Орсън Скот Кард
Рожби на съзнанието (15)

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ДАВАМЕ ТИ ВТОРИ ШАНС

Като малка вярвах,

че ако служа добре на боговете,

те ще върнат времето и ще ми позволят да изживея живота си повторно,

но този път без да ме лишават от майка ми.

 

Из „Божественият шепот на Хан Цинджао“

Един спътник на орбита около Лузитания засече изстрелването на ДМ устройството и курса му към планетата. Най-страшното се беше случило. Без опит за свръзка или преговори. Целта на флотилията очевидно бе унищожението на този свят, а с него и на един цял вид разумни същества. Повечето жители на планетата се бяха надявали, а някои дори очакваха да имат възможност да съобщят, че Десколадата е овладяна и вече не представлява заплаха; че и без това е твърде късно да спират каквото и да било, тъй като на различни планети вече съществуваха няколко десетки колонии на хора, пекениноси и царици на кошери. Вместо това срещу тях бе изстреляно смъртоносно оръжие и им оставаше не повече от час живот, дори може би по-малко, защото „Докторчето“ без съмнение щеше да бъде взривено на известно разстояние от повърхността на планетата.

Сега всички уреди се управляваха от пекениноси, защото всички човеци с малки изключения бяха избягали на космическите кораби. Затова новината бе предадена на кораба около планетата на десколадорите от пекенинос. И по съвпадение съобщението беше прието от Файъркуенчър. Той веднага заквича пронизително.

Когато останалите разбраха какво е станало, Миро веднага отиде при Джейн.

— Изстреляли са „Докторчето“ — каза и я разтърси леко.

Тя бавно отвори очи:

— Мислех, че сме ги надвили. Питър и Сиванму имам предвид. Конгресът взе решение за установяване на карантина и изрично забрани на флотилията да изстрелва ДМ устройството. А те въпреки това са го изстреляли.

— Изглеждаш толкова уморена — забеляза Миро.

— Полагам върховни усилия. Постоянно. А сега изгубвам връзката с тях. С дърветата-майки. Помниш ли как се чувстваше, когато загуби власт върху тялото си, когато беше сакат и бавен? Това ще се случи с мен, когато изгубя дърветата-майки.

Тя заплака.

— Стига. Спри веднага. Овладей се, Джейн, нямаме време за това.

Тя рязко освободи коланите, с които беше стегната.

— Прав си. Просто понякога е прекалено трудно да овладееш това тяло.

— „Докторчето“ трябва да се приближи до планетата, за да има ефект — полето се разсейва доста бързо, ако няма маса да го поддържа. Значи имаме около час. Със сигурност повече от половин час.

— И какво си представяш да направя през това време?

— Вземи тази проклетия. Изхвърли я в Отвъдното и никога вече не я връщай.

— Ами ако се взриви в Отвъдното? Ако нещо толкова разрушително получи отзвук там и се възпроизведе? Освен това аз не мога да прехвърлям неща, чието устройство не съм изучила. Около него няма никой, не е свързано с ансибал, няма какво да ме насочи към него в пространството.

— Не знам. Ендър щеше да се досети. Мамка му, мъртъв е!

— Да, от техническа гледна точка. Питър обаче още не е намерил пътя си към никой от спомените на Ендър. Ако изобщо има от тях.

— Какво може да си спомня? Такова нещо никога не се е случвало.

— Вярно е, че това е аюата на Ендър, но каква част от гениалността му се е дължала на аюата и каква — на тялото и мозъка му? Спомни си, че генетичният компонент оказва силно влияние — той е бил роден, защото изследванията са показали, че на Питър и Валънтайн съвсем малко не им достига, за да бъдат идеалният главнокомандващ.

— Права си. А сега той е Питър.

— Не истинският Питър.

— Виж, взел е част от Ендър и част от Питър. Можеш ли да го откриеш? Можеш ли да говориш с него?

— Когато аюите ни се срещнат, ние не разговаряме. Ние някак… танцуваме. Не е като с Човек и Царицата на кошера.

