Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les etapes majeures de l’enfance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva

Издание:

Автор: Франсоаз Долто

Заглавие: Основни етапи на детството

Преводач: Николина Жекова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Френски

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: научнопопулярен текст

Националност: Френска

Отговорен редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-954-529-699-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2006

История

  1. — Добавяне

Преосмисляне на възпитанието на децата: относно дресирането на хигиена на сфинктера

С любезното позволение на Франсис Мартенс и Рашел Крамерман, 1973 г.

Тъй като детето е дарено със символната функция, всичко, наложено отвън, добива символно значение. Преждевременното задържане на сфинктера, наложено или изисквано във възраст, когато малкото човешко същество още няма завършено развитие на пирамидалните клетки от нервната система, извършващи волевото управление на сфинктера, фините движения на крайниците и мисловния процес, „дисциплината на изхождане“ при детето не може да бъде постигната по друг начин, освен чрез неговата зависимост от майката, издигната до степен на нравствена ценност. Психоаналитичните изследвания ясно са показали в каква степен това преждевременно възпитание води до натраплива невроза, ако не е последвано от етап на разбунтуване и противопоставяне от страна на детето за задоволяване на естествените му нужди въпреки волята на възпитателя. Последствията са допълнително изтласкване на нагоните на желанието, натоварено с вина още преди да е било разграничено от нуждите за изхождане, както и възвръщане към архаични състояния, отчуждаващи субекта от постигането на неговата поведенческа и мисловна самостоятелност.

Ще се опитам да вникна в мъглявия процес, предаван от майка на дъщеря през последния век, довел нашата западна цивилизация до такава порочна и опорочаваща нагласа в отглеждането на малките деца, смятана за възпитателна и назовавана с нечовешкия термин „дресиране“. Тази дума добре представя животинското състояние, с което се свързва бебешкият период и отчуждаването на човешкото дете според господарското желание на възрастния наставник, който се отнася с него като към предмет с определени свойства, автоматически му приписва робски статус, като предварително отрича правото му на бъдещ мъж или жена със свобода на тялото, постепенно овладяващо задоволяването на своите нужди; не го подкрепя в разграничаване на желанията и тяхното спонтанно изразяване със средствата на езика, съответстващи на неговото физическо развитие. И така, човешкото дете не е смятано за равноправно човешко същество от възрастните, които всъщност дължат своя статут на родители именно на неговото несъзнавано желание да се роди от тяхното сексуално единение. Дресирането на хигиена на сфинктера цели възможно най-ранното усвояване на така наречените добри навици, придобити от децата много преди да разполагат със съответните вътрешни и сфинктерни нервни източници, които им позволяват да усещат нуждата от изхождане. Детето следва своите мускулни позиви, защото неговите нужди все още не са му нито приятни, нито неприятни, и то ги владее не повече от дишането си.

В някои книги за отглеждане на деца се препоръчва на майките да слагат бебето на гърнето още с излизане от родилния дом, след всяко хранене с биберон. Някои майки дори го слагат на гърнето по същото време, в което му дават шишето с биберона. Във всеки случай съществуват всякакви абсурдни начини на възпитание в тази област и трябва да разберем защо. Ще ми се да мисля, че майките и бащите, прилагащи тези методи, както и педиатрите и акушерките, които са ги напътствали, са били в детството си съвременници на порочната литература, характерна за онази историческа епоха на нашата цивилизация — имам предвид книгите, описващи разтърсващи опасности от мастурбацията при деца и възрастни, заклеймена като признак на извращение и поквара, която може да доведе човешкото същество единствено до престъпност или видиотяване, ако не и до (както съм чела) размекване на гръбначния мозък! Без съмнение авторите им са били добронамерени. Те са наблюдавали този неотменим симптом при някои психози или познават принудителната мастурбация при някои неврози, при които това толкова болезнено разстройство съпровожда социалната непригодност. Мастурбацията обаче може също да бъде знак за добро физическо здраве у някой, който няма възможност да установи сексуална връзка с друг човек. Въпросните автори, лекари и родители непременно смятат мастурбацията за болестен симптом и тревожно забраняват на детето всякакъв опит за изследване на неговото телесно устройство и всякакъв отговор на въпросите му, свързани с гениталната сексуалност. Така те несъмнено се надяват да избегнат откриването на сексуалните органи от детето и присъщото удоволствие от свободното действие на техните потребности, но то все пак трябва да се научи да разпознава без чувство за вина гениталното еротично удоволствие, съпровождащо желанията и различно от нуждите. Изражението на ужас и отвращение от страна на възрастния, още преди подценяващите и осъдителни думи към детето, което си доставя сексуално удоволствие, допълнително затягат преждевременното „дресиране“ на хигиена, за да държат под ключ еротиката, вместо да разкрият нравствената стойност на гениталното желание, предназначено да организира живота на всеки мъж или жена.

По такъв начин бе осакатявана етиката на сексуалното желание на детето в момент, когато то е обърнало цялото си доверие към съветите на възрастния, вместо да бъде упътено към постепенно осъзнаване на своите усещания и вълнения; на закона, на който са подвластни всички хора — и деца, и възрастни, за да стане чувствителен, отговорен и сексуално здрав член на обществото. Бяха допускани много грешки и последствията от тях са разкрити в психоанализата като причинители на неврози поради ужаса от секса, който бе втълпяван у някои податливи субекти. Вероятно така постъпваха майки, омъжени за незадоволителни мъже и лишени от еротичното достойнство на своя пол, които с радост обезщетяваха осакатената си женственост с фетишизма към тялото на бебето, предоставено им от природата, като на свой ред бяха сметнали за добре да ощетяват и от своите деца от присъщата за естественото удовлетворение радост в полза на собственото си перверзно удовлетворение. Ще ми се обаче да разбера причините, подтикнали останалите, нормално устроени майки с неувредена сексуална нагласа, да поглъщат със същия успех онази литература за така нареченото отглеждане на деца и да разпространяват ужас от всеки източник на удоволствие във вътрешното устройство на децата си.

Мисля, че първоначално е било въпрос на мързел от страна на наемните детегледачки в заможните семейства, които е трябвало да перат пелените, въведени много отдавна според английския начин за повиване на децата. Преди това бебетата са повивани с пелени, докато са съвсем малки, но веднага щом започнат да лазят, да се крепят и особено щом проходят, са били обличани в престилки до коленете, без гащички отдолу и с боси крака и ходила. Впрочем в повечето къщи на село не е имало лакирано дюшеме, а подът е бил или каменен или пръстен. Ако детето се изходи, докато си играе, е било много лесно за наблюдателната майка да го почисти и да измие пода. Децата, живеещи на село, са били често навън, така че никой не е обръщал внимание кога точно си вършат нуждите. В буржоазния живот обаче детето е облечено и обуто: чорапи, обувки, красива рокличка за момичето и елегантно костюмче за момчето по подобие на възрастните, така че е трябвало всичко това да се пази, за да не се налага после огромно пране. Мисля, че мързелът на майките или детегледачките да перат дрехи е в онези дни съществен фактор за преждевременното дресиране на децата на хигиена на сфинктера, макар че и днес чистотата, постигната от възпитателите, изглежда, още се смята за признак на майчинска добродетел.

Струва ми се, че има и друга причина, която трябва да се отбележи. Преди английския модел на повиване, когато бебетата все още са били като вързопчета, ако детето, оставено без наблюдение, се изцапа, то престоява така с мокрите пелени около корема с опасност да се простуди. Известно е, че наравно с бронхопневмониите и магарешката кашлица, диариите са били най-честата причина за детската смъртност. Без съмнение простудите ненапразно са били често обвинявани за това и старанието на загрижените майки да подменят редовно пелените на малкото впоследствие е преминало в грижата да се следи непрестанно неговото състояние чрез изследване на изпражненията, отделяни за целта в специален съд. Това се прибавя към казаното по-горе относно мързела за пране на изцапани пелени. Накрая се е стигнало дотам, че за да се избегне прането, бебето редовно е поставяно над легена преди и след всяко кърмене. По-късно е преследвано навсякъде от нощното гърне, за да продължи да бъде наблюдавано и дисциплинирано по същия начин. Така, профилактиката на сериозните храносмилателни разстройства се е прехвърлила в нравствения език на детегледачеството за изграждане на добри навици: детето трябва да се изхожда всеки път, когато, поставено на необходимото за целта място, майката започне да го настройва със звукоподражателни подкани за пишкане и акане. Онези, които не изпълнявали, предизвиквали безпокойството на майката, загрижена за здравословното състояние на своето дете, което вероятно вървяло към влошаване. Нали се смята, че дете със запек ще има кожни проблеми, а дете с диария ще страда цял живот от това?

