли дни падналият сняг се беше поразтопил и почернял. Беше заприличал на ледени стърготини. Кремъчни облаци обкръжаваха слънцето, във вятъра, макар и слаб, се усещаше хапливост. Ако не беше обидена на Елъри, Елен щеше веднага да се обърне и да се върне в къщата.

Тя слезе от площадката, заобиколи дома и тръгна през преспите към гората. Снегът беше нашарен с човешки дири във всички посоки и имаше непрегледен, смачкан вид, който не й допадна. Но след това тя зърна лятната къщичка и настроението й се оправи.

Къщичката беше на значително разстояние от сградата, в края на гората. През детството й тя беше любимото й място, където се криеше от чичо си и от мисис Сапфира — и с тази къщичка бяха свързани някои от най-скъпите й детски спомени. Тук тя носеше куклите си, тук се правеше пред тях на актриса или на медицинска сестра, а по-късно мечтаеше за романтични приключения с героите на момичешките си мечти. Джон, както се подразбираше от само себе си, разбираше, че лятната къщичка е нейна лична територия, където входът за обикновените момчета е забранен. Понякога той нарушаваше това негласно споразумение, но не го правеше често.

Елен бодро се приближи към къщичката си — от колко години вече не беше стъпвала там. Но до нея замря. Вътре имаше някой, разговаряха. Двама, мъж и жена, доколкото Елен можа да разбере по контрастното звучене на неясните гласове. Тя не можа само да определи чии са гласовете.

Като се разстрои пак, Елен започна да заобикаля къщичката, насочвайки се към гората. Но в този момент настъпи с десния си крак камък, скрит под снега, кракът й се изкриви и тя приклекна със сподавен от болка вик.

— Мис Крейг! Какво става с вас?

Елен недоволно вдигна глава. Това беше казано от полицая и той бързаше към нея откъм храста, зад който се беше скрил. Елен не се съмняваше ни най-малко за причините, поради които той се криеше — искаше да подслуша онези, които бяха в лятната къщичка. Даже загриженото му възклицание беше произнесено достатъчно предпазливо.

— Всичко е наред — започна Елен високо и ясно, но за неин ужас огромната длан на сержант Девоу запуши устата й.

— Извинете, мис — без да отслабва натиска си нито за секунда, — но съм длъжен да го направя.

— Ти, ти, детектив нещастен, пусни ме! — сърдито жужеше Елен.

Той поклати масивната си глава.

— Вие ще ги подплашите, мис. На мен това ми харесва не повече, отколкото на вас, но това е мой дълг. Ш-ш-т.

Съвсем неочаквано Елен прекрати съпротивата си. Гласовете в лятната къщичка започнаха да се чуват по-добре. Единият беше на Ръсти Браун, другият — на Мариус Карло.

— Да, любов! — крещеше Мариус Карло, преминавайки на отчаян вопъл. — Лю-ю-бо-о-ов! Какво, според теб не съм способен на това? А може би Джон е по-добър като мъж?

— Но ти прекрасно разбираш, Мариус. Любовта няма никаква връзка с това кой е по-добър и кой по-лош. — Ръсти говореше с тона на великосветска дама, по което Елен разбра, че тя иска да бъде едновременно и благоразумна, и да запази достойнството си. — Мариус, пусни ръката ми! Мариус! — последното прозвуча като възмутен вопъл. От къщичката се донесоха звуци от боричкане.

— Една целувка, само една — сумтеше Мариус. — Целувка на мъж, заклевам се в бога, а не на писклив хлапак, който си въобразява, че е поет, защото може да римува любов и суров. Ръсти, аз безумно те обичам, безумно!

Ръсти пищеше от ярост.

— Направиш ли още един път така, Мариус Карло, и аз… И се наричаш мъж! Натрапваш ми се зад гърба на Джон, твоя най-добър приятел! Че даже Джон въобще да не съществуваше, ти да беше единственото същество с панталони в цялата Вселена… Да обичам теб? — Ръсти се усмихна презрително. — Че аз не мога да те гледам спокойно. Знаеш ли, Мариус, повръща ми се от теб… Във всеки случай, аз обичам Джон и ще се омъжа за Джон. Ясно ли е?

Гласът на Мариус беше почти неузнаваем.

— Даже е много ясно, мис Браун. Ракът Мариус предизвиква отвращението на изтънчената Ръсти Браун. Добре де, нека бъде така.

— И можеш да благодариш на щастливата си звезда, че не съм от онези, които тичат веднага да се оплакват на годеника си. Джон би ти строшил врата.

— Само че аз ще строша неговия!

— Така, така — каза сержант Девоу.

— О, боже — произнесе Елен и едва след това разбра, че ръкавицата на сержанта отдавна вече не затиска устата й.

От другата страна на къщичката се появи разяреният Джон Себастиан и с вопъл се втурна в тъмнината вътре в постройката. Изглежда той се беше приближил безшумно от другата й страна, свил се е и е чул същото, което чуха Елен и сержантът.

В паянтовата къщичка се чуха бързо тупуркане, глухи звуци от удари, сумтене на мъжки ноздри и полуизплашените-полурадостни писъци на девицата, която беше причина за всичко. Къщичката се разлюля.

Сержант Девоу се ослушваше замислено.

— Какво стоиш, пън такъв — изтърси Елен. — Два трупа ли искаш да станат.

— Ах, тези ли? — сержантът изглеждаше удивен. — Обаче наистина е време да ги разтърва…

Той се завъртя и тръгна към къщичката, наведе се и пъхна голямата си глава в тъмнината.

— Добре, момчета, загряхте, а сега се пръскайте! — и когато звуците от сбиването се подновиха, сержант Девоу произнесе със съжаление: — Нали казах пръскайте се, а, момчета?

И монументалната му фигура се скри вътре.

Веднага през вратата на къщичката се появиха един до друг Мариус и Джон, ловейки с ръце студения въздух. Всеки от тях беше стиснат за врата от огромна лапа, която сякаш висеше във въздуха. Едва след това се появи останалият сержант, а след него — Ръсти с безумен поглед. Полицаят измъкна двамата приятели на снега.

— Пусни ме… троглодит! — Джон сумтеше, опитвайки се да се докопа до Мариус. — Ще убия гада!

— Пуснете… го… началник! — пищеше Мариус, гърчейки се и размахвайки ръце като диригент на симфоничен оркестър в кулминационния момент на вагнеров фестивал. — Ще видим там… кой гад… какъв ще убие!

— Никой гад никакъв гад няма да убива и, напомням ви, тук има дами — сурово произнесе сержантът. — Ще се държите ли най-после добре?

Без всякакви видими отстрани усилия на сержанта коленете на двамата бойци се подгънаха и те рухнаха по очи в снега, където започнаха да правят различни плавателни движения и да издават звуци като при преглъщане. Застанал на коляно, за да ги задържа в положение, сержант Девоу печално запита Ръсти:

— Как да ги усмиря, мис?

— Накарайте ги да се сдобрят, сержант — отговори Ръсти с леден тон. — Те общо взето заради такава глупост… Нека си стиснат ръцете един на друг.

Сержантът беше много учуден. В този момент от снега като кит изплува лицето на Мариус и от мократа му уста изригна фонтан от думи, които заставиха клекналата зад къщичката Елен да запуши ушите си. Така че тя пропусна развръзката. Тя видя цялата компания вече в момента, когато сержант Девоу мъкнеше съперниците към голямата сграда, внушавайки им нещо, а Ръсти подтичваше редом в тръс, давайки нареждания и съвети.

Елен въздъхна и се изправи. Глезенът й веднага се изкриви и тя пак рухна в снега.

— О, Господи — Елен се разплака.

— Емоционално или физически? — поинтересува се мъжки глас.

Елен изписка и се завъртя в снега. Иззад храста, който го скриваше до този момент, се показа Елъри.

— Вие! — каза Елен и стана с един скок, но отново падна в снега и се разплака.

— Както виждам и от едното, и от другото по мъничко — Елъри дотича при нея отстрани и внимателно я повдигна. — Умница! Поплачи си на гърдите на братчето си Елъри. Кошмарна сцена беше, нали?

— През цялото време сте бил там?

— От и до — весело откликна Елъри. — Минах в обход, исках да остана зад вас със сержанта, без да знам какво става. Но си го изясних.

— Копои сте — и вие, и сержантът. А аз смятах, че полицай или детектив е нещо толкова романтично! Ах, Елъри! — Елен се разрида и се мушна в рамото му. — Но какво да правим? От час на час става по-лошо. Бедният чичо Артър…

— Добре, с разбора на мача ще се занимаем по-късно. Сега трябва да ви отведем вкъщи и да се заемем с глезена ви. Елен, сложете ръка на рамото ми… Ето така.

Те вече наближаваха къщата, когато Елен неочаквано извика и се спря.

— Какво става? — запита загрижено Елъри. — Пак ли го изкълчихте?

— Не — очите на Елен блестяха. — Едва сега си помислих… Преди всичко, какво правехте там?

— Къде там?

— Стори ми се; че книгата така ви беше увлякла…

— Да. Аз и сега не съм загубил интерес към нея.

— Но вие все пак сте решил да тръгнете с мен.

— Е…

— Вие сте възхитителен човек. — Елен стисна ръката му. — Аз ви прощавам. Честна дума, прощавам ви.

Елъри промърмори нещо и те пак закуцукаха към къщата. Не му стигна кураж да каже на малката, че е оставил Делото от отровните бонбони и всички хитроумия на автора й изключително, за да поеме по заснежената пътека по дирите на Джон Себастиан.

 

 

Вечерята се поглъщаше с такова внимание към ритуала за използването на ножа, вилицата и салфетката, което би направило чест на делегация учителки от Айова, поканени на обяд в Белия дом. Не се изричаше почти нищо, освен тихи реплики от типа на Ще позволите ли от йоркширския пудинг или Бъдете любезен, подайте соса.

Явно беше, че сержант Девоу е успял да постигне прекратяване на огъня, тъй като бившите приятели се обръщаха един към друг, когато го изискваха правилата на трапезата, макар и без особена сърдечност. Ръсти се държеше с малко високомерна снизходителност на жена, която знае, че заради нея се е водило сражение и че всички присъстващи са осведомени за това. Валентина беше в течение на всички ужасни подробности — личеше си по това, как през цялата вечер се издуваха очарователните й ноздри.

Преминаването на компанията в хола напомняше с нещо за хаотично отстъпление. Както всеки ранен в боя, Елен се оказа в ариергарда. Докато бинтоваше глезена й под загрижения поглед на чичо й, доктор Дарк обяви, че тя има само повърхностно разтягане на връзките, но тя накуцваше.

Компанията се появи в хола точно в момента, когато сержант Девоу, застанал до камината, казваше:

— Няма какво да се прави, мистър Куин. Или той е прекалено хитър и няма да се остави да го хванат, или пък аз съм го изтървал.

— За какво си говорите? — запита Елен.

— Това е третата коледна вечер — твърде мрачно отговори Елъри.

Всички веднага се вгледаха под елхата. Там нямаше нищо.

— А аз пък съвсем бях забравил за това! — възкликна Артър Крейг. — Вие какво, да не сте приготвили капан?

— Нещо подобно. Сержантът се беше скрил така, че да може да вижда всичко, което става в хола и преддверието. Заради това му се наложи да жертва вечерята си. И вие, сержант, не забелязахте никого?

— Никого и нищо.

Елъри изръмжа.

— Нищо не разбирам. Ами че трябва да има трети подарък! Та той няма да спре на два… Идете да се нахраните, сержант, благодаря ви.

Девоу излезе от стаята с гладна стъпка.

— Той има заместник — застъпва в полунощ и си отива преди някой да се е събудил — каза Елъри. — Това дава на Девоу възможност да прескочи до участъка и да поспи няколко часа.

— Заместник? — злобно изръмжа Роланд Пейн. — Виждал ли го е някой?

Никой не отговори. За щастие се появи Фелтън, който наля коняк на мъжете и ликьор на дамите. След известно време всички се включиха в беседата.

Това се случи, почти, както и очакваше Елъри, внезапно. Фелтън мина покрай елхата. Украшението, висящо на върха на едно от клончетата, се закачи за чаша от подноса. Опитвайки се да улови чашата, докато не е паднала, Фелтън загуби равновесие и се стовари върху елхата. Заваля град от гирлянди.

— Девоу! — ревна Елъри.

Сержантът долетя със салфетка на врата. Челюстите му още се движеха, предъвквайки ростбифа.

— Какво стана? — той трескаво се озърна.

— Погледнете.

Погледът на сержанта се плъзна натам, където сочеше обвиняващият пръст на Елъри. Там, под дървото, сред нападалите украшения, лежеше малък пакет от червено-зелен станиол, завързан с позлатена панделка.

Сержант Девоу започна да заеква.

— Н-но никой…

— Не, разбира се — каза Елъри. — Тъй като това е станало през деня, когато ние с вас не сме били в къщата. Или най-късно привечер, преди да сме започнали наблюдението. Той просто е пъхнал пакетчето по-навътре в клонките — в края на краищата все някой щеше да го намери. Дявол да вземе палавата му душичка, ние също сме за него нещо като играчки.

Елъри измъкна пакетчето изпод елхата. Той хвърли вече познатата картичка със Санта Клаус и с надпис За Джон Себастиан и разкъса обвивката на бялата кутийка. В нея имаше нещо, увито в червена амбалажна хартия, а отгоре лежеше малка бяла картичка с още едно машинописно стихче:

А във третата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

едно Гвоздейче криво, железно,

за крепене на покрив полезно.

Именно този предмет и беше увит в червената хартийка: обикновен железен гвоздей, прегънат на две и напомнящ кука. Елъри се приближи към дъбовото бюро, реквизирано от него предната вечер за складиране на подаръците, отключи го с ключа, който домакинът му беше дал, и измъкна вече многократно разглежданата къщичка. Той я постави на масата и свали покрива.

— Ето — каза той през зъби. — Две металически халки. Това е, за да се пъхне гвоздеят и да се закрепи покривът за втория етаж. Помня, че не можех да разбера за какво са нужни. Сега знаем…

— Какво знаем, мистър Куин? — запита мистър Гардинър с неприсъща за миряните наивност. — На мен това някак си не ми подсказва нищо.

Във фанатичните зелени очи на Оливет Браун пламна тържество.

— Желязо! — възкликна тя. — Че откъде ще знаете? Да, даже вие, мистър Гардинър…

— Оливет — започна старият джентълмен.

— И особено вие! Но аз пък съм изучила всичко това. Да, аз знам, че затова съм лоша християнка, мистър Гардинър, но много от тези знания са се появили дълго преди времето, когато нашият господ е стъпил на земята. Известно ли ви е, че желязото притежава силата да прогонва злите духове?

— Тогава как така, Оливет — запита меко мистър Гардинър, — как се получава, че в цялата литература за вещиците и магьосниците злите духове винаги използват железни съдове и инструменти, за да приготвят своите питиета?

— Точно така — намеси се Дан З. Фримън.

— Мамо, недей — примоли се Ръсти.

Някакво вътрешно благоприличие попречи на мисис Браун да се нахвърли върху бившия си пастор, затова толкова повече си изпати нещастният издател.

— Знам ги аз такива като вас, мистър Фримън! Хайде де, опровергайте ме!

— Но, скъпа мисис Браун — възрази Фримън, — та аз не…

— А защо тогава желязото защитава от зли духове? Или даже и това не знаете?

— Честно казано, не — Фримън беше явно разстроен, че се е оказал в центъра на спора. — Но тогава не ми е ясно защо всички привидения в европейските замъци, за които ми се е случвало да чуя, по цяла нощ влачат след себе си тежки вериги из цялата къща.

— Можете да се присмивате колкото си щете, мистър Фримън! — жилите по шията на жената се издуха от ярост. — Но ви уверявам, че открай време, когато епилептик е получавал припадък, до него са забивали в земята гвоздей, за да приковат демона! Какво ще кажете за това?

— Трябва да се обърне вниманието на Американската асоциация на медиците на този факт — отбеляза сериозно доктор Сам Дарк.

— О-о! — с гръмко тропане Оливет Браун изскочи от стаята.

— Извинете — каза дебелият лекар, — но аз просто не мога да повярвам, че тя взема на сериозно поне половината от всички безсмислици, които излизат от устата й.

Мистър Гардинър стана, поклати глава и се устреми след майката и дъщерята.

Елъри продължи, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали:

— Обратната страна на картичката е празна… пак.

В същата нощ, водейки си записки, към отчета си за събитията през деня той добави още един абзац:

Сега три подаръка от дванадесетте се подразделят на шест отделни предмета: вол, къща, камила, врата, прозорец, гвоздей. На пръв поглед — идиотизъм или чиста проба злонамерена тъпотия. И все пак не мога да надвия усещането, че в тези предмети има някакъв свързващ ги смисъл. Въпросът е само какъв е той?

Глава шеста
Четвърта вечер: събота, 28 декември 1929 година

в която мистър Себастиан проявява необяснима загуба на памет, лейтенант Луриа се опитва да действа с хитрост, а мистър Куин за пореден път го въртят на пръста си

По време на закуската Мариус имаше твърде махмурлийски вид. Той ядеше мълчаливо, без да взема никакво участие в дебатите, които се разгоряха на масата.

Темата зачекна доктор Дарк като обяви, че има намерение да си заплюе радиото за втората половина от деня: в Пало Алто ще се състои мач между отборите на Армията и Стенфорд и предаването по „Си Би Ес“ и „Ен Би Си“ ще започне в шестнадесет и четиридесет и пет местно време. Това, естествено, доведе до разговор за Рижия Плъх Кегъл, Великия Американски Халбек от отбора на курсантите, за които мачът със стенфордските Кардинали ще бъде последен, тъй като той завършва училището. Ще изиграе ли Кегъл решаващата роля? Ще го въодушеви ли фактът, че за последен път играе с екипа на курсантите, да прояви желязна храброст, необикновена даже и за самия него? Ето такива бяха най-важните въпроси в спора, в който доктор Дарк зае антикегълска позиция, а мистър Гардинър, Роланд Пейн, Артър Крейг и, за свое немалко учудване, Елъри защитаваха по-романтична гледна точка.

Привеждаха се доказателства от непререкаеми авторитети. Така например, влезе в действие съкрушителната статистика за поражението на армейския тим от непобедимите нотрдамци, предвождани от Роки, което той претърпя преди месец. Към тази нападка прибягна достойният доктор, при което мистър Гардинър, раздувайки ноздри, заяви, че крайният резултат 7:0 още не е краят на света; а докторът парира така: Да — и какво правеше в това време Кегъл? Ами нищо, освен че даде пас, който Джон Ендър пресече, пробяга деветдесет и осем ярда и направи единствения тъчдаун в целия мач. Тази реч мистър Пейн охарактеризира с прискърбие като доказателство ад хоминем, макар да призна, че през текущата година Кегъл не е толкова добър, както през двадесет и седма.

Така и продължиха, а в това време челюстите на Мариус отхапваха и дъвчеха и той нито един път не вдигна поглед от чинията си.

От друга страна, Джон Себастиан тази сутрин изглежда се беше съвзел напълно след случилото се вчера. Той беше весел, макар и малко разсеян; изглежда съвсем не забелязваше някои намеци за вчерашните затруднения; той затрупа с въпроси спорещите, заставайки ту на едната, ту на другата страна в зависимост от това, къде участието му ще налее повече масло в огъня. Ръсти го гледаше твърде накриво, но пък и Валентина гледаше точно така към Мариус.

Младият музикант се отказа от втората чашка кафе, поседя малко замислен, стана, извини се и излезе от трапезарията. Вал Уорън незабавно го последва. След минута тя се върна, седна тихичко и продължи закуската си. След известно време се върна и Мариус.

— Джон — Мариус говореше така, сякаш в гърлото му напираха спазми, — мога ли да те помоля за една минутка? Теб и Ръсти?

Джон се изненада.

— Колкото обичаш. Ще разрешите ли?

Те излязоха след Мариус.

— Отдавна беше време! — отсече Оливет Браун. — Макар че лично на мен ми се струва, че той можеше и без подсказване отстрани да се извини за отвратителното си поведение вчера.

— Още кафе, мисис Браун? — промърмори Крейг.

Валентина не каза нищо.

След пет минути Мариус се върна сам. На мургавото му лице красноречиво беше замръзнало удивление.

— Мистър Крейг, не бих искал да ви тревожа, но кажете ми, при Джон всичко наред ли е със здравето? Не сте ли забелязали известна… е-е, разсеяност от негова страна?

Брадатият беше озадачен.

— Не мога да съобразя за какво говорите, Мариус. Защо?

— Вчера аз малко попрекалих — музикантът се изчерви. — Тоест цялата тази история с Ръсти…

— Разбирам, но защо…

— Не съм добър в извиненията, но… Изобщо аз току-що поисках прошка от Ръсти и Джон. Ръсти прояви голямо разбиране…

— А Джон не? — Крейг се усмихна с облекчение. — Какво пък, момчето ми, младите се обичат… Какво казваше Драйдън за ревността? „O, ти, тиранин на душата“.

— Не говоря за това, мистър Крейг. Работата е там… изглежда, Джон не си спомня какво е станало вчера.

Крейг беше в недоумение.

— Отначало ми се стори, че той се шегува с мен. Но не беше така. Той наистина не си спомня нито за нашето сбиване, нито как сержант Девоу ни разтърваваше, нищо.

— Но как е могъл да забрави? — възкликна Валентина. — Не е минало едно денонощие!

Брадатият погледна с недоумение доктор Дарк. Дебелият доктор се замисли.

— Според мен, Артър, това е нещо като амнезия. Възможно е да е следствие от удар по главата по време на сбиването. Най-добре ще е да прегледам момчето.

— А може ли първо да го направя аз? — светкавично се намеси Елъри. — Ако не възразявате.

И никой не успя да му отговори, а той вече беше скочил и се втурна към вестибюла.

Джон седеше в креслото в напрегната поза. Ръсти седеше до краката му и внимателно разговаряше с него. Тя погледна към влезлия Елъри с благодарност.

— Представете си, Елъри — оживено заприказва тя, — Джон не помни нищо от онова, което се разигра вчера в лятната къщичка. Той даже не помни, че е бил там. Не е ли забавно?

— Не разбирам защо всички вдигат такъв шум — каза сърдито Джон. — Е, забравил съм. Какво, това престъпление ли е?

— Всички ние сме малко напрегнати през последните дни — каза Елъри. — Понякога с главичката могат да се случат какви ли не работи. Както, да кажем, онзи случай в четвъртък, с втората стълба.

— С втората стълба? — попита с тревога Ръсти.

— Не възнамерявам да обсъждам това — Джон скочи от креслото, като едва не събори Ръсти.

— Но, мили, нали сам се оплака от главоболие…

— След пиенето!

— Чуй ме, Джон — каза Елъри. — Щом доктор Дарк ви е на гости…

— Казвам ви, че съм здрав! — Джон изскочи от стаята и изхвърча по стълбата нагоре.

И веднага във вестибюла през люлеещата се врата на трапезарията нахлуха всички останали. Ръсти беше готова да се разплаче. Крейг я гледаше с безпомощен вид.

— Нищо не разбирам — повтори той. — Сам, по-добре ще е да се кача при него сам.

— Глупости, Артър — каза доктор Дарк, — аз му знам и зъбките още от времето, когато беше мъник с къси панталонки. Ще отидем заедно.

— Не мисля — произнесе тихо Елъри, — че ще има такава нужда.

И наистина, Джон вече тичаше по стълбата надолу. Бръчките на недоволство и тревога бяха изчезнали от лицето му. Той влезе с бързи крачки и се усмихна.

— Сигурно съм ви наплашил всички — каза той. — Ръсти, малката ми, прости ми. Разбира се, спомних си всичко. Моментално. Сигурно съм изглеждал като пълен идиот? А ти, Мариус, нямаш за какво да се извиняваш. Какво срамно има в това да се обича Ръсти? Самият аз също я обичам. Хайде да забравим всичко.

Този път Мариус се обърка и не знаеше какво да каже.

— Джон Себастиан — решително заяви Ръсти, — кажи ми само едно: когато сержант Девоу влезе в къщичката, за да ви разтърве с Мариус, какво именно направи той? Конкретно — как постъпи с теб?

Джон се ухили.

— Той ни спипа с лапите си за вратлетата и ни измъкна на снега като чифт вкопчили се едно в друго котенца — той съкрушено опипа шията си. — Още ме боли.

— Значи помниш? — Ръсти се хвърли на врата му. — О, мили, така ме изплаши!

Всички се разприказваха едновременно. Елъри незабелязано излезе от стаята. Той притвори плътно след себе си вратата на библиотеката, седна до паралелния телефон и позвъни в Ню Йорк лично на инспектор Ричард Куин от нюйоркското полицейско управление.

— Татко, аз съм, Елъри. Слушай, направи ми една услуга.

— Я почакай — каза инспекторът. — Какво става там при вас?

Елъри му разказа всичко набързо.

— Безсмислена история — каза баща му. — Радвам се, че нямам никакво отношение към нея. Или имам?

— Трябва ми само да получиш някои сведения за мен. Ръсти Браун, годеницата на Джон Себастиан, е изготвила ескизи за коледни подаръци на всички гости, а Джон ги раздаде сутринта на Коледа. Всеки подарък имаше формата на определен знак на Зодиака.

— Знак на какво?

— На Зодиака.

— Ох — каза инспекторът.

— … и всички са били направени по специална поръчка при Мойлан — това е златарско ателие на Пето авеню. Осем подаръка са щипки за пари, четири — брошки. Няма ли да разпиташ за тях при Мойлан?

— Предполагам, че трябва да го направя лично?

— Не е задължително. Изпрати Уили или Хосе, или Пигът, или някой друг.

— Знаеш ли, синчето ми, че нямаш чувство за хумор?

— Какво?

— Е, не е важно. Какви въпроси трябва да се зададат? Или трябва да се измислят в хода на беседата?

— Даже не знам. Аз, татенце, действам по усет, а той ми подсказва нещо странно, което не се връзва с нищо. Просто нека при Мойлан ти разкажат всичко за тази поръчка. Особено ако в това е имало нещо необикновено. Ясно ли е?

— Не — отговори баща му, — но кой съм аз, за да разбера хрумванията на гения? Предполагам, че разпитите трябва да бъдат поверителни. Без изтичане на информация?

— Именно.

Инспекторът въздъхна и окачи слушалката.

 

 

Следобед се отби лейтенант Луриа.

— Не — отговори той на въпросите им. — Засега нещата с идентифицирането на мъртвеца не вървят. Започваме да изпращаме негови снимки извън пределите на щата. Как сте всички? Чух, мистър Себастиан, че все още всяка вечер получавате подаръци?

— Силен ли сте по старогръцки, лейтенант? — започна Джон.

— Тоест нещо от рода на Timeo danaos et dona ferentes^[3]. Луриа се усмихна.

— Това е на латински, но според мен сте схванали смисъла.

— Разбирам ви. Значи така, господа — лейтенантът повиши тон. — Страшно любезно е от ваша страна, че се съгласихте да не заминавате. Днес е прекрасен ден, не ви ли се иска да отидете и да се попързаляте някой и друг час с кънки? Не мога и да си представя, че на някой ще му се прииска да се скрие от мен — той се разсмя. — Докато пътувах насам, видях как хората се пързалят на елдъруудското езеро и ми казаха, че пързалката днес е истинско удоволствие.

Момичетата изпаднаха във възторг. Даже доктор Дарк се остави да го проагитират, при условие, наистина, че ще го докарат обратно за началото на мача на армейците със Стенфорд. Младите носеха кънките си, а Артър Крейг реши, че щом разполага със стария килер на Джон, пълен със спортен инвентар, а също и със съсед с многобройно семейство, ще съумее да екипира онези, които са пристигнали без кънки. Всички се устремиха към стаите си, за да облекат топли дрехи.

— Вие не тръгвате ли, Куин? — запита лейтенант Луриа.

— Аз се напързалях до насита още тогава, когато прочетох „Ханс Бринкър“ — Елъри разпали лулата си и седна. — От лабораторията нищо, лейтенант?

— Нищичко — лейтенантът го изгледа втренчено. Елъри му отговори със същото. — Добре, няма да ви помъкна насила, я. Само че се въздържайте от съвети, става ли?

— Имате пред себе си образец на онова, което великият Бард наричаше гълъбово яйчице на разсъдливостта. А отпечатъците?

— Никакви чужди отпечатъци в библиотеката, освен на убития.

— Кинжалът?

— Отпечатъци на мистър Крейг, но стари и размазани. Убиецът е бил с ръкавици.

— Както винаги, nicht wahk^[4]?

Преди тръгване Елен каза на Елъри:

— Бих могла да се досетя, че няма да постъпите като всички. Оставате в къщата, за да следите няма ли полицията да открадне нещо?

— Нещо подобно — Елъри се усмихна. — Е, до скоро! И да се надяваме, че никой няма да рискува по тънкия лед.

Елен изфуча:

— Ей-богу, мистър Куин, не сте и наполовина толкова умен, колкото си въобразявате!

И тя тръгна, хванала под ръка Мариус Карло и доктор Сам Дарк, като че ли те бяха двамата най-желани мъже във Вселената.

Още щом компанията потегли с автомобилите на Крейг и Фримън, лейтенант Луриа хлътна в кухнята.

— Хайде, дами, обличайте се по-дебеличко. Отивате да се повозите.

— Кой, ние ли? — светна Мейбъл.

— Вие. Вие също имате право да подишате чист въздух. Това се отнася и за вас, Фелтън. Сержант Девоу ще ви повози всички.

— Много мило от ваша и сержантска страна — усмихна се мисис Янсен. — Но как ще се оправя с вечерята?

— Имате маса време. Футболното предаване ще започне около пет часа.

Луриа изчака, докато полицейската кола напусне владенията на Крейг. След това той се върна в хола. Елъри извади лулата от устата си и запита:

— Санта?

— По дяволите Санта — каза Луриа. — Сега млъкнете и не ми пречете да си отработвам заплатата.

Той свали възглавниците от креслата. Опипа мебелите, отвори чекмеджетата, прерови шкафовете, напъха ръжена в комина. Той развинти задния капак на стромберг карлсъна. Претършува елхата, като не пропусна да надзърне под червения капак от гофрирана хартия, който прикриваше подставката. Дюйм по дюйм той изследва стените, погледна зад картините, почукваше, пошляпваше, потропваше по съмнителните места. Той провери пода. Вдигна килимите. Разглоби хола на части и го сглоби отново.

Той повтори същата процедура в библиотеката, музикалната зала, трапезарията, бюфета, кухнята и вестибюла. Димейки спокойно, Елъри го следваше по петите. Когато Луриа приключи с огледа, той каза:

— Ако позволите да запитам, какво всъщност търсехте?

Луриа отговори загадъчно:

— Нищо, надявам се.

После добави:

— Куин, нямам нищо против вас лично, разберете ме, но трябва да ви обискирам.

— Да ме обискирате? — Елъри се усмихна. — С удоволствие.

Той вдигна високо ръцете си, а лейтенантът прекара длани по тялото му.

— Сега, моля ви, не се отделяйте нито крачка от мен.

Наближаваше четири и половина. Луриа се върна в хола и си избра по-удобно кресло. Елъри го последва.

— Сега нека да дойдат — каза лейтенантът, запали цигара и запуши с тайнствен вид.

Първо се завърна компанията от пързалката, малко след четири и половина. Всички разговаряха оживено. Луриа ги пресрещна до входната врата и им прегради пътя. Крейг беше крайно учуден.

— Още ли сте тук, лейтенант?

— Боя се, че ще трябва още твърде много да търпите моето присъствие, сър.

В обикновено добродушното ръмжене на брадатия се почувстваха резки нотки:

— Какво има този път?

— Ще ви обясня по-късно. Засега няма ли да бъдете така любезни да постъпите както ви кажа? Предполагам, че всички искате да се преоблечете, да се освежите и така нататък. Моля ви, приберете се направо по стаите си. Веднага щом се приготвите, слезте тук. Но само по парадната стълба — той направи крачка назад. — Заповядайте.

Цялата компания влезе в къщата. Луриа стоеше като на пост в дъното на вестибюла, докато край него, строени в колона, преминаха Артър Крейг, Джон Себастиан и гостите. Те се изкачиха по стълбата, а Луриа така си и остана във вестибюла.

След няколко минути се завърна сержант Девоу с прислугата. Лейтенантът повтори указанията си и добави:

— Иди с тях, сержант, а след това ги докарай долу.

Очите на Елъри блеснаха.

— Сега вече схванах.

— Каквото и да сте схванали, задръжте го за себе си.

Първи прибързано се спусна доктор Дарк.

— Не знам какво става тук — изсумтя той, — но имам намерение да слушам футбола. Отдръпнете се, джентълмени.

— Минутка — каза лейтенантът.

Елдъруудският лекар разлюля телесата си и се спря на най-долното стъпало.

— Няма ли да възразите, ако ви ошляпам лекичко? Няма да боли — лейтенантът се усмихна.

— Личен преглед? — рязко запита доктор Дарк. — Защо?

— Но нали не възразявате особено, а, докторе? — Луриа все още се усмихваше.

Рижата грива на доктора настръхна, но след това очичките му блеснаха.

— Защо трябва да възразявам? Карай, синко.

След като се оправи с доктора, Луриа каза вежливо:

— Благодаря, док. Сега, моля ви, влезте в хола и не излизайте повече оттам. Включвайте радиото, правете каквото искате, само нито крачка извън хола.

Доктор Дарк незабавно се устреми към стромберг карлсъна. Той го настрои на вълната на „Си Би Ес“, регулира звука, запали дълга пура и се отпусна в креслото. Когато чу гласа на Тед Хусинг, той светна.

Следващият беше Джон, а след него и всички останали започнаха да слизат един по един. И Луриа спираше всеки по-отделно. С личния преглед се съгласиха всички мъже. При жените Луриа се задоволи с това, че ги огледа твърде внимателно и освен това поиска разрешение да надникне в чантичките им. След което всеки беше веднага отпращан в хола, като молбата да не го напускат се повтаряше.

Когато сержант Девоу се появи с мисис Янсен, Мейбъл и Фелтън, лейтенантът каза окуражаващо:

— Не треперете, момичета. Никой не се кани да ви се кара. Мисис Янсен, отивайте направо в кухнята и се залавяйте с вечерята… Вие, Мейбъл, помагате на мисис Янсен, нали?

— И то как — каза ирландката. — Аз трябва и да беля картофите, и да сервирам на масата…

— В трапезарията? Днес, Мейбъл, не трябва да правите това. Луриа присви устни. — Мисис Янсен, какво е менюто ви за днес?

— Шунка, студени блюда, картофена салата…

— Прекрасно. Сервирайте всичко това а ла фуршет в хола.

— Мистър Крейг ще пожелае да сервирам преди вечерята коктейли и канапе — обади се Фелтън.

— Вие тримата можете да бъдете в кухнята, бюфета и трапезарията. Вие, Фелтън, ще влизате също така и в хола. Но задължително влизайте и излизайте само през трапезарията. Сержант, отговаряте за всяко движение на тези трима души.

— Да, сър — не без удоволствие откликна сержант Девоу.

Той придружи тройката през вестибюла, отвори пред тях вратата на бюфета и ги последва вътре. Луриа изчака малко, после закачи кукичката на вратата откъм вестибюла и влезе бързо в хола.

Всички там стояха прави и разговаряха шепнешком. Всички, с изключение на доктор Дарк, който слушаше внимателно Тед Хусинг.

Артър Крейг малко насила изрече:

— Бъдете така любезен, лейтенант, бих искал да получа обяснение.

— Разбира се, сър, стига само докторът да изключи радиото. Нали мачът ще започне след няколко минути, док?

Дебелакът му хвърли свиреп поглед, но все пак протегна ръка и изключи радиото. Лейтенант Луриа грижливо придърпа кафявите кадифени завеси, закачени по цялата височина на стената над сводестата врата към вестибюла. След това се обърна. Набитата му фигура добре се очертаваше на кафявия фон.

— Всичко е просто — каза лейтенантът. — Трябва да разкрия убийство, случаят е сложен и докато не идентифицират убития, няма да мога да стигна и до първата ямичка^[5]. В същото време тук възникна и тази хитра историйка с коледните подаръци, които всяка вечер получава мистър Себастиан. Аз не зная какво се крие зад тези игри, как те са свързани с убийството и има ли въобще такава връзка. И затова днес направих ето какво: през деня ви изгоних всички, включително и прислугата, навън. Всички, освен мистър Куин, но и за него нямаше никакви привилегии. Не мога да не го слагам в сметката само затова че неговият старец е голяма клечка в полицията.

Изобщо не можеш — помисли си ухилен Елъри.

— Докато не бяхте вкъщи, мистър Крейг — продължи Луриа, — аз имах смелостта да огледам основните жилищни помещения на първия етаж. Между другото, пристигнах с готов ордер за обиск, в случай че ви хрумне да се задълбочите в юридическите тънкости. Ако желаете да го погледнете, сър…

Крейг раздразнено махна с ръка.

— Всеки от подаръците, предназначени за мистър Себастиан през последните три вечери, се е появявал някъде на първия етаж — каза с усмивка Луриа. — Задачата ми днес беше да се убедя, че днешният подарък — четвърти поред — още не е подхвърлен.

— Дяволски умно от ваша страна, лейтенант — каза Джон достатъчно студено.

— Просто здрав смисъл. Когато всички се завърнахте вкъщи, веднага ви отпратих горе и ви наглеждах, докато се изкачвахте. По този начин се убедих, че никой не е подхвърлил нищо, докато се е изкачвал. А когато слязохте, обискирах мъжете и огледах жените, преди да ви пусна в хола. Така се уверих, че никой не е донесъл кутийка със себе си. С други думи, в този момент съм готов да дам клетва, че този етаж е чист. Кутийка тук няма. А тъй като всички ние се каним да останем тук до полунощ — тук се разнесе общ стон, — та така, сега този невидим Санта Клаус, за който ми разказвахте, разполага почти с цялата къща. И ние трябва да измъкнем куп интересни неща от това, което ще се случи или няма да се случи. Нали така, Куин?