— Той не носи ли още оня кристал в ухото си? — попита Миро и докосна своя.

— Ама какво можем да сторим? Той е на часове от космическия си кораб…

— Джейн — прекъсна я Миро. — Опитай.

* * *

Питър изглеждаше потресен. Сиванму докосна ръката му, притисна се до него.

— Какво има?

— Мислех, че сме успели — каза той. — Когато Конгресът гласува забраната за използване на „Докторчето“.

— Какво имаш предвид? — попита Сиванму, макар вече да се досещаше.

— Изстреляли са го. Лузитанската флотилия не се е подчинила на заповедта. Кой би помислил? До взрива има по-малко от час.

Очите на Сиванму се наляха със сълзи, но тя примигна и ги пропъди.

— Поне пекениносите и цариците на кошери ще оцелеят.

— Но не и мрежата от дървета-майки — каза Питър. — Мигновените полети ще станат невъзможни, докато Джейн не открие друг начин да запазва спомените си. Дърветата-братя са прекалено глупави, дърветата-бащи — твърде егоистични, за да й отстъпят от паметта си; биха го направили, но не могат. Допускаш ли, че Джейн не е обмислила всички възможности? Край с мигновените пътувания.

— Значи това ще е нашият дом.

— Не, няма.

 

— Намираме се на часове от космическия кораб, Питър. Никога няма да стигнем до него преди експлозията.

— Какво е този кораб? Кабинка с лампа и херметична врата. Ние нямаме нужда от такава кабинка. Аз няма да остана тук, Сиванму.

— Връщаш се на Лузитания? Сега?

— Ако Джейн ме прехвърли. А ако не успее, тялото ми ще се върне, откъдето е дошло. В Отвъдното.

— Идвам с теб.

— Аз съм живял три хиляди години. Не си ги спомням много добре, но ти заслужаваш нещо повече от едно просто изчезване от вселената, ако Джейн не се справи.

— Идвам с теб, така че мълчи. Нямаме никакво време за губене.

— Аз дори не знам какво ще правя там.

— Напротив, знаеш.

— О? И какво е то?

— Нямам представа.

— Е, не е ли това истински проблем? Каква полза от този план, като никой не го знае?

— Искам да кажа, че ти си все същият. Имаш същата воля, на същото инатливо, находчиво момче, преминало през всички изпитания на Военното училище. Момчето, което не е позволило на хулиганите да го смажат — независимо от средствата. Гол, без друго оръжие освен сапуна по тялото си, така се е преборил Ендър с Бонзо Мадрид в банята на Военното училище.

— Явно добре си ме проучила.

— Питър. Аз не очаквам да бъдеш Ендър, да имаш неговия характер, неговите спомени, неговата подготовка. Ти обаче си този, който не може да бъде победен. Ти си този, който ще открие как да унищожи врага.

Питър поклати глава:

— Аз не съм той, наистина.

— Когато се срещнахме за пръв път, ти каза, че не си ти. Е, сега си. Цял, един човек, едно тяло. Сега нищо не ти липсва. Нищо не ти е откраднато, нищо не си изгубил. Разбираш ли? Ендър е изживял живота си под сянката на ксеноцида. Сега ти имаш възможност да бъдеш точно обратното. Да живееш по коренно различен начин. Да си този, който ще го предотврати.

Питър затвори очи.

— Джейн — произнесе след малко. — Можеш ли да ни пренесеш без кораб? — Заслуша се за момент. — Тя казва, че основният проблем е дали ние сме в състояние да се задържим цели. Тя премества кораба заедно с аюите ни — нашите собствени тела се поддържат цели от нас, не от нея.

— Е, ние го правим постоянно, няма проблем.

— Напротив, има. Джейн казва, че в кораба имаме визуални насоки, получаваме чувство за сигурност. Без тези стени, без светлина, в абсолютната празнота можем да загубим мястото си. Можем да забравим, че сме свързани със собствените си тела. Наистина ще е трудно да се задържим цели.

— Ще помогне ли, ако сме с толкова силна воля, толкова инатливи, амбициозни и егоистични, че винаги преодоляваме всички препятствия по свой собствен начин, независимо какво става?