Говорих за мързела и за опасенията от стомашно-чревни заболявания, за които вероятно погрешно (поне за по-големите деца, които вече не са били повивани) се е смятало, че се предизвикват от изстиването на корема, докато хигиената на шишето с мляко и диетичните понятия все още са липсвали. Същевременно мързелът и безпокойството в цялата им сила изобщо не са пречели да се дава алкохол на децата или да бъдат хранени с продукти, каквито са били все още неспособни да храносмилат. Голяма част от детската смъртност вероятно не се е дължала на топлината и студа, т.е. на вторичните последствия от свободното изхождане. Хранителните разстройства са били по-скоро следствие от липсата на познания в областта на стерилизирането на шишето с мляко и хигиената на приготвяне на хранителните продукти. Към тези две причини — мързела и безпокойството — ще прибавим и трета, която се е надградила върху тях, а именно: извратената гордост на детегледачки и майки, хвалещи се помежду си как тяхното „плюшено мече“, тяхната кукличка, тяхното бебче са вече „дисциплинирани“, т.е. подчинени на тяхната власт, без да оказват съпротива. „А пък моят/моята… беше чист/чиста на еди-колко си месеца“ — превземат се майките. Трябвало е по-скоро то да се изпусне в гащите или да се подмокри в леглото пред очите на същите тези майки-цербери и на онези добре дресирани дресьори — наемни всезнайковци, дипломирани за детегледачки! За чуждите деца те наново се грижели с глави, изпълнени с понятия за дезинфекциране и стерилност. Мечтаели са за деца-кукли, които никога не си цапат тялото и ръцете, а лицата им са винаги безупречни. Уви, дезинфекцирането на задните части е последвано от цялостно дезинфекциране на ръцете, играчките и премахването на залъгалката (защото се налагало да се следи къде я оставя детето). Ако биберонът се валял по земята, лекарите предупреждавали, и сигурно с основание, че разнася зарази.

Освен това с въвеждането на каучуковия биберон кърменето е изглеждало като излишно затормозяване. Появяват се годните за стерилизиране биберони, млекодобивът и млекопреработката са централизирани, а родилните домове се превръщат в широко разпространено обществено явление, което намалява смъртността от усложнения след раждане в домашни условия. Всичко това е променило психологическата атмосфера както за младата родилка, така и за новороденото, изхранвано по изкуствен начин, според измервателни скали и норми. Така, най-вече от началото на двадесети век, е произведено цяло „цивилизовано“ поколение, отгледано без топлината и успокояващата миризма на майчината гърда, която преди винаги е била давана не по часовник, а незабавно след проплакване — нежната гръд, в която новороденото се е сгушвало още от раждането. Можем също да добавим, че повечето майки, дори онези, които не са кърмели по каквито и да било причини, сами са давали биберона на децата си — така новороденото остава до родилката още след раждането и има възможност да й се наслаждава по шест пъти на ден до момента на нейното излизане от постелен режим, което по онова време се случва много по-късно. Още в моето детство родилката имаше право да стане от леглото едва на двадесет и първия ден. Честата поява на емболия, настъпваща поради такова дълго залежаване, е единствената причина за изоставянето на тази практика. Всичко това се отнася, разбира се, за буржоазните и градските среди, защото обикновената жена, работеща на полето, ражда в сеното и после веднага се връща сред оживлението на останалите, подкрепяна от другите жени, с детето в прегръдките си. Животът е бил психологически много по-здравословен преди откритията на Пастьор и тяхното приложение в домашната хигиена. Когато майките са раждали у дома, детето е живеело сред двама-трима души още от началото, в атмосфера, подобна на вътреутробната, сред познатите за него звуци от времето „под“ гръдта на майка му, долавяни по-ясно, след като вече е „пред“ нейната гръд. Неговото социално и човешко пространство е било устойчиво по отношение на обстановката и хората наоколо. Още от раждането детето е имало сигурност, живеело е в голямата обща всекидневна и е спяло или близо до родителите си, или в детската стая. То винаги е слушало звуците на кипящия около него живот и никой не е смятал за необходимо, и впрочем с основание, да започне изведнъж да пази тишина заради неговото появяване в света, докато в корема на майка си е било приобщено към шумовете на колективния живот заедно с нея. С откритията на психологията (откъде ли са се взели основанията за такова нечовешко отношение към пеленачето?) образцовите родилни домове се стараят да „разединят“ новороденото от майката и да го сложат в отделна зала заедно с останалите, където то не чува нищо друго, освен писъците на своите събратя, докато през това време на младата родилка се втълпява, че е много по-здравословно да не кърми своето бебе, за да не си нарушава така наречената свобода. Дори веднъж чух да казват на млада, неопитна първескиня, която изпитваше леко безпокойство с първото си бебе, но желаеше да го кърми, защото и тя самата беше кърмена: „Вие ще бъдете лоша и изостанала майка, ако го кърмите — така ще му създадете комплекси. Комплексът на отбиването е много сериозен и можете да го избегнете чрез храненето с биберон. Ако го храните с биберон, ще предоставите подобри условия за неговото душевно равновесие, отколкото имат кърмените деца. Трябва да сте в крак с времето, уважаема госпожо, с кърменето е приключено — то е отживелица.“ Ако прибавим, че със същото съображение за „лошите навици“ майките са ограничавани в порива си да вземат бебето на ръце, за да го утешат, докато плаче, можем да си представим състоянието на пълно отчаяние от изоставянето, до което нашите цивилизовани страни докарват новороденото, възприемано като предмет, който се напълва, изпразва и му стигат две-три „гъди-гъди“. А що се отнася до смученето на пръста — на всяка цена трябва да се попречи на детето да си смуче пръста! (Аз не съм против, но нека това да стане, като му обръщаме внимание и се стараем да събудим неговата съзидателна интелигентност.) Какво друго му остава на това нещастно същество, изоставено само в своя свят, освен илюзията, че е свързано с обичаната майка, която му е дала живот и го е носила в себе си? Хората сякаш се изхитряват и изопачават откритията за детското психологическо развитие в полза на мързела и пренебрегването на правата на бебето над кърмата, която именно то е вляло в гърдите на майка си със своето раждане. Но младите майки, особено ако те самите не са били кърмени, се оставят да бъдат убедени от така наречените специалисти, вещи по такива въпроси, вместо да слушат собствените си майки, ако още ги имат. Ако обаче е практикувала изкуствено хранене с децата си, тогава и бабата започва да приглася на акушерките. Тя се съюзява с тях против дъщеря си, която на свой ред би искала да направи това, което е било невъзможно или забранено на самата нея. В този случай наистина науката е замъглена от обскурантизма, причиняващ преждевременни последствия на символно осакатяване на детето. Не отричам шишето с мляко като възможност за някои бебета да бъдат по-добре нахранени, ако например майката няма достатъчно кърма. Не го отричам и като помощно средство за някои много заети майки, които по финансови причини трябва бързо да се върнат на работа, или такива, които имат затруднения да отглеждат детето си у дома — сами или с детегледачка, така че през деня трябва да го оставят на забавачка или на ясла. За жалост, поради административни разпоредби, недопускащи присъствието на майки, те не могат да ходят да кърмят или да хранят с шише бебето си, дори близостта на работното им място да го позволява. Все пак две-три междинни кърмения на ден, допълващи адаптираното или краве мляко на дете, хранено с шише, възстановява неговата сигурност от допира до майчиното тяло. На психологическо, телесно и емоционално ниво тази близост предоставя стойностен взаимообмен, незаменим за психичното здраве на малкото човешко същество. Ако ни интересува проблемът за бъдещото здраве на децата, професионалният живот на жената трябва да бъде съобразен с нейния живот в двойката майка-дете, изискващ редовна ежедневна среща на двете тела (което означава на двете сърца, чиято връзка е задължителна през първите шест-седем месеца след раждането). Не си даваме сметка, че човешкото дете има нужда редовно да се сгушва в обятията на майка си, поне до поникването на първото зъбче, а и по-късно, в мигове на несигурност от каквото и да било естество. Законът би трябвало да постановява яслите да бъдат в близост до работното място на майките. Такива ясли биха им позволили да излизат за половин час през работно време, за да осигурят задължителното кърмене или хранене на детето с биберон, така че то да получава топлината, миризмата и гласа на майка си, която все още му предоставя спасителните си обятия. По-късно самата майка постепенно ще въведе присъствието на хората, поели грижата за детето, които то ще опознае заедно с нея. Със своя глас и жестове тя трябва да го насочва да хваща храната или част от храната със собствените си ръце, подпомогнати от нейните; трябва да научи тялото му да бъде гъвкаво, а ръцете му — сръчни. Време е да надмогнем ветеринарното направление в педиатрията относно началното възпитание.