 

 

Оказа се, че седем часа са твърде голям срок за повече от — дузина хора, заключени в една стая без никаква надежда да излязат — даже в такова просторно помещение, като хола в къщата на Артър Крейг. Обсадното положение започна във вече натегната атмосфера, която все повече се сгъстяваше, докато вечерните часове се точеха бавно. Това настроение съвсем провали футбола на доктор Дарк. Той ту се опитваше да заглуши дамите, включвайки звука на пълна мощност, ту прилепваше голямото си ухо до самия високоговорител. Когато Стенфорд повтори триумфа си над армейците, като разгроми курсантите с резултат 34:13, славният доктор почти не се наслаждаваше на победата — прекалено го бяха изкарали от равновесие бърборковците в хола. Той даже не можа да даде достоен отпор на Роланд Пейн, който отбеляза, че въпреки поражението на армейците, знаменитият Риж Кегъл се е покрил с безсмъртна слава, преди да напусне — та кой, ако не той, направи и двата тъчдауна и сам донесе за отбора си всички спечелени точки?

Страстите не утихнаха и когато сержант Девоу пропусна през вратата на трапезарията бедния Фелтън. Лакеят донесе несъмнените атрибути за вечеря а ла фуршет. Крейг се накани да стане, но веднага мълчаливо се отпусна назад. Последва твърде писклив коментар от страна на Оливет Браун: Това минава всякакви граници, нали, мистър Крейг? Останалите също възроптаха. Особено се открояваше доктор Дарк, който заяви, че никога не се е учил на този водевилен трик — да балансира с чиния, пълна с храна, на собственото си коляно — и че не се кани да се обучава на стари години. Но по-сериозни възражения не последваха; затова пък нарасна напрежението. Вечеряха мълчаливо. По време на вечерята Луриа беше и любезен, и бдителен. Столът му беше поставен точно пред завесите, закриващи входа, и той не стана от него нито за миг.

След вечерята започна общо тихо напиване. Мариус Карло се натряска съвсем целенасочено, след което заспа. Трескавото му хъркане никак не помагаше за подобряване на моралния климат. Някои за малко и твърде разсеяно поиграха бридж. Ръсти хвана джаз по радиото и помъкна Джон да танцува с нея, а след това и с Валентина и Елен. Елъри си остана в ъгъла и не реагира на сигналите на Елен. По-късно, вече от пълно отчаяние, компанията възприе настойчивите призиви на Валентина да поиграят на гатанки. Това представление позволи на дългокраката блондинка да демонстрира и крачетата си, и артистичната си дарба. Но и едното, и другото не направиха особено впечатление на всички, с изключение на Роланд Пейн, чийто солиден поглед рядко се повдигаше над долната граница на късата, според модата, пола на Валентина. Накрая в единадесет часа всички зарязаха игрите и насядаха да чуят новините, което предизвика у някои не особено умни насмешки: дикторът с искрен глас вещаеше, че комисията на президента Хувър по контрола за спазването на законността и реда е готова да излезе пред конгреса и със сигурност очаква по-решително приложение на закона за забрана на продажбата на алкохолни напитки; един от камионите на холандеца Шулц бил откраднат в нюйоркския Ист Сайд направо от митническия склад, а в чикагския Норд Сайд два трупа, добросъвестно натъпкани с куршуми от пишеща машинка — направо второ издание на касапницата в деня на свети Валентин — били измъкнати на части от глуха уличка и регистрирани като документи за алкохолната война между Бъгси Морън и белязания Ал Капоне; а полицейският комисар на град Ню Йорк Уейлън предложил принципно решение на транспортните проблеми в Манхатън: призовал да се забрани всякакво паркиране на коли в деловите квартали.

След новините всички седяха, затъпели от пиенето, и чакаха да стане полунощ. Когато тя настъпи, като извести за себе си с приглушения звън на стоящия часовник на горната площадка, всички с мъка надигнаха глави.

— Много съм изморен, лейтенант — каза с въздишка мистър Гардинър. — Позволете ми да се оттегля за сън.

— Една минутка, преподобни отче — Луриа скочи на крака и се устреми към вратата за трапезарията. — Девоу!

Сержантът пъхна главата си в хола.

— Доведи онези тримата.

Когато в хола влязоха, тътрейки крака, мисис Янсен, Мейбъл и Фелтън, Луриа заповяда:

— Девоу, оставаш тук! Никой да не се движи!

Като изтича към сводестата врата, той се гмурна в завесите и изчезна. Всички мълчаха.

— Часът на вещиците — каза внезапно Фримън и се засмя. Вместо смях се получи нещо почти като ехо.

Така всички изчакаха в мълчание дълги девет минути. След това завесата се разтвори и се показа лейтенант Луриа. Той бавно извади от джоба си пакет „Меликринос“, бавно измъкна цигара, бавно я запали.

— Експериментът приключи — каза той.

— И какво трябва да означава всичко това? — изскърца Джон.

Луриа каза, без да бърза:

— Днес подаръци няма да има. Нито долу, нито, казано между другото, на площадката. А знаете ли защо, господа? Защото оня, който ги е подхвърлял всяка вечер, с цел да бъдат намерени, днес не е могъл да подхвърли четвъртата кутийка. А кой не е могъл да я подхвърли, а? Ами че който и да е от вас, от тези, които се намирате в тази стая. Позволете ми да ви кажа, че никога не съм вярвал във вашия Санта Клаус. Сега съвсем точно знам, че няма никакъв Санта Клаус. А и да има, то той няма никакво отношение към тези подаръчета. Един от вас е пръскал подаръците из цялата къща. А сега какво ще кажете да ни посветят всички в тази комедия? Какво ще кажете?

Но никой не каза нищо. Колкото и да е странно, това накара лейтенант Луриа да излезе от кожата си.

— Добре тогава, играйте си своите глупави игрички! — изръмжа той, размахвайки ръце. — Отсега аз се занимавам само с убийството. И цялата тази щуротия я оставям на вас, Елъри.

— Но, лейтенант — започна Елъри, който не знаеше как с необходимата деликатност да посочи огромните пропуски в проведения от Луриа експеримент.

Но лейтенантът ревна:

— Лека нощ! — и изхвръкна светкавично от къщата.

— Чувам, че смяната ми идва. Довиждане! — каза Девоу, изкашля се внимателно и излезе след Луриа.

Никой не помръдна, докато шумът от двете полицейски коли, които форсираха по алеята, не затихна в далечината. Тогава всички уморено се разотидоха по спалните.

Поне им се струваше, че отиват да си легнат. Но едва вратите в горния коридор започнаха да се отварят и затварят, когато Джон, който тръгна нагоре сред първите, излетя от стаята си, смеейки се като демон.

— Днес подаръци няма да има — каза той. — Ето, това открих току-що на кревата си!

Той държеше вдигнат високо над главата си малък пакет от червено-зелен станиол, завързан със златиста панделка. На познатата картичка със Санта Клаус и познатия надпис За Джон Себастиан.

 

 

Наложи се да дадат успокоително на Джон. Доктор Дарк остана при него, докато заспи. Когато слезе долу, докторът завари цялата компания около кутията, която Елъри отвори.

— Как е Джон, докторе? — попита потиснато Ръсти.

— Това са само обикновени нерви, скъпа моя. Той и без това е напрегнат, а сега и всички тези загадки. Те го разстройват много — докторът откровено се протегна към бутилката с уиски. — Та какво ни поднесе днес домашният дух, Куин?

Елъри повдигна миниатюрен стобор, боядисан с бяла боя.

— Докторе, той идеално огражда къщичката.

— А посланието?

Елъри му подаде бялата картичка. На нея имаше четири акуратно напечатани реда:

Във четвъртата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

тези бели Тараби

да те пазят от злини.

— Даже и думите са нескопосани — промърмори докторът и протегна картинката обратно.

— Почакайте, този път на обратната страна пак има знаци. На вас, докторе, те говорят ли ви нещо?

Дебелакът бързо обърна картичката и видя следното:

— Така децата рисуват стобор. А какво означава това?

— И аз бих искал да знам.

— Зло — тягостно произнесе Артър Крейг. — Тук се говори за злини. За пръв път намекват за… нещо такова.

— Ако не се смята трупът във вашата библиотека, мистър Крейг — отбеляза Елъри не без ирония.

— Да, но това е насочено срещу Джон.

Ръсти изведнъж се разкиска.

— Струва ми се, че сега ще повърна.

Тя изскочи от хола и се затича нагоре по стълбата. След нея се устреми доктор Дарк. След него хукна Оливет Браун. Вал Уорън също се понадигна, но под погледа на Елъри се отпусна обратно в креслото.

Елъри разглеждаше куклената къщичка с новия фрагмент.

— Експериментът на Луриа не доказа нищо, а това произшествие само подчертава колко напразни са неговите усилия. Ако в къщата се крие някой неизвестен, той е успял да подхвърли четвъртата кутийка на кревата на Джон, докато всички ние седяхме тук, лишени от възможността да се движим по инициатива на лейтенанта. От друга страна, ако дарителят е един от нас, както според мен смята Луриа, то той е могъл да предусети нещо от намеренията на лейтенанта още през деня и след завръщането от пързалката да остави кутийката в стаята на Джон, преди да слезе долу. Спомте си, че Джон слезе един от първите.

Елъри поклати глава.

— Що се отнася до мен, аз се отказвам от намерението да попреча на оня, който подхвърля тези предметчета. Твърде големи са шансовете да пробута малката кутийка в тази голяма къща. Отсега ще ме интересува само съдържанието. Засега имаме седем предмета, които се появиха на четири пъти. В това има някаква закономерност, но аз засега не я виждам. Когато предметите станат повече, може би ще я забележа.

— Сигурен ли сте, мистър Куин, че това не е просто нечия глупава шега? — избоботи Крейг.

— Сигурен съм.

— В такъв случай даже не знам как да изразя радостта си, че сте тук — брадатият се отпусна в креслото. — Ако само ви се удаде да разберете какво означава всичко това… докато не е късно…

— Идете да спите, Артър — тихо каза Дан Фримън.

— Предлагам на всички да отидат да спят — каза Елъри.

Оставиха все още хъркащия Мариус в хола.

Глава седма
Пета вечер: неделя, 29 декември 1929 година

в която на Козирога порастват четири рога, едно място се отбелязва с кръстче, а разнообразни съображения за приложимостта на числото „дванадесет“ не довеждат до нищо

По време на закуската се появи Луриа и развали апетита на всички. Един поглед към намръщените му вежди беше достатъчен и Елъри разбра, че днес лейтенантът няма настроение за коледни подаръци…

— Ще разговарям с всеки от вас поред в библиотеката — обяви Луриа, без каквито и да е предисловия. — Къде е Гардинър?

— В града. На църква — каза Крейг.

— Това също го засяга, когато се върне.

И той ги обработваше, настанил се зад масата в библиотеката и осъществявайки нещо като таен трибунал, си водеше записки в дебел бележник. Елъри си стоеше настрана и мина последен. Той установи, че няма нищо ново — лейтенантът, както става винаги с полицията, нямаше друг избор, освен още един път да мине по утъпканата пътека: къде сте виждали покойника по-рано, какво именно сте правили във вторник сутринта и кога точно…

 

 

Когато лейтенант Луриа шумно затвори бележника си и се изправи, Елъри каза:

— Между другото, точно след заминаването ви вчера Джон Себастиан намери четвърта кутия в спалнята си.

Луриа пак седна. И пак стана.

— О, дявол!

После попита:

— Какво имаше в нея?

— Мъничко бяло стоборче, нещо прелестно. Е, и намеци за някакви дебнещи злини.

— Всичко това са глупости! Знаете ли, тук всички сте откачили. Трябва да тръгвам.

— Минутка, лейтенант. Нещо за мъртвеца.

— Празно. От нито един участък — нищо: нито по фотографията, нито по описанието, нито по отпечатъците. Имам усещането, че веднъж не са го задържали. Той определено не е от тези места, доколкото сме успели засега да проверим. И как ми харесва всичко това? Ами аз просто откачам!

Скоро след обяда позвъниха от Ню Йорк. Търсеха Елъри. Той вдигна слушалката в библиотеката, след като предварително притвори вратата.

— Докладва инспектор Куин — доложи инспектор Куин. — Как ще заповядате да сервирам вашата астрология — направо или по заобиколен начин?

— Както винаги направо — каза мъжествено мистър Куин.

— Ти каза, че онази малката Ръсти Браун е нарисувала осем щипки за мъже и четири дамски брошки и на всяка има свой знак от Зодиака?

— Казах именно това.

— Не си добре с аритметиката. Осем и четири във всеки случай прави дванадесет. Но работата е там, че при Мойлан казаха, че са изработили тринадесет предмета.

Когато от другия край на жицата замълчаха задълго, инспекторът попита:

— Елъри, ти умря ли или какво?

— Съвземам се след сърдечен удар — отговори Елъри със слаб глас. — Казваш, че са направили тринадесет? По поръчка, разбира се, не по грешка?

— Естествено, по поръчка. При Мойлан не грешат.

— И я ми кажи още — гласът на Елъри се оправяше. — Тринадесетият предмет нали не е изработен по отделна рисунка? За него също има знак от Зодиака, по-точно копие на един от дванадесетте?

— Да, това е бил…

— Стоп, ваше величество. Ще се досетя сам. Дубликатите са изобразявали козли, по-точно Козирози? Две щипки за Козирог. Какви са успехите ми?

— Колосално — отговори баща му, действително изумен. Как разбра това, синко?

— Ти познаваш методите ми — отговори скромно Елъри. — Впрочем, аз нямам тайни от теб. Джон Себастиан се е родил на шести януари. А шести януари се пада под знака на Козирога.

— Ами? А как пък разбра, че са направили две украшения за Себастиан?

— Това е интересна историйка. Но не мога да ти я разкажа по телефона. Татко? Чуваш ли?

— Чувам — отговори невесело инспектор Куин. — Понякога сам не разбирам защо не ти изпращам ежемесечна сметка за услугите. И какво ще бъде този път?

— Имаш ли способен човек, когото да можеш да натовариш за два дена с една поверителна задачка? Например като сержант Уили?

— Прибираш ми най-добрите хора! Е, добре! И какво трябва да направи Уили?

— Искам той да се порови около обстоятелствата при раждането на Джон Себастиан.

— При раждането?​

— Правилно си чул. Аз знам за това само следното: родителите на Джон са били мистър и мисис Джон Себастиан от Ри, щат Ню Йорк. Мисис Себастиан се е казвала Клер. Вечерта на пети януари хиляда деветстотин и пета — записваш ли, тате?

— Да, сър — инспекторът въздъхна — и пета година.

— Семейство Себастиан са пътували с кола към къщи от Ню Йорк във виелица. Около Маунт Кидрон са се преобърнали. В резултат мисис Себастиан получила предварителни контракции. Тя умряла при раждането, а бащата на Джон умрял приблизително след седмица от травми. Ето всичко, което ми е известно. Но аз искам да знам за аварията и за accouchement^[6] повече, много повече.

Елъри откри Ръсти на двора. Джон наблюдаваше как Валентина, Мариус и Елен се надпреварват да правят снежни човеци. А Ръсти наблюдаваше Джон, който не изглеждаше особено радостен.

Елен приветства Елъри с вопъл. В отговор той само се усмихна, махна й с ръка и се обърна към Джон:

— Мога ли да взема годеницата ти назаем за две минути?

— При условие че няма да я разубеждаваш да се жени за мен. Между другото и ти също ли си влюбен в нея?

— Безумно — каза Елъри и отведе Ръсти настрана.

Розовите бузи на Елен станаха пурпурни, а когато Мариус й каза нещо, тя грабна шепа сняг и се нахвърли срещу него.

— Не разбирам защо съм ви притрябвала — каза Ръсти. — При това аз съм вече ангажирана. Елен е свободна.

— Защото Елен не може да отговори на въпроса, който искам да ви задам — Елъри се усмихна. — А вие можете.

— Какъв въпрос?

— Ръсти, как стана така, че не споменахте за тринадесетия подарък със зодиакален знак?

— Ах, това ли било? — каза Ръсти. — А какво, забравила ли съм?

— Забравихте — ласкаво каза Елъри.

— Да, аз наистина го поръчах. Това беше копие на онзи, който беше предназначен за Джон.

— А защо поръчахте дубликат?

— Защото Джон ме помоли. Още въпроси, мистър Куин?

— Един. Защо на Джон са му притрябвали две щипки с Козирог?

— Бих могла да отговоря, че най-вероятно, защото на шести януари Джон ще получи куп пари и една няма да му стигне. Но това ще бъде празна приказка — Ръсти се държеше невъзмутимо. — В действителност, мистър Куин, аз просто не знам защо.

— И не попитахте?

— Разбира се, че попитах.

— И как ви отговори той?

— Той се засмя, целуна ме и каза, че ние засега още не сме мъж и жена. Защо да не го попитате сам?

— Май че така и ще направя — каза Елъри. — Даже с риск да получа целувка от него.

Престорената му сериозност прикриваше истинската. Но Елъри изобщо не я показа, когато отведе Джон настрана.

— Та как така, малък Джони? — запита той. — Откъде са двата Козирога?

— Как разбра? — запита Джон неприязнено. — Ръсти ли го издрънка?

— Не. Тя само потвърди онова, което и без това ми беше известно.

Джон каза много недоволно:

— Излиза, ме си правил справки за мен?

— Просто трябваше да се провери една идейка. А защо, Джон, против ли си да питат за теб?

— Да, против — бавно отговори Джон.

— Я чуй, приятелю. В този дом стана убийство…

— Боже мой! — възкликна младия поет. — Смяташ, че аз по някакъв начин съм свързан с това? Елъри, че аз не по-добре от теб знам кой е този старец и как му се е случило да го убият тук!

— Тогава защо не ми каза за двата Козирога?

Джон отговори хладнокръвно:

— Защото предпочитам засега да не го правя. Ще има ли още въпроси?

— Май че не.

Елъри се забави за секунда. А Джон се присъедини към компанията, каза нещо на Ръсти, получи в отговор възторжена целувка и веднага се залови да прави снежен човек с радостното съдействие на Ръсти.

Без да бърза, Елъри тръгна към къщата. Още щом излезе от полезрението им, той видимо увеличи крачката си. Когато тихичко влезе в сградата, той се сблъска там със стария мистър Гардинър и Оливет Браун, измърмори нещо за намерението си да дремне, уморено се помъкна по стълбата нагоре и… светкавично се мушна в стаята на Джон.

 

 

Това беше много голяма стая с грамаден еркер, собствена камина, гигантско легло и вградени шкафове за дрехи с невероятни размери. Стените бяха окичени със стари вимпели от колежите и различни трофеи от юношеската възраст — табелки с надписи стоп, паркирането забранено, не ходете по тревните полета, кръстосани рапири, плакати, рекламиращи пътешествия из Франция и много други веществени спомени за дните от ранното юношество на Джон.

Елъри веднага се устреми към най-близкия шкаф и отвори вратичката му. За известно време той замръзна с широко отворени очи. После отвори друг шкаф. Той още стоеше слисан, когато зад гърба му се разнесе леден глас:

— Винаги съм оприличавал детективите на хлебарки, куки, въшки и други паразити. С какво се занимаваш ти тук?

— Аналогични недалновидни квалификации са правени по адрес на Джон С. Самнър, епископ Канони, каноник Чейз — каза Елъри, без да помръдне. — За някои детектив, а за някои — борец за справедлива кауза. Зает съм с търсене на истината, така както го смятам за необходимо, и ти при това не ми помагаш особено.

Той се обърна.

— И все пак, Джон, длъжен съм да ти поднеса извиненията си за това, което правя в момента. А сега ми обясни защо всеки костюм, палто, спортна дреха, шапка, пуловер, обувки и всичко останало в тези шкафове са в двойно количество?

Колкото и да е странно, ъгълчетата на красивата уста на Джон се повдигнаха в насмешлива усмивка.

— Искаш да кажеш, че просто си се досетил за всичко, защото при Мойлан са ми направили две еднакви щипки?

Елъри си придаде обиден вид.

— Да се досетиш в моя речник е обидна дума. Не, аз можех да се опра на още нещо. Но ти не отговори на въпроса ми.

Ухилването стана по-широко.

— Може би ще го сметнеш за безсмислица, но винаги съм си имал прищявки за дрехите, а тъй като ги хабя моментално, стана ми навик да купувам всичко en double^[7]. Знам, че е екстравагантно, но в какво е тогава преимуществото на поета, ако не може да удовлетворява поне няколко свои каприза?

— И само това? — каза тихо Елъри.

— Само. Ето, полюбувай се — Джон започна да разтваря чекмеджетата на скрина. — Двойни ризи, кърпички, връзки, игли за връзки, колани, тиранти, чорапи…

— Даже монограми — Елъри опипа две еднакви връзки с монограми Дж. С.

— Тази мания се разпростира и върху портмонетата, пръстените с монограми, табакерите… Каниш ли се да изтичаш за психиатъра?

— По повод на толкова стабилна, последователна мания? — Елъри поклати глава с усмивка.

Това изглежда беше забавно и за Джон.

— Ти не ми вярваш.

— Помниш ли какво е казал Оскар Уайлд: Може да се вярва в невъзможното, но в неправдоподобното — никога!

— Съгласен съм. Например никога не съм вярвал в толкова неправдоподобно нещо — да се вмъкнеш скрито в стаята ми, като прословутия дух в нощта.

— Аз само се позовах на думите на Оскар Уайлд. Лично аз не само мога да вярвам, но нерядко и вярвам в неправдоподобното. За това ми е необходимо само фактите да не сочат някакъв друг извод.

— А в дадения случай фактите сочат ли друг извод?

— Тези факти, с които разполагам сега — каза Елъри, — да.

Усмивките им се кръстосаха и Елъри излезе.

 

 

Тази вечер подаръка намери Елъри.

Това стана по времето, когато след вечерята цялата компания слушаше предаването на Мейджър Бауърс Семейството от Капитолия. Елъри констатира, че тютюнът му за лула се е свършил. Той се качи в стаята си, за да напълни кесията си, а на кревата му лежеше весела коледна кутийка, увита в познатия червено-зелен станиол, завързана с все същата позлатена панделка и снабдена с картичка със Санта Клаус с напечатано име.

Тази кутия беше значително по-голяма от предишните две.

Той внимателно я отнесе долу.

— Номер пети — обяви той.

Крейг веднага изключи радиото. Елъри сложи кутията на тясната маса. Всички мълчаливо се наредиха край нея. Елъри разкъса обвивката, под която беше вече известната им бяла кутия. В нея лежеше някакъв предмет, увит в червена амбалажна хартия, а върху него — бяла картичка:

В петата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

тази гипсова Ръка

/Не разбра ли таз шега?/

с черно кръстче на Дланта,

плашиш ли се от това?

Когато той свали обвивката, там действително имаше ръка — мъжка ръка от гипс — костелива, съвсем изтощена, пръстите й бяха леко свити, а леко отместеният палец сякаш изразяваше молба или капитулация. Върху белия гипс на отворената длан шегобиецът-изпращач отчетливо беше начертал с мек молив кръст.

— Да не се разбере какво има той предвид този път е просто невъзможно, а? — каза Джон с късо кискане. Той автоматично се обърна към бюфета с напитките.

— Ръсти — каза Елъри, — това според вас отпечатък ли е?

— Не — Ръсти гледаше с тревога Джон. — Прилича повече на модел, по каквито изучават анатомия на уроците по изобразително изкуство. Подобни неща могат да се купят във всеки художествен магазин.

— С кръстче, както се казва, е белязано мястото — промърмори Артър Крейг. — Но защо ръка?

— Хиромантия — изведнъж каза мисис Браун. — Длан — линия на живота — кръстът пресича линията на живота…

— Може би трябва да си прережа гърлото и да сложа край на цялата тази неопределеност? — запита Джон със същото странно кискане.

— Предполагам, Джон, че можем да минем без глупави шегички — каза брадатият му опекун. — Мистър Куин, говори ли ви това нещо повече от досегашните истории?

— Нито на йота — Елъри обърна картичката. — А, ето, тук има още и рисунка с молив. Голата същност на ръката — изрече той. — Форма, сведена до чисто анатомичната функция. И кръстчето не са забравили — в случай че Джон е забравил как се чете, предполагам. Това е дотолкова безсмислено, че е даже страшно.

Той захвърли картичката на масата и се обърна. Един по един всички отново се разотидоха по креслата си. Никой, даже доктор Дарк, не беше в настроение да слуша радио.

— Джон, мили — каза Ръсти.

— Какво?

— Мили, нали в действителност ти не приемаш това като нещо сериозно?

— О, не — каза Джон. — Та аз съм откърмен със заплахи за смърт. За мен те, прелестна Ръсти Браун, не означават нищо. Аз ги плюскам на закуска, оригвам се от тях на обед и ги смилам на вечеря. Те, малката, отскачат от мен като грахови зърна от стената. Не, сериозно! — той избухна. — Какво според теб трябва да правя, Ръсти, да умирам от смях ли?

— Джон, Джон — произнесе опекунът му.

— Хайде де, Елъри! — крещеше Джон. — Нали това е твоята стихия. От типа психоза-супер. Е, не крий нищо от нас! Хайде, тълкувай!

— Внимание, внимание! — каза Мариус и почука с чашата си по облегалката на креслото. — Реч!

— По-разбираемо — мрачно каза Роланд Пейн.

— По-решително — каза доктор Дарк, загледан в Джон.

— По-милосърдно, в името на господа — едва чуто каза мистър Гардинър.

— Както си искаш, дявол да го вземе! — развика се Джон, седна и пресуши чашата си на един дъх.

— Добре. Като предмет на днешното си изказване ще избера Странните Съвпадения с числото дванадесет — каза Елъри, като добави в гласа си точно толкова доброжелателност, колкото изискваше обстановката. Ръсти го погледна с благодарност.

— Готова съм да изслушам всичко — каза заядливо Елен. — Но трябва ли да се връщаме пак към всичко това?

— А ние не сме си и тръгвали от него, мис Крейг — парира Елъри, като направи поклон към нея.

Джон вдигна към него безсмислен поглед, след което отново се разплу в креслото.

— Продължавайте, Елъри — примоли се Ръсти.

— Дванадесет са участниците в нашето празненство — каза Елъри, като кимна. — Самият празник се състои от дванадесетте дни — или нощи — на Коледа. Дванадесет души представляват дванадесетте знака на Зодиака. И всяка вечер Джон получава подаръци, съпроводени от пародия на коледния химн, известен като Дванадесет коледни дни. Навсякъде дванадесет! Прекалено много за едно просто съвпадение. И аз си задавам въпроса: може ли числото дванадесет да се използва съзнателно като индикатор? Например, мога ли да свържа някого от присъстващите с това число?

Сержант Девоу, който незабелязано беше дошъл от вестибюла и слушаше с постоянно нарастващо недоумение, сега направо опря лакът в рамката на вратата и зяпна.

— Хайде да видим — каза Елъри.

Погледът му се спря върху Роланд Пейн.

— Какво ще стане, ако започнем от мистър Пейн?

— От мен? — адвокатът явно беше заварен неподготвен. — Бих ви бил много признателен, Куин, ако не ме замесвате в цялата тази глупост.

— Е, не, вас не можем да ви оставим настрана в никакъв случай. Точно в това е смисълът на нашето разследване. Помислете си, мистър Пейн, и то хубавичко. Числото дванадесет — в какъвто и да е контекст — не предизвиква ли никакви асоциации от вашия личен живот?

— Разбира се, не — отговори без особена любезност Пейн.

— А от професионалния? Вие сте юрист… Юрист… Но разбира се — каза Елъри и светна. — Може ли да има нещо по-ясно? Юрист — журито на заседателите. Дванадесет мъдри и справедливи. Разбирате ли?

— Почти не посещавам съдилищата — озъби се сивокосият адвокат. — Занимавам се все пак с гражданско право, а не с наказателно.

— Я оставете, Пейн — каза неочаквано Фримън. — Всичко това е даже занимателно. Разбира се…

— Но аз действително за никакви дванадесет си нямам понятие.

— Роланд, но как можа да забравиш за магистърската си дисертация? — гръмогласно попита Крейг. — При това ти толкова се гордееше с нея, че след много години буквално ме принуди да набера и напечатам собствено издание за раздаване на колеги-юристи. Нима си забравил? Там пишеше още за сборника римски закони от пети век преди нашата ера.

— О, господи — изстена адвокатът. — Артър, за какво говориш?

— Тя, естествено, се казваше — Крейг се усмихна и с крайчето на окото си погледна Джон — Lex XII. Tabularum^[8]. Имам някъде екземплярче. Законът на дванадесетте таблици, автор — Роланд Пейн.

— Да — да, всичко е вярно, Артър — каза Пейн със слаба усмивка. — Забравил съм. Но не съм ти благодарен за напомнянето.

— Ето на — бодро каза Елъри. — Сега поне имате пряка връзка с числото дванадесет. Впрочем, ама че работа, при това вие сте и douzeper.

— Кой съм? — попита Пейн и трепна.

— Дузепер — информира го Елъри. — Един от дванадесетте паладини на Карл Велики. Сигурно помните най-знаменития от тях. Песента за Роланд за нищо ли не ви говори? Роланд за Оливие, а Чайлд Роланд? Скъпи, сър, вие до уши сте затънал в дванадесет. Е, кой е следващият? Доктор Дарк?

Джон се усмихваше. Ръсти се гушна в него и се сви на кълбо на коленете му. Тя незабелязано стисна ръката на Джон. Той я целуна по върха на носа.

— Докторе, чакаме — каза с упрек Елъри. — Какво означава за вас числото дванадесет?

— Това е часът, когато обикновено ме вдигат от здрав сън с пациентки, сигурни, че са хванали австралийска пипка — каза шишкото. — Обаче мога още да привлека вниманието ви към дванадесетте черепно-мозъчни нерва — непременна част от курса по анатомия. Те завършват с дванадесетия или подезичния нерв…

— Студено, студено… — намръщено каза Елъри.

— Мисли, Самсон — Крейг се захили.

— Самсон? Казахте Самсон, мистър Крейг? — възкликна Елъри.

— Разбира се, аз казах Самсон. Той така се казва.

— А аз мислех, че се нарича Самуел. Е, тогава работата е съвсем друга — удовлетворено каза Елъри. — Ясно ви е, разбира се.

— Честно казано — не — каза Елен.

— На какво ли ви учат в Уестли? Самсон е библейският аналог на гръцкия Херакъл. А Херакъл какво беше?

— Дванадесетте подвига? — каза Фримън, усмихвайки се широко.

— Сега вие се убедихте в предимствата на широката хуманитарна ерудиция.

— Каква ти ерудиция! Лично на мен това ми напомня за мисис Жаботински — каза доктор Дарк. — На мен във всеки случай ми се стори, че съм извършил всичките дванадесет подвига, докато тя попадне на родилната маса при мен.

— И при това онзи твърди, че подезичният нерв било студено — изписка Елен.

Джон силно и звънко се разсмя. От този момент всичко тръгна по масло. Мариус Карло се оказа подходящ като музикален последовател на Шенберг с неговата гама от дванадесет тона; мистър Гардинър се асоциираше с дванадесетте апостоли, името на един, от които — Андрей — носеше; сродството на мисис Браун с дванадесетте знака на Зодиака беше безспорно; Артър Крейг го приеха в компанията благодарение на една от основните продукции на ежегодното му производство — знаменитите Календари на Крейг; макар и да отричаше, ме някога е играла в Дванадесета нощ на Шекспир, Валентина все пак настоя да включат и нея, защото е Стрелец, а рожденият й ден се пада на 12 декември — дванадесетия ден от дванадесетия месец. С Ръсти беше по-сложно, докато Елъри не изтръгна от нея, че съвсем не е била кръстена Ръсти, а Йоланта, име със седем букви, ако към тях се прибавят петте букви от фамилията й, се получава пак същото магическо дванадесет; а Дан 3. Фримън, който беше с юдейско вероизповедание, незабавно беше избран по инициатива на Джон за Велик Дванадесетарий, защото неговата принадлежност към юдеите фиксираше не само дванадесетте колена израилеви; но и техните вождове, дванадесетте сина на Яков; а пък самото му име Дан, тоест Даниел, беше името на един от тях, а средното му име Завулон /_в памет на дядо ми по майчина линия, Olavb Hasholem_/ беше, както най-сериозно ги увери Фримън, името на друг.

Към този момент долната челюст на сержант Девоу беше стигнала рисковано близко до гърдите му.

Ефектът беше развален до голяма степен, когато се изясни, че нито Джон, нито Елен не могат да влязат в този клуб. Въпреки всички усилия на Елен и чичо й, те не можаха да си припомнят никакви дванадесет в живота й. Колкото до Джон, то даже на някой и да му беше хрумнало във връзка с това да напомни за дванадесетте ежевечерни подаръка, той е сметнал за по-благоразумно да се въздържи да ги спомене.

— А вие, мистър Куин? — Крейг се усмихна. — Себе си не трябва да пропускате.

— Себе си? Аз съм в една лодка с Джон и Елен. Никакви дванадесет, свързани с мен, не мога да си спомня.

— Вашето име и фамилията — допусна Фримън. — Още един-два инициала…

— За съжаление нямам средни имена.

— Книгите! — Крейг се плесна по коляното. — Все пак попадате в клуба, защото имате отношение към книгите! Един от техническите формати на книгата е дуодецимо или една дванадесета част от листа. Видяхте ли!

Елъри каза уважително:

— Мистър Крейг, според мен вие улучихте десетката.

— Тогава и аз също подхождам — каза ухилен Джон. — Нали написах книга. Бедничката ми сестричка! Само теб не те приеха.

— Ще се срещнем след двадесетина години — процеди Елен през ситните си зъбки. — Ще видиш тогава. Дванадесет деца!

С тази щастлива нота и завърши импровизираният сеанс на Куиновата глупотерапия. С всички признаци на пълно оздравяване пациентът предложи да предприемат нападение срещу хладилника и убеди сконфузения сержант Девоу да го възглави; Мариус докуцука до пианото и забарабани военен марш. Доктор Дарк хвана Оливет Браун за жилавата ръка и настоя да я ескортира най-тържествено. Роланд Пейн незабелязано мушна ръка около талията на Вал Уорън и цялата компания весело замарширува към кухнята.

Но по-късно, в спалнята, докато си водеше записки в дневника, Елъри спря и се замисли каква част от станалото действително беше глупост и каква не… или пък изобщо нямаше никакви глупости. Бележките си за деня той завърши така:

Абсурдността на днешното представление прилича на смях в тъмнината. Външно всичко това е безобидна глупост, но през нея преминава някаква невидима зловеща нишка. Но къде, къде? Къде е смисълът в тази безсмислица? Какво означават тези подаръци? Кой ги разхвърля из цялата къща? И кой пък е мъртвецът?

Глава осма
Шеста вечер: понеделник, 30 декември 1929 година

в която с преподобния мистър Гардинър става не съвсем преподобно произшествие, „Къщата на Фримън“ започва да се клати, а младият Джон си ляга да спи с камшик

В понеделник сутринта мистър Гардинър слезе долу със сърце, натежало като походката му. Още от коледната нощ старият свещеник спеше лошо, но умората, която изпитваше, в значителна степен беше, умора на душата. С нарастващо предчувствие за нещо лошо той съзерцаваше събитията в дома на Крейг; всяка нощ, легнал на леглото, той искрено се молеше да се намери по някакъв приказен начин обяснение за всичко, изпълнено с хумор и доброжелателност. Той решително изхвърли от мислите си мъртвеца от библиотеката: това беше събитие, с което можеше да се справи само господ, а в дъното на душата си мистър Гардинър знаеше, че за света, в който живее, Второто пришествие е нещо малко вероятно.

Тъй като беше изпаднал в смут и в този смут виждаше някакво собствено прегрешение или най-малкото недостатъчно усърдие във вярата, мистър Гардинър избра това утро за умъртвяване на плътта. Като заобиколи трапезарията, откъдето се донасяха неясните гласове на неговите другари-гости, старият джентълмен прекоси хола и тихо влезе в библиотеката на домакина. Той се канеше да напише писмо до епископа. Такава беше препоръката на самия епископ към неговите напуснали длъжностите си енорийски свещеници, изпаднали в периоди на изпитания и съмнения, защото нима не е казано в евангелието от Йоан, глава 10, стих 11: Добрият пастир отдава живота си на своите овце. И така, мистър Гардинър се настани зад масата, отвори кутията с писмени принадлежности, която носеше, развинти капачката на автоматичната си писалка — колко проповеди бяха излезли изпод захабеното й перо! — помоли се накъсо за вдъхновение и започна да пише.

Той би се затруднил да каже колко време е писал. Долавяше смътно, че през хола преминават хора — чуваха се гласове, смях, крачки, но едва след известно време осъзна, че тези звуци отдавна са замлъкнали. Сигурно всички са напуснали къщата или са се пръснали по стаите си — помисли си той и се захвана да чете написаното, като мърдаше беззвучно устни.

И в този момент той чу в хола два гласа: мистър Гардинър нямаше да ги чуе изобщо, ако наоколо не цареше такава дълбока тишина. Единият принадлежеше на нисък човек с голяма, наполовина плешива глава и прекрасни печални кафяви очи — на мистър Фриман, издателя; другият — на Джон. Съдейки по всичко, това беше делова беседа и тъй като тя се водеше с половин глас, мистър Гардинър си направи извод, че е поверителна. Малко сконфузен, той си помисли дали не трябва да отиде до вратата и да разкрие присъствието си. Но това би могло да смути събеседниците — реши той след известен размисъл — особено стеснителния мистър Фримън. Мистър Гардинър реши да си остане на мястото, без да се старае нито да сдържа естествените си движения, нито да привлича към себе си излишно внимание. Напълно вероятно беше единият от събеседниците при движението си да го види през отворената врата.

А след това внезапно мистър Гардинър започна да се надява от все сърце, че това няма да стане. Защото онова, което той взе за делова беседа, започна да придобива зловещ характер.

Джон се държеше отвратително, направо мерзко. Той започна с напомнянето, че издателството на мистър Фримън, Къщата на Фримън, е било основано от неговия, на Джон Себастиан, баща и от Артър Крейг и макар че Артър Крейг доброволно е продал компанията Себастиан и Крейг след безвременната конична на Джон-старши, а той, Джон-син вече отдавна смята тази продажба за оскърбление на паметта на баща си и от много години търси начин да поправи несправедливостта. Той най-после разбрал как може да го направи. На 6 януари 1930 година той, Джон, встъпва във владение на бащиното си наследство. Той ще притежава милиони. Той просто ще откупи издателството обратно.

Всичко това беше изречено с подсмиване, с подигравателен тон, който мистър, Гардинър счете за твърде омерзителен.

Мистър Фримън говореше някак неуверено, сякаш се надяваше, без да е напълно уверен, че младият човек просто го разиграва. Но издателят също възприе този тон най-малкото като неприятен.