— Мисля, че тези качества наистина ще са ни от полза.

— Да действаме тогава. На конете!

* * *

Намирането на аюата на Питър бе лесно. Джейн беше влизала в тялото му, бе следвала аюата му — или по-скоро гонила, — затова я познаваше, без да я търси. Със Сиванму обаче положението бе различно. Джейн изобщо не я познаваше толкова добре. Пътуванията, при които я беше пренасяла, се извършваха в космически кораб с познато местоположение. След като откри аюата на Питър обаче — или на Ендър, — задачата й се оказа неподозирано лесна. Защото двамата, Питър и Сиванму, бяха свързани филотично. Между тях съществуваше ефирна мрежа. Дори без кутия, в която да се поберат, Джейн можеше да ги пренесе заедно, и двамата наведнъж, сякаш бяха едно цяло.

И когато ги прехвърли в Отвъдното, тя почувства как двамата се държат още по-здраво един за друг — не само с телата си, а и с невидимите връзки на съществото. Излязоха заедно отвъд и заедно се върнаха в реалността. Джейн почувства известна ревност — също както ревнуваше Новиня, без да изпитва истинска тъга или гняв. Съзнаваше обаче, че е абсурдно. Миро бе нейният любим. Ендър беше неин баща и приятел, а сега от него бе останало съвсем малко. Той съществуваше като Питър, който си спомняше само последните няколко месеца с нея. Бяха приятели, но тя нямаше претенции за сърцето му.

Познатата аюа на Ендър Уигин и аюата на Сиванму се пренесоха дори по-здраво свързани на повърхността на Лузитания.

* * *

Застанаха насред космодрума. Последните неколкостотин души, уплашени за живота си, отчаяно опитваха да разберат защо пренасянето на корабите е спряло точно в момента на изстрелване на ДМ устройството.

— Всички космически кораби тук са пълни — отбеляза Питър.

— Ние обаче нямаме нужда от такъв — каза Сиванму.

— Напротив. Джейн не може да вземе „Докторчето“ без кораб.

— Да го вземе ли? Значи наистина имаш план.

— Не го ли каза сама преди малко? Не мога да допусна да сгрешиш в преценката си. — Сетне Питър заговори с Джейн през кристала: — Тук ли си вече? Можеш ли да се свържеш с мен чрез сателита… добре. Добре. Джейн, имам нужда от свободен кораб, изпразни някой от тези тук. — Той замълча, после добави: — Прехвърли хората на някоя колония, изчакай да слязат и върни кораба за нас, далеч от тълпата.

Един от космическите кораби на космодрума веднага изчезна. От тълпата се изтръгнаха радостни възгласи и всички се втурнаха към един от останалите кораби. Питър и Сиванму зачакаха, знаеха, че с всяка минута, изгубена за разтоварването на кораба, „Докторчето“ се приближава към детонацията си.

Чакането приключи. Подобният на кутийка кораб се появи до тях. Питър отвори вратата и двамата влязоха, преди останалите наоколо да осъзнаят какво е станало. Тълпата нададе гневни викове, но Питър затвори и запечата люка.

— Вътре сме — каза Сиванму, — но къде отиваме?

— Джейн изчислява скоростта на „Докторчето“.

 

— Мислех, че не може да го вземе без космически кораб.

— Тя анализира данните от сателита. Ще изчисли точното положение на ДМ устройството в определен бъдещ момент, след това ще ни прехвърли отвъд и ще ни върне на абсолютно същото място със същата скорост.

— „Докторчето“ ще се озове в този кораб? С нас?

— Стой до стената. И се дръж за мен. Ще бъдем в безтегловност. Досега успя да посетиш четири различни планети, без да го изпиташ.

