Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les etapes majeures de l’enfance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva

Издание:

Автор: Франсоаз Долто

Заглавие: Основни етапи на детството

Преводач: Николина Жекова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: френски

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: научнопопулярен текст

Националност: френска

Отговорен редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-954-529-699-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2006

История

  1. — Добавяне

Проблематика на ранното детство

С любезното съгласие на Франсис Мартенс и Рашел Крамерман, февруари 1949 г.

Обща вътрешна нагласа по отношение на детето

Изключително трудно е да се говори за детето като общо понятие, защото съществуват само индивидуални случаи, за всеки от които трябва да отчитаме природата на съответното дете, неговата жизнена среда, личните му възможности, както и предоставените от природата на неговите родители, и т.н.

Въпреки това може да се определи общата вътрешна нагласа, която трябва да възприемем спрямо детето, независимо какво е то и какви сме ние. Книгата на г-жа Пиклер цели да насочи вниманието на родителите именно към тази нагласа. Но тази госпожа поставя ударение преди всичко върху поведението на децата в стадия на двигателното изразяване. Тя не говори за семейните взаимоотношения. А в действителност семейната среда винаги оказва влияние (раждането на по-малко дете, някоя баба, тясното жилище, необходимост от тишина за работата на един от двамата и т.н.), така че не можем неотклонно да се придържаме към поставените правила… Трябва обаче да признаем, че жизнеността на детето е неотменна. То разполага с огромна неизчерпаема енергия, която на всяка цена държи да намери израз, дори да няма идеални условия за това. Общото правило, което трябва да направлява нагласата на всички родители, е: да оставим детето да се изразява свободно, такова, каквото е, и където и да се намира, без никога да насилваме или противодействаме на неговото развитие.

Как да придадем положителен смисъл дори на „отрицателното“ поведение на детето (неуспех, отказ и т.н.)?

До двегодишна възраст детето се изразява чрез гукане, игри в креватчето или с възглавнички в кошарата си. Понякога то поема рискове, но трябва да го оставим да ги изживее и да премине през своите изпитания. Много родители се страхуват да не травматизират децата си и в стремежа си да избегнат подобни травми, предизвикват катастрофални ситуации. Ето пресен пример за опасността от погрешното разбиране на психоаналитичната теория.

Дете на осемнадесет месеца очаква шишето си с мляко, което неговата майка му приготвя с известно закъснение. Изнервено от закъснението, то започва да крещи и да рита, като вече отказва поднесеното шише. Какво трябва да се направи? Здравият разум подсказва просто да го оставим свободно да вика и да откаже шишето. Впрочем вече наближава етапът, когато детето започва да отказва млякото, защото предпочита „храната за възрастни“. Освен това пропускането на едно хранене не би имало никакви последствия за здравето му. Майката обаче не е сама в тази ситуация и атмосферата около нея е напрегната. На всичкото отгоре един от присъстващите е специалист по психоанализа: „Ако сега му позволите да откаже шишето, повече няма да имате власт над това дете, а то ще започне да ви управлява.“ Под натиска на този съвет майката предприема безсмислена битка с детето, за да го насили да приеме шишето. Накрая „специалистът“ полива главата на бебето със студена вода, то се разпищява с всички сили, започва да се дави и в търсене на закрила се успокоява в прегръдките на майка си, която така успява да му вкара биберона в устата.

Какво точно става в тази сцена? В стремежа да бъде избягнат първоначалният гняв, който щял да травматизира детето и окончателно да затвърди неговото поведение към майка му, се нанася много по-жестока травма. Вкарването на главата на бебето под чешмата предизвиква задушаване, наподобяващо травмата при израждането (първото вдишване). Така то преживява „регресия“: възвърнато към състояние на съвсем малко бебе, то се нуждае да бъде обгърнато от майка си и не може да се успокои по друг начин, освен чрез майчината ласка, както в бебешкия си период. Следователно приемането на шишето с мляко е постигнато с цената на регресия в неговото развитие.

Всъщност това дете е на възраст, в която изразяването е много трудно — оралният етап. Очакването на шишето предизвиква у него състояние на силно афективно напрежение, което не може да изрази по друг начин, освен с викове. Преди да се успокои, трябва първо да премахне напрежението, като го изкара, за да може после да преглъща. Очевидно не може едновременно да крещи и да поглъща храна. Следователно трябва да го изчакаме да изрази напрежението, да го оставим да вика и да му позволим свободно да се противопостави — това е единственият начин да го накараме накрая да склони. Както ще потвърдим и със следващия пример, наистина е възможно да дадем положителна посока на детското поведение на противопоставяне.

Ще разкажем за тригодишно момченце, което било поканено да присъства на коледното празненство в една детска градина, защото родителите се познавали с директора й. При раздаването на играчките малкият, естествено, не бил включен в списъка на децата от градината, които били извиквани едно след друго. Като всички останали, заедно с майка си и баща си и той аплодирал всяко дете, което получавало подарък, но родителите усещали как все повече се напрягал по време на раздаването. Детето проявило голяма воля и съумяло да се въздържи и да запази достойнство и спокойствие. В края на раздаването техният познат, директорът, се намесил: „Как така за теб няма подарък? Сега ще поправим този пропуск. Ето, харесва ли ти това пингвинче?“ Детето, което дотогава се сдържало, изведнъж избухнало в плач: „Ти си лош, лош! Не го искам“, и с един удар запратило играчката надалече.

Тук става дума за абсолютно същото поведение, както в първия пример: на това момченце също се е наложило да чака прекалено дълго. Неговият баща обаче отвърнал с разбиране на тази постъпка и вместо да каже, както биха казали повечето родители: „Виж го ти колко е лош, искаш да му угодиш, а то крещи“, той му казал много внимателно: „Чудесно, ти беше много търпелив и издържа докрай, без да се сърдиш.“ Така му показал, че е съпричастен с неговото нарастващо напрежение. Родителите отвели детето без повече коментари, но вечерта майка му казала: „Знаеш ли, аз все пак взех онова пингвинче, искаш ли си го?“ Този път малкият бил много зарадван да получи играчката, която, така да се каже, си бил извоювал геройски, и тя веднага станала неговата любима сред всички останали играчки.

Какво става в тази сцена? Нещо много често срещано. На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент е вече прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема. Това впрочем е всеобщ закон.

За да разберем подобно състояние на напрегнатост, не трябва да намесваме понятия като добро и зло, а едно-единствено и просто заключение: човешко е. Трябва добре да се знае, че ако в детството не сме имали свободата да отказваме, никога няма да имаме свободата да получаваме.

Подобни психологически истини, които откриваме, понякога изглеждат противоречащи на здравия разум. Но съществува ли такъв сблъсък в действителност? Да вземем следния пример: държим детето ни да бъде добре възпитано и прекалено рано изискваме от него да възприеме „добрите навици“. И какво правим? Чрез дресировка постигаме придобиване на цивилизовани обноски и го превръщаме в питомна маймунка. Но в най-добрия случай към седмата-осмата година ставаме свидетели на точно обратна реакция от страна на детето, което се опитва да си възвърне свободата, отхвърляйки (най-често несъзнателно) всичко усвоено. Например дете, обучено на хигиена, внезапно започва да се подмокря в леглото.

Това просто означава, че животът е по-силен от възпитанието: инстинктите съществуват и не можем да вървим срещу тях. Доброто възпитание е именно онова, което позволява на живота да се развива безпрепятствено, и на детето — да познава своите инстинкти, за да ги овладее, без да бъде в плен нито на тях, нито на чуждото мнение.