Настъпи пауза, като че ли мистър Фриман обмисляше, а Джон изчакваше; после мистър Гардинър чу как по-възрастният събеседник каза с нервен смях:

— А аз пък за миг си помислих, че говорите това сериозно, Джон.

— И сте били абсолютно прав.

Възникна още една пауза, през която Гардинър се опита да забрави и самите думи, и тона, с който те бяха произнесени. Но не можа.

Гласът на Фримън произнесе:

— Аз… даже не знам какво да кажа, Джон. Ако това е сериозно предложение за Къщата на Фримън, то аз съм трогнат, наистина съм трогнат, особено от онези чувства, от които то е предизвикано. Само че Къщата на Фриман не се продава.

— Абсолютно ли сте сигурен в това?

— Разбира се, че съм сигурен — каза засегнатият издател. — Защо са тези въпроси?

— Мистър Фримън, аз искам да имам издателството и вие ще ми го продадете — или вашият контролен пакет, което е едно и също. Не се каня да ви грабя. Аз съм в състояние да платя толкова, колкото струва — и ще заплатя. Но вие трябва да разберете, че нямате избор. Ще избирам аз.

Мистър Гардинър едва не скочи на крака. Бедният издател проговори безпомощно:

— Джон, или ме разигравате, или сте много болен. Но ако сте настроен да доиграете тази сценка до края, аз ще бъда също толкова сериозен като вас, според вашите думи. Аз нямам никакво отношение към първоначалната продажба. Тя е била изключително следствие от трагичната смърт на вашия баща и, доколкото разбирам, от усещането на Крейг, че сам не би бил в състояние да продължи бизнеса. От онова време фирмата е сменила няколко собственици. Аз съм само неин собственик в дадения момент. Когато купих фирмата, тя беше на границата на банкрута. Аз вложих в нея огромен труд, Джон. Аз направих от нея може би най-доброто от малките издателства в Ню Йорк. Сега вие твърдите, че искате да я отнемете. Бих могъл да ви запитам: Защо? С какво право? — но няма да го направя. Само ще запитам и чакам от вас пряк отговор, без никакво увъртане — защо точно вие ще избирате? По какъв точно начин ще ме заставите да ви продам издателството?

Мистър Фримън говореше с все по-решителен глас и мистър Гардинър изпита изкушението гръмогласно да произнесе: Браво! Но той си остана седнал до масата, напрегнал слух.

— Чрез вашия баща — каза Джон Себастиан.

— Чрез моя баща? — даже в библиотеката мистър Гардинър почувства колко смаян е издателят. — Баща ми?

— Искам да проявите благоразумие — печално произнесе ненавистният млад глас. — Това ми харесва не повече, отколкото на вас. Не ме принуждавайте, мистър Фримън.

От хола се донесе някакво съскане и звук от удар на юмрук по кресло.

— Каква… каква наглост! Слушайте, какво отношение има баща ми към това? Заради какво забърквате в този кошмар стар и болен човек, когото даже не познавате?

— Ах, ама той е старичък? Над седемдесетте… Добре, мистър Фримън, сам си го изпросихте. Когато взех решението да откупя издателството, знаех, че ще трябва да потърся аргументи, по-силни от парите. Аз, честно казано, направих някои справчици. След като не можах да изровя нищо за вас, заех се с вашето семейство. Баща ви е имигрант, нали така?

— Да — каза Фримън.

Сърцето на мистър Гардинър се обливаше в кръв от жал към него.

— Правоверен евреин от Германия, избягал оттам под измислено име. Той е имал големи неприятности от политически характер с правителството на кайзерова Германия.

— С кого сте разговарял? — прошепна издателят. — С кой Юда?

— Предполагам, че той се е страхувал, че няма да го пуснат тук. Във всеки случай, той е дал неверни сведения на имиграционната служба. След това той се е страхувал да подаде молба за получаване на гражданство. Нали така и не е станал американски гражданин? Той все още е поданик на Германия и ако към лъжливите сведения, които е дал под клетва, бъде привлечено вниманието на имиграционните власти, напълно могат — даже при неговата възраст — да го депортират в Германия.

— Невъзможно! — с ужас каза Фримън. — Те никога няма да постъпят така. Той е на седемдесет и четири години. Това ще го убие! Това ще бъде смъртна присъда! Казвам ви, те никога няма да постъпят така!

Джон Себастиан вежливо се осведоми:

— Та как, искате да рискувате или да ми продадете Къщата на Фримън?

Последва продължително мълчание. После мистър Гардинър чу страшния глас на издателя:

— Партньорство. Давам ви партньорство и да бъдат проклети всичките ви пари!

— Но на мен не ми е нужно партньорство, мистър Фримън. Ма мен ми е нужно издателството на моя баща. Та ще го получа ли?

— Това е непоносимо! Вие сте луд, параноик! Не! Няма да продам!

Джон произнесе с изискано вежлив тон:

— Помислете си, мистър Фримън. Имате време. Нали ще прекарате тук най-малко още една седмица.

— Още седмица? — Фримън диво се засмя. — Да не си мислите, че мога да остана тук дори още един час? Тръгвам и то незабавно!

— Боя се, че лейтенант Луриа ще намери какво да каже по този повод. Забравихте, че тук е извършено убийство и че нямате право да напускате пределите на дома като, формално казано, един от заподозрените.

Мистър Гардинър чу как Джон, без да бърза излезе от хола. Той си представяше бедния издател — седи, гледа след това чудовище, възпитаник на стопанина на дома, стиснал безсилно тънките ръце, с печал и смут в душата.

След известно време той чу как нещастникът бавно излезе от хола.

Мистър Гардинър откри Ръсти в старата плевня за карети. Тя седеше на прашната капра на вехта шейна, притисната към Джон, и захласнато слушаше как младият негодник декламира стихове. Те седяха с гръб към него и няколко мига старият свещеник можеше да ги наблюдава, без да го забележат. Стиховете бяха за любовта, малко постни и умозрителни; и по огромното самодоволство, с което ги рецитираше младият човек, мистър Гардинър си направи извода, че той се явява и техен автор. Ръсти, която свещеникът виждаше в профил, с отворена уста се опияняваше от стиховете.

Мистър Гардинър се стегна вътрешно и се прокашля. Наложи му се да се изкашля още един път, преди да го забележат.

— О, мистър Гардинър — възкликна Ръсти, като тръсна късата си рижа грива. — Трябва да послушате стиховете на Джон. Те са просто прелест!

— Привет, преподобни — късо каза Джон.

— Попречих ви. Извинете — въпреки това мистър Гардинър не се помръдна.

— Както разбирам, аз съм излишен — каза Джон.

— Съвсем съм се отпуснал — каза мистър Гардинър, без да обръща на Джон никакво внимание. — Сватбата е вече толкова близо, аз съм просто задължен да побеседвам с Ръсти. Разбира се, ако предпочитате да се отложи…

— По дяволите — каза Джон. — Карайте.

Той скочи от шейната и си тръгна.

— Не обръщайте внимание на Джон — каза Ръсти и смутено се засмя. — Нали знаете как се измъчи през последните дни. Искате ли да седнете тук, до мен?

Мистър Гардинър ловко се покатери на капрата. Той хвана Ръсти за ръката и й се усмихна.

— И така, дете мое, най-после ние сме сами, както казал паякът на мухата — тази шега мистър Гардинър винаги пазеше за подобни случаи. След това той забележимо напрегна големия си нос, настройвайки се да каже онова, което беше длъжен да каже.

В този миг Ръсти потръпна от препълващото я щастие.

— О, мистър Гардинър, пълна съм с такава радост и възторг, че всеки миг ще се пръсна. И даже всички тези зловещи събития не могат да ми развалят настроението.

Мистър Гардинър мълчеше. В Първата книга на Царствата е казано: Ако човек съгреши срещу човека, то ще се помолят за него на Бога, а у Матей, глава 7, стих 1: Не съдете, за да не ви съдят.

— Ти много обичаш Джон — с тревога произнесе мистър Гардинър.

— Да, много.

— А Джон обича ли те?

Ръсти се разсмя.

— Нека само се опита да не ме обича.

Мистър Гардинър не се усмихна.

— И ти нямаш никакви съмнения, дете мое? Нито към себе си, нито към него?

Ръсти се замисли и у мистър Гардинър се зароди надежда. Но след това тя каза бавно:

— По-скоро не. Наистина, изпитвах някакво безпокойство през последните дни. Джон се държеше така… понякога просто не приличаше на себе си. Но работата е в тази объркана история. Всъщност не трябва да го обвиняваме. Та той съзнава отговорността си, че е събрал всички тук — и изведнъж убийство… и тези отвратителни подаръци…

— Ръсти — старият свещеник се изкашля, — да допуснем, ти откриеш, че Джон не е такъв, какъвто си си го представяла. Все едно, ще се омъжиш ли за него?

— Вие сте просто прелест! — Ръсти стисна ръката му. — Но аз не мога да отговоря на такъв въпрос, мистър Гардинър. За мен той е нереален. Джон не може да бъде друг, освен такъв, какъвто го познавам. Аз даже не мога и да си представя, че ще се откажа да се омъжа за него.

Мистър Гардинър я целуна по челото и започна да се измъква от шейната.

— В такъв случай — каза той, — повече нито дума за това.

 

 

… нито дума повече на теб, бедно дете — мислеше си мистър Гардинър, завръщайки се към къщата. Но аз не мога да оставя нещата така.

Той търсеше Оливет Браун — не толкова, защото се надяваше на нещо, колкото от чувство за дълг. Той прекрасно познаваше майката на Ръсти, това каменисто, почти безплодно лозе, което той напразно обработваше дълги години. Той отдавна вече беше изоставил всякакви опити да изгони демоните на всевъзможните спиритически глупости от нея, лишената от всякакво приобщаване към истинския Дух. Нещо повече, понякога той чувстваше, че Оливет Браун не вярва и в половината от нелепиците, които пропагандира. И това, по мнението на мистър Гардинър, беше още по-голям грях, отколкото пристрастието към магиите. Това я превръщаше не само в съд на нищетата, но и в съд, пълен с мерзостта на лицемерието.

Открия я в кухнята. Тя гадаеше за бъдещето на мисис Янсен по чаени листенца.

— Оливет — каза сухо мистър Гардинър, — много бих искал да разговарям с вас насаме.

— А пък аз точно се канех да помогна на Мейбъл да оправи леглата — прибързано заяви мисис Янсен и излезе.

Мистър Гардинър седна на другия край на масата с фаянсов плот.

— Пак ще ми се карате — каза срамежливо мисис Браун.

— Не. Каня се да ви запитам какво мислите за своя бъдещ зет.

— За Джон? — мисис Браун направо светна като лампичка. — Такова мило, славно момче! Толкова съм щастлива за моята Ръсти!

— Оливет — каза мистър Гардинър, — да допуснем, че сте разбрала, че той съвсем не е такъв, какъвто изглежда. Пак ли бихте се радвала за своята Ръсти?

— Че разбира се! Да не би да ме смятате за такава глупачка, която си мисли, че те вечно ще се милват и ще си гукат? Аз помня мистър Браун — при този спомен майката на Ръсти сбърчи нос. — Разбира се, че Джон не е такъв, какъвто изглежда. А нима, когато един млад човек ухажва девойка, е иначе?

— Да предположим — настояваше мистър Гардинър, — разбрала сте, че е нечестен.

— Глупости! — заяви мисис Браун. — Защо му е да е нечестен? Не по материални съображения, я! А ако в това има нещо друго, коя съм аз, че да съдя?

Не съдете, помисли си тъжно мистър Гардинър, но после си спомни, че Сатаната владее дарбата да изопачава Светото писание и се окуражи.

— Не съм се родила вчера — продължаваше в това време мисис Браун, — пък и вие, такава невинна и добра душа, също. Нищо в мъжа не може да ме учуди. Но Джон е млад, красив, очарователен и талантлив и ще бъде много богат, и каквото и да кажете, мистър Гардинър, аз предпочитам да не го чуя. Ако стане нещо такова, което да развали брака, аз сигурно просто ще умра.

— Без боязън от възмездието, Оливет? — запита мистър Гардинър и като се сбогува, тръгна да търси Артър Крейг, който и отначало си беше единствената му реална надежда.

 

 

— Сигурен ли сте, сигурен ли сте, мистър Гардинър, че не грешите? — повтаряше Артър Крейг.

— Аз не греша, мистър Крейг.

— Но това е толкова неприсъщо за Джон! Тоест той много е говорил за баща си, за издателството, но да го получи обратно? Не съм чувал да е изразявал…

— Аз само ви казвам това, което случайно чух.

— Да шантажира Дан Фримън! — Крейг дръпна брадата си. — Не, не мога да повярвам в това, мистър Гардинър.

Мистър Гардинър стана.

— Аз разбирам. Да-да. И искрено съжалявам. Но сметнах за свой дълг…

— Не, не, седнете, моля ви — Крейг хвана свещеника за ръката с големите си пръсти. — Момчето, което си отгледал… мислиш си, че го познаваш изцяло, за чиято порядъчност би могъл да гарантираш… Как да се говори с него за това, мистър Гардинър? Какво да му се каже?

— Уста глаголят от много чувство — тихо изрече мистър Гардинър. — Говорете това, което чувствате. Юношата ви обича и уважава. Той ще слуша. Той е длъжен.

— Дали? Въобще познавам ли го? През последните дни понякога… — Крейг внезапно стана и заговори, загледан в огъня на камината. — Стремя се да запазя нещо като равновесие в разгара… аз не знам на какво. На нещо непонятно — той залитна и сърцето на мистър Гардинър се сви от състрадание. — Какво става в моя дом? — извика брадатият. — Какво да правя? Как да се справя с това?

Мистър Гардинър докосна напрегнатото рамо на домакина.

— В последния ден на своя земен живот, мистър Крейг, Христос отишъл на планината Елеонска, както ни разказва Марк, в селището, наречено Гетсимания и там изтърпял агонията на смъртния страх и печал. Гетсимания е арамейска дума и означава преса за маслини и там, когато сърцето Иисусово е било пресовано и терзаемо подобно на маслините, дали названието на това място. Той все пак намерил в себе си сили да изрече: Не каквото Аз искам, а каквото Ти.

Старият свещеник се усмихна.

— Аз знаех, че всичко това ще прозвучи донякъде старомодно, мистър Крейг, но имайте вяра и ще ви бъде посочен път.

Но напускайки Артър Крейг, мистър Гардинър престана да се усмихва. Той си помисли, че е проповядал вярата половин век с печално слаб резултат. Истинската вяра твори чудеса, той знаеше това, но истинската вяра е нещо толкова рядко, толкова рядко. А пред него стоеше задача, за която времето можеше да бъде решаващо.

Мистър Гардинър въздъхна. Какво да се прави, понякога е необходимо да се отдаде кесарю кесарево. Той намери Елъри и му разказа за ултиматума, поставен от Джон на Фримън.

Елъри го изслуша най-внимателно.

— Благодаря, мистър Гардинър. Радвам се, че дойдохте при мен, за да ми кажете всичко това. Всичко започва да се намества. Във всеки случай, един момент съвпада…

— Съвпада с какво, мистър Куин? — свещеникът беше удивен от радостното, почти хищно изражение на лицето на младия човек.

— Засега не мога да го кажа определено. По-добре да се въздържа.

Мистър Гардинър се завърна в стаята си напълно изумен.

Мисис Янсен сервира вечерята рано.

— В понеделник мистър Крейг най-много обича да слуша радио — съобщи тя. — Рокси и други. Честно казано и аз самата нямам нищо против да послушам.

В стаята й имаше стар дедекторен приемник, който тя постоянно разглобяваше и сглобяваше.

И така, в седем и половина всички се настаниха уютно в хола и покорно слушаха Рокси и неговия оркестър по „Джей Зет“. В осем и половина Крейг превключи на „И Ей Еф“ да послуша циганския ансамбъл.

— Надявам се, че не сте против, Мариус. Аз разбирам, че това е традиционна музика, но тя ми харесва.

— А с какво е лоша традицията, чичо Артър? — запита войнствено Елен. — Те свирят класически произведения, известни на всички и ги изпълняват чудесно. Не разбирам защо трябва да се извиняваш, ако обичаш онова, което обичат маса други хора. Не затова ли, защото шепичка високомерни самохвалковци започват да се усмихват? — и презрителният й поглед прелетя като стрела към Елъри.

— Аз пък какво общо имам, учителю? — измърмори Елъри.

— След казаното — намеси се Мариус — кой ще има самолюбие да се откаже да слуша това сладникаво скрибуцане?

Вечерта се оказа не от приятните. Във всички се беше загнездила някаква прикрита раздразнителност. Мариус изглежда отново беше изпаднал в лошото си настроение. Джон беше разсеян, Валентина заядлива, Пейн рязък, доктор Дарк сърдит, мисис Браун писклива, мистър Гардинър разтревожен, Крейг потиснат, Елен напрегната, Ръсти изнервена, а Фримън въобще приличаше на някакъв безплътен дух, витаещ в горчивия ефир на някаква друга планета.

Вечерта се проточи непоносимо. В единадесет някой включи новините. След предаването Фримън се надигна и каза:

— Неприятности. Навсякъде само неприятности. Извинете ме, аз отивам да спя.

Той излезе с уморена стъпка. Останалите лениво обсъждаха новините: спирте патрул от бреговата охрана на САЩ убил трима контрабандисти и заловил три катера с нелегален товар на стойност половин милион долара; в Индия Махатмаха Ганди призовал към гражданско неподчинение срещу британските власти…

И тук пред тях отново изникна издателят и произнесе със скърцащ глас:

— Току-що открих ето това в стаята си.

Той държеше малък пакет в червено-зелен станиол, с позлатена лента и картичка със Санта Клаус. Елъри внимателно пое пакета от Фримън.

— Естествено, адресирано е до теб, Джон. Ще позволиш ли?

Джон се засмя с много тъга. Мистър Гардинър се вслуша внимателно и не долови в този смях никакви отзвуци от онази мерзка подигравка, която се лееше от същата тази уста сутринта. Странен юноша — помисли си той — толкова различен…

Бледият издател изобщо не гледаше към Джон. Той седна встрани от центъра на компанията и се оглеждаше, примигвайки.

Артър Крейг дъвчеше кичур от брадата си и крадешком гледаше своя възпитаник, сякаш за първи път го виждаше както трябва. После той се овладя, изправи се и загледа как Елъри отваря пакета.

Вътре върху увит в червена хартия предмет лежеше бяла картичка. Елъри я извади от кутията и прочете високо с умишлено безизразен глас:

В шестата коледна вечер

аз изпращам ти гълъбче мое,

бич здрав, от кожа плетен.

Той просто е чудесен.

Беше малък, със зловещ вид бич от твърда кожа, с плътно оплетена дръжка и твърде дълъг камшик. Бич за лилипути.

— Това е миниатюрно копие на някакъв истински бич — каза разглеждайки го Ръсти. — Не знам на какъв именно. Може би за бикове, но не прилича на южноафрикански самбок. Може би от Южна Америка.

— Бич за бикове? — каза отчетливо Дан 3. Фримън. — Или за хора.

Ръсти го погледна с недоумение.

— Какво, мистър Фримън?

— Просто си мисля — каза издателят. — Рожденият ми ден е на трети март, а това, ако се съди по неотдавнашния коледен подарък със зодиакален смисъл, попада под знака на Рибите. Как обикновено тълкуват знака на Рибите?

Майката на Ръсти го изгледа подозрително.

— Това е символ на робството.

— На робството — Фримън кимна и се усмихна. — До този ден не придавах никакво значение на влиянието на звездите.

И той погледна към Джон Себастиан. Но Джон гризеше нокътя на палеца си и беше забил поглед в пода.

— Още едно подаръче?

Всички с облекчение погледнаха към вратата. Думите принадлежаха на сержант Девоу, който още не беше прекрачил от вестибюла в хола.

В настъпилата тишина Елъри взе от Ръсти бича и го протегна на полицая заедно с картичката. Сержантът ги взе, почеса се по брадичката и се обърна. След минута всички чуха как той звъни по телефона. След като окачи слушалката, той се върна и протегна бича с картичката пак на Елъри.

— Лейтенантът каза да не се отделяте нито крачка от тях, мистър Куин.

— А, не. Според мен Джон ще поиска да задържи този подарък при себе си — Елъри направи пауза. — Джон?

Джон се сгърчи, взе бича и започна да го върти в ръцете си.

— Да — обади се отзад Дан 3. Фримън. Съчетава се много органично.

— Органично? — младият поет за пръв път през цялата вечер погледна към издателя си. — Какво имате предвид, мистър Фримън?

— Само недейте за поредния пристъп на амнезия — каза Фримън.

— Не разбирам за какво говорите — очите на Джон блеснаха. — Отивам да спя.

— Джон — започна Ръсти.

Но той бързо я целуна и изтича навън. И едва тогава Елъри съобрази, че не е погледнал обратната страна на картичката. Той бързо я обърна.

Но тя беше празна.

Глава девета
Седма вечер: вторник, 31 декември 1929 година

в която два триъгълника преминават в четириъгълник, мис Браун и мис Уорън се завръщат в каменната ера, а Нова година възвестява за себе си по не най-веселия начин

Последният ден от годината се случи ясен и студен. Духаше югозападен вятър.

— Не бих се отказала да пояздя кон — обяви Елен на закуска. — Някой ще ми прави ли компания?

— Аз съм с вас — каза Елъри.

— Ами? — но видът на Елен беше доволен.

— Аз също искам да пояздя — заяви Ръсти. — А ти, Джон?

— Разбира се, разбира се — съгласи се Джон. — Ние как, по двама ли ще яздим? Имаме само два коня.

— По двама би било толкова весело! — каза Ръсти.

— Само не и на мен! — каза високомерно Елен. — Ами ако се разделим на две смени, Ръсти? След един час ще чакаме теб и Джон пред конюшнята и ще вземете конете от нас.

Фелтън им оседла коня и петнистата кобила и те навлязоха в гората с гордо мълчание. На Елъри му беше нужно известно време, за да накара Елен да се смекчи и той така се терзаеше, че я пренебрегвал досега, и се каеше с онази добросъвестност, която пазеше обикновено за интелектуалните си издирвания, че най-накрая заслужи усмивка. А след това вече и пътеката в гората, и искрящият златист сняг, и плавно препускащите коне се превърнаха направо във въплъщение на чистата радост.

Те излязоха от гората с бавен ход, за да запазят конете бодри за Ръсти и Джон. Бузите на Елен порозовяха, в очите й подскачаха дяволчета, а стройното й краче, опънало клина за яздене, през цялото време се удряше в крака на Елъри, пораждайки особена слабост и тревога. Внезапно той осъзна, че през изминалия час нито веднъж не си е спомнил нито за мъртвия старец, нито за тайнствените подаръци и загадъчните послания. И започна да сипе множество всевъзможни щуротии, почти без да осъзнава какво говори, а Елен го слушаше, наливайки се постепенно с руменина; и стана така, че когато влязоха в конюшнята, те едва не събориха Валентина Уорън и Джон Себастиан, преди да съобразят къде именно се намират.

— Вал, за Бога — говореше Джон, притиснат от нея до самата ясла. — Не сме сами.

— А на мен ми е все едно — страстно каза Валентина, без да благоволи да се обърне. — Не можех да си представя, че ще се окажеш толкова плитък и ще се съблазниш от трапчинките и кичур рижи кълчища!

— Здравейте, сестричке, Елъри — безпомощно каза Джон. — Слушай, Вал. Ръсти ще се появи тук всеки момент…

— Казах, че ми е все едно!

Те седяха на конете като идиоти, загубили способността да се движат.

— Аз съм човек, Джон. Да, аз изиграх своята роля като препатила бойна актриса: най-добрата приятелка, свой човек — надявам се, че двамата ще бъдете щастливи! — по дяволите! Любими мой, трябва да ти го кажа, докато не е късно! Аз те обичам, Джон, обичам те, обичам те, обичам те! Да не би да си не само глупав, но и сляп! Аз те обичах още тогава, когато ти и не искаше да знаеш за някаква Ръсти. Беше ни толкова хубаво заедно…

— Знам, Вал, знам. Не мисли, че съм забравил… Как прекарахте? Добре ли яздихте? Как е горската пътека?

— П-прекрасно — каза Елен с такъв вид, сякаш се канеше едновременно и да слезе от коня, и да остане в седлото.

— Джон, остави ги!

— Не бихме ли могли да обсъдим всичко това друг път? — запита Джон, опитвайки се да се промуши под плътно опрените в стената ръце на Валентина.

— Кога? Когато се ожениш за тая Клара Боу за бедни? — Валентина преглътна риданието си. — О, Джони, Джони…

— Пусни ме, Вал! Пусни! При Елен и Елъри! Съвсем ли откачи любвеобвилното ти умче? Вал!…

Възклицанието на Джон се превърна в някакво задавено мърморене. Елен и Елъри гледаха очаровано как блондинката прегърна Джон, лиши го от възможността да се съпротивлява и обсипа устата му със страстни целувки. Той успя да освободи устните си само колкото да каже: О, богове и полубогове! — и да се разсмее от безсилна злоба.

— Привет, Ръсти.

Елен и Елъри виновно се размърдаха в седлата. Там, зад тях, на снега, беше застанала Ръсти. Като потупа коня на Елъри по крупа, тя решително влезе в конюшнята.

— Е-е? — каза Ръсти. Гласът й спокойно можеше да излиза от някоя цепнатина на Южния полюс. — Какво изпълняваш, Вал, сцената на хващането за сламката в спектакъла Удавничката?

Без да разтваря устните си, Елъри каза.

— А знае ли, Ръсти, точно това изпълняваше тук Вал. Репетираше сцена от…

— Я млъквайте — каза сърдито Валентина. — Ето така, Ръсти. Сега ти знаеш всичко.

— Какво знам аз сега, Вал? — изрече с леден глас Ръсти. — Че си змия усойница, ловец на чужди мъже, двукрака двулична кучка?

— Дяволско стреме! — каза с яд Елен.

Джон се прокашля.

— Чуй, Ръсти…

— Ти не се намесвай, Джон Себастиан! — изпищя Ръсти. — Сигурно сам си я поощрявал. Пак добре, че разбрах навреме!

— О, боже — уморено произнесе Джон Себастиан. — Слушай, малката ми, ако искаш вярвай, ако искаш — не, нямам нищо общо с това, възседнаха ме и ме пришпориха. Имам и свидетели. Сестричке, нали тя сама ме нападна? Елъри? Говорете де, за Бога!

— Да — каза Елен. — Така си беше, Ръсти.

— Да-а — каза Елъри. — Така, Ръсти, и стана.

— Пред зрители? — каза Ръсти. — И до каква низост можеш да стигнеш?

— Значи съм кучка? — мърмореше Валентина. Аз — кучка? — повтори тя. — Коя от кого е отмъкнала, бих искала го знам, ти, пиратка рижа!

— Да се биеш ли искаш? — каза със звъннал глас Ръсти.

И, за всеобщ ужас, двете млади особи се нахвърлиха една срещу друга, измъкнали нокти и незабавно конюшнята заехтя от тътрене на крака, неженствено сумтене, леки писъци през зъби и пръхтене на разтревожени коне.

— Стой! — изписка Елен, като се бореше с изправения на задните си крака кон.

— Само това липсваше! — изрева Елъри, опънал юздите на своя.

Въобще им се наложи да се борят на живот и смърт, докато траеше цялата тази невероятна сцена с принудителното участие на Джон в нея, истеричното бойно бръщолевене на двете разярени момичета и накрая прекратяването на бойните действия. После Ръсти избяга, ревейки с цяло гърло и без да обръща внимание на изправените на задните си крака коне; избяга и Валентина, също разплакана и без да обръща внимание на нищо, а след тях се затича Джон с гръмко и откровено древно слово на уста.

— Като че ли и без това неприятностите ни бяха малко — продължи мисълта си Елъри, когато те след твърде продължително време все пак се измъкнаха от конюшнята.

Тук се разрева и Елен, като се вкопчи в Елъри и той разбра, че в дадения момент действително има достатъчно грижи, за да мисли още и за Ръсти и Джон, Ръсти и Мариус, Джон и Валентина и, доколкото му беше известно, за Валентина и Мариус.

 

 

Изпълнявайки задълженията на стопанка на къщата, Елен подготви традиционното новогодишно тържество — с костюми, шампанско, балончета, бомбички, клоунски шапчици, серпентини и куп конфети.

Също тя го отмени.

— Ние просто не можем да си позволим нищо весело и нормално, чичо Артър — яростно заяви тя, — щом като този празник се превърна в кошмар. Това би било просто недостоен фарс.

— По-лошо — каза Елъри. — Цялото начинание би се провалило с такъв гръм, че би се чуло и в Тексас.

— Съгласен съм, съгласен съм — каза Крейг горчиво.

Елъри все пак му беше разказал за неприятната история в конюшнята. Крейг го изслуша с полубезсъзнателното примирение на човек, който не е в състояние да се изненадва повече.

— Както кажеш, скъпа. О, боже, какво ли ще стане по-нататък?

— Защо този… този полицай не ни пусне? — възкликна Елен.

Това беше още една гадост в последния ден на старата година. Лейтенант Луриа пристигна без предупреждение точно преди обяда сякаш с единствената цел да подчертае още веднъж, че те са под домашен арест. Видът му беше измъчен, от което Елъри си направи извод, че никакви успехи по установяването на личността на покойника няма. Луриа имаше твърде неприятна беседа с Пейн, който проявяваше все по-силна изнервеност, а също така изживя истерична сценка с Вал Уорън, за която всички празници изведнъж станаха непоносимо тъжни. В края на краищата, когато Луриа си отиде по-мрачен от облак, всичко си остана както си беше, само че още по-лошо.

Като че ли в знак на протест, Валентина се появи за вечеря в пълна бойна готовност. Вечерната й рокля беше от жълтеникавозелен шифон със супермодерни дълги плохи и паралелни ивици дантели. Върху роклята беше наметнат хармониращ по цвят жакет от светло кадифе. Валентина незабавно настоя Джон да поеме жакета й, което той направи без особена радост. На лявата й ръка имаше гладка бяла ръкавица с шестнадесет копчета, а друга точно такава тя носеше заедно с френска вечерна чантичка от зелена коприна, извезана с коралови и бисерни зърна. Блестящите и зелени вечерни обувки бяха снабдени с тридюймови токчета-гвоздеи и тя се извисяваше над Ръсти като приказна кралица.

Ръсти беше извън себе си. Тя също игнорира промените, направени от Елен за деня, и също продефилира надолу в пълен вечерен тоалет. Беше във вечерен ансамбъл от гладък креп, с жакет, обшит с бял рис и стигащ почти до коленете. Роклята й изобилстваше с вълнообразни линии, а полата беше дълга и нарязана, пълна с драматизъм. Единствената беда беше в това, че по някакво дяволско съвпадение тоалетът на Ръсти също беше жълтеникавозелен.

През цялата вечер те седяха една срещу друга, мятайки си злобни огнени погледи. Елен, облечена в простичка вълнена рокля от Пуаре с червено-жълти линии беше абсолютно неутешима.

Отдихът след вечерята се оказа още по-нерадостен. Първо лейтенант Луриа беше освободил за цялата вечер сержант Девоу, за да отпразнува Нова година по свое желание, а заместникът му, мрачно типче със синя кожа и сплескан нос, се примъкваше при тях през всеки десет-петнадесет минути, сякаш се надяваше да ги изненада в процес на правене на бомба. Мисис Браун хлъцваше всеки пък, когато той попаднеше в полезрението й.

По-възрастните мъже полагаха всички усилия, за да водят беседа — за Сбогом на оръжията на Хемингуей, за романа на Джулия Петъркин Пурпурната сестра Мери, получил премията Пулицър, за Специалиста на Шик Сейл, за проблемите на Примо де Ривера в Испания, за съобщенията на професор Бабсън за състоянието на пазара, за разследванията на сенатската комисия по захарното лоби и слуховете за сензационни разобличения, за модернисткото течение в изкуството, начело на което стоят Пикасо, Модиляни, Архипенко, Утрило и Сутин — онзи същият Сутин, който взема пейзажа и го лепва на платното като кухненски парцал — но парцалът пламва пред очите ни! /ето какъв цитат посочи Дан Фримън/, за неотдавна изобретения и толкова рекламиран етилов бензин, за полетите на самолетите на „Пан Америкън“ през океана до Западна Индия, за твърдението на сър Джеймс Джинз във Вселената около нас, че Бог е математик; Вселената не е била създадена за човека, за нарастващото влияние на Холандеца, за новите калкулатори на фирмата „Ай Би Ем“, за постиженията на Боб Джоне и Хелън Уилс, за болестта на Георг Пети. Но всяка тема угасваше поради липса на вдъхновение, а нова възникваше само за да се измъкнат някак от убийствените малки паузи.

По едно време Елъри каза:

— Интересно, кой ли ще го намери днес?

Но никой не отговори.

В полунощ всички механично пресушиха чашите си за Новата година, размениха си традиционните целувки и ръкостискания — Ръсти и Валентина докоснаха бузи в твърде студено примирие — и с дълбока благодарност седнаха да слушат новата оригинална програма на студио „Джей Зет“. Догонвайки времето по целия континент, в която, както обяви водещият, в течение на пет минути преди и след всеки пълен час на вниманието на слушателите ще бъдат предложени музикални поздрави към Новата година от Ню Йорк, Чикаго, Денвър и Сан Франциско съответно. Обаче тази примамлива перспектива беше помрачена. Пълнейки чашата си, Валентина я разля върху роклята си.

— Такава-онакава — изрече тя с преплетен език, — я да отида да похъркам! — и отплува с величествен вид от стаята.

След две минути се завърна, гледайки през рамото си с безумни очи.

— Днес е на моя креват!

И Валентина седна на пода със седмия коледен подарък на колене и тихо изпадна в истерика. Когато никой не обърна внимание на това, тя я прекрати.

На картичката бяха напечатани четири реда:

В седмата коледна вечер,

аз изпращам ти, гълъбче мое,

Вода с Рибка златна.

Не е шега. Ясно?

Червената амбалажна хартия беше влажна; по пръстите на Елъри полепна малко боя. Под хартията имаше малък аквариум-играчка, малко по-голям от слива, а в него енергично плуваше невероятно мъничка тропическа рибка, прозрачно златиста. Водата беше не повече от един напръстник. Макар че аквариумът в кутийката беше плътно завит в памук, по-голямата част от водата се беше разляла.

— По мащаб това е много близко до къщичката — каза Елъри. — Във всеки случай не може да се каже, че нашият маниак не е последователен.

— А аз си мислех, че с тази дяволска къщичка вече сме приключили — каза Джон, сякаш това имаше, значение за него. За щастие, никой не го гледаше.

— И пак бележки на другата страна — промърмори Елъри.

Той гледаше надрасканото с молив, без да се откъсва.

— Това, разбира се, е символ на водата.

— А това нещо прилича на клещи — добави доктор Дарк. — Но какво общо имат клещите?

— Не са клещи, докторе. Нима не е ясно? Много опростена рисунка на риба с махаща опашка. Вода и риба, както е и казано. Вода и риба…

Болшинството от присъстващите се заседяха до късно като се разсънваха, обилно, но неуспешно с шампанското на домакина, докато радиото следваше Новата година по петите чак до Сан Франциско. Тогава Елъри сам предложи да приготви нещо от яйца и пилешки дробчета, след което по необясним начин се оказа в съвсем тъмна ниша, където го прегърнаха две нежни ръце, устни се притиснаха до устните му, а глас, принадлежащ определено на Елен, прошепна: Честита Нова година! Това без съмнение беше приятно, даже възхитително, но — спомни си Елъри — не обещаваше нищо.

Беше почти пет сутринта, когато той рухна в креслото в спалнята си и се пресегна за дневника. Въпреки надигащата се в него мъгла, Елъри успя да завърши записките си за 31 декември. В последния абзац се почувстваха нотки на отчаяние:

Когато има картинки, те са много примитивни. Примитивни. Означава ли това, че трябва да се възприемат именно като примитив? Наскални рисунки? Индианци?… Йероглифи! Може би разгадката е тук? Ако е така, тогава рисунките са идеограми. Те действително напомнят египетски идеографи, особено последната двойка символи… Е и какво, какво? Какво означават тези дяволски неща? По-точно аз знам какво те означават — вода, риба, но какъв е смисълът в тях?

Глава десета
Осма вечер: сряда, 1 януари 1930 година

в която Джон получава за подарък глава, Елъри преследва призрак, а инспектор Куин се появява с новогодишна визита в неочакван час

Не може да се каже, че мистър Куин посрещна първия ден от новата година с надежда. Първо, когато той отвори очите си, беше един часа и пет минути през деня. Второ, когато наближи с колеблива крачка прозореца, за да погледа блестящия нов свят, той видя, че този свят е еднообразно сив и завладян от същата гъста мъгла, каквато изпълваше и главата му. Въздухът беше наситен с влага и всичко съвсем единодушно обещаваше дъжд. Гонете със звън лъжата, зовете истината със звън, беше написал Лорд Тенисън, но Елъри се съмняваше, че камбаните, пръскащи черепа му, възвестяваха настъпването на подобна ера.

Топящият се сняг приличаше на саван.

Когато той крадешком слезе долу, откри още един повод за депресия. Елен го изчакваше, въоръжена с таблетка аспирин, доматен сок, разбъркан с вурстерски сос и пълна кана кафе. Точно това беше нещо хубаво, но руменината по бузите на Елен и блясъкът в очите й бяха вече нещо съвсем лошо. Ама съвсем. Той се насили да си спомни какво беше станало в тъмната ниша след целувката, но цялата нощ като че ли беше погълната от мъгла. Днес Елен се притискаше към него. Като че ли…

Елъри трепна и изпи на екс втората чашка кафе.

— Ах, бедничкият! — измърка Елен. Тя го поведе към хола като го подкрепяше така, че той едва се справи с обхваналата го паника.

Холът беше осеян с телата на оцелелите, които с отнесен вид се опитваха да четат вестници. Елъри целенасочено се пресегна за свободен вестник с надеждата, че очарователният бацил, чийто носител беше станал, ще разбере най-после желанието му да страда в самота. Как ли пък не! Залепила се за него, Елен го насочваше към един предмет от обзавеждането, в който той разтреперан разпозна диван за двама, наричан още кресло на любовта. Те се настаниха в него, без да се откъсват един от друг.

— Чети си вестника, мили — тихо прошепна в ухото му бацилът. — А аз просто ще поседя… и ще те погледам.