— Ти изпитвал ли си го? Питър се засмя и поклати глава:

— Не в това тяло. Предполагам обаче, че някъде дълбоко в съзнанието си знам как да се държа, защото…

В този момент изпаднаха в безтегловност, а в средата на кораба, без да докосва стените му, се материализира огромната ракета, носеща „Докторчето“. Ако двигателите й още работеха, те щяха да бъдат изпепелени. Ракетата обаче се движеше по инерция; изглеждаше, сякаш виси във въздуха, защото космическият кораб се движеше с абсолютно същата скорост.

Питър закрепи краката си за една пейка, закована за стената, после протегна ръка и докосна ракетата.

— Трябва да я допрем до пода.

Сиванму също опита да я докосне, но веднага се отдели от стената и се понесе във въздуха. Започна да й се повръща и тя отчаяно затърси някаква повърхност, която да й бъде като долна опорна точка.

— Представи си, че устройството е отдолу — подкани я Питър. — Устройството е долу. Ти падаш към него.

Тя се преориентира. Приближи се и докосна устройството. Беше в състояние само да наблюдава, радостна, че още не е започнала да повръща, как Питър леко прибутва ракетата към пода. Когато двете повърхности се докоснаха, корабът потрепери, защото масата на устройството бе много по-голяма.

— Добре ли е? — попита Питър.

— Да — отвърна Сиванму; сетне си даде сметка, че въпросът е бил отправен към Джейн.

— В момента Джейн разглежда ракетата — обясни Питър. — Прави го с всеки кораб, преди да го пренесе. Едно време го правеше по компютърен път. Сега аюата й извършва своеобразен оглед на вътрешната структура. В състояние е да го направи само ако въпросният предмет е в пряк контакт с нещо, което й е познато: корабът. Ние. Когато запомни вътрешната му структура, ще може да го прехвърли отвъд.

— Просто ще го прехвърлим там и ще го оставим?

— Не. Устройството няма да запази целостта си и ще се взриви или ще се разпадне. И в двата случая никой не знае какви поражения ще причини. Колко негови малки копия ще се появят из вселената.

— Николко. За създаването на нещо ново е необходим интелект.

— От какво мислиш, че е създадено туй чудо? Като всяка частица от тялото ти, като скалите и дърветата, и облаците то е изградено от аюи. И към тях ще се свържат още аюи, жадни за съществуване, за съзидание, за развитие. Не, това нещо е зло и ние няма да го оставим отвъд.

— Къде ще го носим?

— У дома, при този, който го е изпратил.

* * *

Адмирал Ландс стоеше мрачен на мостика на флагманския си кораб. Знаеше, че Каузо вече е разгласил вестта — „Докторчето“ е изстреляно незаконно, в разрез със заповедите; адмиралът ще бъде съден или дори по-лошо, когато се върнат. Никой не му говореше, никой не смееше да го погледне. И Ландс знаеше, че трябва да го свалят и да поверят командването на Каузо, помощник-капитана на кораба, и на заместник-командира на флотилията, адмирал Фукуда. Жестът на Каузо да не го арестува веднага бе любезен, но безсмислен. Знаейки истината за неподчинението му, неговите хора нямаше да искат да му се подчиняват повече, а и щеше да е нечестно да иска това от тях.

Ландс се обърна, за да предаде сам командването, и забеляза помощник-капитана, който вече се приближаваше.

— Сър.

— Знам. Отказвам се от командването.

— Не, сър. Елате с мен.

— Какво сте намислили? — попита Ландс.

— Заместник-командирът по снабдяването докладва за някакъв предмет в трюма.

— Какъв?

Каузо не отговори. Ландс кимна и двамата излязоха от командната кабина.

* * *

Джейн бе пренесла контейнера, изпълняващ ролята на космически кораб, не в оръжейния склад, защото там можеше да се побере само „Докторчето“, а в главния трюм. Така ефектът щеше да е по-голям, а и премахваше опасността от повторно изстрелване на ракетата.

Питър и Сиванму излязоха в трюма.

След това Джейн махна малкия им кораб и така ги остави сами с „Докторчето“.

