Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (23)

Двайсет и трета глава

В края на февруари започнахме трескава подготовка за венчавката на Литгоу. Целият екип щеше да работи с пълна пара, та големите аранжировки да са готови за сватбения ден. С Ед щяхме да си запазим стаи в хотел близо до имението на семейството и да довършим през нощта булчинския букет и украсите за бутониерите на мъжете, за да са свежи цветята през деня.

Седмица преди голямото събитие двамата отпътувахме за Хамптън. С неприязън очаквах срещата с Джордж и Фийби, затова се зарадвах, като разбрах, че ще присъстват само Дейвид и годеницата му Рейчъл. Признавам, че ми беше любопитно да видя жената, която го беше изкушила отново да планира брак.

Рейчъл Морей се оказа съвсем различна от представата ми за нея. Въобразявах си, че е красиво миньонче, което безпрекословно се подчинява на всеки каприз на Дейвид, а се оказа стройна и атлетична жена със силен характер. Харесах я от първия миг, за разлика от Ед, който й бе отредил ролята на жертва и не беше склонен с лекота да отхвърли предубеждението си.

Слязохме от колата и тръгнахме по широката алея към къщата. Рейчъл явно ни видя от градината, защото се затича към нас. Беше поруменяла, задъхваше се и притискаше към гърдите си китка босилек.

— Здрасти. Роузи, нали? Може ли да си говорим на ти? Дейвид толкова ми е разказвал за теб, че сякаш вече те познавам. Добре дошли и на двамата.

— Запознай се с Ед Стийнман, моя асистент.

Колегата ми колебливо й подаде ръка и измърмори някаква банална любезност.

— Дейвид ни чака в оранжерията. Елате, ще ви заведа.

Щом влязохме в просторното фоайе, облицовано с мрамор, Ед ме дръпна за ръкава и ми прошепна:

— Обзалагам се, че не й е казал всичко за теб.

— Шшт! Ще те чуе. Дръж се прилично, Стийнман!

— Слушам! — Той подигравателно ми козирува. — Само не ме карай да харесам онзи тип, ясно?

Забързахме да настигнем Рейчъл, която вървеше напред. Минахме през няколко разкошно обзаведени дневни и влязохме в оранжерията — двуетажна постройка във викториански стил с остъклен покрив. Отвъд нея се простираше идеално поддържана морава, която изглеждаше впечатляващо дори на сивкавата мартенска светлина. Дейвид седеше до маса от ковано желязо, пред него бяха разгърнати планове и чертежи — ненадейно се върнах назад във времето и си спомних как отрупваше с документи бюрото си, когато работехме заедно в Лондон. Учудващо беше как толкова дисциплиниран и отдаден на професията си човек разхвърля така бюрото си. Отначало навикът му ужасно ме дразнеше, докато не разбрах, че безредието всъщност е сложна система за планиране, известна само на него. Побиха ме тръпки и побързах да прогоня предателските мисли.

— Роузи, привет. Добре дошла в най-новата придобивка на семейство Литгоу. Ти сигурно си Ед — нали може да ти говоря на ти? Разбрах, че с Роузи сте добри приятели.

— Най-добрите — поправи го Ед и се ръкува с него. — Някой трябва да бди над нея и да я пази, нали така?

Усмивката на Дейвид помръкна.

— Роузи не е дете. Смятам, че няма нужда от бавачка.

— Господа! — побързах да се намеся. — Нямаме време за празни приказки. Да действаме.

— Точно така — подкрепи ме Рейчъл и игриво потупа по рамото бъдещия си съпруг. — Знаеш ли, Роузи, този човек е толкова спокоен. Все едно няма намерение да присъства на сватбата.

Изритах Ед в пищяла, за да му попреча да изтърси нещо идиотско.

След няколко часа, докато пътувахме обратно към Ню Йорк, той изпъшка:

— Не биваше да ме риташ така зверски.