Той четеше с ожесточение. По време на новогодишните празненства полицията на Ню Йорк провела 19 алкохолни рейда. Кметът Джими Уокър положил клетва за втори мандат на много веселата си длъжност. Генерал Смутс от Южна Африка пристигнал за първата визита в Съединените щати и съобщил на репортерите, че ужасите на съвременната война неизбежно ще я поставят извън закона. Той все четеше и четеше, без да вижда нищо.

Избавлението дойде при завръщането на Джон и Ръсти от разходка. Елъри скочи и каза прибързано:

— Извинете, Елен, отдавна исках да си поговоря с Джон. До скоро.

И избяга.

— Аве, Цезар! — приветства го Ръсти. — А вие сте щастливец!

— Какво? — запита тъпо Елъри.

— Елен е симпатична девойка.

— Да. Така. Добро ви утро. Как е главичката?

— Зависи чия — каза Ръсти.

— Моята засега е с мен — Джон се ухили. — Макар че тази сутрин за миг ми се струваше, че няма да се задържи на раменете ми.

— Ти поне имаш оправдание.

— Какво имам? — запита Джон.

— Имам предвид неприятният инцидент в конюшнята — каза глухо Елъри.

— Къде?

— Ами онази вчерашна историйка в яслата, Джон. Голямата любовна сцена.

Джон се ухили.

— И кой е бил този щастливец?

— О-о-о? — Елъри погледна към Ръсти.

Днес тя беше бледа.

— Това няма никакво значение, Елъри. Беше във всеки случай глупаво. Най-добре да забравим тази история.

— Да забравим какво, в името на всичко свято? — настойчиво запита Джон.

Елъри го погледна. Той вече се беше наканил да каже нещо, но в този момент в стаята се появи Валентина, приличаща на лед и Макбет. Ръсти каза едва чуто:

— Простете, Елъри, но безумно ни се пие кафе.

И замъкна Джон в трапезарията. На това място Елъри би могъл мрачно да се усмихне, но самата мисъл за това го накара да се намръщи.

За щастие, „И Ей Еф“ предаваше мач за купата на Роуз. Всички слушаха репортажа на Грег Мак’Нами за победата на Южна Калифорния над Питсбърг с резултат 47:14. Веднага възникна спор, че като интрига този мач не може и да се сравнява с миналогодишния за купата на Роуз, когато Рой Ригълс, централният защитник на калифорнийците и техен нов капитан, след като пресече топката при неудачен пас на политехниците от Джорджия, по необясним начин прелетя с него през линията на собствената си врата и с това поднесе победата на съперниците-южняци с резултат 8:7. Така те убиха остатъка от деня, а когато беше изядена вечерята, приготвена от мисис Янсен, беше вече късна вечер.

Елен все още се притискаше до Елъри.

— Интересно, кой ли ще намери днес подаръчето — каза тя, докато вървяха към хола.

Мариус, който вървеше след тях, каза: Не е ли все едно и се промуши напред. Те видяха как светна в музикалната зала и чуха как Мариус вдигна капака на рояла. Капакът веднага тропна пак, а Мариус дотича, размахвайки заплашително малко пакетче от червено-зелен станиол, с позлатена лентичка и картичка с изображение на Санта Клаус.

— В ролята, ей Богу! — крещеше Мариус.

Елъри взе пакета от него. Върху картичката имаше познат надпис: За Джон Себастиан.

— Не отваряй — ревна сърдито Джон. — Не желая да го гледам!

— Джон — Ръсти бързо се приближи към него, настани го в креслото и го погали по главата като дете.

— Машинката е същата — обади се Елъри. След това сви рамене и разкъса обвивката. На бялата картичка, лежаща в кутията, беше напечатано:

В осмата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

глава със затворено Око.

Смъртта ти означава то,

със здраво стисната уста —

обхвана ли те ужас, а?

Джон се смъкна на самия ръб на креслото и седеше като вцепенен. Елъри свали червената опаковка от предмета, който се намираше в кутийката. Това беше глава от парцалена кукла, явно отрязана небрежно с ножица. Лицето на куклата беше зацапано с бяла боя, а върху нея бяха нарисувани с черно две чертички горе вляво — единствено затворено око, а малко по-ниско от средата — къса хоризонтална линия, която очевидно трябваше да изобразява затворена уста.

Елъри премести погледа си от главата на куклата към обратната страна на картичката, но тя беше празна.

След това Джон произнесе:

— Смъртта ти означава то — и скочи от креслото. Ръсти закри уста с пръсти.

— Ето какво! — каза Джон. — Аз повече не мога да приемам това като идиотска шега или прояви на безумец, или като каквото и да е друго, дявол да го вземе! Аз не мога повече да се преструвам заедно с вас, че това тук е празничко сборище на близки хора, да изпълнявам светски ритуали, да ям, да бръщолевя, да играя на карти, да слушам радио, да спя… сякаш не става нищо особено. Стига! До гуша ми дойде. Кой ме преследва? Какво искате? За какво съм виновен?

И това изправи Елъри плътно пред онази глуха стена, която прегради пътя му още от самото начало. Макар и да знаеше вече за Джон онова, което му стана известно, беше все пак съвършено невероятно това да е спектакъл, игра за пред публиката. Джон действително се страхуваше. Той беше почти обезумял от страх. Той не можеше сам да си подхвърля подаръци. Той не знаеше за тях нищо.

Джон изтича. Те чуха тропането на обувките му по стълбата, чуха, как разтвори вратата, тръшна я… заключи се.

Един след друг всички станаха от креслата, промърмориха или изломотиха по нещо и се повлякоха нагоре, за да търсят безопасност в собствените си спални. Ключовете, превъртащи се в ключалките, ехтяха със зловещия грохот на мускети.

Когато Елъри приключи със записките в дневника, той погледна часовника и видя, че едва е минало десет и половина. В къщата беше тихо както в четири сутринта. Донякъде противоестествено, въпреки новогодишната глава съвсем не му се спеше. Той закрачи из стаята. Малкият старец на килима в библиотеката му се струваше нещо съвсем далечно. Във всички случаи това беше едно странично отклонение, подлежащо на обяснение. И рано или късно идентифицирането му ще даде отговор на въпроса кой е забил етруския кинжал в гърба му.

Но тези кутии с тяхното невероятно съдържание! Това беше гатанка за глупаци… или за безумци… или такива като него, родени с глиста на любопитството, който ги заставя постоянно да жадуват за отговори. Именно тази жажда го беше завела до ямата на оркестъра в Римския театър в заплетеното дело на Монте Филц. Или пък е било щастлива случайност… Римска свещ, помисли си той с ирония, разпръснала се за миг на ярки звезди и угаснала завинаги? Елъри се отказваше да повярва в това.

Тук има някакъв отговор, помисли си той, нещо свързва тези предмети. И е без съмнение нещо съвсем просто. Остава само да се намери. Той седна и стисна главата си с ръце.

Засега са осем кутии за осем вечери. Значи остават четири — ако в това въобще има някаква логика. Осем кутии, съдържащи тринадесет предмета. Четиринадесет, ако се смята дланта с черно кръстче, дланта отделно от ръката, част от която е. Но онзи, който е печатал на машинката, е откроил думата длан като я напечатал разделено. Тогава да допуснем, че са четиринадесет. — Има ли тук математическа връзка? Даже и да има, тя е по-неразбираема от египетските йероглифи преди разчитането им от Шампольон. Йероглифи! Елъри трепна. Но след това се отпусна и притвори очи.

Да предположим, че числото е 14… Вол. Къща. Камила. Врата. Прозорец. Гвоздей. Ръка. Длан. Вода. Риба. Око — затворено. Уста — затворена. Нищо не виждам, нищо няма да кажа? Тогава не достига ухо. Или ухо тепърва ще има?

Три са животни, ако рибата се брои заедно с вола и камилата. Пет имат отношение към къщичката. Четири са части на тялото, по-конкретно на човешкото тяло. Остава бичът и водата, които не се съчетават с нищо. Животни, къща, части на тялото, вода и бич.

Той опитваше различни съчетания. Волът и бичът се свързват един с друг. Но по-нататък? Нищо. Камилата… По-лесно камила ще мине през иглено ухо, отколкото богат да влезе в Царството небесно. Това може да се отнася за Джон, който скоро ще бъде достатъчно богат. Предупреждение? Иди, продай имението свое и го раздай на нищите… Тогава пък защо да не се каже направо така? Къща, прозорец? Онези, които живеят в къщи от стъкло… Това беше интересно, тук се откриваха някакви възможности. Тайна в миналото на Джон? Не ме докосвай — няма да те докосвам?… Гвоздей. Защото в ковачницата нямаше гвоздей…

След известно време Елъри се предаде. Това беше задача за Айнщайн — Алберт или Изи — и двамата работеха с опасни материали.

Той погледна към леглото — то не го привличаше. Ще почета малко, помисли си той, ще взема от библиотеката някоя книжка и ще почета, вместо да вземам приспивателно.

Той така и не се беше съблякъл, затова веднага стана, излезе в тъмния коридор и полека слезе долу. В хола беше тъмно, само в камината тлееха въгленчета. Той включи фенерчето — и го изключи веднага. В библиотеката светеше. Фелтън е забравил да изгаси? Или?…

Цялото тяло на Елъри се напрегна. Той безшумно пресече хола. В библиотеката имаше някой: неподвижна фигура в коженото кресло. Изпод халата се протягаха отпуснати крака, а пораждащата страх вяла ръка висеше от облегалката на креслото. Елъри се вгледа. Беше Джон.

Той седеше под лампиона така, сякаш… Смъртта ти означава то.

С един скок Елъри се втурна в библиотеката и замря. Той едва не извика от облекчение. На коленете на Джон лежеше книга, той дишаше бавно и равномерно. Най-вероятно, след като не е намерил спокойствие и той е решил да опита същото средство като Елъри. Слязъл е да си вземе нещо за четене и така е заспала над книгата.

Елъри се наведе с намерението да разтърси Джон. После, сдържан от някаква стеснителност, за която дори не се и опита да потърси обяснение, той се изправи, без да докосне спящия и се приближи на пръсти до най-близката етажерка. В нея имаше няколко нови, неотдавна издадени книги; едната от тях се наричаше О, колко е богоподобен, авторът й беше някакъв Рекс Стаут и беше издадена от издателство „Авангард“. Това беше първият роман на този автор и Елъри си спомни, че в рецензия в „Ню Йорк хералд трибюн“ се казваше нещо от рода на това, че книгата прокарва прави и дълбоки бразди в онзи чернозем, където са завоювали своя периметър Габриеле д’Ануцио и Д. Г. Лоурънс. Елъри реши да се занимае с тази най-нова задача на литературния небосклон. Той свали книгата на Стаут от рафта и излезе тихо.

След светлината в библиотеката тъмнината в хола беше особено дълбока и му беше нужно известно време, за да се добере пипнешком до вестибюла. Тук му помогна светлината от площадката на горния етаж и той леко изтича по стъпалата с книгата под мишница. Когато стигна до площадката, той сви към коридора — и замря.

По коридора, насочвайки се към спалнята си, вървеше Джон.

Грешка не можеше да има, макар че той се виждаше откъм гърба и светлината беше слаба. Това беше Джон, той не беше го изпреварвал по стълбата и все пак — отново! — се беше оказал на втория етаж пръв!

Елъри извика рязко:

— Джон!

Джон не се обърна. Джон не се спря. Едва чул гласа на Елъри, Джон хукна да бяга!

— Добре тогава, братче — мрачно каза Елъри и също хукна.

Джон изтича покрай стаята си, понесе се към дъното на коридора, сви надясно и изчезна.

Елъри наведе глава и ускори бягането. Последвалото преследване се оказа нещо болезнено във всяко отношение. То се разви из необитаемата част на къщата в адска тъмнина, по изоставени, но пълни с вехтории стаи, в пълна тишина, ако не се смята тропането на подметките и епизодичните сблъсъци на мебелите с различни части от тялото на Куин. Той си спомни за фенерчето едва тогава, когато по него не остана здраво място, изгуби следите и се изпълни с презрение към самия себе си.

Елъри се устреми надолу, светейки си с фенерчето без вече да има особена нужда от това. В библиотеката беше тъмно. Той светна. Креслото беше празно. Елъри изтича нагоре и без да се колебае ни най-малко отвори вратата на спалнята на Джон и влезе. В нея стоеше Джон гол и пъхаше крака в крачола на пижамата. Те се втренчиха един в друг.

— А, ама това било любезното ми съседче! — каза Джон, довършвайки прекъснатото си движение. — Трябвало е пак да заключа вратата. Сега пък закъде си се разбързал?

— Мислех, че ти вече спиш.

— Така да е, ще си призная всичко. Легнах си, но не можах да заспя. Слязох в библиотеката и почетох малко. Така съм задрямал и преди малко се събудих. Та защо сумтиш?

— Кой сумти? — Елъри се усмихна и се върна в стаята си, като остави Джон с един крак в пижамата и с недоволна гримаса на лицето.

Казано честно, Елъри наистина сумтеше като пума. И, казано честно у помисли си Елъри, все още ухилен, дишането на Джон е леко като на бебе, насмукало се с майчиното си мляко.

Дочу се предпазливо чукане по вратата и като напъха ръката си обратно в ръкава на сакото, Елъри каза:

— Да?

— Аз съм. Отворете, мистър Куин.

Елъри отвори вратата.

— Мислех, че сте си отишли отдавна, сержант.

Сержант Девоу сниши глас:

— Добре че не сте още съблечен. Да вървим.

— Къде?

— Навън. Имате гости.

— Гости ли?

— Те смятат, че е по-добре да не влизат в къщата. Чакат в колата.

— Кой чака, сержант? В каква кола?

Обаче сержантът вече крачеше по вестибюла. Елъри затвори вратата след себе си и го последва в недоумение.

Девоу и заместникът му, млад полицай с фамилия Кукси, се съвещаваха за нещо с половин глас на площадката, без да обръщат внимание какво става на пътя пред тях. Напрягайки зрението си, Елъри слезе на стъпалата. Автомобилът, мощен седан, стоеше в тъмното с изключени фарове и двигател.

— Да? Кой е тук? — запита той.

Скърцащ глас произнесе:

— Честита Нова година.

А бас добави:

— Именно!

— Татко! Уили! — Елъри изтича, рязко дръпна задната врата на патрулната кола и се пъхна вътре.

— Какво правите тук посред нощ, по никое време?

— Зяпаме наоколо — каза инспектор Куин. — А Уили пристигна, защото е сигурен, че не трябва да ми се разрешава да карам автомобил.

— Не трябва — потвърди лаконично сержант Уили.

— Посред нощ — каза Елъри. — На пътя.

— Не искаме да те излагаме пред шикозните ти приятели.

— М-да, солидна бърлога, ако се съди по онази част, която се вижда оттук — каза сержантът. — Как е втората част, маестро?

— Стига се будалка — каза Елъри. — Между другото, честита Нова година и на вас. Какво узнахте за раждането на Джон Себастиан?

— Така, Томас — каза инспекторът. — Дължиш ми един долар. Бръкни се.

— Една минута — промърмори сержантът. — Още щом ме забъркахте в този бас разбрах, че е бас за балами.

Чу се звън на монети, някакво шумолене, а след това инспекторът каза:

— Щом ти изкопа тази история, Уили, ти разказвай.

— Най-общо казано, поразходих се около Маунт Кидрон и Ри — започна сержант Уили, — и така, по детайлите, пък и като пресметнах нещо наум, сглобих от парченцата цялата история. Аварията е станала по време на виелица, на бостънското пощенско шосе, през нощта срещу шести януари деветстотин и пета година, точно до дома на местния лекар с фамилия Хол. Хорнселиус Ф. Хол. Била е още и мисис Хол, жена на дока.

— Минутка — каза Елъри. — Този доктор Хол и жена му. Колко време са живели в Маунт Кидрон? Откъде са се появили?

— Нямам сведения — каза сержантът. — За Хол имам само, че клиентелата му не е била богата и едва са свързвали двата края с жена си. Във всеки случай Себастиан, който, както тогава е изглеждало, не бил пострадал сериозно, макар че след седмица умрял от травми на главата, получени при аварията, по някакъв начин замъкнал мисис Себастиан до дома на Хол, и докторът се заел с нея. Тя е била в осмия месец или около осмия и от аварията започнали родилните болки. Родила през същата нощ. На шести януари — било е след полунощ.

— А сега — каза инспектор Куин, — приготви се за изненада.

— Ще се учудя ако ме изненадате — каза Елъри. — Знам каква е вашата изненада. Преди всичко именно затова ви помолих да се поровите в това дело. Джон не е бил единственото дете на Себастиан, което се е родило в онази нощ, вярно ли е? Мисис Себастиан е родила двама близнаци, така ли е? Две съвсем еднакви момченца-близначета?

— Чуйте го само — каза с отвращение сержант Уили. — Щом сте знаели всичко, маестро, за какъв дявол ме накарахте да се трепя из целия Уечестърски окръг?

— Аз не знаех, Уили. Това беше само хипотеза. Наблюдавайки някои странности в събитията и поведението на някои хора, аз приложих Закона на Куин за Движението на Материалните Тела, който гласи, че дори поет не може да се намира на две места едновременно. По-нататък, съществува Закон за Съмнителните Амнезии, в който се доказва, че когато някой млад човек загубва памет за конкретно събитие, случило се само преди един ден, като при това помни всички останали събития от същия ден — и това става в два отделно взети случая — тогава, сержант, излиза, че няма никаква амнезия и следва да се приеме, че в събитието е участвал някой друг. И, между другото, всичко това се потвърждава от Закона на Куин за Вдигнатата Вежда. Съгласно този неоценим закон, когато при един човек в гардеробите висят, а в скриновете лежат точни копия на всичко, което той облича и носи, начиная от бургундската шапка с панделка отзад и до чифта гети с бисерни копчета, а човекът приписва това странно обстоятелство на свои прищевки за дрехите, затова уж купува всичко в двоен размер — та тогава, сержант, съгласно този закон, както вече казах, веждата се повдига от изумление и остава в това положение.

— За какво ми говори той, инспекторе? — запита сержантът.

— Де да го знам — каза инспекторът. — Макар че от цялото това клатене на въздуха до мен достигна лек полъх, че все пак те очаква изненада.

— Какво? — запита Елъри.

— Хайде да поразиграем още малко нашия гений, Уили. Изложи му отначало всичко поред.

— Слушам, сър! — каза Уили и млясна с устни, приличащи на китови. — Виждате ли, маестро, когато разбрах, че същата нощ се е родило второ дете, аз си казах: А какво е станало с това второ бебе? Логичен въпрос, нали?

— Разбира се — свадливо отговори Елъри. — Логичният отговор, на който ще бъде такъв: тъй като за раждането на втория син не е било заявено и Джон Себастиан старши, очевидно, не е признал съществуването му, то горепосоченият втори син е трябвало да бъде възпитаван от чужди хора, вероятно под чуждо име и най-вероятно, без да знае за произхода си, поне в течение на много години. Много неща за този втори син ние сигурно така няма и да узнаем — особено причината, поради която баща му се е отказал да го признае — но вие потвърдихте онова, до което аз стигнах по логичен път, а това е всичко, което ме интересува в дадения момент. Джон има близнак и го има вече двадесет и пет години без пет дена.

— Това ли е всичко, мистър Куин? — запита го баща му.

— Естествено. Че какво друго?

— Ами така, един малък детайл — каза тихо инспекторът. — Я му обясни, Уили.

Сержант Уили се усмихна.

— Близнакът е умрял на двадесети януари деветстотин и пета година на двуседмична възраст.

— Не! — възкликна Елъри.

— Да — каза сержант Уили.

— Невъзможно!

— Маестро, мога да ви го докажа като две и две.

— Сбъркали сте!

— Говори ли се така? — изръмжа сержантът. — За такива номера на някои им набиват зъбите в гърлото. Щом казвам, че това бебе-близнак е умряло на две седмици, това означава, че то е умряло. Разбра ли?

— Но как можете да сте сигурен — възрази побеснял Елъри. — Това би било… би било просто непоносимо! Та Вселената би се преобърнала! Изложете вашите така наречени доказателства и ви гарантирам, че ще пробия в тях четиридесет и две дупки без нито един звук!

— Ах, така ли? Да, действително, преди около девет години кметството на Маунт Кидрон е изгоряло до основи с всички документи, така че никакви официални регистрации за раждането на детето аз не можах да намеря, но…

— Аха! — каза Елъри. — И охо!

— Но — продължи невъзмутимо сержант Уили, — имам живи свидетели. И те твърдят, че онези, които са поели опеката над втория син на Джон Себастиан старши, след като първия син — твоят Джон — е бил откаран в Ри, са били семейство Хол. Да, именно — лекарят, акуширал при раждането и неговата жена. Но цялата работа е там, че те са били с него само две седмици. След това той се разболял от пневмония и умрял. Хол повикал друг лекар от Маунт Кидрон, който и досега практикува там, някой си доктор Харълд Дж. Мартин. Доктор Мартин помни как е съставял смъртния акт. Разполагам с писмените му показания. Мартин също помни, че след като се е убедил, че детето е мъртво, Хол му разказал всичко: как две седмици преди това детето се е родило в къщата му веднага след първото — детето на мисис и мистър Себастиан — а този Себастиан му го оставил, защото при второто раждане жена му умряла и той сметнал за виновник за смъртта й второто дете или пък по някакъв друг идиотски повод. С една дума, той не пожелал да го признае за свое. Трябва да е мръднал след аварията.

— Така че даже и това си има обяснение — каза инспектор Куин.

— Това е номер едно — каза с удовлетворение сержантът. — Номер втори: аз намерих гробаря, който е погребал детенцето на Хол. Хол му разказал същото. Номер трети: свещеникът, който е прочел заупокойната молитва над гроба, все още е жив и здрав в Маунт Кидрон, на пенсия е. Той ме заведе в църквата и разрови заради мен църковните архиви, а в тях черно на бяло е записано: Вторият син на Себастиан, на възраст две седмици, умря на 20 януари 1905 година. Като си знам клиента, аз направих фотокопие. Искате ли да погледнете?

— Нищо не разбирам — каза Елъри със слаб глас.

— И номер четвърти — каза баща му. — Уили намери гробчето на детето на маунткидронското гробище. Малък евтин камък, а на него надпис: Себастиан-Хол, 5 януари 1905 — 20 януари 1905. Почивай в мир! Бихме могли да получим разрешение за ексхумация, но не знам какво би ни дало това, освен да установим, че в гроба се намират костите на двуседмично дете. Разполагаме с маса писмени показания, за да установим категорично, че близнакът се е родил и след две седмици е умрял. Видът ти нещо не ми харесва. Какво, много ли са лоши новините?

— По-лоши не могат да бъдат — изстена Елъри. — Това… Това е просто някакво бълнуване. Това не може да бъде. — Семейство Хол, сержант, какво е станало с Хол?

— Приблизително към средата на деветстотин и шеста те си събрали багажа и повече никой нито ги е виждал, нито ги е чувал в Маунт Кидрон. Не можах да намеря никой, който да знае къде са заминали. Никакви записки за подобно преместване няма в нито една от местните транспортни компании. Вероятно са наели фургон от друг път.

Елъри помълча. После той каза:

— Много ви благодаря, У или.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита баща му съчувствено.

— Даже не мога да намеря думи. В цялото това безумно дело имаше един момент, за който, струваше ми се, имах отговор. А сега… — Елъри отново помълча. — Добре, това са мои проблеми. Благодаря, тате. Уили, като тръгнете обратно, не карайте бързо. Лека нощ.

Той се измъкна от патрулната кола и, олюлявайки се като старец, тръгна към къщата.

Глава единадесета
Девета вечер: четвъртък, 2 януари 1930 година

в която тайната на Джон Себастиан става още по-тайнствена, мистър Куин изпада в отчаяние, а в зверилника се появява още един обитател

Делата на младите хора нерядко са вълнообразни и се случва така, че при отлив ясно си проличават глупостите. Няма да е преувеличено да се каже, че докато Елъри се мяташе в леглото през цялата безкрайна нощ, включително и през дъждовните, сиви часове на разсъмване, мислите му не преливаха от мъдрост. По-нататък му беше писано да се сблъсква с множество трудности и успешно да ги преодолява, но тогава той беше млад и Делото за Загадъчните Коледни Подаръци беше едва второто му разследване — и даже първото, което водеше самостоятелно — и му се струваше, че е настъпил краят на света. Трябваше да има двама Джон Себастиановци, всички доводи на логиката настойчиво изискваха да са двама Джон Себастиановци; с разума си той беше установил, че има двама Джон Себастиановци; и ето че сега се оказва, че в края на краищата има все пак само един Джон Себастиан. И да съществуваше Джон Себастиан Втори, то само като херувим в небесата и скелет на двуседмично бебе, погребано почти преди двадесет и пет години тук, на земята. Това също бяха факти. Какво се получава, когато факт се сблъска челно с друг факт? Хаос.

Оттук беше и отчаянието на младия мистър Куин. В отчаянието му го посетиха множество най-глупави мисли, за които му беше съдено да си спомни след двадесет и пет години със срам.

По обед той се измъкна от леглото, мечтаейки си мъчително да не знае нищо за престъплението, за Джон Себастиан и, щом е стигнало дотам, и за Коледа.

Когато слезе долу, той свари лейтенант Луриа на шканците в момент на потушаване на бунт на кораба. Мистър Пейнт, адвокатът, с вълнение в медения си глас твърдеше, че вече е втори януари, а той има много важни, неотложни дела и би желал да се завърне колкото е възможно по-бързо в града. Луриа отговори, че за най-голямо негово съжаление това е невъзможно. Доктор Дарк доказваше с плам, че е длъжен незабавно да поеме лекарската си практика, че е обещал да освободи подменящите го колеги и че лейтенант Луриа е длъжен да се вслуша в гласа ла разума. Лейтенант Луриа заяви, че си гледа работата така, както намира за необходимо и че делото не трябва да се усложнява — нито за него, нито за всички останали. Мистър Фримън, книгоиздателят, Мариус Карло, беглец от оркестъра на професор Дамрош, мис Валентина Уорън от театъра, мис Елен Крейг от Уелсли — всички изтъкваха свои аргументи с различна степен на вълнение и емоционалност; и всички получиха твърд отказ от лейтенант Луриа. Той заяви, че трупът още не е опознат, че сега зоната за издирване е разширена до пределите на целите континентални Съединени щати и че никак не би искал да оформя общ ордер за задържане на всички в качеството им на основни свидетели на убийството, но че ще бъде принуден да постъпи именно така, леди и джентълмени, ако го принудят да го направи. В отговор на това от устата на мистър Пейн се изсипа цяла тирада от юридически термини, които доста вдигнаха нервите на лейтенанта. И цялото съвещание се разпадна на откъси от възбудени разговори, а когато накрая всичката мътилка се утаи, се оказа, че лейтенант Луриа си е отишъл, а всички останали участници са си останали там, където са били.

По време на обеда всички се държаха като истукани. Напълно бяха зарязали всички правила на добрия тон. По всичко изглеждаше, че Ръсти и Джон пак бяха скарани и по неприязнените погледи, които Ръсти хвърляше на Валентина, по яростта, горяща в погледа на Джон, насочен към Мариус, Елъри си направи извода, че деликатните проблеми на четириъгълника са още твърде далеч от разрешаване. След обеда Дан 3. Фримън се уедини в един ъгъл като катерица с ореха си и откровено потъна в четене на ръкописа, изпратен му от града по куриер. Оливет Браун, мърморейки си нещо като вещица, се надвеси над астрологическа карта. Роланд Пейн се разхождаше напред-назад като тигър в клетка. Доктор Дарк и Артър Крейг, седнали да играят безик на две ръце, ожесточено шляпаха с картите. Преподобният мистър Гардинър, след като обиколи с неутешим вид целия етаж, измърмори нещо за главоболието си и малодушно се изтегли в стаята си. Елен предложи на Елъри да се разходи с нея под дъжда, получи в отговор безсмислен поглед и се махна обидена до дъното на душата си.

Най-накрая Елъри последва примера на свещеника, качи се горе, заключи вратата и потъна в дълбокото кресло. Но не за да си дремне. Вместо това, стиснал чашата с уиски, той мислеше, мислеше, мислеше.

Елъри трепна и се опомни. В стаята цареше полумрак. Той се чувстваше премръзнал, всичките му крайници бяха се схванали. Хрумна му, че може да е изпаднал в нещо като кома. Стори му се, че трябва да благодари на някакви гласове… На гласове! Той рязко се размърда. Именно гласове го върнаха към ужасния свят на действителността. Те явно идваха от съседната стая.

В това е нещастието на тези стари къщи — помисли си Елъри — стените им са изядени от времето. Достатъчно е да кихнеш — или пък нещо по-лошо — и вече знаят в цялата къща.

Мъжки гласове. Чия е съседната спалня? На Пейн. Пейн!

Елъри скочи на крака, протегна се за стол, безшумно го постави до вратата, свързваща двете стаи, стъпи на седалката, помоли се мислено да не скърцат пантите и с бързо движение отвори отдушника. Скърцането беше душераздирателно. Но събеседниците явно не го чуха, защото бяха прекалено погълнати от разговора.

Гласът на Пейн. И на Джон Себастиан. Елъри подслушваше без угризения на съвестта.

— Ти, отвратително пале! — говореше Роланд Пейн. — Имаш съвест не повече отколкото блюдолизец на партиен бос. Ще се опитваш да ме шантажираш!

— Както и да ме наричате, Пейн, това няма да доведе до нищо — произнесе гласът на Джон. — Работата е там, че аз, извинете за израза, ви хванах без гащи. Адресът ми е известен, името на малката също. Тя е обикновена проститутка, а вие сте един от любимите й клиенти.

— Докажи — отговори късо Пейн.

— Ето това ми харесва. Юридическо мислене. Веднага схващате същността на въпроса. Искате доказателства? Моля.

— Какво е това? — адвокатът се задъхваше от вълнение.

— Фотокопия от малко червено бележниче. Долиният календар на хайлайфа, каймакът на нейната клиентела. Дати, имена, хонорарите за сеансите. И даже интересни коментари. Ето, от рода на този: Този Роли Пейн е истински атлет. Да не смята, че съм му харем в единствено число?

— Стига — произнесе дрезгаво гласът на Пейн. — Откъде си взел това?

— От Доли — отговори гласът на Джон. — Купих го. Тоест оригинала. Не се безпокойте, „Роли“, заключил съм го на сигурно място. Не искам фотографии от това дневниче да лъснат във всички нюйоркски вестници. Представяте ли си какво би направил от това „График“? Възможно е там да скалъпят един от знаменитите си колажи — вие с Доли в пикантен момент. Боя се, че това би разгонило завинаги вашата солидна клиентела.

Пей мълчеше. После гласът му отговори:

— Добре. Колко?

— Пари? Нито цент.

— Не разбирам.

Джон се разсмя.

— Човек живее не само с хляб. Аз и така си имам цяла фурна.

Той рязко смени тона си.

— Имате син, Пейн. Казва се Уендъл Пейн, той е гордостта на филологическия факултет в Принстън и се смята за изгряваща звезда в областта на критиката за поезия. Една дума на младия професор Пейн…

— Ти — произнесе с учудване Роланд Пейн, — си просто маниак и аз съм абсолютно убеден в това. Сериозно ли ми предлагаш да повлияя на сина си, за да напише положителна рецензия за твоите цапаници?

— Не просто положителна, мистър Пейн. Възторжена.

— Очевидно, ровейки се в личния ми живот, ти си пропуснал характера на сина ми. За Уендъл е също така невъзможно да напише нечестна оценка, както да разбие касата на принстънския касиер. Той просто няма да го направи.

— Даже, за да спаси баща си от позор? Знаете ли, мистър Пейн, ако тази малка червена книжка бъде публикувана, вас могат да ви изключат от корпорацията.

— За това не може и дума да става! Аз не мога да го моля!

— Това е ваш проблем, не е ли така? — Елъри чу скърцането на дръжката на вратата. — Помислете си, имате още време. По мое предложение Дан 3. Фримън ще изпрати екземпляр от книгата ми на вашия син за рецензия със свои бележки. Давам ви срок до излизането на следващия брой на „Сатърди ревю“, посветен на поезията. Ще го очаквам с нетърпение. Разбрахме ли се, мистър Пейн? Искахте ли да кажете нещо?

До Елъри се донесе промененият, накъсан от тежко дишане глас на адвоката:

— Нищо. Нищо.

Той му как вратата на стаята на Пейн се отвори и пак се затвори — и едното, и другото стана много тихо. След това се дочу тихият звук от стъпките на Джон Себастиан надолу по стълбата. Той чу също така металическо скърцане, сякаш някой рухна върху кревата. Елъри почувства, че целият трепери.

Това не беше Джон. Това не можеше да бъде Джон дори в най-лошия си вариант. Онзи Джон, когото Елъри познаваше, не беше такъв. Онзи Джон, когото обикна Ръсти Браун, съвсем не беше такъв човек.

И все пак това беше Джон. Не можеше да бъде никой друг.

Беше. И не беше.

Това беше непоносимо.

И тази вечер именно Роланд Пейн намери деветия коледен подарък. Той се качи в стаята си веднага след вечерята като каза, че трябва да напише няколко писма. Слезе след две минути. Красивото му лице беше развълнувано, даже сивата му грива изразяваше негодувание, а веселото пакетче той носеше така, сякаш го беше вдигнал от китайско оризово поле. Той го хвърли на тясната маса, измъкна носна кърпичка, демонстративно обърса ръцете си и след това се върна обратно горе, без да отрони нито дума.

Също така безмълвно Елъри взе пакета. За Джон Себастиан беше написано на картичката, изобразяваща Санта Клаус. Със същата машинка.

Този път на бялата картичка в кутията имаше четири машинописни реда:

В деветата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

Маймунка за твоя зверилник,

нещо казва ти този немирник.

В червената амбалажна хартия имаше кокетна, твърде симпатична маймунка, направена от материал, приличащ на филц. При други обстоятелства тя би могла да предизвика възторжения писък на жените и усмивките на мъжете. Но сега всички я гледаха така сякаш всеки момент щяха да й пораснат рога и тя ще започне да чете Отче наш отзад напред.

Елъри обърна картичката. Там беше празно.

— Има ли предложения?

— Има! — извика Джон. — Да се изгори всичко това по дяволите!

Дан Фримън се изхили от ъгъла си.

— Има една стара еврейска пословица, която бих ти препоръчал в случая, Джон. В буквален превод тя означава: По чужд задник и да плеснеш, е приятно. — Той стана с усмивка. — А знаете ли, на мен всичко това започна да ми харесва…

През тази нощ Елъри кръстосваше стаята си с онзи железен бяс, с който е сновял из килията си в замъка Иф Едмон Дантес.

Отново животно. Вол. Камила. Риба. А сега още и маймуна. И в текста за първи път се появява думата зверилник, като че ли разграничавайки животните от останалите подаръци. Той се съсредоточи върху четирите дара, свързани със света на животните.

Вол. Камила. Риба. Маймуна.

Нечифтокопитно. Преживно. Водно. Примат.

Рога. Гърбици. Плавници. Ръце.

Елъри раздразнено завъртя глава. Материалите, от които са направени? Волът — дърво. Камилата — метал и емайл. Рибата — жива плът. Маймуната — тъкан. Когато осъзна, че незабелязано за себе си е прибавил към този списък и „Куин-тапа“, той хвана дневника и се опита да се абстрахира, записвайки всичко, което се случи. Но намекът казва ти в днешното послание продължаваше да се блъска в главата му. Това се случваше за пръв път. Сякаш авторът се беше ядосал на глупостта му и обясняваше нещичко.

На моята глупост? — помисли си Елъри. — Защо реших, че се задява именно с мен? Нали подаръците са адресирани до Джон.

И все пак той имаше съвършено необяснимо усещане, че мишена за подигравките в бележките е не Себастиан, а Куин.

Петнадесет подаръка за девет вечери.

Казва ти.

Казва ти какво? Какво?

Глава дванадесета
Десета вечер: петък, 3 януари 1930 година

в която бледният конник пада с главата надолу, на еднооката кукла и пониква нов зъб, а окончателно озадаченият детектив изпада в пълна безпомощност

В петък сутринта в къщата господстваше духът на враждата. Вчерашните объркване и апатия претърпяха химически изменения: сега всички горяха от гняв, едва се докосваха до храната, приготвена от мисис Янсен, разхождаха се самотни или на сърдити двойки и с целия си вид недвусмислено даваха да се разбере, че най-голямото им желание е да се измъкнат по-бързо оттук. Сержант Девоу имаше достатъчно грижи.

Охлаждането между Джон и Ръсти се очерта още по-забележимо, а действията на Валентина и Мариус съвсем не подпомагаха затоплянето. Те се обстрелваха с ехидни реплики, насочени уж срещу самите тях, но всяка от пуснатите стрели попадаше в истинския си адресант. Най-накрая тази престрелка изгони Джон от къщата. Разярена Ръсти го последва.

— Нима не разбираш какво иска тази двойчица? Мили, какво става с нас? Не можем да ги оставим да развалят всичко! Джон, какво те прихвана?

Но Джон оседлаваше петнистата кобила, без да чува нищо.

— Недей да яздиш днес. Опасно е в такава киша.

— Няма да ми се случи нищо. Просто искам да се усамотя.

— От мен.

— Не от теб, Ръсти. Трябва да остана за малко сам. Какво става с тази дяволска подпръга?

— Струваше ми се, че смисълът на годежа е именно в това — да не се чувстваш самотен — каза Ръсти, съзнавайки, че говори глупости, но без да е в състояние да спре. — Или ти искаш да ми внушиш именно това?

— Остави, за бога! — Джон скочи в седлото, рязко дръпна главата на кобилата, преви се на две и пришпори коня. Той излетя от конюшнята като ракета.

Стиснала уста с ръка, опитвайки се с мигане да вкара обратно сълзите на безсилието си, Ръсти гледаше как той препуска в галоп по размекналия сняг и се скри в гората. Обхвана я паника. С несръчни движения тя оседла другия кон и се устреми след Джон.

Пътеката в гората надмина най-лошите й очаквания. Ивици мръсен сняг се редуваха с ивици лед по местата, където слънцето не можеше да проникне. Конят пристъпваше високомерно, изразявайки с пръхтене недоволството си. Сърцето на Ръсти тупаше силно. Тя пришпори коня и той пое в тръст. Тя се вглеждаше напред. Ако Джон се е опитал да препуска по тази предателска пътека… Един път конят се подхлъзна и едва не я хвърли, но тя упорито продължи пътя си, като в същото време се опитваше да си внуши, че кобилата се държи по-стабилно на краката си от коня, че Джон е първокласен ездач…

Тя го намери след завоя на пътеката. Беше изхвърчал от седлото и лежеше по лице в дълбокия сняг под една елха. Кобилата се е подхлъзнала и паднала — за това свидетелствуваше вдлъбнатината в снега. Но очевидно с нея не се беше случило нищо, защото не се виждаше наоколо.