Корабът щеше да се появи отново на Лузитания, но никой нямаше да се качи в него. Нямаше нужда. ДМ устройството вече не летеше към планетата. Сега се намираше в трюма на флагманския кораб на Лузитанската флотилия, отдалечаваща се със скорост, близка до тази на светлината. Гравитационният взривател на „Докторчето“, разбира се, не можеше да се активира, защото не се намираха в близост до никакво космическо тяло с голяма маса. Часовниковият механизъм обаче все още работеше.

— Надявам се да ни забележат скоро — каза Сиванму.

— О, не се притеснявай. До взривяването има цели няколко минути.

— Никой ли още не ни е видял?

— В онази кабинка имаше някакъв човек — посочи Питър към една отворена врата. — Видя кораба, след това нас и „Докторчето“. Сега го няма. Предполагам, че не ще останем сами много дълго.

Една врата високо в стената на трюма се отвори. На площадката пред нея излязоха трима мъже.

— Здрасти — поздрави ги Питър.

— Кои сте вие, по дяволите? — попита единият, чиято униформа носеше най-много нашивки.

— Обзалагам се, че вие сте адмирал Боби Ландс. А този с вас трябва да е заместникът ви, Каузо. А вие сигурно сте заместник-командирът по тила, Лънг.

— Попитах кои, по дяволите, сте вие! — повтори Ландс.

— Струва ми се, че не подреждате задачите си по приоритет. Ще имаме достатъчно време за обсъждане на самоличността ми, след като спрете часовниковия механизъм на оръжието, което толкова непредпазливо изхвърлихте в космоса в опасна близост до една населена планета.

— Ако си въобразявате, че можете…

Адмиралът обаче не довърши изречението, защото по-мощник-капитанът скочи мълниеносно по стълбите към трюма, където веднага започна да върти болтовете, придържащи капака на часовниковия механизъм.

— Каузо — каза Ландс, — това не може да е…

— Точно това е „Докторчето“, сър.

— Ние го изстреляхме! — изкрещя адмиралът.

— Вероятно по погрешка — намеси се Питър. — Или по недоглеждане. Защото Междузвездният конгрес ви забрани да го използвате.

— Кои сте вие и как се появихте тук?

Каузо се изправи, по челото му се стичаше пот:

— Сър, имам честта да докладвам, че при не повече от две минути до експлозията успях да предотвратя разпрашаването на този кораб на атоми.

— Радвам се, че не сте измислили някоя глупава система, като завъртане на два различни ключа или някаква тайна комбинация за изключването на това чудо — отбеляза Питър.

— Не, предвидено е да се изключва доста лесно — потвърди Каузо. — Навсякъде са изписани инструкции как се прави. Активирането, това е трудната работа.

— Вие обаче някак си успяхте да го активирате.

— Къде е превозното ви средство? — пожела да узнае адмиралът; заслиза решително по стълбата към трюма. — Как се появихте тук?

— С един прекрасен контейнер, от който се освободихме, след като вече нямахме нужда от него. Не сте ли разбрали още, че не сме дошли, за да ни разпитвате?

— Арестувайте ги — нареди Ландс.

Каузо погледна адмирала, сякаш го смяташе за полудял. Другият офицер обаче пристъпи към изпълнение на заповедта. Направи няколко крачки към Питър и Сиванму.

Те моментално изчезнаха и се появиха отново на площадката, от която бяха дошли тримата военни. Отговорникът по тила зина от удивление:

— Сър, преди няколко секунди бяха тук.

Каузо, от друга страна, вече беше осъзнал, че става нещо необичайно и че за подобни случаи няма подходяща уставна реакция. Затова постъпи според коренно различни правила. Прекръсти се и зашепна молитва.

Ландс обаче отстъпи няколко крачки назад, докато не се блъсна в „Докторчето“. Опря се в него, сетне изведнъж дръпна ръка, сякаш се е опарил.

— О, Господи! — промълви. — Аз опитах да извърша това, което е направил Ендър Уигин.

Сиванму не се сдържаше вече. Разсмя се с глас.

— Странно — отбеляза Питър. — И на мен ми идеше да сторя същото.

— О, Господи! — повтори Ландс.