— Напротив. Подозирах, че ще кажеш нещо, което щеше да постави в неловко положение всички ни, а Рейчъл не го е заслужила.

— Стига бе! Невероятно е, че ти пука за нея, след като ти е съперница.

— Съперница ли? Я не драматизирай! Много си далеч от истината.

— Говоря съвсем сериозно, Роузи. Мръсникът те зарязва пред олтара, прецаква ти живота и изчезва. След повече от шест години внезапно цъфва, подсеща те за миналото, което се стремиш да загърбиш, моли те да изработиш украсата за сватбата му — втората му сватба, за да бъдем точни! — запознава те с жената, достойна за чувствата му (докато ти явно не си била), и очаква да станете първи приятелки, така ли?

— Благодаря за изчерпателната оценка на положението ми! — сопнах се, опитвайки се да скрия колко дълбоко ме е наранила забележката му. — Едно малко уточнение — онова, което ми причини Дейвид, остана в миналото. Рейчъл няма вина, затова не виждам причина да я мразя. Още повече, че той ми е напълно безразличен.

— Дано. Да й е честит този подлец.

— Ед, знам, че си загрижен за мен и се радвам, задето си на моя страна. Единственото ми желание е да завършим работата по тази венчавка. Струва ми се, че така ще отбележа завършека на този етап от живота си. Съгласен ли си?

Той колебливо кимна.

— Ами… добре. Обаче тези хора са ми неприятни. Неприятно ми е и да им правя украсата.

— Много си праволинеен, приятелю.

— И Нейт ми каза същото.

Сърцето ми запърха, като чух познатото име. Изгледах накриво помощника си.

— Кога сте се виждали?

— Абе нямаше да ти кажа…

— Говори и не увъртай!

Той въздъхна и се загледа през страничното стъкло.

— Не ме обвинявай в някаква конспирация. С Нейт се виждаме сегиз-тогиз. Оказа се, че сме привърженици на един и същ бейзболен отбор.

— И откога сте толкова гъсти?

— Малко преди бала на Мими се засякохме на стадиона. После хапнахме пица и осъмнахме в бара на Джо.

— Но… той не ми се обади, след като госпожа Сътън обяви датата за сватбата му. Защо се среща с теб, а мен избягва? — Преглътнах сълзите си.

— Ей, Роузи, не му връзвай кусур на горкия човек. Сподели с мен, че е потънал в земята след изцепката на Мими и не знаел какво да ти каже. Особено след разговора, който сте имали следобеда преди бала.

Така се слисах, че за миг си глътнах езика.

— Разказал ти е за разговора ни, така ли? — прошепнах, след като възвърнах говорните си способности.

— Точно така. Не се сърди, Роузи. Все с някого трябваше да сподели. Обърна се към мен като мъж към мъж, помоли ме за съвет. В определен момент всеки изпитва необходимост да изкаже болката си пред човек, който ще го разбере.

— И този човек си бил ти!

— Именно.

Този път не можах да скрия огорчението си:

— Защо не потърси мен? И с какво право ти разказва за разговора ни? Беше личен, а той го разтръбява на куцо и сакато!

— Първо, не съм куц и сакат, второ, ще си мълча като риба.

— Ох… извинявай, че реагирах така, Ед! Нейт толкова ми липсва…

Той дълго не продума. Опитах се да разгадая изражението му, но шофьорът пред мен непрекъснато удряше спирачки и не можех да погледна встрани.

Ед наруши мълчанието едва когато в далечината заблещукаха светлините на Манхатън. Гласът му беше равен, лишен от емоции:

— Тогава ще го помоля да се срещнете.

— Сериозно?

— Да. Очевидно не сте довършили разговора си. — Той отново млъкна, а когато го оставих пред жилищната му сграда, само ми се усмихна и изтича нагоре по стъпалата.

Останах в колата, без да изключа двигателя. В ума ми цареше пълен хаос, същевременно се чувствах някак си… празна. След известно време въздъхнах и потеглих към дома си.