— Джон?

Той лежеше бледен и неподвижен. Ръсти скочи от коня и се хвърли към него. Той не може да умре — каза си тя. — Не трябва.

— Джон! — тя отчаяно го разтърси. — О, слава Богу!

Той беше жив, но в безсъзнание.

— Мили, съвземи се! — тя го целуна, пошляпа го по бузите.

Джон не отговаряше. Чувството за облекчение напусна Ръсти. Той е зле, помисли си тя, много е зле. Не трябва да го местя, че иначе… Доктор Дарк!

Ръсти беззвучно се помоли, скочи в седлото, обърна коня на тясната пътека и препусна назад, към къщата.

 

 

Произшествието с Джон разведри обстановката. Елъри се върна от конюшнята и го завари излегнат по царски на дивана. Всички край него дърдореха оживено. Ръсти го галеше по главата и се усмихваше, доктор Дарк затваряше куфарчето си. Единственият признак на страданието беше бинтът на дясната ръка на Джон.

— Както виждам, болният ще оживее — каза Елъри.

— Искаш да кажеш идиотът — изръмжа Джон. — Сам съм си виновен за всичко. Защо е всичкият този шум?

— Разбира се, че сам си виновен — сърдито се обади доктор Дарк. — Пак ти е провървяло, че си се отървал с изкълчена китка.

— Сам, сигурен ли си, че всички кости са здрави? — развълнувано попита Крейг. — Да няма сътресение?

— Бих могъл да го откарам в болницата, ако това ще те успокои, Артър, но действително няма нужда.

— Разбира се, че няма — каза Джон. — Успокой се, Артър. Къде беше, Елъри? Аз, разбира се, не заслужавам съчувствието ти, но можеше поне да дойдеш и да се заинтересуваш дали не съм си счупил врата.

— Тогава у мен би възникнало изкушението сам да ти счупя врата — Елъри натъпка лулата си. — Просто ходихме със сержант Девоу да търсим кобилата.

— С нея всичко наред ли е? — възкликна Джон.

— Пъргава е като птичка и е пълна със сили. Намерихме я в конюшнята — нагъваше там сено. — Елъри духна клечката и внимателно я сложи в пепелницата. — Кажи ми, Джон, как стана това?

— Пришпорвах я силно, тя се подхлъзна и аз изхвърчах през главата й. Не помня повече нищо, докато доктор Сам не ме свести.

— Нищо ли не се случи на пътеката, — за да се изплаши тя или да спре?

— Не — Джон беше озадачен. — Не помня такова нещо. Защо?

— Мистър Куин — опекунът на Джон беше явно разтревожен. — Да не би да предполагате…

— Предполагам, мистър Крейг — отговори сухо Елъри, — че сега не е време да приемаме произшествието с Джон такова, каквото изглежда на пръв поглед. Ето защо ние с Девоу огледахме кобилата. В случай че някой е направил нещо с подковата. Радвам се да ви съобщя, че не е така. Това си и беше малко вероятно, защото никой не знаеше, че на Джон ще му хрумне да язди кон тази сутрин и че ще вземе именно кобилата, а не коня, който обикновено язди. Все пак като имам предвид всичко, което стана, нищо не мога да изключа като малко вероятно.

Над компанията отново премина сянка.

По настояване на лекаря Джон прекара цялата останала част от деня легнал. Той се отказа да лежи в леглото и до вечерта заемаше дивана в хола, като се оказа в центъра на всичко, с което се занимаваха гостите. Днес най-после изплува на повърхността темата, която ги занимаваше най-много. Те безкрайно обсъждаха какво се крие зад подаръците за Джон. Елъри слушаше мълчаливо, ловейки напрегнато не толкова съдържанието на приказките, колкото нюансите в интонацията. Но не успя да долови нищо съществено.

През целия ден в главата му се въртеше въпросът: а какво ще подарят днес? Отговорът на страничния въпрос — кой ще намери подаръка — беше за него предрешен. Ако се запази същата схема — а при цялата й безсмисленост в нея имаше последователност — подаръка ще намери Ръсти.

Онзи, който в даден ден беше най-често в контакт с Джон, намираше подаръка същата вечер. Поне така стояха нещата от неделя, от петата вечер. Точно в този ден самия него, Елъри, Джон го свари в собствената си спалня и вечерта той, Елъри, намери подаръка. В понеделник Джон имаше разговор с Фримън и го шантажираше; в понеделник вечерта шестият подарък беше открит от Фримън. Във вторник Вал Уорън изля страстта си върху Джон в конюшнята; във вторник вечерта именно тя намери седмия подарък. Сряда беше изключение: осмия подарък го намери Мариус в рояла, макар че през този ден между него и Джон не се случи нищо особено. Но вчера, след откровеното изнудване в стаята на Роланд Пейн, именно Пейн откри деветия подарък.

Елъри сви рамене. Той не възнамеряваше да придава прекалено голямо значение на тези умозаключения. Очевидно това не беше просто съвпадение, но пък дарителят не можеше да предвижда отделните епизоди от всеки ден. Който и да беше, той просто използваше събитията по реда на възникването им. Когато са събрани толкова хора — и всички сноват нагоре-надолу, влизат и излизат през различни врати и по всяко време на денонощието — не е толкова трудно да се узнае всичко и да си в течение на нещата. Тази фаза от действията на дарителя определено беше само епизод, мерзка подробност в онази пагубна игра, която той беше подхванал. И Елъри все повече се убеждаваше, че играта се води именно с него, а не с Джон или някой друг.

Елъри чувстваше, че много по-важен е въпросът кой е мъртвецът и как е свързан с останалите части на тази главоблъсканица. Как да се обясни умопомрачителният факт, че Джон не може да няма двойник, стаен някъде в къщата, докато според сведенията на сержант У или братът–близнак несъмнено е умрял на двуседмична възраст? И накрая — както винаги: какъв е все пак смисълът на ежевечерните подаръци.

 

Както Елъри и предвиждаше, десетия подарък го намери Ръсти. След обеда тя изтича до стаята си за още едно одеяло, за да завие Джон, а дотича обратно по-бледа от самото одеяло, стиснала в ръката си още една от внушаващите страх кутии.

— Направо на кревата! М-моля ви, нека някой да я вземе.

По форма кутията се различаваше от всички предишни — тя беше квадратна и плоска като онези, в които продават носни кърпички в галантерийни магазини. Тя беше уникална и в друго отношение: когато Елъри свали капака, той не намери нищо, освен бялата картичка.

— Няма подарък — каза Елен, загледана напрегнато.

— М-да, промени — с видимо облекчение отбеляза Джон, — може би даже онзи кретен, който се е заел с тази глупост, започва да разбира, че шегата му омръзва.

— Аз, Джон, не съм сигурен в това — Елъри прочете на глас напечатания на машина текст:

В десетата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

Главата, твоята съдба,

скоро в гроба ще е тя.

И Зъбът е също твои.

Къде ти е умът, копой?

Джон намери сили да се усмихне.

— Трогателни чувства. Без трагедии, Ръсти. Аз вече престанах да се разстройвам заради всичко това. Пък и не мога да понасям бездарно стихоплетство.

Но тези му думи не заблудиха никого.

— Ама няма подарък — каза пискливо Оливет Браун. — Трябва да кажа, ме това е странно. Какво ли означава?

— Може да му са се свършили идеите — изказа предположение доктор Дарк.

— Или не е намерил подходяща глава — каза Мариус.

— Не намирам това изказване за особено удачно, Карло — отбеляза студено Пейн. — Както, впрочем и въобще запознанството си с вас.

— Успокойте се и двамата — каза Валентина. — Елъри, как разбирате това? Защо днес няма подарък?

— Подарък има — Елъри почука по картичката. Главата — твоята съдба. Нали вече имаше такава глава, помните ли? Смъртта ти означава то. Със затворено око и здраво стисната уста.

— Парцалената кукла на Нова година! — възкликна Елен.

Елъри кимна. Той се приближи до шкафчето, в което държеше подаръците. Погледна ключалката му, кимна още веднъж и после, даже, без да се опита да пъхне ключа, дръпна дръжката. Вратичката на шкафчето се отвори.

— Ключалката е счупена. Вероятно вчера, късно през нощта. Чакай от него всякакви изненади, а? Да, ето я — каза вече сериозно Елъри, — макар и с малко променен вид.

Към затвореното око и тънката линия, обозначаваща устата, върху бялата боя, покриваща лицето на куклата, се беше прибавила трета линия. Това беше къса вертикална чертичка, малко вдясно от центъра на устата и насочена нагоре. Макар че беше нарисувано съвсем небрежно, смисълът беше напълно ясен: това беше зъб — зъб, оголен в захилената зловеща уста под злобно-хитро присвито око.

Наложи се да помогнат на Джон да се добере до леглото.

 

 

През тази нощ в стаята си младият мистър Куин изпразни горчивата чаша до дъно. И работата не беше в това, че текущият резултат — седемнадесет предмета за десет вечери — за пореден път се оказа безсмислица.

На дъното на горчивата чаша имаше подигравка.

И не оставаха никакви съмнения за това с кого е подигравката. Обект на заплахите можеше да е Джон Себастиан, но обект на подигравките без съмнение беше копоят.

Той ме води за носа — мислеше си с ярост Елъри — и всяка вечер ме дърпа за него. А на мен ми остава само търпеливо да понасям това. Той ме познава, дяволите да го вземат! Той знае, че няма да се предам, че ще издържа до края. И му е съвсем безразлично какво може да се получи при мен като резултат. Той ме подтиква към извода…

За миг в главата на Елъри блесна странна мисъл: А всъщност, той съзнателно ме подтиква към определен извод. Но след това тя сякаш се разтвори в по-съществен въпрос: А когато стигна до този извод, тогава какво?

Сред всички неуспехи от тази вечер имаше един светъл момент: за да се строши ключалката на шкафчето, трябваше онзи, който го е направил, да се намира постоянно в къщата. Като се има предвид, че сержант Девоу е дежурил през целия ден, а заместникът му — през цялата нощ, ясно беше, че никакъв страничен човек не би могъл да го направи.

Но това беше слабо утешение. Той и без това отдавна знаеше, че външни хора нямат нищо общо с това.

Чак до разсъмване Елъри седя, втренчен в тъмнината на спалнята, а после заспа напълно изнемощял.

Глава тринадесета
Единадесета вечер: събота, 4 януари 1930 година

в която доктор Дарк дава на Джон съвети, нямащи отношение към медицината, а с Кръстния Знак куклената къщичка най-после е завършена — или не?

През нощта силно застудя и това ободри всички; Даже Джон успя два пъти да се усмихне на това, че Ръсти се грижи за него по време на закуската като квачка: нали дясната му ръка беше hors de combat^[9] и той имаше нужда от странична помощ. Никой не споменаваше за вчерашния зловещ зъб и не споделяше съображенията си какъв още дяволски номер трябва да се очаква за днес. Частично това подобряване на общото настроение може да се обясни — помисли си Елъри — с предчувствието, че подаръците почти не секваха. Беше сутринта на единадесетия ден от почивката им и тъй като до края оставаха само тридесет и шест часа, на всички им се струваше, че даже и лейтенант Луриа може да бъде вразумен.

— Ако ли не — каза мрачно Роланд Пейн — незабавно започвам да давам юридически консултации — безплатно.

— Според мен нещата не са чак толкова лоши — каза Мариус Карло. — Заради тази история аз ще изтърва още едно предаване на Дамрош тази вечер.

И той решително предупреди, че на всеки, който настрои приемника на „И Ей Еф“ в девет вечерта, предоставя правото да си избира оръжието на разсъмване в неделя.

Хуморът беше грубоват, но, както отбеляза на Дан 3. Фримън мистър Гардинър с половин глас, тази шега имаше едно безспорно предимство — яснота.

И така, денят започна добре. И тъй като, съдейки по всичко, Валентина и Мариус се бяха съгласили да приберат ноктите си, добросърдечната обстановка обещаваше да се задържи. Елен се въодушеви дотолкова, че като обедини усилията си с мисис Янсен и Фелтън, организира печено по виенски. Обядваха на чист въздух, в гората, край превъзходен огън — овъглявайки кренвиршите, превръщайки пържолите в подметки, под цвърченето на пържещия се лук, измъквайки от пепелта цъфналите картофи, поглъщайки кварти горчиво кафе — изобщо, повеселиха се чудесно.

Даже следобедната визита на лейтенант Луриа не развали деня. Лейтенантът се осведоми за бележките и подаръците, но с такъв вид, сякаш това нямаше абсолютно никакво значение; после не особено активно проведе по още един рунд преговори с всеки, а накрая заяви, че ако не се случи нещо непредвидено, ще им бъде разрешено да си заминат в понеделник или във вторник. Всички завикаха Ура!

Елъри тихо каза на Луриа:

— Натъкнахте ли се на нещо?

Докато поднасяше запалената клечка към цигарата си, полицаят се замисли за част от секундата.

— Откъде го измислихте, Куин?

— Мен са ме откърмили с оръжейна смазка, а първите си зъбки съм точил на полицейска палка. Какво сте узнали?

— Е, някои неща.

— За покойника?

— Още не сме сигурни.

— Но кой е бил той? — запита Елъри нетърпеливо.

— Когато сме сигурни, ще ви съобщя.

— А какво още?

Луриа поклати глава.

— Не съм сигурен, че идентифицирането в крайна сметка ще ни даде нещо. Съществуват определени възможности, ако този мъж се окаже действително онова, което смятаме, но… — той сви рамене. — А, по дяволите, все едно само по предположения не можем да арестуваме никого. Нямаме никакви доказателства, за да свържем някого от присъстващите тук пряко с убийството на стареца.

— Значи вие сериозно смятате да пуснете всички?

— А какво друго ми остава да направя? — Луриа гледаше към Елъри през дима на цигарата. — От всички тези картички и кутии оформя ли се нещо?

— Не — каза лаконично Елъри.

— Мислите ли все още, че това е свързано с убийството?

— Да. Тоест не го знам със сигурност, но според мен е така.

— Ако го изясните, звъннете ми. — Лейтенант Луриа тихо, но изразително изруга. — Върви ми както винаги — да водя дело, което по-скоро е за психиатър.

— А пък на мен как ми върви — измърмори Елъри, — ох, как ми върви!

 

 

Доктор Дарк почука на вратата на спалнята.

— Джон.

— Кой е там?

— Сам Дарк. Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Шишкото отвори вратата и влезе. Джон лежеше на кревата, а Ръсти седеше до него с разтворена книга на коленете.

— Привет! — каза докторът. — Как се държи пациентът ми?

— Съвсем не лошо за такъв отвратителен характер — каза Ръсти. — Хленчи, но поспа, а сега си лежи, слуша Додсуърд макар и не без ехидни коментари.

— Люис би трябвало да пише на тоалетна хартия — промърмори Джон. — Че и Драйзър също.

— Додсуърд? А, новата му работа — каза доктор Дарк. — Не съм стигнал още до нея. Не знам, Джон, неговият Ъроусмит общо взето ми харесва. Как е китката?

— Благодаря, боли. Вие какво, доктор Дарк, да не сте се хванали с машинации по медицинските застраховки? Напъхахте ме в кревата с изкълчена китка.

— Нали те пуснах на пикника. При това си в леглото не заради изкълчването. Със сътресенията не се шегуват.

Дебелият лекар погледна към Ръсти.

— Скъпа, ако нямате нищо против…

Ръсти стана.

— Аз пак ще се върна, мили.

— Хубава работа! — каза Джон. — Че аз не се изчервявам, когато ми разголват китката.

— Отношенията между лекаря и болния са нещо интимно — доктор Дарк смигна на Ръсти. — Това няма да отнеме много време.

— Надявам се, че с вас няма да бъде толкова противен, както с мен — Ръсти целуна Джон по байроновския кичур и излезе.

— О кей, доктор Сам, само по-бързо. Ей! — Джон се повдигна. — Защо заключвате вратата? Що за преглед се каните да правите?

Доктор Дарк опря огромния си гръб на вратата. Веселието от погледа му изчезна напълно.

— Джон, искам да поговоря с теб.

Джон се загледа в него с недоумение. После легна по гръб и покорно впери очи в тавана.

— Като мъж с мъж, така ли?

— А какво лошо има в това? — дебелакът се доближи до леглото и застана пред него, като гледаше младия поет от горе на долу.

— Предполагам, че така е по-добре, отколкото като мъж с момченце — Джон лениво изви глава. — При вас с Артър има тенденция да забравяте, че аз вече не съм сополиво момченце. Ето как кръговратът на времето носи своето отмъщение — това е от Дванадесета нощ. Думи на сър Лич, между другото той там говори за дузини, да ни пази Господ от тях. А е минало повече време, отколкото ви се струва.

— Да — каза доктор Дарк. — Именно. Не би ти попречило да го запомниш.

Джон го изгледа.

— И какво трябва да означават тези думи?

— Джон — дебелакът се поколеба. — Знам те от бебе. В известен смисъл съм помагал да те отгледат. Струва ми се, че винаги съм се смятал за нещо като твой чичо. Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Това за брака с Ръсти ли? — Джон се усмихна. — Нали ви казах още в началото на ноември, в същата вечер, в която казах и на чичо Артър — готов съм да съблюдавам този обет с истинско благочестие.

— Ти знаеш прекрасно, че нямам предвид това. Джон, погледни ме. Не, право в очите.

— Проверка на очите за добродетелност? — Джон пак се усмихна. — Мислех, че това е потънало в Лета заедно с пояса на целомъдрието. Така или как?

Доктор Дарк каза унило:

— Джон, известни са ми намеренията ти относно мистър Фримън и мистър Пейн.

— А, това ли било? — в гласа на Джон нямаше смущение, а само учудване и раздразнение. — И какви били моите намерения?

— Смятам, че не е необходимо да говоря за това на глас.

Джон отново се зае да разглежда тавана.

— Значи са се разприказвали. Неправилно съм ги преценил.

— Те не са ми казали нищо.

— Тогава къде сте чул тези басни?

— Има ли значение?

— Може би — спокойно отговори Джон. — Колко бързо се разпространява тази клюка? Кой още знае за това?

— Не знам — каза доктор Дарк. — Струва ми се, че малко хора. Но работата не е там, Джон, а в това, че ти сам си копаеш яма. Това е съвсем сигурно.

— Доктор Сам — започна Джон.

— Знам, можеш да ми кажеш да не си пъхам носа в чужди работи. Ти имаш такова право, но се надявам, че няма да се възползваш от него.

Джон мълчеше.

— Жалко, че не съм проповедник. Лекарят обикновено просто няма време за всякакви увъртания. Джон, аз не знам защо ти правиш това, но само че не трябва. Не започвай живота си с това да притискаш хората до стената. Такива хора като Фримън и Пейн, които въпреки слабостите си сами са си пробили път, няма да позволят да ги катурнат. Още си твърде млад, за да го разбереш. В отговор те така ще те катурнат! Помислил ли си за това?

— Доктор Сам — каза Джон, — аз не знам за какво вие, дявол да го вземе, ми говорите. Ще ми преглеждате ли ръката или не?

Доктор Самсон Дарк изгледа лежащия Джон с дълъг поглед. После той отиде към вратата, отключи я и излезе тихо.

 

 

Когато вечерта доктор Дарк нахлу в хола няколко минути след като беше тръгнал да си ляга, на Елъри не му се наложи да напряга зрението си, за да види коледната кутия в ръцете му.

— Току-що открих това на бюрото си.

Когато пое пакета, Елъри си зададе въпроса каква ли роля трябва да я изиграл докторът през деня, за да бъде удостоен вечерта с тази съмнителна чест. Но месестите устни на доктора бяха плътно стиснати и Елъри разбра, че е безполезно да го разпитва. Той отнесе кутията към дългата маса и разкъса в тишината червено-зелената обвивка. Имаше я и познатата картичка със Санта Клаус и надпис За Джон Себастиан. Елъри отбеляза автоматически, че са използвали все същата машинка.

Бялата кутийка беше от най-малките сред останалите. Обаче стихчетата на бялата картичка бяха по-скоро от дългите:

В единайстата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

най-загадъчния Знак

/Не разбираш ли го пак?/

На Стълбчето Знак —

и за безплътност Знак.

Обратната страна на картичката беше празна. Подаръкът представляваше малко стълбче за знаци. Състоеше се от дървена стойка, оцветена с кафява боя, на върха й беше закована малка бронзова скобичка. От скобичката висеше малка овална дървена табелка с назъбени краища, в селски стил и също боядисана в кафяво. На табелката с червена боя беше грубо наплескана буквата X.

— Какво пък, оформя се уютно малко гнезденце — каза Джон. — Как мислите, това всичко ли е или утре ще изпратят и пощенска кутия?

— Според мен това е последно — изсъска мисис Браун. — Не ме питайте защо. Просто го чувствам.

— Според мен това е глупост — каза Мариус Карло, — и да върви по дяволите. Я ми капни, Джон — за Остермур.

— X — произнесе замислено мистър Гардинър. — Гръцката буква хи, първата буква на името Христос. Символ на Христа.

Елъри го погледна.

— Знаете ли, не помислих за това. Но според мен това означава друго. За безплътност знак — нали така се казва в картичката?

— За безплътност? Да не е за Свети дух? — изказа предположение Дан Фримън.

— Богохулство — измърмори епископалният свещеник. — Цялата тази история е възмутителна.

— Не — отговори Елъри на Фримън.

— Тогава за каква безплътност! — извика Ръсти.

— В ерата на Контрабандния Алкохол, Грабежите и Бетонните Кимона — каза Елъри — X обикновено означава място на картата, а безплътният дух е онова, което се появява на масата в най-близката морга. Приблизително толкова изискано, както и рекетът по чикагски.

— Прелестно — каза Джон, — и всичко се свежда до това, че в тази къща ще ме убият.

— Не говори така, Джон! — възкликна Ръсти.

Артър Крейг прекрачи към нея, гледайки сърдито възпитаника си.

— Съвършено не сте прав, мистър Куин — каза мисис Браун със страх. — За безплътност знак се отнася за самия подател. А този знак е тук, буквата X, тоест неизвестното. Някой, отишъл в другия свят, се опитва да влезе в контакт с Джон. Има такива призраци, които нямат облик или са го загубили и те са обречени да бъдат приковани към материалния свят, докато не намерят своето аз.

Тя продължи в същия дух, а останалите мълчаливо и раздразнено я слушаха.

Елъри въобще не я чуваше. Той си мислеше: Сега са налице дванадесет подаръка в единадесет кутийки. Утре ще е дванадесетата — и последната. И колко ще станат тогава?

Глава четиринадесета
Дванадесета вечер: неделя, 5 януари 1930 година

в която Оливет Браун беседва с дух, мистър Куим го удря мълния, а Джон Себастиан получава последния подарък

Неделята се оказа кошмарна — един от дните, за които се казва, че всичко ти пада от ръцете. Хората сновяха безцелно из стаите, местеха се от кресло на кресло, четяха и препрочитаха неделните вестници и даже обемистата автомобилна рубрика, дължаща появата си на нюйоркската автомобилна изложба. Твърдението на кмета Джими Уоркър, че в продължение на четири години ще жертва сумата, с която се е увеличила заплатата му, за благотворителни цели, по съответния начин беше помирисано, опитано на вкус, подъвкано и изплюто. Вал Уорън с чувство прочете некролога за Кенет Хокс, съпруга на Мери Астор, който загинал заедно с десет други членове на снимачната група по време на снимките на сцена с аероплан край Санта Моника в петък. Тези със склонност към литературата организираха кръгла маса за най-известните нови книги за сезона — Добри приятели на Джон Б. Пристли, Златната чаша на Джон Стайнбек, Ultima Thule на Хенри Хендел Ричардсън и последния роман на Дон Бърн Поле на честта. Дан Фримън със скръбен вид разказа любопитна история, предшествувана публикуването на На Западния фронт нищо ново на Ремарк. Но когато Елъри спомена за Дванадесет против Бога на Уилям Болито, кръглата маса моментално се пръсна на трески. В този дом и в този ден дванадесет беше неприлична дума.

Въпреки слънчевото време никой не се реши да излезе и да се поразходи, освен стария мистър Гардинър, който напусна дома, когато всички още спяха и се завърна едва привечер. Когато го запитаха къде е бил, свещеникът отговори: Там, където Христос се е явявал пред езичниците и тихо се изкачи в стаята си.

Зловещото предзнаменование на вечерта надвисна над къщата и изцяло завладя всички. Това се оказа непосилно за ирландката Мейбъл и по средата на деня тя се нарида хубавичко на гърдите на сконфузения сержант Девоу.

Елен Крейг направи предложение:

— Тъй като днес е навечерието на Богоявление или Дванадесетата нощ, а утре всички ще се разотидат, защо не отпразнуваме този ден както са го празнували през средните векове? В навечерието на Богоявление винаги здравата са се веселели, пирували са, играли са на различни игри. Какво ще кажете?

— Браво! — каза Елъри като се въздържа от забележката, че празникът Богоявление през средните векове очевидно е бил отзвук от римските сатурналии. — Кой какво ще прави?

В края на краищата беше съставено нещо като програма.

В благодарствената молитва на празничната маса мистър Гардинър спомена за брака на Кана Галилейска и накрая се помоли горчивите води на този дом да се превърнат в сладкото вино на добрината и радостта. Но тази целенасочена молитва не успя да повдигне ничие настроение и приготвеният от мисис Янсен празничен обяд започна сред мълчание. Джон не подобри с нищо положението, когато направи достатъчно висока забележка — мисис Янсен можеше да го чуе от бюфета — че печеното е недопечено. Остатъкът от обяда беше погълнат под симфонията на приглушени хълцания и подсмърчания от кухнята, съпроводени с отчаяното ш-ш-ш-т! на Мейбъл и Фелтън.

След това Мейбъл, докато прибираше масата, преди да сервира десерта, прекалено наклони претоварената табла и почти пълна чаша червено бургундско вино се плъзна точно на главата на Роланд Пейн, като ороси сивата му грива с разкошен пурпурночервен цвят. Потоци със същия великолепен цвят рукнаха по бузите и ризата му чак до колената. След това Мейбъл тръшна таблата и избяга в кухнята, като прибави воплите на душевните си мъки към риданията на мисис Янсен. Празникът се разстрои напълно. Елен и Ръсти хукнаха в кухнята да успокояват страдалките, а Артър Крейг помогна на своя мокър и несвързано ломотещ адвокат да се качи горе.

Елъри се възползва от случая и внимателно огледа хола. Коледният пакет го нямаше. Той все още гадаеше къде и по какъв начин ще бъде намерен дванадесетият подарък, когато цялата компания се събра за представлението, посветено на Дванадесетата нощ.

Мариус се гмурна в музикалната зала и през арката се понесе успокоително наивна музика, най-вероятно Пърсел. Под този мелодичен акомпанимент всички насядаха. Елъри вдигна ръка и музиката спря.

— Като ваш церемониалмайстор, леди и джентълмени — започна тържествено той, — аз си избрах най-популярната от всички линии на поведение — линията на най-малкото съпротивление. Речта ми отпада.

Елен му изръкопляска, както на него му се стори, прекалено радостно.

— Вместо това незабавно ще пристъпим към работа.

— Като първи номер от програмата ни, въпреки осветената от вековете водевилна традиция, няма да са нито акробати, нито японски жонгльори. Признавам си, аз и сам не знам какви дяволи сега ще ни покажат тук. Приятели мои, пред вас е мистър Артър Бенджамин Крейг!

Прозвуча акорд на рояла и домакинът тържествено се появи откъм библиотеката. Той носеше кутия с гофриран картон. След като я постави на тясната маса, той с достойнство се поклони на Елъри. Елъри му се поклони в отговор, седна, а Крейг се прокашля.

Сержант Девоу надзърна от арката, водеща към вестибюла, а мисис Янсен, Мейбъл и Фелтън — жените все още подсмърчаха — се подадоха от полуотворената врата на трапезарията.

— Уважаеми колеги, членове на Дружеството на Поклонниците на Джон Себастиан — започна Крейг, като отпусна внушително ръка върху кутията. — Тъй като утре е шести януари, Къщата на Фримън издава Храна на любовта в масов тираж — толкова скромен, колкото и благороден, какъвто е и авторът на книгата.

Прекъснаха го възгласи браво! браво! Джон се усмихваше, усмихваха се и всички останали, освен Фримън и Пейн, които седяха и слушаха с безизразни лица. Крейг бързо вдигна ръка.

— Тъй като имам двояко отношение към нашия млад герой — и като негов неофициален баща, и като непосредствен производител на гореупоменатото масово издание — не можех да си позволя да пропусна това историческо събитие, без да внеса своя скромен дял в неговото ознаменуване. Вследствие на което — продължи Крейг като същински оратор, — аз използвах всички възможности на своята печатница и труда на много от най-известните майстори, с които ме свързва многогодишно приятелство, за да се появи на бял свят — Крейг отвори кутията и вдигна една книга, — това специално издание на Храна на любовта, ограничено от дванадесет последователно номерирани екземпляра, по един за всеки от членовете на уважаемото ни събрание.

Всички се разшумяха, възхищавайки се от красотата на томчето.

— Книгата е напечатана на формат една дванадесета от листа, което приятно хармонира с малкия брой на страниците. Използвана е специална парцелена хартия, произведена в Англия по моя поръчка. Текстът е набран с изискано скромен шрифт, изработен също по моя поръчка от Шартрен изключително за Къщата на Фримън и използван за класическа поезия. Всеки лист е изготвен в два цвята: текстът в черно, а графиката и винетките — в бледочервено. Форзацът и шмуцтитулът са приятелски дар от известния художник Борис Акст. Листовете са събрани, сгънати и съшити ръчно, а след това са подвързани с мачкан левантийски сахтиян. Гордея се, че съм произвел тази книга, Джон, и подарявам тези екземпляри на твоите приятели с надеждата, че всички ще откриете в притежаването й също толкова радост, колкото изпитах аз, докато работих над нея.

Сияещ Крейг връчи една от разкошните книги на Джон, а останалите десет бяха разпределени сред присъстващите. Брадатият печатар здраво стисна последното томче към гърдите си.

— Себе си, естествено, също не съм забравил.

Джон беше изключително трогнат. Той седеше с книгата на колене и я гледаше, често примигвайки. Сред всеобщите възгласи на възхищение изкристализира искане за автограф от него. Въпреки възраженията му, че заради изкълчването може да пише само с големи усилия, Елън и Ръсти го хванаха под ръка, доведоха го до масичката и го пуснаха в креслото. Мистър Гардинър извади автоматичната си писалка, Валентина хукна в библиотеката за попивателна хартия и масата се превърна в място за импровизирано раздаване на автографи. Всеки настояваше не само за подпис, но и за лично посвещение. Сбърчил чело, Джон съчиняваше и записваше всяко ново посвещение с едва четлив почерк на вложката, на която бяха напечатани основните данни за това ограничено издание.

Елъри незабелязано се приближи към креслото, на което Джон беше оставил своя екземпляр, взе книгата и случайно погледна вложката. Това томче беше с номер 12. Внезапно в главата му изплува строфа от някакъв викториански поет: Съдбата над вероятността се смее.

Докато носеше към масата собствения си екземпляр, той забеляза, че Фримън и Пейн не бързат да се наредят за автограф. Но ситуацията не им оставяше възможност за избор и докато не беше станало късно, всеки от тях предложи екземпляра си на вниманието на младия поет, изстисквайки с мъка усмивка на лицето си.

— Когато се изготвяше програмата за днешните тържества, аз не си представях — обяви церемониалмайсторът — каква чудесна връзка има между неизвестния тогава първи номер на мистър Крейг и втория, който сега ще обявя: избрани редове от Храна на любовта, изпълнени от самия поет.

И Елъри седна, а поетът вдигна над главата си сплетени ръце като боксьор пред двубой за купата и публиката избухна в аплодисменти и приветствени възгласи. После, стиснал в ръка своя подвързан с кожа екземпляр стихове така, сякаш беше нещо от работилницата на Бенвенуто Челини, Джон зачете.

Той четеше хубаво, спазвайки ритъма, фактурата и интонацията на стиха и онова, което четеше, според Елъри съвсем не беше лошо. Елъри не споделяше гледната точка на мистър Гардинър, че стиховете са постни и прекалено умозрителни, на него те му изглеждаха живи и остроумни, пълни с очарователен цинизъм и пренебрежение към традиционната форма, което явно се беше наложило сред младите американски изселници от Френската Ривиера и кафенетата от левия бряг на Сена. Без да си криви душата, Елъри се присъедини към аплодисментите, последвали след четенето.

— Следващият номер е музикална интерлюдия, която ще изпълни нашият неподражаем импресарио на клавишите, несравнимият пианистичен вундеркинд, безподобният композитор и страстен виртуоз — маестро Мариус Карло!

Сержант Девоу и Фелтън бяха привлечени за сценични работници, те вкараха през арката рояла от музикалната зала.

Мариус се поклони, отметна въображаемите поли на фрака и седна на кръглата табуретка.

— В тази епоха, когато всеки сам си прави питието — започна Мариус, чупейки пръсти над клавиатурата, — и използва за приготвяне на напитките онова, което е около него: ратаят — фуражната яма, миньорът — дестилационния си апарат, калифорниецът — гнилия си кактус — ме осени идеята, че и аз като композитор мога да постъпя по аналогичен начин. С една дума, като вземам под внимание онова, което мистър Куин нарече дванадесетичност на нашия празник, аз съчиних композиция, основаваща се на додекафоническата система на Шенберг. Създадох тази композиция, вдъхновяван от комичното произведение на Бил Шекспир с назначение Дванадесета нощ, наречено така съвсем не защото заглавието е свързано по някакъв начин със света, а защото комедията е била предназначена за спектакъла в навечерието на Богоявление пред двора на кралица Елизабет. Не чувам викове ура.

Той чу ура.

— Първата част се нарича Корабокрушение в Илирия. Моля, тишина.

И Мариус вдигна ръце, изчака секунда и ги спусна с такъв дисониращ залп от звуци, че Мейбъл, която беше застанала в рамката на вратата за трапезарията, извика изплашено, силно се изчерви и избяга в кухнята. Двадесет минути младият музикант терза и насилва клавишите, съпровождайки изпълнението си с лекомислено либрето, което озадачаваше слушателите толкова, колкото и музиката. Аплодисментите накрая бяха неистови — слава Богу, свърши се?

— Следващият ни изпълнител — обяви Елъри, когато роялът беше преместен обратно в музикалната зала — е мис Валентина Уорън, която, както ми казаха, ще ни зарадва с два еталона на сценичното изкуство. Но с кои именно — кълна се, не знам. Мис Уорън!

Валентина удиви всички — поне отначало. Елен очакваше нещо тромаво от типа на Софокъл, например монолога на Иокаста към Едип или пък подражание на Бланш Юрка от Дивата патица. Вместо това Валентина помоли всички да се пренесат мислено през Хъдзън, в Хобокен, в репертоарния театър на Кристофър Морли и започна много смешен диалог от ударна др-рама от деветнадесетия век. В тъмата, или нито дева, нито жена, нито вдовица. Всички съскаха и се превиваха от смях, включително и Елъри. Но след това на бис младата актриса предпочете, уви, да се превъплъти в Нина Лидс, героинята от Старинната интерлюдия на Юджин О’Нил и много лошо изпълни предълга сцена в духа на потока на съзнанието. И да имаше в аплодисментите някаква фалшива нотка, никой, освен Елъри не я долови. И особено Валентина.

Елен Крейг донесе молберт, няколко листа хартия за рисуване, кутийка с овъглени пръчици и развесели цялата компания със серия светкавични карикатури, изпълнени с неочаквана зловредност. Шаржът на Елъри беше особено ехиден — глава на хищна птица върху дълга шия на куче-копой. Наред с това, колкото и да е странно, шаржът предаваше известно сходство.

Мистър Гардинър безстрашно прочете откъси от Песен на песните, без обаче да пропусне да я интерпретира като алегория на съюза между Христос и Църквата Христова. Ръсти Браун се появи на сцената с кълбо тел и два чифта клещи и се зае да прави прелестни, както тя ги нарече свободни форми на птици и животни. Изяви се даже и доктор Самсон Дарк и спечели куп аплодисменти, след като изпя със страшно носов глас майнска тържествена песен, подражавайки явно на Руди Веле.

— А сега — каза Елъри, когато докторът си седна, бършейки с кърпа фалстафовските си бузи, — преминаваме към piece de resistance^[10], гвоздея на нашата програма — сеанса, който ще проведе нашият знаменит медиум мисис Оливет Браун. Автентичността е гарантирана.

Мистър Гардинър незабавно стана и като се позова на неразположение, помоли за извинение и напусна хола. Но след минута се завърна и печално отбеляза, че ако се помисли трезво, онзи, който е посветил целия си дълъг живот на света на Духа, може да се окаже полезен при общуването с отвъдните приятели на мисис Браун, макар и в случай че се наложи те да бъдат прогонвани. И старият свещеник отново се настани и скръсти ръце, готов за среща и със самия Сатана.

Оливет Браун не обърна внимание на това. Тя беше прекалено заета с ръководни указания за оформянето на сцената. Най-накрая всички бяха подредени около голяма кръгла маса, която беше пренесена по разпореждане на мисис Браун почти в пълна тъмнина — тя нареди така. Всеки държеше мълчаливо ръката на съседа си. Сеансът започна.

Отначало се чуваха и тихото хихикане на момичетата, и ехидното шепнене на Мариус, но след това всички млъкнаха и се възцари почти осезаема тишина. Когато очите се нагодиха към слабото осветление, всички видяха, че Оливет Браун седи напрегнато-изправено, вперила поглед над главите им в тъмната дълбочина на стаята. Така седяха дълго, толкова дълго и толкова неподвижно, че започнаха неволно да напрягат слух. Около масата сякаш бучеше от напрежение.

Внезапно майката на Ръсти се облегна в креслото и изстена. След тишината този звук беше страшен и ръцете на всички насядали около масата инстинктивно се свиха… Стонът утихна. Сега тя седеше мълчалива, прегърбена, с отворени очи. При слабата светлина лицето й изглеждаше като бяла маска.