— Адмирал Ландс — заговори Питър, — имам едно предложение. Вместо да губите месеци реално време в промяна на курса за повторно незаконно изстрелване на това чудо или за установяване на безсмислена, унизителна карантина над Лузитания, защо не се насочите към някой от Стоте свята — Трондхайм е близо — и междувременно не подготвите доклад за Междузвездния конгрес? Дори имам някои идеи за съдържанието му, ако се интересувате.

В отговор Ландс извади лазерния си пистолет и го насочи към Питър.

Питър и Сиванму мигновено изчезнаха и отново се появиха зад адмирала. Питър се пресегна и бързо обезоръжи Ландс, за нещастие счупвайки два пръста на ръката му.

— Извинете, загубил съм тренинг — рече. — Не съм се занимавал с бойни изкуства от… о, хиляди години.

Ландс се отпусна на колене, стиснал пострадалата си ръка.

— Питър — каза Сиванму, — накарай Джейн да спре да ни мести така насам-натам. Много е объркващо.

Питър й намигна.

— Искате ли да чуете идеите ми за доклада ви до Междузвездния конгрес? — обърна се към адмирала.

Ландс кимна.

— Аз също — намеси се Каузо; предвиждаше, че ще се наложи да командва кораба известно време.

— Мисля, че трябва да изпратите съобщение по ансибала, че поради смущения в системата е било докладвано за изстрелване на „Докторчето“. Всъщност обаче това е предотвратено навреме и за да не се получават други издънки, сте преместили устройството в главния трюм, където сте го дезактивирали. Вие ли ще го дезактивирате? — обърна се Питър към Каузо.

— Веднага, сър. — Каузо се обърна към отговорника по тила. — Донеси ми инструментите.

Докато другият офицер вадеше инструментите за дезактивиране от един шкаф в стената, Питър продължи:

— След това можете да докладвате, че сте влезли във връзка с местните жители на Лузитания — това съм аз, които са свидетелствали за пълното обуздаване на Десколадата и че тази болест вече не представлява заплаха за никого.

— И откъде мога да съм сигурен в това? — попита Ландс.

— Защото аз съм носител на това, което е останало от вируса, и ако той не беше напълно обезвреден, вие щяхте да се заразите от Десколада и да умрете за броени дни. И така, в допълнение, за да се разбере ясно, че Лузитания не представлява никаква заплаха, ще докладвате, че тъй нареченият бунт на Лузитания не е нищо друго освен леко неразбирателство и че не човеците са се намесили в културата на пекени-носите, а самите пекениноси са упражнили свободните си права на разумни същества на собствената си планета и сами са поискали информация и техника от един приятелски настроен чужд вид — а именно човешката колония Милагре. Оттогава много пекениноси са получили добри знания за човешката наука и техника и в обозримо бъдеще ще изпратят посланици в Междузвездния конгрес с надеждата и Конгресът да отговори със същото. Ясно ли е дотук?

Ландс кимна. Каузо, работещ по демонтирането на бойния механизъм на ракетата, изръмжа в потвърждение.

— Можете също така да докладвате, че пекениносите са влезли в съюз и с още една раса разумни същества, които въпреки някои прибързани доклади не са унищожени напълно при Ксеноцида на Ендър Уигин. Една какавидирала царица на кошер е оцеляла, тя е основният източник за знаменитата книга „Царицата на кошера“, чиято достоверност е извън всяко съмнение. На настоящия етап обаче Царицата на кошер на Лузитания не желае да обменя посланици с Междузвездния конгрес и предпочита интересите й да бъдат представяни от пекениносите.

— Бъгерите все още съществуват? — не повярва Ландс.

— Всъщност Ендър Уигин не е извършил ксеноцид. Затова, ако изстрелването на тази ракета не беше предотвратено, вие щяхте да сте първият. Такова престъпление не е извършвано до днес, въпреки че опити не липсват, трябва да се признае.

По лицето на Ландс потекоха сълзи.