Увлечението по Пастьоровата медицина, родена от експерименталната наука, по чийто образец и детската психология е издигнала сходни изследователски методи, е довело не до подобряване на развитието на човека — създание на емоционален и езиков обмен, а до възприемане на детето, здраво или болно, като тяло инвитро, рязко отделено от майка си след раждането, за да бъде поставено в залата с останалите новородени. Ако е болно, то е изолирано зад стъклените витрини на болницата, откъснато от своята обичайна жизнена среда, лишено от всичките си човешки възприятия и емоционални отправни точки, и затворено в дезинфекцирана кутия, където нито майка му, нито баща му могат да го доближат. Нима е невъзможно родителите да бъдат инструктирани да вземат същите стерилни предпазни мерки като сестрите и лекарите, за да доближат, обгрижат и подпомогнат детето си в такова изпитание, когато е сериозно болно и се нуждае от лечение в болница? Освен от добрите медицински грижи, които получава, то се нуждае и от близост до любимите си хора — да чува техния глас и да усеща тяхната миризма. По време на хранене то преди всичко има нужда да получава храната от майка си, когато е възможно, а единият от родителите му — да бди над него през нощта на съседното легло, ако е в тежко клинично или хирургическо състояние. Знам, че има болници в Съединените щати, които правят това за най-малките, както и за по-големи шест-седемгодишни деца, в зависимост от тяхната социална зрелост.

Човешкото същество може да се приспособи към всичко благодарение на символната функция. То може да оцелее физически единствено чрез физическа грижа за своите болести и злополуки и без нея рискува да умре. Мнозина успяват да оцелеят и да преодолеят изпитанията в такива принудителни условия на лишения от емоционална и физическа близост. За съжаление обаче това физическо оцеляване рано или късно се заплаща с психическо страдание поради самото естество на предоставените грижи, поради изолирането и разделянето на децата от техните майки и любими близки. Това се дължи на незнанието или незаинтересоваността на педиатрите и болничния екип относно същността на човека. Въпросното незнание започва с науката от началото на века и е оказало ужасно разрушително влияние върху условията за психическо изграждане на децата от цивилизованите страни. Дори днес, когато се обръща толкова голямо внимание за възстановяването на здравомислието в отношенията майка-дете, майка баща и изграждащите отношения между децата в семейството, в обучението на медицински сестри и педиатри все още отсъстват всякакви познания в тази област. Медицинските сестри с глави, налети с книжовни познания, и сърца, изпълнени с всеотдайност, вече не се вслушват в самите себе си и в собствения си естествен усет към децата, за които се грижат. Те са се отдалечили от женската и майчинската си нагласа, не разполагат с време и гледат на родителите като на натрапници. Майката трябва да бъде изгонена, защото медицинските сестри са убедени, че тяхното професионално призвание ги прави нейни заместители. Дали не мислят, че майката е лоша? Някои твърдят и това. Те също вярват или им се иска да вярват, че нейното присъствие може да бъде опасно ако не физически, то поне душевно, защото е известно, че след посещението на майката всеки път детето започва да плаче при нейното напускане, а ако може да говори, я моли да го отведе със себе си. След свиждане в детските отделения ехтят писъци, неприятни за ухото на медицинските сестри. Това не означава, че те се отнасят зле с детето, че не се грижат добре за него или че то не е дружелюбно с тях след излизането на майката (имам предвид децата над четири-петгодишна възраст.) Не е ли по-добре да бъдат премахнати тези смятани за пагубни мигове между детето и нещастната му майка (поне при кърмачетата и по-малките деца)? Да, обаче тъжното изражение на детето при раздялата е балсам в сравнение с прикритата болка от липсата на срещи с неговите родители — несъзнаваното страдание на емоционална регресия, която то не изразява и за която дори няма понятие, докато не види отново майка си. С течение на времето някои малки деца дори забравят майките си, защото наемната медицинска сестра проявява по-майчинско отношение в грижите и в честотата на посещенията си, отколкото самата майка. Медицинската сестра не излъчва безпокойство, защото не става дума за нейното дете. Затова в близост до нея то не долавя психически, със своето шесто чувство, така да се каже, подобни вълни на тревога и страдание, свързани с развитието на неговата болест, както при майка си и баща си. Но ние знаем, че безпокойството на родителите е част от тяхната емоционална връзка с детето. По-добре би било да им се помогне да понесат изпитанието от болестта на детето си и неговите писъци от раздялата с тях, отколкото изобщо да не се мяркат, като свижданията бъдат премахнати или напълно обезчувствени, „дезинфекцирани“ и безразлични в сърцето на детето.

Когато оздравее от тежко заболяване и е имало късмета да бъде в отделение, където са му позволявали да държи в креватчето си някакъв любим предмет — кукла, играчка или плюшено мече, донесени от родителите му, защо е нужно след изписването това малко дете да се разделя със своето другарче, което ще му позволи да свърже болничното си минало с настоящото си възстановяване? Изтъкват се причини за микроби и зарази, но тези играчки спокойно могат да бъдат дезинфекцирани и дадени на родителите при вземане на детето от болницата.

А какво да кажем за онзи вид рехабилитация, при който, преди да види родителите си и без да е придружавано от тях, детето заминава в неизвестна посока, под строй с други, също толкова емоционално потиснати деца, за да отиде, както се казва, „да си възвърне силите“, преди да се прибере у дома? Нима няма административен начин да се разреши на майката, бащата, на някоя баба или по-голяма сестра, близки на детето, да го придружат и да останат с него в първите дни на приспособяване към този възстановителен център, за да не се разпадне отново символното измерение на неговия живот, както първоначално в болницата заради болестта, а после в санаториума за възстановяване? По-късно такова дете се връща при семейството си като чужденец. То е преживяло толкова много неща по време на своето отсъствие, че вече не се разпознава в собствения си дом. А за да се разпознае, преминава през значителна регресия, разтърсваща родителите, които не могат да разберат подобни капризи, депресии или избухвания на характера, напълно необходими на детето, за да се установи в своето семейство. Физическото оцеляване на повечето деца, спасени от медицината и хирургията, се извършва с цената на символно осакатяване на техния телесен образ и винаги с цената на изоставане, ако не и на доживотна загуба на мисловни, психоафективни, езикови и творчески възможности. Пропастта, разтворена между техния пред- и следболничен живот, понякога представлява психическа празнота, която детето не успява да запълни най-вече заради отношението към майка си — толкова променено с израстването и същевременно принудено да изостава. А у нея това предизвиква безпокойство и реакции, които още повече разстройват детето и цялото семейство.

Разстройствата в поведението на детето в отношенията му с другите понякога се забелязват незабавно, но могат също и да се появят тихомълком, според развитието на неговото либидо в периода на раздялата със семейството. Много деца, чиито майки, макар и грижовни, са прекалено заети, за да отделят внимание на тяхното страдание, понасят с привидно безразличие месеците и годините, последвали трудния болничен период, отбиването или престоя в санаториум. Същевременно обаче те не се развиват в езиково и двигателно отношение, нито към социално приспособяване. За такива зле живеещи, зле общуващи и злощастни деца е въведено понятието „непригодни“. В чия полза подобни страдалци от първите дни, седмици, месеци и години са подложени на сегрегация, отделяни от своите връстници или по-малки деца, и отстранени от обществото, за което се превръщат в отпадък? Лицемерно се строят здравно-затворнически места за специализирано обучение. Там често има забележителни учители, чиито педагогически методи и либерални нагласи биха били полезни на всички деца, но те също са „разграничавани“ от останалата част на възпитателското и учителското съсловие. Би трябвало да ги има във всички училища, за да приемат „непригодните“ деца от квартала и да им помагат да се приобщят към останалите, като се поинтересуват какво ги е сполетяло и съдействат на тях и техните родители да възстановят общуването, нарушено от обстоятелствата. Известно е, че тези непригодни деца, оставени в приюти за изостанали, трудни и особени случаи, определено се превръщат във второстепенни членове на обществото. С много редки изключения, те никога не успяват да овладеят своята интелигентност, изразните средства на културата и творческата си самостоятелност. Изостанали още в началото на живота, някои от тях не могат да намерят своето място, а ако са чувствителни и умни, в страданието си на сегрегирани започват да престъпват закона. Те отхвърлят правилата на същото това общество, което безсъзнателно е осакатило човешкото им достойнство, след като прекалено рано е прекъснало първите им усещания за близост.

Впрочем съществуват социологически изследвания относно жизнените сътресения и неправди, причинявани и на родителите на такива непригодни деца. Те са разглеждани като еднородна група със сходни условия на живот, оказали влияние върху изначалната неприспособеност на децата им — говоря за семейства, в които бащата пие, а майката вероятно „скитосва“ или просто не е добра домакиня. Става дума също и за семейства, сполетени от беда или злополука с родителите, чиито деца остават сираци; или родители, които редовно са безработни; родители, престъпили закона и прекарали известно време в затвора, чиито деца са физически подсигурени, но невинаги са своевременно подпомогнати да разберат и приемат обстоятелствата. Става дума също и за деца, чиито родители изпадат в така наречената нервна депресия, за която е известно, че преди да се изяви, е предхождана от разстройства в характера или дори от самото депресивно състояние, доста объркващо не само за малките, но дори за по-големите деца. Като цяло, става дума за множество индивидуални или групови сътресения в човешкия живот, които се отразяват на семейството. Без съмнение социолозите и техните изследвания са важни за всичко, свързано с общностите, но вече не става дума за статистика — дори без нея е ясно, че подобни обстоятелства са психологически травмиращи, — а се налага незабавно да се помогне на деца в подобни условия, в които и те и техните родители се оказват отхвърлени, изолирани или временно безпомощни. Става дума също и за полуизоставени деца, неподлежащи на осиновяване и прехвърляни от една бавачка на друга, без да знаят кои са и без възможност да установят трайно и смислено афективно отношение, което да проясни миналото или символната им връзка с някого от настоящето, защото никой не познава историята им и не може да им я разкаже.