А после заговори с някакъв безжизнено призрачен глас, съвсем различен от обикновения, рязък и гъгнещ:

— Намирам се в голямо куполообразно пространство, тъмно и не тъмно, ярко и не ярко, обгръщащо ме в безкрайно простиращо се на всички страни… Това е като насън, но по-ясно, много по-ясно…

И тя продължи в същия дух, описвайки и не описвайки, така че всички някак неуютно усещаха онова, което тя вижда, без да получават представа за форма, цвят или размери. Изведнъж тя произнесе:

— Той се приближава, той… Виждам сивото му мъждукане… Той идва по-близо, по-близо — безжизнената й интонация стана по-рязка, тя повиши глас. — Някой, когото познавам. Познавам, познавам… Смърт. Той е мъртъв, това е призрак… Познавам го, познавам… По-близо. Кой е той? Кой си ти, кой си? — тя нададе вопъл, от който душите на всички отидоха в петите. — Джон! Това е Джон…

И тя падна напред върху масата, като удари с отвратителен звук челото си в нея.

Сеансът рухна. Елъри се хвърли към електрическия ключ и го достигна едновременно със сержант Девоу. Когато се обърна, доктор Дарк наместваше мисис Браун обратно в леглото, а Ръсти отчаяно масажираше восъчните й бузи.

— Не знам защо й позволих. След това тя винаги е толкова отпаднала. Бог вижда, че не вярвам в нищо от това, но тя изглежда сама се хипнотизира. Мамо! Мамо!

— Разрешете на мен — каза доктор Дарк. — Артър, премести това кресло тук. Трябва да я сложим легнала, краката да са по-високо от главата. Само е припаднала. Макар че цицината на челото ще си остане… Моля ви, нека някой отвори по-широко прозореца. Ще ни трябва много чист въздух.

Докато докторът свестяваше мисис Браун, Елъри се приближи към Джон, който стоеше самотен настрани със странен израз на лицето.

— Джон, този вопъл накрая сигурно здравата те е разстроил. Да се срещнеш със собствения си призрак приживе, как е, а?

Джон отговори спокойно:

— Интересно. По-интересно, отколкото си мислиш.

— Как да разбирам това?

Джон поклати глава с усмивка. Той гледаше внимателно майката на Ръсти. В мига, в който тя отвори очи, той прекрачи напред.

— Майко Браун, как сте узнала?

— Какво? — запита тя със слаб глас. — Ох, Джо. Главата ме боли. Какво е станало?

— Ти, майко, изпадна в транс — каза Ръсти — и говореше, че виждаш някого, който се приближава към теб — призрак или някой, сякаш мъртвец, а после го нарече Джон и припадна.

— Да? — каза майка й. — Джон — мъртвец? Какви глупости? — тя опипа главата си. — Не помня. Никога нищо не помня след това.

— Как сте узнала? — повтори Джон.

— Престани да говориш с гатанки — сърдито каза Ръсти. — Какво е узнала майка?

— Това го знае само още един човек — каза Джон на мисис Браун. — Между другото, не е от присъстващите. Затова ви питам още един път, майко Браун: как сте узнала?

Тя го погледна със замъглен поглед.

— Поне да ми беше минала главата. Нищо не разбирам от това, което ми казвате.

— Престани, Джон — каза рязко Крейг. — Мисис Браун не е в такова състояние, че да й се натрапваш.

— Правилно, Артър — каза Джон, без да престава да се усмихва. — Извинете, майко Браун. Не искате ли да се качите горе и да си починете? Впрочем, не би било лошо да се размърдаме всички — да се разведрим или да си легнем за някой и друг час. Нали днес няма да спим през половината нощ.

Като видя удивените погледи на присъстващите, Джон се ухили.

— Защо да чакаме до разсъмване? В часа на магьосниците аз, за разлика от Пепеляшка, се превръщам в принц, помните ли? Затова веднага след полунощ, още щом навърша двадесет и пет, възнамерявам да помоля мистър Пейн официално да обяви завещанието на моя баща, по което аз ще сменя тиквата с кралска карета. А после мистър Гардинър ще ни бракосъчетае с Ръсти — в щастието, и в нещастието, в радост и мъка.

— При теб излиза така романтично — прихна Ръсти.

Той я целуна.

— И най-накрая ще ви разкрия онази велика тайна, която бях обещал да разкрия.

— Ей Богу, точно за това бях забравил — каза Крейг, а Елъри си помисли: Ей Богу, и аз също. — Джон и какво толкова криеш в главата си?

— Ще узнаеш след брачната церемония, Артър, както и всички останали. Значи ще се съберем тук четвърт час преди полунощ?

Елъри изчака в хола докато всички се разотидоха. Той го обиколи, надничайки във всички ъгли.

— Дванадесетата кутия ли търсите, мистър Куин?

Това беше сержант Девоу, който надзърна от вестибюла.

— Нещо такова, сержант. Изглежда всички съвсем забравиха за нея.

— Само не и аз. Цяла вечер дебна — сержантът поклати глава. Тук я няма.

— Сигурно е пак в спалнята на някого.

Но изминаха десет минути, а те продължаваха да чакат кога някой ще изтича по стъпалата с кутията.

— Да речем, че всичко свърши — сержант Девоу се усмихна накриво. — Но ако все пак той спре на единадесетата, нещо няма да е наред.

Елъри не му се усмихна.

— Тя, сержант, ще се появи преди полунощ — и аз много се боя от това.

Той взе своя екземпляр от книгата на Джон и тръгна нагоре.

Вол​	Гвоздей	Вода	Глава
Къща​	Стобор	Риба	Зъб
Камила​	Ръка	Око	Белег/или кръст
Врата​	Длан	Уста	Стълб
Прозорец​	Бич	Маймуна	…

Деветнадесет предмета в единадесет кутии за единадесет вечери. Елъри безспирно сновеше из стаята и пушеше настървено.

Днес ще има още една кутия и поредицата на дузината ще бъде завършена. Това означава минимум още един предмет. Следователно, минимум двадесет предмета. Тук ли е отговорът? Числото 20? 20…

Той се върна към малкото бюро, върху което лежеше неговият списък от деветнадесет предмета. Вол… Къща… Камила… Но Елъри поклати глава. Вече сто пъти беше се обръщал към този списък в търсене на общ знаменател. Колкото повече търсеше, толкова повече се убеждаваше, че някаква връзка съществува. И все по-малко постижима тя му изглеждаше.

20… Това число го дразнеше. В него имаше нещо… отдавна забравено… Знаел го е някога… Чел е някъде… Дванадесет въпроса — има такава игра! Не, не. А ако се разгледа редът от двадесет предмета чрез играта на въпроси и отговори? Не, така могат да се определят самите предмети, но не е това…

20. И тук той си спомни.

Числата се групират по пет, по пръстите на ръцете и краката. Трите основни скали в петичната система за смятане — това следователно е по пет, десет и двадесет. Групирането на предмети по двадесет се е запазило в английската дума score и във френската quatre-vingts, което означава осемдесет, но буквално е четири по двадесет. Някога в тропическите страни двадесетичната система е била широко разпространена, защото при топлия климат хората са ходили боси и пред очите им постоянно са били не само пръстите на ръцете, но и на краката им. Някои аборигени в Мексико и досега смятат до цял човек, след което започват да броят отново. Едно от логичните доказателства за това, че гренландците са преселници от тропиците, е наличието на двадесетична система на смятане при тях.

20… и 12. Системи за изчисления?

Елъри унило се взря в списъка си. Всичко това беше много правилно, много интересно, но нямаше абсолютно никакво значение. Ни в най-малка степен не се разбираше как това може да се приложи към предметите, получени от Джон.

Той изчука пепелта от лулата си и угнетено се отпусна в креслото. Изпитвайки колосална умствена умора, той взе сувенирното издание на книгата стихове на Джон и го разтвори.

ДЖОН СЕБАСТИАН

ХРАНА

НА ЛЮБОВТА

Със музика се храни любовта,

Свирете, все свирете, музиканти…

ДВАНАДЕСЕТА НОЩ

 

ЕЙ БИ СИ ПРЕС

НЮ ЙОРК, 1930

И веднага се изправи в пароксизъм на радост, като че ли беше осенен от божествено откровение.

Той случайно отвори книгата на титулния лист. Точно там и беше, там си и беше и прелетя като стрела от страницата пред очите му към някакво забравено килерче в мозъка, отключвайки го със скоростта на светлината. Елъри жадно се ровеше в паметта си, прецеждаше, разчленяваше — и най-накрая пред него се разкри истината в прекрасната й простота. Той изпита някакво унижение. Защо не беше разбрал всичко много по-рано? Та тук нямаше нищо езотерическо, нищо фантастично.

Ето къде е бедата ми — помисли си той. — Винаги жертвам очевидното в полза на неразбираемото. Та всичко е било толкова ясно. Вол, къща, камила, врата… Всичките двадесет. Да, двадесет — същото онова число. Относно това той интуитивно е бил прав от самото начало. Докато разсъждаваше, изведнъж се сети, че още предстои да открие последния още неполучен, двадесети предмет. Прехвърли наум въображаемия списък…

И сърцето му се сви, и той изстена.

Двадесетият подарък, двадесетият предмет — та това ще бъде… Той изтърва подарената книга, безумно се озърна и изхвърча от спалнята.

Сержант Девоу се мотаеше на площадката.

— Какво се е случило, мистър Куин?

— В спалнята на Джон!

Въпреки масивността си, сержантът успя да дотича до вратата на стаята на Джон едновременно с Елъри. Девоу със сила блъсна вратата с рамо и тя се разтвори с трясък.

Вратите в целия коридор започнаха да се разтварят. От тях наизлизаха хора.

Елъри бавно влезе в стаята на Джон. Сержант Девоу стоеше в рамката на вратата, разтворил широко крака и преглъщайки трескаво.

Ръсти извика — един път.

Джон седеше с гръб към вратата без сако, в креслото до бюрото. Главата му лежеше на плота на бюрото до лявата му ръка. Дясната, превързана ръка беше отпусната надолу. На бялата му риза отзад, точно под лявата лопатка, цъфтеше яркочервено цвете с полуразтворени листчета. От средата на цветето стърчеше дръжка на нож.

— Сержант. Повикайте доктор Дарк.

Дебелият доктор влезе в спалнята. На пълното му лице нямаше капка кръв.

— Докторе, постарайте се да не оставяте ваши отпечатъци по бюрото и дрехите.

След известно време доктор Дарк се изправи. Той изглеждаше озадачен и изплашен.

— Джон е мъртъв.

— Сега се отдръпнете, моля. Сержант, позвънете на лейтенант Луриа. Аз ще остана тук… Не, мистър Крейг, не. Ще бъде много по-добре, ако останете с Ръсти. Може би за всички ще е по-леко, ако заключа вратата до идването на лейтенанта.

В коридора се молеше мистър Гардинър.

Когато остана насаме с трупа, Елъри се опита да подреди мислите си.

Най-вероятно е късничко. С външната страна на китката си той докосна шията, ухото, бузата на Джон. Все още са топли. Като на жив. Ако от гърба му не стърчеше нож, Джон можеше да бъде сметнат за заспал.

Само ако бях разбрал смисъла на тези подаръци, пет, десет, петнадесет минути по-рано!, помисли си Елъри.

И тук той видя картичката. Джон лежеше върху нея по лице, сякаш я четял в момента, когато са забили ножа в гърба му. Елъри омота пръстите си с носна кърпа, хвана крайчето на картичката и я измъкна колкото да се вижда текстът. Той не я вдигна.

Тя беше точно такава, както и предишните единадесет — бяла, правоъгълна, с надпис в стихове:

В дванайстата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

Кинжал смъртоносен. Разделя ни нас

той с удар последен в последния час.

Кинжал. Ето го и дванадесетият предмет. Това трябваше да се предвиди. Сега всичко беше ясно. Последен удар… Да, да, всичко съвпада.

Бедата е там, помисли си Елъри, че всичко прекалено съвпада. Съвпада дотолкова, че трябва да си безумец, за да вземеш всичко това за истина.

Глава петнадесета
… И богоявление: 6 януари 1930 година

в която младият мистър Куин се отказва от предложената игра, мъртвият оживява, дава се отговор на много неща, но още повече остават неразгадани

Когато сержант Девоу се върна в спалнята, Елъри го остави при покойника, а сам забързана долу.

В хола бяха събрани всички, освен мистър Гардинър, Ръсти Браун и майка й.

— Дадох на Ръсти успокоително и тя полегна в стаята си — промърмори доктор Дарк. — С нея са мисис Браун и преподобният.

Елъри кимна. Лицата на всички бяха замаяни.

— Ножът — каза той. — Предполагам, че всички са го видели. Това е нещо като подобие на старинен кинжал с дръжка, украсена, с полускъпоценни камъни. От тази къща ли е, мистър Крейг.

Крейг поклати глава. Той някак си рязко се беше състарил. Седеше в креслото изправен, малко настрана от останалите. Устните му, скрити от брадата, бяха здраво стиснати. Изглежда, че му струваше много усилия да се владее.

— Никой ли не познава кинжала?

Никой не отговори. Елъри сви рамене.

— Добре, това е работа за Луриа. За нас е от значение, че това беше последният удар — той повтори стиха от картичката. — Номер двадесети. Завършва цялата серия.

Елъри млъкна. От къде на къде да ги посвещава в това, че сега му е известен смисълът на подаръците? Той не можеше да доведе делото докрай — не можеше да им каже, че намеците в стиховете, смисълът, който се криеше в тях като в едно цяло, тоест цялата схема на престъплението, се обединиха в една безспорна картина, че обвинителният пръст сочи един-единствен от тях. Той не можеше да признае липсата на алтернатива. Не можеше да каже: Това неопровержимо доказва вината на ето този човек. Защото да се приеме този единствен извод, би означавало да се сметне този човек за пълен идиот.

— А това не може да бъде — каза си мрачно Елъри, — защото характерът на това престъпление е такъв, че би могъл да го замисли само много умен човек. Едното не се връзва с другото. Нима някой, способен да построи такава хитроумна схема, би се заел да направи всичко това, само за да насочи подозрението към себе си? А именно към това и насочват всички намеци.

Непостижимо. И затова трябваше да се премълчи.

В това дело от самото му начало имаше три жертви: Джон, онзи, към когото сочеха намеците и самият Елъри. Желаният резултат беше, естествено, смъртта на Джон. Ролята, определена за Елъри, се състоеше в това той да последва като послушен копой подсказването и да се остави да го заблудят, за да може накрая, стигнал до уж неопровержими изводи, той да обвини за убийството на Джон съвършено невинен човек.

Целият хитроумен план с коледните кутии, с тяхното съдържание, с намеците в стихчетата е имал само една цел: да се хвърли отговорността за убийството на Джон върху невинен. Такава подмяна беше умна и в още едно отношение: Елъри имаше основания да смята, че този невинен е имал, казано теоретически, твърде силен мотив за такова убийство. А когато всички улики сочат към него и при това направо като по поръчка се появява и мотив — тук вече обвинението за убийство става просто неопровержимо.

Не — каза си сам Елъри, — остава ми само да се откажа от играта, предложена от истинския убиец. Онзи, към когото сочат подаръците, не е човекът, забил ножа в гърба на Джон. Това е направил оня, който в действителност е направил подаръците, съчинил е стихчетата и е подхвърлил кутийките. Може би като премълчи, Елъри ще успее да провокира престъпника…

Пристигна лейтенант Луриа с група експерти и това разсея общата апатия. Лейтенантът приказва малко — заради него говореше изразът на лицето му. Той незабавно се качи горе.

Луриа беше вбесен. Той настоя да се опразни целият горен етаж, така че майка и дъщеря Браун и мистър Гардинър с тях бяха принудени да напуснат спалнята на Ръсти. После пристигна съдебномедицинският експерт, доктор Тенант, и също отвлече вниманието на лейтенанта за известно време. Наложи се всички да чакат в хола — объркани, печални, терзани от чувство за вина. Общото нещастие ги обедини. Издателят Фримън и Пейн изглеждаха направо като болни. Елъри разбираше за какво си мислят те сега. Ако лейтенант Луриа узнае как е искал да постъпи с тях Джон…

Тримата слуги също бяха вкарани в хола, където се отделиха в най-далечния ъгъл.

Самият Елъри изгуби представа за времето. Той седеше прегърбен в креслото, както и всички останали, гризеше си ноктите и се питаше какво ли става горе.

Очакването беше безкрайно.

И сред тази безкрайност откъм вестибюла се разнесе весел глас:

— Точно дванадесет без четвърт е. Какви са тези коли пред входа? Здравейте всички.

Стана нещо любопитно. Едновременно трепнаха четиринадесет тела. Моментално се завъртяха четиринадесет глави, сякаш някой ги беше дръпнал с обща връвчица. Четиринадесет чифта очи се разшириха от изумление и ужас. Ръсти скочи, стисна с ръка гърлото си и се опита да произнесе нещо. Майка й запищя:

— Призрак! Призрак!

След това всичките шест жени се тръшнаха в припадък.

Високата фигура пред вратата беше със забинтована дясна ръка.

Това беше Джон.

Това беше Джон и той влезе в хола съвсем като жив! Дори и да беше призрак, то — много озадачен призрак. Той се устреми към Ръсти, вдигна я, настани я на кушетката и започна да й разтрива ръцете, като при това се озърташе смутено, сякаш неочаквано беше попаднал в някакво неизвестно измерение на пространството и времето, където и най-познатите предмети се изопачават неузнаваемо.

— Какво има? — запита Джон с недоумение. — Какво сте ме зяпнали всички?

— Джон — опекунът му облиза устните си. — Джон!

— Не разбирам — каза Джон. — Разхождах се в гората, настройвах се пред решаващия скок. Казах ви, че ще бъда тук в единадесет и четиридесет и пет — и ето ме тук. Кой се пошегува така неудачно за призрака? Може да си помисли човек, че съм умрял или нещо от този род.

— Че ти умря — изтърси Мариус Карло. — Тоест умря, пък после… тоест…

— Кой си ти? — брадата на Крейг трепереше.

Хора, какво ви става? — възкликна Джон. — Артър, какво е това, заключителната шегичка, що ли? Ама че въпросче — кой съм аз!

— Ти Джон ли си или… кой?

— Аз съм Палечко! — сърдито каза Джон. — Не е ли време да се погрижим за нашите дами? Или те също се преструват? Хайде, Ръсти, свършвай! Съвземи се!

— О, Господи! — това беше произнесено от лейтенант Луриа, който се показа на вратата. На мъжественото му лице нямаше капчица кръв. Той беше съвършено обезкуражен.

— Почакайте — каза Елъри. — Почакайте.

През живота му не се беше случвало да изпита подобни сътресения. Но сега, след като премина първия шок, по лицето му започнаха да се проявяват първите признаци на осмисленост. Това без всякакво съмнение беше Джон — същата фигура, същото лице, същата байроновска къдрица, същият глас, същото облекло, същият бинт и на същата ръка… А нали именно това и търсеше — двойник на Джон! Той се насили да не изтърве тази мисъл.

— Ако ти си Джон, кой тогава е горе, в спалнята ти?

В тъмните очи на Джон блесна огънче.

— В моята спалня?

— Да, във вашата спалня — изскърца лейтенант Луриа. — Там има мъртвец, който толкова прилича на вас, че бихте могли да си смените местата. Кой е той, Себастиан?

— Мъртвец? — повтори Джон. — Мъртвец?

— С нож в гръб.

Джон скри лицето си с ръце и се разрида.

По-късно, когато го заведоха горе и му показаха трупа, даже пристъпът от ридания, който го обхвана, и измененията в облика на покойника, предизвикани от насилствената смърт, не можаха да скрият поразителната прилика между тях. В тази неразбория на Елъри му дойде наум откъс от речта на някой от персонажите на Дванадесета нощ: Едно лице, походка, същи глас у двама души!… Две ябълкови половинки по-други са от вас…

Това, разбира се, обясняваше много от нещата, които го озадачаваха през всички тези дни, но именно такова обяснение той отдавна вече беше намерил теоретически: близнаци. И все пак въпреки потвърждението, което имаше пред собствените си очи, Елъри още се мъчеше да разбере… Близнак… близнакът е умрял преди двадесет и пет години в двуседмична възраст. Излиза, че сведенията на сержант Уили не са били верни? В това не можеше да повярва — смъртта на бебето се потвърждаваше с документи й показанията на очевидци. Не, близнакът е бил погребан преди четвърт век. И все пак той беше тук — покойник, наистина, но, така да се каже, съвсем пресен, в изстиващата плът на двадесет и пет годишен мъж. Невъзможно! Значи, въпреки абсолютната прилика, мъртвецът не е близнак на Джон.

Но ако не е близнак на Джон какъв е тогава?

Отговорът блесна в главата на Елъри едновременно с въпроса. И в същия момент той вече се проклинаше заради собствената си глупост: та всичко е било толкова очевидно!

Това беше вторият близнак на Джон!

— В онази нощ майка ми е родила трима — каза уморено Джон, когато най-после съумяха да преодолеят общото умопомрачение и всички се завърнаха в хола. — Аз съм се появил пръв. При раждането на втория майка ни е умряла — това е бил онзи брат, който е умрял след две седмици и са го погребали в гробището на Маунт Кидрон. На доктор Хол се е наложило да извади третия от мъртвото тяло на майка ни — Джон махна с глава нагоре. — Той ми беше брат… горе.

— Но аз искам да знам… — започна Луриа.

— Позволете ми, лейтенант, да разкажа всичко аз — каза Джон. — А въпросите си можете да зададете след това. По-добре отначало да обясня как е станало така, че никой не е знаел за съществуването на третия брат. Доктор Хол и жена му са били бездетни. Те отчаяно искали да си имат детенце. И точно тогава баща ми катастрофира до самата им къща, аварията предизвиква преждевременно раждане и съдбата дава на семейство Хол онзи шанс, който се случва веднъж в живота.

От борбата за парче хляб и от безплодието те са се изморили и озлобили. А тук богата жена ражда трима близнаци. Баща ми е бил в хола и не влязъл в спалнята нито веднъж. А после майка ми умряла при второто раждане и доктор Хол извлякъл третото дете от мъртвото й тяло. За семейство Хол това изглеждало несправедливо — три новородени без майка и принадлежат на човек, на когото ще се наложи да наеме чужди хора, за да ги отгледа — а ето, те искат дете и не могат да го имат… и единствени в целия свят знаят, че току-що на света се е появило трето. Хол обсъдил шепнешком ситуацията над трупа на майка ми, но така и не решили дали да кажат на баща ми за третото дете или не.

Джон се намръщи.

— Когато доктор Хол отишъл при баща ми и му съобщил, че жена му е починала при раждането на второто дете, вече нямало какво да се решава — за изненада на доктора баща ми отказал да го признае и заявил, че се отказва от него. Той така се е измъчвал от угризения на съвестта за това, че с упоритостта си е погубил жена си, че несъзнателно е пренесъл вината си върху детето, на което му се случило да се роди точно тогава, когато майка му умира. Доктор Хол решил за себе си — и без да каже нищо за третото новородено, поискал и второто. Баща ми се съгласил, казал, че ще се погрижи за издръжката му и си тръгнал.

— О, Джон — прошепна Ръсти, но Елъри забеляза, че тя малко се отдръпна от Джон, сякаш не можеше да примири живото му присъствие с това, че негово точно копие лежи горе мъртво.

— Семейство Хол са били едновременно и наплашени, и радостни. Като не е съобщил за детето и го задържал при себе си, Хол рискувал да загуби правоспособност, да не говорим за това, че те с жена му са можели да попаднат и зад решетката. Но те останали с двете бебета, за едното, от които имали устното съгласие на баща ми. Те не си представяли напълно как ще се измъкнат от тази ситуация. После, след една седмица, Хол прочел за смъртта на баща ми. Той направил справки и изяснил, че баща ми е умрял, без да осигури втория си син, макар че обещал да го направи и не е предприел никакви юридически действия в защита на детето и на самия доктор, за което Хол го помолил. Докторът решил да рискува и да регистрира в кметството на Маунт Кидрон и тримата за в случай че някога се наложи да се вади свидетелство за раждане или да се установява бащинство и имуществените права на двете деца. Но след седмица второто дете умряло от пневмония, което още повече усложнило нещата. Семейство Хол го погребали в Маунт Кидрон и заминали с третото дете за Айдахо, като се постарали да не оставят никакви следи. Така и не казали на никого в Маунт Кидрон за съществуването на третото дете — даже лекарят, когото доктор Хол повикал по време на болестта и при смъртта на второто дете, не знаел за него. Мисис Хол го криела и даже заминавайки за Айдахо те тайно го изнесли буквално в панера за бельо.

Джон стана и си наля солидна доза уиски. Той пресуши чашата си на една глътка и даже не се опита да се върне и да седне до Ръсти, сякаш чувстваше отчуждението й и реагира болезнено на него.

— И така, те са заминали с Джон на Запад и до четиринадесетгодишна възраст той се смятал за техен син…

— Джон? — запита Елъри. — Защо го нарече Джон?

— Защото се казва така. По-точно се казваше. Още преди да напуснат Маунт Кидрон, когато говорели за трите деца, Хол придобил навика да ги нарича по номера — Първи, Втори и Трети. За тях аз съм бил Първи, умрялото бебе — Втори, а брат ми… горе — Трети, Нещо повече, когато доктор Хол регистрирал ражданията ни, той така и записал: Син Първи, Син Втори, Син Трети. После, когато Вторият умрял и им се наложило да избират име за Третия, доктор Хол узнал, че мен са ме кръстили Джон, на баща ми. Той решил да нарече брат ми Джон Трети, предполагайки смътно, че ако има същото име като мен, това по някакъв начин ще заздрави връзката с фамилията Себастиан. Така той станал Джон Трети, а следователно аз мога да се смятам за Джон Първи.

Той приближи към камината и се загледа втренчено в огъня.

— Той се появи в моята квартира в Уилидж още през септември. Бях съвършено смаян. Нямах никаква представа, че имам брат-близнак.

Артър Крейг проговори със слаб глас:

— Това… това е невероятно.

— А представи си какво почувствах аз, Артър. Самата му потресаваща прилика с мен потвърждаваше разказа му, но той разполагаше и с документални доказателства — оригиналите на трите свидетелства за раждане, които аз ще ви представя, лейтенант; писмени, взети под клетва, заявления на доктор Хол и на мисис Хол, съставени малко преди смъртта й през 1921 година и някои други документи, които абсолютно изключват възможността от измама. Естествено, аз го посрещнах с разтворени обятия. Елен, нали знаеш как винаги съм искал да имам брат. Той не би ми попречил.

— Да — смотолеви Елен. — Не би попречил.

— И така, Джон ми разказа всичко, а освен това още и че когато двамата Хол му разкрили тайната на произхода му, те започнали да му набиват в главата, че той има същите права върху наследството на баща ни като мен и че когато то ми бъде прехвърлено — а доктор Хол положил всички усилия, за да узнае условията на бащиното ни завещание — техният Джон трябва да се появи и да поиска своята част. Джон пораснал със съзнанието, че именно това е целта на живота му. Животът му не е бил лек, тъй като Хол винаги са били бедни — или Хол е бил лош лекар, или се е държал зле с болните и така нататък. Във всеки случай, те едва свързвали двата края, а Джон Трети е трябвало да се заеме със самообразованието си и да работи като вол, за да преживява някак. Можете да си представите какъв гад се почувствах, когато узнах всичко това. Аз пък тънех в разкош. Уверих брат си, че ще получи своята половина от наследството, без каквито и да е пречки и протакания.

— Разбира се, разбира се — изстена Крейг. — Но защо не си ми казал за това, Джон?

— Артър, канех се. Но след това си помислих колко страхотно би било, ако ние с брат ми запазим всичко в тайна за няколко месеца. Помниш ли колко отдавна замислихме този празник — още от началото на ноември — и също тогава аз реших, че ще е просто гениално, ако на шести януари, когато получа наследството, публикувам стиховете си и се оженя за Ръсти, заедно с всичко това ви смая с Джон.

Той се обърна отново.

— И, значи, Джон се съгласи, че това е фантастична идея. Тогава отидохме и му купихме по точно копие от всичко, което има в моя гардероб, а аз му разказах всичко за моите познати. И няколко месеца тайно от всички той живя с мен в Ню Йорк. Понякога си правехме сами проверки и разменяхме местата си. Номерът ставаше просто страхотно. Един път той даже отиде вместо мен на среща с теб, Ръсти — това беше нещо като приемен изпит. Ние решихме, че щом можем да заблудим теб, ще заблудим и когото и да е.

— Колко си бил прав, Джон каза спокойно Ръсти. — И как съм се излъгала. Любопитно, на коя дата е било това?

— А аз? — развълнувано запита Крейг. — Ти си мамил и мен, Джон. Тоест си представял брат си за…

— Но разбира се, Артър. Исках да изненадам и теб. Помниш ли Деня на Благодарността? Той беше тогава тук с мен… Не разбирам защо всички ме гледате така? — каза Джон недоволно — добре, да допуснем, че сега всичко това изглежда като детинщина, но тогава ни изглеждаше забавно. С една дума, било каквото било, аз докарах тук целия ни двоен гардероб тайно, докарах и Джон Трети, когато пристигнах за Коледа.

— И игрите започнаха — каза Елъри. — Например, този номер със Сайта Клаус и коледната утрин?

Джон слабо се усмихна.

— Именно. Това беше Джон Трети в костюма, който ние бяхме купили в Ню Йорк. Замисълът беше да мистифицираме всички и, така да се каже, да разшаваме компанията. През цялото време Джон се криеше в стаята, аз скришом му носех храна или пък той нападаше хладилника през нощта. Спяхме в моето огромно легло, а ако някой се отбиваше, беше достатъчно той да се шмугне в някой от гардеробите. Стараехме се да се обличаме съвсем еднакво и да не попадаме едновременно на едно и също място. Затова вие така и не го намерихте, когато го търсехте. В действителност през тези дванадесет дена многократно го намирахте, но го вземахте за мен. Ама че се смеехме двамата!

— Е, Джон — прокашля се Фримън, — миналия понеделник единия от вас беседва с мен тук, в хола. Беседата имаше личен характер. Вие ли сте бил?

Джон поклати глава.

— Трябва да е бил брат ми. Понякога той дотолкова потъваше в атмосферата на тази игра, че започваше да действа самостоятелно. Защо, мистър Фримън? За какво сте разговаряли?

— Не, Джон, за нищо съществено — тихо каза издателят и се облегна в креслото.

— Между другото, Джон — запита Роланд Пейн, — миналия четвъртък аз имах е-ее… също толкова личен разговор с… Също ли е бил брат ви?

— Най-вероятно.

— Нищо ли не ви е споменавал за това?

— Не, мистър Пейн.

Пейн също се отпусна в креслото и хвана чашата си с разтреперана ръка.

— А сбиването в лятната къщичка? — попита неочаквано Мариус Карло. — Ето значи защо ти — или той — не можа да си спомниш нищо. Там е бил другият!

Той глътна на екс половин чаша уиски със сода.

— Това беше нагласено — Джон се усмихна. — Ние и двамата бяхме там.

— А разговорът с мен в конюшнята? — ноздрите на Вал Уорън затрепериха. — Аз даже не желая да знам кой от вас е бил там. Такъв гаден номер!

Ръсти отбеляза студено.

— Съгласна съм с теб, Вал.

— Добре, добре — предаде се Джон. — Това беше грешка. Сега го разбрах.

— А ежевечерните коледни подаръци със стихчетата? — изрече едва чуто Елъри. — Това също ли е част от играта ви на музикални столове?

— О, Господи, не — каза Джон раздразнено. — Към това нито един от нас няма ни най-малко отношение. Всяка нощ, легнали в леглото, ние обсъждахме това от всички страни. Аз така и не разбирам нищо.

— Освен това, че накрая брат ви е получил последния подарък направо в гърба — каза лейтенант Луриа.

Всички трепнаха, също и Джон. Те дори бяха забравили, че и Луриа е тук.

— Да — промърмори Джон. — И то какъв.

— Не знаете ли кой го е пронизал?

— Не, лейтенант. Но много бих искал.

— А сега кажете ето какво — лейтенантът направи крачка напред. — Този старец, когото намериха в библиотеката и също с нож в гърба. Кой от вас го е пуснал в къщата? Вие или брат ви?

— Какво искате да кажете? — произнесе Джон, запъвайки се. — Не знам нищо за него. Казвах ви го вече десет пъти.

— Знам какво сте ми казвали. Но аз се питам сега, Себастиан, не сте ли го въвеждали в къщата?

— Не!

— Вие не знаете как е попаднал тук?

— Разбира се, че не!

— Вие даже не знаете кой е той?

— Ни най-малко!

— Е, за това вероятно ще мога да ви помогна. Точно тази вечер получихме потвърждение. Вече се канех да тръгвам, когато ми позвъни Девоу. Искате ли да знаете как се е казвал старецът?

Джон целият почервеня.

— Слушайте, лейтенант, нямам настроение за повече игри. Разбира се, искам да знам името му. Е, и как се е казвал?

— Доктор Корнелиус Ф. Хол.

 

 

— Сигурно брат ми го е вкарал в дома — прошепна Джо Първи. — Никой от нас, освен него не е познавал Хол. И даже не ми е казал! Не е изтървал нито думичка! Сега вече знам защо позеленя, когато го оставих да слезе долу и да види трупа на стареца. Но защо не ми е казал? Сигурно се е страхувал.

— И е имало от какво — каза сухо Луриа. — Нали ако никой, освен него не е познавал Хол, никой не е имал и причина да му забие нож в гърба, така ли е? Ето че излиза, че Хол е бил убит от вашия брат. Как смятате?

— Не знам — произнесе Джон смаян. — Това е невероятно. Защо? Той винаги говореше за доктор Хол с много симпатия.

— Да — каза Луриа, — а все пак, може би старият Хол е решил, че няма да му бъде излишна част от пая на вашия брат, или такава е била уговорката им от самото начало. А тук братлето ви е пощръкляло и е очистило стареца. Възможно ли е подобно нещо, а, Себастиан?

— Аз не знам — повтори Джон. — Тогава излиза, че брат ми е истинско чудовище. Не мога да повярвам в това.

— Лейтенант — обади се Елъри.

— Да, Куин?

— Ако Джон Трети е убил доктор Хол, кой тогава е убил Джон Трети?

— Ето на — каза лейтенант Луриа, — улучи точно в десетката, братле. Аз съм всичко на всичко посредствен детектив, който се опитва поне донякъде да се оправи с това побъркано дело. Нищо не съвпада! Ама нищо! — той се обърна и веднага рязко се извъртя обратно. — И още нещо, Себастиан. Вие твърдите, че хубавичко сте се веселили тук с брат си като сте докарвали всички до лудост. А после уж никому неизвестният старец го заклали на килима в библиотеката… а вие сте си продължавали забавленията? И се надявате да повярвам, че двама невинни ще продължат детинската си игра в такава ситуация?

— Ние искахме да прекратим, лейтенант — отговори неуверено Джон. — Точно това и обсъждахме. Но брат ми според мен беше склонен да продължи, поне докато не узнаем какво става… подаръци всяка вечер… убийство…

— Вашият брат — каза Луриа. — Интересно се получава: всеки път, когато някой от вас е правил нещо гадно или подозрително, това винаги се оказва вашият брат. Така излиза според думите ви.

— Това е възмутително, Луриа! — развика се Джон. — Не стигаше само да ме обвините за убийството на брат ми!

— А в това има нещо — изрече непоколебимият Луриа. — Защо не? Наистина е възможно да сте изиграли спектакъл за бедничкия Джон Трети, особено след като сте узнал, че той претендира за половината от вашите милиони; а по собствените ви думи вие напълно владеете актьорското майсторство. И ето че го водите за носа, примамвате го тук под предлог за весела игра на двойници, която ще позабавлява гостите, а когато вече сте подготвил всичко — тогава той си получава онова, което му се пада.

— Защо би ми било нужно да постъпвам така — развика се Джон. — Че ако бих искал да убия брат си, бих могъл да го примамя в някой тъмен ъгъл в Ню Йорк или да го блъсна от кея. И чак накрая бих го довел тук!

— Какво ще кажете на това, лейтенант? — дружелюбно запита Елъри.

Луриа разпери ръце.

— Впрочем — продължи Джон с някаква трескава възбуда, — току-що ми дойде наум… защо изобщо е нужно на кой да е от присъстващите тук да убива брат ми? Та никой и не знаеше за съществуването му. Нима не е ясно? — Джон пак започна да крещи. — Та тези подаръци и стихове бяха адресирани за мен — именно мен заплашваха от самото начало на празниците. И който и да се е промъкнал днес в спалнята ми, той е видял брат ми, който е седял там, приличащ на мен както си приличат две капки вода и облечен също като мен — и е забил кинжала в гърба на брат ми, мислейки, че съм аз!

Объркан, лейтенант Луриа погледна към Елъри.

— А знаете ли — произнесе Елъри замислено, — това много прилича на истина. Според мен Джон е доловил много важен момент. Но точно това предполага и една любопитна възможност.

— Каква?

Елъри се обърна към Джон Себастиан.

— Ти твърдиш, че си Джон — онзи Джон, когото е възпитал мистър Крейг, когото е обикнала Ръсти, който е написал стиховете, издадени от мистър Фримън, онзи Джон, когото ни всички познаваме, тоест Джон Първи?

— Да.

— И ти казваш, че покойникът горе е твоят близнак, който израснал в Айдахо при доктор Хол, появил се е в Ню Йор преди няколко месеца и ти е разкрил кой е — тоест че е Джо Трети?

— Е, и?

— Е — и аз бих искал да знам следното — каза Елъри добродушно, — защо да не може да е точно обратното?

Джон беше озадачен.

— Какво?

— Досега не видях и не чух от теб нищо, което би могло да докаже, че ти си Джон Първи, освен с нищо непотвърденото ти твърдение, че е така. Затова те питам: как да разберем, че не е убит Джон Първи? Как ще разберем, че ти не си Джо Трети?

Всички в хола зяпнаха. Джон съумя да разтвори устата си точно колкото да промълви задъхано:

— Ти си откачил!

— Докато се занимавах с това дело, често ми се струваше, че така даже би било по-добре — кимна Елъри. — Но при липса на потвърждаващи доказателства моето съображение е достатъчно интересно, независимо от това откачил ли съм или не, не е ли така? Сега разбираш ли за каква игра сте се захванали с брат ти?

