Франсоаз Долто
Основни етапи на детството (18)

Семейството се преобразява

Да се върнем на проблема за семейството, който занимава толкова много родители — загриженост, която вероятно свидетелства за липса на вяра в бъдещето и загуба на надежда. Истина е, че присъстваме на разпадане на традиционните структури. Родителите вече нямат престиж, а техният авторитет се възприема като авторитаризъм. Да си част от семейството не носи същото усещане за сигурност както преди. Този факт най-често ми се е струвал свързан с по-слабата принадлежност на семейството към някаква предшестваща рамка.

Семейството като такова вече не се оценява от другите семейства, т.е. от останалите членове на същата голяма категория. То се настанява където и да било, без никой да го познава, и за него се съди единствено по признаци от настоящото, видимо поведение. Не се знае кое е това семейство, защото местоположението му непрекъснато се променя, като най-често това е малък апартамент, в който не е останало нищо от традиционните спомени или фетиши, към които понякога семействата се привързват с удоволствие. Семейството вече няма корени в земята или ако има, вместо подхранващи, те са по-скоро утежняващи: например преместваме обзавеждането от десетстайната си къща в провинцията в четиристаен парижки апартамент, където децата вече не могат да помръднат. При тези обстоятелства, вместо да служат за успокояване на напрежението и, както в миналото, да помагат за вкореняване на семейния дух, предците вече не представляват нищо повече от „одушевени мебели“, които пренасяме във вече твърде тесните жилища — като старци, привързани към телевизионните приемници, капризни или претенциозни „досадници“.

Впрочем в съзнанието на нашите съвременници тази подвижност е свръхнадценена и превърната в доказателство за жизненост. Ние страдаме от непостоянство и своеобразно влечение към скитничество (дромомания). Всички в големия град са забързани; а някои хора бягат от отвратителни „дупки“ от по три-четири стаи, обитавани от десет човека едновременно, и заминават с колата, накъдето им видят очите. Семейството все пак не трябва вечно да бъде „къща на колела“. Преди имаше постоянство в начина на живеене и мислене.

Трябва също да отбележим, че сега в дома проникват понятия, които преди трябваше да търсим само по книгите, в театъра и вариететата. С телевизията в семейството навлезе някаква напълно странна обстановка — разни звезди и хора, които се изказват по всякакви теми и заемат централно място в живота на възрастни и деца. Киното и радиото налагат смущаващи фантазии, паразитиращи в семейството и често разпространявани от най-безинтересните хора в обществото. Освен няколко забавни предавания — чуваме какви ли не безумия, и понеже ги слушаме в очакване да започне нещо по-интересно, в семейството вече дори няма разговори. Хората обаче се опознават именно в разговорите. Но това увличащо течение и „излизане извън себе си“ позволяват привидно напасване към света, което в крайна сметка е повърхностно и оставя всеки човек в самота, дори повече от преди. Стремим се всички да изглеждаме и да говорим по еднакъв начин, с еднакъв акцент, да въртим един и същи обръч, да приличаме на Бриджит Бардо… Но какво стои зад тази привидност? — желанието да имаш публика. Всъщност се стремим да заприличаме на онези, които имат публика в обществото, защото всеки търси внимание, особено младите. Четиринадесетгодишни момиченца си слагат какви ли не изкуствени мигли и гримове, а когато семейството реагира, настъпва такова напрежение, че младите едва не стават престъпници. Ако обаче оставим на воля цялата показност и поговорим с младото момиче за нейните мисли и чувства, стилът „Бриджит Бардо“ бързо изчезва. Не трябва да отдаваме значение на привидното, а на същността, която то прикрива. Трябва да изтърпим заострените обувки на младежа, който има хомосексуален вид, без да го осъзнава, ако не искаме да затвърдим този стил именно поради желанието за противопоставяне на родителите.