Колко много несполуки в едно толкова развито общество като нашето, чиито решения, изнамерени до момента, се оказват може би по-опасни и от самите проблеми, в смисъл че досега нещастията и злополуките на психичното здраве не идваха оттам, докато в днешно време вече самите форми на съдействие и начините за отглеждане на малките предизвикват непригодност. Това може да се установи още от яслата, детската градина и първите училищни години. Въведените решения вероятно са по-лоши от това да се задържат непригодните деца сред останалите. Не съществува никаква обществена или политическа мярка за разрешаване на индивидуалните несгоди на най-малките до седемгодишна възраст, защото те се дължат на изначално прекъсната връзка майка баща-дете, която е първата физическа и символна връзка, независимо от социалната среда на родителите или типа общество. Същото се отнася и за деца с изоставащо или забавено развитие поради недъг или заболяване, както и за изоставащите в речевата или двигателната си изява, т.е. в езика, който би трябвало да се развие преди тригодишна възраст. Каквото и да е тяхното изоставане, те не могат да общуват с родителите си в неизвестното, или ако са разделени от тях. Помощта трябва да бъде оказана в домашни условия и социалната среда на квартала и общността, без да се разделя детето от неговите братя, сестри и родители, или поне не преди осем- до десетгодишна възраст.

Разбира се, държавата трябва да се погрижи със закон да интегрира в обществото такива деца след тригодишна възраст, а може би и по-рано, но без да ги отделя от техните известни до момента родители, за да не ги изолира още повече и символично да ги превръща в сираци, до което впрочем най-често се стига в детските социални служби. Има толкова много деца, разделени от родителите си по преценка на социалните служби заради хигиенни условия или лошо възпитание, но произлезли от тези родители, те имат нужда точно от тях, а не от друг. Държавата трябва съществено да разшири формите на съдействие в домашни условия вместо отглеждане в интернати и забавачки, изискващи от родителите да пътуват, за да видят детето си, разделено от тях, а често и от своите близки по възраст братя и сестри. В политиката за грижи за децата, както и в условията за хоспитализация неотложно трябва да бъдат въведени по бърз и официален начин познанията, извлечени от психоанализата, и приложени за разбиране и промяна в отглеждането на кърмачетата и възпитанието на най-малките, независимо дали са болни или в добро физическо състояние. Трябва спешно да започнем да подкрепяме работещите родители със съдействие през деня, създавайки детски центрове и домове във всяка община, квартал и район, за да знае детето, че неговият дом е наблизо и ако евентуално родителите му не се приберат или не може да си отиде вкъщи, би могло да преспи там — в детския дом, но без да се раздават никакви отрицателни оценки за семейството му. Преди да е достигнало пълна самостоятелност, човешкото същество не трябва никога, по силата на каквито и да било институции, на основание на каквото и да било негово заболяване, да бъде разделяно за повече от ден от своята майка или друг негов настойник, който го е поверил на даденото възпитателно или здравно заведение.

Същевременно изглежда напълно естествено, че когато е поверено на някаква институция още от най-ранна възраст, детето трябва винаги да бъде назовавано по име и фамилия; и независимо колко е малко и дали може да говори, трябва винаги да се обръщаме към самото него, вместо да говорим по негов адрес. Трябва да му се говори за всичко, което се случва или му се е случило: за баща му, майка му и братята му, за причините да се намира там, където се намира; трябва да знае името и длъжността на този, който се грижи за него, както и достоверното основание на родителите или обществото да го държат там. Струва ми се, че ще бъде от голяма полза да се дадат такива напътствия в институциите. А защо да не се направят и телевизионни кампании? Вместо това какво всъщност установяваме за изоставените деца? Наричат ги на малко име, а те също се обръщат към възпитатели и лекари на малки имена и нямат нито снимка, нито играчка, нито спомен от своето семейство (изобщо пак добре, ако са им спестени упреците към родителите, задето не идват да ги видят, вместо да им се намери оправдание). Всъщност става дума за организирано символно изключване от обществото.

Трябва да се подчертае, че откритията на психоанализата относно най-малките и значителният обем извършена работа са плод на огромните страдания на всички онези, които са ги осъществили, както и на изключителните усилия, положени от тях, за да се работи срещу общоприетото направление от всички останали, които са се посветили на това. Съпротивите, свързани със социалния произход на индивидуалните увреждания, са напълно разбираеми, когато се надигат сред онази общност от възрастни, която не е засегната пряко от сложни семейни обстоятелства като гореизброените. Хора, които благодарение на изключителни природни качества и лични усилия в детството си или по-късно са тържествували над изпитания, пред които толкова други са се провалили, естествено, пренебрегват по-слабите и съкрушени от живота. От своята защитена позиция или изначална природна дарба, незасегнати от преминатите изпитания и изтъкани от волеви самоконтрол, те са убедени, че всички изоставащи по пътя на развитието са напълно ненужни на обществото. Във всеки случай такова впечатление оставят с наставленията, които раздават.

Именно това ни подтиква „да отписваме“, ако мога така да се изразя, децата със затруднения, въпреки че обществото трябва неотменно и ревностно да пази всеки скъпоценен човешки живот, дори да е привидно немощен или осакатен. Не можем да оставаме равнодушни пред сегашното положение — пред такова разграничаване и символно откъсване на децата с наранени жизнени сили преди седемгодишната им възраст поради непознаване на очовечаващите закони, които не са успели да им предоставят техните родители — също толкова невинни и нещастни като тях. Подвластни на общественото единомислие, тези родители не смеят или не могат да се противопоставят на дадена обществена организация, още повече че отговорните лица никога не установяват пряка връзка с тях. Казва им се: „Детският дом, съдията, социалните служби взеха решение, че не можете да вземате децата си или да ги отвеждате със себе си; у вас те нямат всичко необходимо; вие не сте достатъчно еди-какви си; не сте добри родители.“ Това все пак е безумие. Сякаш всичко е направено, с цел да създава чувство за вина у родителите, чиито деца се развиват неблагоприятно. Лишени в най-ранно детство от своите родители (които също са потърпевши), от ежедневното емоционално зареждане в майчините обятия, тези деца стават в етапа на прохождането като сомнамбули без връзка с външния свят. Още от люлката те се нуждаят от индивидуалното, емоционално отношение на човека, който ще им се посвети — приветлив, внимателен и обществен прием като към деца на уважавани родители, за които им се говори и с които се срещат всяка вечер.

Може да се каже, че в етапа на прохождането се проявява всичко, което не е било усвоено много по-рано поради недостиг, разпокъсване или загуба на символна връзка. Способността за изразяване с глас, за установяване на връзка с другия, за уравновесено и устойчиво движение и взаимоотношения с децата от класа и възрастните наоколо — всичко, което не е било усвоено преди тригодишна възраст, дори преди осемнадесет месеца до две години, никога повече няма да бъде усвоено без едно много специфично лечение, каквото е лечението на предпсихотични състояния. Те непременно се превръщат в детска психоза, ако детето бъде оставено в такова състояние, без индивидуална психологическа помощ. Изоставащото дете задълбочава своето забавено развитие и го затвърждава, ако не му бъде оказана помощ. В етапа на по-късното детство, а после и на юношеството, деца без ежедневна, последователна емоционална връзка на афективен и словесен обмен за всичко, преживяно от тях, образуват онази част от населението, отхвърлена и натъпкана в приюти и затвори, станала непотребна, вредна и неспособна да оцелее в обществото, без да му пречи. Те са неспособни да установяват добронамерен контакт с другите чрез жестове и думи поради своя прикрит делириум, изпълнен с фобии, особености на характера и неустойчивост, които се превръщат в техен спътник. Липсата на обич в тяхното мълчаливо страдание и преждевременното заточение, което ги зазижда в чудовищна изолация, е нещо потресаващо. Когато си психоаналитик, ежедневно присъстваш на това страдание, чиито последствия са можели да бъдат избегнати толкова лесно, ако е било открито още докато детето е било с майка си, в досег с външния свят, в етапа на ранното детство, по време на задължителните прегледи, а после и в периода на детската градина. Когато виждаме с всеки изминал ден тези деца да затъват все повече в своята покъртителна самота, се питаме как да направим така, че изследванията и откритията на психоанализата да бъдат използвани в психологическата профилактика, а човешките същества от нашия цивилизован свят да преоткрият значението на общуването със своето потомство, и с всяко следващо поколение да бъде разбран или възстановен там, където е загубен, смисълът на възпитанието на децата преди седемгодишна възраст. След тази възраст практически повече нищо не може да се направи без помощта на истинско лечение, което е толкова трудно и толкова дълго! Не ни остава друго, освен да ги вместим, такива, каквито са, в обществото, което впрочем се води разумно, но допуска голяма част от тези свои граждани никога да не се превърнат в хора, достойни за подобно наименование; да бъдат самостоятелни сред останалите и подкрепени чрез подходящия емоционален прием; да намерят себе си, да преоткрият личната си история и изгубения дух на своето детство, който е бил твърде рано наранен и пренебрегнат.