Нали ако наистина си Джон Трети, ти би имал мотив да убиеш брат си, при това достатъчно сериозен. Ти сам ни разказа колко озлобен е бил Джон Трети в течение на много години от това, че са го лишили от всичкото богатство, оставено от баща ти. Такова настроение напълно би могло да породи убеждението, че щом като признатият брат самолично се е ползвал от бащиното имущество двадесет и пет години, сега ще бъде само справедливо, ако от него се възползва самолично отхвърленият. Не да дели основната част от наследството с брат си, а да заграби всичко за себе си. И тогава Джон Трети убива Джон Първи… а след това твърди, че той си е Джон Първи и не е мислил никому лошото.

И с нотка на печал Елъри запита:

— Джон, можеш ли да ни кажеш нещо такова, което би доказало недвусмислено, че всичко казано от мен не е нищо друго, освен бълнуване на луд човек?

Глава шестнадесета
И след това

в която се вдига много шум, но съвсем не от нищото, усилията на любовта са безплодни, а в трагедията от грешки всичко е лошо

Джон клокочеше.

— Разбира се, че мога да докажа, че аз съм аз! Подобна тъпотия…

Той се заозърта обезумял, но в този момент погледът му се спря върху собствената му ръка и той я вдигна с тържествуващ вид.

— Ето! Най-несъмненото доказателство. Аз си изкълчих китката в петък, нали така? Кой има ножици? Доктор Сам, свалете ми бинтовете!

Доктор Сам стана и мълчаливо разбинтова ръката на Джон, който, докато траеше тази процедура, гневно, презрително и гордо гледаше Елъри — така гледа обиден състезателен кон. Показа се намазаната с йод, надута китка.

— Ваша работа ли е това, доктор Сам? — запита Джон.

— Определено — доктор Дарк погледна към Елъри и бързо добави: — Тоест определено много прилича.

— О, господи — изстена Джон. — Вижте, ами че това е изкълчена китка, не е ли така?

— Да, най-вероятно…

— А аз я изкълчих в петък! Погледнете под бинтовете на брат ми, лейтенант. Ще видите, че там няма нищо. Дясната му китка е в пълен ред!

— Исках да спестя тази новина — измърмори лейтенант Луриа. — Доктор Тенант свали бинта. Според думите му, никакви признаци на скорошно изкълчване, не е подуто и не е намазано с йод както при вас.

— Ето на — Джон изгледа Елъри направо убийствено. — Доволен ли си?

— Не съвсем — каза Елъри. — И ето защо. Ти твърдиш, че си Джон Първи. Така ли?

— Да, така!

— А сега показваш тази изкълчена китка, докато при брат ти няма никакво изкълчване. Досега вярно ли е?

— Абсолютно!

— Е — и какво доказваш с това? Онова, което трябва да се докаже — че си Джон Първи — така си остава твое твърдение. Нима не е ясно, че въпросът не е в това кой от вас е с изкълчена китка, а в това дали я е изкълчил Джон Първи или Джон Трети. Ти доказа, че си действително братът, когото конят е хвърлил. Но ние все още не знаем кой си ти!

Джон седна рязко, но после вдигна глава.

— Отпечатъци от пръстите! Отпечатъците не лъжат! Кажете, доктор Сам, нали отпечатъците ни с брат ми са различни?

— Да. Отпечатъците на близнаците си приличат, но винаги има лесни за откривания различия.

— Прекрасно — каза разгорещено Джон. — Тогава вземете отпечатъци от мен, от него и…

— И какво? — запита Елъри с тъга. — Да ги сравним? Какво пък, разликите ще си проличат, но нали въпросът ще си остане — кои отпечатъци принадлежат на Джон Първи, а кои — на Джон Трети.

— Но квартирата ми в Ню Йорк — Джон се запъна. — Спалнята ми горе…

— И тук, и там ще има отпечатъци от двама ви — кимна Елъри. — И е невъзможно да се каже кои на кого принадлежат. Нали сам ни каза, че сте живели с брат си няколко месеца в Ню Йорк, а и тук след пристигането ви за Коледа сте използвали едни и същи вещи. Някога арестували ли са те по подозрение за криминално престъпление.

— Разбира се, че не — отговори Джон с негодувание.

— А брат ти?

— Доколкото знам, не.

— Някаква правителствена служба вземала ли ти е отпечатъци? Изобщо, който и да е? По каквато и да е причина?

— Не.

— А от брат ти?

Джон се замисли.

— Не е споменавал за това.

— В онези документи, които той според думите ти е донесъл със себе си — свидетелството за раждане и прочее — има ли в тях отпечатъци, бебешки например, или пък отпечатъци на стъпалото?

Джон поклати глава. Доктор Дарк поклати своята в унисон.

— През 1905 година от новородените, мистър Куин, не вземаха отпечатъци.

Елъри въздъхна.

— Тогава отпечатъците от пръстите няма да ни помогнат. Би било хубаво да се намери някакъв принцип… Операциите! Джон, правили ли са ти някога операция?

— Не.

— Да! — каза доктор Дарк. — Аз собственоръчно изрязах на Джон — на нашия Джон — сливиците, когато беше на пет години. Лейтенант, ако не възразявате…

— Ако ми кажете кой, кой е, разрешавам ви щом искате да го преобърнете наопаки — каза уморено лейтенанта.

Доктор Дарк се устреми към Джон, измъквайки в движение тънко лекарско фенерче.

— Отвори си устата и изкарай езика.

Той натисна с фенерчето езика на Джон и лицето му цъфна от усмивка на облекчение.

— Никакви сливици. Това наистина е нашият Джон!

— Слава Богу! — каза Артър Крейг, бършейки лицето си.

— Минутка — каза Елъри.

— Какво още! — изкрещя Джон.

— Лейтенант, съдебният лекар още горе ли е?

— Приключи, но още не си е отишъл.

— Попитайте го има ли покойникът сливици.

Луриа произнесе нещо не съвсем литературно и изскочи от хола. След три минути той се завърна.

— Там също няма сливици.

Всички отново загризаха ноктите си.

— Лейтенант, а белези от операции, родилни петна и прочее има ли? Какво казва Тенант?

— При беглия оглед не е открито нищо подобно.

— Джон, а ти имаш ли нещо подобно?

Джон промърмори:

— Нямам щастието.

— Да започнем отначало — Елъри се замисли дълбоко. — Но разбира се! Зъбите. Вашите зъболекари, тоест зъболекарят на Джон Първи в Ню Йорк и на Джон Трети в Айдахо могат да решат всичко за пет минути.

— Не са ми лекували зъбите — произнесе с гробовен глас Джон. — Само профилактичен преглед понякога… Освен ако брат ми…

— Също не са лекувани — със също такъв глух глас се обади лейтенантът. — Тенант му надзърна и в устата.

— Естествено — произнесе с кисела гримаса доктор Дарк. Моят Джон от бебе си имаше изключително здрави и яки зъби. Не е удивително, че и с брат му е същото. При идентичните близнаци структурата на зъбите е еднаква.

— И кръвната група също е еднаква, предполагам? — тихо запита Елъри.

— Да.

— Строежът на костите, размерите на черепа?

— Дотолкова са сходни, че ако в Айдахо или някъде другаде се намери рентгенограма на Джон Трети, все едно по нея не може да се определи кой, кой е. От наша страна, доколкото ми е известно, никога не е ставало нужда да се прави рентген.

Настъпи тишина. Наруши я, колкото и да е странно, Дан 3. Фримън.

— Позволете ми да направя предложение. Освен отпечатъците на пръстите най-очевидният начин да се различат двама приличащи си души е да се сравнят почерците им. Кажете, докторе, въздействието на външни фактори отразява ли се съществено на почерка?

— Възможно е, мистър Фримън, макар че ние не знаем много как това различие се проявява при близнаците.

— Защо в такъв случай да не се сравнят почерците им? Трябва да са запазени достатъчно образци от почерците на всеки от братята от времето преди да се срещнат — каза издателят. — И за този Джон е достатъчно само да…

— … напише нещо с подпухналата си китка, подобно на онези драскулки по подарените книги? — Елъри поклати глава. — Когато единият брат не може да пише поради трупното вкочанясване, а другият, така да се каже, заради просто вкочанясване, едва ли сравняването на почерците ще даде удовлетворителен резултат, поне в скоро време. А аз жадувам за яснота още днес. За това има множество причини, главната, от които се казва Ръсти Браун.

— На мен вече ми е все едно, Елъри — каза Ръсти. — Аз сега се чувствам така…

— Да? — очите на Джон блеснаха към нея. — Та как се чувстваш ти, Ръсти? Аз смятам, че ти също не ми вярваш!

— Братята Себастиан веднъж вече решили да ме измамят и това им се удало. Помниш ли с каква гордост го разказваше сам преди малко? — очите на Ръсти пламнаха на свой ред. — Аз не мога нито да ти вярвам, нито да не ти вярвам. Просто не знам. Докато не…

Джон процеди през зъби:

— Искаш да кажеш, че си размислила? Отлагаш сватбата?

— Не съм казала това. И не възнамерявам да обсъждам такива лични въпроси в присъствието на толкова много хора. При това съм съвсем объркана. Не знам какво да си мисля. Остави ме на мира!

Ръсти се разрида и изтича от стаята.

— Оставете я на мира! — възкликна Оливет Браун и изтича след дъщеря си.

— Ти… дубльор! — възкликна Вал Уорън и изтича след Оливет.

Мистър Гардинър не каза нищо, но също излезе.

Лейтенант Луриа оглеждаше злобно всеки от излизащите и безсилието му всяваше страх. Елъри го потупа по рамото.

— Успокойте се, лейтенант. Докато ръката му не се оправи, не можем да напреднем и е по-добре да се примирим с това.

Той погледна към Джон, който със студено-отсъстващ вид си наливаше огромна доза уиски.

— Интересно, Джон, бързо ли ще тръгне оздравяването? Ако ти си Момчето Номер Едно, както твърдиш, ще бъдем свидетели на рекордно бързо оздравяване на изкълчването. Но ако си Джон Трети, преоблечен като Джон Първи, никак няма да се удивя, ако с теб започне цяла серия от различни произшествия, всяко от които ще пречи на оздравяването.

— Между нас, мистър Куин, всичко е свършено — капут! — каза Джон. — С настоящото ви уведомявам, че съм скъсал дипломатическите отношения с вас. Развличайте се със своите главоблъсканици на друго място. Плюя на теб и вовеки веков! — и без да мигне той пресуши шест унции уиски.

Елъри прие философски вид.

— Обаче, лейтенант, с течение на времето цялата бъркотия с установяването на самоличността ще се изясни. И тогава…

— Знам — каза Луриа. — Точно тогава ще започнат моите неприятности. Знаете ли, Куин, какво си мисля за това дело?

Елъри погледна към Елен, която седеше до чичо си, замръзнала като мумия.

— А можете ли да кажете това в присъствието на дама?

— ХИЛЯДИ ДЯВОЛИ И САТАНАТА ОТГОРЕ!!! — ревна Луриа и изхвърча с трясък от хола.

Гостите не бяха пуснати от къщата на Крейг още тридесет и шест часа. Сменящи се полицейски екипи ги разпитваха всички наред, отново и отново, докато главите и на измъчените заподозрени, и на самите следователи не бръмнаха от умора. Луриа натискаше всички — и себе си — без никакво снизхождение. Но все пак лейтенантът, който съвсем беше заприличал на току-що свален от бесилката, беше принуден да пусне всички.

Елен се сбогува с Елъри, когато той, окончателно изтощен, седеше вече на кормилото на своя дузенберг на пътя пред къщата на Крейг. Много преди това той й беше предложил да я закара до Уелсли, но тя отказа.

— Съжалявам, че всичко се разви така несполучливо, Елъри — каза му Елен.

— Разбирам ви.

Тогава Елен се усмихна като Мона Лиза и каза:

— Нима?

— Елъри пропътува половината път до Манхатън, преди да разбере какво имаше тя предвид.

 

 

Въобще се получи така, че не се наложи да се чака докато ръката на останалия жив брат заздравее, за да се определи кой по ред е той. Всички съмнения в това заплетено дело бяха разрешени от двама бръснари, намиращи се един от друг на разстояние две хиляди мили. Едноокият бръснар от Мисула, щат Монтана, където се намираха университетът на този щат, изказа авторитетното си съждение по повод на Джон Трети, а неговият мустакат колега, баща на единадесет деца и собственик на сутеренен бръснарски салон на улица „Мак Дугъл“ в Гринуич Уилидж, град Ню Йорк, даде показания със същата стойност относно Джон Първи.

По общо мнение, първата крачка за разкриването направи самият останал жив брат /както и всички останали, Елъри узна това от вестниците/, на когото неволно помогнала симпатичната дипломирана медицинска сестра Винифред /Вини/ Винкъл, по време, на чието дежурство в отделението за бърза помощ на болницата на Горен Уестчестър е бил закаран пострадалият.

А се случило следното: след като годеницата на Джон /Първи/ Себастиан Ръсти Браун отпътувала от резиденцията на Крейг със зачервени от сълзи очи, останалият жив Джон Себастиан се усамотил в спалнята си /тялото на брата по това време вече било отнесено в моргата/ с неначената кварта уиски „Мерилънд Пентър“ /попаднала по неизвестен път в безупречната изба на Артър Бенджамин Крейг/ и, набрал нужните обороти, се опитал /както впоследствие сам обяснил на лейтенант Луриа в болницата/ да повтори новогодишното постижение на тримоторния фокер, когато беше поставен рекорд за скорост за самолети серийно производство, равен на 203 мили в час. Обаче при това нашият герой претърпял авария и като пролетял надолу цяла секция от стълбата, се приземил на една точка /главата си/ на мястото, където се свързват украшението от перилата на стълбата и вратата за вестибюла.

На местопроизшествието първа помощ на елдъруудския Икар била оказана от сержант Стенли /Збишко/ Девоу и мистър Артър Бенджамин Крейг, след което той бил незабавно закаран в болницата на Горен Уестчестър, където пристигнал /както се изразил впоследствие в интервюто си сержант Девоу/ приличащ по-скоро на току-що заклано теле, отколкото на човек. Интернистът направил първичен медицински преглед и установил, че причина за кръвотечението е разкъсана рана на кожата на главата и разпоредил на милосърдна сестра Винкъл да обръсне косата на пациента около раната, докато сам се приготви да я зашие. В това време пристигнали, независимо един от друг, доктор Самсон Дарк и Луриа. И тогава, точно когато доктор Дарк поемал пациента от дежурния лекар, лейтенант Луриа чул как сестра Винкъл казала оживено: Ой, как няма да му хареса на бедничкия, че се е показало това уродливо петно!

Всичко, което последвало, е достояние на историята. Дошъл в съзнание, пациентът, страдащ само от главоболие заради махмурлука и от обясними болки в костите, изслушал съобщението на лейтенант Луриа за родилното петно на собствената си глава и се заклел с всичката достъпна му в това състояние жар, че е нямал ни най-малка представа за него, тъй като косите му са си гъсти по природа, а навикът да се заглежда в себе си в огледалото като Нарцис не му е присъщ. Доктор Дарк, който го е наблюдавал почти от самото му раждане, и мистър Крейг, дългогодишният му опекун, също отричаха да им е известно нещо за петното, защото на нито един от тях не се е налагало повече или по-малко подробно да изследва пациента нито в детството му, нито в по-зряла възраст. Лейтенант Луриа спешно позвъни на съдебния лекар доктор Тенант и също толкова спешно замина за моргата, където с не по-ниска скорост пристигна и доктор Тенант. Тенант изиска тленните останки на Джон /Първи или Трети/ Себастиан, внимателно изследва главата на покойния в областта, посочена от лейтенанта, и тържествуващо му заяви: Този няма родилно петно!

Фактът, че петно имаше само на главата на живия Джон, докато в случай с идентични близнаци би могло да се очаква, че аналогично ще бъде открито и при втория брат, а също и прецизният оглед на самото петно след свалянето на бинтовете, накараха доктор Дарк да предположи, че това не е истинско naevuss, а най-вероятно следи от инструменти, които е използвал акуширащият лекар.

Следващата глава беше дописана от Фаустино Куанчи, благословен с многочислено потомство бръснар в Гринуидж Уилидж, когото след внезапно хрумване се разпореди да издирят лейтенант Луриа. Мистър Куанчи стрижеше и бръснеше Джон Първи от времето, когото нашият наследник на фамилия Себастиан се заселил в Уилидж през 1925 година. Да, той, Куанчи стрижа косми маестро Себастиано четири години, персоналементо. Петно на глава? Да, Куанчи гледа петно от примо темпо кога маестро Себастиано да седне кресло. На глава къде? Ето тука /сочейки с космат пръст към главата на лейтенант Луриа/. Какво петно? Такова размеро. Такова фором /рисувайки с молив по полето на вестник/.

Следователно, живият Джон беше Джон Първи.

Успехът не замая главата на лейтенант Луриа. Както и да се оценяват постиженията му в това дело, не може да се каже, че той недостатъчно е проверявал установените факти. Лейтенантът поиска по канален ред и постигна най-после провеждане на официално разследване в щат Айдахо. Следата доведе до западния склон на Големия проход, в университета на щат Монтана в Мисула, щат Монтата, където Джон Трети беше живял четири години. На бръснарите от студентското градче беше показана снимката от студентската му карта. Бръснарят Кларънс Родни Пик помнеше прекрасно Джон Трети. Този кучи син едва не напомпи по-малката ми сестричка Изабел. Подстригваше се при мен, за да се докопа до нея, винаги сядаше на моето кресло. Докато не разбрах, какво си е намислил този гад, тогава така му казах: ти, казвам, осквернител на честта на монтанските жени, само се опитай още веднъж да седнеш в креслото ми и ще ти прережа дяволското айдаховско гърло. Така че оттогава ходеше да се стриже при касапина Уормсър. Петно на главата? Нямаше такова. Може и да не съм го зърнал, само че аз на тази гадинка всичко й виждах. Недей гледа, братче, че съм с едно око. Аз с него за две виждам, ха-ха-ха!

Следователно и по позитивните, и по негативните данни мъртвият Джон беше Джон Трети.

Последвалото сравнение на почерците по непредизвикващи съмнения образци от ръкописи на Джон Първи и Джон Трети, проведено, след като изкълчената китка на живия брат придоби нормални размери, недвусмислено потвърди съвсем, че живият Джон е казал истината, поне що се отнася до неговата персона.

Тогава това изглеждаше като решителна победа на билите на реда и законността, но когато възторзите донякъде се поохладиха, стана ясно, че удостоверяването на разликата между Джон Първи и Джон Трети не дава нищо на никого, освен на Джон Първи. То определено не даде нищо на лейтенант Луриа, нито на неговия приемник, когато лейтенантът беше твърде безапелационно прехвърлен на друга длъжност, а също и на тяхното началство. Тайната кой все пак е забил ножа на стария доктор Корнелиус Ф. Хол в библиотеката на Артър Крейг по своята неразрешимост се състезаваше с друга — кой е направил аналогична лоша услуга на Джон /Трети/ Себастиан в неговата спалня десет дена след това. Улики просто нямаше. Липсваха не само непосредствени материални данни, но даже и различни теоретични предположения постепенно увехнаха, защото нямаше с какво да бъдат подхранени.

В съответния срок Джон Себастиан реализира правата си върху наследството. /За това Елъри узна също от вестниците/. Тъй като той беше истинският Джон /Първи/ Себастиан, същият онзи моят единствен син Джон, посочен в завещанието на баща му, при това не възникнаха никакви юридически трудности. И на фона на гранитната непоколебимост на този факт животът и смъртта на брат му изглеждаха като прехвръкнало гъше перце. Като адвокат Пейн посочи на Артър Крейг в лична беседа, че даже ако Джон Първи беше убил Джон Трети и това би се доказало, все едно правата на Джон Първи върху наследството биха били неоспорими. Според условията на завещанието Джон Трети не е имал никакви права на наследство, а значи не е можел и да ги загуби. Нещо повече, както добави с отмъстително удоволствие мистър Пейн /той вече отдавна беше решил, както и мистър Фримън, че ги е шантажирал определено Джон Трети/ от гледна точка условията на завещанието или самият факт на бащинството, Джон Трети би могъл и въобще да не съществува.

Тази история имаше и страничен резултат, който Елъри следеше със съчувствие. Това беше съдбата на романа на Джон Себастиан с Йоланта /Ръсти/ Браун. Този роман сякаш се развиваше в обратно направление и не завърши с нищо. Мис Браун, съпроводена от майка си, замина за Калифорния да търси нови идеи за неопределено време. Преди това тя имаше дванадесетминутна беседа при затворени врати с Джон Себастиан. Когато излезе — бледа, но горда, репортерите забелязаха, че „пръстенът на дружбата“ с брилянт, който красеше по-рано безименния пръст на лявата ръка на мис Браун, вече не е там. Макар че мис Браун /както и мистър Себастиан/ се отказа, от каквито и да е коментари, в пресата без риск да сбъркат особено направиха извод, че тази двойка е развалила годежа; когато пък мис Браун тръгна за Лос Анджелис като си остана мис Браун, стана почти очевидно, че брачната церемония Браун-Себастиан изобщо няма да се състои.

Пресата не сгреши.

Що се отнася до делото за двойното убийство /всички предполагаха, че убийството на доктор Хол и убийството на Джон Себастиан са свързани помежду си, макар че това дело беше толкова заплетено, че никой не би се удивил, ако се окажеше обратно/ не беше предложено никакво официално решение, никой не беше арестуван за нито едно от тях или за двете и делото така си и остана в папка с надпис Открито, докато не изгни самата папка.

Официално престъплението не е разкрито и до днес.

За мистър Елъри Куин — Куин младши — периодът, последвал след делото Себастиан, беше един от най-мрачните в живота му. Даже светлината на бащината любов на инспектор Куин не можа да разсее този мрак. Елъри ден и нощ сновеше от ъгъл в ъгъл или пък дълго и тъпо съзерцаваше стената. Той едва се докосваше до храната, отслабна и подивя. Приятелите му не можеха да го познаят.

Не можа да му повлияе дори и професионалният опит на инспектор Куин. Баща и син безкрайно обсъждаха това дело — как е бил подложен на удар невинен човек, кой би могъл да направи това, как да се открие истинският престъпник — но така и не стигнаха до нищо.

В края на краищата мракът се разсея — поне в душата на мистър Куин — младши — и други дела започнаха да привличат неговия интерес и умението му да вижда очевидното и да прави правилен извод. Той разкриваше престъпления, пишеше книги. Той даже се прослави. Но нито за миг не забравяше какъв неуспех претърпя при своето второ — а фактически първо — разследване на убийство. Всички подробности от това дело отдавна бяха отишли в паметта му, но споменът за самия неуспех живееше. Като стихнала, но неизлекувана докрай екзема, той напомняше за себе си, човъркайки го под кожата.

Глава седемнадесета
Двадесет и седем години по-късно: лятото на 1957 година

в която мистър Куин получава сериозен пристъп на носталгия и възниква фаталното изкушение да се възкреси миналото

Беше великолепен, според манхатънските представи летен ден. Сутринта температурата беше седемдесет и два градуса по Фаренхайт, влажността тридесет и три процента, а баромерът, без да се колебае стоеше на чертичката 30,05. Беше топло, сухо, прохладно от крайбрежния ветрец, гълъби пърхаха около прозорците, гледащи към улицата, а хлапетата играеха на топка на 87-а Западна под ледения звън на количката на сладоледаджията; през няколко пресечки на изток примамваше Централният парк, на запад и на изток призивно се носеха реките и нещо разнежено шепнеха плажовете на север и на юг. Точно онзи ден — помисли си Елъри, — който лошата мамичка Природа е скалъпила специално, за да умори цялата порода на прикованите към стола, машината и квартирата идиоти, които са си въобразили, че са писатели.

Той вече почти два часа се трудеше на своята разкошна електрическа пишеща машина, а можеше да отчете само листче жълта хартия, едва зацапано с пет и половина редчета далеч от безсмъртна проза, състояща се от 53 думи, 21 от които той, след като ги напечата, зачука с буквата „х“.

Няма енергия — каза си Елъри с отпусната глава. — Не ми стигат витамини, затормозен съм нещо. Все гледам да свиря на същата свирка. Имам вече тридесет романа зад гърба си, за какво ми е тридесет и първият? На Бетовен и девет симфонии са му стигнали.

Той осъзна с известна тревога, че остарява. Тази мисъл го завладя толкова мощно, че незабавно написа още два и половина реда, без да прибягва към буквата X даже за задраскване на печатните грешки. Но после отново го обхвана мисълта за безсмислието на всичко това, той пак клюмна глава и неочаквано за самия себе си пожела да стане по-скоро обяд и да може да си направи кървава Мери^[11], без да нарушава приличията.

В този момент зазвъня телефонът. Елъри направо скочи към него.

— Елъри Куин слуша!

Обаждаше се нисък мъжки глас, треперещ от вълнение.

— Мистър Куин, бас, че не се сещате кой се обажда?

Елъри въздъхна. Именно онова начало на разговора, което неизменно му разваляше настроението в минути на най-добра възприемчивост.

— Аз никога не се басирам, приятелю мой, и още по-малко гадая. Кой говори?

— Стенли Девоу — каза гласът и като не получи отговор, с надежда добави: — Девоу. Помните ли?

— Девоу? Девоу… Не — каза Елъри. — Не си спомням. Кога сме се запознали?

— Много отдавна. Може би ще си спомните за сержант Девоу?

— Сержант Де… Сержант Девоу! — изкрещя Елъри. — Здравейте, сержант! Как съм могъл да забравя! Е и как сте там, пораснахте ли?

— С един дюйм отзад.

— Сержант Девоу. Да пукна на мястото си! Как вървят работите?

— По мъничко. А при вас?

— Аналогично — мрачно каза Елъри. — Как се сетихте да ми позвъните, сержант?

— Аз вече не съм сержант, мистър Куин.

— Лейтенант? Капитан?

— Началник.

— Началник? Забележително? Началник на какво?

— Напуснах патрулната служба преди няколко години, а тук точно тогава се освободи мястото на началника на полицията.

— Къде е това тук?

— В Елдърууд.

— В Елдърууд — спомените заподскачаха като царевични зърна върху нажежен тиган. — А къде се дяна началникът Брикел?

— Брикел? — Девоу изхъмка. — Какво, за вас, писателите, времето, да не би да не съществува? След Брикел в Елдърууд се смениха още двама началници на полицията. Старият Брик умря още през тридесет и седма.

— Старият Брик е умрял вече от двадесет години — цялото познанство на Елъри с Брик беше продължило някакви си пет часа, но съобщението го опечали много. — Такива работи, сержант Девоу.

И не можа да измисли какво повече да каже. Девоу също мълчеше. После той каза:

— Знаете ли защо ви звъня? Помните ли онова объркано дело, мистър Куин — двете убийства в къщата на Крейг?

— Да? — ноздрите на Елъри се издуха.

— И знаете ли, че то така и не е разкрито?

— Знам.

— Та ето, преди седмица наредих да разчистят един от складовете в мазата на полицейското управление от различни вехтории…

— На полицейското управление? Че вие имахте килийка в кметството.

— Сега имаме собствено здание. Изобщо, там бяха не само вехториите, натрупали се за двадесет и две години след построяването на зданието, но и някои пренесени от старото кметство. С една дума, тази сутрин намерихме един сандък, а на него знаете ли какво е написано? Дело Себастиан.

— Сандък?

— Всичко, дявол да го вземе, което има отношение към това дело.

— Така — вътре в Елъри нещо се разшава, нещо неприятно. — А как е попаднало то в Елдърууд? Нали разследването се водеше в окръга?

— Знам. Изглежда, че никой не може да си представи как то се е оказало тук и вече се канех да го изгоря с другия боклук, но изведнъж си казах: Ей, хващам се на бас, че Елъри Куин не би се отказал от това. Така ли е, мистър Куин?

Елъри премълча.

— Мистър Куин?

— Да, не бих се отказал — проговори бавно Елъри. — Всичко ли е там? Коледните подаръци, картичките?

— Пълен комплект от тези глупости. Да, добре, че си го помислих — изглежда началникът Девоу беше доволен от себе си. — Окей, мистър Куин, изпращам ви това дело като бърза пратка по влака.

— Не, не си правете труда — каза Елъри този път много бързо. — Бих пристигнал сам да го прибера. Днес удобно ли ви е, шефе?

— Вие шегувате ли се? Целият ми отбор се изправи на ушите си, когато разбра, че разговарям по телефона с вас.

— И четиримата ли? — Елъри се усмихна.

— Четирима ли? Че при мен има, без да се смятат службите, тридесет и двама патрулни.

— Охо — кротко каза Елъри.

— Според мен вие ще сметнете, че тук много неща са се променили. Не се надявайте да срещнете онзи слаб младок-полицай, когото познавахте — Стенли Девоу се разсмя с цяло гърло. — Аз, така да се каже, понапълнях от тридесета година насам.

 

 

Началникът на полицията Девоу тежеше 300 фута. Наложи се Елъри да напрегне цялото си въображение, за да разпознае под пластовете тлъстини стройната фигура на онзи сержант Девоу, когото познаваше някога. Лицето му също беше станало почти неузнаваемо.

— Променил съм се малко, така ли, мистър Куин? — запита тъжно Девоу.

— Както и всички ние.

— Но вас бих ви познал веднага. Запазил сте си формата.

Само не и в най-главното, помисли си Елъри…

Навсякъде всичко беше променено. С открития си автомобил той попадна в съвсем непознат град и стигна до овехтяващо, облицовано с мрамор здание, построено изглежда от Управлението за обществени нужди. На паркинга имаше броячи, паркирането над тридесет минути беше забранено, а наоколо се издигаха административни здания. Всичко приличаше на Елдърууд, който той посети през 1929 година толкова, колкото японски цветен телевизор на стария дедекторен приемник на мисис Янсен.

Усещането не беше от приятните. И началникът на полицията Девоу почувства това. В големия му уютен кабинет те си побъбриха малко — за кариерата на Девоу, за разрастването на Елдърууд, за престъпността сред малолетните, за радиоактивните отпадъци, нереалността на задачите, поставени пред гражданската отбрана, за новата Панамериканска магистрала, за спътника на Земята — даже и за лейтенант Луриа, който по думите на Девоу напуснал полицията на щата няколко години след фиаското в делото Себастиан и се заел със застрахователна дейност някъде в Стария Запад. Но разговорът им беше напрегнат, те прескачаха от тема на тема и така и не се спряха на нещо. След третата неловка пауза Девоу внушително се изправи и предложи да посетят мазата. Елъри беше готов да го стисне в прегръдките си.

— Знаете ли, просто главата ми се замайва — каза гигантът, слизайки по бетонните стъпала. — Та вие сте ужасно знаменит, мистър Куин. Хващам се на бас, че няма ваша книга, която да не съм чел.

— Приемам баса, макар че обикновено не се хващам на такива игри.

— Какво? Е, кажете някоя книга и аз ще ви я разкажа.

— Тайната на дванадесетата нощ.

— На дванадесетата? Охо, тази не я знам. Не съм я чел. Написал сте за делото Себастиан?

— Не сте я чел — каза мрачно Елъри, — защото не съм я написал.

— Не можахте да го разгадаете, така ли? — Девоу се разсмя. Когато се смееше, необятните му меса се тресяха. Елъри почувства, че леко му се повдига.

— Да, нещо такова.

Девоу го погледна с изненадваща проницателност.

— Тук е.

Вече бяха стигнали дървения капак. Девоу запали лампата на тавана и Елъри се вгледа внимателно.

Да, ето ги, сякаш вкаменените останки от неуспеха на младостта му. Всичко се беше запазило отлично, като че ли не бяха минали двадесет и седем години. Младият вол от сандалово дърво… къщичката на куклите… кинжалът със скъпоценните камъни на дръжката… А ето и купчето пощенски картички. Върху най-горната беше засъхнало парченце от аптекарски ластик. Някой е завързал картичките с канапче, за да не се разпилеят… И черният бележник.

Черният бележник? Дневникът! Той съвсем беше забравил за дневника си. Елъри го измъкна от сандъка. По него имаше дебел слой прах. Елъри го разтвори нетърпеливо. Почеркът от младини веднага се наби в очите му… Собственият му почерк отпреди повече от двадесет и пет години. Лейтенант Луриа беше конфискувал дневника и после така и не му го върна. И ето го сега тук… Той с нежност остави прашната реликва обратно в сандъка.

— Шефе, а не би ли могъл някой от хората ви да сложи всичко това в багажника ми?

— На секундата.

— Даже не мога да ви кажа колко много означава за мен всичко това.

— Разбира се, мистър Куин. Разбирам ви!

И за миг Елъри изпита топлото чувство, че гигантът наистина разбира всичко и за единствен път през този ден той изпита някаква близост към Девоу.

Подчинявайки се на някакво необяснимо чувство, той подкара по непознатите улици към старата къща на Крейг. Мина два пъти покрай това място, без да го познае. Третия път се ориентира по плана на улиците и се убеди, че се намира, където трябва. Ho къщата на Крейг я нямаше. Нямаше я и гората зад него. Нямаше ги и величествените поляни. На тяхно място се точеха десетки еднакви къщи с жълти, червени и пурпурни орнаменти, приличащи на музикални автомати. Зад всяка сграда имаше малък гараж и микроскопична площадка за игри, отпред — лехичка с размерите на пощенска марка, отгоре — телевизионна антена. На всеки парцел се падаше по едно хилаво дръвче. Елъри обърна и пое към Ню Йорк, чувствайки се остарял.

 

 

Инспектор Куин изплува от съня си, дълбок като море, недоумявайки какво го е събудило. Той устреми размътения си поглед към стрелките на часовника. Четири и двадесет. Някой беше произнесъл нещо. Този някой продължаваше да говори. Говореше ясно и високо, прочувствено, с тържество и отвращение от самия себе си:

— Дявол да ме вземе! Проклет да съм!

Някъде в апартамента светеше. Старецът се измъкна от леглото. Беше без горнището на пижамата. Като се прозяваше и почесваше влажното си тяло, той зашляпа през невидимия в тъмнината хол към кабинета на Елъри, където беше източникът на светлината.

— Полудял ли си, синко? — инспекторът се прозя още един път. — Така и не си си лягал, а?

Елъри беше по чорапи, с панталон и риза. Той седеше по турски на бюрото си и втренчено гледаше към пода, където, образувайки нещо като кръг, беше наредено съдържанието на сандъка от Елдърууд. Отвореният черен бележник лежеше редом с Елъри на бюрото.

— Татко, аз разбрах всичко.

— Според мен не си в оная възраст, когато можеш да си играеш на кукли.

Баща му седна на кожения диван и извади цигара. Диванът беше хладен и инспекторът си полегна.

— Какво си разбрал?

— Отговорът на тайната на Себастиан.

— Себастиан? — старецът се намръщи и дръпна от цигарата. — Себастиан. Нещо не си спомням. Кой е този Себастиан?

— Това беше много отдавна, тате — видът на Елъри беше добър, сякаш току-що се е къпал в планинско езеро. И в същото време в него имаше някаква печал, печална мъдрост, която озадачи инспектора.

Старецът го погледна с недоумение.

— Помниш ли? — каза тихо Елъри. — Елдърууд. Момъкът, който живееше в Гринуич Уилидж и пишеше стихове. Това беше още през двадесет и девета. Вие с Уили направихте някои справки за мен.

Инспекторът се плесна по жилавия крак.

— Точно така! А всичко това…

Той погледна внимателно към подредените в кръг предмети.

— Но това е древна история, Елъри. Откъде си изкопал всичко това?

Елъри му разказа и взе черния бележник.

— Изкарах почти цялата нощ, препрочитайки дневника си. — Знаеш ли, тогава бях толкова млад…

— А това лошо ли е?

— Не, но си има своите недостатъци. Сигурно съм бил съвсем непоносим. Такъв един самоуверен всезнайко. Навярно здравата съм ти вдигал нервите?

— Самият аз тогава също бях много по-млад.

Инспектор Куин се усмихна. Той загаси цигарата си и каза:

— Излиза, че си си изяснил това дело. Та толкова години са минали…

— Да — Елъри обхвана коленете си с ръце и започна да се люлее. — Тогава бях сякаш само мозък. Силата на мисълта ми беше абсолютна и ако мисълта влизаше в противоречие с факта, аз страдах от това. Ето защо аз не разбрах тогава истинското положение на нещата в тази история със Себастиан. Татко, ами че отговорът е бил в ръцете ми! Аз го въртях, помирисвах, оглеждах от всички страни, но така и не го видях.

— Може би ще ми разкажеш? — запита баща му.

— Не, татенце, по-добре иди да си легнеш. Извинявай, че те събудих.

— Може би все пак ще ми разкажеш? — повтори старецът.

И Елъри разказа.

Този път инспекторът произнесе няколко пъти:

— Проклет да съм! Дяволите да ме вземат!

Глава осемнадесета
На следващия ден

в която с цялата възможна лаконичност се излагат някои дълги истории за живи и мъртви, а Елъри се готви за пътешествие

В процеса на обикновените взаимоотношения между автор и издател Елъри твърде често се срещаше с Дан 3. Фримън в течение на три десетилетия. Но днес, когато издателят стана от масата, за да се ръкува, Елъри внезапно осъзна, че през цялото това време не е виждал Фримън както трябва. Прилича на илюстрация към Айнщайновата теория за относителността — помисли си той — два влака пътуват един до друг по паралелни релси в еднаква посока и с еднаква скорост и пътникът у пътуващ в кой да е от тях, е готов да се закълне, че и двата са спрели. Просто няма с какво да се сравнява, ако не се погледне, през противоположния прозорец и не се види как се променя картината.

Изходна точка за сравнение му даде старият дневник с неговите впечатления с двадесет и седем годишна давност за участниците в коледните празненства, включително и за Фримън. Сега пред него седеше застарял човек с тежки сиви кичури, прилепнали към плешива глава; кафявите очи, които някога бяха прекрасни, такива си оставаха, но бяха обкръжени, подобно на скъпоценни камъни в музей, с увехнали гънки плът; крехките рамене се бяха прегърбили, цялата фигура — малко натежала, жестовете бяха забавени — да се гледа това беше почти болно.

Елъри сам си зададе невеселия въпрос как ли изглежда в очите на Фримън.

— Не, Дан, днес няма да говорим за взаимната си заинтересованост от бестселърите — каза с усмивка Елъри. — Първо, защото новата книга върви с голяма мъка — като че ли се клати по патешки през нажежена пустиня; второ, защото с мен се случи нещо забележително. Помниш ли как през зимата на двадесет и девета-тридесета година посрещахме Коледа и Нова година в къщата на Артър Крейг?

Издателят веднага замря като стопкадър във филм. След това той възобнови движението и каза едва чуто:

— За какво си си спомнил за това? Аз от много години не съм си го спомнял.