— Не исках да извършвам ксеноцид! Мислех, че това е правилното решение. Мислех, че така спасявам…

— Обсъждайте го по-късно с психоаналитика на кораба — прекъсна го Питър. — Има още една точка от дневния ред. Разработихме техника за извършване на космически полети, която може би ще заинтересува Стоте свята. Вече видяхте нейна демонстрация. Обикновено предпочитаме да го вършим в доста недодялани, подобни на контейнери космически кораби. Въпреки това този начин е доста добър и прави възможно посещаването на други светове, без да губим дори секунда от живота си. Сигурен съм, че отговорните за този нов метод на превоз с удоволствие ще пренесат в близките няколко месеца всички пътуващи в момента космически кораби до дестинациите им.

— Само че това сигурно няма да е безвъзмездно — предположи Каузо.

— Е, да кажем само, че има някои предварителни условия. Ключова роля в извършването на мигновени полети играе една компютърна програма, която Междузвездният конгрес наскоро се опита да унищожи. Ние открихме начин да я заменим, но той не е достатъчно ефективен. Мога да кажа със сигурност, че Междузвездният конгрес никога няма да е в състояние да използва мигновени космически полети, ако не възстанови връзката на ансибалите с компютърната мрежа на всяка планета, без забавяне и без тези противни шпионски програмки, които постоянно джафкат като злобни псенца.

— Аз нямам власт да…

— Адмирал Ландс, не искам от вас да вземете такова решение. Просто ви давам идея за съдържанието на доклада, който трябва да изпратите по ансибала до Междузвездния конгрес. Веднага.

Ландс отмести поглед:

— Не се чувствам добре. Ранен съм. Помощник-капитан Каузо, в присъствието на заместник-командир по тила Лънг ви упълномощавам да поемете командването на кораба и ви заповядвам да уведомите адмирал Фукуда, че сега той стои начело на тази флотилия.

— Няма да стане — възрази Питър. — Докладът трябва да бъде написан от вас. Фукуда не е тук и аз нямам намерение да повтарям всичко това и пред него. Затова вие ще напишете доклада и вие ще останете командир на кораба и няма да бягате от отговорността. Неотдавна направихте труден избор. Сгрешихте, но поне го направихте смело и решително. Покажете същия кураж сега, адмирале. Ние не ви наказваме — ако не се брои моята недодяланост, причинила травма на ръката ви, за което наистина съжалявам. Даваме ви втори шанс, адмирале.

Ландс погледна Питър през сълзи:

— Защо ми давате втори шанс?

— Защото това е, което Ендър винаги е искал. И може би, като ви даваме втори шанс, той също ще получи своя.

Сиванму хвана Питър за ръката и я стисна.

В този момент те изчезнаха от трюма на флагманския кораб и се появиха в главната зала на совалката на орбита около планетата на десколадорите.

Сиванму огледа помещението, пълно с непознати. За разлика от кораба на адмирал Ландс този нямаше изкуствено гравитационно поле, но като се държеше за Питър, тя успяваше да преодолее чувството си на гадене и да запази съзнание. Нямаше представа кои са тези хора, но предположи, че Файъркуенчър би трябвало да е пекенинос, а безименният работник пред един от компютрите — едно от съществата, всявали някога омраза и страх, безжалостните бъгери.

— Здравейте, Ела, Куара, Миро — каза Питър. — Това е Сиванму.

Сиванму бе ужасена, но и останалите явно бяха не по-малко уплашени от появата им. Миро пръв се осъзна:

— Да не сте си загубили кораба? Сиванму се засмя.

— Здравей, Царствена майко от Запада — продължи Миро, използвайки името на предшественичката на сърцето на Сиванму, богиня, почитана на Път. — Слушал съм много за теб от Джейн.

Една жена се появи на вратата към коридора.

— Вал? — обърна се към нея Питър.

— Не — отвърна тя. — Аз съм Джейн.

— Джейн — прошепна Сиванму. — Богинята на Малу.

— Приятелката на Малу — поправи я Джейн. — Както и твоя приятелка, Сиванму. — Тя протегна ръце към Питър, хвана неговите и го погледна в очите. — И твоя приятелка, Питър. Каквато винаги съм била.