Нека проследим човешкия живот още от самото начало: съществува трудната бременност и тревожната или травматизирана майка по време на бременността. Детето може да се е родило с някакъв недостиг, да се наложи да остане в кувьоз, но още от този миг то се нуждае от вниманието на майка си, от нейната миризма и обич, както и да бъде хранено от нея винаги когато е възможно. Самата майка има нужда от помощ, за да превъзмогне своето безпокойство, депресивно състояние или вина (тъй като родителите се чувстват виновни за страданието на децата си), и да бъде научена да се грижи за това дете така, както впрочем и бащата. В някои американски болници в кувьозите се пуска запис на сърдечния ритъм на възрастен, чиито удари може да чува всяко преждевременно родено дете, все едно че е под гръдта на майка си, до термина за раждане. Установено е, че тези деца се развиват много по-добре от други, оставени сред тишина, което доказва, че още от вътреутробния живот слуховият контакт с майката има съществено значение за психосоматичния живот на бебето.

Да приемем, че детето се е родило в благоприятни условия. Вече казах, но пак ще повторя, че новороденото има неотложна нужда да установи връзка с човека, който ще се грижи за него до тригодишна възраст. Ако това е самата майка, то трябва незабавно и ежедневно да бъде в допир с нея, с нейното тяло, в креватче близо до нея, да усеща нейния глас и поглед и да не се разделят, освен през нощта, когато тя си почива. Още с връщането си у дома след раждането майката се нуждае от помощ. Днес в градовете родители и съседи са прекалено заети и нямат време да се погрижат за тази млада жена, така че детето страда от безпокойството на майка си, от нейната неопитност и напрегнатост. Би трябвало да има подвижни екипи за съдействие през първия месец на новороденото, които да се отбиват веднъж дневно за час-два да помогнат в домакинските задължения, особено ако майката има и други деца. Биха могли да помагат психологически и на нея, а и на малките да изразят и преодолеят своите реакции на ревност, както и да обсъдят заедно възможностите за справяне със семейния живот.

Ако по някаква причина, за удобство на майката или поради здравословното състояние на детето то трябва да бъде отделено от нея, би могло да се финансира пътуването на майката, за да го придружи лично и да остане с него първите няколко дни при детегледачката, докато кърмачето свикне с прехода от един човек към друг. Също така може майката (бащата или друг член от семейството) да бъде подпомогната финансово да посещава бебето при детегледачката, за да поддържа то връзката със своето семейство. Можем да установим разликата между такова дете, което не е било символно разделено от семейството си, и други, разпокъсвани между различни бавачки, болници и детски домове (някои от тях претърпяват седем до десет премествания още преди тригодишна възраст); навсякъде, където минат, те оставят частица от себе си, която повече не се възстановява.

Да допуснем, че детето е достигнало безпрепятствено двигателната възраст, която започва на четири месеца и завършва със свободното прохождане и акробатичната гъвкавост. То се нуждае от насърчителни думи, съпровождащи всичките му целенасочени действия, както и от утешително съчувствие в моментите на страдание. Подложена на „дресиране“ трябва да бъде не настройката на неговите естествени нужди, а зараждането на неговите желания, лични дейности и начинания, които непременно трябва да бъдат съпътствани от думи и приветливи, жизнеутвърждаващи реплики от човека, който се грижи за него. Символната функция, присъща на човешкото създание, изисква още от най-ранна възраст езикови елементи, които да съпровождат всичките му дейности, за да се изгради неговата личност.

Да се върнем към дресировката за задържане на сфинктера, което в момента представлява същността на така нареченото начално възпитание, докато населението би трябвало да бъде осведомено да изостави окончателно подобно обучение до възрастта, в която напълно доброволно и поради наличието на необходимото ниво на двигателно развитие детето ще изпита удоволствие да се заеме само с удовлетворяването на своите естествени нужди. На този етап то вече ходи, пипа всичко, катери се навсякъде и задължително се нуждае да бъде оставено свободно да упражнява своята игрова двигателна дейност, в общи условия на сигурност и с думи, които му обясняват всяка негова злополука.

Още от четири-петмесечна възраст бебето има нужда да започне общуване със свои връстници или по-големи деца. Толкова много родители смятат, че постъпват добре, като го държат затворено в стаята възможно най-дълго и никога не го оставят да се смеси с останалите! Толкова много деца са отглеждани от бавачки, които ги изолират в самота, не ги извеждат в градинката, не им дават играчки и най-вече не изричат нищо друго, освен команди за ядене и за изхождане, ако не и за тишина, тъй като родителят или бавачката се дразнят от радостните звуци, които детето има нужда да изразява за своето развитие, а вместо това е заглушавано от радиото и телевизора — пагубни за тази възраст.

Когато детето достигне етапа за проговаряне — осемнадесет-двадесет месеца, — всичко трябва да му се обяснява. Не е необходимо да се занимаваме с него от сутрин до вечер, но е задължително поне два пъти на ден човекът, който се грижи за него, да му отделя половин час от своето време, като му позволява да пипне всичко, което му е интересно, или например със своя помощ му показва как се борави безопасно с обичайните предмети в дома. Така с усвояването на речта, гъвкавостта на ръцете и тялото, с разгръщането на интереса към играта детето, което до този момент е обичало да играе приклекнало, като всяко човешко същество, отгледано без преувеличени хвалби и назидания за своите постъпки, изявява непринудено желание да подражава във всичко на възрастните и на по-големите деца от обкръжението. Едва на този етап е дошъл моментът да насочим вниманието му и да го научим на начина за изхождане на възрастните, като винаги оставяме неговото гърне там, където всички вършат своите нужди[1]. Важното е да не го задължаваме. То има желание и обикновено може и изпитва удоволствие да направлява своите вътрешни отделителни действия — „интересно му е“. Гордее се със себе си, когато се справи, и трябва да бъде утешено, ако не успее. Следователно то също иска да се отърве от задължителните дотогава пелени. Веднага щом свикне с тези функции, момчето трябва да бъде научено да уринира изправено.

Така или иначе, дневното и нощното задържане на сфинктера се получават от само себе си, ако никога не се занимаваме с тях. И аз, и други психоаналитици около мен имаме опит с деца, отгледани по този начин — спокойствието да се движат и да се отдадат на игрите ги правят особено добре приспособени към заобикалящата среда. Днес в нашето цивилизовано общество насаждането на вина относно естествените нужди е проблем, ако не и ежедневна драма на повечето и дори на всички деца преди двегодишна възраст. Както вече казах, тази преждевременна грижа, успешна или не, води до злополучни последствия, предизвикващи психосоматични смущения в бъдещето.

Достигнало две и половина — тригодишна възраст, детето има нужда да бъде оставено в общност от свои връстници, каквато роля преди е играела детската градина. Въпреки че тази институция на националното образование е особено интересна, тя вече е непригодна за повечето деца на тази възраст. Би било по-добре да съществува някаква предварителна, по-смислена забавачка във възрастта за неотменно социално приобщаване, т.е. около две и половина — три години, като продължение на посочения тип възпитание до осемнадесетмесечна възраст, без никакво вторачване в навиците на хранене и на изхождане на децата, които все още не са самостоятелни в това отношение. Такава предварителна забавачка би трябвало да се грижи единствено за въвеждане на детето в езика, насърчаване на неговите двигателни и игрови занимания и свободното му общуване с възрастните и децата от групата. Тя задължително трябва да дава възможност за посещение и престой на някой от родителите или друг член от семейството, който има желание и време за това, до създаването на връзка между детето и връстниците му, възрастните от обществото и отношенията с родителите му. Едва след установяване на тези отношения възпитанието може да премине към научаване за боравене с приспособленията за хранене и изхождане. Това се постига много лесно, по силата на самата идентификация на малкото с другарчетата, по-развити и напреднали от него в овладяването на своите нужди, защото всяко безгрижно дете, отглеждано в условия на доверие и обичано такова, каквото е, проявява непринудено желание да настигне по-напредналите, ако има свободата да го направи.