— Честно казано и аз също — каза Елъри. — Но вчера, независимо от волята ми се случи нещо, което ми припомни тези две седмици и аз се позамислих. Нали знаеш, Дан, каква е главата ми — щом в нея се набута някакъв въпрос, аз започвам веднага да го подмятам от всички страни. У мен изведнъж се събуди диво любопитство относно онези, които тогава гостуваха у Крейг. Сигурно е глупаво, но докато не задоволя това любопитство, не съм способен за нищо друго. Ти знаеш ли нещо за тях?

Издателят го погледна изпитателно, а после натисна едно от лостчетата на селектора и промърмори: Хариет, не ме свързвай по телефона и не ни прекъсвай — и затвори. Говори той повече от час.

Едва дочакал да бъдат уредени всички юридически формалности по наследството и да встъпи в правата си, Джон Себастиан незабавно напуснал Съединените щати. Младият милионер купил вила в Южна Франция, край Кан, и повече не се върнал. Отначало се приказвало за някакви фантастични вечеринки, за баснословни жени, за съмнителни похождения; но това очевидно е било преходна фаза. Той се налудувал и заживял тихо, приемайки много рядко немногобройните си приятели, развъждайки ценни животни и обогатявайки колекцията си от живопис чрез агентите си в Париж, Лондон и Ню Йорк. Доколкото е известно на Фримън, Джон така и не се е оженил.

— Да, той публикува стихове — каза Фримън, — но не при мен и изобщо не в Щатите, а в Париж. Три-четири малки книжки на френски. Чувах след войната, че Джон продължава да живее във вилата си, цял и невредим. Приказваха, че е сътрудничел на нацистите, но не знам доколко това е вярно. Определено след войната французите не са му причинявали неприятности. Доколкото ми е известно, той и сега живее там. Вече повече от десет години не съм получавал от него никаква вест.

— Елен Крейг?

— По онова време ми се струваше, че при нея и теб нещо се нарежда — издателят се засмя. — Нима не поддържате връзка?

Елъри се изчерви.

— Само няколко месеца. После Елен завърши Уелсли и ние се загубихме. Чувах някъде, че се е омъжила…

— Елен се омъжи за способно момче от Държавния департамент — каза Фримън. — Представяш ли си що за живот е това — през всеки две-три години да се преместваш от едно посолство в друго, които са като малки островчета на домашния живот в океана от непознати хора и места. Тя има пет деца, всички са вече големи. Според последните сведения е с мъжа си някъде в Африка. Срещнах се с нея преди две години, когато мъжът й се върна в Щатите да понатрупа сведения за Африка, преди да го преместят там. Твърде солидна и сдържана особа, истинска съпруга на дипломат.

Е, тук всичко е ясно, помисли си Елъри и запита за Ръсти Браун. По думите на Фримън Ръсти затворила ателието на Медисън авеню по време на кризата, когато модата на Творбите на Ръсти Браун спаднала. След това Фримън не е имал никаква представа какво става с Ръсти Браун, докато след много години не посетил Холивуд във връзка с някакви авторски права, където се сблъскал с нея на някакво сборище в Бевърли Хилс. Тя живеела в Лос Анджелис и била съвсем преуспяващ художник по обзавеждането. Сменила четирима мъже, нямала деца и направила на Фримън впечатление на отчаяно нещастна жена. Доколкото му е известно, тя и сега живее на Крайбрежието. Той няма представа какво е станало с майка й. Ръсти не споменавала за нея, а Фримън не попитал.

— Между другото, тя повече не се нарича Ръсти — каза с усмивка издателят. — Йоланта — и точка.

Преподобният мистър Гардинър също влизаше в групата, за която Фримън не знаеше нищо.

— Едва ли той е още жив. Вече би бил над сто години.

Доктор Самсон Дарк починал от коронарна тромбоза през 1935 година.

Не беше сред живите и Роланд Пейн. Той сложил край на живота си в края на тридесетте години по причина, която не можа да установи никой. Не оставил никакво обяснение, а няколко минути преди да се застреля както си седял на бюрото, с присъщата му учтивост обсъждал завещание със свой клиент.

— Помня, че след много години аз разговарях за смъртта на Пейн с неговия син, литературен критик. Уиндъл си нямаше никаква представа за причините, подтикнали баща му да свърши със себе си. Тази тема му беше крайно неприятна и аз я оставих.

— Но на теб тя ти е ясна.

— Не докрай.

— Но, разбира се, жена.

Фримън сви рамене.

— Не е изключено. Пейн беше от онези благообразни лицемери, които денем водят безупречен живот, а нощем грешат на закътани местенца. Най-вероятно го е заплашвал някой скандал на полова основа. Не е могъл да понесе разобличаването и е предпочел по-лекия изход.

Валентина Уорън се омъжила за Мариус Карло. Бракът се оказал твърде бурен и завършил с шумен бракоразводен процес. Никой от тях не сключил нов брак и никой не преуспял в професионално отношение. Валентина надраснала своето амплоа на инженю и преминала на характерни роли. Главен източник на доходите й така си и останали летните гастроли. От време на време тя се появява на Бродуей в малки роли или участва в телевизионни спектакли. Мариус има слабичко музикално училище в Чикаго. Той живее с една възрастна балерина, на която е напълно предан. Фримън ги е посетил през миналата година във връзка с книгата, която Карло се опитал да го накара да публикува.

— Трябва ли да се казва, че тя се казваше Унисонарни песнопения на осем църковни гласа и текстът беше не по-малко страшен от заглавието? — каза печално Фримън. — Те живеят в квартира-студио, приличаща на хамбар. И тази квартира изглежда като нещо, наплескано от Салватор Дали в края на продължителен запой. Определено не съм виждал по-мръсно място. Невероятно, но Артър Крейг е още жив.

— Но той трябва да е вече на деветдесет, ако не и повече — каза недоверчиво Елън.

— Той е упорит дядка. Вкопчил се е в живота като младеж.

Малко преди Джон Себастиан да замине от Съединените щати, Крейг решил да се оттегли от бизнеса и предложил на Фримън да купи неговата печатница. Фримън я купил за сина си, който по това време бил ученик на Крейг. Няколко години печатницата на Фримън била ръководена от стар служител на Крейг, докато младият Фримън натрупал опит и поел работата в свои ръце. Сега, под ръководството на Фримън-син и с приятелските грижи на бащата печатницата си остава също така великолепна, както я беше направил Крейг. Те с вкус, изобретателност и майсторство издават ограничени и сувенирни тиражи на класици.

— Той изненада на стари години — каза издателят. — Живее в страшна съборетина, сам си готви, облича се като отшелник и прочее, макар че трябва да има солидни доходи от всичко, което получи, когато продаде имуществото си тук, на Изток. При това той стана невъзможен скъперник: когато срещнах Елен за последен път, тя ми каза, че й изпраща настойчиви писма и проси пари, които тя му превежда от много години. Когато идвах в Сан Франциско по работа, аз се отбивах при него, но последния път той ми направи такова гнетящо впечатление, че аз, честно казано, прекратих визитите си.

Елъри каза рязко:

— Значи имате адреса му.

— Да, от време на време му пиша.

— Мога ли да го взема?

Фримън явно се удиви. Той поговори със секретарката си и тя дойде след минута с адреса.

— Също ли се каниш да му пишеш, Елъри?

— Каня се да го посетя.

— От къде на къде? — възкликна Фримън.

— Трябва да дам на стария джентълмен едно обяснение, което е закъсняло с около двадесет и седем години.

Глава деветнадесета
И след още един ден

в която мистър Куин за доказване на своята правота предприема пътешествие на повече от 2 500 мили в пространството и на повече от 3 000 години във времето

Къщата на Артър Крейг беше съвсем редом с брега на океана — калпавичка жълто-кафява сглобяема къщичка на обрасъл с храсти хълм, нарязан от грапави стъпала и стиснат между два хамбара със застрашителен вид и размери. Самата къщичка можеше да бъде само реликт от онези далечни дни, когато на мястото на магазините е имало глинени плитчини, а от хълмчето безпрепятствено се е откривал изглед към целия залив. Елъри така и не можа да узнае как къщичката е успяла да избегне събарянето и да надживее разрастването на града и по какъв начин Крейг е станал негов обитател и собственик.

Все пак, ако се пренебрегнеше нищетата й, къщичката имаше своите предимства. Целебният морски дъх на Ембаркадеро денем и нощем беше на разположение на крейговия нос, а беше достатъчно да се слезе по грапавите стъпала покрай закриващите обзора хамбари, за да се открие изгледът към Телеграф Хил. Далечният крясък на чайките ласкаеше слуха, а по доковете човек можеше да се любува на кораби от всички видове и размери — затова трябваше само да се поразходи малко. Човек със скромни изисквания — в материален смисъл — би могъл да живее тук на старини по-скоро в охолство.

Къщичката започваше с вехт пруст с отдавна вече изгнили перила и в това ненадеждно гнездо с лула в беззъбата уста, тихо полюшвайки се в разкривен стол-люлка със сламен гръб седеше Артър Бенджамин Крейг.

Външно той се беше променил неузнаваемо. Онова голямо тяло, което Елъри помнеше, беше изсъхнало и деформирано.

Ръката, държаща лулата, се беше превърнала в сбръчкана птича лапа, покрита с кафяви петна там, където не беше лилаво-сива. Когато лапата с лулата се отдалечаваше от устата, челюстите се стискаха и се сгъваха в нещо подобно на птича човка. Даже в лицето имаше нещо птиче — времето сякаш беше разрошило кожата и на него светеха две очи без възраст. Плешивият череп приличаше на лъсната до блясък стара кост. Лъскавата брада липсваше.

Изкачвайки се по очуканите стъпала с риск да си изкълчи крака на всяка крачка, Елъри неволно и набързо преоценяваше първите си впечатления. Старците-изгнаници не се бръснат. Облеклото приличаше на куп парцали само на пръв поглед, но това беше просто стар костюм от по-добрите времена, поправян многократно, и беше съвсем приличен и чист. Ако Крейг не беше толкова съсухрен, ако костюмът му беше по мярка, никой не би си и помислил да нарече облеклото му „костюм на отшелник“.

Елъри спря пред навеса. Ако се съди по височината на площадката, към нея би трябвало да водят три стъпала. Но нямаше. Елъри си помисли, че стопанинът трябва да е още твърде ловък, за да се качва и слиза, без да си счупи крака.

— Мистър Крейг? — попита Елъри.

Блестящите очи го огледаха без бързане от глава до пети.

— Познавам ви — произнесе внезапно Артър Крейг.

И този глас порази Елъри — той беше трептящ, но учудващо ясен, без ни най-малък признак на старческо слабоумие.

— Познавате ме, мистър Крейг — потвърди с усмивка Елъри. — Но това беше много отдавна.

— Кога? — последва скърцащ въпрос.

— На Коледа хиляда деветстотин двадесет и девета година.

По лицето на стареца се появиха неизброими бръчици, той се плесна по бедрото и изпука с нещо.

— Вие сте Елъри Куин — произнесе той, дишайки тежко и търкайки очите си.

— Прав сте, сър. Мога ли да вляза?

— Да, да! — деветдесетгодишният старец подхвръкна като птица от люлката си, отхвърляйки всички протести на Елъри.

— Не, не, седнете вие, аз ще се настаня на крайчето.

Което той и направи.

— През детството си седях така, махайки крака над пруста на баща ми. Там също нямаше стъпала. И тогава това не ме вълнуваше, не ме вълнува и сега. Значи сте били толкова път само за да се видите със стария Крейг? Летели сте, мисля? Самият аз не обичам особено самолетите — прекалено много риск. Знаех, че някой път ще ме навестите. Че то не се виждам с никой от старите познати. По-рано Дан Фримън се отбиваше, но престана нещо — не одобрява моя начин на живот.

Старецът отново се плесна по бедрото. Той не го покани в къщата и Елъри си помисли, че бъбривостта му отчасти е умишлена — за да скрие това нежелание да пусне госта в дома.

— Предполагам, че адреса ми ви го е дал Дан?

— Да, мистър Крейг. А защо казахте, че сте знаели, че ще намина при вас?

Старецът се обърна и опря гръб на едно напукано стълбче, сви левия си крак под себе си и провеси десния надолу. Той извади кибрит, грижливо избра клечка, драсна с нея по пода, поднесе я към лулата си и запуфка с изключително внимание и без бързане, докато не се оказа целият обвит с димна завеса, също като индианец от древността.

— Защото вие така и не довършихте онова дело в Елдърууд — промърмори той, смучейки енергично лулата, — ето защо. Вие приличате на мен. Не можете да понасяте некачествената работа. Не търпите небрежност. Особено собствената — той измъкна лулата от устата си и очаквателно изгледа Елъри. — Струва ми се, че за тази задачка ви потрябва дяволски много време.

— Но аз не съм седял над нея непрекъснато — възрази Елъри с лека усмивка. Това, което ставаше, започваше да му харесва. — Нещо повече, не съм се замислял изобщо за това четвърт век, даже и повече. Но вчера…

 

 

Така Елъри разказа на Артър Крейг какво се е случило, за да се върне към това дело.

— Въобще всичко така и лежеше на пода на кабинета ми. Дванадесет картички, дванадесет подаръка. Знаете ли, мистър Крейг, пък аз бях разбрал смисъла на тези подаръци още в Елдърууд.

— Ами? — старецът изглежда се удиви. — Доколкото си спомням, вие нищо не казахте за това.

— Не — каза Елъри. — Не казах.

— А защо?

— Защото някой беше пресметнал, че аз няма да мълча. Някой искаше да припише убийството на Джон на друг и предполагаше, че аз ще клъвна на фалшивите улики. Но хайде, мистър Крейг, да започнем от алфата, а не от омегата.

— Прекрасно казано — беззъбата уста се изкриви в усмивка. — Значи специално са подлагали друг, да? Продължавайте, мистър Куин, очаквам това без малко двадесет и осем години.

На този лек сарказъм Елъри отговори с усмивка.

— Аз прекалено задълго затънах в разсъжденията за числата. Числото дванадесет не ми даваше мира. В празника участваха дванадесет души. Коледата продължава дванадесет денонощия. Дванадесет знака на Зодиака, дванадесет кутии с подаръци и така нататък — някои неща бяха случайни съвпадения, а някои бяха явно нагласени. Аз не се съмнявах в значимостта на числото дванадесет. Разбира се, така е и било предвидено, че ще закъсам на него. Това препятствие по пътя ми е трябвало да направи постигането на целта още по-желано. Е и, разбира се, числото дванадесет се оказа само маскировъчно храстче. Може да се каже не храстче, а цял баобаб.

Но числото двадесет е съвсем друга работа — Елъри се наведе и тръсна пепелта на земята. — Това беше броят на отделните подаръци и също — количеството на подчертаните думи в стихчетата. Това число се съпровождаше от конкретни предмети — вол, къща, камила и прочее. Може би тук имаше някаква последователност? В какъв контекст тези двадесет предмета образуват последователност? Последователността предполага определен ред: отначало нещо първо, после второ, после трето и така нататък. Аз прегледах внимателно всички предмети. Волът — първи, къщата втора, камилата — трета, вратата — четвърта и така нататък до двадесетия предмет. На няколко пъти аз почти намирах решението, но постоянно ме объркваше това число двадесет. Не можех да измисля никаква последователност от двадесет предмета. Когато най-после се досетих, веднага разбрах защо толкова дълго не можах да намеря отговора. Числото двадесет също се оказа нещо като храстче. То е имало смисъл, но в нашето време отдавна е изгубен. Сега в онази култура, която определя моя мисловен процес, този смисъл се носи от съвсем друго число.

— Ах, нима! — каза старецът даже с някакво ликуване.

— Откритието стана случайно, в нощта срещу шести януари. Аз се качих в стаята си, като взех със себе си подарения ми екземпляр от книгата на Джон. Съвсем случайно я отворих на титулния лист. Точно там и беше всичко — ключът, ключът, който отваря вратата. И зад тази врата беше отговорът.

— Какъв отговор? — запита нетърпеливо старецът.

— Азбуката — отговори Елъри.

— Азбука — старецът произнесе тези три срички с любов. — Основата на основите.

— Именно така, мистър Крейг — каза Елъри. — Нали азбуката в онзи вид, в който сме я наследили от древните финикийци, първоначално е представлявала сбор от картинки на конкретни ежедневни предмети — предмети, които за първобитния народ са били най-най основните: храна, покрив, транспорт, части от тялото и така нататък. Оставаше ми само да се досетя за понятието азбука — че именно това понятие е трябвало да предадат конкретните предмети, поставени в кутиите. А числата нямаха с това нищо общо. Ние знаем, че азбуката се състои от 26 букви^[12]. Да, това е така, но хиляда — хиляда и триста години преди нашата ера, когато се е създала финикийската азбука, буквите не са били двадесет и шест. Азбуката тогава се е състояла от двадесет и две картинки, двадесет, от които са достигнали до нас, а шестте останали са се появили от други, по-късни източници.

Действително ли всичките ми терзания са били предизвикани от първоначалната финикийска азбука? Без никакво съмнение. Волът, или казано по-точно, волската глава, стигнала до нас в преобърнато положение — това е общ символ на храната, който финикийците са взели за първа буква от своята азбука алфет или A. Вторият подарък беше къщата, бету, тоест B. Третият дар беше камила, а финикийското гимел или гамел е станало при нас C; D е произлязло от вратата, E — от прозореца, F — от гвоздея или кукичката, отделната буква G се е появила едва през третия век преди нашата ера, а дотогава буквата С е означавала също и G. Нашето H е произлязло от финикийското хет, което означава стобор, а веднага след гвоздея Джон получи именно стобор. I е ръка, J, която римляните са обособили за I за обозначаване на съгласен, а не гласен звук, не е станала отделна буква до шестнадесети век, така че Джон не получи подарък, свързан с тази буква. По-нататък K е длан, L — бич, M — вода, N — риба, O — око, P — уста, Q — маймуна, R — глава, S — зъб, T — белег или кръст, U, V и W са се появили по-късно; X — е стълб, Y сме получили от гърците и, накрая Z, произлязло, колкото и да е печално, от зайин, тоест кинжал… Последният удар, който е убил близнака на Джон. Двадесет предмета, напълно съответстващи на двадесетте прототипа на буквите на финикийската азбука.

— Ами? — каза оживено старецът. — И какво решихте въз основа на това?

— … че човекът, замислил цялата тази мрачна шегичка, очевидно, е познавал нелошо историята на произхода на азбуката — каза Елъри. — Другите събития показаха, че дарител е можел да бъде само някой от присъстващите в къщата, а кой беше там? Поет-дилетант, дизайнер на костюми и украшения, окултистка-любителка, протестантски пастор, адвокат, лекар, актриса, музикант, студентка — и книгоиздател с печатар… Аз изключвам мисис Янсен, Мейбъл и Фелтън — би било прекалено несериозно.

Веднага ми стана ясно, че трябва да избирам между Фримън и вас. Но тук даже не се налага особено и да се говори за избор — издателят работи с езика като редактор и търговец, а печатарят подхожда откъм техническата страна. А пък вие бяхте не просто печатар, вие сте професионален полиграфист, майстор от най-висока класа, за когото е задължително доброто познаване на печатарското дело и полиграфическото изкуство. Аз не се съмнявах ни най-малко, че последователността на подаръците, основана на финикийската азбука, насочва именно към вас, мистър Крейг, като към дарител и убиец на Джон.

— Ясно — замислено каза старецът. — И вие не сте повярвал в това.

— Не, защото бях абсолютно сигурен, че на никого няма да му дойде наум да изгражда такава изтънчена система от намеци, за да изобличи с тяхна помощ самия себе си. Затова реших да не назовавам името ви нито пред полицията, нито пред гостите. Ако някой ви е излагал на удар, аз не възнамерявах да партнирам на истинския престъпник.

— Главният въпрос — продължи Елъри, — въпросът, пред който бях изправен в онази януарска нощ на тридесета година и който след това през всичките двадесет и седем години от време на време ме измъчваше, беше: а кой ви е подлагал, мистър Крейг?

Старецът го изгледа накриво през тютюневия дим.

— А сега вие знаете това, да?

Елъри кимна.

— А сега знам.

Глава двадесета
… Продължение и край

в която мистър Куин се изповяда за грешките на младостта си и довежда, макар и със закъснение, историята за Дванадесетте нощи докрай

— Аз искам — продължи Елъри, тъй като ми беше достатъчно само да обобщя трите улики, които на онова Богоявление, преди много години, аз така и не можах да осмисля докрай.

Първата от тях е групата неразбираеми рисунки. Нали помните, на обратната страна на няколко от белите картички, на които бяха напечатани стихчетата, онзи, който ги е съчинил и напечатал, беше нахвърлил с молив твърде схематични рисунки? Имаше ги не на всички картички, само на четири от дванадесетте. Самият им случаен характер свидетелстваше, че те са се появили по-скоро несъзнателно, отколкото преднамерено. Като че ли замислен над тези картички, авторът си е играл с молива — с една дума, драскал е машинално, замислен за нещо съвсем друго. В такъв случай, рисунките придобиват стойност, насочвайки към подсъзнателното аз на онзи, който е съчинявал, печатал, подлагал друг, рисувал и убивал — в противовес на стихчетата и другите творения на неговото съзнателно аз. За съжаление, рисунките не ми казаха нищо. Те просто ми се сториха опростени изображения на онези предмети, към които се отнасяха стиховете, напечатани на картичките.

Старецът слушаше внимателно, даже критично.

— Да? — каза той. — Продължавайте, мистър Куин.

Елъри извади от джоба си лист хартия и го разтвори.

— Преди време прерисувах това от оригиналите, мистър Крейг. Вероятно това ще опресни вашата памет — той се наведе, протягайки листа. — Погледнете ги.

Лапата сграбчи хартията. По нея беше изобразено следното:

— Тогава всички ние сметнахме, че скиците изобразяват предмети — каза Елъри. — На картичката, запознаваща ни с вола, къщата и камилата, от другата й страна беше надраскано O и X; а също къщичката с остър покрив, пет прозореца и врата и най-отличителната черта на камилата — нейните гърбици. На картичката, в която се говореше за тараби, имаше рисунка приличаща на стобор. На картичката, където се споменават ръка и длан — между другото, това е най-интересната картичка — от другата страна имаше нещо като щамповано изображение на ръка, състояща се от пет разперени пръста и кръстче на онова място, където трябва да е дланта. А на картичката с водата и рибката имаше вълнообразна линия, която можеше да изобразява само вода и крайно опростено изображение на риба. Узнах ли аз от тези рисунки нещо за онзи, който ги е надраскал? — Елъри поклати глава. — Едва преди тридесет и шест часа, не по-рано. А на вас, мистър Крейг, какво ви говорят те за автора?

Старецът гледаше рисунките с изумление.

— Невероятно! — възкликна той. — Едва сега го забелязах.

— Да, подсъзнанието е нещо коварно — Елъри кимна. — Авторът на оригиналите на тези рисунки ги е начертал мотивирано, макар да не се е замислял много, както и за изображенията на предметите, за които се говори в картичките, но несъзнателната техника на рисуване го е издала стопроцентово. Като доказателство, че това е било направено не съвсем осмислено служи фактът, че той си е позволил да използва картичките. Ако той само си беше направил труда да помисли, че те могат да го издадат, щеше да му остане само да ги накъса и да напечата нови, с чиста обратна страна.

И каква именно е тази несъзнателна техника, която го издава и която аз открих едва двадесет и седем години по-късно? — каза Елъри. — Ами просто това, че всеки елемент от тези рисунки — всяко кръгче, квадрат, линия, точка кръстче — изцяло влиза в определена система от знаци, използвана на конкретен етап от издателската и полиграфическа дейност — четенето на коректурите. Ако при четене на ръкописа или шпалтите коректорът открие в текста цифра или число, което по негово мнение следва да се напечата с букви, той слага на полето мъничко „о“ — като кодово обозначение на да се набере с букви. Ако коректорът види в шпалтите непълно или лошо отпечатани букви, той поставя на полето малко „х“ и словослагателят знае, какво трябва да търси. От тук о и х в ОХ.

Само по себе си това би могло да бъде просто съвпадение. Но погледнете къщата. Тя се състои от седем елемента. Пет от тях са малки квадратчета, а това е коректорски знак, обозначаващ кръгла шпация или да се пропусне един знак. Заврънкулката, приличаща на врата, това е коректорският знак по-нататък в посоченото направление. Обърнатата птичка е знак за допълнително включване на текст. Две такива птички една до друга — така авторът е изобразил камилските гърбици — това са два знака за допълване поред.

Изображението на стобора? То се състои от вертикални и къси хоризонтални линии. Вертикалната черта има най-малко две конкретни значения за коректора и печатаря, а хоризонталните, разбира се, означават просто дефис, разделителна чертичка.

Точките, образуващи пръстите на ръката. С точки над думите коректорът обозначава да се запазят задрасканите от мен думи, обикновено като прибавка към тях на полето пишат отменя се. X на мястото на дланта е още едно маркиране на дефект при печатането.

Вълнообразната линия на водата? Този знак под текста означава да се набере с дебел шрифт. А изображението, приличащо на риба, е един от няколкото начини да се предаде командата да се махне.

Там, където всеки без изключение елемент се явява част от символичен знак на коректорите не може и да има съмнение, че онзи, който разсеяно е рисувал картинките, извънредно добре владее този език, дотолкова добре, че го използва несъзнателно. Съгласен ли сте, мистър Крейг?

— Абсолютно — старецът слушаше като омагьосан.

— Такъв беше закъснелият отговор номер едно. Не по-малко интересен е номер две.

Както помните, ключовите думи в стиховете бяха напечатани шпацирано, разделено. Например, думата „къщи“ беше напечатана не къща, к ъ щ а. Да, аз веднага разбрах какво означава това. Аз още в първата вечер отбелязах, че това се прави за подчертаване на думата в редицата от други думи в строфата. Но ето какво разбрах едва вчера — този начин на подчертаване на думата се оказа още един подсъзнателен номер на автора.

Та какво ще направи обикновен човек, ако иска да наблегне върху напечатана на машина дума? Той ще я подчертае или, ако става дума за печатарски набор, ще я набере с курсив. Обаче още през 1931 година знаменитият британски художник, график и експерт по шрифтовете Ерик Гал настояваше в печата навсякъде да се използва разреждане вместо подчертаване или курсив — което дотогава са правели само яростните пуристи сред полиграфите. Засега тази практика не се прилага повсеместно, но много печатари-пуристи продължават да подчертават думите с разредка.

— Вярно е, вярно е — промърмори старецът.

— Две толкова недвусмислени улики почти неизбежно водеха към не по-малко недвусмислен извод — продължи Елъри. — Но през миналата нощ аз открих и трета, която не съм забелязал тогава, по време на коледните празници, и която окончателно поставя всяко нещо на мястото му.

Помните ли, мистър Крейг, последната строфа в последната картичка, получена от Джон, онази същата, върху която лежеше Джон Трети с кинжал в гърба? Това беше строфата С удар последен в последния час!

Това може би изглежда малко натъкмено, но вие знаете колко изтънчени могат да бъдат подсъзнателните действия на нашия ум. Последен удар — това е понятие, възникнало в древния йонийски град Колофон, чийто знаменит кавалерийски отряд неизменно е трябвало да нанася последния удар в боя. Но точно така и професионалистите обозначават съвременния библиографски термин колофон, който означава — и едва ли е нужно да обяснявам това на вас — основните данни в самия край на книгата, където се дават най-важните факти, свързани с издаването й: имената на автора, редактора, художника, място и време на издаването и други.

Тук подсъзнанието сериозно е подвело нашия автор, той и машинописка, той и убиец. То го е подтикнало при убийството на онзи от братята, когото е считал за истинския Джон — тоест при изпълнението на замисъла си — да употреби печатарския термин, означаващ същото!

Елъри решително захвърли цигарата си, сякаш поставяше точка.

— Това е. И кой от тази група е знаел коректорските знаци толкова добре, че ги е използвал неволно като елемент на рисунките? Кой от групата е можел да използва разреждане или подчертаване на думата, както постъпват само най-взискателните пуристи сред печатарите? Кой от групата с най-голяма вероятност е можел да употреби професионалния печатарски синоним на думата колофон? Кой, освен едно лице, професионален печатар, дотолкова пропит от духа на професията си, че се извисил, както беше казал някой някога, до нивото на истинско изкуство? Вие сте напечатал тези картички, мистър Крейг. Вие сте надраскал тези рисунки. Вие сте изпращал подаръците и сте нанесъл последния удар с кинжал в гърба на човека, който сте взели за своя възпитаник. Вие сте насочвал подозрението към самия себе си.

Старецът мълчеше. Той седеше, стиснал загасналата лула, клатейки десния си крак над страничната стена на площадката и движеше челюстите си, дълбоко замислен. Най-накрая той почти с хитрина произнесе:

— Казвате, че сам съм насочвал подозрението към себе си? И при това сам току-що казахте, че нито един разумен човек няма да се заеме да изобретява толкова изтънчена система от намеци с единствената цел да разобличи сам себе си. Сам ми признахте, че именно затова сте и решил, че съм невинна жертва на интрига.

— През януари на деветстотин и тридесета аз бях много млад — кимна Елъри. — А всичко изглеждаше съвсем логично, не е ли така? Да, никой не би повярвал, че разумен човек ще хвърли подозрението върху себе си. И ми трябваше поточе от четвърт век, за да разбера, че разумен човек може да насочи подозрението към себе си, поради причината че никой няма да повярва в това.

Старецът се смя толкова дълго и силно, че започна да се задъхва. Елъри стана и го потупа леко по гърба. Когато пристъпът на Крейг премина, Елъри си седна на мястото.

— Ти си умен, момчето ми, умен си — изхриптя старецът.

— Вие, мистър Крейг, се оказахте много по-умен. Вие сте прочел книгата ми и, без съмнение, сте изстискал от Джон всички сведения за мен. Вие сте изчислил всички особености на моето мислене и изхождайки от това, сте изградил плана си. Вие сте ми подхвърлял очевидни неща с увереността, че аз ще ги отхвърля. И се оказахте прав. Това беше майсторски двоен блъф, който съвършено ме обърка. Мога само да ви засвидетелствувам закъснялото си възхищение.

— Но как само рискувах, а? — старецът прихна от смях. — Глупаво е да се рискува така, да?

— Не — каза Елъри. — Защото вие рискувахте нещо много по-голямо. Вие сте искал да убиете Джон. Но ако го бяхте убил без особени измислици, даже, без да оставите улики срещу себе си, все едно щяхте да останете заподозрян номер едно. Нали имахте изключително мощен мотив да желаете смъртта на Джон до 6 януари 1930 година. И би било невъзможно да се скрие този мотив. Съгласно завещанието на бащата, ако Джон беше умрял, преди да навърши двадесет и пет годишна възраст, вие, Артър Бенджамин Крейг, щяхте да наследите цялото състояние на Себастиан. Единственият начин, по който можехте да се надявате да отвлечете вниманието от този мотив, беше умишлено да привлечете вниманието към нещо друго. Ако беше възможно да бъда убеден, че някой преднамерено насочва подозрението за убийството срещу вас, аз бих сметнал вашия мотив като нещо, което убиецът просто е използвал за своите цели. И не бих го взел предвид. Така и стана.

— Не съвпада — старецът заговори с някаква озлобеност. — За какво ми е трябвало на мен, богатия човек, и имуществото на Себастиан? Какво, да не съм заприличал на чак толкова користолюбив човек, мистър Куин?

— Не, мистър Крейг, но това стана в самия край на 1929 година, само два месеца след най-тежката борсова криза в историята, на 22 октомври. Тя ви заля, както и стотици хиляди други. Но аз не вярвам, че вие сте от онези, които биха се решили на убийство само за да компенсират собствените си материални загуби. Вие сте били душеприказчик на Джон Старши, разпореждал сте се с имуществото и процентите от влоговете и прочее почти двадесет и пет години. Предполагам, че именно поверените ви капитали сте проиграл неразумно на борсата, като сте се надявал на онези опасно високи проценти, които по него време бяха примамка за всички — а за това можеше да отидете в затвора. Единственият начин да се прикрият вашите злоупотреби е бил да се отървете от Джон, докато не е станал законен притежател на състоянието. Тогава сериозно оскубаното наследство би попаднало у вас и никой не би узнал нищо. Имало е, разбира се, и друг вариант — да не убивате Джон, а да му признаете, че ще наследи малко или пък нищо и да се оставите в ръцете му. Но аз предполагам, мистър Крейг, че сте имал основания да не се уповавате прекалено на милостта на Джон. Аз самият долавях у него някаква скрита жестокост. А вие не сте се съмнявал, че той не само ще ви застави да ликвидирате цялото си имущество и да му го продадете, но отгоре на това и ще ви тикне в затвора. И за да не се окажете зад решетките, вие сте се подготвил да извършите убийството.

— Да — изръмжа старецът. — И всичко отиде на вятъра. От наследството не остана нито цент. През онези два месеца след краха аз пресметнах всичко: събрах подаръците, напечатах стихчетата на машината, която бях скрил в печатницата. Приготвих всичко за вас, до последната дреболия…

Гласът му премина в хленчещ шепот.

— И не предполагах, че Джон има жив брат-близнак… А пък за трима си нямах и понятие… Не знаех, че Джон крие брат си в моята къща. Когато разбрах какво съм направил — че Джон е още жив — вече беше късно. Когато в онази нощ Джон в дванадесет без четвърт влезе в хола, пълен с хора — в това число и полицаи — вече не можех да поправя грешката. След петнадесет минути настъпваше полунощ, той по закон ставаше двадесет и пет годишен и също по закон — и наследник на бащиното си състояние. Аз бях разорен.

— И тогава сте разпродал всичко, каквото сте имал — каза Елъри, — печатницата, къщата, движимото и недвижимото си имущество, насъбрали сте достатъчно, за да предадете на Джон точно толкова, колкото е трябвало да наследи; и нито той, нито някой друг е заподозрял, че му предавате собственото си богатство, а не неговото. Така ли е било, мистър Крейг! И затова ли живеете в тази съборетина, издържан от Елен?

— Да — произнесе старецът с достойнство. — Аз се разорих и оттогава съм беден. Няколко години ми се удаваше да си изкарвам хляба тук със старата професия. Но след това ми казаха, че съм прекалено стар… Елен си мисли, че съм изкуфял скъперник, чиито сандъци са натъпкани с пари. Но все едно ми изпраща парички, господ да я благослови. Ако не беше тя, аз отдавна бих умрял от глад.

Главата му клюмна на гърдите. Елъри мълчеше. Доста по-късно, когато видя, че старецът е забравил за него, той се обади тихичко:

— Мистър Крейг…

Главата на стареца трепна.

— Да?

— Мистър Крейг, вие убихте и доктор Хол, така ли е?

— Кого? Ах, Хол. Да, да, убих го.

— Признавам, че така и не можах да изчисля защо сте убил Хол, след като не сте знаел нищо за близнаците.

— Това беше недоразумение, ужасно недоразумение… Онзи, другият Джон, когото нарекохте Джон Трети, го пуснал тайно в къщата, но аз не знаех за това. За пръв път разбрах за него, когато го видях в библиотеката, където той ме изчакваше. Каза ми, че е лекарят, който е акуширал при раждането на Джон през 1905 година. Той не говореше за никакъв друг Джон. Сигурно е знаел за сюрприза, който момчетата са готвели и е обещал да не ги издава. Във всеки случай той говореше за Джон, а аз мислех, че има предвид моя Джон, макар че той е подразбирал своя. Доктор Хол беше заподозрял нещо за мен; той душеше за всичко и отнякъде беше разбрал, че наследството е пропаднало заради краха на борсата. Той посветил години от живота си на целта да осигури на своя Джон половината от наследството и беше вбесен от мен. Той ме заплашваше, твърдеше, че ще ме разобличи, ще ме изпрати в затвора, ако аз не компенсирам загубите. Планът ми тогава беше вече готов. Бях вече решил да убия Джон вечерта на шести януари, а сега този Хол можеше да развали всичко преди още да съм започнал. Затова разбрах, че се налага да го убия. И го убих.

Ако ми се беше удало да измъкна трупа му от къщата — продължи Артър Крейг, — и да го захвърля някъде, така щях и да направя. Но когато из къщата сноват толкова хора, не се съмнявах, че някой ще ме види. Затова направих каквото можах — събрах всичко, което можеше да посочи самоличността му или да помогне за установяването й, изгорих го в камината и се надявах да се размине.

Тук веселието напусна стареца. Главата му се сведе отново, но този път се изправи бързо.

— Сега знаете всичко, мистър Куин — каза той. — Как смятате да постъпите с мен?

— Не знам — Елъри извади още една цигара и се втренчи в нея. — Общо взето знам, мистър Крейг. Тези престъпления са били извършени преди повече от двадесет години. Възможно е моето разгадаване да е, както твърдите, много умно. Но от юридическа гледна точка то е и също толкова безполезно. Отсъствуват доказателства в юридическия смисъл, с които да се мотивират арест и съдебен процес. Но даже и да ги имаше… На колко години сте, сър?

— Скоро ще станат деветдесет и две.

— Деветдесет и две — Елъри стана. — Мисля, мистър Крейг, че трябва да се сбогувам с вас.

Старецът го гледаше, без да мига. После той с треперещи ръце зарови в някакъв процеп на дрехите си, измъкна вехта кесия за тютюн и започна да тъпче лулата си. Елъри скочи от площадката и заслиза предпазливо по стълбите.

— Стой — подвикна Артър Б. Крейг. — Я почакай за минутка.

— Да?

— Аз имам своеобразен начин на мислене — каза старецът, опипвайки около себе си за кибрит. — Може да се каже, че е активен. И любознателен. Изобщо нещо като твоя.

— Да? — повтори Елъри с едва забележима усмивка.

Старецът намери кибрита, драсна клечка и смукна дълбоко.

— Преди около час, мистър Куин, вие говорехте за това как сте се досетил за пръв път какво трябва да означават тези двадесет предмета, подаръците за Джон. Казахте, че сте разтворил вашия екземпляр на това сувенирно издание на стиховете на Джон, което напечатах аз, и че на титулния лист сте видял нещо, което ви е подсказало, че двадесетте предмета означават буквите на азбуката. Ето, опитвам се да си спомня какво именно на титулния лист е могло да ви подскаже това.

Артър Бенджамин Крейг помълча и пак запита:

— Та какво беше това, мистър Куин?

— Названието на вашата фирма, за което, доколкото разбирам, сте взели собствените си инициали — каза Елъри. — „Ей Би Си“, с други думи — азбуката.