Именно в този предварителен етап биха могли да се изучават всякакви песнички, стихчета и танци, за да се развие речникът в игрите с другите деца. Също така във възрастта след осемнадесет месеца и преди тригодишна възраст всички анатомични части на тялото трябва да бъдат назовавани с точните им имена, които най-често вече спират да се споменават от родителите. Нерядко се срещат интелигентни деца, които на петгодишна възраст не знаят наименованията на пръстите, объркват веждите и миглите, клепачите и очите, устата и устните; не познават имената на части от своето тяло, на крайниците, на сетивните и половите органи, нито дори цвета на очите и косите си или тези на своите родители.

Цялото това обучение към наблюдателност и разгръщането на речника за съответствие на думите в общуването предхождат разбирането на законите, господстващи в семейните и социалните отношения. Около две години и половина детето разбира от езика дали е момче или момиче според начина, по който го представяме, но не може да разбере какво точно означават тези изрази, докато не открие чрез наблюдение половата разлика, потвърдена и обозначена от възрастния, с точните анатомични наименования и обяснения на тяхното значение за превръщането в зрял мъж или жена.

Такива познания за отношенията на възпроизводство и наследственост наистина трябва да бъдат дадени на детето преди или в началото на така наречената възраст за детска градина, но не по-задълбочено от всяко друго познание, свързано например с изгрева и залеза. По тези въпроси трябва да му говорим така, както всеки ден го приканваме да наблюдава през училищния прозорец положението на слънцето в определен момент от деня, което обозначава, че по това време се прави еди-какво си; или така, както насочваме вниманието му към посоките в пространството. Всичко това се извършва в периода на началното възпитание, което навремето се даваше от семейството, преди детето да тръгне на училище. След тригодишна възраст, ако речникът му е достатъчно развит от предварителното възпитание, то може да бъде подканено да се занимава с онова, което му е интересно, с известни напътствия за старателност и възможно най-сполучливо усвояване на техниките за боравене с ръце.

Какво ще рече всъщност да бъдеш на три години? Това означава, че детето осъзнава себе си като момиче или момче по силата на половата разлика, а не само от думите на хората. Означава, че добре говори майчиния си език; че е придобило хранителни навици и се храни само, може или скоро ще започне да се обслужва, да владее функциите на сфинктера; самостоятелно е за своите нужди, жестовете му са сръчни, а походката — уверена. То обича да пее, да танцува и да играе с всичко. Това означава още, че може да назовава своите действия — всяко едно от тях (дори говори на себе си за всичко, което извършва), а действията на другите, дори неизказани, представляват за него вид език.

Тригодишното дете е наблюдателно и задава въпроси, вдъхновени от съзнателното му желание да порасне, по идентификация с всеки, който за него има стойност на образец — по-големите деца или възрастните от неговия пол. То е доволно да бъде в компанията на хората от своето обкръжение, с които установява непрестанни, макар и нетрайни връзки на словесно или друго общуване. Дори да е привлечено от другите деца, от почти всички животни и да обича всякакви растения, то избира своите образци на съзнателна идентификация сред човешкия вид, близките и най-вече родителите си, по-големите братя и сестри и хората, които уважават и са уважавани от семейството му.

Така изглежда едно средно интелигентно тригодишно дете, ако е отгледано човешки. Можем още да добавим, че то знае своето име и адрес, както и имената на братята, сестрите и родителите си, ако има такива. Това дете обаче все още не познава родствените връзки между чичовци, лели и братовчеди — след детската градина тук идва ролята на училището в съчетание с обясненията на родителите. Училището взема участие и в обучението за разграничаване на сетивата, сетивните органи и речника, съответстващ на всяко специфично възприятие, включително и тези за удоволствие и болка, гениталните усещания и значението на половите органи в предстоящото съзряване. Както много детски градини, училището ще го научи да се грижи за растенията и животните, което е чудесно, стига винаги да се подчертават приликите и разликите с човешкото същество.

Цялото възпитание, в човешкия смисъл на тази дума, представлява въвеждане в законите на езика и желанието — общовалидните за всеки възрастен и дете закони на обществото и природата по отношение на естественото безсилие на детето, което изчезва с израстването. Възпитанието не се занимава с естествените нужди, които при здравия човек се развиват както при останалите човекоподобни бозайници — в последователен и установен ред, какъвто впрочем той може да бъде обучен да проследява.

Да допуснем, че с тръгване на така наречената детска градина детето наистина е достигнало тригодишната възраст, за която говорих. Какво му е необходимо на този етап? То се нуждае от примери за изглаждане на характера, от търпение и уважение. Има нужда да се убеди, че в групата е толкова потребно, колкото и всички други деца — всяко е необходимо на останалите така, както те на него. То трябва да бъде напътствано в условия на сигурност да получава отговори на всичките си въпроси, както и средства за удовлетворяване на своите желания чрез приятни дейности. То иска да се приобщи към двама, трима и повече свои връстници, за да се занимават заедно с интересни за тях неща.

Необходимо е социално приложение и изразходване на двигателната и словесната враждебност. Следователно ролята на учителя е да отдели достатъчно време от часовете за активни игри и да насърчава съревнования за културно и словесно изразяване. Детето е заинтригувано както от телесни, така и от мисловни дейности. Учителят трябва да подкрепя начинанията за общуване, за разказвателно въображение и насочване на желанията към предметни дейности, избрани от децата. В това се състои първоначалната учебна дейност още много преди етапа за изобразяване на знаци и така нареченото обучение по четене и писане. Това е етапът за въвеждане в изкуството, в законите на музикалния ритъм и слух, обучението за слушане на музика, към която всички деца имат наклонности, докато са малки, а за някои от тях вече е настъпил моментът да открият удоволствието от свиренето. Това е етапът за наблюдение и насочване на вниманието към картинните изображения, към които децата са предразположени след две и половина годишна възраст (наречена в психоанализата „анален стадий“), но да творят чрез рисуване и оцветяване те обичат след третата година. Това представлява възпитанието — въвеждане в символните средства за изразяване на оралните, слуховите и зрителните нагони. При човешкото същество единствено оралните нагони на желанието подлежат на обучение, докато потребностите се възприемат непосредствено в културна и цивилизована среда, която зачита детето, а също и по силата на самата негова идентификация с родителите и възрастните, с които съжителства.

Що се отнася до обучението за графично изобразяване на знаци и тяхното разпознаване, т.е. писането и четенето, намирам, че в днешно време е безсмислено да им се посвещават цели две години в големи групи. Когато детето прояви желание да се научи да чете и пише, това става много бързо, стига ежедневно да прекарва наистина съвсем кратко време в малка група, а не в цял клас, където един внимава, друг — не, просто защото не му се гледат и преповтарят някакви знаци, които учителката пише по дъската. Това означава да бъде научено да изобразява звуците чрез думи, които иска да предаде на друго дете или на онзи, с когото иска да общува, в негово отсъствие. С други думи, това обучаване на четене и писане няма никакъв смисъл и културата започва да се превръща в отчуждение по волята на възрастния, което е именно обратното на нейното истинско призвание.

Детската градина трябва да бъде предназначена само за деца, които наистина са достигнали нивото на така наречената тригодишна възраст (независимо дали реално са на две и половина или на осем), и трябва да приключи на около осемгодишна възраст, когато са устойчиви, обичат да се занимават, да четат и пишат за свое удоволствие и да играят на развлекателни игри в група. Училищното обучение по писане, четене и смятане трябва да се осъществява в малки групи от по пет деца на учителка. Желаещите да учат да четат и пишат могат да се събират около кръгла маса най-много веднъж-два пъти на ден за десет-петнадесет минути, където да бъдат въвеждани в тези дисциплини. През това време останалата част от класа или отделни групи отиват при други възпитатели, които ги занимават с дейности за боравене с ръце и тяло, за наблюдение, жестове и словесно изразяване или колективни игри, организирани от подготвени за целта учители. Що се отнася до паметта, упражнявана чрез ритми и мелодии и поддържана от въображението, тя може да бъде занимавана с припомняне на разказаните истории. Много преди възрастта за писане и четене приказките и цялото литературно творчество на дадена култура трябва да бъдат широко разпространени сред най-малките, за да предизвикат истински интерес и у дома, където заедно с книгата детето ще продължи вълнуващата история, разказана от учителката, която го е научила да смесва своето въображение с елементи от текста, приканващи фантазията да измени и доразвие историята.

Голяма част от така наречения училищен етап би могла да бъде посветена на репетиции за куклен театър. Куклите могат да бъдат направени от самите деца. Изработването на костюми, подготовката и представянето на пиески и скечове, вдъхновени от всекидневието, подготвят децата за живота в обществото. Така те могат да играят на продавачи и да се отъждествяват с всякакви други професии на възрастните, на които толкова обичат да подражават, макар че никога нямат достатъчно време да го правят и да задават въпроси, свързани с тези професии. Всичко, от което се интересуват децата, трябва да бъде насърчавано в училище, за да подготви тяхното приспособяване към обществения живот посредством пробуждане на личните им желания и осъзнаване на разликата между фантазмите и средствата за осъществяване на възможното.

Едва на осем и половина годишна възраст училището ги въвежда в закона на бъдещи граждани, в каквито децата се превръщат чрез училищни напътствия и забрана на инцеста в реалността, но правото на фантазмите се запазва и изразява посредством определени техники, изграждащи цялото ни литературно творчество и изкуството изобщо. След осем-десетгодишна възраст училището би трябвало да въвежда детето в области от културния живот, които то желае да овладее — митология, история, география, икономика, право, религии и всички природни науки.

Както виждате, всичко, описано дотук, представлява напълно различен начин да се разглежда образованието и обучението на децата, основан на психоаналитичните познания, приложени към психичната профилактика на нашата младеж. Не трябва да забравяме, че още от произхода и семейната среда съществува изначално неравенство на шансовете за развитие на естествените способности на децата, което предопределя различия в практическата интелигентност и чувствителност, в зависимост от индивидуалните дар слово и емоционално равновесие, докато ролята на демократичното общество, с оглед на по-голяма справедливост, е да компенсира тези неравенства още с началното образование на подрастващите поколения.

Известно е, че имигрантите не разполагат с удобствата и финансовите средства на коренните жители, нито със сигурността на своята територия, и макар да са любящи родители, те са ощетени спрямо децата си, живеещи във Франция. Известно е, че родители, поставени в унизителни социални условия, са сравнително онеправдани по отношение на образованието на своите деца. Известно е още, че независимо от своето социално благосъстояние, родители, затормозени в детството си, оказват травмиращо влияние върху своите деца във възрастта, когато самите те са били травматизирани, а понякога и в следващите етапи от развитието. Родители, засегнати от затруднения, предизвикани от физически или психически недъзи, представляват патогенен вакуум за своите деца. Това не е причина да бъдат разделяни малки деца от техните родители, а основание да се помогне едновременно и на тях, и на родителите им не с покровителствено отношение, а със съвременните психологически познания.

На теория всички обществени институции се стремят да помогнат на такива деца. Училището също цели не само да образова, но и да осведомява за онова, което е необходимо на всеки за социалното му приобщаване, и да посредничи за неговите желания. Въпреки този замисъл институциите не постигат своята цел. Училището, особено началното, е някаква невероятна бъркотия от хора — организирана бъркотия. С право се твърди, че социалното неравенство, което се дължи на начина на изразяване и невъзможността за социално приобщаване, е необратимо в сегашното състояние на нашата образователна система още от шестгодишна възраст — възрастта за тръгване на училище. Както мъглявото начално образование съответства на множество условия, които се опитах да представя в началото на тази статия, така бих казала, че сега действащата образователна и възпитателна система, която е също толкова размътена, произтича от подбора на учителите и предоставените им програми, които вече не са подходящи за днешните ученици поради обезлюдяването на селата, градския начин на живот с неговия ритъм, допотопните жилища в онези огромни безлични сгради, в които детето израства далеч от природа, животни и растения, в социални взаимоотношения, чужди на неговата безрадостна и мрачна среда от родители, братя и сестри.

Така нареченото разпределение на социалните роли днес вече не съответства на онова, което е било навремето. Децата в семейството бяха отглеждани от възрастни хора и никога не се разделяха с родното си място преди дванадесет или четиринадесет години — възрастта за започване на работа. Освен това техният пубертет протичаше много по-лесно от сега, защото законът им позволяваше да работят и така можеха да се отдалечат от семейната среда в етапа на полово съзряване и да си намерят място в обществото, особено онези от тях, които „не са разбрани“ в семейството си, както се оплакват юношите. Недостигът на средства в етапа на социално приобщаване, липсата или изобилието на джобни пари — от това страдат доста деца в сравнение с други преди десетгодишна възраст; както и възнаграждение, трудно спечелено след дванадесет-тринадесетгодишна възраст, са също част от антивъзпитателните фактори в нашето общество, които не съществуваха навремето, когато в семейството децата участваха със собствените си ръце в работата на родителите си, преди да отидат да работят другаде.

Няма причина така наречените училищни институции за обща или професионална подготовка да не заплащат на учениците за реално извършената работа в училище, която, ако е специализирана, би могла да осъществява връзката и професионалния преход между училището и външния свят. Що се отнася до деца, които получават научна, хуманитарна, музикална или артистична подготовка, за да продължат чрез висше образование своите желания и дарби за боравене с езика и културните дейности, не е невъзможно, в зависимост от тяхната възраст и работоспособност по съответните предмети, също да получават своеобразна заплата и пари за работата си в училище. Всъщност това са пълноправни граждани и ценни хора за бъдещето на обществото, което трябва да възнаграждава всичко стойностно.

Що се отнася до извънкласните занимания на децата след единадесет-дванадесетгодишна възраст, те трябва да бъдат енергично насърчавани. В желанието си да ги предпазим от експлоатацията на безсърдечни предприемачи, които не се съобразяват с крехките подрастващи тела, във възпитанието на младите ние сме въвели със закон усещането, че са безполезни и неспособни да обезпечават материално своите желания. Струва ми се, че и това трябва да бъде преосмислено, когато става дума за борба с десоциализацията на младите. В младежките домове са направени само частични усилия, но не от това се нуждаят децата. Както споменах по-горе, те имат нужда да разполагат с приемни институции към всяка община, със зали за събирания и свобода за техните начинания, напътствани от съвсем слаба намеса, за да поемат отговорност за своите дейности и законно да се измъкват от семейната среда в случай на неразбирателства, като същевременно родителите им остават спокойни да знаят къде са децата им, когато не се прибират у дома, независимо от причините. Известно е в каква степен трудностите на юношеството са изложени на зловредна развръзка към състояния на прикрито отчаяние като детската престъпност, самоубийствата и наркоманията.

Да се върнем към темата за учителите от миналото — онези възрастни, даващи възпитанието и обучението, поддържаха връзка с родителите и бяха уважавани от тях. Днес вече нещата не стоят така. Множество учители не познават родителите на децата, за които отговарят. Повечето деца са оставени беззащитни срещу характеровите особености на човека, представляващ техен учител и възпитател, въпреки патогенните последствия, които им причинява, сякаш има пълни права над своите ученици и тяхната младост. Все пак родителите са възложители и косвени работодатели на учителите, но това не се казва на децата. Медицинският персонал в болниците е също представител на родителите и възнаграждаван с техни средства, но и това не се казва нито на медицинските сестри, нито на учителите. В чакалните на болниците трябва да бъде изписано с големи букви: „Вие осигурявате заплатите на този персонал и той е на ваше разположение.“ Не клиентът трябва да е в услуга на персонала, независимо от нивото на институцията, нито ученикът да е в услуга на училищата и учителите, независимо от техните звания, а те служат на гражданите, които им плащат за това. Гражданин пък — това е всеки отделен човек, който не нарушава правата на останалите. Такова разпределение на ролите би позволило на децата да не приемат учителя или болничния персонал като заместител на родителите, който може да ги унижава заради тяхната неопитност и беззащитност или да ги пренебрегва и да не се отнася с тях като с равноправни граждани.

На фона на такива общообразователни принципи би трябвало да се спрем по-специално на сексуалното и на политическото възпитание. Става дума за въвеждането в естествените закони, които управляват наследствеността и семейните отношения, както и обществените закони, уреждащи динамиката на обмена, разпределението на социалните роли, отговорностите и тяхното изучаване. Всичко това заслужава актуално обучение, основано на икономическите дадености — национални и международни, политически и етически. Във всеки случай е важно подрастващите да бъдат въведени в тези закони, свързани с развитието на цивилизацията, в която са родени и която трябва да поддържат и доразвиват.

Цялото това образование, от началното до средното, преразгледано чрез психоанализата, може да изглежда напълно революционно за много хора. Според мен то е по-скоро еволюционно, а не отхвърля миналото. Напротив, нанася поправки с оглед на бъдещето и търси разбиране, като се стреми към дълбинна промяна на съзнанието, която може много да усъвършенства младия дух, все още незасегнат от инертните форми на мислене.

Нима напоследък не четем отново, че психоанализата била идеология? Не се ли е говорело същото и за откритията на Галилей на времето? Наистина психоанализата е занимание за специалист, преминал през лична терапия, преди да започне да работи с хора, чието объркано развитие е предизвикало психосоциални затруднения. Но това не означава, че нейните открития, свързани с човешкото развитие, с неговите злополуки и препятствия, не могат да бъдат предоставени за всеобща полза. В известен смисъл става дума за същото приложение както във физиката и биологичните открития. Физикът и биологът са учени, но приложенията на физиката присъстват във всяко домакинство, а тези на биологията и медицината се използват навсякъде в обществената хигиена и профилактика. Грижата за обществото е национална отговорност. Необходимо е тя да бъде оказана и в един аспект, който досега не е бил предвиждан. Психоанализата не е обективна наука като физиката, а е така наречената „хуманитарна наука“, което означава, че наблюдаващият и наблюдаваният са в отношение на съприкосновение и особен вид съпреживяване. Въпреки това психоаналитичните открития са напълно безспорни, що се отнася до основното положение, което доказва, че изговарянето с думи може да излекува човешкото същество от разстройствата във връзката между неговото тяло и неговата плът. Същото се отнася и за възпитанието. Да дадем възможност на човешкото дете да се развива означава да му позволим и да го насърчим да изразява с думи всички свои желания и фантазии; да му дадем средства и възможност да борави с тях; да събудим неговия дух за разграничаване на въображаемото и реалното, както и за всеобщите закони, пред които всички сме равни. Правилата на този и онзи отделен човек не представляват закона и още от съвсем малко детето трябва да познава правата си, както и общовалидния ред за всички възрастни.

Например толкова много деца вярват, че родителят има всякакви права над тях, включително да ги отхвърли или да решава живота и смъртта им. Те са в пълно неведение относно личните си права и възможности да участват, ако желаят, активно в обществото, което се нуждае от тях. Много често някои ощетени, невротизирани и тревожни родители, които сами са психосоциално изолирани и затормозени, злоупотребяват със своята власт и, в полза на подчинението на родителската инстанция, пречат на децата си да участват в обществения живот и в дейности, позволени от закона. В живота на човек, изпаднал в необратимото състояние на паразитираща машина вследствие на затворнически тип възпитание, унищожаващ жизнените сили и начинания, за които говорих по-горе, се налага намесата на специалист психоаналитик, който помага на такива хора да възстановят реда на своите желания и да продължат своето личностно развитие. В такъв момент, независимо от възрастта, така нареченият анализант преминава отново през всичко преживяно в своята лична история и през всички преобразувания на своето желание преди неговото угасване. Това изисква многократни индивидуални сеанси с тази особена фигура на психоаналитика, който няма никакво желание да отчуждава говорещия от търсенето на неговата жизнена истина.

Страданието от изпитанията в личния живот, които всеки път му се изясняват открито и които самото дете може ясно да изрази пред човека, който го изслушва и подпомага в разрушителните реакции, отклонили неговото развитие, му позволява да възстанови достойнството си и да продължи по пътя на своето устройство благодарение на самата възможност да се изкаже в индивидуален сеанс. Това дете ще успее не само да понесе всички свои изпитания, които е невъзможно да бъдат премахнати, но и ще изгради своята личност благодарение на тях. Преодолявайки трудностите, претърпявани от него, родителите и семейството му, то придобива зрелост, без същевременно да прекъсва отношенията на истинска обич и привързаност.

Толкова много деца преживяват душевна самота, обхванати от безпокойство заради своите фантазми или реални терзания; заради изоставяне, скръб, семейни и лични унижения, понесени във „възпитанието“; или заради сблъсъка с други деца и възрастни, които срещат. Ние обаче знаем, че неразрешени навреме, всички тези изпитания предизвикват състояния на психоафективен недостиг и безплодно съпротивление, които ограничават бъдещите им възможности. Неотменният посланик на човека е езикът в най-широк смисъл — словесният, артистичен, производствен и творчески израз; емоционалното присъствие на внимание и разбиране от истински зрял човек, който не осъжда и не разграничава стойността на детето от непоклатимата в неговите очи стойност на родителя. Той може да излекува с думи неговите реални недостатъци, които са или временни, или в някакъв смисъл окончателни, но никога не са подценяващи. Неговото моментно страдание може дори да му придаде социална значимост, защото благодарение на затрудненията си детето общува с човек, който за него представлява обществена фигура.

Какво се получава вместо това? Добронамерени служители от социалните служби откъсват малки деца от семейната им среда, от единствените им познати и обичани хора, вместо да им оставят достъп до техните родители и да им помогнат преди всичко с финансови, културни, емоционални и интелектуални средства, без да ги отделят от корените им, докато самото дете не поиска да отиде в пансион — тогава може да му бъде оказано съдействие в отговор на неговото желание. Колкото до всевъзможните педагогически методи, рецепти и специални диети, изработени за случаи на училищен неуспех, за да накарат „различното“ дете да поглъща неща, за които няма нито желание, нито вкус, те са обречени на сигурен провал. Разграничаването, за което говорих преди малко, обосновано с училищна непригодност, умствено изоставане или характерови особености в обществото (общество, което не иска такива деца, а те по някакви причини не могат да се включат като останалите свои връстници), е нечовешко престъпление.

Психоанализата показва, че училищната анорексия е всъщност повторение на психичната анорексия, която представлява дълбинно разстройство на желанието за живот, така както двигателното и творческото безсилие са дълбоки сътресения в правото за самооценка на личните начинания. Всичко това произтича от атмосферата на безпокойство, в която детето се развива или се е развивало в своето ранно детство. В подобна атмосфера разгръщането на възможностите е ограничено, независимо дали тревожността идва от средата или от самата същност на човека и неговото въображение, във връзка с настоящи и минали изпитания, останали незабелязани на някакъв етап от развитието. Същото се отнася и за неспособността за учене. Всяко дете проявява по свой начин любознателност, която обаче е невъзможно да бъде предизвикана изкуствено. Неговият порив за общуване е бил изгубен още в дълбоките корени на потъпканото или прекалено рано отхвърлено желание, което то вече не разпознава.

В миналото образованието и обучението бяха привилегия на малка част от децата. Сега това благо се предлага на всички, ако успеят да се възползват от него. Масовият подход остава свързан с предишни форми на методология, която трябва да бъде цялостно преразгледана. Тъй като в миналото образованието не беше задължително, децата, които ходеха на училище, наистина имаха желание или поне родителите им желаеха да ги запишат и да ги насърчават да учат. Повечето ученици вече имаха предварителна подготовка от семейната среда за словото, за света, за наследствените, за естествените и общите закони. Нещата вече изобщо не стоят така.

А що се отнася до подбора на млади или възрастни хора, способни да станат възпитатели и учители, не е възможно той да продължава да се извършва по същия начин, както преди. Безсмислено е да бъде отреждано подобно жизнено призвание на младежи и девойки, едва завършващи своето образование, според единствения показател за успешно взети изпити, и то най-вече устни, за психологически и педагогически познания. Има значение преди всичко личната способност и желание, които вдъхновяват учителя да преподава определен предмет. Освен това той трябва да има естествен подход към децата. Единствено това трябва да се взема предвид, а не успехът на изпитите и насаденото от учители и родители желание да се уредиш на държавна служба до живот, сред преподавателските или медицинските кадри. Постовете в тези области представляват капан за много млади хора, които се посвещават на такива или други професии, изискващи човешки контакт — като възпитател, медицински работник или лечител, — без изобщо да знаят какво ги очаква и без призвание за този занаят, който, така да се каже, си въобразяват, че желаят. Ако понякога успяват на младини, повечето от тях губят желание веднага след навлизане в своята полова и социална зрелост или семейни отговорности.

И обратно, толкова млади хора на почти същата възраст като своите ученици, стават отлични преподаватели. Има толкова хора с призвание — работници, инженери, домакини или пенсионери — с дарба за обучаване и общуване с децата; които познават и обичат определена област, умеят да я преподават и разполагат с житейски опит. Те биха могли да станат забележителни ръководители, възпитатели, начални учители или технически инструктори. За тази цел наистина не са задължителни дипломи, а просто достъп до училищата, където може да се съди за тяхната работа от наблюдение над резултатите им с децата и способността да се интересуват от своите ученици, като подкрепят техните усилия в учебния процес и личното им старание по предметите и дейностите, които ги вълнуват.

Предоставянето на възможности да преподава и лекува на всеки, който има дарба за това, посредством подновим договор, прилична заплата и определен период от време, а не до живот, така че да се осигури редуване и обновяване, би било грандиозен преврат във френската държава, съзнавам това, но според мен той е задължителен. Също така желанието, дарбата и педагогическият подход с ученици на определена възраст не са приложими към други, по-малки или по-големи деца, да не говорим за юноши. Всеобхватната педагогическа способност, изисквана от учителите, както и тяхното разпределяне към дадена възрастова група от населението, с цел определена успешност на изпити и конкурси или по-добро заплащане (колкото по-малки са децата, толкова е по-трудно и уморително, и толкова по-високо би трябвало да е заплащането), е също една от безсмислиците на сегашната система. Цялата тази уредба за напредък и сигурна служба в такава професия, изискваща жизненост, изобретателност и човешко отношение, е просто абсурдна!

Бележки

[1] Франсоаз Долто препоръчва детското гърне да се оставя винаги в тоалетната. Така, когато детето пожелае да стане „голямо“ и следователно чисто, отива на същото място като възрастните.

Край